Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (14)

14

Денем Пале Роял изглеждаше почти като по-рано, когато беше обитаван от много поколения от рода Д’Орлеан. В красивите градини се виждаха дълги редици лимонови дръвчета и просторни зелени морави. Горният етаж на квадратната постройка образуваше галерия, която се свързваше с партера с колонада в неокласически стил. Същинският дворец, някога резиденция на херцози с кралска кръв, сега беше разделен на десетки кантори и жилищни помещения.

Под ярката слънчева светлина във всички ресторанти, магазини за сладкиши, цветарници, при модистките, фризьорките и часовникарите цареше весела суетня. Нощем, когато магазините бяха затворени, се оживяваха горните етажи, където парижани отдаваха дължимото на всички възможни пороци. В галериите се помещаваха безброй игрални казина и дискретни салони, където така наречените „дами на нощта“ посрещаха гостите си. Дамите се разхождаха и в градините, и в сянката на колонадите, където се срещаха всички възможни субекти от парижкия подземен свят.

Една от тези дами, покрила лицето си с дебел пласт пудра, тъкмо оглеждаше с внимание двама войници, които се бяха разположили удобно на една пейка.

По-възрастният, мършав мъж с остра брадичка се занимаваше с бутилката си, докато младият, който имаше грубо изрязано, но иначе симпатично лице с тънки мустачки, окуражаваше дамата да се приближи.

Когато тя реши да последва поканата му, възрастният я изгледа сърдито.

— Махай се, уличнице! Върви да си показваш задника другаде!

— О, мосю, не бъдете толкова жесток! — въздъхна проститутката, но когато той я заплаши с юмрук, изруга и се скри в сянката под колонадата.

— Защо я прогони, Жил? — ядоса се младият. — Не разбираш ли, че имам нужда от малко забавление?

— Тук сме да вършим важна работа, а не да се забавляваме, Огюст! — Жил отпи голяма глътка от бутилката. — Лазар и без това ни е ядосан.

— Пфу! — изпухтя презрително Огюст. — Ти може да се страхуваш от мосю Белязания, но аз ти обещавам, че ще… — Той млъкна изведнъж и се присви от болка. Брат му предупредително бе забил юмрук в ребрата му.

Облечена в черно фигура изникна от мрака и се запъти към тях като испански инквизитор. Под лунната светлина косата на Лазар изглеждаше призрачно бяла. Обезобразеното лице приличаше на гротескна маска. Огюст пребледня, а ръката на Жил, която още стискаше бутилката, се разтрепери. Лазар изкриви уста в усмивка. Въпреки че се правеха на смели, братята Марбьоф се страхуваха от него. Но това го засягаше също толкова малко, колкото и фалшивите униформи, които носеха. Двамата бяха измислили този маскарад отдавна, за да не ги вземат в армията. Ако някой офицер попиташе за номера на полка им, двамата бързаха да офейкат.

„Имат смелост, колкото да нападнат невъоръжен противник“, каза си презрително Лазар. След като ги наплаши добре с вторачения си поглед, той рече:

— Веднъж и вие да сте точни, граждани! Много умно от ваша страна!

— Чакаме те почти половин час — изръмжа Жил. — А нощта е дяволски студена. — Той отново надигна бутилката, но Лазар със светкавично движение я изби от ръката му. Стъклото се разби в близката колона. Но тъй като нощта и без това беше оживена — мъжете се смееха гърлено, а леките жени им отговаряха с фалшиво гугукане — никой не обърна внимание на шума.

Жил изгледа мрачно Лазар, но не посмя да се оплаче.

— Искам да сте трезви! — изсъска Лазар. — Днес не бива да допускате грешка като вчера следобед!

— Направихме, каквото можахме — изхленчи Жил. — Кой би помислил, че англичанинът е толкова бърз! Да избяга изпод копитата на коня ми!

— Не можехме да направим втори опит, нали разбираш — подкрепи го Огюст. — Не и посред бял ден.

— Е, сега е достатъчно тъмно — кимна мрачно Лазар.

— Точно така. — Огюст засука мустачките си и потупа самоуверено дръжката на сабята. — Да видим дали мосю Карингтън ще успее да избяга от оръжието ми.

