Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (7)

7

В главата на Бел отекваше гръм на барабани. При всеки удар на монотонния ритъм войниците движеха ръцете си като марионетки. Два реда гвардейци маршируваха от двете страни на каруцата, която се движеше бавно по парижките улици, натоварена с жертвите, определени да паднат под безмилостния нож на гилотината…

Стенейки тихо, Бел се мяташе по леглото и напразно се опитваше да се освободи от мрежата на кошмара.

Този път не беше зрителка. Самата тя стоеше на каруцата с вързани ръце и се взираше в злобните лица с ревящи усти, в които нямаше нищо човешко. Парещи очи, разкривени от ярост черти… В тази маса имаше само един човек, който стоеше настрана, гордо изправен, без да се зарази от омразата на тълпата.

— Жан-Клод! — Тя се напрягаше да го извика, но гърмът на барабаните непрекъснато се засилваше и заглушаваше виковете й.

Каруцата спря, груби ръце я свалиха на земята. Искаше да види още веднъж мъжа си, но той се обърна и изчезна сред навалицата.

— Жан-Клод! Жан…

— Бел!

Викът й не бе прекъснат от барабаните, а от някой, който викаше името й.

— Бел! Събудете се, Бел! — Силни ръце разтърсиха раменете й.

Бел изохка и седна в леглото. С мъка отвори очи и се опита да разбере кой се беше навел над нея.

— Синклер? — попита задавено тя.

— Да, аз съм. Тук съм, Ейнджъл.

Тези прости думи имаха неочаквано въздействие. Тя го прегърна и скри глава на гърдите му. Силните рамене й вдъхнаха утеха. След зловещите фигури от кошмара й той беше силен, беше истински.

Мускулестите му ръце се сключиха около нея и я задържаха здраво. Пръстите му се заровиха в косата й, той опря брадичка в темето й и я залюля като дете.

— Всичко е наред, Ейнджъл — пошепна утешително той. — С мен не ви заплашва опасност.

Бел въздъхна дълбоко. Цялата трепереше. Къде се намираха? Все още замаяна от съня, тя огледа помещението. Видя люлеещ се фенер, сандъци до стената, празна чаша на пода на кабината… да, това беше корабът за Франция!

Отново я връхлетя болезнен спомен: тя стоеше на брега, разговаряше с едно малко момче, видя Жан-Клод и разказа на Синклер…

Синклер! Изведнъж осъзна, че се беше вкопчила в него като уплашено дете. Веднага се опита да се освободи. Той поиска да я успокои, но тя се изтръгна от ръцете му. При това й се зави свят и падна на възглавницата.

Бел простена тихо и закри лицето си с ръце. Проклетият лауданум! Затова се чувстваше толкова слаба, затова се държеше така странно. Никога вече нямаше да вземе упойващо средство! Краткият покой, който й донесе, не можеше да се сравни с омразата, която в момента изпитваше към себе си.

Тя забеляза, че Синклер беше станал, и помисли, че ще я остави сама. На той се върна само след миг, махна ръцете й от лицето и сложи на челото й хладна, влажна кърпа.

— Нямам нужда от помощ! — изсъска тя и се обърна на другата страна. — Не съм болна, само имах кошмар.

— Знам — отговори тихо той. — Искате ли да ми разкажете?

— Не!

Дали се засегна от този рязък отказ? В помещението цареше полумрак и тя не беше сигурна в реакцията му. Когато се изправи, той изглеждаше безучастен, а гласът му прозвуча небрежно:

— Е, може би друг път.

— Колко време съм спала? — попита с треперещ глас тя.

— През целия път. Вече сме в пристанището на Хавър. Когато не се качихте на палубата, се разтревожих и слязох да видя какво става.

„И ме завари да се мятам в леглото като обезумяла“, помисли си горчиво Бел и отново простена. Но бързо се стегна и се опита да се изправи. Трябваше поне да оправи косата си. Сигурно изглеждаше ужасно — разрошена и с тъмни кръгове под очите. Мразеше Синклер, че я беше видял в такъв момент! Цял живот беше крила слабостите си, обидите и болката от други хора. А през последните двайсет и четири часа се бе разкрила пред този мъж като последна глупачка! Чувстваше се буквално гола пред него.

Когато Синклер забеляза празната чаша на пода, стана още по-лошо. Той я вдигна, помириса я и изкриви лице. Ала не каза нищо.

Бел усети, че нямаше да понесе нито презрението, нито съжалението му. Стана бавно и го погледна право в очите. Но откри там само разбиране, което проникна в най-съкровените дълбини на душата й.

