Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (9)

9

В салона се възцари мълчание. Дъждът трополеше монотонно по стъклата. Бел се загледа в сивото небе. Слънцето не можеше да пробие облаците. Сигурно щеше да вали цял ден. Типично парижко време. Вечно сивият град.

Тя премисли още веднъж събитията от сутринта. Срещата мина добре. Успя да държи Лазар под контрол. Можеше само да се радва, че тази вечер нямаше да бъде с нея.

Планът й придобиваше ясни очертания. Довечера щеше да се срещне с Бонапарт. Вече нямаше връщане назад. Тя потрепери леко, отчасти от страх, отчасти от радостно очакване. Тази вечер…

Но първо трябваше да си намери занимание за дългия, скучен следобед, тя не беше от жените, които имаха нужда от няколко часа, за да се приготвят за излизане. Щеше да се заеме с това, когато се върнеше Полет.

Но какво да измисли за следващите часове, през които щеше да е сама със Синклер Карингтън?

Макар да беше с гръб към него, тя усещаше присъствието му. Щом другите си отидоха, той свали фрака и вратовръзката и седна на стола, на който беше седял Лазар. Изглеждаше дълбоко замислен; главата му почиваше върху облегалката.

Беше спокоен, прекалено спокоен. За какво мислеше? Бел нямаше представа. Понякога се питаше дали изобщо можеше да прозре какво ставаше в главата и сърцето му. Отново си каза, че в действителност не знае почти нищо за своя партньор.

Като си припомни странната реакция на Синклер при споменаването на Фодьо, тя се намръщи. Естествено, той даде обяснение, но все пак беше странно.

През последните години Бел беше развила почти съвършен усет към искрените и неискрени отговори и сега беше готова да се закълне, че Синклер я бе излъгал. Ами въпросите му за Полет тази сутрин? Понякога имаше чувството, че той се интересува много повече от хората, които работеха за Маршан, отколкото за Наполеон, а това беше необяснимо.

В главата й се надигна неясно подозрение, но бързо се разсея като утринна мъгла. Тя разтърси глава, сякаш можеше да добие някаква яснота. Може би мислеше прекалено много. Беше си създала навика да бъде предпазлива, да не вярва никому и това й беше спасило живота повече от веднъж. Но такъв живот беше много уморителен. Вечното балансиране по ръба на пропастта, както го наричаше Синклер.

Най-сетне чу как Синклер се раздвижи и се обърна към него. Той се бе надигнал и изваждаше джобния си часовник.

Очевидно бе усетил погледа й, защото вдигна глава и й се усмихна. Когато й се усмихваше така, тя имаше чувството, че го познава много добре. Погледът му беше толкова топъл и сърдечен, сякаш между двамата съществуваше заговор — заговор на сърцата срещу останалия свят.

Каква абсурдна мисъл! Въпреки това тя отговори на усмивката и отиде при него. Проследи как нави часовника си с малко златно ключе и се учуди колко скромна, почти спартанска изглеждаше скъпата вещ: циферблатът беше с черни римски цифри, на златното капаче нямаше никаква украса. Въпреки това часовникът изглеждаше елегантен и скъп.

— Много хубав часовник имате — отбеляза тихо тя.

— Подарък от баща ми — обясни Синклер, без да вдигне поглед. — Това беше един от редките случаи, когато заслужих признанието му.

За първи път споменаваше семейството си. Бел си взе стол и седна до него, толкова близо, че можеше да сложи ръка върху облегалката на неговия. Почака, докато той прибра часовника си, и се чу да казва:

— Аз никога не съм имала възможност да се скарам с баща си. Дори не знам кой е той.

Защо му разказваше това? Сигурно имаше нещо общо с весело пращящия огън и сивия следобед. А може би беше дошло времето Синклер да научи истината за нея.

— Аз съм незаконна дъщеря на артистка от Дръри Лейн. — Бел изрече тези думи, без да откъсва поглед от пламъците, но беше цялата напрегната в очакване на реакцията му.