— Няма значение как ще го направите — погледна го студено Лазар и заключи: — Искам утре сутринта да ми съобщите, че сте го обезвредили.

 

 

Игралното казино на Марсел Креси се намираше на втория етаж на Пале Роял. Дискретна входна врата водеше към ярко осветено помещение, голямо колкото бална зала. Във високите огледала се виждаха съсредоточените лица на парижките богаташи, дошли да поиграят на рулетка или карти.

Синклер примигна няколко пъти, докато очите му привикнаха със светлината. Междувременно слуги с напудрени перуки и ливреи със златни ширити, които биха направили чест на всеки херцогски дом, им помагаха да си свалят палтата.

Креси, който дотича да ги посрещне, също имаше вид на херцог. Носеше елегантен копринен фрак и панталони до коленете. Гъстата сребърносива коса беше гладко сресана назад.

— О, мадам и мосю Карингтън! — Марсел се усмихна широко. — Каква чест за моето заведение!

Бел му подаде ръка за целувка, но Синклер само му кимна кратко. Вече нямаше сили да играе отредената му роля. Денят беше дяволски напрегнат. Надеждата му, че другите ще откажат да изпълнят безумния план на Бел, се оказа напразна. Идеята й бе одобрена единодушно. Последваха трескави приготовления. Тази вечер трябваше да обсъдят последните подробности.

Креси се наведе съзаклятнически към тях.

— Улучихте много добра вечер. В един съседен салон се играе на зарове с високи залози.

— Благодаря ви, мосю. Вие сте съвършен домакин — усмихна се Бел.

Марсел се поклони грациозно и тръгна напред.

„Трябва да сложа край на това безумие!“ — повтаряше си през цялото време Синклер. Тази отчаяна мисъл не го напускаше през последните няколко часа. Но не знаеше дали би могъл да го направи, без да разкрие истинската си мисия.

В момента нямаше друг избор, освен да върви редом с Бел, която следваше Креси. Марсел беше в стихията си: от време на време спираше, за да поздрави някой гост или да укори небрежен лакей. По масите наоколо се печелеха и губеха цели състояния.

Естествено, домакинът се почувства задължен да посочи на гостите си удобствата на казиното. Най-голямата му гордост беше един алков, пред който висеше тежка завеса.

— Това е така нареченото „Убежище за ранени“, мосю Карингтън — обясни дискретно той. — Господата, които загубят всичко на игралната маса, намират тук набор от пистолети, хартия и мастило за последно писмо.

— Вие сте изключително съобразителен — отвърна сухо Синклер, но Креси не се впечатли от неодобрението му.

— Ами да, в отношението към тези неща ние, французите, винаги сме били по-напред от англичаните.

— Бог да ме пази от такъв вид напредък! — промърмори Синклер и хвърли бърз поглед към Бел, за да разбере какво е мнението й за салона на Креси, но по лицето й не можеше да се прочете нищо. Очите й бяха устремени право напред.

Дали мислеше за Жан-Клод? Синклер побърза да прогони тази болезнена представа. Миналата нощ двамата бяха сключили споразумение: до приключването на мисията нямаше да споменават нито граф Дьовил, нито общото им бъдеще. Освен това щяха да избягват телесната близост.

Синклер полагаше много усилия, за да изпълни своята част от уговорката, и непрекъснато се питаше дали и с Бел беше така. Но тя упорито избягваше погледа му.

Креси отвори вратата към частния си салон. За разлика от ярко осветената, изпълнена с оживление игрална зала, облицованото с тъмно дърво помещение изглеждаше официално и хладно.

Лазар и Баптист вече ги чакаха. Тишината в помещението бе нарушена от един прислужник, който внесе сребърна табла с редки деликатеси: стриди, студен език, печен фазан, различни сирена. Но тази вечер никой, дори Креси, нямаше апетит.

Днешната им среща се различаваше рязко от всички досегашни. Петимата застанаха около махагоновата маса, без да говорят. Не се разменяха нищо незначещи думи, не се водеха дискусии. Всички съсредоточиха вниманието си върху Бел, която беше разтворила на масата план на театъра, изготвен от Креси.

Вече бяха запознати с плана, но Бел отново спомена всички подробности, сякаш трябваше за последен път да изчисти евентуалните възражения.

— Първата задача на Марсел е да не допусне появата на мосю Жорж в театъра — започна тя.

