Дороти Идън
Горчиво вино (32)

Тридесет и първа глава

Луси всъщност нямаше желание да напуска Иръби. Тя тайно негодуваше, че ще трябва да замине на такова дълго пътуване и да се срещне с много непознати хора. За нея нямаше съмнение, че те щяха да я мислят за изключително скучна и глупава. Вцепеняваше се при мисълта, че ще трябва да прави реверанси на кралицата.

За Юджени този удар бе по-тежък от останалите.

— Но, Луси, скъпа, Англия би трябвало да е като дом за теб. Братовчедите ти не са чужди хора. Слушала си толкова много за Лайкфилд Корт. Защо предпочиташ да останеш тук? Ще бъдеш ли доволна да се омъжиш като Кит и Едълейд?

— Роузи и Джим са австралийци, мамо. Също като Кит, Едълейд и мен. — Виждайки болката в лицето на майка си, тя бързо се измъкна. — Не мисля, че ще се омъжа някога.

— А какво ще правиш?

— Ще остана при теб и татко. Ще се грижа за парка. Мисля, че с Обедая можем за следващата пролет да посадим кокичета и лилии в долината. Английски кокичета, мамо.

— В тази спечена червеникава земя?

— През пролетта тя не е така суха и прашна. Нали знаеш, че тогава непрекъснато валят дъждове. Освен това ти създаде парка тук, мамо. Не разбирам, наистина, как можеш да помислиш да се разделиш с него.

Тази мисъл й бе минавала понякога през главата. Питаше се дали в Англия щеше да копнее за парка си и дали щеше да се хвали с прекрасните цветове на местните цветя. Чудеше се дали Джилбърт би решил някога, както не се бе случвало досега, да се разходи с нея в мрака.

Когато отвърна на Луси, гласът й бе по-мек.

— Трябвало е много отдавна да ни кажеш, че предпочиташ да си останеш вкъщи. Това би ни спестило голяма част от неприятностите.

Сега трябваше да напише друго писмо до Сара.

„… Изглежда, че моята упорита по-голяма дъщеря е умирала от любов и е скривала това единствено, за да не попречи на плановете ми. Но истината излезе наяве и сега сватбата е много по-важна за Едълейд от гостуването в Англия. Джим, за голямо облекчение на Джилбърт, е многообещаващ винар. Така че Иръби и лозята ще бъдат запазени за семейството, дори и Кит да не се върне. Трябва да ти кажа, че Кит е имал много голям късмет и е намерил самородно злато, за което банката му е изплатила пет хиляди паунда. Той и Роузи се канят да отпътуват за щата Виктория и по всяка вероятност след това ще продължат пътя си към Южна Австралия, която се е превърнала в процъфтяваща колония. Истина е, че тази страна е пълна с приключения за младите…“

— Ако смяташ да останеш вкъщи, постарай се да изглеждаш по-щастлива.

Нямаше смисъл да възразява на Джилбърт, когато я придумваше за нещо.

— Едълейд е човекът, който изглежда добре. Поне няма да е необходимо да си шием дрехи за сватбата. Значи не всичко е загубено. Едълейд може да облече роклята, с която щеше да се представи в кралския двор. Луси, като шаферка, може да направи същото. За мен ще е трудно да реша коя от всички рокли би ми подхождала най-много в качеството ми на тъща.

— Скъпа моя, ти ще изглеждаш очарователно както винаги във всяка една от тях.

Думите му бяха изговорени машинално. Тя успя да долови моментното изражение на мъка, което се появи на лицето му.

— Защо трепна, когато каза това?

— Така ли? Боли ме гърбът. Сигурно съм го претоварил.

— Кога?

— Не знам. Преди няколко седмици вероятно.

— Преди няколко седмици и не се е оправил! Трябва да отидеш да те види лекар.

— Глупости. Заради някакъв ревматизъм. Остарявам.

— Аз също, но не правя гримаси, когато се движа. Днес следобед ще ходя до града и ще се отбия при доктор Уилсън. Ще го помоля да дойде с мен.

Тя се загледа в него за пръв път, след като години бе разочарована. Изненада се как не бе забелязала мъчителната умора, изписана върху лицето му.

— Нали ще позволиш на лекаря да те прегледа? А какво стана с раните на ръката ти? Заздравяха ли?

— Те не са страшни.

Нещо в гласа му накара сърцето й да подскочи.

— Появиха ли се други?

— Една или две. Боже мой, та аз ги получих преди години. Не съм болен. Никога през живота си не съм боледувал.

— И щеше да ме оставиш да замина за цяла година, без да ми кажеш за това?

— За болките в гърба ли? Ти със сигурност не би го приела за нещо важно.

— Нали все пак ще се срещнеш с доктор Уилсън?

— С онзи старец! Е, добре, щом искаш. — Той й подаде ръка. — Не се притеснявай много за Еди. Тя и Джим ще бъдат щастливи. Подхождат си много повече, отколкото ти можеш да си представиш. Те са членове на новата раса и ще си създадат нови обществени правила. Как биха могли хората на този многоезичен народ да живеят един до друг, ако допуснеха да бъдат потискани от закостенелите английски традиции? Кого ще го е грижа след сто и дори след петдесет години, че Джим Макдоугъл бил пристигнал тук със затворнически кораб?

— На мен не ми е безразлично — отвърна упорито Юджени.

— Недей да униваш.

— О, аз ще се държа както подобава на сватбата. Не трябва да се страхуваш за това.

А и сватбата нямаше да бъде чак толкова тържествена.

 

 

Доктор Уилсън седна в кабриолета, теглен от умната сива кобила и се отправи да посети Джилбърт. След като дълго време остана насаме с пациента, той излезе от спалнята, следван от Джилбърт, който си закопчаваше сакото и раздразнено извика:

— Доведи Фил Ноукъс, Юджени.

