Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (8)

8

Първата нощ на Синклер в Париж не беше най-лошата в живота му, но той не спа особено добре и не можа да си отпочине. Сигурно е виновно проклетото легло, каза си сърдито той и със стон се обърна на другата страна. Измери с неодобрителен поглед златния балдахин, който се издигаше над него като палатка, и изпухтя презрително. Червенобузи, засмени ангелчета държаха в ръцете си четирите платна. Матракът беше прекалено мек, а копринените завивки миришеха на блудкав парфюм. Имаше чувството, че е прекарал нощта в евтин бордей.

Но най-лоши бяха шумовете от съседната стая, скърцането на дъските под тихи стъпки, от които беше заключил, че Бел си е легнала едва късно след полунощ.

Какво ли я беше накарало да остане толкова дълго будна? Защо беше ходила неспокойно напред-назад? Може би се страхуваше от нов кошмар или не можеше да заспи заради спомените, които често извикваха в очите й онзи израз на безнадеждност, който го подлудяваше.

Много му се искаше да отиде при нея, но знаеше от горчив опит, че тя щеше да отблъсне опита му да я утеши. Изабел отдавна се беше научила да понася болката си в самота. Кой й беше дал този урок? Граф Дьовил Алиас Жан-Клод Варен? Синклер се учудваше на силната си враждебност срещу благородния господин, когото почти не познаваше.

Не, най-добре беше да не се доближава твърде много до Бел. Той не беше светец, а тя беше достатъчно откровена да признае, че близостта му не я оставя равнодушна. Онова, което щеше да започне като утеха, можеше да завърши като нещо съвсем друго. Той беше преминал стадия на случайните креватни истории, Бел вероятно също, но се боеше, че чувството помежду им е много силно. Може би накрая тя щеше да го намрази, а той не искаше това, в никакъв случай. Но не можеше да изключи и този вариант, защото безсънието й можеше да има и друга причина: угризенията на нечистата съвест.

Тази мисъл беше ужасно грозна и Синклер прекара дълго време буден, опитвайки се да се убеди, че Бел в никакъв случай не може да бъде личността, която той трябваше да разобличи. Инстинктът му подсказваше, че не тя е двойната агентка, но нима можеше да се довери на мъж, заслепен от златноруса коса, небесносини очи и лице, едновременно силно и нежно, и толкова красиво, че можеше да го преследва до края на дните му? Пламенно се помоли на небето двойният агент да е Лазар. С какво удоволствие щеше да сложи край на дейността му, ако той беше човекът, който снабдяваше врага с информация! Но ако беше Бел…

Синклер се надигна с мъка. Болеше го глава, гърбът му беше скован. Въздъхна дълбоко и си заповяда да престане с размишленията и да действа. Вече беше в Париж. Крайно време беше да открие истината.

Тъкмо щеше да отметне завивката, когато вратата на стаята му се отвори. Учуден, той спря насред движението. През завесите на леглото видя фигура, която се движеше по стаята му. Кой, по дяволите, си позволяваше да влиза без разрешение при него? Всъщност вината беше негова, защото не бе заключил вратата. А и нямаше оръжие под ръка. Как бе забравил, че в къщата живееше и опасен тип като Лазар! Мъжът, който обичаше ножа си повече от всичко и нощуваше само два етажа по-нагоре…

Синклер отвори предпазливо завесите и въздъхна облекчено. В стаята му беше влязла Полет, „камериерката“ на Бел. Тъкмо бе оставила на тоалетната масичка бяла кана и се наведе да вдигне ризата му. Само за един ден Синклер беше успял да създаде любимото си безредие. В строгата черна рокля и бялото боне Полет щеше да прилича на истинска камериерка, ако не беше тънката червена панделка на шията й, която, кой знае защо, му напомни за рана от нож. Но в нея имаше и нещо друго, което не му харесваше, въпреки че не разбираше какво е.

Когато жената вдигна панталона му, Синклер не издържа. Отвори шумно завесата, уви се в чаршафа и извика сърдито:

— Какво, по дяволите, правите в стаята ми?

Жената притисна ръка към големия си бюст и отвърна изненадано:

— О, мосю Карингтън! Как ме уплашихте! Мислех, че още спите.

— Защо не отговаряте на въпроса ми?

— Аз… донесох ви топла вода и реших да поразтребя. Знам, че нямате личен слуга…

— Справям се добре и сам. Трябваше поне да почукате, мадмоазел!

