Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (18)

18

Тежката дървена врата се затвори шумно зад Бел. През прозорчето с желязна решетка тя видя как пазачът изчезна с факлата си и я остави сама в безвременния мрак на Консиержерията. През дебелите стени не проникваше нито лъч светлина, нито звук от оживлението на близкия кей. Близостта на реката личеше само по влагата, която се стичаше по стените като сълзите на безбройните нещастници преди нея, които са били затворници в тази килия.

Бел притисна ръце към гърдите си и се опита да потисне паническия си страх. Накрая наистина се беше озовала в затвора, който от години я преследваше в нощните й кошмари. Само че този път беше будна и нащрек и мракът нямаше да я погълне. Беше истинско чудо, че някога бе успяла да избяга от мрачната крепост — и беше непростима дързост да се надява на второ чудо.

Тишината в килията беше безкрайно потискаща. Накрая тя си въобрази, че е започнала да чува ехото на миналото. Сред стените отекваха гласовете на хората, които бяха тръгнали оттук към смъртта: кралица Мария-Антоанета, кървавият тиран Робеспиер и безброй други невинни, а може би и виновни. Десетки изтерзани души бяха оставили сред тези стени пошепнат спомен за съществуването си. При тази мисъл тя се разтрепери неудържимо. Беше готова да крещи, само и само да прекъсне непоносимата тишина.

Захапа юмрука си, за да потисне този безумен импулс. Ако станеше жертва на страха си, това щеше да бъде триумф за Лазар: той беше планирал точно такова слизане в ада на кошмарите й. Нямаше да му достави това удовлетворение, никога, той не беше в състояние да победи Изабел Варен. Като стъпваше предпазливо по неравните камъни на пода, тя намери опипом ниската дървена пейка, седна и затвори очи. Мракът остана същият, но сега поне беше доброволно избран.

Трябваше да мисли за нещо друго, не за това страшно място, център на терора в годините на революцията. Най-добре беше да се съсредоточи в гнева си срещу Лазар. Вече беше прозряла дяволската му игра, но все още не можеше да повярва. Той беше насъскал Жан-Клод да убие Бонапарт, а тя, не подозирайки истинските му мотиви, беше направила всичко, за да подготви тази фатална вечер. Ако Бонапарт беше паднал мъртъв в краката й, Жан-Клод и тя щяха да бъдат арестувани — ако озверената тълпа не ги беше линчувала преди това! Както в кошмарите си, тя щеше да присъства на смъртта на Жан-Клод…

Фантазии на безумец — въпреки това планът на Лазар щеше да се осъществи, ако не бяха двете неочаквани препятствия: дълбоко вкорененото благородство на Жан-Клод, което не му позволи да стане хладнокръвен убиец въпреки гнева и разочарованието, които го изпълваха; и Синклер, който се появи в театъра тъкмо навреме.

Бел беше абсолютно сигурна, че Синклер е успял да спаси Жан-Клод. Баптист сигурно също беше избягал в избухналата бъркотия. Тази увереност беше единствената й утеха.

Тя се помоли пламенно тримата скъпи на сърцето й мъже да не предприемат необмислени действия за спасяването й. Синклер беше практично мислещ човек. Каквото и да изпитваше към нея, трябваше да осъзнае, че всеки опит да я спаси беше осъден на провал.

При тази мисъл в сърцето й отново се надигна диво отчаяние. По-добре да се съсредоточи отново в гнева си срещу Лазар — и срещу Маршан. Можеше да извини Лазар — поне до известна степен, защото очевидно не беше наред с главата, но измамата на Маршан беше непростима. Той беше планирал атентата срещу Наполеон зад гърба й и хладнокръвно беше заповядал екзекуцията й. Ако някой ден се върне в Англия…

Бел едва не избухна в истеричен смях. Не можеше да се заблуждава — Бонапарт знаеше името й, знаеше истинската й самоличност. Тук планът на Лазар беше успял: щяха да я обвинят в опит за покушение срещу Първия консул. Не можеше да се надява на милост.

