Дороти Идън
Горчиво вино (21)

Двадесета глава

С някои от приходите от продаденото в Сидни вино Джилбърт поръча скъп надгробен паметник, изобразяващ ангел с прибрани криле, изправен над гроба. Той се натъжи, защото Юджени нито веднъж не отиде да го види.

Вместо това тя предпочиташе да се разхожда надолу към потока и дълго да седи край печалния гроб на непознатото дете. Когато се връщаше в къщата, лицето й бе тъжно и погледът — пуст. Доктор Ноукъс бе пристигнал от Сидни. Съветът му към Джилбърт бе да й даде време да се възстанови. Жените винаги преживяват много тежко тези неща, особено когато живеят в чужда страна.

Но Юджени щяла да се оправи. В края на краищата тя имала момчето, а би могла да роди и други деца. Но трябва да й се даде време. Дълбокото отвращение, което изпитваше сега към лозята, може би също щеше да бъде забравено. Сега тя изпитваше необходимост да насочи гнева си към нещо или някого.

Юджени наистина се извини на Джилбърт за глупавите си и нечестни упреци. Не виното му, а нейната дълбока любов към бебето били причина за обвиненията. Била наказана за това, че дръзнала да обича така силно някого.

Джилбърт бе сигурен, че тя щеше да превъзмогне трагичната смърт на детето. В същото време той се безпокоеше за нея. Някъде бе допуснал някаква грешка в отношението си към нея. Къде? Той бе добър съпруг, великодушен и много по-толерантен от другите. Той трябваше да прекрати онази глупава история с ирландеца, но това бе толкова отдавна. Бе разбрал, че съпругата му е жена с изключителна чувствителност, която от много дълго време му причиняваше болка. Понякога, след раждането на бебето, той усещаше тази болка непосредствено. След като тя не се хвърляше в прегръдките му, то поне не го отблъскваше. В очите й често се четеше топлота и радост. След това се бе разиграла онази дяволска трагедия и тя така се бе отчуждила, сякаш го наблюдаваше от някоя скована от лед звезда.

„Търпение!“ — го бе посъветвал Фил Ноукъс. Но той бе уморен и болен от търпението, което бе проявявал до този момент.

 

 

Годината бе 1833-та и пристигащите затворници бяха повече от всякога. Корабите, с техния странен товар от живи твари — затворници, овце, кози, свине, пуйки, гъски, гълъби, както и неофициално превозваните плъхове и дървеници, поемаха от пристанището Портсмут и три или четири месеца по-късно пристигаха в Сиднейския залив. Инспекцията отблизо не бе за препоръчване, тъй като товарите им бяха напълно развалени. Оцелелите човешки същества бяха само кожа и кости, изпочупени зъби, пълни с паразити коси и болни тела. Доста трудно бе да се намери някой що-годе здрав мъж или жена за приемлива работа.

От последния пристигнал кораб Джилбърт, който се нуждаеше от повече работници в Иръби, си избра едно четиринадесетгодишно момче, чийто дързък вид му се понрави. То имаше едър кокал и няколко седмици добро хранене щяха да помогнат на изтощеното му тяло да укрепне. Името на момчето бе Джими Макдоугъл. Говореше добре, защото, както обясни, майка му го била учила. Имала намерение да го научи да чете и пише, но баща му обичал бутилката и обирал парите, които майка му припечелвала като перачка, а също и нищожните надници, които Джими и сестра му получавали за работата си в текстилната фабрика. Никога нямали достатъчно храна вкъщи и един ден той започнал да краде. Не много. Комат хляб, кифла, ябълки, малко риба, а веднъж дори цяло пиле. Тази храна им трябвала просто за да се спасят от гладна смърт. Станал ловък и го правил в продължение на шест месеца, преди да го заловят.

Не го обесили, защото бил твърде млад, но вместо това го заточили. Сега той не знаел какво става със семейството му. Предполагаше, че едва ли някога ще ги види отново.