— Но аз почуках, мосю. Сигурно не сте ме чули. — Тя сведе глава, но Синклер вече бе видял пламенния й поглед да опипва тялото му. Чувстваше се в неизгодно положение. Беше трудно да се възмущава, докато лежеше в леглото си, увит само в чаршаф. Изруга тихо и посегна към червения си халат. Облече го и здраво завърза колана.

Междувременно мадмоазел Бувоа продължи да разтребва стаята му. Когато стигна до палтото и ботушите, хвърлени на един стол, Синклер скочи от леглото си. Успя да стигне навреме, за да отнеме от ръцете й чадъра си. Не вярваше, че някой може да открие тайника в дръжката му, но не искаше да рискува.

— Много ви благодаря, мадмоазел — произнесе сковано той. — Ако имам нужда от нещо, ще позвъня.

Тя се възползва от близостта му и се притисна до него.

— Бих могла да ви помогна при бръсненето, мосю — произнесе гърлено тя. — Всички джентълмени, на които съм помагала досега, са оставали много доволни.

— Не вярвам на жена с бръснач в ръка!

Полет отметна глава и се засмя.

— Мосю е много остроумен! — В погледа й светеше неприкрита жажда. — Защо не носите пижама? Нощите в Париж са много студени. Можете да настинете!

— Ще запаля огън.

Тя докосна уж случайно меката материя на халата.

— И аз мога да паля огън.

— Сигурен съм, че можете. — Синклер отблъсна ръката й. — Но не тук!

Очите й се присвиха, пълните устни се нацупиха. Синклер я хвана за лакътя и я обърна към вратата. В този момент от съседната стая прозвуча гласът на Бел.

— Полет? Къде си, Полет?

Синклер не беше виновен в нищо, но с бърз жест даде на Полет да разбере, че трябваше да изчезне безшумно. Ала жената се изсмя злобно и извика.

— Ето ме, скъпа, тук съм!

Синклер стисна здраво зъби, за да не я наругае. Вратата към стаята на Бел се отвори.

— Полет! Какво, за бога, правиш тук?

Бел млъкна рязко. Беше само по нощница, наметната с халат. Русата коса падаше на меки вълни по раменете. Тя спря на прага и погледна първо Полет, после въпросително към Синклер.

Той усети как бузите му пламнаха и се прокле за реакцията си. После нервно загърна халата върху голите си гърди. Бел вдигна тънките си вежди и промълви:

— Простете, мистър Карингтън! Нямаше да нахлуя така, но чух гласа на Полет и предположих, че вече сте излезли от стаята си. Не знаех, че имате нужда от услугите й…

— Току-що обясних на мадмоазел Бувоа, че не се нуждая от услугите й — побърза да възрази Синклер.

Без да се впечатлява от възраженията му, Полет се понесе към вратата, а на прага хвърли коварен поглед през рамо.

— Може би друг път, мосю!

Синклер я изгледа гневно, но тя се промуши покрай Бел и влезе в съседната стая. Бел се обърна с намерение да я последва, но Синклер застана на пътя й.

— Бел, знам какво си мислите сега, но…

— Не е нужно да ми обяснявате нищо, мосю Карингтън! — В гласа й имаше ужасяваща студенина. — Знаете, че не съм ваша съпруга!

— Въпреки това не искам да мислите, че съм се опитал да прелъстя тази френска уличница!

Бел вече не можеше да крие веселието си.

— Аз познавам моята Полет. Знам, че харесва по-скоро английските моряци, но когато влязох, разбрах, че си е опитала късмета и с вас. Няма за какво да се извинявате.

Синклер скръсти ръце под гърдите си.

— Точно така беше. Но аз не съм свикнал с опити за изнасилване.

Бел избухна в смях. Тази реакция беше толкова рядка и толкова прекрасна, че Синклер начаса забрави гнева си. На всичкото отгоре тя ухаеше толкова свежо и женствено, а в неговата стая беше дяволски задушно. Бел беше доста бледа, почти прозрачна, но това не го изненада. Нощницата, която се виждаше под халата, много подхождаше на представата му за нея: фин лен без излишни дантели, доста тясна, примамливо загатваща съвършените извивки на тялото й… Тази жена го привличаше неустоимо. Трябваше бързо да насочи мислите си към нещо друго.

— Как всъщност попаднахте на мадмоазел Бувоа? — попита бързо той. — Не мога да си представя, че такава жена може да бъде достойна партньорка в опасните ви начинания.

