Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (4)

4

„Мал дьо Кьор“ беше построена на самотна скала на самия морски бряг. Къщата беше в класически стил, мрачна, без никакви украси, и се виждаше отдалеч на фона на беззвездното среднощно небе.

Нямаше съседни сгради, нямаше дървета, които да я скриват от любопитни погледи. Белите каменни стени сякаш се усмихваха надменно към вълните, които се разбиваха в песъчливия бряг, и предизвикваха морския бог Посейдон да извади кошницата с най-лошите си номера: ветрове, бури, огромни вълни. Нищо не беше в състояние да навреди на „Мал дьо Кьор“.

Изабел спря в началото на пътеката към градините зад къщата и хвърли поглед към дебелите стени, които се издигаха пред нея. Тъмните прозорци изглеждаха като слепи очи. Нощният вятър свали качулката от главата й. Тя приглади механично златните къдрички, които се бяха разсипали по челото й. Погледът й се устреми към луната, която, отчасти скрита зад облаците, висеше над „Мал дьо Кьор“ като призрачен ятаган.

Обхваната от мрачно предчувствие, Бел потрепери. Не знаеше какво можеше да очаква от днешната среща с Виктор Маршан, но нещо й подсказваше, че тя ще бъде решаваща за по-нататъшния й живот.

Тя сведе глава и се уви в наметката. След като веднъж тъмните й предчувствия се бяха потвърдили, не можеше да отхвърли днешните си страхове като безсмислени или да ги припише на възбудените си нерви. Спомни си онази злокобна вечер в Париж, апартамента, който бяха наели с Жан-Клод — тогава също беше усетила, че ще се случи нещо страшно. Вечерята отдавна беше изстинала, когато Жан-Клод нахлу в стаята като вихър.

„Ти си ме мамила — чу тя гневния му глас. — Мамиш ме от деня на сватбата ни, откакто те видях за пръв път.“

Собственият й глас отговори умолително:

„Моля те, Жан, аз… отдавна исках да ти кажа истината. Наистина исках, но… но ме беше страх. Страхувах се, че ще те загубя. Моля те, умолявам те, прости ми!“

Ала думите й заглъхнаха в гневните му викове:

„Ти злоупотреби с доверието ми, единственото, което ми остана в това безумно време. Единственото, в което все още вярвах, нашата любов, чувствата, които споделяхме — и то се оказа лъжа.“

„Кълна се в Бога, че не си прав! Моето минало, онова, което съм — да, аз те излъгах, но най-важното, най-важното е истина: аз те обичам, Жан-Клод! И винаги ще те обичам!“

Винаги ще те обичам… Вятърът повтори подигравателно клетвата й, нощта погълна болезнения спомен.

Бел разтърка челото си. Защо мислеше за миналото си — точно в момента, когато имаше нужда от цялото си самообладание и разсъдливост, за да преговаря с Маршан? Спомените за Жан-Клод винаги се появяваха в най-неподходящия момент.

За тази вечер стига, заповяда си енергично тя и продължи пътя си. На каменната пейка беше оставен запален фенер, точно както беше обещал Куентин Кроули.

— Куентин? — повика тихо Бел, но не получи отговор. Въпреки това усещаше, че в градината има още някой и този някой я наблюдава. Когато безшумно се запъти към фенера, косъмчетата на тила й настръхнаха.

Наметката й закачи един розов храст и по земята се посипа дъжд от увехнали розови листенца. Тежък, сладникав аромат я удари в носа, но тя помириса и още нещо, добре познато: миришеше на тютюн. В този момент зад пейката пламна огънче на запалена пура. От сянката се отдели висока фигура с широки рамене. Бел я позна веднага, още преди мъжът да влезе в светлия кръг на фенера.

— Добър вечер, Ейнджъл — поздрави с усмивка Синклер Карингтън, хвърли угарката от пурата си на земята и я стъпка с тока на ботуша.

— Мистър Карингтън. — Бел произнесе името с примирение и той я погледна изпитателно.

— Май не сте много изненадана, че ме намирате тук.