Той бе твърде млад, за да продължи да живее в страдание. Джилбърт бе впечатлен от блясъка в очите на момъка. Той разбра, че юношата се чувства точно така, както се чувстваше самият той при първата му среща с тази страна.

Така че го взе със себе си в Иръби и каза на Том Слоун да се държи бащински с него. Може би щяха да направят човек от него, или поне щяха да му дадат възможност да стане честен гражданин.

Веднъж, скоро след пристигането на Джими, Джилбърт бе в избата, зает в изцеждането на десет галона червено вино и почувства, че някой го наблюдава. Той се обърна рязко и видя момчето, застанало в сянката. Като разбра, че е забелязан, Джими понечи да се измъкне.

— Спри! — извика повелително Джилбърт.

Момчето предпазливо се обърна.

— Всичко е наред. Няма да те бия. Защо влезе тук? Да крадеш?

Момчето трепна и упорито повдигна брадичката си.

— Не, сър!

— Тогава защо?

— Наблюдавах. Искам да се науча.

— Как се прави вино ли?

— Да, сър.

— Интересуваш се значи, а?

Момчето развълнувано пристъпи към Джилбърт.

— Наблюдавах как пълните бутилките. Не ги пълните догоре.

— Така трябва, за да няма утечки. Оставя се свободно въздушно пространство. Трябва да се пълни точно до едно определено място. Ако се препълнят, виното ще се вкисне, няма да може да диша. Корковите тапи трябва да бъдат здрави и бутилките да се подреждат в хоризонтално положение. Ела и ще ти покажа. Слабите вина аз продавам веднага, но при една добра реколта като миналогодишната, когато цветът е ярък рубиненочервен и има естествен и изискан букет с леко загатната кисела жилка — такова вино се оставя да отлежи.

— Колко време го държите в бъчвите, сър?

— Това тук е затворено преди две години. Сега е придобило букет. Харесва ли ти как мирише?

— Да, сър.

Джилбърт изсипа малко вино в една чаша, помириса го и подаде чашата на Джими, развеселен и поласкан да види, че детето проявява такъв интерес към работата му.

— Чудесно е, сър.

— Как разбра?

— Има приятен аромат.

— Прав си, добро е. Това е червеното вино на Иръби. След четири-пет години ще стигне до масата на губернатора. Е, след като си влязъл тук, можеш да ми помогнеш малко. Искам да се измият всички онези бутилки и корковите тапи. Не трябва да използваш сапун, само вода. Когато налея виното в бутилките, аз поставям тапите с помощта на дървен чук. Също като онзи там. Винаги пипам бутилките с ръкавици. След това потапям гърлото на бутилките в разтопен червен восък и отпечатвам върху него отличителния знак на Иръби. Следиш ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Заеми се тогава с миенето на онези бутилки. А ако решиш да дойдеш тук друг път, искай разрешение.

— Съжалявам, ако съм сгрешил, сър.

— Не, не, ти може да си ми от полза, ако се интересуваш от това. Не всеки може да издържи на миризмата в избата. На жена ми й прилошава тук.

Момчето недоверчиво зяпна. Джилбърт отново се разсмя, но внимаваше да не го засегне. Момчето се изразяваше добре. Може би не бе лоша идеята да обучи някого, който би могъл да го замества. Момчето бе споменало, че може да пише, така че той щеше да го научи да води инвентарната книга. Той би могъл да започне още днес, написвайки: „Десет галона червено вино, произведено през 1832 година. Тридесет галона мускатово вино, произведено на 30-ти април…“.

След като Джими Макдоугъл, четиринадесетгодишен криминален престъпник, проявяваше интерес, то по всичко личеше, че би могъл да остане в Иръби още много време, след като изтече срока за наказанието му.

 

 

Юджени бе непрекъснато заета с Кит. Известно време след боледуването той бе блед и раздразнителен и тя го наблюдаваше с постоянна тревога. Сега той си бе възвърнал топчестия вид и ставаше неспокоен, когато трябваше да остане в малката дневна стая с мама.