— О, Ейнджъл — отговори нежно той и поклати глава, — и мен често са ме наричали копеле.

Отговорът беше толкова типичен за Синклер, толкова неподходящ, толкова неуважителен, че Бел избухна в смях. Току-що му беше доверила онова, от което се срамуваше най-много, тайната, която беше поразила Жан-Клод Варен, а той дори не се намръщи. Накара я да се смее на нещо, което винаги й беше причинявало болка.

В този момент й стана ясно какво беше онова, което най-много харесваше у Синклер: той никога не я съдеше. Даваше й пълната свобода да е такава, каквато е, нищо повече и нищо по-малко. Прекрасен подарък, но тя не беше сигурна дали е готова да го приеме.

Когато Синклер смени темата, тя изпита облекчение, макар че той вероятно го бе направил, само за да избегне въпроси за своето минало. Той й показа въжето, с което Лазар си беше играл през цялото време, и каза:

— Предполагам, че сте забелязали какво е измайсторил нашият приятел.

— Примката? Да, през цялото време го наблюдавах. Вероятно е искал да ме направи несигурна.

— Ейнджъл…

— Знам. — Тя не го остави да довърши. — Искате още веднъж да ми напомните, че трябва да съм предпазлива, но няма нужда. Аз съм винаги предпазлива. Лазар няма да участва в нашата мисия.

Синклер не изглеждаше особено доволен, но не каза нищо повече. Взе примката и без усилие развърза възела. При това изпухтя презрително.

— Лазар очевидно си служи по-добре с ножа, отколкото с въжето. Ако някой ден трябва да го вържа, ще го направя с огромно удоволствие.

Бел се усмихна.

— По-скоро ще го направя самата аз. Умея да връзвам възли.

Синклер хвърли скептичен поглед към ръцете й. Очевидно не вярваше, че крехките й бели пръстчета са способни да връзват възли, и тази проява на мъжка арогантност я ядоса.

— Искам да знаете, мистър Карингтън — заяви тя, — че ако ви вържа ръцете, ще ви трябва доста време, докато се освободите.

— Да се обзаложим ли? — Очите му засвяткаха.

— О, не — засмя се тя. — Страх ме е, че ще пожелаете да се обзаложим на нещо друго, не на пари.

— Но нали няма от какво да се опасявате? След като сте сигурна в уменията си. — Той я удостои с надменна усмивка, която я раздразни още повече, и пусна въжето в скута й. В друг случай щеше само да се засмее и да остави нещата както са, но в зелените му очи имаше предизвикателство, на което не можа да устои. Още като момиченце притежаваше достатъчно смелост да върши рисковани неща и нямаше намерение да се променя.

Синклер й протегна ръце. Бел вдигна въжето и го погледна с тънка усмивка.

— О, не — каза тя. — Така е много лесно. Сега сте мой пленник, затова станете, обърнете се и сложете ръце на гърба!

Той моментално изпълни заповедта, като се подсмихваше недоверчиво. Бел стегна въжето около китките му, като внимаваше да не му причини болка. Силата на мъжа личеше по ръцете му, а пръстите на Синклер бяха дълги и силни, ръцете мускулести. Бел направи най-сложния възел, който знаеше.

— Готово! — Тя отстъпи крачка назад, за да се възхити на работата си. — Вероятно трябваше да ви вържа и краката, но тъй като нямам друго въже, ще се задоволя с ръцете.

Синклер й хвърли през рамо бащински поглед.

— Ако искате, ще се престоря, че и краката ми са вързани. — Той притисна стъпалата си едно до друго и направи несръчен скок напред. — Имам нужда от повече място. Ако наистина сте ме заловили, ще ме оставите сам и ще се занимаете отново с тъмните си дела.

— Добре, все едно, че ме няма. — Бел се поклони шеговито и се отдалечи.