Юджени бе разтревожена.

— Но защо? Да не би да си сериозно болен? Какво му е на мъжа ми, докторе?

Докторът вдигна малката си заострена брадичка и заслиза по стълбите, оставяйки Юджени да го следва. Той бе твърде превзет и суетен за един малък австралийски град. Трябваше да предупреди Джилбърт да е малко по-търпелив с него.

В хола той отговори на въпроса на Юджени.

— Не мога да бъда сигурен. Ще споделя мнението на доктор Ноукъс. Погрижете се съпругът ви повече да почива, мисис Месингъм.

— И това ли е всичко, което можете да ми кажете?

— Скъпа госпожо, не ме гледайте така разтревожено. Може да е нещо съвсем просто, като схващане например. Не мисля, че има нещо общо със състоянието на кожата, макар че не мога да бъда абсолютно сигурен.

Студ скова сърцето на Юджени.

— Опасявате ли се от нещо, докторе?

Малката брадичка леко се наведе. Човекът бе състрадателен. Очите му я гледаха любезно.

— Загуба на тегло, липса на апетит, остри болки в кръста — класически симптоми за тумор, мисис Месингъм. Но засега диагнозата не е окончателна. Съпругът ви дълго време е бил страстен почитател на виното. Това може би е една от причините за страданието му. Оставете го на една оздравителна лека диета и нека да си почива. Бъдете така добра да осведомите доктор Ноукъс за диагнозата ми. Желая ви приятен ден, мисис Месингъм.

— Стар глупак! — бе коментарът на Джилбърт. — Защо не си е останал в Лондон, за да ограбва богати пациентки? Заклевам се, че сигурно има някаква тъмна история в миналото му.

— Ще трябва повече да почиваш — каза Юджени. — Моля те, Джилбърт, направи го заради мен.

— Да не би вече да съм престарял?

— Не бъди глупав. Ти си уморен, а уморените хора трябва да си почиват, ако не са прекалено луди.

— Е, значи, аз съм луд. Ти и без това го знаеш. — Той махна ръката й от рамото си. — Не се превземай. Е, добре, за да има мир, ще почивам до идването на Фил Ноукъс. Нито ден повече.

И наистина след този протест той се отпусна върху люлеещия се стол на верандата, наслаждавайки се на блестящото есенно слънце. Дори прояви интерес към парка на Юджени.

— Как е името на онези ярки червени цветя?

— Салвиа бонфире.

Наименованието му хареса. Той поклати многозначително глава.

— И цъфтят през есента. Красиви, дръзки пламъчета преди настъпването на мразовете. Къде отиваш?

— Влизам вътре да се заловя с ръкоделието си.

— Донеси го тук.

Не обичаше да остава сам. Почиваше си, за да й достави удоволствие и тя би могла да му се отплати с компанията си. Харесваше му и Еди да е край него, но Луси винаги се дразнеше от присъствието му. Предпочиташе тя да е по-далеч и да работи в парка. С нежната си фигурка, коленичила край пъстроцветните лехи, тя напомняше за майка си.

Друг един човек, който се мяркаше по-често от необходимото, бе мисис Джарвис. Движенията и лицето й бяха спокойни както винаги, но тя изглеждаше състарена. Слугините знаеха, че тя се тревожи за господаря.

— Няма никакво съмнение — злобно мърмореше Елън, която напоследък изпитваше някаква странна ревност към мисис Джарвис.

Никой от тези предани болногледачи не знаеше за последните посещения на болния в усамотената спалня зад кухнята.

Бе следобед и Моли не очакваше да го види. Тя скочи от креслото, където се бе отпуснала за кратка почивка.

— Какво правиш тук по това време?

Очите му я погледнаха със закачливия поглед, който тя обичаше.

— Според мен времето е идеално. Много подходящо време, за да ти кажа „благодаря“.

— За какво? — извика тя.

— Не гледай така заплашително. Не мога ли учтиво да ти благодаря за всичките тези години? Не мисля, че преди това щях да имам благоприличието да го сторя.

Тя не можа да прикрие отчаянието си.

— Ти няма да дойдеш отново. — Това бе твърдение, а не въпрос.

Той отклони отговора.

— Нямам много време, за да ти се отблагодаря с комплименти.

Тя се хвърли в прегръдките му и силно го притисна към себе си. Не заплака, макар тежкото й дишане да звучеше като ридание.

— Бог да те благослови, Моли. Не знам какво бих правил без теб.

— Нито аз без теб.

Той повдигна лицето й, на което годините бяха оставили ясно следите си.

— Ти си странно създание. Искала ли си някога нещо повече от това?

— Само дете от теб, но тогава щях да бъда принудена да напусна Иръби. Така че не, любими, никога не съм желала нещо повече.

— Дъщеря ти получи моя син. И това е нещо.

— Никога не съм я насърчавала за това!

— Не, но ти бе приятно. Ако трябва да бъда откровен, и на мен ми бе приятно. Това е нещо като продължение на нашия път. Моли, недей да отвръщаш глава. Знаеш, че няма да умра. Силен съм като старо кенгуру. — Той я изгледа сърдито. — Да не би да си мислиш, че ще умра?

Тя се напрегна, за да издържи погледа му, без да потрепери.

— Спомням си, че веднъж ме попита дали бих умряла заради теб. Е, аз все още бих го направила.

Лицето му стана непроницаемо и той грубо я отблъсна.

— Не може да бъде! Аз сам ще се справя със собствената си смърт. Когато му дойде времето, а то все още е много далеч. И, Моли…

— Да, любими?

— Истина е, че няма да дойда отново.

Тя го погледна с болка. Той закри с ръка очите й.

— Струва ми се, че бях прекалено оптимистичен, когато вярвах, че мога да направя две жени щастливи. Не бе проста работа, а аз си мислех, че е лесно. Не можех да отида при Юджени, след като бях при теб. Там бе бедата и ми се струва, че тя се досещаше, но никога нищо не ми каза.