Треперейки, тя легна на пейката. Камбанката, която прозвъня няколко етажа над нея, възвести, че колата за осъдените е готова. После настъпи дълго мълчание. Въпреки това Бел беше сигурна, че предстояха много екзекуции. Скоро щеше да дойде и нейният ред.

Умората заплашваше да я надвие, но тя не смееше да заспи. Консиержерията беше най-доброто място за кошмари в цял Париж.

Отчаяна, тя зашепна името на мъжа, който единствен успяваше да я спаси от кошмарите.

— Синклер, Синклер!

Отворила широко очи в мрака, тя се опита да си спомни гласа му, очите, ръцете, които я прегръщаха нежно, целувките, които гонеха студа в тялото и душата й…

Припомняйки си всяка минута, която бяха прекарали заедно, тя се отпусна и накрая потъна в дълбок сън без сънища.

Когато се събуди, не знаеше дали е спала няколко минути или няколко часа. В Консиержерията времето нямаше значение. Събуди я шум от ключ, който се превъртя в ключалката. Седна и притисна ръка върху очите си, защото появилата се в отвора факла я заслепи.

— Изабел Варен? — попита дрезгав глас.

Тя кимна бавно и разтърка очи.

— Трябва да дойдете горе!

— Толкова бързо? — Бел понечи да протестира, но си каза, че бързият край е най-доброто нещо, което можеше да й се случи. Миналия път чакането едва не я уби. Безкрайните дни и нощи, страхът, че всеки миг може да я завлекат пред трибунала, който познаваше само едно наказание — смърт… Това беше непоносимо.

Тя изпита облекчение, когато пазачът я изведе от килията, а когато я бутна напред с думите „По този коридор“, едва не се засмя. Можеше да му покаже посоката, защото познаваше пътя — в кошмарите си го беше минавала стотици пъти.

Ала когато се запъти към стъблата, която извеждаше в огромната съдебна зала, пазачът сърдито я хвана за рамото.

— Не нататък — каза той. — В обратна посока!

Бел го погледна учудено, но не можа да прочете нищо по мрачното му лице. Беше безсмислено да го разпитва, защото нямаше да получи отговор. Промяната я уплаши — може би този път изобщо няма да има съдебен процес. Пазачът я поведе право към галерията, където събираха осъдените, преди да ги качат на колите за гилотината.

Макар че трепереше вътрешно, Бел извървя пътя с вдигната глава. Досега нямаше много работа с Бога, но сега трескаво се опитваше да си припомни молитвата, която Баптист често мълвеше:

— Мили Боже, смили се над душата ми — зашепна тя. — Мили Боже…

Пазачът грубо й заповяда да спре, после посочи една врата.

— Влез тук!

Вратата не водеше към галерията, но Бел не знаеше дали трябва да изпита облекчение или не.

— Какво означава това? — обърна се тя към пазача.

— Влизай де! — сопна се той.

Отвори вратата и я блъсна през прага. След това отдаде чест и бързо затвори.

Бел беше сигурна, че отдаването на чест не беше за нея. Обърна се бавно и видя, че се намираше в малък кабинет, където вероятно приемаха новите затворници. Но зад писалището не седеше директорът на затвора. Слабата утринна светлина подчертаваше мраморния цвят на лицето, студената сила в синьо-сивите очи. Бонапарт.

Бел спря да диша. Значи Първият консул беше решил да я съди сам. Тя знаеше, че той може да бъде сантиментален и се трогва от женски сълзи, но когато навлажни сухите си устни, разбра, че нямаше да пролее нито една сълза, даже ако тя щеше да спаси живота й.

Бонапарт проучваше внимателно документите, които бяха пред него на писалището. Накрая изрече, без да вдигне глава:

— Седнете, мадам Варен!