Синклер коленичи, после се претърколи настрана и силно изви раменете си назад. Намерението му беше да прекара вързаните си ръце покрай задника и колянните ямки и да ги изтегли отпред. Тя не можеше да повярва, че това е възможно — той беше едър и мускулест, жакетът и ризата го притесняваха допълнително. Но явно беше невероятно гъвкав, макар че на челото му избиха ситни капчици пот, а здраво стиснатата уста показа, че всяко движение му причиняваше болка.

Всъщност тя не беше имала намерение тази детска игра да отиде толкова далеч.

— Синклер…

— Тихо! — изсъска през зъби той. — Трябва да се съсредоточа!

Вдиша и издиша дълбоко и с последно усилие на волята, при което раменете едва не изскочиха от ставите, успя да промуши ръце под коленете. Последваха стъпалата и най-сетне ръцете му бяха пред тялото. Седна и хвърли тържествуващ поглед към Бел.

— Много добре — каза тя с известна завист. — И какво ще правите сега? Аз имам достатъчно ум в главата си и не съм ви оставила нито нож, нито свещ, за да разрежете въжето.

— Тогава ще го направя по друг начин. — Той вдигна ръце и загриза възела със зъби. Бел го наблюдаваше мълчаливо. Беше сигурна, че никога няма да развърже възела. Никога!

Но само след десетина минути развързаното въже се залюля под носа й. Лицето й явно изразяваше слисване, защото той обясни със смях:

— Възлите ви бяха чудесни, Ейнджъл, само че въжето беше негодно. Дебелият коноп се развързва много по-лесно от сплетената корда. Затова не бива да позволявате на пленника да ви влияе в избора на въжето!

— Ще се постарая да го запомня — отвърна тя сухо.

Очите на Синклер светнаха дяволито и той пристъпи към нея.

— Сега е мой ред.

— О, не! — Бел поклати решително глава и се отдръпна. — Дръжте се прилично, мистър Карингтън! — изрече строго тя, макар че беше готова да се засмее. — Никога не бих позволила на противника да ме върже.

— Какво ще направите, за да ме спрете? — попита той с кадифено мек глас, в който звънна недвусмислена заплаха.

Бел заотстъпва назад, докато опря гръб в етажерката с книги. В очите му танцуваха дяволски искри. Добре тогава, каза си решително тя, щом толкова настоява, ще му покажа моите правила.

Тя посегна светкавично назад и хвана нещо от етажерката. Оказа се само парче свещ, но тя го насочи право към сърцето му.

— Ще извадя скрития пистолет. — Престори се, че спуска петлето на оръжието. — Спрете, или ще направя дупка в гърдите ви!

Синклер изкриви уста в съжалителна усмивка, но в следващия миг вдигна ръце и лицето му изрази такова покорство, че тя избухна в смях.

Това беше абсурдно! Бел не разбираше защо се бе впуснала в тази игра. Може би защото много пъти беше разигравала тази сцена съвсем сериозно; в нейния живот нямаше място за безгрижно веселие. Може би причината беше в подсъзнателното предизвикателство, което още от самото начало тлееше между нея и Синклер. Сърцето й биеше силно. Това беше грешка: тя бе забравила едно от основните си правила и бе отклонила вниманието си. Синклер го забеляза веднага и моментално се възползва от предимството си. Бърз като светкавица, той размаха въжето и Бел се олюля. В следващия миг той се хвърли напред и вдигна високо ръката, която стискаше „оръжието“. Ако наистина беше пистолет, изстрелът щеше да отиде във въздуха.

Синклер стисна китката й и я принуди да пусне оръжието. След това я притисна към стената. Лицето му беше само на сантиметри от нейното, очите му святкаха изпод полуспуснатите мигли.

— Пак загубихте, милейди!

Наистина ли мислеше така? Сърцето на Бел биеше като безумно, но тя се усмихна, за да отклони вниманието му, и с все сила го изрита между краката.

Усмивката му изчезна, очите се разшириха от изненада и болка.