Това я обезпокои много повече от физическото привличане, което Синклер упражняваше върху нея. Беше употребила твърде много време, за да издигне около себе си стена, и нямаше да позволи никому да я пробие. Затова побърза да извърне поглед.

— Къде… къде е Полет? Тя трябваше да ме събуди.

— Флиртува с моряците. — Синклер се поколеба малко и добави: — Всички останали пътници са вече на сушата.

Вероятно искаше да й намекне, че Жан-Клод вече го няма. Бел усети добре познатата болка от загубата, но я потисна. Какво значение имаше? Тя и Жан-Клод нямаше какво повече да си кажат. Дори тя да направеше опит да се изповяда, той щеше да откаже да я изслуша.

Бел събра последните остатъци от волята си и се загърна отново в мантията от гордост, единственото й спасение през последните години.

— Време е да тръгваме. Изпратете Лазар да ми помогне с куфарите. Щом слезем на сушата, ще ни трябва карета и…

— Бел! — Синклер я задържа на вратата и сложи ръка на рамото й. — Не е нужно да бързаме толкова! Можем да прекараме няколко дни в Хавър, да си починем и да поговорим за плановете си…

Ако се съдеше по израза на лицето му, той се готвеше да помилва бузата й! Изабел се почувства празна и слаба. Господи, колко силно желаеше да усети милувката му!

Точно заради това тя се изтръгна рязко от ръцете му. Никога повече нямаше да му позволи да се доближи до нея.

— Не — отговори твърдо тя. — След два дни искам да съм в Париж.

Без да каже дума повече, тя излезе от кабината и затръшна вратата между себе си и Синклер.

* * *

Париж — градът на изгубените мечти и на убийствените кошмари. Колко години бяха минали, откакто се промъкна през градските порти, събрала оскъдното си имущество в едно вързопче, треперейки от ужас при мисълта, че за малко не бе попаднала сред тъмните стени на Консиержерията, последната спирка преди пътя към гилотината? Само веднъж спря за малко зад градските стени, за да се закълне, че никога вече няма да се върне тук и да рискува живота си.

Въпреки това днес се връщаше. Изабел изкриви уста в иронична усмивка и се опита да се настани по-удобно в люлеещата се карета. Кой беше казал, че мъдростта идва с възрастта? Е, щом беше оживяла след срещата с Жан-Клод, щеше да оцелее и след връщането си в Париж.

По улиците беше както винаги оживено: търговци предлагаха стоките си, вестникарчета крещяха последните сензационни заглавия, работници, понесли инструментите си, ревящи магарета — шумът беше оглушителен.

Бел се взираше като замаяна през прозорчето на каретата. Всеки завой, всяка бразда в паважа на улица Сен Оноре й бяха толкова познати, сякаш беше минала оттук едва вчера. Първо прекосиха тясна уличка, заобиколена от високи къщи, където пушекът от камините се издигаше към небето като сива мъгла. В тази част на града бяха събрани къщи от всички възможни епохи: кулички и фронтони от времето на Тюдорите съжителстваха мирно със сгради в стила на неокласицизма. Почти нищо не се беше променило. Само къщата на номер седемнадесети изглеждаше необитаема. Там двамата с Жан-Клод бяха прекарали малкото щастливи дни, които им беше отредила съдбата, преди революцията да се превърне в терористичен режим и преди съпругът й да разкрие тайната й.

Къщата изглеждаше западнала, повечето прозорци бяха счупени или изтръгнати. Изабел възприе този упадък като закономерен: в тази къща бяха загинали мечтите й. Имаше чувството, че се взира в отворен гроб. Побърза да отмести поглед и даже за малко затвори очи.

— Скоро ли ще стигнем при този Баптист? — попита Синклер, забелязал мрачното й лице.

— Много скоро — отговори бързо тя.

— Добре, защото имам чувството, че ще се разпадна на съставните си части! — Той размаха ръце, стегна мускулестите си рамене и се наведе към прозорчето от нейната страна. Когато докосна рамото й, Изабел побърза да се отдръпне. Когато бе затръшнала вратата на кабината, тя искаше да издигне невидима бариера между себе си и Синклер Карингтън. Беше си заповядала да не реагира повече на пронизващите му погледи и на изкусително успокояващия глас.

Синклер отвори прозорчето, за да вижда по-добре, и след малко изръмжа недоволно:

— Улиците са пълни с френски войници.

— Все пак сме във Франция, мистър Карингтън — напомни му тя, но трябваше да признае, че той беше прав. Беше толкова потънала в собствените си спомени от Париж, че тази очевидна промяна й беше убягнала.