— Полет е много сръчна, мосю, поне в някои отношения. Никога не искам от нея да изпълнява сложни задачи, изискващи комбинативен ум. Освен това играе много добре ролята си на камериерка. Не се ли убедихте и вие в това?

— Да, с изключение на глупавата червена панделка на шията си, наистина прилича на камериерка. Защо носи това нещо?

Усмивката на Бел угасна.

— Това е един вид спомен. Родителите на Полет загинаха на гилотината.

— Не го ли намирате перверзно?

— Всеки носи спомените си по различен начин и всеки забравя по различен начин. — Гласът й прозвуча замислено и малко тъжно.

Преди да е успял да се отдръпне, Синклер вдигна ръка и очерта с върха на показалеца си тъмните сенки под очите й.

— Какво непременно трябваше да забравите миналата нощ, Ейнджъл? — попита тихо той и веднага съжали за въпроса си, защото Бел се отдръпна уплашено, почти с чувство за вина.

— Аз… никога не спя добре в Париж — отговори тя. — Съжалявам, ако не съм ви позволила да заспите.

— Не се безпокойте за мен. Ако само можехте… — Той усети как тя се отдалечи още повече от него и не доизказа мисълта си.

— Мисля, че е крайно време да се облечем — каза Бел. — Скоро ще дойдат хората, с които трябва да се срещнем.

Тя се прибра в спалнята си и затвори вратата. Синклер не направи опит да я спре.

— Само ако можеше тя… Какво искаше да й кажеш, Карингтън? — запита се подигравателно той. Какво се готвеше да поиска от нея: да отиде при него, да се сгуши в обятията му, да му излее болката на сърцето си? И какво щеше да й отговори: Всичко е наред, Ейнджъл. Можете да ми разкажете всичко, имайте ми доверие!

Изпълнен с презрение към себе си, Синклер изкриви уста. Баща му често казваше, че шпионската дейност е само за негодници. За първи път в живота му го обзе подозрението, че старият може би има право.

 

 

След няколко часа Синклер стоеше до високите прозорци на салона. Навън валеше силен дъжд. От улуците се изливаха мръсни потоци върху безпомощните минувачи, които бързаха през калта на улица Сен Оноре, увити в дъждобрани и понесли големи чадъри.

Синклер размишляваше мрачно. Понякога беше готов да повярва, че Изабел Варен прави всичко, за да осуети изпълнението на задачата му, но тази сутрин го беше улеснила. На срещата щяха да присъстват всички членове на групата — всички заподозрени. Това му даваше шанс да си състави мнение за тях.

Той се отвърна от прозореца и погледна към тримата мъже в стаята. Лазар си бе избрал висок стол с облегалки пред огъня. Макар че ботушите му бяха мръсни, беше вдигнал краката си на ниска масичка за сервиране. Не беше свалил червената шапка, изпод която висеше влажна бяло-руса коса, и не скриваше, че е сърдит, задето трябваше да чакат Бел. Играеше си с парче въже; грозният белег беше скрит в сянката на камината, но орловият профил личеше толкова по-ясно.

Луцифер, падналият ангел, който се пържи в ада, помисли си Синклер. Лазар беше главният заподозрян, но… Синклер потисна въздишката си. Не можеше да си позволи да се поддава на илюзии.

Погледът му се премести към мъжа, който седеше срещу Лазар. Марсел Креси, последното име в списъка му. Крехкото кресло скоро щеше да рухне под тежестта му. Въпреки това външността му беше предразполагаща: сребърносивата коса бе внимателно сресана назад, жилетката беше дело на добър шивач, чертите му излъчваха очарование. В момента беше зает с чиния дребни сладки.

Синклер си припомни какво знаеше за този човек. Креси, внук на маркиз, произхождаше от известно аристократично семейство, но в момента притежаваше много дискретно и успешно игрално казино. Може би беше лоялен член на групата на Маршан, който копнееше за връщането на монархията, но със сигурност беше доволен от сегашния си живот. Трябваше му време, за да го прецени.

Синклер посвети вниманието си на третия от групата. Баптист Ренар беше труден обект, защото никога не седеше неподвижен: разбъркваше огъня, подреждаше книги в библиотеката, ставаше да види къде се е дянала Бел. Може би не беше свикнал с безделието, а може би — Синклер вдигна вежди — не се чувстваше удобно сред хората, които беше предал.