— Ах, вие, проклета малка…

Пусна я само за миг, но тя успя да увие стъпало около глезена му и да го свали на пода. Ала сметката й не излезе вярна. Падайки, Синклер я повлече след себе си към пода. Двамата поведоха борба за надмощие, докато Бел усети, че косата й се разпуска и пада по раменете. Разтърси глава, за да не й влиза в очите, но точно в този миг Синклер се хвърли върху нея и я притисна с цялата си тежест върху килима. Бел се засмя задъхано.

— Значи решихте да прибегнете до грубост? — попита той с кадифено мек, изкусителен глас.

Бел направи няколко безуспешни опита да се освободи, но той беше твърде силен за нея. Дишайки дълбоко, тя спря и го погледна.

Когато погледите им се срещнаха, двамата изведнъж престанаха да се смеят. Едновременно осъзнаха в каква интимна поза се намират. Очите му се замъглиха. Тъмната коса залепна за запотеното чело, сърцето му ускори ритъма си.

— Предавате ли се, Ейнджъл? — В гласа му имаше ирония, но и лека несигурност.

— Никога — отговори твърдо тя, без да знае какво я бе подтикнало към тази стъпка. — Много рано се зарадвахте, мистър Карингтън. — Хвърли му изкусителен поглед през дългите си мигли, въздъхна и бавно, съвсем бавно започна да трие тялото си в неговото.

Той я погледна смаяно, но много скоро учудването отстъпи място на силно телесно вълнение. Когато пусна китките й, тя помилва раменете му, отвори яката и плъзна пръсти към гърдите му.

— Не… не се биете честно, Ейнджъл — промърмори той.

— О, сър, аз съм само една бедна, слаба жена — пошепна изкусително тя. — Не притежавам чувството за чест на един джентълмен.

— Проблемът е, че и аз не го притежавам — отговори задавено той.

Прегърна я здраво и потърси устните й. Обърна се по гръб и я сложи върху себе си. Ала Бел не изпита очаквания триумф. Ситуацията се бе изплъзнала от нейния контрол.

Тя си поигра с огъня като непослушно дете и направи пожар. Усети го върху устните на Синклер, в горещината на тялото му под нейното. А когато устните й се отвориха и дадоха път на езика му, пожарът пламна и в нейното тяло.

Знаеше, че трябва да сложи край на играта, но не беше способна да спре. Миналата нощ беше безкрайно дълга и тя все още усещаше студенината й. Синклер беше топлина, живот. Той събуди в тялото й потребности, които дълго беше сдържала.

Синклер направи слаб опит да я отблъсне.

— Ейнджъл, съжалявам…

— Не, моля ви, не преставайте. Моля ви! Толкова дълго бях сама…

Молбата й стопи и последната му съпротива. Той простена тихо и устата му отново завладя нейната. Тя зарови пръсти в косата му, притисна се към него, вкуси от горещата възбуда на целувката му. Само този път, само този единствен път щеше да прати всички предпазни мерки по дяволите. Целият й живот беше риск — защо да не рискува още веднъж и да разбере, че със Синклер беше съвсем друго?

В стаята беше тихо, само огънят пращеше. Бел се наслаждаваше на надигащата се в тялото й буря. Синклер тъкмо започна да развързва връзките на корсажа й, когато външната врата се отвори. Шумът се удари в тавана като пистолетен изстрел и угаси надигналата се страст като поток ледена вода.

Синклер реагира пръв. Изруга полугласно и се надигна. Хвана Бел за китката и я дръпна да стане. Тя пое дълбоко въздух и прибра разпилените си коси. В следващия миг вратата на салона се отвори. Влезе Полет.

В първия момент тя се вцепени от изненада. Погледът й се плъзна от разбърканите коси на Бел към отворената риза на Синклер.

— Виж ти! — пошепна тя. — Бързах да накупя, каквото трябва, скъпа, защото си мислех, че ти липсвам, но както виждам, съм се върнала в неподходящ момент.

Синклер я погледна гневно, докато Бел упорито вирна брадичка.

— Няма нищо — отвърна хладно тя. — Радвам се, че си вече тук. Тази вечер ще излизам и имам нужда от помощта ти. Ще ми направиш прическа и ще ме облечеш.