Парижани все още се движеха по улиците, сякаш бяха техни, без да обръщат внимание на препускащите покрай тях карети. Но твърде малко граждани носеха червените кепета или синьо-бяло-червената кокарда на революцията. Преобладаваше индиговото синьо на униформите. Улица Сен Оноре беше пълна с войници. Смеейки се и ругаейки, те избутваха гражданите от пътя си, някои пееха с пълен глас.

— Видими знаци за влиянието на Бонапарт — отбеляза Бел.

— Стомахът ми се присвива от тази гледка. Последният път, когато видях толкова много сини униформи, бях от другата страна на бойното поле.

Макар че беше решила да се държи на разстояние от Синклер, думите му я трогнаха. Той рядко казваше нещо за себе си. Значи някога е бил войник от британската армия.

Ала преди да е успяла да го разпита по-подробно, каретата спря пред избелялата сграда, в която се намираше работилницата на Баптист Ренар. Без да чака помощника на кочияша, Синклер отвори вратичката и скочи на паважа. Лицето му се изкриви от отвращение, когато фините му кожени ботуши затънаха до глезените в калта.

— Добре дошъл в Париж, мистър Карингтън — изрече сухо Бел.

Той се обърна към нея и направи гримаса. Ала не й предложи ръката си, а просто я прегърна и я пренесе от улицата до входа на дюкянчето. Веднага щом се озова в силните му ръце, когато гърдите й се опряха в коравите мускули на гръдния му кош, в тялото й нахлуха чувствата, които се стараеше да забрави.

Кочияшът плесна с камшик и продължи напред, за да потърси подходяща станция за конете. Каретата, с която трябваше да пристигнат Полет и Лазар, не се виждаше никъде.

— Надявам се да дойдат скоро. Не е нужно да се страхуваме, че ще изгубим Лазар — отбеляза Синклер, като видя търсещия поглед на Бел.

В този момент насреща им препусна подплашен кон. Двамата нямаха друга възможност, освен да се притиснат до стената, за да му дадат път. Ездачът мина съвсем близо до тях и ги опръска с рядка кал.

— Проклет идиот! — Синклер се отдели от стената и огледа ужасено изкаляния си жакет. — Добре ли сте, Ейнджъл?

Бел, задъхана от бързото движение, само кимна.

— Хайде най-после да влезем — предложи Синклер. — След като едва оцеляхме при слизането си от каретата…

Тъкмо щеше да отвори вратата на работилницата, когато от другия край на улицата се чу вик:

— Направете път! Път за Първия консул!

Бел спря като закована и погледна втренчено Синклер. Той й кимна несигурно; и той като нея не можеше да повярва. Във Франция имаше доста хора с титлата „консул“ — би било невероятен късмет, ако още с идването си щяха да видят човека, заради когото бяха дошли.

— Бонапарт! Бонапарт! — долетяха викове от съседната улица.

Бел се обърна рязко. Сърцето й заби като безумно. Видя четирима ездачи, които с мъка си пробиваха път през бъркотията от каруци, пешеходци и магарета. Първите трима охраняваха четвъртия, възседнал снежнобял жребец.

След ездачите тичаха ликуващи деца; прости работнички и изискани дами махаха оживено с кърпичките си. Виковете на мъжете ставаха все по-възбудени.

— Да живее Наполеон! Да живее Републиката!

Бел трябваше да се опре на желязната решетка, за да се подготви за първата среща с мъжа, когото трябваше да похити. „Корсиканското чудовище“ — така сънародниците й наричаха Първия консул Наполеон Бонапарт.

Отначало изпита разочарование от дребния мъж в просто сиво палто. На всичкото отгоре седеше на седлото като чувал жито, леко наклонен на една страна, за да пази равновесие.

Ездачите приближаваха бързо. От мястото, на което беше застанала, тя можа да види съвсем ясно профила му. Бонапарт беше блед като мрамор и имаше величественото излъчване на орел. Когато се наведе леко към ликуващото множество, тя видя, че очите му пареха като въглени. Минаването му остави у нея впечатлението, че Първият консул притежаваше безгранична енергия и беше изпълнен с вяра в собствените си сили.

Този мъж не е лесен противник, каза си тя, но мисълта не я уплаши, точно обратното: перспективата за такова опасно предизвикателство я възбуди. Най-сетне, за първи път след сковаващия шок, предизвикан от появата на Жан-Клод в живота й, тя се почувства отново силна и енергична.

Дори когато ликуването заглъхна, Бел все още трепереше от вълнение. Очевидно Синклер изпитваше същото и това я изпълни с радост. Лицето му бе зачервено, зелените очи святкаха, но в следващия момент той поклати разкаяно глава и тихо каза:

— И двамата сме обезумели. Хората в този град го почитат като бог. Ако ни хванат…

— Няма да ни хванат, Синклер — пошепна в ухото му тя. — Ще го заловим в момент, когато не е заобиколен от пазачи и въодушевени привърженици.

