Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Vines of Yarrabee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
hol_back_girl (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Дороти Идън. Горчиво вино

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Любомир Кольовски

Коректор: Марийка Тодорова

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Къщата така приятно изненада Юджени, че щом кабриолетът спря и Джилбърт скочи от него, тя спонтанно се хвърли в обятията му.

Те завиха към табелата с надпис „Иръби“, изписана с големи черни букви. След това изминаха повече от миля по един неравен път, който сякаш не водеше никъде.

Изящната къща от цветен пясъчник изникна неочаквано на склона, който се спускаше към зелените плачещи върби и блестяща вода. Тя изглеждаше като мираж на фона на изгорената от слънчевите лъчи природа. Сградата бе на два етажа, долният от които бе опасан с веранда, а горният — с балкони. Рамките на прозорците, вратите и колоните на верандата бяха боядисани в бяло. Имението предизвикваше усещане за хлад и сенчест уют.

— О, Джилбърт, дори не съм си представяла, че ще изглежда така! — възкликна възторжено Юджени.

Джилбърт изглеждаше поласкан и горд. Той също сякаш бе част от пейзажа със сините си очи и буйната си червеникава коса. Като се радваше на красивата нова къща, Юджени почти забрави неприятния спомен за горещото хлъзгаво тяло, което се притискаше в нея през изминалата нощ. В себе си тя реши да не си спомня за това. Тук бе новият й дом и той бе много, много по-красив от това, за което бе мечтала. Дори в Англия тя би се гордяла с него.

Само че в Англия той нямаше да бъде построен от нещастни страдащи хора, държани под стража в името на Нейно Величество кралицата.

— Отнасях се добре с тях — поясни Джилбърт, сякаш бе прочел мислите й. — Съжаляваха, когато къщата бе завършена и трябваше да ме напуснат. Хайде, влез и я разгледай! Мебелите ти бяха подредени, но ако искаш може и да ги разместим по твой вкус. След като разгледаш къщата, искам да видиш лозето и винарската ми изба. Надявам се, че не си много уморена.

На първия етаж бе трапезарията с гостна, библиотека, с все още празни рафтове, и всекидневна. Всяка стая бе с излаз към верандата. Кухнята, помещението за обработка и съхраняване на млечни продукти и стаите на слугите бяха отделени от чайната и стаята за бельо с павиран вътрешен двор. На горния етаж имаше шест спални, детска стая, класна стая и две бани с огромни вани. Всичко бе точно така, както й го бе описал Джилбърт преди три години в Англия. Той държеше на думата си.

Юджени мислено си бе представяла тапетите, завесите, одеялата и килимите. Тя би искала да има жълта и синя спалня, като в Лайкфилд Корт. С нетърпение дочака да разтоварят сандъците и се зае да разопакова по-малките неща, които бе донесла от Англия. Френското балдахинено легло вече бе поставено в най-голямата спалня и изглеждаше чудесно. Високите тавани и удължените прозорци на балконите бяха идеално поставени. Турският килим тя щеше да постави в дневната, която гледаше на юг — най-сенчестата посока в тази обърната наопаки страна.

Джилбърт се забавляваше от ентусиазма й, но той не можеше да отдели много време на къщата. Бе нетърпелив да й покаже привлекателното си владение — лозята.

Под смачканата шапка на Джейн лицето й бе все още уморено. Макар че видът й бе малко по-бодър, тя тътреше крака в хола на долния етаж. По време на пътуването тя се бе свила отзад в кабриолета — мълчалив трети пътник, който приличаше повече на нещастно животинче, отколкото на човешко същество. Сега обаче очите й малко просветнаха и тя свенливо чакаше да получи инструкции.

— Отнеси по-малките чанти на горния етаж и ги разопаковай — каза Юджени, като се наслаждаваше на първата заповед в новия си дом. — По-късно ще решим кое къде да се постави, а сега бих искала да се проветри и изглади роклята ми от бял муселин. Джилбърт, има ли някой да ни приготви обяда?

— Йела ще свърши това, доколкото й позволяват силите.

— Йела ли?

— Една туземка. Не ме гледай уплашено, мила. Именно по тази причина доведохме мисис Джарвис. Не мисля, че ще ти харесат любителските способности на Йела. Освен това тя не е много запозната с хигиената. Е, да вървим! Доста дълго чаках, за да ти покажа най-важната част от имота.

В дъното на двора, зад кухненските сгради се издигаха конюшни, обори и един ред бараки. Джилбърт й поясни, че там живеели останалите слуги — конярите и работниците, които се грижели за лозята.

— Затворници ли са? — попита Юджени, опитвайки се да не показва отвращението си.

— Хора на свободен режим и двама бивши затворници, които предпочетоха да останат в Иръби. По-голямата част от тях са добри работници. Пийват си и от виното, разбира се. Един човек отговаря за това, а друг наблюдава дали ходят на църква в неделя. Такъв е законът.

Слънцето грееше непоносимо. Юджени с удоволствие влезе в прохладната изба с дебели каменни стени, разположена недалеч от конюшните. Тук бе пълно с бъчви, от които се разнасяше силна миризма. Държейки в ръка запален фенер. Джилбърт я поведе към дългия хладен зимник на долния етаж, където миризмата бе по-силна.