— Естествено. — Полет направи учтив реверанс, но на устните й заигра подигравателна усмивка. Жадният й поглед остана впит в Синклер. — Желая ти щастие, скъпа. Не ми обръщайте внимание. Ще отида в кухнята.

Тя излезе бързо и в стаята се възцари потиснато мълчание. Бел се обърна отново към Синклер, но появата на Полет беше разрушила магията, която се надигаше между тях. Двамата се погледнаха в очите й разбраха, че всеки се чувстваше неловко.

— Желая ти щастие! — изсъска ядно Синклер, повтаряйки забележката на Полет. — Какво нахалство! Но може би трябва да й благодарим. Поиграхме си малко, но бяхме на път да се забравим.

— Очевидно, мистър Карингтън. — Бел се усмихна принудено.

— Съжалявам, Ейнджъл. Обикновено съм по-изискан и не се опитвам да прелъстя една дама на пода на салона. Наистина не знам какво ме прихвана!

Извинението звучеше добре, но Бел не искаше да го чуе. Тя винаги носеше отговорност за действията си.

— Аз бях дяволът — призна твърдо тя. — Аз ви предизвиках.

— Не вярвам, че сте искали да свърши така…

— Не ми обяснявайте какво искам или не искам. Не ми е в характера да прелъстя един мъж, а после да разигравам ролята на възмутената добродетел.

— А на мен не ми е в характера да компрометирам дамите!

— Да ме компрометирате? Божичко, Синклер! — Бел се изсмя горчиво. — Говорите, сякаш съм самата невинност, макар да знаете, че съм съвсем друга.

Той улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Знам, че сте жена с прекрасно сърце.

Думите и нежният поглед я засегнаха толкова дълбоко, че й причиниха почти физическа болка. Изпита чувството, че ще й е много по-лесно да застане гола пред него, отколкото да му позволи да надникне в скритите ъгълчета на душата й. Свали ръцете му от лицето си и отговори колкото можеше по-безгрижно:

— Аз съм жена, която в момента представлява ужасна гледка. Ще ида да се оправя за довечера. Ако ме зърне в този вид, Бонапарт ще получи удар и ще ни спести усилието да го отвлечем!

Бел клекна на пода, за да събере фуркетите си, и косите й отново нападаха по лицето. Боеше се, че Синклер ще й предложи помощта си, но той само въздъхна дълбоко и каза:

— Аз пък ще отида да се поразходя. Свежият въздух ще ми се отрази добре.

Бел кимна.

— Само внимавайте да не се объркате. Улиците на Париж са като лабиринт.

Той се засмя и излезе от стаята. Бел чу как взе от преддверието палтото и чадъра си. Тялото й все още тръпнеше от спомена за милувките му. Единственото й желание беше да изтича след него и да го повика обратно.

Ставам смешна, каза си сърдито тя. Ако наистина искаше, щеше да намери друг случай да се забрави в обятията му, без да се бои от нахлуването на Полет.

Опита се да си внуши, че се радва на преждевременното връщане на Полет. Това я предпази от риска да се втурне с главата надолу в нещо, за което след това щеше да съжалява. Така щеше да има повече време да размисли.

Животът я беше научил, че болката не е толкова силна, когато се доверява на разума, а не на чувствата. Но този подход имаше един голям недостатък: човек лесно се излагаше на опасност да остане с ясна глава и с празно сърце.

Тя чу затръшването на външната врата и разбра, че Синклер е напуснал жилището. Загледа се в пламтящия огън и се запита защо й е толкова студено. Сигурно защото навън продължава да вали, каза си накрая тя.

 

 

Синклер тръгна безцелно надолу по улицата. Искаше само да се отдалечи от жилището, за да устои на безумното желание да се върне и да грабне Бел в прегръдката си. Не отвори чадъра си, защото беше благодарен на студения дъжд, който скоро намокри косата му и охлади разгорещените сетива.