— Не съм, разбира се. Знаех, че няма да се отърва толкова лесно от вас. — Бел веднага съжали за импулсивната забележка; не искаше той да разбере, че беше мислила за него. За съжаление през последните часове мислите й бяха заети почти само с мистър Карингтън. Цял следобед се беше обвинявала за малката сцена в салона на заведението. Да удари мъж, който си беше откраднал целувка! Имаше десетки други начини да държи натрапниците на разстояние. Беше ужасно ядосана, че Синклер бе успял да пробие хладната й сдържаност и да я накара да се държи като ученичка.

За своя изненада, когато го видя отново, тя изпита и нещо като щастие. Погледът й не беше в състояние да се откъсне от лицето му.

— Тук ли е вече мистър Кроули? — попита учтиво тя.

Синклер направи крачка към нея. Макар и много едър, той се движеше учудващо тихо и гъвкаво, като голяма хищна котка, тръгнала на лов. Близостта му я радваше, но и я караше да се чувства несигурна.

— Не, сами сме — отговори шепнешком той и в гласа му имаше обещание.

А тя съжаляваше, че го е ударила! Очевидно е трябвало да го цапне още веднъж! Бел пое дълбоко дъх, но преди да е успяла да каже нещо, Синклер вдигна ръка, сякаш искаше да се защити.

— Не, мисис Варен, моля ви, не се прицелвайте още веднъж в бузата ми! Радвам се, че мистър Кроули не е тук, но само защото много държа да се извиня за лошото си поведение днес следобед. За малко забравих, че съм джентълмен.

— О, така ли? Не знаех, че се смятате за джентълмен, мистър Карингтън.

— От време на време имам скрупули. Когато се запозная с хубава дама, обикновено чакам да минат два часа, преди да премина в нападение.

Изведнъж веселието изчезна от лицето му и отстъпи място на сериозност, която не се беше появявала досега.

— Наистина съжалявам, че ви разсърдих. Бих могъл да се извиня с това, че красотата ви ми е замаяла главата, но вероятно сте чували това извинение много пъти. Затова не ми остава нищо друго, освен да ви помоля да ми простите.

Тази искрена молба и меката светлина в зелените очи я убедиха в сериозността му. Знаеше как да реагира на подигравките и опитите му за сближение, но когато беше така мил и сдържан, напълно я объркваше.

Бел задърпа нервно шнуровете на наметката си.

— Аз… аз… — Тя отиде до края на терасата и се загледа към прибоя, който се разбиваше в скалата под къщата. — Може би аз също трябва да ви се извиня, мистър Карингтън — продължи нервно тя и се опита да овладее треперенето на гласа си. — Всъщност не реагирах на прегръдката ви, а… Отдавна не ме е докосвал мъж… Поведението ми вероятно ви е заблудило, а ако случаят е такъв, не беше почтено от моя страна да ви ударя.

Тя не чу стъпките му, но усети, че е застанал зад нея. Гласът му прозвуча топло и близко.

— Означава ли това, че не сте останала равнодушна към чара ми?

— Може би беше точно така — призна колебливо Бел, зарадвана, че тъмната нощ криеше зачервеното й лице.

Синклер сложи ръце на раменете й.

— Това е доста опасна информация за врага, скъпа.

— Никога не се отказвам от едно оръжие, преди да съм се уверила, че останалите са на мястото си. — Тя се обърна рязко, и решително се освободи от ръцете му. Когато рискува да го погледна, видя на лицето му искрено учудване.

— Никога не съм срещал жена като вас, Изабел Варен — отговори най-сетне той. — Повечето жени не се притесняват да си играят с чувствата на мъжа според прищевките си. Много малко жени си правят труда да обяснят поведението си, а още по-малко — да се извинят, ако не са се държали коректно. Винаги ли сте така искрена?

Бел вдигна рамене.

— И аз разполагам с арсенал от женски хитрости. Но в момента не виждам причини да ги прилагам.

— Много ми се иска да изпитам на гърба си някоя от хитростите ви. — Той направи крачка към нея и тя потръпна. Ароматът му беше изключително мъжествен: смес от солен морски вятър, тютюн и мускус. Устните й оформиха слаб протест, но не беше необходимо. Синклер се въздържа да я целуне, макар че очевидно му беше много трудно. Бел усети, че е разочарована.

— Не — отсече твърдо той. — Тази нощ ще се държа като джентълмен. Как иначе бих могъл да ви убедя, че можем да работим заедно? Ако се закълна в честта си, че ще пазя поведение на джентълмен…

— Мога ли да вярвам в обещанията ви, мистър Карингтън?