Тук имаше повече бъчви. Джилбърт й обясни, че те са пълни с готово за бутилиране вино. В другата стая бутилките бяха подредени на рафтове с етикети, на които бе отбелязана годината на реколтата. Огромните бъчви, които сега бяха все още празни, щяха да бъдат почистени и подготвени за новата реколта след около месец, ако времето се задържеше все така горещо.

Джилбърт се впусна в описания на пресоването: големите чепки грозде се мачкат, докато гроздовият сок не потече в бъчвата, където оставал, за да ферментира. Той обясняваше как прашецът по гроздовите зърна предизвиквал ферментацията им, как температурата в зимника трябвало да бъде постоянна и че се надявал плодовете да получат най-благоприятното количество дъжд по време на зреенето си, за да дадат повече вино.

За бутилирането след приключване на ферментацията също се изисквало умение. Времето на престой на виното до бутилирането му трябвало да бъде достатъчно, за да не допусне реколтата да пропадне.

— Слушаш ли ме, Юджени?

— Страхувам се, че някои от думите, които използваш, са ми непознати.

— Много скоро ще ти станат ясни. Добре ли си? Изглеждаш малко бледа.

— Миризмата е много силна.

— Ще трябва да свикнеш с това и да се научиш да го харесваш. Почакай до гроздобера, когато започнат да идват кошовете с грозде. Мърфи, Том Слоун и аз ги мачкаме. Това е много трудна работа. Не използваме краката си, както правят в Португалия. Служим си с дървени преси, които според мен са също толкова ефективни и по-цивилизовани.

— Джилбърт, съжалявам… малко чист въздух…

Тя едва се сдържаше да не повърне. Седна върху една празна бъчва в склада на горния етаж и видя студения разочарован поглед на Джилбърт. Дали я презираше? Дали щеше да съжалява, че се е оженил за жена, която не може да понася миризмата на прокиснало вино? Ядоса се на самата себе си.

— Ще трябва да свикна с това — каза си решително тя.

— Разбира се. Струва ми се, че все още си под въздействието на шока от изминалата нощ. Трябваше да се съобразя с това. Да се връщаме ли в къщата? По-късно може да те заведа до хълмовете.

Тя би предпочела хълмовете, където слънцето огряваше редовете от узряло грозде пред мрачната винарска изба. Сигурна бе, че там ще успее да изрази възторга си и усети, че любовта й към приключенията се завръща.

Но Джилбърт я поведе към къщата и сякаш не обръщаше внимание на факта, че тя не бе ентусиазирана. Той обясняваше, че бе вложил целия си наличен капитал в къщата, околните сгради и лозята. Било важно тазгодишната реколта да е добра. Признаците за това били налице: лозята били отрупани с плод; нямало късни пролетни слани; болестите, които бил забелязал по лозята в Малага, не били докоснали червеното бордо. Ако само се изсипел малко дъжд през следващите няколко дни, той щял да започне да сади новите насаждения.

— Ще трябва да съживим и къщата след гроздобера. Нали ще можеш да се погрижиш за дома ни дотогава? Имам достатъчно заделени пари, за да направя мястото по-цивилизовано.

— А градината? — запита Юджени. Там нямаше нищо, освен прашна изсушена трева и няколко посадени наскоро храсти, които се бореха да оцелеят.

— Това също е твоя територия. Ще ти изпратя Пибоди. Той твърди, че е бил градинар в кралския двор, макар че се съмнявам в думите му. Той живее в царството на въображението, но засаждането на храстите е негово дело. Казва, че щом идваш направо от Англия, сигурно ще изпитваш носталгия по зеленината. Можеш да купиш някои растения от разсадника в Перъмейта: розови храсти, здравец и много английски цветя, за да лекуваш носталгията си.

Юджени отбягна изпитателния му поглед и се запита какви ли растения биха вирели в тая съсухрена почва. Храстите не изглеждаха в добро състояние.

— Растенията трябва да се поливат. Може да имаш и зелена поляна, ако редовно я поливаш. За щастие, водата е едно от удобствата, което имаме в изобилие. Изкопах един кладенец. А когато вали, онова малко поточе в подножието на хълма залива бреговете си. На пет мили оттук има и езеро, където гнездят черни лебеди. Много ще ти харесат. Е, скъпа, доволна ли си от новия си дом?

Стараейки се да звучи достатъчно убедително, Юджени отвърна, че бил изумителен на фона на заобикалящата го пустош.

Благодарният му поглед я накара да се усмихне. Трогна я желанието му да я зарадва.

— Ние с теб ще го направим известен. Ние сме аристокрацията на тази страна, защото сме дошли по собствена воля. Това ни прави истински наследници. Разбираш ли какво искам да кажа?

Тя едва ли би могла да му обясни, че точно в този момент няма особено желание да се съгласи, че е наследница. Сухата прашна земя… дали на нея щяха някога да растат рози? Щеше ли да може тя някога да се разхожда без чадъра си под палещите слънчеви лъчи, или трябваше да свикне с дивата меланхолия на птичата песен в огромното небе? Или с пленените хора, които понякога виеха като кучета? Джилбърт прие лекото й потреперване за физическо неразположение.