— А сега казва ли ти нещо?

— Разбира се, че не. Юджени! Тя е много проницателна. Трябваше да гадая мислите й. От дълго време обаче не се бях старал особено да го правя.

— Джилбърт, ти си добър човек! — извика Моли, както не бе правила никога досега.

Той унило се усмихна.

— Какъв прекрасен и търпелив характер имаш! Ако Юджени бе като теб… но тогава нямаше да я намирам така очарователна. Трябва малко да се поправя, Моли. Можеш ли да ме разбереш?

Тя кимна, разбирайки много добре всичко.

 

 

Юджени се вгледа в лицето на Филип Ноукъс и потрепери от състраданието, изписано върху него.

— Колко му остава? — успя да попита тя.

— Шест месеца. Девет. Може би — година. Дяволска работа!

— Дано успее да дочака гроздобера — помоли се тя и нещо заседна в гърлото й.

— Ще видим. Но ти не се моли за това, Юджени. Не се опитвай да удължаваш живота му. Това няма да е много приятно.

— Божа работа е, че не замина за Англия, Юджени — каза Марион. Лицето й бе жълтеникаво и приличаше на сбръчкана свинска кожа, а очите й гледаха трагично.

— Знам. С какво мога да му помогна сега? Той няма да позволи, ако узнае. Той ще се бори докрай.

— Бих препоръчал да прекарваш с него колкото може по-голяма част от времето си, защото цялата му сприхавост и изнервяне се дължат на това, че сега той е също толкова влюбен в теб, колкото и в деня на пристигането ти тук. Той не можеше да стои сред тълпата и да очаква пристигането на кораба ти, а наблюдаваше с телескоп появяването му.

Лицето на Юджени се изкриви от мъка.

— Иска ми се това да бе истина, но то не е. Джилбърт не ме обича от много дълго време.

— Не мога да повярвам! — възкликна Марион. — Той те ревнуваше от земята, по която вървиш. Трябваше да видиш как те следяха очите му.

— О, той ми се възхищаваше — отбеляза Юджени, — защото аз съм от този тип жени, които притежават кукленска красота. В началото не знаех какво е да си задоволена жена. Аз бях млада и неопитна. След това… се случи нещо… и Джилбърт вече не се поинтересува от мен като жена.

— Не можа ли да го превъзмогнеш? — попита тихо Марион.

— А ти би ли могла? — Бе време да свършва с неприятните признания. — Със съпруг, който неочаквано започва да предпочита да спи в отделна стая, който идва при теб само по задължение или необходимост, или от куртоазия, или както искаш го наречи, който си отдъхна, когато му бе казано, че няма да има повече деца, защото това бе извинението му да стои настрана! Ти би ли могла да превъзмогнеш такава ситуация? Аз не бих могла. Това вътрешно ме смразяваше. Аз не можех да отида там, където не бях желана — добави отчаяно тя.

Марион сведе глава, не желаейки Юджени да прочете мислите й. Джилбърт Месингъм, чувствителният дявол! Кого ли бе посещавал тайно? Помисли си, че това бе неочакван край за такъв семеен живот.

При все че може би далеч не е бил така неуспешен, щом Джилбърт е бил задоволяван някъде другаде, а Юджени не е криела никакви страстни желания под студенината си.

Гледайки към красивите тайнствени очи, Марион не можеше да повярва в легендарната студенина на Юджени. Каква ли бе мистериозната случка, с която според думите й отблъснала Джилбърт от себе си? Със сигурност не била свързана с онзи слух за ирландския художник. Но тогава не бе избухнал истински скандал. Или грешеше? Да не би Юджени с нейната болезнена чувствителност да се била измъчвала години наред от гузна съвест?

— Аз го изгубих — призна натъжено Юджени. — И това стана по моя вина.

— Остави това, по дяволите! — Марион бе събрала доста колониални ругатни в речника си. — Той винаги те е обичал. Съществуват хиляди начини да обичаш. Защо не опита да му покажеш своите чувства? Не е късно.

Но можеше ли някой да изрази потисканите с години чувства пред мъж, който бе постоянно разгневен? Сините очи на Джилбърт блестяха с горчиво негодувание към неочаквания обрат на съдбата. Той не можеше да понася състрадателни погледи или необмислени думи за нарастващата си безпомощност. Настояваше да наблюдава работата в лозята и без да се извинява, ругаеше всеки, който се опиташе да го възпре. Наруга дори Джим, затова че бил небрежен към задълженията си в избата. Разхождаше се наоколо и повтаряше, че ако не бил той, Иръби щяло да се разпадне. Благодарял на Бога, че този ден все още не бил дошъл.

— Той се сърди на Господ, а не на мен — каза Джим на плачещата горчиво Едълейд.

— Така е и с мен — изхлипа Едълейд. — Аз престанах да си казвам молитвите.

— А сега, любима, ще трябва да ги кажеш заради господаря.

Дори към Юджени той имаше моменти на силна раздразнителност, макар че постоянно търсеше компанията й.

— Защо не ме порицаеш, когато се държа грубо с теб? Защо трябва да се държиш като светица?

— Далеч няма да бъда такава, ако те видя, че си станал посред нощ да проверяваш да не е паднала слана.

— Достатъчно дълго си била жена на лозар, за да си разбрала, че през това време на годината няма опасност от слана.

— Разбирам само, че дори и да има, Джим и Том Слоун ще се погрижат за това. От тази нощ ти ще се върнеш обратно в леглото ни.

Той я стрелна с очи.

— Ти каза „леглото ни“.

— Да. Да не би да си забравил?

Той бавно поклати глава.

— Не, но се боя, че ще те будя, Джени. Напоследък не мога да спя.

— Аз също. Ще си говорим.