— Не, вероятно не — отговори с усмивка той.

Бел също се усмихна. Този човек беше и си оставаше невероятно изнервящ, но тя го харесваше. Харесваше го твърде много.

— Въпреки това си помислете — настоя меко той. — Ние с вас сме перфектен екип, защото имаме много общи неща.

Бел го погледна невярващо.

— Очевидно и двамата държим да не се обвързваме — обясни сериозно той. — Не обръщаме много внимание на изисканото общество. Действаме така, както смятаме за правилно. С удоволствие се излагаме на опасности…

Бел сърдито поклати глава.

— Не, мистър Карингтън! Може би вие сте избрали този живот доброволно, но на мен ми беше натрапен. Един ден ще…

— Тихо!

Изречението остана недовършено, защото Синклер вдигна пръст към устните си.

— Мисля, че чух някакъв шум — обясни той.

Двамата останаха неподвижни, вслушвайки се в шумовете на нощта. Отначало Бел не чуваше нищо, освен вятъра, който шумолеше в розовите храсти. Но след минута чу шум от чупещ се клон.

— В другия край — прошепна Синклер, притисна се към нея и двамата се опитаха да различат нещо в тъмната градина. След малко под лунната светлина излезе дребна, облечена в черно фигура, която вървеше забързано покрай живия плет, сякаш трябваше да избяга от преследвач.

Стреснато от бързите крачки на непознатия, от храстите изскочи зайче и хукна да бяга.

— О, божичко! — извика фигурата. При звука на добре познатия глас Бел и Синклер се отпуснаха.

— Куентин Кроули — прошепнаха двамата едновременно. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях.

— Виждате ли? — кимна Синклер. — Още една обща черта: крайно неподходящо чувство за хумор! — При това успя да изимитира така добре обвинителния тон на Куентин, че Бел отново се разсмя. Синклер я дари с топъл, изпълнен с възхищение поглед. — Ето, така е добре. Трябва по-често да се смеете. Обещавам ви, че ще се погрижа да сте винаги засмяна, Ейнджъл.

Изабел се намръщи. Трябваше веднага да му каже, че не иска никой да се грижи за нея. Двамата нямаше да работят заедно, в никакъв случай. Ала вместо това се чу да казва:

— Мистър Карингтън, ако ви разреша да ме наричате по име, ще престанете ли да използвате този ужасен прякор?

Лунната светлина разкри усмихнатото му лице.

— Вече установихме, че не може да се разчита на обещанията ми, Изабел.

— По-добре Бел. Всички ме наричат Бел.

— Подхожда ви — отвърна тихо той. Очите му преливаха от топлота, зеленият им блясък стана непоносим.

Сърцето на Бел заби ускорено. Почувства се облекчена, когато Куентин Кроули най-сетне стигна до тях.

— Добър вечер, Куентин — посрещна го строго тя. — Лъжа ли се или наистина закъсняхте с две минути?

Кроули изшътка ядно, за да я накара да замълчи. Без да ги поздрави, той размаха ръце, за да им даде да разберат, че трябва да мълчат. Синклер се наведе към Бел и пошепна в ухото й:

— Не знаехте ли, че Бонапарт се е скрил зад ей онзи храст?

Бел се изкиска и бързо вдигна ръка да закрие устата си. И без светлината на фенера знаеше, че Кроули ги оглежда много внимателно. След малко взе фенера и им даде знак да го последват.

Въведе ги в къщата през огромната входна врата. Бел спря на прага и се огледа изпитателно. Доколкото можа да разбере, намираха се в нещо като салон. Куентин бързо спусна тежките кадифени завеси й запали една-единствена малка свещ.

— Велики боже, мистър Кроули — започна Бел.

— Говорете тихо, мисис Варен — прекъсна я решително Кроули. — Слугите вече са си легнали. Мадам Дюмон беше така добра да ни предостави дома си за тази нощна среща, но не желае да смущаваме заслужената й почивка.

— Коя всъщност е гостоприемната мадам Дюмон? — попита Синклер.

