Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (11)

11

Пътят до жилището им бе изминат в мълчание. Бел беше затворена в себе си. Щом се прибраха, тя поиска да се сбогува със Синклер и веднага да се скрие в стаята си, но той я спря.

— Моля ви, Бел, останете още малко. Много бих искал да…

— Знам, трябва да обсъдим много неща. Трябва да ви разкажа подробно за разговора си с Бонапарт, но съм толкова уморена. Утре ще поговорим за всичко.

Синклер смръщи чело. Ако се съдеше по затвореното й лице, „всичко“ не означаваше Жан-Клод Варен. Внезапната поява на благородния граф не преставаше да го учудва и тревожи; възможното познанство между него и Лазар му причиняваше главоболие. Но като погледна в бледото лице на Бел, не можа да произнесе името на мъжа точно в този момент. Тя едва се държеше на краката си. Изглеждаше напълно изтощена и безкрайно нещастна.

Той се отдръпна настрана, за да й даде път, и докато самотната фигурка се качваше по стълбата, си припомни брат си Чав: някога, когато бяха деца, той го водеше всяка вечер за ръка до леглото му, за да не се страхува от дебнещите в тъмното призраци. Много му се искаше сега да направи същото с тази горда, самотна жена, но тя изчезна сама в стаята си, за да се изправи срещу своите демони.

Синклер отново прокле Жан-Клод Варен, този високомерен аристократ, който не преставаше да причинява болка на Бел. Когато се върна с палтото й в залата и я видя да говори с Варен, сърцето му спря. Двамата очевидно водеха спор. Бел беше гневна, но веднага след това изпадна в униние. Синклер все още не можеше да разбере. От една страна, тя беше достатъчно смела да флиртува с човек като Бонапарт, да държи под контрол опасен негодник като Лазар, но само една лоша дума, произнесена от Жан-Клод, я засягаше дълбоко и я разтреперваше. С какво този мрачен човек я държеше в ръцете си, с какво?

Синклер имаше само един отговор: любовта. Въпреки хладната си външност Бел беше страстна жена. Когато обичаше някого, то беше завинаги, а мъжът, събудил това чувство у нея, беше именно Жан-Клод Варен.

— За съжаление влязох в живота ти твърде късно, Ейнджъл — пошепна тъжно той.

 

 

Бел беше казала на Полет, че не е нужно да я чака, но „камериерката“ й не я послуша. Докато шеташе в спалнята, тя я обсипа с въпроси: видяла ли е Наполеон, за какво са разговаряли, дали е уточнила плановете си.

Но Бел не беше в настроение да понася оживеното й бъбрене. Позволи й да й помогне при събличането и я изпрати в леглото. В очите на Полет светна гняв, устните се присвиха.

— Е, добре, скъпа, ако имаш нужда от още нещо, можеш да потърсиш помощ от мосю Карингтън.

Но дори тази нагла забележка не бе удостоена с отговор. Бел безмълвно затвори вратата зад гърба й и въздъхна дълбоко. Следващите едно след друго събития от вечерта бяха изтощили силите й и тя не беше в състояние да разсъждава. Опитваше се да внесе някакъв ред, но не знаеше с какво да започне.

Механично вдигна роклята си от пода, приглади гънките и я прибра в гардероба. Свали сребърната мрежичка от косата си и я сложи върху нощното шкафче, изчетка косите си и постави четката обратно на мястото й.

Опитвайки се да възстанови реда в стаята си, тя копнееше да създаде ред и в главата си, но това не й се удаде. Шарените сцени от дългата вечер се блъскаха и въртяха в истинска вихрушка: пламенният поглед на Синклер, когато й помогна да слезе от каретата, въпросите на Фуше, които съдържаха скрита заплаха, срещата с Наполеон и триумфът, толкова бързо потушен от появата на Жан-Клод, ожесточеният сблъсък с бившия й съпруг, настойчивият въпрос на Синклер: „Какво, по дяволите, прави той в Париж?“.

Как искаше да узнае отговора! Изобщо не бе помислила, че Жан-Клод може да се появи на прием в Тюйлери. Дали беше дошъл да помоли да му върнат земите? Дали искаше да опита късмета си при новото правителство? Не, гордият граф Дьовил никога не би се унижил да се кланя на новите властници. Жан-Клод беше човек с принципи. Макар че в началото беше подкрепил революцията, той беше предан привърженик на Бурбонския крал. Представата, че може би е стигнал до точката, в която е готов да пожертва чувството си за чест, изпълни сърцето й с дива болка. Революцията го беше лишила от всичко, което съставляваше смисъла на живота му, тя също беше дала своя принос за това. Единствената й утеха до тази вечер беше, че Жан-Клод беше съумял да съхрани поне гордостта си.

Тя се разтрепери и се обърна към камината. Огънят догаряше и в спалнята й беше доста студено. Трябваше да престане да се измъчва с неразрешими въпроси и да си легне. Беше време да потъне в мрака.