Креси кимна.

— Това не е проблем. Жорж има големи дългове. Сигурно няма да му е приятно, но ще го накарам да се престори на болен. Ще му кажа, че племенникът ми от провинцията трябва да дебютира в театър Одеон.

— Непознатият племенник ще е един от служителите на Креси — допълни Бел.

— Ще успее ли да научи текста си толкова бързо? — попита със съмнение Баптист.

— Доколкото познавам парижани — намеси се сухо Бел, — бедният човечец няма да успее да си отвори устата. Щом разберат, че любимият им артист отсъства, ще започнат да свиркат, за да го прогонят от сцената.

Синклер не се удържа и отново приведе главното си възражение.

— Вие разчитате напълно на реакцията на публиката.

— Лазар има задача да провокира тази реакция. — Бел посочи една точка в скицата. — Ще седи тук, на първите редове.

— Лазар умее да поведе тълпата в желаната посока, мосю Карингтън — успокои го Баптист.

— Трябва да знаете, че междувременно съм усъвършенствал способностите си. — Лазар се изпъчи гордо. — Ще има да се чудите, като разберете какво влияние имам.

Какво иска да каже Лазар, запита се подозрително Синклер. Но Бел не обърна внимание на странната забележка.

— По-нататък — заговори отново тя. — Баптист ще седи тук. — Посочи задните редове и обясни: — Това е най-доброто място, откъдето може да помага на Лазар. Щом шумът се усили, идва моят ред. — На лицето й изгря усмивка. — Аз ще седя с мосю Бонапарт тук горе, в ложата, която е най-близо до сцената. Отдавна не съм симулирала припадък, но мисля, че ще се справя. Във всеки случай Бонапарт ще е зает изцяло с мен, когато в ложата нахлуят хората на Марсел, облечени в гвардейски униформи.

— Какво ще стане с истинските му охранители? — попита Синклер.

— Когато отива в театъра инкогнито, взема със себе си най-много двама-трима души — отговори Креси.

— Лесно ще ги обезвредим — допълни уверено Бел. — По-важно е хората на Креси да убедят Бонапарт, че са дошли да го изведат, за да не пострада в бъркотията. Навън ще е тъмно, а генералът ще е твърде зает с истеричните ми пристъпи и няма да забележи, че се качва в чужда карета.

Тя помълча малко и като рискува кратък поглед към Синклер, продължи:

— Синклер ще ни чака в каретата и ще ми помогне да затворим устата на Бонапарт. След като го вържем, ще го скрием под седалката и ще препуснем към градските порти. С фалшиви документи и, ако се наложи, с подкуп ще излезем от Париж още преди в Тюйлери да са разбрали, че Бонапарт е изчезнал.

Тя спря за малко, огледа още веднъж скицата на театъра и добави:

— Смятам още утре следобед да изпратя Полет и багажа ни към границата. Ще се срещнем в гората на Руврей, където ще сменим конете. След това потегляме с най-голямата възможна бързина към крайбрежието. Лазар ще препусне напред, за да се увери, че рибарската лодка ни чака.

В устата на Бел всичко звучеше толкова просто… Може би планът й наистина имаше шансове да успее. Синклер се опита да прецени обективно. Опитът му показваше, че безумните планове често успяват, именно защото никой не е очаквал подобно нещо. При други условия предизвикателството сигурно щеше да го зарадва — но сред тях имаше предател. Неволно плъзна поглед към Лазар. Както обикновено, устните му бяха изкривени в презрителна усмивка. Синклер усети как кръвта замръзна във вените му.

„Тази нощ трябва да реша въпроса“, каза си той. Все още не беше проверил адреса, даден му от кочияша. Тази нощ или никога. Можеше да разчита само на късмета си.

Когато Бел стигна до маршрута, по който щяха да стигнат до крайбрежието, Синклер се престори на уморен.

— Няма смисъл да седя тук и да ви слушам, след като нищо не разбирам — каза той и се обърна към Марсел. — Това е последната ми нощ в Париж. Имате ли нещо против да си опитам късмета на игралната маса?

Креси го погледна изненадано, Баптист се намръщи неодобрително. Бел стисна устни, но после вдигна рамене.