— Роузи! — извикваше властно той, удряйки затворената врата с юмручетата си. — Кит иска Роузи.

Юджени бе положила много усилия да не споделя предубеждението на мисис Ешбъртън към момиченцето на мисис Джарвис, само защото детето бе успяло да избегне смъртоносната скарлатина. Тя обаче не понасяше силната привързаност на Кит към невзрачното дете с дръпнати сини очи. Тя бе като малка светлокожа лисица с триъгълното си лице и рядка кестенява коса. Появяваше се на най-неочаквани места и след това винаги мълчаливо изчезваше. Никой не можеше да се оплаче на майка й, защото тя винаги изчезваше навреме.

Обичайната компания на Юджени, докато седеше зад писалището си, бе Еразъм. Тогава тя можеше да напише в тайните си писма до Колм: „Когато Еразъм изрича «alannah», имитирайки точно твоя глас, ми се струва, че ти никога не си заминавал оттук…“.

Бе уверена, че ако не бяха писмата до Колм и Сара, тя би умряла от мъка и самота.

„Скъпа Сара,

Знам, че сигурно си уморена да слушаш за мъката ми, но все още тъгувам за моята малка Виктория във всеки един миг от деня. Продължавам да се виня, че я оставих, когато бе толкова мъничка. Дори да имам друго дете, споменът за нея няма да ме напусне…“

Щеше ли да има някога друго дете? Защото след смъртта на бебето тя не бе в състояние да понася присъствието на Джилбърт близо до себе си. Не се опитваше да осмисли чувствата си, нито пък трепваше от болката и страданието в очите на Джилбърт.

Без каквито и да било притеснения тя му позволяваше да моли слугите да му приготвят друга стая. Не я бе грижа и не си задаваше въпроса какво ли мислеха слугите за нея. В последно време спеше сама в голямото френско легло.

„Молиш ме да ти разкажа за лудориите на Кристофър — продължи писмото си тя. — Много ми е мъчно да призная, че той стана твърде раздразнителен, откакто бебето ни напусна и все още не може да се пребори с непослушанието си. Баща му от време на време забравя задължението си да го държи по-изкъсо, защото се е заел да учи един нов работник на тайните на винопроизводството. Работникът е един от затворниците, които английското правителство продължава да изпраща тук.

Същевременно аз би трябвало да съм справедлива и да кажа, че този момък изглежда по-надежден от другите. Джилбърт твърди, че бил честен, а и дори това да не е съвсем вярно, усетът му към лозарството може би ще компенсира всичките му грехове. Ако Кит наследи от мен отвращението към виното, когато порасне, не знам дали баща му би могъл да понесе това…“

 

 

Зимата бе изключително мека. Свежите великолепни утрини се огласяха от птичи песни. Плачещите върби, надвесени над потока, неочаквано се разлистиха.

През един топъл следобед, когато първата игуана се бе появила и се припичаше на слънце, Юджени си помисли, че отново е дошло време да носи слънчобрана си.

Дните все още бяха отчайващо дълги. Юджени уши нови малки сака на Кит, тъй като скоро той щеше да изостави бебешките си дрешки и след това, като потискаше враждебността си, положи големи усилия в бродирането на една муселинена рокля за Роузи.

Все повече и повече стоки започнаха да пристигат с новата флотилия от кораби, пътуващи от Англия. Човек можеше да си купи много и най-различни неща в магазините за текстилни и галантерийни стоки в Перъмейта. Юджени ходеше до града с кабриолета и пазаруваше, купувайки различни на цвят копринени конци за гоблена си, панделки, за да освежи една своя стара шапка, цели обувки с копчета за Кит и парче лилав ленен плат за нова рокля.