Голямото легло не изглеждаше особено привлекателно. Приличаше й на официално кралско ложе: белите тюлени завеси бяха като крила на призраци… като покана да умреш…

Бел се постара бързо да прогони тази мрачна мисъл. Нощта обещаваше да е мъчителна като предишната. Самотно бдение в ада…

От съседната стая се чуваше шум. Вероятно Синклер тъкмо си лягаше. Тази нощ нямаше да го смущава с ходене напред-назад. Бел плъзна пръсти по леденостудената си кожа и си спомни колко силни бяха ръцете на Синклер, какъв огън разпалваха целувките му в тялото й.

Защо трябваше да прекара нощта сама? Тя си припомни какво беше казал Синклер: „Ако нещо ви притеснява, просто елате при мен…“.

Само няколко крачки. Помежду им лежеше само една врата. Как ли щеше да реагира Синклер, ако се отзовеше на поканата му? Сигурно нямаше да я отпрати!

Тя закрачи към вратата като сомнамбул. Сложи ръка върху бравата, но си заповяда да се върне.

Не, не можеше да го направи. Няколко пъти беше използвала страстта, за да се пребори с болката си. Подейства й като лауданум, но последствията от удоволствието без любов бяха много горчиви. В замяна на това тя можеше да предложи само страст. Да рискува живота си беше достатъчно опасно, но сърцето — не, никога вече!

Ала не можа да прогони от съзнанието си мисълта, че със Синклер ще бъде друго, че след това няма да съжалява. Отново сложи ръка върху бравата, но не можа да я натисне. Треперещата й ръка се отпусна безсилно. Куражът я напусна. Някои неща са недостъпни дори за Ангела на отмъщението, каза си иронично тя.

Въпреки това не можеше да понесе самотата и очакващите я кошмари. Изведнъж й хрумна друга мисъл. Наметна се с шала си и слезе в кухнята. Някой беше оставил там бутилка с бренди. „Като няма нищо друго, ще прибегна до изпитаното мамино средство против сърдечна болка“, каза си горчиво тя и реши да се напие тихо и кротко.

 

 

Часовникът удари два, когато Синклер чу шум отдолу и реши да види какво става. Още не се беше съблякъл, защото не му се спеше, не можа и да почете, защото тишината в стаята на Бел го смущаваше повече, отколкото шумовете предишната вечер. Нещо му подсказваше, че тя също не е заспала.

Предната стая беше тъмна, но от салона проникваше светлина. През полуотворената врата Синклер видя, че някой беше запалил огън и беше поставил запалена свещ на перваза на камината. Но Бел не беше до огъня. Седеше в най-студения и тъмен ъгъл на салона, където стъклата на високите прозорци прозвънваха от вятъра, сгушена в едно кресло, устремила мрачен поглед към завесите. Когато Синклер влезе, тя се раздвижи, но не каза нищо. Спря да диша, сякаш очакваше, че той ще си отиде и ще я предостави на нощните й кошмари, срещу които толкова пъти се беше борила сама.

— Този път не, Ейнджъл — прошепна Синклер. — Можеш да ме проклинаш, да ме мразиш, да ме изхвърлиш, но тази нощ няма да те оставя сама.

Без да каже дума, той отиде при нея. Когато сянката му падна върху нея, тя вдигна глава и изрече беззвучно:

— Добър вечер, мистър Карингтън.

— По-добре е „добро утро“, Ейнджъл. Вече е почти два и половина.

— Така ли? — Тя погледна със съмнение към прозореца. — Не ми изглежда толкова късно. Небето над Париж е винаги черно. Някога бях готова да се закълна, че живеем във вечен мрак.

Погледът на Синклер падна върху малката масичка, на която беше оставена полупразна чаша. Запита се колко беше пила Бел, но видя, че бутилката с бренди беше почти пълна, и не каза нищо.

Бел се раздвижи и скри босите си крака под себе си.

— С удоволствие бих ви поканила да ми правите компания, Синклер — каза уморено тя, — но се боя, че нямаме достатъчно алкохол. Имам намерение да се напия. Никога не съм опитвала, но мъжете винаги правят така, когато им предстои напрегната нощ, нали?

— Бих ви посъветвал да не го правите, Ейнджъл. Говоря от личен опит. Някога и аз прибягвах до това средство и ще ви кажа, че нощта е също толкова дълга, колкото обикновено, а на сутринта бученето в главата те кара да съжаляваш, че утрото е дошло.

Бел избухна в тих смях. Синклер никога не беше чувал толкова тъжен смях и потръпна. Тя бутна чашата настрана и се загледа през прозореца. Не го помоли да остане, но и не го отпрати. Синклер разтвори леко кадифените завеси и застана зад нея.

Нощта наистина беше много мрачна. Звездите приличаха на ледени кристали. От време на време по улицата изтрополяваше карета. Група пияни мъже отминаха, ревейки с цяло гърло неприлични песни. Иначе улица Сен Оноре спеше спокойно нощния си сън. Слабата светлина на газовите фенери хвърляше мрачни сенки във входовете. Според Синклер улицата беше празна, но за Бел може би беше друго. Той я погледна изпитателно.