Сигурно изглеждам странно, помисли си бегло той, но повечето минувачи бяха твърде заети със себе си, за да зяпат лудия, който се излагаше на дъжда. Един раздрънкан фиакър спря до него, за да предложи услугите си, но когато Синклер не му обърна внимание, продължи напред.

Той спря под навеса на едно кафене и отново си припомни какво беше преживял с Бел тази сутрин. Проклинаше Полет Бувоа, но трябваше да признае, че появата й всъщност нямаше значение. Той беше длъжен сам да намери сили да се държи на разстояние от Бел.

„Това ще е първият случай, когато очарователният Синклер Карингтън ще се откаже да прелъсти една красива дама“, каза си подигравателно той и едва не се изсмя. Не искаше да нарани Бел, затова не му оставаше нищо друго, освен да се държи настрана. Трябваше да изпълни мисията си, а това означаваше да я шпионира и един ден може би да я предаде.

— Господи, Карингтън, ти май изпитваш угризения на съвестта — каза си сърдито той. В този момент забеляза, че собственикът на кафенето го наблюдаваше подозрително, и побърза да излезе отново под леещия се дъжд.

Пое дълбоко въздух и попипа празния джоб на палтото си. Какво не би дал сега за някое спокойно кътче и за няколко от прекрасните си пури! Тютюневият дим му помагаше да мисли — знаеше това от опит. Може би щеше да му помогне и да сложи под контрол разбунтуваните си чувства. Но беше забравил пурите си, а не можеше да се върне в жилището, преди да си изясни какво иска и какво — не.

Случилото се беше ясно: за малко да се люби с Изабел Варен. Като имаше предвид засилващите се чувства към дамата, това не беше изненадващо. Много по-важно беше какво бе предизвикало сцената пред огъня: не аромата на косата й, не милувката на меката й кожа, не и сладките, топли устни. Причината за вълнението му беше изпълненият с копнеж поглед в сините очи и тихо прошепнатата молба: „Толкова дълго бях сама!“.

— По дяволите, Ейнджъл — промърмори той и вдигна яката на палтото си. — Това се отнася и за мен! — Едва в този момент призна истината пред себе си. Той не беше глупак като брат си Чарлз. Не се хранеше с илюзии за романтичната любов или за голямата страст. Но всичко в него му нашепваше, че най-сетне бе намерил жената, която му подхожда повече от всяка друга. За съжаление тази жена можеше да е и най-големият му враг.

Най-странното в цялата история обаче беше, че тази възможност го оставяше равнодушен. Синклер вече не беше сигурен, дали ако тя наистина шпионираше за Наполеон, той щеше да я предаде на британските власти, както изискваше дългът му.

О, не, Бел не е двойният агент, каза си решително той и изтръска мократа си коса. Не може да е тя! Беше готов да гарантира за нея с живота си!

Ти всъщност точно това правиш, подигра му се вътрешният глас. Беше попаднал в ужасен капан и не виждаше изход. Можеше да разчита само и единствено на инстинктите си и да се откаже веднъж завинаги да подозира Бел. Това означаваше колкото е възможно по-скоро да открие истинския шпионин и да го обезвреди. Няма да го откриеш, ако продължаваш да се мотаеш под дъжда на Париж, напомни му вътрешният глас.

Поуспокоен, Синклер се запъти обратно към жилището. Точно когато стигна дотам, на улицата излезе позната фигура. Етиен Лазар спря за миг на прага и нахлупи червената шапка над очите си.

— Виж ти кой се е измъкнал от тавана — промърмори Синклер и инстинктивно се скри в близкия вход.

Лазар скри ръце в джобовете на палтото и огледа с привидно равнодушие Сен Оноре. Вероятно не бе забелязал Синклер, защото прекоси улицата, като умело избягваше минаващите — карета и дълбоките дупки, пълни с вода.

— Само някой напълно луд би излязъл навън в такова време без сериозна причина — каза си Синклер и се усмихна подигравателно. Нямаше да му навреди, ако проследи приятеля си Лазар и открие накъде се е запътил.