— Това няма нищо общо с нас, мистър Карингтън. — Кроули издърпа едно кресло в светлия кръг на свещта и ги покани. — Разположете се удобно, моля. Мистър Маршан ще пристигне след няколко минути. — С тези думи дребният човечец изчезна зад вратата на салона.

Бел даде воля на гнева си. Ругаейки под нос, грабна свещта и запали всички други свещи в помещението, които можа да намери.

Синклер я наблюдаваше безмълвно, скръстил ръце под гърдите. Очевидно инатът й го забавляваше, също както тайнствеността на Кроули. Бел не се притесняваше от него. В този късен час й беше невъзможно да понася игричките на Куентин.

Когато в помещението стана достатъчно светло, тя се огледа и от гърлото й се изтръгна учуден вик. Тайнствената мадам Дюмон беше избягала от Франция, но беше донесла със себе си всичките си скъпи вещи. Помещението приличаше досущ на всеки от многото елегантни парижки салони, които Бел беше посещавала по време на брака си с Жан-Клод.

Високите стени бяха варосани и без никакви украси, за да създадат неутрален фон за ценните позлатени мебели и фините шарки на копринените килими. Бел забрави напълно Синклер, докато обикаляше из стаята и разглеждаше с детско учудване всяка вещ, на която се натъкваше: огромния стенен часовник с римски циферблат, порцелановите вази с увехнали рози, красиво рисувания параван пред камината.

Над камината висеше огромен портрет на починалия крал Луи XVI. Художникът беше предал много сполучливо любезното, търпеливо излъчване на краля. Изабел си припомни как изглеждаше Луи, когато го водеха към гилотината, и потрепери. За да не си спомня, тя отвърна поглед и се запъти към етажерката отляво на камината, където бяха прибрани десетки малки съкровища. Благодарение на търпеливите уроци на Жан-Клод тя познаваше повечето скъпоценности: фигурки на Купидон и Психея от севърски порцелан, табакера за емфие, вероятно от Венсан, на чието емайлово капаче беше изобразена сцена от италианската комедия, кутийка за хапчета от блестящобелия порцелан, създаван в работилниците в Сен Клу.

Бел докосваше всяка вещ със страхопочитание. В парижкото жилище на Жан-Клод имаше почти същите неща. Заля я вълна от горчиво-сладки спомени. Макар малкият, натъпкан с вещи апартамент да не подхождаше на стила на Жан-Клод, Бел много го обичаше. Той беше пристигнал в Париж като делегат на революционното събрание, а не като граф Дьовил. Двамата бяха просто гражданинът и гражданката Варен, благородническата частица „дьо“ беше зачертана. Междувременно аристократите се бяха научили да крият произхода си от жадната за кръв парижка тълпа.

Но Бел се чувстваше по-добре така. И без това не беше успяла да свикне с ролята си на графиня Дьовил и винаги се движеше на пръсти през студените стаи в замъка на Жан-Клод; портретите на високопоставените му прадеди я следяха неодобрително и с пренебрежение. Нещо й нашепваше, че тези благородни дами и господа бяха разгадали тайната й много преди Жан-Клод, и сега искаха да й покажат, че тя няма право да живее в замъка на семейство Дьовил и да мърси това свещено място с буржоазната си кръв, тя, незаконната дъщеря на една второкласна артистка от Дръри Лейн.

Потънала в спомените си, Бел не забелязваше, че Синклер също оглежда стаята, макар и със съвсем други намерения. Той не обърна внимание на френските съкровища, но веднага забеляза признаците на богатство. Очевидно мадам Дюмон разполагаше с много пари, за разлика от повечето емигранти, избягали от Париж само с дрехите на гърба си. Може би тайнствените финансови средства на Виктор Маршан идваха от нея, не от Наполеон. Ако той беше в съюз с тази богата роялистка, изглеждаше почти невероятно да шпионира за Бонапарт.

Но какво правеше Изабел Варен? Синклер хвърли бърз поглед към спътницата си, която, застанала пред етажерката, милваше порцелановите фигурки. Сините й очи светеха. Очевидно беше потънала в света на мечтите — или на спомените. Ако се съдеше по израза на лицето й, този свят съвсем не беше щастлив. Крехките й черти бяха засенчени от тъга, меката уста трепереше.