— Никога не съм ви смятала за играч — промърмори тя, — но както искате, мосю Карингтън.

За Синклер беше ясно, че оттеглянето му я ядоса. Вероятно си беше помислила, че това е начин да изрази неодобрението си към плана й. Но положението беше твърде сериозно, за да се скарат точно сега. По-късно щяха да се изяснят.

Веднага щом слезе в салона, Синклер заповяда на притичалия слуга да му донесе палтото. Сети се, че няма никакво оръжие, и тъй като не знаеше какво го очакваше на 132, реши да вземе предпазни мерки.

Отиде до алкова, наречен от Креси „Убежище за ранени“, и видя малко писалище с перо и мастилница. На стената имаше етажерка с няколко пистолета. Избра си малко, леко оръжие, зареди го и го пусна в джоба на палтото си.

Подаде глава иззад завесата, за да се увери, че никой не го наблюдава, и излезе отново в салона. На входната врата попита портиера в каква посока е къщата, която трябваше да намери, и бързо излезе в студената нощ.

 

 

Горе, в частния салон на Креси, Лазар ходеше неспокойно напред-назад. Бел, Баптист и Марсел обсъждаха за последен път плана, търсейки слаби места. Лазар презрително изкриви устни. Потребността на Бел да говори с часове за веднъж съставения план, докато се увери, че е предвидила всички възможности, му беше напълно чужда. Освен това знаеше, че утрешната вечер ще протече по съвсем друг начин, не според очакванията на Бел. В момента най-важното беше какво прави Карингтън.

Лазар се покашля и се извини, че имал неотложна потребност и трябвало да излезе.

Креси изпухтя обвинително, но Бел му даде знак да излезе. За момент очите му се присвиха и той не можа да скрие грозните си мисли. Малката мръсница явно беше забравила нощта в рова и не му обръщаше внимание. Но той не бе забравил онази нощ, тя беше записана за вечни времена на лицето му. А след утрешната вечер Изабел Варен щеше да отнесе спомена за Етиен Лазар и отмъщението му в мрачното подземие, където щеше да прекара малкото дни, отредени й от съдбата.

Омразата лумна толкова силно в него, че буквално избяга от салона, за да не се издаде. Спря в коридора и няколко пъти пое дълбоко въздух, за да се успокои. После се огледа за Карингтън.

Проклетият англичанин сякаш се беше разтворил във въздуха. Лазар бързо мина покрай богаташите около игралните маси, чиито глави трябваше отдавна да са напълнили кошницата под гилотината, но никъде не видя Карингтън.

На една от игралните маси откри Жил и Огюст Марбьоф, които изглеждаха не на място със скромните си залози. Побеснял, Лазар ги издърпа настрана.

— Къде е Карингтън?

— Не е ли в салона? — попита изненадано Жил.

— Глупаци такива! — изфуча Лазар. Беше им заповядал да издебнат Карингтън на път към каретата или при друг удобен случай, когато е сам. Пак бяха пропуснали възможността да го убият. Но може би имаха още един шанс. Карингтън не можеше да си позволи да отсъства твърде дълго — значи не беше отишъл далеч.

— Тръгвайте с мен! — заповяда нетърпеливо Лазар.

Отначало не искаше да участва лично в убийството на англичанина, за да не събуди подозрението на Бел, но сега се налагаше да го направи.

През това време Синклер бързаше с чадър в ръка под тъмните колонади. Фенерите в градината светеха слабо, тъмните витрини го гледаха като слепи очи.

Мина покрай няколко любовни двойки и покрай един момък с изпъкнали очи, който очевидно се заинтересува от кесията му, но Синклер го изгледа заплашително и негодникът побърза да се отдалечи.

Най-сетне намери 132. Последният вход под колонадите. Табелата над вратата показваше, че денем там работеха шивачки. Синклер беше очаквал всичко друго, само не и това. Ядоса се, че е дошъл напразно, но забеляза светлина зад дебелите завеси и чу гласове. Защо шивашката работилница беше отворена по това време?

Синклер почука на вратата и женски глас го покани да влезе. Никога досега не беше влизал в шивашка работилница, но тази изобщо не отговаряше на представите му за подобно „заведение“. В помещението се усещаше миризма на тежък парфюм, обстановката свидетелстваше за западнал лукс. Брокатени завеси скриваха коридор към други, тайнствени помещения.