— Не си взела слънчобрана си. Аз съм виновен. Трябваше да бъда по-настоятелен. Не бива никога да излизаш без него, когато слънцето е толкова силно. Ти имаш кожа на англичанка и аз бих искал да я запазиш свежа.

— Добре, Джилбърт — кротко отвърна тя. Ако носенето на чадър му доставяше удоволствие, не бе толкова трудно да го стори.

Когато тръгна на разходка към езерцето в късния следобед, тя държеше слънчобрана над главата си. Все още не можеше да се отърси от ужасната тежест, която й донесе преживяното през миналата нощ. Чувстваше се така безсилна, за да предприеме нещо, но бе съгласна с Джилбърт, че подреждането на къщата трябва да се отложи до пристигането на фургона с мисис Джарвис и остатъка от багажа. Бе станало твърде горещо дори и в сянката на верандата, където беше поставен люлеещия се стол. Джилбърт бе казал, че езерцето е пресъхнало, но тя се надяваше да види отблясъците на вода. Всичко изглеждаше страхотно.

Скитането по дългия половин миля склон я откъсна за малко от следобедната скука. Веднага след приключването на обяда, Джилбърт отиде към лозята си, оставяйки я сама. Дори не се опита да скрие нетърпението си, когато тръгна натам.

Приятно й бе да наблюдава как се приготвя, но когато потегли, тя се почувства непоносимо самотна. Джейн бе заета с пране и гладене на дрехите им след пътуването и не дойде да й прави компания. Туземката Йела изглеждаше най-малко на сто години, но всъщност трябва да бе сравнително млада, след като без съмнение очакваше дете. Тя им поднесе невъзможен обяд от студено жилаво овнешко, туршия и стар домашен хляб. Юджени трябваше да положи много усилия, за да не повърне при мисълта, че кафявите ръце на туземката са докосвали храната. Юджени успя да хапне само един-два залъка. Не му е било много лесно на Джилбърт, ако всеки ден е трябвало да яде такава храна, помисли си тя. Още от утре щеше да се заеме със слугите. Сигурно в град Перъмейта живееха и бели девойки, които биха дошли тук, за да домакинстват.

Йела щеше да остане, разбира се. Юджени нямаше намерение да бъде лоша, но за в бъдеще тази жена не трябваше да има нищо общо с кухнята. Мисис Джарвис можеше да й възлага обработката на зеленчуците, миенето на съдовете и лъскането на пода. Това би било подходящо за туземката. Тя имаше вид на лениво създание. Колко непривлекателни бяха аборигените с ниските си чела и хлътнали животински очи. Те бяха дружелюбни и безопасни, ако се отнасяш добре с тях, а и никой не желаеше да живее в постоянен страх, че може да получи копие в гърба. Езикът им бе мелодичен. Иръби. Това бе една от техните думи.

Земите на това имение са били част от ловните им територии. Тревожеха се, че белите унищожават дивеча им — големите и малки кенгуру, щраусите, ему, вомбатите[1] и гигантските гущери, наричани игуани. Джилбърт й разказа, че понякога в миналото разбойнически банди от чернокожи нападали по-малките ферми. Но тия времена си бяха отишли и сега аборигените наоколо бяха миролюбиво настроени.

От някогашните евкалиптови гори бяха останали огромни красиви екземпляри, някои от които бяха с бели на цвят, а други — с бледорозови, като човешка кожа стволове. Растяха също така чемшири, тиково дърво[2], акации. А долу, край поточето, бяха свели клони под жегата плачещи върби.

Как ли бяха оцелели в тази жестока суша?

От напуканата жълтеникава почва се стичаше една съвсем тъничка струйка вода. А на отсрещната страна на този невзрачен ручей, в сянката на една от уморените върби, се виждаше малък кръст. Две заковани кръстосани пръчки, забити в склона.

Може би това бе гроб!

Със затаен дъх Юджени прекоси малкото ручейче.

Без съмнение покритата с прашен буренак и магарешки бодли могила бе гроб. Размерите му не бяха големи и навярно тук бе погребано дете. Кое ли невинно малко създание лежеше бездиханно в това самотно неосветено място?

Като се наведе, Юджени успя да разчете изписаните с въглен букви върху недодялания кръст: „Прудънс“.

В клоните на близките евкалиптови дървета едно подобно на разцъфнал божур бяло какаду изписка пронизително. Слаб ветрец раздвижи нагорещения като в пещ въздух. Юджени бе обхваната от лоши предчувствия. Тя долови отдавнашната печал, надвиснала над самотния малък гроб, и бе обхваната от чувство на отчаяние.

Какви странни духове обитаваха тая страна и колко ужасно самотна се чувстваше тя!

Бележки

[1] Австралийско двуутробно, приличащо на мечка животно. — Б.пр.

[2] Tectona grandis, тропическо дърво със здрава дървесина, която не се разрушава от морската вода. — Б.пр.