Това бе началото на една друга фаза в техния живот, фазата на прошепнати в мрака признания.

— Питах се напоследък… много непохватен ли бях с теб в началото, Джени?

Този въпрос окуражи Юджени да довери дълго скриваните си тайни. Трябваше да си прехапе езика, за да се възпре.

— Знам, че чувствителните жени не държат много на тази страна от семейния живот — започна Джилбърт, разбирайки погрешно мълчанието й, — но тогава аз бях силен и упорит човек. Така трябваше, за да мога да се справям със затворниците.

— Затворниците не ми излизаха от ума. Особено след онази ужасна случка през сватбената ни нощ. — Тя трябваше много предпазливо да направи признанието си. — Мисля, че той стана жертва на възпитанието ми. То идеално би подхождало на някоя млада дама в Англия, но за тази страна аз се нуждаех от малко повече жизнен опит и по-малко изтънченост.

Ръката му тежко се отпусна върху гърдите й.

— Тъкмо твоята изтънченост ме привличаше. Не си ли разбрала? — Той започна тихо да се ругае. — Да върви по дяволите този сакат гръб. Той ще ме унищожи.

През цялата нощ след този разговор той я държа в прегръдките си. Тя не разбра дали той усещаше влюбеното й тяло, но според нея това бе най-прекрасната нощ, която някога бе преживявала.

В края на пролетта Едълейд и Джим се ожениха. Те пожелаха скромна церемония в Иръби, но Джилбърт не се съгласи. Хората щели да си помислят, че той не одобрявал Джим за зет. Освен това Еди бе любимото му дете. Те трябвало да имат църковна сватба и той, естествено, щял да крачи по пътеката между редовете и да води младоженката. Гордо.

Кит написа дълго писмо, в което изложи причините, които го възпираха да дойде. Щяло да бъде ужасно пътуване по безлюдните пътища. Трябвало да прекосят пустинята, да преминават през речни бродове, а Роузи очаквала дете.

Едълейд бе разочарована.

Луси бе единственият човек, който се досети за истинската причина, която не позволи на Кит да дойде. Бяха му казали, че татко им умира, а Кит се ужасяваше от смъртта. Веднъж той бе доверил на Луси как Елън го завела да целуне студената бузка на умрялото им сестриче Виктория. Оттогава той бил преследван в сънищата си от восъчно лице с полуотворени очи.

— Ама че противен негодник! — заяви ядосано Едълейд. — Той страни от всички. О, аз ще се моля да имаме син с Джим, за да може татко да го види. Тогава ще знае, че няма защо да се безпокои за Иръби.

— Тогава ще трябва да побързате — отвърна тъжно Луси.

Сватбата, макар и малко тъжна, бе щастливо събитие. Юджени написа на Сара:

„… Мисля, че съм започнала да се променям благодарение на новия член на семейството ни. Въпреки силната си физика той е трогателно нежен и Едълейд го обожава до полуда. Джилбърт ми казва, че дори да нямал лустрото, което аз бих желала, той притежавал всички необходими качества, за да преуспее в тази страна. Те били от съвсем друго естество в сравнение с онези, които се изисквали в Англия — силен дух, за да бъдеш един от многото, и упоритост, за да се отличаваш от останалите. Мога да продължа, но знам, че ти би предпочела да чуеш за сватбата.

Тя премина много спокойно и след това само дванадесетина приятели ни придружиха до Иръби. Бедничкият ми Джилбърт старателно изпълни всичко, което се изискваше от него, но като го гледах как върви по пътеката в църквата — толкова отслабнал, с почти побеляла коса и приведени рамене, ме заболя. Чух един-двама души да плачат, но реших, че това се дължи единствено на факта, че някои жени винаги плачат по време на венчавката.

Както и да е, желанието му се сбъдна и той предаде Еди в ръцете на мъж, когото той бе одобрил за неин съпруг. Сега мога да предвидя, че всяка вечер ще има разговори за вино по време на вечерята. Ще бъде както в отминалите дни с мисис Ешбъртън.

Луси естествено, придружаваше сестра си в качеството на шаферка и изглеждаше много очарователно. Радвам се, че тя е така силно привързана към парка. Това й осигурява занимание (както на мен на времето, когато бях младоженка и боледувах от носталгия) и поражда у нея нови интереси. Тя ме попита дали не можем да построим навес за саксиите, така че с Обедая да могат да посаждат новите растения и се грижат за разсада. Безпокоя се единствено да не повреди красивите си ръце.“

Писмото бе дописано и изпратено. Беше започнало ужасно да я затруднява да пише дори на такъв любим човек като Сара. Мислите излитаха от главата й. Тя постоянно напрягаше слуха си. Джилбърт можеше да я повика да излезе на верандата или бавните му стъпки щяха да напомнят за последната обиколка на лозята, а тя трябваше да провери дали той не се нуждае от нещо.

Коледа дойде и отмина. Един ден, след който дълго стоя вкъщи, Юджени реши да се разходи до потока и да види малкия гроб. Тя видя, че грубо скованият кръст бе повален. Той лежеше встрани от вече изравнената могилка на гроба и надписът му едва се разчиташе: Прудънс.

Дали родителите й я бяха забравили вече? Юджени поразрови земята и успя да забие отново кръста. Черните лебеди плуваха в плитката вода, а червените им крака изглеждаха странно жизнени под мрачните им пера. Бе много горещо. Бледите стволове на евкалиптовите дървета се мержелееха, а листата им тъмнееха под нажеженото до бяло небе. Юджени отвори слънчобрана си. Джилбърт щеше да я смъмри, ако я видеше без чадър.

Една сутрин, седмица по-късно, Джилбърт спокойно каза:

— Мисля да прекарам деня в леглото. Чувствам се отпаднал.

Юджени весело прие думите му.

— Колко хубава идея! Елън ще ти донесе тук закуската.