На дивана се бяха разположили две дами — руса и червенокоса. Ако някога са вземали игла в ръка, то е било само за собственото им оскъдно облекло, каза си развеселено Синклер.

Появи се възрастна жена и го поздрави. Силно гримираното й лице се усмихваше.

— Добър вечер, мосю. Какво можем да направим за вас?

Синклер свали шапка.

— Добър вечер, мадам. Аз… аз… исках някои поправки.

При тези думи червенокосата се разсмя неудържимо.

— Поправки на панталона ли, мосю?

Възрастната дама й хвърли укорителен поглед.

— Мосю трябва да знае, че не обслужваме всеки господин, който е почукал на вратата ни. Нашите клиенти идват само с препоръка.

Синклер реши да рискува.

— Изпраща ме Лазар.

Учудването й изглеждаше истинско.

— Лазар ли? Никога не съм чувала това име. — Тя погледна двете момичета, сякаш търсеше помощ.

— Мисля, че няма проблеми, мадам — отвърна русата. — Полет често споменава това име.

— Полет? — Името прониза Синклер като мълния.

— Точно така. — Момичето посочи с глава към вратата. — Ето я и нея. Тъкмо ще я попитаме.

Синклер се обърна рязко. В магазинчето влезе жена с шафраненожълта рокля, която му беше непозната, но меките кестеняви къдрици и червената фльонга на шията не можеха да бъдат сбъркани с други.

— Мадам, аз искам… — Когато погледът й падна върху Синклер, тя млъкна смаяно. Очевидно не беше очаквала да види тъкмо него. — М-мосю Карингтън! — Отначало изглеждаше само неприятно изненадана, после към изненадата се прибави страх. Обърна се и бързо изчезна зад завесата. Синклер се втурна след нея.

— Не бива така, мосю! — извика подире му възрастната жена. — Не можете просто да проникнете в заведението ни! — Крякайки като подплашена кокошка, тя се затича след Синклер.

Полет мина по коридора и изчезна в една от стаите, но не достатъчно бързо. Синклер промуши крак през вратата и тя не можа да я затвори.

— Ще повикам полицията! — изкряка възрастната жена.

Полет много скоро разбра, че е безсмислено да се съпротивлява. След като преодоля първата уплаха, тя отвори вратата и пусна Синклер да влезе.

— Няма нищо, Марго, успокой се — обърна се тя към приятелката си. — Аз… аз познавам този господин.

Макар да не изглеждаше много доволна, мадам се съгласи да ги остави сами. На тръгване предупреди Синклер да се държи прилично.

— Тук не търпим насилници, мосю!

Синклер затвори вратата след нея и огледа набързо стаята, в която се намираха. Под мътната светлина на газената лампа първо забеляза леглото, над което беше драпиран екзотичен балдахин. Полет стоеше в горния му край и нервно си играеше с шнура.

— Е, мосю Карингтън, нима се наситихте на прелестите на скъпата Изабел? Какво ви води в такова място?

Синклер скръсти ръце под гърдите и се облегна на вратата.

— Тъкмо исках да ви питам същото.

— Мадам Марго е стара приятелка. Познавам я от началото на революцията. Позволила ми е да я посещавам и да си почивам при нея. — Полет бързо възвърна обичайното си нахалство. — Не е нужно да мръщите така дългия си английски нос! Мадам беше добра към мен, след като родителите ми си отидоха от този свят.

— От какво умряха?

— От гилотината — отговори нетърпеливо тя и добави възмутено: — Вие не можете да си представите колко трудно ми беше в онези мрачни времена!

— А днес? — попита Синклер и цинично вдигна едната си вежда. През цялото време си повтаряше: Полет! Полет Бувоа! Как бе могъл да е такъв слепец! Ако не беше съсредоточил цялото си внимание върху Лазар, досега щеше да я е разкрил.

— Понякога работя за мадам, за да спечеля малко пари — призна Полет. Гласът й ставаше все по-уверен. — Естествено, това няма нищо общо с Изабел. Ще ви помоля — тя му се ухили дяволито — да не й казвате къде сме се срещнали. Ако запазите тайната ми, и аз ще запазя вашата.