Тя седеше съвсем тихо в креслото си. Цялото й тъжно минало, болките на целия свят се бяха събрали в сините й очи.

Синклер стоеше до нея мълчалив и търпеливо чакаше. Ако искаше да говори, ако имаше потребност да излее болката си, тя щеше да го направи сама.

Тъкмо когато беше готов да повярва, че ще останат така до сутринта, Бел се покашля и рече:

— Тази вечер мосю Бонапарт ми описа подробно плановете си за разкрасяването на Париж. Смята да започне с улиците. Улица Сен Оноре наистина има нужда от разкрасяване — най-малкото трябва отново да я павират. Почти нищо не се е променило след…

— След революцията? — подсказа тихо Синклер.

Тя кимна.

— Тогава често стоях до прозореца и гледах към улицата. Вкъщи все още бях на сигурно място. С Жан-Клод живеехме недалеч оттук. Всеки ден виждах каруците, натоварени с осъдени, които отиваха към гилотината. — Гласът й затихна. — Понякога в тях имаше цели семейства — мъжът, жената и децата им, възрастните родители…

— Сигурно е било същински ад.

— Не, и това беше най-страшното. След известно време хората свикнаха с ужаса и продължиха да живеят живота си. И с мен беше така.

Наистина ли го вярваше? „Може би с другите е било така, но не и с теб, Ейнджъл“, помисли си Синклер. Мъката на онези дни беше оставила дълбоки следи по лицето й. В очите й нямаше покой, а ужас и тревога — сякаш натоварените с осъдени каруци току-що бяха минали под прозорците й.

— И как продължихте да живеете? — попита след малко той. — Като измъквахте застрашени хора от Париж?

Усмивката й показа, че беше разбрала иронията му.

— Да, заедно с Баптист. Бяхме добър екип, но на всеки избягал от гилотината се падаха поне сто, на които не можехме да помогнем. — Тя потрепери и отново се загърна в шала.

Синклер знаеше, че не е редно да зададе следващия въпрос, но той излезе сам от устата, въпреки усилията на волята му.

— А къде, по дяволите, беше Варен, докато вие всеки ден рискувахте живота си?

— Емигрира. По онова време бяхме вече разведени.

— Аха. Офейка в Англия и ви остави сама с революцията.

— Аз реших да остана. Той ми даде пари. След онова, което му сторих, не можех да очаквам повече.

Синклер изскърца със зъби. Презрението срещу почтения граф Дьовил, което бавно, но сигурно изпълваше сърцето му, беше изненадващо силно. А колкото повече Бел го защитаваше, толкова повече нарастваше гневът му. На мястото на Варен той щеше да направи всичко, за да я измъкне от Париж и да я скрие на сигурно място. Ако беше неин съпруг, той никога нямаше да я напусне! Осъзнал това, той се усмихна на себе си и попита:

— Ще ми кажете ли какви страшни престъпления сте извършили, та той се е развел с вас? Изневерихте ли му?

— Вече ви казах, че съм незаконна дъщеря на артистка от Дръри Лейн. Когато се омъжих за Жан-Клод, не му казах за ниския си произход.

— Затова ли се разведе с вас? Значи е още по-глупав, отколкото си мислех!

— Той имаше всички основания да го стори — защити го отново Бел. — Жан-Клод е аристократ от прастаро и много почтено семейство. Когато узна истината за мен, това беше ужасен удар върху гордостта му, и то във време, когато и без това страдаше силно… — Лицето на Синклер ясно показваше, че не иска да проумее що за човек е Жан-Клод, и Бел изкрещя: — Вие не разбирате нищо! Не сте в състояние да разберете чувствата на човек като Жан-Клод! Как смеете да го осъждате!

Гневът върна цвета на бузите й, живота в очите й.

— Много искам да го разбера — отговори спокойно той, — но ми е нужна вашата помощ.

Бел стисна устни и се сви в креслото. Когато Синклер влезе в салона, тя се зарадва. Беше прекрасно най-сетне да поговори с някого за кошмарните си спомени от дните на революцията. Защо непременно трябваше да говорят за Жан-Клод? Синклер не й беше дори любовник и нямаше никакво основание да й иска сметка за миналото й.

Тя вдигна глава и го погледна. Той стоеше до прозореца и позата му издаваше спокойствие. Тъмната коса и наситенозелените очи бяха в съзвучие с нощта, но не нейният ад, а нощ, каквато тя не познаваше. Нощ, която загръщаше човека като топло, дебело палто, в чийто уют тя можеше да изповяда всички свои грехове и болки, без страх да разкрие слабостта си пред безмилостната дневна светлина.

Без да разбере какво я бе накарало, тя започна да говори.