— Кажи на Моли да го направи.

Моли? Веднъж, преди два-три месеца Елън притеснено и негодуващо бе опитала да й каже нещо за мисис Джарвис, но Юджени я бе спряла:

— В момент като този не желая да слушам никакви слугински клюки.

Елън бе прикрила лице с престилката си и бе излетяла от стаята. Тя остана много обидена. Юджени бе забравила за тази случка до този момент, когато ясно долови някаква интимна нотка в гласа на Джилбърт. Неговата предпазливост бе отслабена от болестта и безсънните нощи.

Истината я зашемети като удар.

Тя ходеше нагоре-надолу из дневната си, борейки се с чувствата си: гняв към тези, които я бяха излъгали и бясно недоволство към самата себе си, че бе позволила така лесно да я излъжат и е била така наивна да си въобразява, че мъж като Джилбърт, който винаги се отнасяше с възхищение към мисис Джарвис, нямаше някой ден да премине отвъд границата на възхищението. Това бе ставало всеки ден в собствения й дом! То бе унизително, обидно и непростимо. Тя бе удивена от силата на ревността си. Бе живяла повече от двадесет години със собствената си вина, а Джилбърт, изглежда, не бе чувствал никаква вина за поведението си. Още от самото начало той бе приел странната ситуация като изключително благоприятна, поставяйки началото на дългогодишната измама.

Дали изобщо я бе обичал някога?

Но да, каза си тя, решена да не дава път на отчаянието. Защо тогава спяха заедно напоследък? Тези нощи бяха еднакво скъпи и за двамата. Не беше необходимо някой да я убеждава в това. Той я държеше в прегръдките си или поставяше ръка върху тялото й, сякаш искаше да е сигурен, че тя ще бъде там през цялата нощ.

Юджени издърпа шнура на звънеца и помоли да извикат мисис Джарвис. Тя изчака десет минути със зачервено лице и нетърпеливо пристъпвайки от крак на крак. Най-после мисис Джарвис се появи и се извини за закъснението.

— Съжалявам, че не можах да дойда веднага, госпожо. Господарят си е поръчал твърдо сварено яйце за закуска и аз току-що му го занесох на горния етаж. Това, което яде, не би задържало и едно дете сред живите. Какво трябва да бъде направено?

Юджени свиваше и отпускаше дланите на ръцете си, разбирайки, че целият й гняв не можеше да й помогне да надделее малодушието си, защото тревогата бе отслабила предпазливостта и на мисис Джарвис. Болката ясно личеше в очите й. Не беше необходимо да я подлага на кръстосан разпит. Мъката й я издаваше. Освен всичко друго това щеше да бъде един акт на ненужна жестокост, на която Юджени, познавайки себе си, знаеше, че не бе способна. Тя по-лесно би опитала да замахне с камшик над нечий гръб.

Все пак трябваше да каже нещо.

— Доктор Ноукъс каза, че трябва да правим всичко, което би го направил щастлив. Може би ти го правиш с по-голям успех от мен.

Спокойният поглед на изпълнените с болка кафяви очи не трепна.

— Затова ли пратихте да ме повикат, госпожо?

— Да. Затова. Трябва да си ме мислила за много глупава и сляпа.

— Не, госпожо. Вие сте прекрасна жена — в гласа й имаше нотка на презрение, — но не знаете много за живота. — След като бе обърнала гръб на желязната си дисциплина, тя добави: — Моля да ме извините, че ви го казвам.

— Искаш да кажеш, че си пазила съпруга ми да не попадне в по-лоши ръце!

— Не съм казала това, но все пак е вярно. Другите щяха да имат изисквания към него. На мен не ми бе нужно да моля за каквото и да било. „Удобно!“ — предполагам, че сте си помислили. Не мисля, че ще можете да ми простите. Винаги съм се чувствала много зле за това, че трябваше да ви лъжа.

— Това е най-малкото, което очаквах!

Мисис Джарвис наведе глава.

— Не можех да се преборя със себе си, госпожо. Ако всичко можеше да се повтори, аз бих се държала по същия начин. Прекалено много го обичам.

Юджени рязко се отдръпна, неспособна да наблюдава непристъпната гордост на тази окаяна виновна жена, която се опитваше да се представи за невинна.

— Искате ли да напусна, госпожо? — твърдо попита мисис Джарвис.

Иръби без мисис Джарвис? Как щеше да обясни това на Джилбърт? То бе невъзможно.

— Не мисля, че ме разбра, мисис Джарвис. Предписанията на доктор Ноукъс гласят, че пациентът трябва да бъде щастлив. Ето защо ние трябва да се постараем да запазим отношенията си такива, каквито са и той никога не трябва да узнае за този разговор.

Тя никога не бе виждала мисис Джарвис да плаче. Дори сега сълзите й се стичаха в строг ред.

— В качеството си на прекрасна жена аз може би знам много повече за живота, отколкото ти подозираш — добави огорчено Юджени. Сега тя трябваше да живее както с разяждащата болка на ревността, така и с болката от бавната безжалостна болест на Джилбърт.

Той бе преживял срока, който Филип Ноукъс му бе определил. Когато болката ставаше невероятно силна, Юджени си спомняше съвета на доктор Ноукъс: „Остави го да пие, Юджени. Вино, уиски, бренди и всичко, което опиянява. Поддържай го в полусъзнание, ако можеш“.

Тя, която винаги бе ненавиждала пиенето. Това бе жестоката ирония на съдбата.

Джилбърт не можеше да не го забележи.

— Ти беше против това, Джени. Ти каза, че аз съм помогнал на онзи ирландец да се самоубие. Сигурен съм, че мислиш, че аз съм убил и мисис Ешбъртън. Това не е вярно, макар че я насърчавах да се наслаждава на виното ми. Аз й подарих надгробния паметник, който й обещах, макар тя да ме бе излъгала за състоянието си. Хитрата стара вещица. Но тя спаси Иръби. Лека й пръст!