Синклер я погледна и на лицето му изгря усмивка.

— Поне за едно съм благодарен на Бонапарт. Успял е да събуди паметта ви, защото отново си спомнихте, че имам собствено име. През цялото време, откакто напуснахме онзи проклет кораб, ме наричахте „мистър Карингтън“ и едва не полудях.

Наполовина подигравателното, наполовина сериозно оплакване я отрезви. Тя свали ръката си от рамото му и си напомни, че беше дала клетва да се държи на разстояние. Какво ли си мислеше той за поведението й през последните дни?

— Наистина ли бях… ужасна? — попита колебливо тя.

— Е, не чак ужасна, но доста… далечна, сякаш се бяхте оттеглили в друг свят.

Бел се изчерви.

— Съжалявам. Обикновено не натоварвам партньорите си с женски капризи. — Трябваше да преглътне голяма порция гордост, преди да продължи: — Боя се, че винаги съм била луда по Жан-Клод Варен, но ви уверявам, че смятам да се оправя. Вече няма да има сцени като в корабната кабина.

— Велики боже, Ейнджъл, не е нужно да се извинявате, че сте имали кошмар. — Синклер улови брадичката й и я принуди да го погледне. Очите му излъчваха топлота и разбиране, усмивката му беше нежна. — Ако не се чувствате добре, можете спокойно да ми кажете!

Тя му се усмихна в отговор, вдигна ръка към неговата, но бързо я отпусна.

— Освен това не искам да се страхувате, че може да ме докоснете — допълни с усмивка той.

— Да, но аз се страхувам. — Бел дишаше на пресекулки. Лекото докосване на пръстите му до брадичката й беше като топла вълна, която заля цялото й тяло. — Докосванията ви упражняват непредвидимо въздействие.

— Лошо ли е това?

— Не, не казвам, че е лошо. Но не мога да се справя с чувствата си — призна открито тя. — Задачата ни крие огромен риск и не бива да мисля за нищо друго.

Искаше й се да продължи да го гледа, но взирането в очите му беше почти толкова опасно като докосването. Затова побърза да смени темата.

— Хайде най-после да влезем в къщата! В Париж могат да се видят наистина необикновени неща, но ме е страх, че вече правим впечатление на минувачите. Да вървим! Ще ви представя Баптист Ренар, единствения си истински приятел в Париж.

Синклер направи съвършен поклон и й отвори вратата. Когато тя мина покрай него и прескочи прага, той се изкуши да помилва ангелските руси къдрици, които обрамчваха красивата й глава като ореол. Имаше чувството, че с Бел бяха стигнали до съгласие, но краят беше същият: тя за пореден път го беше отблъснала.

Междувременно Бел бе изчезнала във вътрешността на къщата и той побърза да я последва.

Вътре щеше да е много тъмно — улицата беше тясна и високите къщи отсреща отнемаха голяма част от светлината, ако помещението не беше осветено от дузини трепкащи свещи. Озоваха се в нещо като работилница. Миришеше на врящ туткал и пергаментова хартия. На четири груби маси бяха разхвърляни ветрила във всички възможни стадии на изработка, някои току-що облепени с нова хартия, други напълно готови, оставени да се сушат.

Досега Синклер не беше обръщал особено внимание на аксесоарите на дамите, но веднага разпозна първокласната занаятчийска работа: фино резбованите дръжки от дърво, слонова кост и седеф, класическите сцени, нарисувани върху коприната — всички ветрила бяха малки произведения на изкуството.

Хората в работилницата вършеха работата си тихо и сръчно. Няколко жени рисуваха с тънки четки, един млад мъж изглаждаше хартия, друг, по-възрастен, точеше тънък нож на парче шкурка.

Всички погледи се устремиха с любопитство към Синклер и Бел, която, без да каже дума, се взираше във възрастния мъж. Той се изправи бавно и Синклер смаяно установи, че беше много дребен, почти джудже, едва стигаше до раменете на Бел. Даже чертите на лицето му — широк, чип нос, остра брадичка, сиви кичури, нападали по челото — му придаваха вид на джудже.

Мъжът погледна втренчено Бел с кафявите си очи, които светеха като на младеж, макар че бръчките разкриваха зрялата му възраст.