Синклер изчака още малко и излезе от входа. Опъна чадъра си като щит и също прекоси улицата. Веднага затъна в една дупка и опръска панталона си с кал.

Почти беше стигнал другия край, когато едва не го премаза тежка каруца, натоварена с бъчви с вода.

— Искате ли вода за пиене, мосю? — попита дрипавият каруцар. — Съвсем чиста, от най-добрия извор. Ще я отнеса направо в жилището ви.

По-скоро направо от Сена, каза си Синклер. Бел му беше разказвала за носачите на вода.

— Не, благодаря — отговори кратко той и забърза напред. Лазар вървеше бързо и нищо чудно да го беше изгубил.

Познатата червена шапка беше на около дванайсет ярда напред. Лазар вървеше зад няколко възрастни господа, които бяха нахлупили дълбоко шапките си. Очевидно не бързаше, въпреки това Синклер го следваше трудно по оживените улици. Парижани очевидно не се притесняваха от дъжда, защото както винаги имаше много хора, които правеха покупки и вършеха другата си работа.

Синклер не отделяше поглед от червената шапка. Поколеба се за миг, когато Лазар се отклони от Сен Оноре и зави в една малка странична уличка. Припомни си съвета на Бел и се опита да разчете името на уличката на крайъгълния камък, но буквите бяха почти изтрити. Накрая реши да запомни дюкянчето за дърва на ъгъла като ориентир.

Страничната уличка, в която зави, беше толкова тясна, че две карети не биха могли да се разминат. За съжаление минувачите бяха малко и му беше много по-трудно да се крие от Лазар.

Засега обаче Лазар нямаше представа, че го преследват. Макар че ускори крачка, той не се обърна нито веднъж. Движеше се като човек, който знае много добре къде отива.

— За съжаление не мога да кажа същото и за себе си — промърмори Синклер и ускори крачка. Зави след Лазар в друга уличка, мина през редица проходи между къщите и през няколко мрачни стълби. Сградите ставаха все по-грозни и занемарени, по ъглите се трупаха купчини боклук, от ръждясалите улуци се изливаха потоци дъждовна вода.

Мина почти половин час, докато французинът най-сетне спря в една почти пуста уличка. Повечето сгради бяха полуразрушени, изпочупените прозорци висяха на пантите си. Работеше едно-единствено дюкянче, в което продаваха сладки неща. Над вратата висеше табела с полуизтрити букви.

— Това май беше краят на славната ти кариера, Карингтън? — запита се изтощено Синклер. — Ако пукнеш тук от белодробно възпаление, след като си преследвал човек, който не замисля нищо лошо, а е дошъл просто да се наяде с шоколад, никой няма да ти каже благодаря.

Лазар май нямаше намерение да влезе в магазинчето. Само се мушна под навеса, сякаш чакаше някого. За да не изглежда подозрителен, Синклер се скри под чадъра си и се престори, че иска да купи нещо от уличния търговец, който тъкмо минаваше оттам. Старецът продаваше дърва за горене и Синклер се намръщи. Търговци на дърва очевидно седяха на всеки ъгъл. Дотук с неговия ориентир.

Лазар все още стоеше във входа и Синклер не можеше да се отърве от чувството, че преследването е било напразно. Ако не искаше да рискува Лазар да го открие, трябваше да продължи пътя си, макар че нямаше представа как да се върне на улица Сен Оноре.

В следващия миг Лазар излезе от укритието си. Пред магазинчето спря лек файтон, от който слезе човек, облечен в черно.

Синклер забрави всички предпазни мерки. Непременно трябваше да види отблизо стройния мъж, който вървеше към Лазар. Не можеше да види лицето му, защото непознатият беше нахлупил над очите си широкопола шапка, а яката на палтото му беше вдигната. Все пак фигурата му се стори позната.

Лазар и непознатият изчезнаха в магазина. Синклер се поколеба, но прекоси улицата и предпазливо се приближи. Иззад чадъра си рискува поглед през мръсните стъкла. Магазинът беше празен. Само зад тезгяха седеше мърлява жена.