Спасяването на Иръби бе най-възвишеният подвиг, който някой би могъл да извърши според Джилбърт. Сигурно съдбата бе уредила горещата вълна в нощта, когато очакваха французина за вечеря.

Мосю Жак Селие бе известен познавач на вина от Париж. Пътешествайки из Антиподите, той бе чул за младите австралийски вина и проявил огромен интерес. Дали би могъл да се самопокани, за да дегустира някои от вината на Иръби? Ако ги удостоеше с одобрението си, той щеше да вземе и отнесе няколко бутилки до Лондон и Париж с личната си препоръка.

Когато пристигна писмото от французина, Джилбърт се бе посъвзел. С госта трябваше да се отнасят като с кралска особа. Юджени и мисис Джарвис трябваше да изготвят меню, което да подхожда на вината, които Джилбърт вече бе обсъдил и подбрал с помощта на Джим: червеното вино Кристофър, Иръби, от което бяха останали няколко дузини бутилки и което все още бе едно от най-изисканите вина на Иръби, и ризлинг от реколти 1850 и 1840 година. Съгласен ли бе Джим?

— Сега не ми казвай „да“, само за да ми угодиш. Все още мога да изслушвам и други мнения.

— Съгласен съм с вас, сър. Еди обаче е на мнение, че виното, което пихме на нашата сватба, било по-добро от ризлинга от 1850-та. Казах й, че е сантиментална.

— Какво лошо има в сантименталността? Впрочем тя може би има право. Нали не си се оженил за жена без вкус? Така че нека предложим ризлинга на Еди.

— Благодаря, татко — каза по-късно Едълейд. — Джим каза ли ти, че ще трябва да пием за нещо много по-важно от визитата на твоя французин?

— Какво е то?

— Не можеш ли да се досетиш? Джим и аз ще си имаме бебе.

Очите на Джилбърт се навлажниха.

— Майка ти знае ли?

— Не. Ти си първият, на когото казваме.

— Нека бъде момче, Еди.

— Заради Иръби, предполагам. Джим каза същото. Мога да избирам — или да харесвам виното, или да стана саркастична като мама.

— Не казвай лоша дума за майка си — каза рязко Джилбърт.

Чудо бе колко добре изглеждаше господарят на Иръби в тази влажна вечер. Светлината на свещите омекотяваше болезнената му слабост. Вълнението бе зачервило бледото му лице и бе върнало предишния блясък в очите му. Пред французина не трябваше да се споменава нищо за болестта му. Нищо не трябваше да развали тази вечер. През изминалата седмица той се бе разхождал, за да раздвижи и подсили тялото си.

Мосю Селие бе посрещнат от една много слаба, но изправена фигура, кипяща от въодушевление и ентусиазъм. Неговата домакиня бе елегантна като французойка, което бе най-големият комплимент, който мосю Селие можа да й поднесе. По-малката дъщеря бе прелестно красива, но за съжаление и много затворена. По-голямата дъщеря бе изключително самоуверена, а съпругът й приличаше на селянин, от каквито (по негово мнение) точно сега страната се нуждаеше.

Бе жалко, че горещината бе така жестока през тази изключителна нощ. Бяха налице всички признаци, че още едно от бедствията на колонията можеше да започне в резултат на сушата. Слънцето печеше от седмици на безоблачното небе. Земята се бе напукала от сушата. Като допълнение към това задуха силен вятър, повдигайки прашни вихрушки и правейки пътуването адски неприятно.

Мосю Селие остана приятно изненадан от Иръби. Той не очакваше да намери там красиво мебелирана къща. Колкото до виното, мосю Селие заяви, че е изумен и възхитен.

— Но това е прекрасно, скъпи мой, сър. То е леко, ароматно и вкусно.

— А, очаквах изненадата ви — каза самодоволно Джилбърт, — но почакайте да опитате червеното вино. — Той даде знак на Джим да налее. После, когато мисис Джарвис донесе една печена патица, той й нареди да изчака за момент. Преди поднасянето на храната той искаше да вдигне наздравица.

Джилбърт бавно се надигна и тъй като фигурата му бе изправена, изглеждаше необичайно висок. Проблясващите светлинки от свещите създаваха илюзията, че косата му бе придобила предишния си огнено червеникав оттенък.

Когато вдигна чашата си, Юджени забеляза, че погледът му бе насочен към нея. В продължение на един дълъг миг сините му очи пламтяха към нейните. Тя ясно си спомни как бе срещнала този поглед над пространството, разделящо кораба от брега, блестящите му сини очи, пламтящата рижа коса на фона на пламтящата червеникава австралийска земя. Тя стисна здраво ръце, за да овладее вълнението си. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Вдигам този тост — каза Джилбърт — за Юджени, която в продължение на двадесет и три години бе моя жена и партньор.

Стаята потъна в мъгла и сълзите на Юджени се отрониха по страните й. Тя се опита да се надигне, но бе спряна от Едълейд.

— Недей, мамо. Пием за теб.

Юджени посегна към кърпата си.

— Но това… можехте ли да си представите нещо по-незаслужено, мосю Селие? — каза през сълзи тя, опитвайки да се усмихне. — Да си призная честно, аз дори никак не държа на виното.

— Тогава, мадам — тя бе забравила колко галантни са французите, — аз пия отново за вас, заради вашата вярност, все едно дали към лозето, или към господаря му.

Вярност? Що за дума бе това? Сините очи от другия край на масата пламнаха в знак на одобрение.

„Но ние не бяхме верни един на друг — промълви тихо тя. — Макар че бяхме, бяхме, но по различен начин.“

— По-късно Юджени ще ни изпее някоя френска песен — каза Джилбърт. — Както виждате, ние далеч не сме примитивни и нецивилизовани. Спомням си, когато… — Той внезапно спря, повдигайки главата си да помирише въздуха.

