Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (2)

2

По стъклата на прозорците трополеше дъжд, небето беше сиво и мрачно. Откакто бяха слезли на сушата в Портсмут, Бел не беше видяла слънцето, а оттогава бяха минали цели четиринадесет дни. Сега седеше бездейна тук и чакаше знак от Виктор Маршан.

Добре, че в салона за кафе на „Нептунс Тридент“ беше запален буен огън. Горящите дърва съскаха тихо, пламъците хвърляха топла светлина върху тъмния махагон на облицовката и редицата медни съдове върху перваза на камината. Огънят гонеше влажния студ на крайморския град.

Брендито също ми се отразява добре, каза си Бел, вдигна кристалната чаша и отпи от кехлибарената течност. После се протегна като неспокойна котка. Черната коприна и плътният воал на вдовицата Гордън бяха изчезнали. Отново беше мисис Варен, облечена в модна муселинена рокля с тъмносиньо жакетче. Косата й беше прибрана на тила, няколко руси кичурчета бяха пуснати отстрани на лицето. Младият келнер, единственият човек в помещението, освен нея, разчистваше остатъците от обяда.

Гостилницата във френското селце Лилфльор беше останала далече в миналото. Защо отново и отново се сещаше за това място и за случилото се там? Преди тринадесет дни се беше сбогувала със семейство Котрен в Портсмут и не смяташе, че пътищата им ще се кръстосат отново.

Филип… Е, той беше млад. Сигурно щеше скоро да се запознае с някоя хубава млада англичанка и да забрави болезненото разочарование, което беше преживял на път за Англия. А тя самата… Бел се намръщи и почука с пръст по чашата. На нея й трябваше повече време, за да забрави случилото се. Почти всяка нощ си спомняше ужасеното лице на Филип и чуваше шепота му: „Вие убихте онзи човек и дори не се обърнахте да видите мъртъв ли е“. Сигурно продължаваше да чува тези думи, защото убийството на дезертьора беше шокирало и нея. По време на революцията беше срещнала смъртта в безброй насилствени форми. Дали беше свикнала с убийствата и вече не се притесняваше, че е сложила край на един човешки живот? Тази мисъл я уплаши. Вдигна чашата си с треперещи пръсти и отпи голяма глътка, но не се почувства по-добре.

— Мога ли да направя още нещо за вас, мисис Варен?

Пред нея застана собственикът на заведението, който бе влязъл, след като келнерът напусна салона с пълна табла съдове. Мистър Шоу, едър мъж с изискан вид, я погледна очаквателно над стъклата на очилата си.

— Не, благодаря… Или може би… — Бел погледна към мокрите прозорци. — Бих искала малко слънце.

— Ще направя, каквото мога — увери я тържествено мистър Шоу. — „Нептунс Тридент“ винаги се старае да задоволява постоянните си клиенти.

В кръчмата до тях се отвори врата и звънчето възвести нови гости. Мистър Шоу хвърли поглед към джобния си часовник.

— Още е рано за артистите — промърмори той. — Може би е пътник или… някой от вашите приятели, мисис Варен. Моля да ме извините.

Той се сбогува с кратък поклон. Бел се усмихна меланхолично. Нищо не убягваше от острите очички зад дебелите стъкла на очилата. Макар че не говореха за това, Бел чувстваше, че мистър Шоу отдавна е разгадал с какво се занимава постоянната му гостенка. Но си оставаше дискретен, което много улесняваше дейността й.

Бел се посвети на брендито си и проследи с умерен интерес как мистър Шоу въведе новите гости: ужасно дебела матрона и доста неспокойна млада жена, която й беше или компаньонка, или камериерка. Треперещите дами свалиха мокрите си палта и се запътиха към камината. Но щом забеляза самотната Бел, матроната неодобрително смръщи устни.

Бел се скова. Беше лесно да прочете мислите на жената. „Колко шокиращо! Жена, която се храни сама в обществено заведение! Сигурно е съмнителна личност.“

Нервната млада дама се обърна към мистър Шоу и поиска частен салон.

— Но разбира се, мадам — отговори той. — Оттук, моля! — Изчака жената да се обърне и хвърли извинителна усмивка към Бел.

Тя му отговори с кратко кимване и мистър Шоу изчезна, за да придружи двете дами.

Естествено, тя беше свикнала жените от така нареченото висше общество да се отнасят пренебрежително към нея. Въпреки това, когато си наля още бренди от гарафата, ръката й трепереше.