— Когато се запознах с Жан-Клод, бях на шестнадесет години. Случи се през лятото. — Изтощена, тя облегна глава на меката тапицерия. Свещта на перваза на камината изсъска и угасна. Миналото й се разтвори в жълтеникавия дим…

На шестнадесетгодишна възраст тя преживя първото си пътуване в чужбина. Бел си спомняше отлично колко се вълнуваше тогава. В безумната въртележка, която представляваше животът й като дъщеря на Джули Гордън, това беше време на истинско щастие.

През това лято Джули си взе за любовник глупавия, но много приятен граф Фиренца, благородник от Италия. За известно време Бел не трябваше да гони съдебните изпълнители, докато мама се криеше в гардероба, не беше нужно да я оставят при кисели роднини, докато Джули отсъстваше седмици наред.

Щедростта на графа се разпростря и върху нея. Добрият човек проявяваше бащински интерес към красивата девойка. Покани ги да обиколят заедно Южна Франция. Мама се представяше за графиня, а Бел беше разглезената графска дъщеря. Фиренца се забавляваше чудесно; според него пътуването им беше най-прекрасният номер, който можел да изиграе на надменните френски аристократи.

Естествено, Бел нямаше намерение да разиграва този глупав маскарад пред Жан-Клод. Всъщност не искаше да има нищо общо с него. Той беше много красив, но прекалено сериозен, прекалено церемониален. Тя имаше много по-весели обожатели от сивоокия млад мъж, който на всяко соаре заставаше тихо до стената и следеше с очи всяко нейно движение.

Много скоро нещата се промениха. Непостоянна, каквато си беше, Джули избяга с един пруски офицер. Ала добродушният граф не пожела да накаже момичето вместо майката. Остави й всички дрехи и скъпоценности, които й беше купил, и я изпрати обратно в Англия с известна сума пари, преди да се върне в Италия.

Бел не пожела да замине. Вече не можеше да понася хаоса в живота на майка си и видя изхода в обожанието на младия граф Дьовил. Нищо неподозиращият Жан-Клод повярва, че тя е трябвало да остане в Южна Франция по здравословни причини, надзиравана само от една гувернантка, а за нея беше лесно да изглежда крехка и безпомощна и да накара обожателя си да се ожени за нея.

На това място Изабел спря и се опита да разбере какво мислеше Синклер за интригите й. Погледна го въпросително, но не разбра нищо. Той все още стоеше със скръстени ръце до прозореца, лицето му беше неподвижно. Очевидно очакваше продължението на историята. Тя въздъхна и заговори отново:

— Тогава нямах никакво намерение да се влюбвам в него. Ала когато го опознах, разбрах, че е различен от всички други мъже, които познавах преди него. И е благороден, най-благородният от всички. А най-хубавото беше, че можеше да мечтае. — В гласа на Бел звънна копнеж. — Това не бяха мечти като моите: за място в обществото, за материални придобивки, а по-скоро… видения.

Очите й се премрежиха при спомена за вечерите пред камината, за сияещото лице на Жан-Клод, когато говореше за братство между хората, за свят, в който няма да има неравенство и несправедливост, за общество, в което произходът няма да е толкова важен като стойността на сърцето.

След тези разговори в сърцето й кълнеше надежда, че Жан-Клод няма да реагира много бурно, като узнае истината за произхода й, но никога не намираше достатъчно смелост да направи тази стъпка, защото се боеше, че ще загуби любовта му.

— Според него аз бях съвършената жена — обясни тя. — Трябваше да отговоря на тази представа. Какво щеше да си помисли за мен, като узнаеше, че съм го излъгала? Затова непрекъснато отлагах разкриването на истината.

Пред лицето на събитията, които разтърсваха страната, тайната й загуби значението си. В деня след сватбата им, парижани щурмуваха Бастилията и въздействието на това събитие бавно се разпростря върху цяла Франция.

Дълго време след 1789 година всичко в Дьовил остана постарому. Хората от имението бяха предани на Жан-Клод и приемаха с подозрение обърканите идеи, идващи от „чуждото място“, каквото за тях беше Париж. Самият Жан-Клод извърши революцията в имението на дедите си. Ентусиазирано възвести принципите на свободата и равенството, доброволно се отказа от титлата си. Изпълнен с радост, заговори за свободна Франция, управлявана от конституционна монархия. Когато го избраха във второто национално събрание, беше безгранично щастлив.

— Така дойдохме в Париж — продължи да разказва Бел. — Тъкмо бях навършила осемнайсет години, но вече бях преживяла много по-страшни неща от Жан-Клод. От първия ден усетих, че нещо не беше наред. Повечето въодушевени оратори прикриваха с красиви думи честолюбието, липсата на скрупули и жестокостта си.

Заради Жан-Клод тя се опитваше да потиска съмненията и тревогата си. С течение на седмиците това й се удаваше все по-трудно, защото насилието непрекъснато нарастваше, фанатичната тълпа щурмуваше затворите, колеше свещеници и аристократи. После нападнаха Тюйлери, арестуваха краля и кралицата. Гласовете на умерените депутати в събранието, сред които беше и Жан-Клод, заглъхваха сред рева на фанатиците.