— Проклятие! — изруга тихо Синклер. Двамата бяха влезли точно тук. Къде можеха да се скрият?

Уморен, мокър до кости, Синклер изпитваше мъчителното чувство, че беше съвсем близо до решаващо откритие. Реши да поеме риска, затвори чадъра си и спокойно влезе в магазина.

Звънчето над вратата отекна в тясното помещение. Беше толкова прашно, сякаш от месеци не бяха влизали клиенти. Изобщо не приличаше на място, което шпионин на Наполеон би използвал за срещите си. Жената зад тезгяха го изгледа равнодушно. Все пак се изправи, изтри ръце в мръсната си престилка и рече:

— Добър ден, мосю! Какво мога да направя за вас в този студен и мокър следобед?

— Абсолютно сте права. — Синклер разтърка ръце и я дари с най-очарователната си усмивка. Но жената не се поддаде на чара му, сякаш беше сляпа. Въздъхна дълбоко и зачака да чуе поръчката му, за да си получи парите и да бъде оставена на мира.

Синклер се направи, че разглежда бурканите с бонбони, захаросани бадеми и други сладки неща. Макар че обичаше сладко, не можеше да си представи, че ще яде в тази мръсотия. Накрая реши да купи малко марципан. После плъзна поглед към вратата в другия край на помещението.

— Лошото време гони клиентите — отбеляза той, обърнат към жената.

— Прав сте — отговори тя и уви покупката в парче вестник. — Цял ден седя тук сама.

— Защо тогава ми се стори, че само преди минути в магазина ви влязоха двама джентълмени? — Синклер се вгледа в затвореното лице на жената, но тя дори не трепна.

— Ще ми се да бяхте прав, мосю, но днес не е влизал никой. Ако продължава така, ще умра от глад.

Тя прие парите му с тънка усмивка и му подаде пакетчето. Синклер кимна кратко и се обърна да си върви. Може би беше направил грешка и Лазар наистина не беше тук. Във всеки случай преследването беше безплодно. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при Бел.

Застанал зад вратата, Лазар чу звъна на камбанката, когато Синклер излезе. След малко се появи жената и съобщи:

— Отиде си, мосю!

— Чух, мадам.

— Да не е някой от кредиторите ви, мосю Лазар?

— Правилно отгатнахте, мадам.

— Е, не му казах нищо за вас.

— Много ви благодаря, мадам. — Лазар изписа на лицето си усмивка.

Жената вдигна рамене.

— Докато си плащате наема за стаите, дълговете ви не ме засягат.

Тя се върна в магазина си, а Лазар се запъти към скърцащата стълба, водеща към втория етаж. В очите му святкаха жестоки искри.

Естествено старата вещица щеше да получава наема и занапред. Макар че беше настанен на тавана в къщата на Баптист, той имаше нужда от тези стаи — далече от бдителния поглед на Изабел, подходящо място за срещи с човека, за който тя не биваше да знае.

А Синклер Карингтън? Лазар изруга и се изплю на пода. Карингтън ставаше дяволски досаден. Ако случайно не го беше познал на улицата, англичанинът щеше да узнае твърде много за тайните му дела.

За да се наслади на отмъщението си, Лазар беше решил да остави Бел жива до самия край на историята. Но с Карингтън беше друго. Следващия път, когато английското куче проявеше глупостта да излезе без придружител на улицата, той щеше да инсценира хубава злополука. Всеки знаеше, че улиците на Париж са опасни.

След като взе това решение, Лазар усети как напрежението в раменете му отслабна. Изкачи стълбата, но преди да е влязъл в стаята, от сянката се отдели стройна фигура и го погледна въпросително.

— Нещо не е наред ли, мосю?

Лазар хвърли презрителен поглед към нервното лице на госта си.

— Не, не, всичко е наред, мосю! — Зъбите му блеснаха като вълча муцуна. — Повярвайте, аз се грижа за всичко, мосю Варен!