Спътницата й Полет, която също работеше за Маршан, често играеше ролята на нейна камериерка, но тази вечер трябваше да остане в стаята си, защото я болеше ухото. Бел не пожела да вечеря сама в стаята си, нито да измъкне страдащата Полет от леглото, само за да се престори за малко на почтена жена.

С чаша в ръка тя се запъти бавно към пейката пред камината. Бузите й пламтяха, но беше достатъчно честна, за да си признае, че не горещината на огъня беше виновна за това. Значи след всичките тези години все още се чувстваше зле, когато се държаха пренебрежително към нея? Каква глупачка беше!

Бел остави чашата си на пейката. Спомни си как на единайсет годинки ходеше напред-назад пред гримьорната на майка си в театър Дръри Лейн. После отиваше до завесата и надничаше към зрителната зала. Възхищаваше се от ложите и от хората, които имаха право да сядат там: дамите в блестяща коприна и със скъпи накити, господата в строги черни костюми, безкрайно галантни, безкрайно внимателни.

„Аз няма да бъда като теб, мамо — кълнеше се малкото момиченце. — Няма да излизам на сцената, за да ме зяпат и да ме презират. Ще седя горе в ложата като истинска лейди!“

Глупава детска мечта! Как е могла да вярва, че от нея ще стане истинска лейди, че ще й се възхищават, ще я уважават… и ще я обичат?

— Все пак аз осъществих мечтата си, макар и за малко, нали, Жан-Клод? — пошепна с треперещ глас тя. Днес можеше само да мечтае за деня, когато щеше да се оттегли от живота на шпионка и да си купи малка къща в провинцията, например в Дербишайър. Там щеше да погребе миналото и да изживее оставащите й дни като почтена вдовица. Пак ще играя роля, помисли си изтощено Бел, както съм играла винаги. Всъщност, по какво се различаваше от майка си? Вдигна чашата и отпи голяма глътка бренди. Вкусът му беше странно горчив, като лошо сварена бира.

Навън дъждът продължаваше да свири меланхоличната си мелодия върху стъклата. В кръчмата влязоха нови посетители. Дали между тях имаше още дами, които щяха да се уплашат от присъствието на самотната жена в салона на „Нептунс Тридент“?

Мистър Шоу беше оставил вратата към салона само притворена. Бел погледна мрачно нататък, но при вида на джентълмена, който тъкмо изтърсваше капките от наметката си, войнственото й настроение се изпари. Той отклони помощта на келнера и заяви:

— Няма да остана дълго. Когато мистър Карингтън се върне от обора, кажете му, че го чакам в салона за кафе.

Бел веднага позна скърцащия глас на пратеника, когото очакваше.

— Куентин Кроули — промърмори тихо тя. — Крайно време беше! Тук съм от две седмици!

Дребният, мършав мъж отвори широко вратата на салона.

— Добър ден, мисис Варен — поздрави той, щом забеляза застаналата до огъня Бел. Свали шапката си и изтри няколко капки от плешивото си теме. Къдравите руси кичурчета, които падаха покрай ушите му, придаваха на лицето му израз на постоянно учудване.

— Добър ден, мистър Кроули. — Бел се облегна назад и вдигна чашата си с бренди. — Вече си мислех, че напълно сте ме забравили.

— Разбира се, че не, мисис Варен. — Кроули се усмихна с най-добрата си усмивка. Тръгна към нея, но спря насред стаята, огледа се изпитателно и изкриви лице. — Не можем да разговаряме тук. Трябва ни частен салон.

Бел въздъхна. Куентин Кроули винаги се държеше така, сякаш всеки момент можеха да ги разкрият. Като че ли агентите на Бонапарт се криеха под килимите на салона!

— Частният салон е вече зает — обясни отегчено тя. — Какво не ви харесва в тази стая?

— Много е открита — обясни Кроули. — Ако ни види някой от моите познати, няма как да му обясня тази среща с дама.

Бел се направи на обидена.

— Но, Куентин, най-приятното е да твърдите, че сте ме поканили да ви правя компания за вечерта!

Лицето и голата му глава почервеняха. Беше толкова лесно да го смутиш, че Бел никога не устояваше на изкушението. Той я погледна укорително.

— Мисис Варен, вие сте склонна към лекомислие. Длъжен съм да ви предупредя, че това е неподходящо качество предвид сериозността на нашата работа. Освен това…

Бел беше слушала проповедите му много пъти, затова изпита облекчение, когато шум откъм кръчмата отклони вниманието му. Кроули се обърна бързо.