След пазаруването се отбиваше в Женското благотворително дружество в Перъмейта или участваше в организираните благотворителни събрания. Хората започнаха да свикват с фигурата й, изправена в кабриолета, пристигащ по прашната улица, с вързаните под брадичката панделки на шапките й и ръцете й в ръкавици, които свободно държаха поводите на конете.

Слугинята й Джейн не спря да тъгува за Англия и най-после реши да се върне у дома, придружавайки едно семейство. Така че Пибоди или Елън придружаваха господарката, седнали на задната седалка. Понякога момченцето й се настаняваше до нея — красиво хлапе, стискащо в ръка сламената си шапка.

Младите жени, които пристигаха за пръв път с корабите и се нуждаеха от работа, първоначално се плашеха от обноските и сериозните очи на мисис Месингъм, но в края на краищата нейният нежен и състрадателен глас ги предразполагаше да разкажат за нещастията си. Работа в голямата къща на Иръби — това бе добра възможност за тях. Мълвата, че нещата там не били съвсем наред, понеже господарят бил изгонен от спалнята на господарката, бе достигнала до една-две от тях, но те отказаха да й повярват.

 

 

Прекарваше много часове зад писалището си… Пролетните дни станаха по-продължителни и се затоплиха. Търпението на Джилбърт Месингъм се изчерпа. Една вечер, когато Юджени изглеждаше по-весела и дружелюбна, той реши да разтопи ледовете. Не желаеше да рискува да получи нов отказ, но тя бе весела по време на вечерята и очите й бяха блестящи.

Никога през живота си Джилбърт не бе изневерявал на жена, а отплатата за това бе унизителна. Не бе очаквал, че ще му се наложи да живее като вдовец, след като имаше здрава жена.

Фил Ноукъс го бе посъветвал да й даде време. Бе настъпила пролетта и той повече нямаше намерение да бъде търпелив.

— Отдавна не си пяла, любима — каза той.

— Нямах настроение.

— Ще имаш, ако започнеш. Липсват ми твоите песни.

— Както и на мен — промърмори мисис Ешбъртън, излетната в креслото. Както обикновено, тя бе пила по време на вечерята и сега бе зашеметена.

— Не можеш вечно да тъжиш — каза Джилбърт.

— Единственият начин за прогонване на тъгата е да се напълни отново люлката — отбеляза мисис Ешбъртън. — Чудя се защо чакахте толкова време.

Юджени бе направила няколко нерешителни стъпки към пианото. Като чу забележката на мисис Ешбъртън, тя спря и с някакво отнесено изражение, обичайно за нея напоследък, каза, че съжалява, но не можела да пее тази вечер. Трябвало да довърши няколко писма, за да успеела да ги изпрати със следващата поща до Англия.

Вратата на дневната стая се затвори зад нея.

— О, боже мой! Тя накрая ще вземе да се парализира от писането на тия писма! — възкликна мисис Ешбъртън, гледайки към тавана.

Няколко минути Джилбърт крачи нагоре-надолу из стаята, а след това взе решение да отиде до вратата на дневната и рязко да я отвори. Той не бе пиян, но бе пийнал малко повече от обикновено, за да направи езика си по-убедителен.

Погълната от писмото си, Юджени не чу влизането му. Тя имаше ясен и плавен почерк. Виждаха се само думите „Любов моя“, написани най-отгоре на листа от бележник.

Джилбърт протегна ръката си и сграбчи бележника. Юджени се вцепени и уплашено извика.

— „Любов моя“ — прочете Джилбърт. — Питам се, към кого ли се обръщаш с такива нежни изрази?

— Джилбърт, това е непростимо! Това е личната ми кореспонденция!

— Колко лична?

— Цялата кореспонденция е лична. Никога не бих посмяла да чета писмата ти.

Джилбърт доближи писмото до свещта и мръщейки се зачете съдържанието му.

— Ако аз бях написал това, ти щеше да имаш пълното право да го прочетеш.