— Всеки ден поглеждах Жан-Клод в очите — каза тихо Бел — и виждах как надеждите и вярата му в доброто бавно умираха.

Пленница на спомените, тя притисна ръце към очите си. Вероятно разказът й не беше събудил в сърцето на Синклер симпатия към Жан-Клод. Предположението й беше правилно: докато я слушаше, Синклер мислеше, че благородният Жан-Клод е имал нужда от няколко силни плесници, които да го събудят. Той се съмняваше, че съпругът на Бел е страдал от развитието на революцията, след като през цялото време се е носел в розовите облаци на мечтите си. За разлика от него Бел, научена от най-ранно детство да вижда реалността каквато е, беше преживяла целия ужас на революционния терор с отворени очи и продължаваше да страда от спомените си.

Синклер се наведе над нея и взе студените й ръце в своите. Искаше да я дари с малко топлина. Тя се отпусна, отвори очи и продължи да разказва историята си.

— Жан-Клод остана в събранието, докато осъдиха краля на смърт. До последния момент не можеше да повярва, че населението на Париж ще допусне екзекуцията.

Бел се опря на ръката му и стана. Дръпна завесата и посочи ъгъла на улицата.

— Ей там беше. В последната минута Жан-Клод отправи призив към народа да спаси краля… Умирах от страх, че простолюдието ще се обърне срещу него и ще го принуди да замълчи. — Бел се изсмя горчиво. — Апелът му остана нечут. Крясъците и барабанният гръм бяха толкова силни, че никой не чу какво говореше Жан-Клод. После целия ден плака в прегръдките ми.

Тя преглътна мъчително и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да му разкаже края на историята си.

— Скоро след това Жан-Клод узна истината за мен. Някакъв англичанин, който посещавал мама зад сцената, си спомни за мен и когато каза истината на Жан-Клод, той едва не умря от мъка.

Гласът й замря. Синклер мълча дълго, но близостта му беше огромна утеха.

— Колко време останахте в Париж, след като Жан-Клод емигрира? — попита най-сетне той.

— До лятото на 1794. — Бел въздъхна. — Тогава терорът стигна връхната си точка. Безброй невинни хора бяха осъдени. С Баптист проявихме известна непредпазливост и ни хванаха. Затвориха ме в Консиержерията и бях сигурна, че ще ме обявят за виновна. Сигурно и аз щях да измина дългия път по улица Сен Оноре, ако Робеспиер не беше така добър да падне от власт. След като го екзекутираха, всички, арестувани по негово време, бяха освободени. Понеже се страхувах да не размислят, напуснах Париж още същия ден и се завърнах за първи път едва с вас.

Изтощена, тя опря лице в студеното стъкло.

— Върнах се в Англия и преживявах някак си, докато се запознах с Маршан. Реших, че е по-добре да съм роялистка шпионка, отколкото да стана проститутка. Това беше историята на живота ми. Не е много впечатляваща, нали? Понякога си мисля, че е най-добре да не съм се раждала.

Синклер застана зад нея и сложи ръце върху схванатите й рамене.

— Хората, които сте спасили от гилотината, със сигурност не мислят така.

— Може би сте прав — пошепна тя. Силните му ръце бяха толкова успокояващи. — Но понякога… понякога ми се иска добрите спомени да прогонят лошите. Така ще имам за какво да се държа през дългите тъмни нощи.

Синклер я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.

— Можете да се държите и за мен, Ейнджъл — произнесе с дрезгав глас той.

Бел прие поканата с готовност. Прегърна го и се притисна до него. Колко хубаво беше да я държи здраво!

Разбираше, че той наистина смята да се въздържа и само да я утеши, но тя искаше повече. Вдигна лице и му предложи устните си.

Синклер целуна внимателно веждите, слепоочията и бузите й. Бел затвори очи и се наслади на топлината му. В момента единственото й желание беше целувките никога да не престават.

— Помогни ми, Синклер! — пошепна тя. — Помогни ми да преживея тази нощ!

Никога в живота си не беше молила мъж за каквото и да било, но тази нощ не изпита срам, нито желание да вземе думите си назад. Беше абсолютно сигурна, че Синклер ще я разбере.

И той го направи. Целуна я нежно по устата, вдигна я на ръце и я отнесе горе.

Бел нямаше никаква представа какво означаваше да се люби със Синклер. Когато мислеше за това, винаги си представяше, че ще преживеят трескава лудост, породена от силното физическо привличане помежду им.

Затова беше доста учудена, когато Синклер нежно я положи върху леглото и уви треперещото й тяло в дебело одеяло. След това се зае да разпали огъня. Скоро лумнаха буйни пламъци и в помещението се разпространи приятна топлина.

Бел се усмихна с искрена благодарност. Колко практичен беше Синклер! Когато огънят се разгори, той запали всички свещи в стаята, докато светлината им прогони мрачните сенки.