— Аха, мистър Карингтън идва.

— Кой, по дяволите, е мистър Карингтън?

Вместо да й отговори, Кроули извика:

— Тук, заповядайте тук, сър! Тук сме!

На вратата се появи едър мъж с дъждобран и висока шапка. Бел не можа да види лицето му, защото беше наведен и се бореше с чадъра си.

Французин ли беше? Надали, след като името му беше Карингтън. Но тя не познаваше много англичани, които имаха неблагоразумието да носят със себе си вещ, която щеше да им навлече презрението на сънародниците им — въпреки че пазеше от дъжда, чадърът се считаше за женска принадлежност и мъжете, които го носеха, ставаха обект на насмешки.

Най-сетне новодошлият успя да затвори чадъра и влезе в салона, при което Бел успя да види профила му. Без да бърза, той свали шапката си и приглади назад гъстата черна коса.

Лицето му е от тези, които не се забравят скоро, помисли си възхитено Бел. Гъстите тъмни вежди подчертаваха чувствената изразителност на очите, острата линия на брадичката беше смекчена от малка трапчинка, тъмният тен придаваше на аурата му опасна привлекателност. Бел веднага го оприличи на изисканите джентълмени, от които майките напразно се стараеха да предпазят дъщерите си, а в същото време самите те се опитваха да се приближат до него.

Бел бе толкова потънала в съзерцание на мистър Карингтън, че се стресна ужасно, когато забеляза, че той я гледа със същото внимание, с каквото тя него. Любопитният му поглед се плъзна по лицето и слезе към тялото й. Смутена, тя остави чашата си и стана. Естествено, беше свикнала мъжете да я зяпат похотливо, но повечето погледи не бяха така открити. Никога преди не беше виждала в мъжки поглед такова искрено одобрение.

Изведнъж в помещението стана непоносимо топло. Бел попипа лицето си. Божичко, наистина се беше изчервила под погледа му. Това не й се беше случвало от младите й години.

— Това е мистър Синклер Карингтън — обясни важно Кроули. — Най-новият член на малката ни… хм… компания.

— Ах, така ли? — промърмори Бел и се учуди от дрезгавия звук на гласа си.

Синклер остави чадъра и шапката на една маса и пристъпи към нея.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — проговори той с дълбок, благозвучен глас с ясен английски акцент.

— Аз също се радвам да се запозная с вас, сър. — Все още объркана, тя му протегна ръка.

Той отговори на ръкостискането й по начин, който още повече я обърка. Сякаш я завладя цялата. Пръстите му се сключиха около ръката й, той се наведе и я поднесе към устните си. Погледна я дълбоко в очите и тя забеляза, че наситенозелените зеници бяха заобиколени от гъсти черни мигли. Топлата му уста помилва кожата й и пулсът й се ускори. Атмосферата в салона изведнъж се нажежи.

Някъде отдалеч се чу гласът на мистър Кроули, който каза:

— О, простете небрежността ми, мистър Карингтън, това е…

— Изабел Варен — завърши изречението Синклер. — Ангелът на отмъщението!

Омразното прозвище улучи Бел като удар в лицето. Като забеляза, че мистър Карингтън все още стиска ръката й, тя побърза да я издърпа.

— Просто мисис Варен — изрече остро тя.

— Това изобщо не ви подхожда. — Той се усмихна небрежно-изкусително. — Вие не приличате на „мисис Варен“. Атрибутите на ангел са много по-близо до вашата същност.

— Като поработите известно време с нас, мистър Карингтън, ще разберете, че външността често лъже.

Хладната й забележка очевидно не го впечатли. Но ако имаше намерение да изтърси още някое безсрамие, Кроули го предотврати, като застана между двамата.

— Е, след като ви представих, бихме могли да обсъдим целта на нашата среща.

— Естествено — кимна Бел. — Ако желаете, ще помоля Шоу да донесе нещо освежително. Но разбира се, можете да си пийнете и от моето бренди.

— Не, благодаря. — Кроули хвърли неодобрителен поглед към гарафата на масата.

— О, извинете, мистър Кроули! Забравих, че ви е неприятно, когато жените пият алкохол. — Бел хвърли бърз поглед към Синклер и вирна брадичка, сякаш трябваше да се защитава. — А вие, мистър Карингтън? И вие ли сте шокиран? Може би ще ми кажете, че би било по-добре да пия чай?

— Напротив, мадам. Познатите ми жени, които пият чай, са доста… невзрачни личности.

Бел не можа да се удържи и му се усмихна.