Той започна високо да чете, а гласът му бе пълен с ярост:

„Любими мой, изминаха почти три месеца, откакто не съм получавала вест от теб. Както виждаш, аз продължавам да пресмятам всеки ден, всяка седмица. Писмата ти ми вдъхват живот. Понякога си мисля, че без тях…“

— Джилбърт, спри! — изкрещя Юджени.

— Какво си мислиш понякога? — попита любопитно Джилбърт. — Кажи ми!

Юджени неочаквано скочи. Столът й с трясък падна зад нея. Пламъците на свещите лудо заиграха.

— Намирам това за грубо вмешателство.

— Но ти не можеш непрекъснато да се заключваш и да се усамотяваш, нали? Първо — в спалнята, а сега в дневната. Скоро може да заключиш и външната врата на собствената ми къща! А сега ми кажи — гласът му бе рязък и твърд, — до кого е адресирано това писмо?

— До сестра ми, разбира се. Нали знаеш, че редовно пиша на Сара?

— Редовно, означава умерено, а ти седиш над това дяволско писалище и изливаш живота си пред нея… или някого другиго. Много ми е трудно да повярвам, че започваш писмата до сестра си с „Любов моя“. Не е ли малко прекалено, дори и в семейство като вашето? Никога не си се обръщала към мен с тези думи.

— Джилбърт, моля те да говориш по-тихо. Мисис Ешбъртън ще чуе.

— И целият свят да чуе, не ме интересува! Сигурен съм, че ме мамиш. Това писмо е адресирано до мъж. Така ли е?

Юджени вдигна брадичката си, обхваната от внезапно безразсъдство.

— Да, така е. Признавам това. И ако не беше толкова самодоволен и заслепен през всичките тези месеци, ти щеше да знаеш кой е този мъж.

— „Самодоволен“! — повтори Джилбърт озадачено. — „Самодоволен“!

— Да, това е думата. Защото, ако си мислиш, че бих могла да забравя дълбоките си чувства, само защото мистър О’Конър бе прогонен оттук, ти си не само сляп и самодоволен, а така също и глупав.

— Искаш да кажеш, че през цялото това време си водила кореспонденция с онзи пиян ирландец?!

— Да, така беше.

Ако не бе така вбесен, Джилбърт сигурно би забелязал колко добре изглеждаше тя с искрящите си очи и гордо вдигната глава. Единственото, което той искаше да направи в момента, бе да я зашлеви така силно, та ръката му да се отпечати върху лицето й.

— Ти не си влюбена в него, Юджени. Това не е възможно! Ти само си флиртувала с него. Та това бе преди повече от година!

— Много дълго време ли е това?

— Достатъчно дълго! — изкрещя той. — Ти ми роди дете през това време. Да не си полудяла?

— Детето ти е мъртво — отвърна тя, — а аз не съм луда.

— Тогава какво? Да не би да страдаш от манията, че живееш чрез писмата си? Преди време ти написа доста и на мен. Помниш ли?

— Да, помня.

— И аз ли живеех тогава в мечтите ти? Мислиш ли, че твоят пиян ирландец би намерил място в тях, ако лежеше всяка нощ до теб в леглото ти? Отговори!

Тя потрепери и неочаквано закри лицето си с ръце. Джилбърт ги отдръпна и я накара да го погледне.

— Е, добре, но пиян или трезвен, аз възнамерявам да спя с теб тази нощ. Писна ми от този фарс! Бях търпелив, защото си мислех, че тъгуваш за детето. Сега разбирам, че през цялото това време ти си писала сантиментални глупости до друг мъж! Смяташ ли, че поведението ти е честно спрямо мен? Не се ли срамуваш от себе си?

— Ти си ужасен! — промълви тя.