Все още имаше възможност за избор. Въпреки привидната си лоялност, един от тези мъже продаваше на Наполеон Бонапарт карти на английското крайбрежие и опорните пунктове на военните. Тези хора бяха главните заподозрени, те и…

В преддверието се чуха леките стъпки на Бел. Тя отвори вратата и спря за миг на прага. Носеше наситенозелено жакетче и тясна пола в по-тъмен тон. Златната коса беше стегната в строг кок, който подчертаваше високите скули.

Синклер се възхити на вкуса й. В момента тя беше водач на групата мъже и не можеше да си позволи женствено излъчване. Можеше само да използва красотата и женствеността си, за да осигури успеха на мисията.

Тя или беше най-многостранната личност, с която се беше запознавал досега, или най-добрата артистка. Много пъти му беше казвала, че работи само за пари, но се бе отказала от възнаграждението си, за да спаси семейство Котрен. Синклер я беше видял силна, почти безскрупулна, каквато изглеждаше и сега, но и като уплашено дете, измъчено от лош сън и търсещо утеха. Видя я да милва нежно косата на непознато малко момче, но знаеше, че същите тези нежни ръце бяха способни да убият човек.

Изабел Гордън, Изабел Варен — колко ли още имена имаше?

„Коя си ти в действителност, Ейнджъл?“ — пошепна съвсем тихо той. Междувременно беше насъбрал достатъчно основания — и лични, и професионални — да научи истината.

Тя погледна към него, сякаш беше усетила, че мислите му бяха заети с нея, и Синклер се постара да изглежда спокоен и равнодушен. Погледът й се премести към другите мъже. Поздрави всеки поотделно с ясен, хладен глас. Баптист се усмихна зарадвано, Креси спря да яде, изправи се и отвеси съвършен дворцов поклон, Лазар остана на стола си и само извърна глава.

— Ето я най-сетне нашата безстрашна водачка — изрече провлечено той.

Бел се направи, че не е чула забележката му.

— Радвам се, че се отзовахте толкова бързо на поканата ми. Моля, седнете!

Баптист и Креси седнаха на дивана, Синклер си взе стол и се настани извън кръга, до прозореца, откъдето можеше да наблюдава всички. Когато Бел затвори двойната врата, Лазар попита:

— А къде е чернокосата ви приятелка?

— Полет ли имате предвид? — попита намръщено Бел. — Не смятам, че присъствието й е необходимо. Тя се занимава с практични неща. В момента е на покупки.

— Аха. — Креси облиза пръсти и се засмя доволно. — Шпионите също трябва да ядат.

— Някои повече от други. — Лазар го изгледа презрително и отново посвети вниманието си на Бел. — С нетърпение очакваме да чуем указанията ви!

Тя направи крачка към него и усмивката замръзна на устните й.

— Първо, тук не сте в кръчма, а под моя покрив. — С тези думи свали краката на Лазар от масата, дръпна шапката от главата му и я хвърли на пода.

Той се наведе механично да вдигне шапката си, но в очите му светнаха опасни искри. Синклер вече беше готов да скочи, но Лазар с усилие на волята успя да запази самообладание. Скри шапката зад гърба си, облегна се назад и отново се заигра с въжето, което носеше.

„С този човек ще си имаш още много ядове, Ейнджъл“, каза си мрачно Синклер. Не знаеше дали Бел мисли същото, но Креси нервно изтри челото си с копринена кърпичка.

— Тук е доста топло — промърмори той.

— Ще отворя прозореца. — Неспокойният Баптист скочи, но Бел го спря.

— Навън вали като из ведро.

— Освен това на улицата е адски шумно — изръмжа Лазар.

— Уличният шум е музиката на Париж. — Баптист се върна на мястото си и продължи, обърнат към Бел: — Чу ли какво стана вчера, ангелче? Камбаните на Нотр Дам отново пеят!

Бел му се усмихна и разхлаби малко строгата си стойка.

— Чух ги, приятелю.

— Възстановяването на нашата вяра — това е едно от хубавите неща, които ни донесе мосю Бонапарт.

Лазар изпухтя презрително.

— Той възстанови суеверието, човече! С помощта на религията богатите управляват бедните.

Очите на Баптист заблестяха дяволито.

— Тъй като ти принадлежиш към последните, Лазар, предполагам, че си добре осведомен.

Преди Лазар да е успял да отговори, Бел се намеси енергично.

— Отклоняваме се от целта на днешната среща, господа. Първо искам да обменим информацията за Наполеон Бонапарт, с която разполагаме. Вие имате предимство пред мен и Синклер, защото сте в Париж и знаете какво става. Вчера ние имахме късмет да го зърнем за малко. Често ли се явява пред хората?