Трепкащата светлина на огъня падаше върху силната брадичка, дългите гъсти мигли, дълбоките зелени очи. Бел следеше с напрежение всяко негово движение, при което мускулите се опъваха под бялата ленена риза и подчертаваха загорялата от слънцето кожа.

След като постла върху килима пред камината няколко завивки и нахвърля отгоре им възглавници, той се върна при нея.

— Милейди — покани я той и й подаде ръка. Но гласът му прозвуча дрезгаво, без следа от обичайната ирония.

Като насън Бел сложи ръката си върху неговата и го последва. Двамата спряха до огъня и се погледнаха. Той прокара пръст по слепоочията й и тя усети първите искри на желанието в тялото си. Желание, което беше много по-дълбоко, не само физическо. Обзе я невероятното чувство, че отдавна е чакала този момент.

Синклер погали косата й и с безкрайна нежност остави златните кичури да потекат през пръстите му.

— Бел — заговори той с толкова сериозно лице, каквото никога не беше виждала у него, — не е нужно да… не искам да се възползвам от… — Той пое дълбоко въздух. — Ето какво искам да кажа: не е нужно да ми се отдадеш, само защото трябва да остана при теб. Мога да остана и така. Ще те държа в обятията си до утре сутринта, без да те любя.

— Наистина ли ще го направиш? — подразни го нежно тя. Пръстите й бавно се плъзнаха по мускулестия гръден кош и тя усети биенето на сърцето му.

Синклер се усмихна колебливо.

— Не, вероятно не, но предложението беше почтено, нали?

— Не искам почтеност, Синклер! — Тя го прегърна и се притисна до него. — Не и тази нощ.

Той простена и я притисна до себе си. Устата му потърси нейната и тя му се предложи с готовност. Езикът му описа бавни кръгове в устата й. Горещината на тялото му едва не я изгори.

Двамата паднаха върху завивката. Синклер я притисна нежно във възглавниците, наведе се и покри лицето и шията й с пърхащи целувки, които изпратиха огнени потоци по вените й.

С треперещи пръсти тя откопча ризата му, свали я и я хвърли на пода. Когато започна да милва твърдите мускули на гърдите, тялото му се разтрепери. Той развърза бавно връзките на нощницата и я свали от раменете й. Накрая тя остана гола до него.

Синклер стана и смъкна панталона от коравите си бедра. Изправи се пред нея в цялата си мъжественост, за да не остави и капка съмнение в своята възбуда. Втренчил поглед в тялото й, той произнесе с дрезгав глас:

— Прекрасна си, Бел! — За първи път тя възприе тези думи не като празен комплимент. Без да се помръдва, тя остана изложена на погледа му. За първи път в живота си беше благодарна за съвършената си фигура и се радваше, че доставя удоволствие на мъжа, който щеше да я люби.

Той се отпусна до нея, прегърна я и впи устни в нейните. Тя отговори жадно на целувката му и притисна гърди и хълбоци към твърдото му тяло. Ръцете му се плъзгаха по цялото й тяло, изследваха тайните му и я възбуждаха. Никога не беше помисляла, че той може да бъде толкова нежен. Синклер Карингтън, този арогантен тип, този подигравателен женкар!

Жан-Клод беше много нежен любовник. Приближаваше се към нея като поклонник към светилище. Веднъж Бел на шега го обвини, че я люби, като че е Дева Мария, и той остана дълбоко шокиран от безбожието й.

Въпреки нежността си Синклер не оставяше съмнение, че идва като мъж при жена. Когато засмука розовото връхче на гърдата й и започна да го милва с език, в слабините й пламна толкова силен копнеж, че тя едва не извика. Колко силно се нуждаеше от любовта на този мъж!

Макар че имаше опит с жените, тази нощ Синклер се чувстваше съвсем различно. Никога не беше обръщал толкова голямо внимание на партньорката си. Задържаше собственото си желание и удължи любовната игра, докато се увери, че тя е напълно готова за него.

— Сега! — изхълца Бел и заби нокти в гърба му. — Моля те, Синклер, вземи ме сега!

Тя се отвори за него и той не можа да устои на поканата. Въздъхна и се плъзна в нея. И неговата възбуда бе станала непоносима.

Отначало се движеше съвсем бавно. Бел посрещаше тласъците му с тихи стонове и го подтикваше да ускори ритъма. Той едва успя да се пребори с напора си да свърши веднага, защото искаше да преживее нейния екстаз. Едва когато тя отметна глава назад и извика задъхано, той даде воля на страстта, която толкова дълго беше сдържал. Заби се дълбоко в нея и се освободи от непоносимото напрежение.

После дълго я държа в прегръдката си, скрил лице в меката й шия. Сърцата им биеха в съзвучие.

„Моля те, Бел, не съжалявай“, повтаряше си безмълвно той. „Аз също не съжалявам.“

Не знаеше колко време е минало и не смееше да я пусне. Най-сетне Бел се раздвижи и той се осмели да вдигне глава и да я погледне в очите. Какво ли щеше да види там, след като страстта беше отминала?