— Бел със сигурност ще прояви повече разбиране от мен — отговори Синклер и хвърли презрителен поглед към мебелировката на стаята. — Но вие правите и други неща, които аз намирам за непростими.

Полет го погледна въпросително и Синклер разбра, че беше улучил. Тя се притесни и тревогата й нарасна, когато той вдигна от един стол дълга черна наметка.

— Бел ще поиска да узнае защо посещавате често къщичката на пазачите в Тюйлери.

— Никога не съм… — поиска да отрече Полет, но бързо размисли. — Имам любовник, който е пазач.

— О, така ли? Вярно, предпочитанията ви към войници и моряци са ми известни. Знам, че моряците ви осведомяват за кралските докове в Портсмут. Нищо чудно някой особено глупав да ви е помогнал да нарисувате карта на крайбрежието.

— Нямам представа за какво говорите. — Полет избягна студения му поглед. Бързо разбра, че е безсмислено да отрича. — Е, добре… може да съм продала няколко карти на Бонапарт, но в това няма нищо лошо, нали? — Тя погледна предизвикателно Синклер и направи крачка напред. — Англия и Франция не са във война. Информацията, която предавам, е безполезна, но щом Първият консул е достатъчно глупав, за да си плаща…

Синклер я посочи с пръст и в очите му блесна светкавица.

— Не съм сигурен, че Изабел и другите ще изтълкуват предателството ви по същия начин.

Полет се прекръсти уплашено.

— Кълна се в гроба на родителите си, че не съм предала никого от групата! — извика тя. — Не съм споменала нито едно име, не съм казала на Бонапарт нищо, което би могло да навреди на скъпата ми Изабел!

— Вярно ли е това? Сигурно нямате нищо против, ако погледна какво пише тук. — Синклер се наведе да вдигне листа, изпаднал от черната наметка, но Полет се хвърли с писък върху него.

— Не! Това не ви засяга. Писмото е от любовника ми!

Синклер изтръгна писмото от ръката й и я отблъсна от себе си. Тя падна на леглото и безпомощно проследи как той разгъна листа.

Бързо му стана ясно защо Полет беше успяла да играе толкова добре ролята си на двойна агентка. Поведението на жизнерадостна камериерка, която обича да флиртува с английски моряци, й беше послужило като претекст да напуска къщата, когато пожелае. Бел не й се доверяваше, но тя винаги можеше да се добере до информация, която беше от полза за Бонапарт. Сега Синклер разбра и защо в Тюйлери все още не бяха научили за заговора срещу Първия консул: Полет не участваше в срещите на групата и не знаеше нищо определено. В писмото, което беше попаднало в ръцете му, информацията беше по-скоро оскъдна. Тя предупреждаваше Бонапарт, че се готвят да го отвлекат от театъра, но не споменаваше никакви подробности. Затова пък изреждаше всички имена: Изабел Варен, Баптист, Креси, Етиен Лазар, Синклер Карингтън.

— Значи никога не бихте навредили на скъпата си Изабел? — изскърца със зъби Синклер, готов да я удуши. — Проклета малка мръсница! — Той смачка хартията и я хвърли в огъня.

Полет изплака тихо и се сви в края на леглото.

— Нали няма да ми сторите нищо, мосю? Не съм предала информация за заговора и дори след като написах това писмо, се колебаех дали да го отнеса в Тюйлери…

Синклер я гледаше студено. Тя се разплака и закърши ръце.

— Изкушението беше голямо. Нямате представа колко щяха да ми платят за такава информация. Аз…

В този момент вратата се отвори с трясък. Синклер се обърна рязко. Полет изпищя и скочи от леглото.

На прага стояха двама едри войници. Единият зяпна Синклер с широко отворени очи, другият изпухтя подигравателно. И двамата воняха на ракия.

— Объркали сте стаята, джентълмени — каза спокойно Синклер, който ги сметна за пияни. Опита се да ги изтика навън и да затвори вратата, но войникът с тънките мустачки му попречи.

— Не мисля, че сме объркали стаята. Ти как мислиш, Жил? — попита ухилено той.

— Според мен сме точно където трябва, Огюст. — Мъжът с лице на невестулка решително прекрачи прага.

Явно двамата не бяха толкова пияни, колкото изглеждаха. В главата му се появи подозрение.