— Бонжур, мадам, мосю — поздрави учтиво той. — С какво мога да ви услужа? Обикновено не искам от красивите дами да идват в работилницата ми. С удоволствие ще дойда в дома ви, за да ви покажа красивата си стока…

— Не съм дошла да си купя ветрило. — Гласът на Бел прозвуча задавено, в очите й блеснаха сълзи. — Ние сме мосю и мадам Карингтън и искаме да видим апартамента, който давате под наем.

— О, разбира се! — Гномът потърка ръце и се поклони. — Моля, заповядайте оттук. — Той поведе Бел и Синклер към вратата в другия край на работилницата, обърна се към работниците си и нареди кратко: — Продължавайте да работите, приятели. Живо, живо! — След това бързо се промуши през вратата.

Учуден като никога в живота си, Синклер даде път на Бел. Не беше очаквал такъв прием, но очевидно Бел знаеше какво прави. Несъмнено приятелят й Баптист ги очакваше на втория етаж.

Дребният мъж ги изведе в малко фоайе, от което излизаше тясна стълба. Застанал на първото стъпало, той изрече с висок глас, за да го чуят и работниците му:

— Сигурен съм, че апартаментът ще ви хареса, мадам Карингтън. Той принадлежи на една прелестна артистка, мадмоазел Фонтен, и на любовника й, но когато е на турне, тя обикновено го дава под наем.

Гласът му заглъхна. Щом Синклер затвори свързващата врата към работилницата, с мъжа стана смайваща промяна. Той захвърли в миг показната покорност, обърна се към Бел и на лицето му изгря дяволита усмивка, която придаде на чертите му неочаквано очарование.

— Ето те най-после, ангелче — прошепна той и й протегна двете си ръце. — Много се радвам, че най-после се върна в Париж!

— Баптист! — Гласът й беше изпълнен с топлина.

Тя пристъпи напред и нежно прегърна стария си приятел. Синклер беше смаян от сцената, на която присъстваше. Беше му трудно да свикне с мисълта, че този дребен мъж беше агентът Баптист Ренар, който трябваше да им помогне да изпълнят задачата си. Опита се да си припомни информацията за Баптист, с която разполагаше. По времето на терора двамата с Бел бяха извели от града десетки застрашени от гилотината. Веднъж го бяха арестували, но беше един от малкото оцелели в хаоса на революцията и сериозните промени през следващите години.

Синклер не биваше да забравя най-важното: Бел беше казала, че този мъж е единственият й истински приятел в Париж. Като видя как двамата се прегърнаха, той разбра, че думите й отговаряха на истината. Никога не я беше виждал толкова спокойна и дори весела. Изпита дори малко завист към Баптист, който беше съумял да предизвика този израз на лицето й, но веднага се укори за смешната си ревност. Не беше възможно да я ревнува от един старец! Рискуваше да стане смешен.

Най-сетне Синклер се покашля дискретно, за да привлече вниманието им. Чисто френският ентусиазъм на Баптист очевидно нямаше край!

Бел се обърна с блестящи от сълзи очи.

— Синклер, позволете да ви представя Баптист Ренар, най-добрия майстор на ветрила в Париж.

— Най-добрият в света, ангелче — поправи я той със спокоен, делови глас.

— И най-скромният — допълни през смях тя. — Баптист, представям ти Синклер Карингтън, най-новото завоевание на Виктор. — Тя помълча малко и добави с лека подигравка: — И за момента мой съпруг.

— Завиждам му за тази роля — отговори с въздишка дребният французин. — А аз те обожавам тайно от толкова години…

— Ласкател! Ти никога не си обожавал друго, освен скъпоценните си ветрила и ужасния Париж!

Баптист се ухили, освободи се от ръцете й и пристъпи към Синклер.

— Простете, мосю, че за момент забравих правилата на приличието. Много се развълнувах, като видях отново Изабел след толкова години!

Когато стисна ръката му, Синклер се удиви: кожата беше суха и тънка като пергамент за ветрило, но хватката беше невероятно яка.

— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, мосю Ренар — отговори на френски Синклер.

Баптист го измери с внимателен поглед, който остави у Синклер впечатлението, че бе преценен бързо и вярно. Ала не разбра каква беше оценката на Баптист, защото той се обърна отново към Бел и рече:

— За англичанин говори учудващо добре френски!

— Благодаря за комплимента, мосю — поклони се кратко Синклер.

Отговори на острия поглед на французина и се опита също да направи преценка на човека, който стоеше насреща му. Дребният мъж нямаше нищо общо с представата за добър шпионин: не изглеждаше нито безскрупулен, нито достатъчно смел, да не говорим за опасната роля на двоен агент. Въпреки това Синклер не можеше да го заличи от списъка на подозрителните, фактът, че майсторът на ветрила почти не напускаше Париж, го освобождаваше от подозрение: ако наистина предаваше на Наполеон информация за английското крайбрежие, значи имаше съучастник.