Тя се усмихна с треперещи устни и отмахна косата от челото му.

— Благодаря ти — пошепна тя.

Благодарността й го трогна дълбоко. Той хвана ръката й и целуна нежната длан.

— За какво, Ейнджъл? — Усмивката му беше несигурна. — Аз също имах няколко доста егоистични желания!

Тя се присъедини към смеха му, но бързо стана отново сериозна.

— Боя се, че егоистката бях аз. Но искам да знаеш, че те използвах не само защото се чувствах самотна и ме беше страх. Това, което се случи тази нощ, означава за мен повече, отколкото можеш да си представиш. Аз… аз… искам само… — тя се усмихна разкаяно, — иска ми се да можех да ти кажа повече от това!

— Тихо, Ейнджъл! — Синклер бързо притисна устни към нейните. — Не очаквам да ми се закълнеш във вечна любов, само защото сме се любили веднъж!

— Единственият мъж, на когото обещах вечна любов…

— Да, да, знам — промърмори той, когато тя не завърши изречението. В сърцето му пламна болка, но той побърза да я прогони и притисна до себе си мекото женско тяло. — Нямам нищо против да запазиш спомените си за Жан-Клод. Но сега си в моята прегръдка! — Вдигна лицето й към своето и продължи: — С теб сме практични хора, нали? И двамата не вярваме във вечността, но знаем, че онова, което се случи тази нощ, е много рядко и ценно. Хайде да не го разваляме с извинения и обяснения!

Широко отворените й очи погледнаха въпросително в неговите. Тя кимна бавно и го целуна. Не мина много време и двамата отново се понесоха по вълните на страстта.

Синклер я вдигна и я отнесе на леглото. Когато започна да я милва, тя се надигна и го натисна да легне до гръб.

— О, не, мистър Карингтън — проговори с усмивка тя, — този път е мой ред да ви докарам до ръба на лудостта!

Облегнати на възглавниците, двамата дочакаха зората. Нежнорозова светлина проникна през прозореца и стигна до леглото, където телата им почиваха под завивките. Главата на Бел лежеше на гърдите му, ръцете му внимателно масажираха тила й. Бел се огледа невярващо. Никога преди това не бе посрещала утрото с нежелание.

Със студената дневна светлина идва и съжалението, каза си тя, смущението, объркването. Затаила дъх, тя чакаше, но не изпита нито едно отрицателно чувство. Цялата беше обзета от великолепно задоволство. Да лежи в прегръдката на Синклер беше най-естественото нещо на този свят.

Усещаше топлия му дъх в косата си; той дишаше така дълбоко и равномерно, че тя го помисли за заспал. Но преди да вдигне глава, за да провери, той се раздвижи и целуна косата й.

— По-добре да се скрия в стаята си — каза той, но не направи опит да стане, а я прегърна още по-здраво.

— Защо? Все още ли се опитваш да браниш доброто ми име? — попита шеговито тя.

— Не, не е това. Просто смятам, че имаш нужда от сън. Изглеждаш доста изтощена. Цяла нощ не си спала.

Бел избухна в тих смях.

— Този път поне имах основателна причина да не спя.

Той се усмихна и отново зарови лице в косата й. Тя потърси устните му и целувката им беше топъл спомен за всичко онова, което бяха преживели през нощта.

Бел се отмести малко настрана и започна да милва брадясалото му лице. Хареса й гледката на загорялото му тяло сред копринените завивки, тъмната коса върху възглавницата, плавните движения на мускулите му под стегнатата кожа. Когато забеляза тъмните кръгове под очите му, изпита угризения на съвестта.

— По-добре е и ти да поспиш — каза колебливо тя. — Виждам, че имаш нужда от почивка. Чака ни тежък ден.

— Така ли? — Той целуна дланта й и в очите му светна нежност. — Вярно е, че съм уморен, но съм сигурен, че мога да отвлека дузина Наполеоновци.

— Един е достатъчен — засмя се Бел. Но разбра какво искаше да й каже. Когато го гледаше в очите, имаше чувството, че е в състояние да изпълни и най-трудната задача, да отстрани всяко препятствие по пътя си. — Още не съм ти разказала какво се случи при срещата ми с Първия консул.

Освободи се от ръцете му и се облегна удобно на една възглавница. Прозя се и му предаде подробно разговора си с Бонапарт.

Синклер слушаше с половин ухо. Облегнат на лакът, той си играеше със златните й кичури. Под светлината на зората Бел приличаше на прекрасна пастелна картина в розово, бежово и златно. Лицето й беше толкова спокойно, толкова доволно…

Поне за една нощ я бе дарил със спокойствие. Няколко часа, които не бяха минали в мрачни спомени за Жан-Клод. Нощ на удоволствие и утеха. Той не искаше повече, нали? Защо изведнъж изпита чувството, че трябваше да й даде много повече, че можеше да й каже неща, които тя сигурно не искаше да чуе, които щяха да я уплашат?