Прозорците трябваше да бъдат затворени заради силния вятър, но поток от студен въздух нахлу през вратата на хола.

Точно това бе помирисал Джилбърт по много странен начин.

— Дим! — възкликна той.

Джим скочи и ритна стола си назад.

— Това са свещите, татко — каза нервно Луси. — Те се стопяват и догарят.

Джим вече бе излязъл на верандата.

— Прав бяхте, сър — извика той. — Навън мирише по-силно.

Чуваха се далечни викове. Юджени внезапно си спомни за една друга провалена вечер, но тези викове не идваха от разбунтувани затворници. Това бе друго бедствие. Горският пожар.

От дъното на парка, накъдето се забързаха всички, се откриваше гледка към тъмните лозя и огряното от светлини нощно небе с избухващите на хоризонта оранжеви ивици.

Силната миризма на горящите евкалиптови дървета се смесваше с миризма на опърлена коса и опечена плът.

Вятърът духна силно в лицата им. Това означаваше, че сега стадата от панически препускащи животни, които все още не бяха обхванати от пламъците и които не можеха да развият голяма скорост, щяха да се понесат в тази посока в отчаян опит да намерят по-безопасно място.

И още по-лошо, за вцепенената групичка от хора в благоуханния парк на Юджени бе това, че лозята се намираха на пътя на бързо напредващия пожар.

— Mon Dieu!^[1] — възкликна французинът.

Джим забърза и тръгна нататък. Внезапният силен глас на Джилбърт властно го спря.

— Аз съм се борил с пожари. Ти не си, момко. Аз ще се заема с това. Намери Слоун. Той вероятно вече е тръгнал към нас. Ще са ни нужни всички превозни средства, за да ги натоварим с варели вода, всички свободни бурета, всякакъв род противопожарни средства: градински инструменти, метли и всичко, което може да спре пламъка.

Едълейд се понесе след Джим, кривейки се на обувките си с високи токчета и разкопчавайки кринолина си в движение. Луси стоеше неподвижна, а ръцете й бяха вплетени една в друга. Мосю Селие все още зяпаше с изумление към пламъците на хоризонта, възкликвайки, когато те припламваха по-силно.

— Приличат на факли!

— Това е от силната горещина — кратко отвърна Джилбърт. — Едно дърво запалва друго дори от разстояние.

Гъстият дим го накара да се разкашля. Юджени улови ръката му. Той я дръпна и бързо закрачи по пътеката, разкопчавайки в движение сакото и яката на ризата си.

— Джилбърт, ти не можеш да отидеш до лозята! — извика разтревожено Юджени.

Той не я чу или се престори, че не чува. Присъедини се към тълпата от хора, събрани пред централния вход. Том Слоун бе докарал товарната кола. Посивялата му глава се показа в осветеното от верандата пространство. Еди и Джим бяха вече готови. Джим се спусна да помогне на Джилбърт.

— Не! — извика пронизително Юджени. — Не го пускам да върви.

— Мамо, не разбираш ли, че той трябва да го направи! — извика Едълейд.

Товарната кола потегли. Още една, карана от Обедая Уайт, също тръгна. Мосю Селие неочаквано възкликна: „Voila!“ и бързо скочи в нея. Неговата реакция и трополенето на първата кола в мрака накараха Юджени да го последва. Те се свиха един до друг на неудобната и тясна дървена седалка, прекалено разтревожени от пламтящото небе, за да мислят за спектакъла, който направиха с вечерните си дрехи.

Юджени си спомни, че бе чула ужасения вик на Луси „Мамо!“, когато се покатери в каруцата. Луси не ставаше за такива изпитания. Тя би направила по-добре да се скрие в парка, където бе сравнително хладно. Стига само пожарът да не достигне до него. Стига само лозята и самата къща да не бъдеха погълнати от огъня.

Водата се плискаше във варелите.

Дълга редица от хора следваше товарната кола. На Юджени й се стори, че съзира сиворусата глава на мисис Джарвис.

С всяка изминала минута димът ставаше все по-гъст. Беше горещо и задушно и очите й започнаха да сълзят. Изглеждаше, че пожарът бе достигнал вече до североизточния ъгъл на лозята. И изведнъж тъмнината ненадейно оживя от подскачащите силуети на кенгуру. Отнякъде долетя мъчителният протяжен вой на динго. Чуваше се блеенето и тропота на бясно движещи се овце, неспособни да се измъкнат през гъстия дим, докато кенгурутата успяха и блъскайки се впуснаха през лозята.

Каруцата спря. Всички наскачаха на земята. Нещо се блъсна в главата на Юджени — някаква птица, обезумяла от дима и тъмнината. Тя падна на земята — малко, зелено папагалче, на което не можеше да помогне. Пламъците осветиха ярко хоризонта. Те съскаха и пращяха на стотици ярда оттам. Битката бе започнала.

Юджени усети, че ведрата с вода са ужасно тежки. Бе доближила твърде много пламъците и имаше опасност самата тя да се окаже заобиколена от пожара. Обедая пое ведрото от нея и й подаде едно градинарско гребло. С него тя можеше да потушава по-малките пламъци, нахлули като морски прилив по тревата.

Когато една редица от лози бе обхваната от огъня, гледката стана страховита. Редицата от изпотени и зачервени от жегата лица бе осветена от внезапна обкръжаваща ги оранжева светлина като някаква невероятна сцена от Стария завет.

Бе настъпил един от ония мигове, когато Юджени спираше работата си и се изправяше да се огледа за Джилбърт. Той бе наблизо, подпрян на една тояга и уморено ръководеше работата. Прегракналият му глас едва успяваше да надвика зловещото пращене на напредващия пожар.