Синклер се обърна отново към Бел. Двамата с Ренар очевидно бяха много близки и това предизвика в главата му много неприятни мисли. Но се постара да ги забрави, защото Баптист плесна с ръце и заяви:

— Ясно ми е, че ние тримата имаме да водим дълъг разговор. Но не сега и не тук. Знам, че сте уморени от пътуването, затова ще ви отведа горе. Вървете след мен!

Стълбите бяха тесни, лошо осветени и толкова стръмни, че Бел и Синклер трябваше да се движат много предпазливо. Баптист беше много по-бърз от тях; очевидно беше свикнал с изкачването. През цялото време бъбреше оживено:

— Все още живея в помещенията зад работилницата. Стаите на мадам Фонтен, която съм определил за вас, се намират на втория и на третия етаж. Влиза се през работилницата или през външната врата. Там винаги има вратар, мило момче, което може да прави покупките ви.

На първата площадка Баптист спря и посегна към тежката връзка ключове, която висеше под престилката му. Стълбата направи завой и продължи към следващия етаж.

— Има ли някой в жилището над нас? — попита Бел.

— Един възрастен господин, който някога беше обущар, със съпругата си. — Баптист цъкна неодобрително с език, когато не намери веднага подходящия ключ. — Но не се притеснявайте за него. Никой няма да забелязва кога влизате и излизате.

— А на тавана?

— В момента е необитаем. Когато ми съобщи за идването ви, Маршан спомена и Лазар. — В гласа на Баптист имаше недвусмислено презрение. — Предполагам, че няма да го настаниш на твоя етаж, затова реших… — Той посочи към тавана.

— Наистина сте помислили за всичко, мосю Ренар — рече одобрително Синклер.

Дребният французин се ухили широко и изръмжа доволно, когато най-сетне откри правилния ключ. Завъртя дръжката, отвори вратата и направи широк жест, за да покани Бел и Синклер в жилището.

Едва прекрачила прага, Бел усети студен полъх и миризма на гнило и потрепери. Причината беше не толкова студеният въздух, колкото споменът за преживяното в подобни помещения. Апартаментът на артистката с високи тавани и неокласически завъртулки приличаше на сцена. Огромният кристален полилей щеше да направи впечатление дори в кралските покои, а тук изглеждаше направо гротескно. Първото помещение беше смесица от дневна и трапезария. По стените висяха индийски платна, креслата бяха тапицирани с розова коприна. Бел продължи напред и стъпките й отекнаха по черно-белите мраморни плочи на пода. Отново се почувства десетгодишно момиченце. Мястото й напомняше на помещенията и мебелите, сред които беше живяла майка й през малкото щастливи дни, когато имаше богат покровител. Жюли Гордън нямаше представа каква е разликата между истинската елегантност и изложеното на показ богатство и в такъв апартамент се чувстваше като грандама. Някога Бел се беше заклела, че никога няма да живее сред такъв евтин блясък. Но какво струваше тази клетва? Нищо повече от праха, който покриваше богато украсената махагонова маса. Бел прокара пръст по плота и остави блестяща следа.

Баптист улови ръката й и побърза да се извини.

— Исках да почистя и проветря тези стаи, но не знаех кога ще дойдете. Веднага ще запаля огън.

Той отвори двукрилата врата и Синклер видя голям салон в бежово и златно, в средата на който имаше огромен диван върху резбовани крака. Прашни стари книги оставяха впечатлението, че са били използвани по-скоро като украса, отколкото за четене. Синклер сложи ръка на рамото на Бел, тя го погледна и не се изненада от високо вдигнатите му вежди.

— Тук не ви харесва много, нали? — попита тихо той.

Тя отново се учуди колко лесно му бе да отгатва мислите й.

— Какво значи „харесва“? — отвърна рязко тя. — Мястото притежава елегантността на бордей.

— Не е нужно да останем тук. Мога да намеря нещо друго.

— Не ставайте смешен! Дошли сме да вършим работа и няма значение къде ще спим. Непрекъснато забравяте, че не сте усърдният млад съпруг, който трябва да задоволи капризната си съпруга.

— Може би сте права. — Устните му се опънаха в тънка линия. — За щастие вие не пропускате да ми го напомните.

Когато Синклер се обърна и се запъти към стълбата, която водеше към втория етаж на жилището, Бел съжали за резкостта си. Беше готова да го повика обратно и да се извини за грубостта си, но знаеше, че следващата й стъпка ще е да му разкаже всичко за майка си, да му разкрие най-съкровената си същност. Откакто Синклер беше до нея, това се случваше отново и отново. Най-добре да премълчи, дори да го беше разгневила.