Изабел въздъхна и седна на крайчеца на коравия стол. В напрегнатата тишина не смееше дори да диша. Най-сетне той я погледна, но по изражението на лицето му не стана ясно какво мислеше за нея. Не изглеждаше да жадува за отмъщение, но очевидно и не й съчувстваше. Беше безстрастен като съдия.

Все пак това беше по-добре от трибунал, който беше произнесъл присъдата си много преди процеса. Когато мълчанието стана непоносимо, Бел попита тихо:

— Откъде знаете името ми?

Наполеон вдигна едната си вежда.

— Не забравяйте, че аз съм този, който задава въпросите, мадам. Но ще задоволя любопитството ви: на моя прием срещнахте един стар познат, нали?

Изабел разбра веднага.

— Фуше!

— Точно така! Мисълта ви е бърза, мадам. Фуше, бившият министър на полицията, и аз имаме нещо общо: добра памет за лица, които сме виждали някога. Смея да твърдя, че моята е по-добра от неговата. Въпреки това той си спомни точно навреме коя сте в действителност. Разрови се в миналото ви и ми предостави информацията.

Бонапарт почука по купчината документи на писалището.

— Изабел Варен, бивша съпруга на Жан-Клод Варен, известна с прякора „Ангелът на отмъщението“. През лятото на 1794 година са ви изправили пред съда, защото сте помагали на осъдени да избягат от Париж.

— Но не ме осъдиха — напомни му тя.

— Спасили сте се, само защото Робеспиер падна. Подобно на много други. — Бонапарт остави документите. — Нямам намерение да ви осъдя по това старо обвинение, мадам. Възхищавам се на куража ви да спасявате невинни хора. Самият аз като млад офицер помогнах на едно семейство да избяга. Това стана край Булон, по време на примирието. В града масово убиваха аристократите и аз им дадох убежище. Не, вече няма да говорим за онова, което сте правили по време на революцията. — Той й хвърли пронизващ поглед. — Ще говорим за последните ви действия. Намирам ги… неприемливи.

Бел пое дълбоко въздух. Сега най-важното беше Бонапарт да научи цялата истина. Планът за похищението му беше достатъчен да я осъдят на смърт, но тя не можеше да допусне той да я смята за хладнокръвна убийца.

— Знам, че това не е особено убедителна защита — започна тя, — но аз нямам нищо общо с атентата. Моят план беше да ви похитя.

В студените сиви очи светна весела искра.

— Мерси, мадам.

Бел стисна устни, за да не треперят, и продължи:

— Никога не съм предавала другарите си, но сега ще ви кажа едно име: Етиен Лазар. Той е мъжът с белега, който стреля по вас. Той и само той е отговорен за покушението върху живота ви.

Бонапарт си записа името и отново я погледна втренчено.

— Това може да е вярно, мадам, но пистолетът беше в ръцете на бившия ви съпруг. Той искаше смъртта ми. Оцелях, само защото не му достигна смелост да ме застреля.

— Не сте прав! — извика възмутено Бел, забравила за себе си. — Жан-Клод не стреля, защото убийството не е в характера му. Той стигна дотук, само защото е бил насъскан от Лазар.

Бел видя, че обяснението й не прогони презрението от очите на Бонапарт, и се отчая. Мъж с толкова силна воля като Първия консул не беше в състояние да разбере слабостите и лутанията на мечтател като Жан-Клод. Тя зададе въпроса, от който най-много се страхуваше:

— Жан-Клод… арестуван ли е?

— Не — отговори Бонапарт. — Но това е само въпрос на време. Бившият ви съпруг няма да се измъкне от Париж. Нито този Лазар, нито пък мистър Карингтън, който със сигурност е забъркан в тази история.

Не бе споменал Баптист и Креси! Бел изпита дълбоко облекчение. Очевидно полицията не знаеше нищо за групата. С помощта на двамата й верни приятели Жан-Клод и Синклер имаха шанс за спасение.

Тя забеляза, че Бонапарт я наблюдаваше изпитателно.