— Доста често — отговори Креси. — Смята, че подобни изяви вдъхват на хората чувство за сигурност.

Лазар нетърпеливо се приведе напред.

— Да не искате да хванем Бонапарт пред очите на цялото парижко население? Брилянтна идея!

Синклер се местеше неспокойно на стола си. Знаеше, че трябва да си мълчи, но вече не можеше да понася саркастичните забележки на Лазар.

— Защо не си затворите устата поне за малко, Лазар? — изфуча нервно той. — Оставете Бел да ни обясни какво има предвид.

В очите на мъжа насреща му светна дива злоба. Ръката му оформи въжето като примка.

— По-скоро вие трябва да затворите устата си, англичанино…

— Моля ви, джентълмени! Не сме се събрали тук, за да се караме — намеси се отново Бел. — Естествено, че нямам намерение да заловя Бонапарт на улицата, Лазар. Част от нашите усилия ще са насочени към откриването на подходящите места, които консулът обича да посещава.

— Да донеса ли хартия и мастило, за да си водим бележки? — попита Креси.

— Не — отговори Бел. — Не бива да рискуваме нещо написано да попадне в лоши ръце. Освен това имам отлична памет.

Креси сведе глава към празната си чиния и Синклер се запита дали беше разочарован. Може би неговата памет не беше добра, а това беше крайно неблагоприятно, ако трябваше да предаде подробности от срещата им на Бонапарт.

— Да продължим — подкани ги Бел. — Къде обича да ходи Бонапарт? Какво прави, когато иска да си почине?

— Със сигурност не идва в моето игрално казино — въздъхна Креси.

— Трябва да признаем, че консулът почти няма пороци — добави Баптист.

— Вие май харесвате този Бонапарт — изсъска Лазар. — По думите ви личи, че му се възхищавате.

— Разбира се, че му се възхищавам. Той е единственият човек в Париж, който има почти моя ръст. — Баптист се ухили широко. Очевидно му доставяше удоволствие да се подиграва с Лазар, който беше лишен от чувство за хумор.

Синклер едва потисна усмивката си. Но може би зад шегите на дребния французин се криеше истинско възхищение към Наполеон?

Бел хвърли предупредителен поглед към Лазар и Баптист и побърза да се върне на темата.

— Добре, приемаме, че мосю Бонапарт не се интересува от карти и зарове. Какво тогава обича да прави?

Баптист и Креси описаха накратко характера на Наполеон. Винаги когато мислеше за Бонапарт, Синклер си представяше забележителния пълководец, който със смелата си тактика държеше в шах всички европейски армии. Но докато слушаше, той се запозна с другата страна в характера му: Първият консул работеше неуморно и беше толкова погълнат от държавните дела, че почти не му оставаше време за развлечения. Понякога ходеше на театър, посещаваше салони и соарета, рядко ходеше на приемите в Тюйлери. Когато го канеха на обед или вечеря, рядко оставаше повече от двайсет минути.

След четвърт час Бел изглеждаше обезкуражена. Получената информация не я задоволяваше. Разтри слепоочията си, за да прогони умората, и заключи:

— Каквото и да изберем, ще ни трябват няколко неща: първо, бърза, лека карета…

— Аз ще я набавя — предложи Креси.

— Още не сме помислили за заместник на Фодьо — намеси се Баптист. — Ако не намерим подходящ човек, аз ще поема ролята на кочияш.

Лазар прекъсна необичайно дългото си мълчание, като хвърли подигравателен поглед към Синклер и рече:

— Аз предлагам на капрата да се качи мосю Карингтън. Така ще ни бъде поне малко полезен, вместо да седи в ъгъла и да ни зяпа.

— Мисля, че съм доста добър с юздите — отговори Синклер. — Сигурен съм, че ще избегна злополуката, която е станала с Фодьо…

Той млъкна рязко, усетил, че бе направил ужасна грешка.

— Откъде знаете за злополуката с Фодьо? — попита веднага Бел. — Баптист ми каза за случилото се едва снощи.

Изведнъж всички погледи се насочиха към Синклер. Макар да не издаде стъписването си дори с трепкане на мигли, той усети как устата му пресъхна. Видя как Бел присви загрижено очи, но в погледа й нямаше подозрение. Баптист и Креси изглеждаха само любопитни, но в очите на Лазар се появи нещо злобно, като на дебнещ плячката си звяр. Умът му работеше трескаво. Реши да поеме голям риск.