Тя последва Баптист в салона, свали палтото и ръкавиците си и се обърна с усмивка към стария си приятел. През последните десет години не беше идвала в Париж, а той почти не напускаше града, затова двамата не се бяха виждали отдавна. Обикновено се срещаха за малко в гората на Руврей, а тогава имаха спешни дела и не оставаше време за приятелско бъбрене.

Баптист коленичи пред печката и скоро разпали треските, които беше натрупал. Кръглите бузи и кожената престилка бяха целите в пепел, в големите кафяви очи танцуваше светлината на огъня. Бел винаги го оприличаваше на една илюстрация в любимата й книжка с приказки от детството: кралят на джуджетата, който изваждаше съкровища от най-тъмните и тайнствени дълбини на земята, докато работеше в ковачницата си.

Когато беше близо до Баптист, винаги й се струваше, че той не е от този свят. Някои от общите им начинания по време на революцията наистина бяха станали като с магия. При спомена за онези дни тя се усмихна меланхолично.

— Как живееш, стари приятелю? — попита тя, докато Баптист сръчно подреждаше дебелите цепеници.

— Много добре. — Дребният мъж се изправи и изтупа пепелта от престилката си. След това се изкиска и като забеляза въпросителния поглед на Бел, обясни: — Припомних си първия ден от познанството ни, ангелче. Никога няма да забравя прекрасната лейди в траурно облекло в каретата, а отзад привързан ковчегът, в който беше скрит милият дук дьо Ферие. А помниш ли как минахте точно покрай хората, които го търсеха?

— Всичко беше добре, докато хлапакът не се разкиха. — Бел също се засмя. — Тогава ти се появи от нищото, разсипа табакерата си с емфие, всички наоколо се разкихаха и вече никой не забелязваше, че „мъртвецът“ също киха.

— Да, много добре помня. Колко смешни бяха онези грамадни войници, как пъшкаха и кихаха, докато по бузите им потекоха сълзи! Тогава те спасих, но щях да постъпя много по-умно, ако след това се бях заел отново със собствените си работи.

— Може би, но тогава животът ти щеше да бъде много скучен. Освен това с партньор като теб „погребенията“ станаха много по-добри.

— Права си. — Баптист се почеса по небръснатата брада. Ала веселите искри в очите не можеха да скрият загрижеността му. — Колко лели и чичовци погреба онази година?

— О, поне дузина. Някога имах голямо семейство.

Усмивката на Баптист угасна и Бел беше готова да си отхапе езика, защото в шегата й имаше горчива истина. Баптист беше най-големият от петима братя и сестри и той единствен беше оцелял.

Приятелят й се обърна, за да види гори ли огънят.

— Защо е толкова лесно да опожариш цяла къща — запита се замислено той, — докато дървото гори само когато иска.

Бел разбра, че той искаше да смени темата, и отново съжали, че беше подхванала шегата му. Дори веселите събития от времето на революцията неизбежно будеха спомени за трагични случаи. Най-добре беше да се опитат да забравят онези години.

Докато Баптист се оправяше с огъня, тя отиде до високите, тесни прозорци и вдигна завесите, за да пусне повече светлина в стаята. Притисна чело към стъклото и погледна към улица Сен Оноре и оживлението, което цареше навън. В апартамента на 117 беше прекарвала много часове да гледа какво става на улицата. Веднъж, в хладните утринни часове на един зимен ден, покрай прозореца й мина кралят на път към смъртта; десетки и стотици хора може би от по-нисък произход, но със същото кралско достойнство, го придружиха до гилотината.

Дали и тя щеше да завърши живота си на ешафода? И ако да, дали щеше да запази самообладание до края? Често си беше задавала този въпрос.

— Не биваше да се връщаш в Париж, ангелче.

Изненадана от забележката на Баптист, Бел се обърна.

— А аз си мислех, че се радваш да ме видиш — усмихна се иронично тя.

— Естествено, че се радвам, но това е проява на егоизъм.

За първи път Бел забеляза промяната, която беше станала с приятеля й. Каквито и шеги да им устройваше животът, Баптист си оставаше Баптист, човек със силна, неутолима воля за живот. А сега говореше толкова угрижено, че й стана някак чужд.

— Маршан трябваше да изпрати някой друг — продължи той. — Париж никога не е бил добро място за теб.

— Може би този път ще бъде другояче. Кой знае? Ако успеем да отвлечем Наполеон и кралят седне отново на трона си, ще можеш да ми покажеш славния Париж от старите времена, за който си ми разказвал. Градът, който толкова обичаш.