— Вие сте загадка за мен, мадам Варен. Очевидно сте положили големи усилия да организирате похищението ми. Този Лазар е решил да ме убие, а това е много по-лесно, нали? Защо ме спасихте, като ме съборихте на пода?

— Защото и аз имам чувство за чест — отговори сърдито Бел. — Признавам, че съм по-скоро авантюристка, отколкото дама. Вършила съм много неща, за които една уважавана дама се страхува дори да помисли, но никога не съм убивала. Не съм способна на това.

Бонапарт се облегна назад и отново потъна в мълчание. По някое време стана и се изправи до прозореца. Бел разбра, че се опитва да вземе решение. Тъй като все още не си беше изяснила докрай случилото се, тя попита:

— Значи, когато дойдохте на срещата ни в ложата, вече знаехте истинското ми име и миналото ми?

Бонапарт кимна.

— Да. Фуше ми донесе документите, но не можа да открие какво възнамерявате. Той много иска да повярвам, че не мога да се лиша от непогрешимия му усет. Затова реших да разбера дали самият аз няма да постигна повече. Освен това признавам, че бях запленен от красотата ви.

— Поели сте голям риск.

Той вдигна рамене с фаталистично равнодушие.

— Всеки път, когато минавам по парижките улици, рискувам живота си. Това не беше първият опит за покушение срещу мен и няма да е последният. Когато дойде времето да се простя с живота, ще умра. Не съм в състояние да го променя. Предполагам, че вие имате същата философия, мадам. Това е, което отличава смелия от страхливеца, нали?

Без да чака отговор, той посегна към една служебна бланка и взе перото. Очевидно беше стигнал до присъдата. Сърцето на Бел ускори ритъма си: очакваше я или смъртна присъда, или доживотен затвор сред тези влажни стени.

Наполеон се изправи бързо, заобиколи писалището, взе ръката й и я поднесе към устните си. Поклони се сковано и заяви:

— А сега трябва да се сбогуваме, мадам. — Връчи й документа и заповяда: — Дайте го на пазачите!

Бел се взря замаяно в изписания лист. Буквите се размиха пред очите й.

— Трябва ли осъденият сам да връчи заповедта за екзекуция на палача?

Наполеон се изсмя кратко и я погледна с известно нетърпение.

— Свободна сте, мадам. Можете да си отидете.

Бел го погледна неразбиращо. Не можеше да повярва в чутото.

— Вие спасихте живота ми — обясни просто Бонапарт. — Връщам ви тази услуга. Така сме квит.

— Д-да… — Бел не беше в състояние да каже нищо повече. Облекчението беше по-опасно от страха. Почувства се застрашително слаба. Ръцете й затрепериха толкова силно, че едва не изпусна заповедта за помилване. Свободна! Беше се случило второ чудо!

Трябваше да преглътне буцата в гърлото си, за да благодари на Първия консул. Ала Бонапарт беше вече на вратата. Застанал на прага, той се обърна отново към нея.

— Още нещо, мадам: колкото и приятна да е компанията ви, искам да знаете, че повече не бива да се мяркате във Франция!

Междувременно Бел се бе възстановила дотолкова, че да го дари със слаба усмивка.

— Никога повече няма да ме видите в Париж, мосю генерал!

 

 

Тежката порта на затвора се отвори и пропусна Бел към свободата. Тя мина бавно покрай стражата и пое дълбоко свежия въздух. В миналото никога не мислеше колко е хубаво, че е жива. Едва Синклер я бе научил да се радва на живота.

Младият пазач, който я освободи, поздрави учтиво и в очите му светна възхищение към красотата й. Излезе след нея на оживената улица и се огледа.

— Сама ли сте, мадам? — попита със съчувствие той. — Нямате ли приятели, който да дойдат да ви вземат?

О, имам си приятели, каза си развеселено Бел, но те не са толкова глупави, че да дойдат тук. Все пак благодари на момъка за загрижеността и го успокои:

— Ще се справя и сама!