— Наричали са ме с всякакви имена, но никога „невзрачна“.

— Сигурен съм, че много по-често са ви казвали колко сте прекрасна — прошепна Синклер и я погледна право в очите.

Бел имаше чувството, че безсрамните му погледи я милват, и това предизвика тръпки в стомаха й. Ядосана от глупавата си реакция, тя се постара да я прикрие.

— Гарафата е на масата — посочи я тя. — Мисля, че келнерът е оставил достатъчно чаши.

Синклер отиде до масата, като по пътя свали мокрото си палто. Значи широките рамене не са изкуствени, каза си възхитено Бел. Добре скроеният жакет й показа, че този мъж не се нуждае от подплънки. Погледът й се плъзна по тесните кашмирени панталони, които стягаха опънатите бедра. Бродираната жилетка и армейските ботуши допълваха външността на перфектен джентълмен, само небрежно вързаното шалче на врата я нарушаваше малко. Но имаше и още нещо, което я накара да се усъмни, че Карингтън е перфектен джентълмен: вероятно дяволските искри в обезпокояващо зелените му очи.

Синклер си наля малко бренди, а Куентин се наведе към Бел и попита:

— Е, какво мислите? Какво ви е мнението за него?

Погледът й се плъзна отново по мускулестото тяло и тя отговори тихо:

— Ако го изпратите във Франция, всички жени, които срещне по пътя си, ще го поканят в спалнята.

Мистър Кроули се изчерви.

— Не говоря за това, мисис Варен. Искам да кажа, вижда ли ви се годен за работа?

Как би могла да отговори на този въпрос след толкова кратко познанство? Ала вътрешният глас веднага й подсказа, че Синклер е техният човек. Движенията му издаваха котешка гъвкавост и това я накара да си представи, че той беше еднакво добър на бойното поле и в леглото…

Бел стисна здраво зъби, защото отново беше на път да се изчерви.

— Какво значение има какво мисля аз? — попита сърдито тя.

Очевидно бяха привлекли вниманието на Синклер с шепота си, защото той се обърна към тях и вдигна въпросително едната си вежда. Куентин се изправи с виновна усмивка.

— Можем ли вече да започнем, мистър Карингтън?

Вместо отговор Синклер се присъедини към тях с чашата си. Бел трябваше да се сети каква ще е следващата му стъпка, но реагира твърде бавно. Синклер се отпусна на пейката толкова близо до нея, че бедрата му я докоснаха.

— Съжалявам, ако ви притеснявам — промърмори той. — Тези пейки са ужасно къси.

— От другата страна обаче има достатъчно място, мистър Карингтън!

— Може би, но видях един гвоздей. — Той й намигна. — Нали не искате да си скъсам панталона, мисис Варен?

Бел стисна устни. Най-добре е да се прави, че не забелязва безсрамието му, макар че беше много трудно да не усеща силното му мъжествено излъчване толкова близо. Тя се намести по-удобно и посвети цялото си внимание на мистър Кроули.

Типично за него — да избере най-неудобния стол в целия салон. Настани се насреща им и извади изпод палтото си кожена папка. „Компания за опазване на старини“ беше написано на нея с красиви златни букви. Бел направи гримаса. Кроули много държеше да придаде почтеност на работата им!

— Докато вие си наливахте бренди, мистър Карингтън — започна важно Кроули, — аз се опитах да обясня на мисис Варен, че при следващата ни… акция ще бъдете неин партньор.

— Какво казахте? — Бел скочи, обърна се и изгледа Синклер, който й се усмихна доброжелателно, но в очите му се появиха издайнически светлинки. — В никакъв случай! — изфуча разгневено тя.

Като забеляза обаче, че е обидила Кроули, побърза да добави примирително:

— Не искам да засегна мистър Карингтън, но аз винаги сама съм избирала спътниците си.

— Този път не — отговори твърдо Кроули. — Изричното желание на мистър Маршан е да работите с мистър Карингтън.

— Мистър Маршан никога не е вземал решения вместо мен. — Бел очакваше Синклер да се намеси в спора, но той само се облегна назад и отпи глътка бренди.

Кроули изпъчи тесните си гърди.

— Мистър Маршан вече не може да понася своеволията ви, мисис Варен. Ако продължавате така, ще останете без работа.

— Може би това ще ме зарадва — отговори спокойно Бел, макар че кипеше от възмущение. — Нямам намерение да се занимавам с тази дейност до края на живота си.