Баптист мрачно поклати глава и отново напомни на Бел за краля на джуджетата в ковачницата си.

— Както и да е, ти си вече тук. Нищо не мога да променя. — Той въздъхна и й връчи ключовете от жилището. — Какво още мога да направя за теб?

Въпросът я завари неподготвена. Беше изразходвала много сили, докато стигне в Париж, без да потъне в морето на спомените, че не се беше замисляла за следващите си стъпки. Зарови пръсти в косата си, докато умът й работеше трескаво.

— Трябва ми малко време, за да помисля. А и нали трябва отново да свикна с Париж. Утре следобед ще се срещнем и ще съставим план. Ти, аз, Синклер и Лазар. Не би било зле да повикаш също Марсел Креси и стария Фодьо.

— Малко ще ми е трудно. Старият Фодьо бе повикан от един ангел, който има повече авторитет от мен.

Бел го погледна смаяно.

— Говоря ти за архангел Гавраил. — Баптист извъртя очи към небето. — Фодьо е мъртъв, ангелче.

Фодьо вече го нямаше? Новината я шокира. Само преди месец старикът я беше ругал в двора на „Златното слънце“, защото не беше изпратила човек да извести за пристигането им!

— Кога е умрял? От какво?

— Злополука с каретата. Малко след последното ти приключение със семейство Котрен. Казаха, че бил пиян.

— Фодьо не беше идеален — възрази остро Бел, — но обичаше конете си. Никога не пиеше, когато му предстоеше да пътува.

— Винаги има първи път, ангелче. За съжаление при Фодьо той беше и последен.

Бел се намръщи подозрително. Все още не можеше да повярва. Но сега не беше толкова важно как бе умрял Фодьо, а че беше загубила един надежден помощник.

— Ще се наложи да му търсим заместник — изрече замислено тя.

— Остави на мен. Аз ще се погрижа.

Бел знаеше, че може да разчита на Баптист. Взе ръката му и я стисна здраво.

— Макар че не исках да се върна в Париж, сега се радвам, че съм отново при теб, стари приятелю. Без теб никога нямаше да се впусна в това опасно начинание.

Дребният французин се изчерви като малко момче от комплимента.

— Не ми прави вятър! С такъв великолепен партньор като твоя мистър Карингтън нямаш нужда от дребосъци като мен!

— Той не е моят мистър Карингтън — побърза да го поправи Бел. Въпреки това трябваше да го попита: — Какво мислиш за Синклер?

Въпросът трябваше да прозвучи небрежно, но Баптист не се остави да го измамят.

— Приличаш на плахо малко момиче, което представя на баща си новото си завоевание.

Бел се изчерви до корените на косата.

— Не отговори на въпроса ми.

— Е, добре. Мосю Карингтън е едър, млад, красив — всичко, каквото аз не съм. Но искам още да ти кажа, ангелчето ми, че трябва да бъдеш предпазлива. Никога не се доверявай сляпо на мъжете. Сега обаче трябва да се връщам на работа. Мадмоазел Пиерпон ще ми откъсне главата, ако не завърша ветрилото й до довечера.

Баптист се надигна на пръсти и я целуна по бузата. После изчезна. Бел остана загледана след него, докато думите му отекваха в главата й: „Не се доверявай сляпо на мъжете!“.

Обикновено Баптист не говореше баналности и не даваше безполезни съвети. Но най-много се обезпокои, че думите му не бяха прозвучали като съвет, а по-скоро като предупреждение.

Но от кого я предупреждаваше да се пази? От Синклер? Та двамата се бяха запознали само преди минути! Баптист не знаеше нищо за Синклер. Бел разтърка очите си. Може би отдаваше твърде голямо значение на една бегла забележка. Или беше прекалено уморена. Пътят беше дълъг, пътуването беше уморително. Утре сутринта със сигурност щеше да се почувства по-добре.

Ала при тази мисъл лицето й се изкриви в горчива гримаса. Кога беше имала спокойна нощ в Париж? Отново отправи поглед към прозореца. Радостта от срещата с Баптист бе отлетяла. Залязващото слънце й навяваше само страх. Скоро щеше да падне нощта и тя трябваше да си легне. Когато беше светло, можеше да си внушава, че връщането в Париж не й е подействало зле, но мракът щеше да освободи всички призраци, които денем не допускаше до себе си. В момента, когато затвореше очите си, щяха да се появят и Жан-Клод, и революцията с кланетата и гилотината, дебелите влажни стени на Консиержерията…

От спомени никой не е умрял досега, напомни си сърдито тя.

Защо тогава имаше чувството, че нещо в сърцето й умира?