Само след миг положението рязко се промени. Някой я свали на земята и тя седна в калта. Виновният, очевидно един от многото търговци на дърва, които обикаляха парижките улици, беше нахлупил шапката толкова дълбоко върху мазната си сива коса, че беше цяло чудо как я бе видял.

— Внимавайте къде стъпвате, стар глупак! — Ала младият пазач не можа да продължи. Старецът се изправи забележително пъргаво и с един юмручен удар го просна на земята.

Бел извика смаяно, но едва бе успяла да се отърси от първата уплаха, когато две ръце я сграбчиха грубо за хълбоците и я хвърлиха в раздрънкания файтон, който тъкмо минаваше оттам. Старецът също скочи вътре и изкрещя на файтонджията:

— Давай, давай! По-живо!

Бел се уплаши до смърт. Тъкмо когато се надигна, файтонът потегли рязко и тя отново падна назад. Превозното средство се понесе устремно по улиците, следвано от проклятията и ругатните на съборени минувачи.

Търговецът на дърва падна до нея на пода на файтона и Бел се хвърли да издере лицето му, скрито под сива брада. Но той я хвана за китките и проговори успокоително:

— Не се вълнувай, Ейнджъл, аз съм.

Дълбокият, мелодичен глас й беше добре познат. В следващия миг той притисна устни към нейните и прогони и последните й съмнения относно своята идентичност.

Бел веднага престана да се отбранява. Вместо това се вкопчи в раменете му и отговори на целувките му с такава жар, че сивата му перука отхвръкна.

Когато се отдели от него, брадата му се беше разлепила. Зелените очи на Синклер засвяткаха развеселено.

— Познахте ли ме най-сетне, мадам?

— Мистър Карингтън — прошепна задъхано тя. — А аз вече се бях уплашила, че не съм си платила сметката за дървата.

Беше толкова щастлива да го види, че не намери какво повече да каже. Файтонът препускаше все така бързо, но тя не се интересуваше къде отиват. Беше доволна, че Синклер беше до нея и я държеше в силните си ръце. Опря лице на рамото му и изплака:

— Синклер! Синклер! Вече си мислех, че никога вече няма да те видя!

— Няма да се отървеш толкова лесно от мен, Ейнджъл — опита се да се пошегува той, но гласът му беше дрезгав от вълнение.

Когато отново потърси устните й, файтонът влезе рязко в поредния завой и двамата полетяха настрана. Бел простена.

— Кой е лудият на капрата?

Синклер се изправи с мъка и извика:

— Баптист, мисля, че не ни преследват! Карай по-бавно!

Французинът очевидно не го чу, но когато конете най-сетне забавиха ход, се обърна и се засмя тържествуващо.

— Какво правите, по дяволите? — попита сърдито тя, когато Синклер се зае да сваля маскировката си. — Какво означава това отвличане? Какво търсехте пред затвора?

— Смятахме да влезем, какво друго! Но в никакъв случай като арестувани, нали разбираш? Казах си, че в затвора също имат нужда от дърва, поне за стаята на пазачите. А щом веднъж се вмъкнем вътре…

— Искали сте да ме измъкнете от Консиержерията? И двамата сте полудели! А аз цяла нощ се утешавах, че поне ти имаш достатъчно ум в главата си, за да не го направиш!

— Когато става въпрос за теб, разумът ми често изключва, Ейнджъл. — Топлият му поглед разтопи сърцето й. — Признавам, че не се зарадвах много на предизвикателството, и бях много щастлив, когато те видях на прага. Какво всъщност ти предстоеше?

— Излязох от затвора. Освободиха ме!

— Какво?

— Бонапарт ме помилва, защото му спасих живота.

Синклер я погледна почти сърдито.

— Нима искаш да ми кажеш, че напразно съм ударил онова невинно момче и че едва не си изпочупихме костите при това адско пътуване за нищо?

— Е, не съвсем напразно — отговори Бел. — Смятам, че Бонапарт прояви не само великодушие. Сигурна съм, че се е надявал да го отведа при останалите от групата.