— Срещали ли сме се преди? — попита той, но не получи отговор.

Полет видя възможност да избяга, грабна наметката си и се хвърли към вратата. Войниците не направиха опит да я спрат, но Синклер се втурна след нея и я хвана за рамото. При това забрави другите двама и силният удар, който Жил му нанесе, го завари неподготвен. Сгърчи се от болка и Полет успя да избяга.

Охкайки, Синклер се изправи. Не можеше да остави предателката да се измъкне. Но първо трябваше да се справи с двамата негодници.

Когато Огюст се нахвърли върху него, той се завъртя и заби юмрук в брадичката му. За съжаление не беше достатъчно бърз, за да избегне втория удар на Жил, толкова силен, че го отпрати към леглото. Преди да се е изправил на крака, Жил замахна да нанесе трети удар. Синклер хвана чадъра си и заби върха му в носа на мъжа. Жил изрева, свлече се на пода и затисна с ръце разбития си нос. Това даде възможност на Синклер да помисли какво трябва да направи.

Той нямаше ни най-малка представа кой беше изпратил двамата негодници, а в момента нямаше и време да го открие. Сега най-важното беше да не позволи на Полет да избяга. Извади от джоба си заредения пистолет и го насочи към Жил. Но преди да е натиснал спусъка, Огюст се нахвърли върху него като разярен бик. Изстрелът отиде във въздуха. В коридора се чуха викове. Ако мадам повика полицията съм загубен, съобрази бързо Синклер. Положението му беше отчаяно. Двамата войници блокираха вратата. Нямаше как да си пробие път навън.

Той отби Огюст с добре прицелен удар в ребрата, но тогава Жил извади сабята си. Можеше да избяга само през прозореца, но му трябваха няколко скъпоценни секунди. Тогава се сети за газената лампа: грабна я и я хвърли в краката на Жил, който отстъпи, ругаейки. Килимът веднага се подпали.

Синклер раздруса затворения прозорец. Очите му вече пареха от дима. Не му оставаше нищо друго, освен да счупи стъклото с чадъра си. От внезапното течение пламъците се разгоряха още по-силно. Войниците се отдръпнаха назад, а Синклер се хвърли с главата напред през прозореца.

 

 

Лазар, останал незабелязан в общата бъркотия, ходеше напред-назад в малкия салон. Ако се съдеше по шумовете, които долитаха от задната част на заведението, братята Марбьоф полагаха усилия да заслужат възнаграждението си. Лазар ги остави да свършат работата сами, защото в търсене на Карингтън беше чул достатъчно от разговора в стаята, за да разбере, че в момента имаше по-важен проблем: Полет Бувоа.

Най-сетне младата дама се появи. Загърната в черната си наметка, тя мина бързо по коридора и се запъти към вратата. Лазар я последва с големи крачки. Когато сложи ръка на рамото й, тя едва не припадна.

— Добър вечер, Полет!

Жената се обърна рязко и качулката падна от главата й.

— О, ти ли си, Лазар? — извика нервно тя. — Аз… бях тръгнала към казиното на мосю Креси, но обърках пътя.

— Не ти вярвам, скъпа — отговори спокойно Лазар. — Знам, че нямаш никакво желание да отидеш в казиното. Заведението, от което излезе, е много по-важно за теб.

— Аз… не разбирам за какво говориш — заекна Полет и се отдръпна.

Лазар разбра, че я беше уплашил. Трябваше да действа внимателно, за да не вдигне шум.

— Не се страхувай, скъпа, дойдох да ти помогна. Карингтън е британски шпионин. Искаше да те арестува — обясни шепнешком той.

— Аз… той беше… — Полет пребледня, защото й стана ясно, че се е издала. Втренчи поглед в Лазар, изпълнена с недоверие, но и уплашена до смърт. — Откъде знаеш какъв е Карингтън? — Тя прехапа устни. — Божичко, какво да правя? Трябва да се махна оттук!

Лазар сложи ръка на кръста й, за да не й позволи да избяга.

— Моля те, скъпа, успокой се! Разбирам те. Няма да позволя да попаднеш в ръцете на проклетите англичани! Ела с мен! Ще те заведа на място, където можеш да се скриеш. — Лазар се ухили като дявол. — С мен ще си на сигурно място!