Беше му много трудно да прогони тези глупави мисли и да се съсредоточи върху онова, което тя му разказваше.

— … съгласих се да вечерям насаме с него. Отвличането се очертава много по-лесно, отколкото очаквах. Въпреки това… — Тя изкриви лице.

Синклер се опита да изглади с пръсти бръчките на челото й.

— Въпреки това? — подкани я той да продължи.

— Никога не съм мислила, че… — тя се усмихна извинително — че ще изпитам симпатия и дори възхищение към този човек. Ти какво мислиш за него?

— Той има особено излъчване — кимна Синклер.

Все пак беше английски патриот и не можеше да си позволи симпатия към Бонапарт, най-големия враг на родината му. Все пак, ако Бел се беше разколебала в ползата от отвличането, той щеше да я подкрепи. И без това се страхуваше, че предателят в групата на Маршан вече е разкрил плана им.

— Може би искаш да ми кажеш, че няма да си много разочарована, ако отвличането не успее? — попита внимателно той.

— Аз… не знам. Не… все пак ще се разочаровам. Маршан ми обеща голямо възнаграждение.

— Толкова ли са важни парите, Ейнджъл? — попита Синклер и нежно приглади косата й. — Какво ще правиш с голямото възнаграждение?

— Ще го вложа умно. — Тя потисна прозявката си и се сгуши във възглавницата. — Вече съм ти казвала, че няма да бъда цял живот шпионка. Един ден ще загърбя миналото и ще се скрия в някое малко селце. Ще си купя къща и ще отглеждам рози.

Тя погледна Синклер изпод натежалите си клепачи и забеляза, че той се подхилва.

— Защо ми се смееш? — попита сърдито.

— Защото просто не мога да си представя как седиш на верандата с гергеф в ръце и очакваш свещеникът и други видни личности от селото да дойдат на чай.

— Значи не вярваш, че мога да живея като почтена дама?

— О, вярвам, разбира се, но не мога да отговоря на въпроса дали ще бъдеш щастлива. — Дълбоко в себе си Синклер не вярваше. Щеше ли да е доволна, ако беше останала съпруга на добродетелния и ужасно скучен Жан-Клод? — Що се отнася до мен, никога няма да се задоволя с такъв монотонен живот — заключи той.

— Значи ще изхарчиш възнаграждението си по друг начин. — Клепачите й все повече натежаваха, макар да се опитваше да остане будна. — Но може би имаш известно право — допълни тя. — Сигурно е много трудно постоянно да се преструваш, да криеш миналото си.

Тя отвори очи и му се усмихна сънено.

— Знаеш ли, Синклер, има нещо, на което се радвам истински.

— И какво е то, Ейнджъл?

— Че не е нужно да се преструваме един пред друг. Вероятно това е първата честна връзка в живота ми.

Усмивката замръзна на устните му. Зарадва се, че очите й се затвориха и не видя въздействието на думите си.

„Това беше знак, Карингтън! — извика вътрешният му глас. — Време е да й разкажеш кой си в действителност и защо дойде с нея в Париж.“

Но как да го направи — точно сега, след като се бяха любили? Представяше си как се опитва да обясни: „Бел, аз работя за британската армия. Изпратиха ме в Париж, за да шпионирам теб и хората от групата ви и да открия предателя“.

След такова обяснение Бел можеше да изтълкува погрешно съчувствието му, старанието му да я накара да заговори, дори факта, че бяха споделили леглото. Въпреки това трябваше да й каже истината, да й обясни, че планът им може да бъде разкрит всеки момент, че животът й е изложен на огромен риск. Как ли щеше да реагира? Дали щеше да му помогне да разобличи двойния агент?

Синклер се вгледа загрижено в спокойното й лице. Вече я познаваше достатъчно добре, за да знае, че за нея приятелството беше по-важно от националната принадлежност. Ако се окажеше, че двойният агент е Лазар, тя щеше да подкрепи Синклер, но ако беше Баптист или не дай си боже, Жан-Клод, тогава… Синклер не беше сигурен, че в този случай може да разчита на помощта й.

Той потърка уморените си очи. Когато се увери, че Бел не е двойният агент, реши, че всичко е много просто. Сега обаче разбираше, че ситуацията е дори по-сложна отпреди. Все още не можеше да рискува да каже истината на Бел.

Освен това беше пропуснал удобния случай да заговори откровено. Междувременно тя спеше спокойно и дълбоко.

Синклер стана безшумно от леглото и бързо се облече. При това взе решение да не й казва нищо, докато не намери сигурно доказателство срещу Лазар. Дотогава щеше да я наблюдава много внимателно, за да е сигурен, че не я заплашва опасност.

Върна се на пръсти до леглото и грижливо я зави. Ала когато се наведе да я целуне още веднъж по хладното чело, не можа да се освободи от гризящото чувство, че прави ужасна грешка, като премълчава истината.

Грешка, за която един ден щеше горчиво да съжалява.