Неочаквано той започна да рита писалището и да излива гнева си върху него, докато изящното дърво не стана на парчета. На горчивите сълзи на Юджени той гневно отвърна:

— Иска ми се да останат само трески от него! Ти прекарваш тук целия ден, потънала в дяволските си мечти. Събуди се, за бога! Проклетият ирландец не е реалност, дори и когато бе с теб. Вие и двамата живеете с миналото. Аз съм ви чувал. Сутрин си говорехте за ирландския дъжд, английската мъгла, снежинките и Бог знае още за какво. Нека ти кажа нещо: ако се върнеш обратно при английската си мъгла, ти ще я намразиш! Ще започнеш да копнееш за слънцето. Мислиш си, че тук то е прекалено ярко и силно, но почакай само да видиш как би се чувствала, ако го изгубиш. Ще откриеш, че не можеш да живееш без него.

— Това не е вярно — проплака Юджени. — Не мога да го понасям. То ме изгаря!

— Защо вие двамата вдигате такава олелия? — долетя от вратата недоволният глас на мисис Ешбъртън. — Съсипахте ми съня! Да не би да се карате? Милостиви боже! — Виждайки ги така настръхнали един срещу друг, тя опули очи от изненада. — Не мисля, че искате да чуете съвета на една стара жена, но ако греша, аз мога да ви кажа, че сте избрали най-подходящото място за кавгата и най-удачния момент, ако мога така да се изразя!

— Не можеш така да се изразиш! — презрително отвърна Юджени.

Тя внимателно издърпа листа от ръцете на Джилбърт, скъса го на парчета и след това повдигна леко с ръка полата си и излезе от стаята. Отиде направо на горния етаж. Малко по-късно долетя звукът от далечното, но решително хлопване на вратата на спалнята й.

— Милостиви боже! — възкликна отново мисис Ешбъртън. — Време е тази млада жена да роди друго бебе.

— И това ще стане! — обеща Джилбърт.

Но никой не би могъл да прави любов през заключена врата. А по всичко личеше, че Юджени няма намерение да я отваря. Гласът й бе далечен и смразяващ.

— Бих искала да бъда сама. Може би искам да разбудиш с крясъците си и цялата къща.

— По дяволите, Юджени!

Джилбърт си мислеше, че бе успял да уталожи гнева си, след като потроши писалището, но грешеше. Не помнеше някога да бе изпитвал такъв гняв. Той тръгна надолу по стълбите и излезе от къщата. В конюшните той крещя, докато някой не се притече в мрака. Беше младият Макдоугъл.

— Можеш ли да оседлаеш кон в тъмното? Действай тогава.

— Да, сър? Нещо лошо ли е станало, сър?

— Нищо, което да ти влиза в работата, по дяволите. Затваряй си устата!

Той се метна на оседлания кон и се понесе към Перъмейта, галопирайки през целия път. При първата гостилница слезе от коня, влезе решително и си поръча стая.

Барманът го разпозна.

— Мистър Месингъм! Чувал съм, че не пиете нищо друго, освен виното си.

— Тогава зле си чул.

В миналото, преди Юджени да пристигне в Австралия, на Джилбърт му се бе случвало понякога да търси и си намира жена в едно от тези занемарени и бедни местенца. Двете от тях бе намерил да се скитат край реката. Бе лежал с всяка една от тях на сухата твърда земя и се чувстваше добре, неангажиращо и мимолетно. Помисли си, че ако изпие един силен ром, може би отново ще се почувства добре. Това щеше да успокои горещия гняв и обидата, които пулсираха в цялото му тяло. В продължение на цели три години той бе верен на една-единствена студена и кокетна жена, която в най-добрия случай не бе направила нищо повече от това, да го допусне до себе си.

Сега тя имаше безочието да заключи под носа му вратата на собствената му спалня, а той се озова тук, потънал в размишления до питието си, осъзнавайки, че вече не го привличаха раздърпаните слугинчета от бара. Сигурно бе започнал да се привързва към противната елегантност на жена си.

Но със сигурност не бе от целомъдрие!

Дори питието, замъгляващо ума му и отпускащо опънатите му нерви, не можеше да го накара да приеме този невероятен факт.