— Съжалявам. Маршан ме уведоми за злополуката малко преди срещата ни в Портсмут. Не ми каза нищо повече, само, че трябва да си потърсим нов кочияш.

— Трябваше да ми кажете — отговори мрачно Бел.

— Случиха се толкова много неща, че просто забравих.

Лазар изпухтя презрително. Бел не изглеждаше съвсем доволна, но се върна на предишната тема и напрежението в стаята отслабна. Само Синклер не се отпусна. Трябваше да бъде много по-предпазлив. Лазар продължаваше да го гледа с крива усмивка и високо вдигнати вежди.

Този има вид, сякаш знае истината, каза си Синклер. Не, това беше смешно! Нямаше никакви основания да мисли така. Досега винаги беше успявал да скрие самоличността си. Сигурно беше нервен заради последната грешка. Въпреки това продължи да размишлява върху странното поведение на Лазар и пропусна следващите думи на Бел.

— … аз трябва да съм близо до Бонапарт, да го наблюдавам лично. Как смяташ, Баптист, може ли мадам и мосю Карингтън да бъдат поканени на бал в Тюйлери?

— Знаех си, че ще попиташ за това, ангелче. — Баптист се ухили широко. — По случайност една от клиентките ми се казва мадам Жозефин Бонапарт. Дамата е кошмар за аристократите, но мечта за търговците. Пръска пари с широка ръка. Миналата седмица трябваше да доставя в Тюйлери цели пет ветрила.

Това е чудесен начин за предаване на информация, помисли веднага Синклер. Никой няма да го заподозре.

— Смяташ ли, че мадам Бонапарт ще покани някаква непозната двойка само по препоръка на един занаятчия? — подхвърли кисело Креси.

— Естествено, че не — засмя се Баптист. — Но когато съм в палата, имам достъп и до много други хора. Сред тях са и онези, които изпращат поканите, а немалко от тях са подкупни.

— Колко бързо можеш да ни набавиш такава покана? — попита Изабел.

— За тази вечер. Това достатъчно бързо ли е? — Баптист й подаде запечатан плик и тя го отвори с дългия си нокът. Дори Лазар протегна шия от любопитство. Бел прочете набързо писмото и лицето й показа радостна изненада.

— Ти си, и си оставаш царят на магьосниците, Баптист! — После се обърна към Синклер: — Е, мистър Карингтън, надявам се, че си носите вечерно облекло. Тази вечер сме канени в двореца.

Синклер отговори с принудена усмивка и пое поканата, осигурена от Баптист. Не можеше да повярва с каква лекота я бяха получили. Изведнъж го обзе силно безпокойство. От този момент нататък трябваше да бъде много предпазлив. Една-единствена грешка можеше да означава гибел.

Той продължи да размишлява за поканата и почти не забеляза как мъжете станаха да си вървят.

— Не бързайте толкова, момчета — спря ги Баптист, излезе и скоро се върна с бутилка вино и чаши. — Тази вечер ще направим първата стъпка от опасната си мисия. Редно е да се чукнем за успеха!

Креси премлясна със задоволство. Очевидно след сладките имаше нужда от чаша вино. Баптист подаде на всеки пълна чаша. Бел прие своята с топла усмивка. Само Лазар изглеждаше враждебен, но и той не посмя да откаже предложеното вино.

Петимата застанаха в кръг и вдигнаха чашите. На фона на огъня виното беше кървавочервено.

— За успеха, господа — каза просто Бел.

— И всички да останем живи — добави Креси. — Да стоим далече от мадам Гилотина!

— Ако нещо се обърка, няма защо да се притесняваме за гилотината, драги приятелю — отговори спокойно Баптист. — Хората на Париж ще ни разкъсат на парченца, дълго преди да сме стигнали до ешафода.

Когато всички вдигнаха чашите, чукнаха се и изпиха виното си, Синклер отново си каза, че един от тях беше предател.

Бел стоеше до него и двамата изчакаха другите да се сбогуват. Креси излезе последен, като направи дълбок поклон и благодари за гостоприемството.

Синклер едва не избухна в смях. Сякаш двамата с Бел бяха съвсем нормална семейна двойка, поканила приятели на чаша вино!

Ала когато погледна към стола, на който беше седял Лазар, илюзията се разсея. Там лежеше въжето, с което си беше играл през цялото време, оформено като съвършена примка.