— Е, значи сме осуетили поне тази му надежда — промърмори Синклер, вече в по-добро настроение. Понечи отново да я прегърне, когато тя попита загрижено:

— А какво стана с Жан-Клод?

Очите на Синклер потъмняха.

— Измъкнах го. Скрихме го в жилището на Креси зад казиното. И ние ще се скрием там.

Както винаги, споменаването на Жан-Клод заби клин между тях. Двамата не размениха нито дума повече, докато колата спря под сянката на Пале Роял.

Баптист безмълвно помогна на Бел да слезе, но когато краката й стъпиха на земята, я прегърна силно и очите му се напълниха с радостни сълзи.

Синклер я поведе по задната стълба. Баптист остана да се погрижи за конете и да прибере колата. В салона ги очакваше Креси. Винаги спокойният Марсел, който не беше склонен към изблици на чувства, при влизането им нададе радостен вик и обсипа ръцете на Бел с целувки.

— Честно казано, не вярвах, че можем да ви спасим. — Креси кимна на Синклер. — Моите уважения, мосю! Как успяхте да я измъкнете от Консиержерията?

— По-късно ще ти обясня всичко, Марсел — отговори нетърпеливо Бел. — Първо искам да видя Жан-Клод. Къде е той?

— В спалнята на Креси — отговори Синклер и — макар и колебливо — й показа пътя. Без да иска, си спомни ужасната нощ, която беше прекарал в отчаяно търсене на начин да я спаси. Беше истинско чудо, когато я видя на вратата на затвора. Най-щастливият миг в живота му беше, когато отново я притисна в обятията си. С каква страст беше отговорила на целувките му! Но само след минута попита за Жан-Клод. Винаги ли щеше да е така?

Пред вратата на спалнята той спря и я предупреди:

— Графът е малко… замаян от събитията през последната нощ. Вероятно е още под въздействието на шока. Освен това по време на бягството получи лека рана.

— Ранен? — попита остро Бел и Синклер го възприе като упрек.

— Съжалявам, направих всичко, което беше по силите ми — извини се той. — Беше истински късмет, че изобщо успях да измъкна този беден глупак от театъра. Той отказа да тръгне с мен. Очевидно предпочиташе тълпата да го линчува. Аз… трябваше да му цапна един.

— Не те обвинявам, Синклер. Ти рискува живота си, за да го спасиш. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна.

Благодарността й го улучи като удар с кама. Той извърна поглед и отвори вратата на спалнята. Варен седеше на ниско столче пред огъня и се взираше в пламъците. От гордия аристократ беше останала само празна обвивка. Ала когато видя Бел, в празните му очи блесна живот.

— Изабел! Вие сте свободна!

— Да — отговори кратко тя.

— Слава богу! — Жан-Клод се опита да стане, но краката му не се подчиниха. Ако Бел не го беше хванала, щеше да се свлече на пода.

Тя го сложи внимателно на стола и заповяда:

— Не мърдайте! — Лицето на Жан-Клод беше смъртнобледо, с изключение на синьото петно на брадичката, където го беше улучил Синклер. — Ще ви донеса чаша бренди.

— Не! — Жан-Клод се вкопчи отчаяно в нея. — Моля ви, не ме оставяйте сам! Имам нужда от вас. Обещайте, че няма да ме напуснете!

Бел хвърли колеблив поглед към Синклер. Скованата поза не можеше да скрие чувствата му. Той я погледна пронизващо, сякаш също очакваше отговора й. Ала Жан-Клод не я пускаше. Цялата му гордост се беше изпарила. Нима можеше просто да го отблъсне?

Тя хвърли умолителен поглед към Синклер, надявайки се да я разбере, и отговори:

— Добре, ще остана при вас.

Синклер стисна устни, обърна се и без да каже дума, излезе от стаята. Бел имаше чувството, че се разкъсва на две. Искаше да изтича след него, но Жан-Клод се разтрепери, сякаш имаше пристъп на треска.