— И друг път съм чувал тези думи, мадам. Но ако отново си навлечете гнева на мистър Маршан, ще ви пратим в пенсия по-рано, отколкото ви е приятно. Онова, което се случи при изпълнението на последното ви поръчение, никак не се хареса на мистър Маршан. Знайте, че не бива да очаквате заплащане за последния си… товар от Франция.

Това сухо описание на нещастното семейство Котрен извади Бел от равновесие.

— Не очаквам нито един проклет шилинг!

— Мисля, че не можете да си позволите подобно отношение — отговори поучително Кроули. — Имате доста скъпи навици…

— Ако се тревожите за разходите ми, Куентин, ще накарам шивачката си да ви изпрати следващата ми сметка.

— Сигурен съм, че това ще достави на мистър и мисис Куентин предостатъчно материал за една интересна вечер — подхвърли безгрижно Синклер.

Въпреки гнева си Бел се усмихна на неочаквания коментар. Кроули се изчерви като рак.

— Мистър Карингтън! Вече си имам достатъчно проблеми с неподходящите шегички на мисис Варен. Тя наистина не се нуждае от вашата подкрепа.

— Извинете, моля — отговори спокойно Синклер.

Намесата му накара Бел да се осъзнае. Когато гневът й утихна, тя го погледна и той й намигна съзаклятничейки. Очевидно искаше да й покаже, че двамата ще се справят без усилие със строгостта на Куентин.

— Хайде да се разберем — обърна се тя примирително към пратеника. — Каква ще е следващата ми задача? Защо Маршан смята, че имам нужда от мистър Карингтън?

— Тази вечер ще ви го съобщи лично.

— Виктор Маршан е в Портсмут? — попита смаяно Бел. Не можеше да повярва. Маршан никога не напускаше Лондон. Тя работеше за компанията от три години, но почти никога не се срещаше с него. Маршан изпращаше навсякъде Куентин. Защо изведнъж бе променил навиците си? Защо беше необходимо личното му присъствие?

— Вие и мистър Карингтън ще се срещнете с мистър Маршан в мезон „Мал дьо Кьор“, имение на брега в посока…

— Знам къде е — прекъсна го Бел.

— Много добре. Очаквам ви там в полунощ. От брега започва пътека, която ще ви изведе в градината. Там ще видите запален фенер. Моля бъдете точни. — Кроули стана и посегна към шапката си.

Синклер също стана, но Бел не се помръдна от мястото си. Мезон „Мал дьо Кьор“ повтаряше си изненадано тя. Постройка от времето на Джордж V, собственост на мадам Дюмон, богата френска емигрантка. Хората от околността имаха какво да разкажат за нея. За съжаление никой не я беше виждал. Говореха, че била възрастна и саката.

Среднощна среща в дома на една отшелница, Виктор Маршан, пристигнал специално за нея от Лондон — тези необикновени обстоятелства събудиха в сърцето й неприятни чувства.

— Няма ли поне да ми намекнете за какво се отнася? — извика тя след Кроули, който беше вече на вратата.

— Знаете, че не мога да го направя, мисис Варен. Почакайте до довечера. — Кроули се сбогува сухо и изчезна.

— Защо винаги се прави на важен? — изсъска ядно Бел и стисна чашата си. — Много мразя да си играем на шпиони.

— Не бъдете толкова строга — усмихна се Синклер. — Представете си, че бедният човечец работи като чиновник в общината и трябва да се грижи за жена и осем деца. Срещата му с вас е безкрайно вълнуваща!

— Божичко? Нима Куентин наистина има осем деца? — Бел беше смаяна. Досега възприемаше Кроули само като досаден дребосък, който през последните три години играеше важна роля в живота й. Странно, откъде Синклер знае толкова за личния му живот?

Всъщност тя очакваше мистър Карингтън да я остави сама. Но макар че учтиво стана, за да се сбогува с Кроули, той очевидно нямаше намерение да напусне салона. Бел вече се изкушаваше да го попита какво мисли за предстоящата среща с Маршан, но той очевидно мислеше за друго. Погледна я отново и ако се съдеше по блясъка в очите му, май не преценяваше деловите й качества.

Е, и преди беше работила с безсрамници и умееше да се справя с тях. Когато се запъти към нея, тя се намести в средата на пейката и разпростря полите си, за да му попречи да седне до нея.

— Очевидно тази вечер нямаме повече работа — проговори тя подчертано равнодушно. — Не е нужно да оставате тук.

Синклер се усмихна очарователно.

— Още не съм си изпил брендито.