Някъде към полунощ той се метна на коня си и пое към дома. Нощта бе приятна и във въздуха се усещаше топлината на ранното лято. Ездата постепенно поохлади мозъка му, но не можа да премахне напрежението и възбудата. Съзнанието му бе изпълнено с фантазии за нежни гърди и стройни крака, разпилени коси върху бяла възглавница, жадуващи устни. По дяволите, по дяволите, по дяволите!

И така, докато яздеше бавно към къщата, една от фантазиите му стана реалност. Навярно белият силует, който бродеше из парка, бе на Юджени. Юджени го търсеше разтревожена? Той скочи от коня, върза юздите около стълба на портата и олюлявайки се закрачи през ливадата. Струваше му се, че ромът бе отишъл в краката му.

Силуетът мина зад храстите и изчезна. Не, той беше там и тихо крачеше в сянката на верандата.

— Чакай! — извика Джилбърт и фигурата изведнъж спря. Виждаха се бледи очертания на обърнатото към него лице.

Бе някой с дълго наметало и разпиляна върху раменете дълга руса коса.

— Беше ми горещо и не можех да заспя — прошепна Моли Джарвис.

— И аз също — отвърна той.

Те стояха като вкаменени на няколко крачки един от друг.

— Чух ви да потегляте нанякъде — каза Моли.

— И затова не можа да заспиш.

— Не, не! Беше ми горещо. Сигурно лятото ще настъпи по-рано.

Джилбърт инстинктивно направи неочаквано бързо движение.

— Вече е лято — каза той, улавяйки нежното й, топло и пищно тяло, търсейки устните й под разпиляната гъста коса.

— Да отидем ли в стаята ти? — предложи той след малко. — Не можем да останем тук.

— Роузи! — възпротиви се тя.

— Тя няма да се събуди.

Той объркано си помисли, че ако тя отблъснеше ръката му, това би му помогнало да дойде на себе си. Но пръстите им бяха здраво вплетени и нейните бяха по-настойчиви от неговите. Можеше да чуе ускореното й дишане.

Френската врата на малката стая в дъното на верандата бе отворена. Една малка здравомислеща частица от мозъка му отбеляза, че следващата врата бе на помещението за млечни продукти. Не биваше никой да ги чуе.

Единственото нещо, което си спомняха, бе, че си свалиха дрехите.

Изглеждаше така, сякаш той никога не е бил с жена преди това. Бе свежо, изумително и вълшебно изживяване и той си припомни ликуващото чувство, предизвикано от нейния вик на удоволствие.

След това тя така дълго остана мълчалива и той си помисли, че може би е заспала.

— Моли!

— Да, любими!

— Винаги съм те желал. Опитвах се да не вярвам в това.

— Също и аз — простичко отвърна тя. — Какво ще правим сега?

— Да се обичаме.

Тя помръдна главата си.

— Престани да правиш така с пръстите си в косата ми. Това ме побърква. Имах предвид, как ще се държим с господарката?

— Тя ме заключи навън тази нощ. Надявам се, че знаеш.

— Дочух нещо. Уплаших се.

— И с право.

— Не мога да постъпвам така в собствения й дом.

— Твърде късно — отвърна той без нотка на ирония.

Той целуна челото й, върха на носа и шията й. Главата му се наклони към гърдите й. Тя не можеше да скрие удоволствието, което изпитваше.

— Трябва да поговорим, любими.

— Не сега. Ще събудим детето. Сама го каза.

Тя приглушено се изсмя, без да го опровергае.

— Утре може да се премести в друга стая. Вече не е малка. Кит спи сам.

— Утре ли? Но, сър…

— Престани с това „сър“. Ти си красива жена, Моли. И ти си жадна за ласки като мен.

Тя кимна утвърдително.

— Юджени… аз обичам Юджени, но тя не жадува за това, Моли.

— О, сър! О, любими.

— След това ще говорим — прошепна той и страстно впи устните си в нейните.