Тя въздъхна примирено, намери бутилка бренди и внимателно наля течността между тракащите му зъби. Тъй като той отказа да легне, тя донесе одеяло и загърна краката му.

Най-сетне Жан-Клод престана да трепери. Кимна й с благодарност и приглади назад една къдрица, която беше паднала на челото й. Тя знаеше, че изглежда ужасно — все едно беше слязла в ада и се бе върнала отново на земята. Ала Жан-Клод изобщо не забелязваше умората и изтощението й. Всъщност никога не е обръщал внимание на състоянието ми, каза си тя с внезапно покълнала в сърцето й враждебност.

Наля си чаша бренди и я глътна на един дъх. Жан-Клод я погледна ужасено, но не каза нищо. Бел знаеше, че моментът не е подходящ за обвинения, но не можа да се удържи.

— Как можахте да направите такава глупост, Жан-Клод? — попита тя. — Как допуснахте човек като Лазар да ви тласне към такова безумство? Как успя да ви убеди да направите нещо, което е в противоречие с всичко, в което сте вярвали досега?

— Аз… не знам. — Той скръсти ръце и сведе глава. — Цял живот само съм говорил, никога не съм действал. Мислех, че щом отстраня Бонапарт, Франция отново ще стане страната, която беше преди, и Лазар ми даде възможност да го сторя. Едва когато застанах на сцената и погледнах Бонапарт в очите, ми стана ясно, че не мога да извърша хладнокръвно убийство…

По бузите му се стичаха сълзи.

— Просто не можах да го направя. Провалих се, Изабел, отново се провалих! — Скри зачервеното от срам лице в ръцете си и прошепна: — Божичко, толкова се срамувам! Непоносимо ми е дори да ме гледате. Колко ли ме презирате за страхливостта ми!

Бел се взираше като замаяна в сведената му глава. Много й се искаше наистина да го презре за онова, което беше причинил на нея и на всички останали. Но дори сега сърцето й преливаше от съчувствие към този беден, отчаян, объркан човек.

Прегърна го и притисна главата му към гърдите си.

— Успокойте се, Жан-Клод. Провалихте се, само защото сте добър човек, твърде добър за този луд свят!

Тя го утешаваше, сякаш беше дете, и наистина успя да го успокои. А самата тя беше толкова изтощена, че скоро щеше да рухне.

— Какво… какво ще правим сега, Изабел? — попита безпомощно Жан-Клод.

— Креси ще намери начин да ни изведе от Париж — отговори тя.

— Аз… нямах предвид това. Искам да кажа, след като… Чувствам се така изгубен, толкова самотен… Как ще живея занапред?

— Не знам — отговори с известно нетърпение Изабел. Нямаше повече сили да слуша хленченето му. И тя имаше нужда от почивка.

— Има ли надежда вие и аз…

— Моля ви, Жан-Клод — прекъсна го глухо тя и разтърка челото си. — Сега не мога да мисля за бъдещето. Твърде съм уморена.

— Естествено! Как можах да забравя! Трябва да си починете.

Да си почине… Бел кимна. Цялото й същество копнееше за Синклер, но се страхуваше, че той е сърдит, понеже бе останала толкова дълго при Жан-Клод. Сега нямаше сили да се разправя и с него.

Позволи на Жан-Клод да я заведе до леглото и изтощено се отпусна на възглавниците. Той я зави грижливо.

— По-добре да си отида. Тъй като не сме женени, не е прилично да остана — произнесе колебливо той.

Думите му я развеселиха, но се почувства неловко, защото си помисли, че само безскрупулният мистър Карингтън можеше да разбере причината за смеха й.

— Направете, каквото смятате за правилно — промърмори тя и се обърна на другата страна.