Той се наведе да вземе чашата си и след това застана точно пред нея. Сиянието на огъня направи гарвановочерната коса синкава и хвърли върху лицето му призрачни сенки. Хрумна й абсурдната мисъл, че ако дяволът се преоблече като смъртен, за да изкушава невинни момиченца, сигурни ще има фигурата и лицето на Синклер Карингтън.

— Дъждът почти престана — каза тя. — По-добре изпийте брендито и си вървете, преди отново да завали.

— Скъпа мисис Варен, за малко да повярвам, че наистина искате да се отървете от мен! — Синклер се нацупи обидено, отстъпи крачка назад и се облегна на перваза на камината. — Искате ли да пием за бъдещото ни добро познанство? — попита след малко той.

Бел го погледна мълчаливо, без да вдигне чашата си. Но той не се отказа.

— Тогава поне да пием за успеха на мисията ни, каквато и да е тя, както и за възстановяването на добрия крал Луи на трона!

Бел остави чашата си толкова рязко, че тя иззвъня. Трябваше веднага да обясни на Синклер Карингтън за какво работи, за да не подхранва илюзиите му.

— Добрият крал Луи въобще не ме интересува. Работя само за пари.

Синклер не отговори, само мълчаливо изпи брендито си.

— Това е добра причина — каза след малко той. — А какво мисли мистър Варен за вашите опасни занимания?

При този въпрос пред очите й отново изникна образът на Жан-Клод. Болката беше толкова силна, че Бел побърза да го прогони обратно в дълбините на съзнанието си.

— Вече не е нужно да се тревожа за мнението на мистър Варен — отвърна глухо тя.

— Съжалявам. — Гласът му прозвуча изненадващо меко. Повечето хора отговаряха по този начин, но Синклер го бе казал искрено. В погледа му имаше толкова съчувствие, че в гърлото й заседна буца. Очевидно и той като останалите беше помислил, че съпругът й е мъртъв. Нямаше намерение да разсее заблудата му.

— Откога сте вдовица? — попита той.

— Мистър Карингтън, кога най-сетне ще проумеете, че сте назначен на работа, за да се ровите в делата на Наполеон Бонапарт, не в моите?

Тя се изправи ядосано, но с изненада установи, че роклята й се беше закачила на нещо. Дръпна мекия муселин; накрая платът поддаде, тя политна напред и падна право в ръцете на Синклер.

— Нали ви казах, че там има гвоздей, Ейнджъл!

— Мразя този прякор — изсъска тя, за да прикрие несигурността си. — Не искам да ме наричате така. А сега ме пуснете!

Вместо това той я прегърна още по-здраво.

— Извинете — проговори той с толкова нежен тон, че я извади от равновесие. — Не исках да ви засегна с любопитството си. Това беше просто несръчен опит да разбера дали сте омъжена.

— Какво значение има това? — попита тя, без да направи опит да се освободи от прегръдката му. Отдавна не беше прегръщала мъж. Близостта на Синклер събуди в душата й сладък копнеж, който мислеше, че е забравила.

— Ревнивите мъже са истинска чума. — Устните му оформиха крива усмивка. Устата му беше толкова чувствена, че й се зави свят. Лицето му се приближи до нейното; тежките ресници бяха спуснати, но не можеха да скрият огъня в смарагдовозелените очи.

Бел опря ръце на гърдите му.

— Мистър Карингтън — проговори задъхано тя, — убеждението ми, че между нас не може да има партньорство, все повече се затвърждава.

— Може би сте права, но поне можем да се забавляваме.

— Аз не търся забавления.

— Точно там е проблемът ви, Ейнджъл.

— Нали ви казах да не…

Топлите му устни я накараха да замълчи. Макар че тялото й беше готово да се подчини на целувката, разумът й вдигна тревога. Бел замахна и му удари силна плесница.

Синклер се олюля, примигна и притисна ръка към бузата си, по която пръстите й бяха оставили розови следи. Бел мина покрай него и се запъти към вратата.

Когато ръката й беше вече върху месинговата дръжка, тя пое дълбоко въздух и заговори овладяно:

— Ще помоля мистър Маршан да промени решението си относно предстоящата мисия. Сбогом, мистър Карингтън — заключи твърдо тя с надеждата, че категоричният тон на гласа й няма да му убегне. Без да го удостои с поглед, тя излезе от салона и затръшна зад себе си тежката врата.

— Сбогом, ангеле — прошепна разкаяно Синклер, усмихна се и потърка парещата си буза. — До довечера!

Но Бел не го чу.