Той извика, че трябвало да се съберат на разораната земя, отделяща муската от ризлинга. Мускатовите насаждения щяха да бъдат пожертвани, но ако пожарът не бъдеше овладян и не му се позволеше да прескочи това място, половината от лозята щяха да бъдат спасени. Всичко зависеше от вятъра, който за щастие утихваше.

Тя изхлузи обгорената и кална рокля и фустите си там, където стоеше, и остана по дантеления корсаж и панталоните, и продължи да удря с греблото огнените езици. Един лек повей на вятъра насочи пламъка към захвърлената й рокля и я превърна в жълт огнен балон.

Джилбърт улови с поглед това странно явление и извика. Беше му се сторило за миг, че някой изгоря жив. Юджени неудържимо прихна да се смее. Лицето на Джилбърт изглеждаше странно и смешно, когато се обърна с мисълта, че бе станала някаква трагедия, а видя жена си по бельо.

— Юджени! Какво правиш тук?

— Каквото и всички останали. Опитвам се да спася лозята.

— Мили боже! — въздъхна той.

Тя долови мъчителното колебание в гласа му, когато разбра за променените им позиции — той се бе превърнал в безпомощен наблюдател, а тя се трудеше.

Нямаше време за обяснения. Пламъците се насочиха в друга посока, обгаряйки изсъхналата трева по пътя си. Щеше да бъде истинска трагедия, ако ризлинговите насаждения изгорят. Някой забеляза, че нямаше искри по посока на къщата и конюшните. Вратата на конюшнята бе отворена и конете бяха пуснати на свобода.

Изви се друго поточе от пламъци. Някои по-високи искри припламваха и се усилиха. Лозите, които бяха погълнати от пълното унищожение, бяха потъмнели и обгорели. Малки червени огнени жилки отстъпваха пред жилавите им стволове.

Том Слоун докара нови варели с вода. Юджени видя как Джилбърт напрегна сили и с онова, което бе останало от предишната му енергия, изпъна тялото си.

— Вятърът се е обърнал! — извика той със силен и развълнуван глас. — Боже мой, ние спечелихме!

Почернялата му, изтощена фигура напомняше за обгорелите лозя. Но те бяха мъртви и щяха да бъдат изкоренени, а той бе жив, за да види чудото на спасението! Най-ценните му сортове лозя оцеляха.

Мисис Джарвис, Том Слоун, Еди, Джим и французина, чиято външност бе много пострадала, всички се завтекоха към него, отпуснаха сечивата си и въздъхнаха с огромно облекчение.

— Татко, всичко ще се оправи — плачеше Еди. — Изгубихме само сотерна, но ще можем отново да го засадим. — Мамо! Къде са дрехите ти? — Тя истерично се засмя.

Джилбърт леко я погали по бузите.

— Да не си посмяла да се надсмиваш над майка си! Дръзко нахално хлапе! Джени, разглезили сме това момиче. Всъщност — той подаде ръка на Юджени, — няма да е зле да се приберем у дома и да се поосвежим.

Никой не успя да разбере как се бе задържал на краката си толкова дълго време.

Битката приключи, той бе доволен да се изтегне на пода на товарната кола, да сложи глава на рамото на жена си, а тя с малкото си изцапано личице и прекрасни очи за пръв път не изпитваше никакво неудобство от външния си вид. Тя седеше, люлеейки го в прегръдките си, а Том Слоун се опитваше да намали подскачането на колата и да пришпорва коня, колкото се може по-бързо.

Когато стигнаха до къщата, Слоун тревожно се обърна да види как са пътниците му.

— Изчакайте тук, докато доведа някой да ви помогне, госпожо.

— Не е необходимо да бързаш, Слоун — отвърна вежливо господарката. — Вече не бързаме за никъде.

— Господ е прибрал душата му, госпожо?

Тя утвърдително кимна с глава.

— Веднага щом напуснахме лозята. Той гледаше към лозите си, когато издъхна. Не трябва да скърбим. Това бе красива и блажена смърт. — Тя повдигна големите си блестящи очи.

Слоун се уплаши да не би нервите й да не са издържали. Гласът й обаче бе абсолютно спокоен, макар думите, които изричаше, да бяха странни.

— Влез вътре и ни остави за няколко минути, Слоун. Докато дойдат останалите. Сега той принадлежи единствено на мен.

Дори и нощите, които изглеждат безкрайни, отминават. Звездите се движат по орбитите си, а хората умират и настъпва утро. По същия начин щеше да изглежда нощта и на Луси — сякаш щеше да остане завинаги. Тя не можа да мигне, но бе сигурна, че и никой друг не го бе сторил. Всичко това бе като някакъв нощен кошмар — ужасният пожар, смъртта на баща й, необичайния вид на майка й по бельо.

За Луси странното поведение на майка й бе най-разстройващо от всичко. Сега, най-после, се бе разсъмнало и можеше с облекчение да стане от леглото и отиде до прозореца за малко свеж въздух.

Когато Луси се наведе през прозореца, за нейна изненада някой вече се разхождаше в парка. Бе мисис Джарвис, облечена в обичайната си тъмна рокля и дори с бяла колосана престилка. Дали се бе облякла за новия ден, или за нея още не бе приключил вчерашният?

Луси се приготви да я повика, когато чу шум на стъпки откъм верандата. Миг по-късно се появи майка й. Тя бе облечена с една от роклите, които татко й особено много харесваше. Влачещият се по земята шифон, докато пресичаше тревната площ, я правеше да изглежда като нежно привидение.

Мисис Джарвис я видя да приближава и спря, наклонила глава. Мама каза нещо, което Луси не можа да чуе, а след това изненадващо, но по най-естествения начин, който човек можеше да си представи, те с мисис Джарвис се прегърнаха.

Двете жени тръгнаха прегърнати по алеята, а шумът от стъпките им постепенно заглъхна…