* * *

Креси и Баптист седяха в салона и обсъждаха как ще е най-безопасно да измъкнат от града Синклер и Жан-Клод. Синклер се взираше намръщено през прозореца. Искаше му се да е много далеч оттук. От сутринта валеше дъжд. Бел беше права — в този ужасен град непрекъснато беше мрачно.

— Предлагам да запазим първоначалния си план — каза Креси. — Ще минем през гората на Руврей. Вместо Бонапарт ще скрием под седалката мосю Варен. Синклер ще се преоблече като пощальон, а Изабел ще носи мъжки дрехи. Тя изглежда чудесно като момче. На кръстовището ще ви чакат мои верни хора със свежи коне.

Баптист кимна, но изрази съмнение.

— Единственото ми опасение е, че и Лазар познава този план.

— Пфу! — изпухтя Креси. — Обзалагам се, че никога повече няма да видим този тип. Сигурно вече е оттатък морето. Първата му грижа е да спаси собствената си кожа.

— Прав сте — отговори успокоено Баптист и се обърна към Синклер: — Какво ще кажете за плана ни, мосю?

— Изглежда ми добър — отвърна с отсъстващ вид Синклер. Не преставаше да мисли за Изабел и за мъжа в спалнята. Сякаш мина цяла вечност, докато вратата се отвори. Появи се графът.

Все още изглеждаше разбит, но поне беше успял да овладее емоциите си. Какво му беше казала Бел? За какво бяха говорили? Синклер не преставаше да си задава този мъчителен въпрос.

— Изабел си почива — съобщи Варен. — Много е изтощена.

„Нищо чудно, след като изразходва цялата сила, която й беше останала, за да те изправи на крака“, помисли си Синклер, но се въздържа да реагира.

Той остана до прозореца, като пламенно се надяваше, че Варен ще го остави сам, но очевидно графът не притежаваше особена чувствителност. Отиде при него и заговори като под принуда:

— Очевидно трябва да ви изразя благодарността си, мосю, че спасихте Изабел.

Като че ли беше негова! Но може би това беше жестоката истина и сега беше времето да я приеме?

— Не е нужно да ми благодарите — отговори остро Синклер. — Не се наложи да я спасявам.

— Все пак не отричайте — продължи с горчивина Жан-Клод, — че вие рискувахте живота си, за да я отведете на сигурно място, докато аз гледах безпомощно отстрани.

— Въпреки това не се нуждая от благодарността ви — настоя Синклер. — Не го направих за вас.

— Знам, знам — изрече сковано Жан-Клод. — Но трябва да приемете поне благодарността ми за онова, което сторихте в театъра. Без вас щях да съм мъртъв.

— Не ми напомняйте за това — отвърна Синклер, скърцайки със зъби. Този проклет идиот! Защо не престанеше да държи героични речи? Не разбираше ли, че е по-добре да изчезне, за да не получи юмрук в лицето? — Все ми е едно жив ли сте или не. Помогнах ви по една-единствена причина: в Англия има едно момченце на име Джон-Джек и аз му обещах, че баща му ще се върне жив и здрав. Не е в характера ми да лъжа деца.

Жан-Клод потрепери. Очевидно беше забравил, че синът му го чакаше.

— А що се отнася до другите причини… — Синклер млъкна рязко. Не можеше да признае, че го беше направил и за Бел… Защото нямаше да понесе, ако отново видеше в очите й онзи израз на нещастно подгонено животинче. За да го избегне, беше готов да приеме дори вероятността тя да се върне при Жан-Клод.

— Каквито и причини да сте имали, аз съм ви длъжник и изразявам благодарността си. — Жан-Клод не се отказваше. Макар да му струваше големи усилия, той протегна ръка на Синклер.

Вероятно трябваше да прояви великодушие и да стисне протегнатата ръка. Но, по дяволите, не беше ли достатъчно, че бе спасил този глупак, който искаше да му отнеме Бел? Трябваше ли да позволи да му изказва благодарност?

— Вървете по дяволите, Варен — изфуча той, блъсна протегнатата ръка на графа и излезе от салона.