Синклер отново изпита необяснимата потребност да я грабне в прегръдката си и да я изведе от този тъмен, студен свят с огъня на страстта си. Пристъпи към нея, но се въздържа. Нали се беше заклел да запази неутрално поведение, да контролира желанията си! Обаче преди малко, когато я видя в градината, беше готов да престъпи клетвата си.

Досега Синклер се смяташе за трезв, разумен човек, но под лунната светлина, която извайваше ореол около прекрасната й златна коса и правеше седефената й кожа почти прозрачна, той имаше чувството, че пред него е застанал ангел, изпратен на земята да заслепи очите на смъртните. Само съвършените гърди и чувствено извитите хълбоци напомняха, че тя беше човешко същество, прекрасна жена с примамливи форми. Беше му безкрайно трудно да се извини за целувката, защото единственото му желание беше отново да я грабне в обятията си. За известно време дори имаше чувството, че тя не би имала нищо против…

Синклер приглади косата си и въздъхна. Подобни мисли не подхождаха на клетвата му. Заповяда си да се отдалечи колкото можеше повече от Изабел. Потънала в мислите си, тя продължаваше да милва порцелановата кутийка и напълно беше забравила присъствието му.

Първи извод: дамата явно обича красивите неща в живота — доста скъпо предпочитание. Втори извод: днес следобед му бе казала, че иска само пари. Ако наистина мислеше така, значи й беше все едно кой я финансира, дали Виктор Маршан или Наполеон. От друга страна обаче, тази теория не си пасваше с онова, което Кроули му беше разказал на път към гостилницата. А именно, че Изабел Варен не е изпълнила поставената й задача, за да спаси останалото без средства семейство на свой колега, заловен и екзекутиран от полицията на Наполеон. Жадна за пари личност не би постъпила по този начин.

Можеше да открие истината, само ако двамата работеха заедно. Това беше единствената му възможност да я опознае по-добре. Трудно щеше да осъществи намерението си, защото Изабел отлично умееше да се затваря в себе си. Но съвместната им работа със сигурност щеше да има и своите приятни страни. Синклер отново си припомни меките, податливи устни, кадифената кожа, закръгленото тяло и потръпна от желание.

По дяволите! Пак мислеше за Бел само като за жена. За пореден път тази вечер прокле мъжките си желания. Трябваше му малко свеж въздух, за да прогони натрапчивите мисли. Тъкмо щеше да вдигне завесите, спуснати с такава грижливост от Кроули, когато чу, че вратата се отвори. Шумът изтръгна и Бел от замечтаността й и двамата се обърнаха едновременно. В салона влезе нисък, набит, просто облечен мъж на средна възраст. Черната кадифена яка беше израз на постоянния му траур за убития крал на Франция.

Синклер познаваше Виктор Маршан от Лондон, където го приеха за член на малката шпионска общност. Още оттогава не го харесваше. У Маршан имаше нещо студено; сковаността му напомняше болезнено за баща му, макар че французинът изобщо не можеше да се мери с генерал Дениъл Кар. Маршан имаше дебел врат и нездрав цвят на лицето; дясното му око беше малко по-високо от лявото, което му придаваше глуповат вид. Въпреки това външността лъжеше. Зад безличната физиономия се криеше пресметлив ум.

— Добър вечер, мистър Карингтън, мисис Варен — поздрави Маршан с обичайната си краткост.

— Добър вечер. — Синклер пристъпи напред и му подаде ръка, но Маршан не я пое, а просто мина покрай него. Смаян, Синклер отпусна ръката си, докато Бел изобщо не се учуди на неучтивостта на Маршан. Всъщност тя изобщо не си направи труда да го поздрави, само изчака неподвижно, докато той се настани на скъпото кресло, което Кроули беше преместил с такова внимание.

— Седнете! — заповяда Маршан и добави колебливо: — Моля!

Бел седна на тясната, украсена със злато пейка насреща му и вдигна високо глава. Синклер приседна до нея, проклинайки неудобството на тясната, корава пейка без облегалки за ръцете и гърба.

Само ударите на стенния часовник нарушаваха тишината в стаята. Синклер имаше чувството, че Маршан нарочно удължава мълчанието, за да увеличи напрежението. Неволно си припомни една случка от училище. След поредната беля беше извикан при директора и стоеше треперещ пред него в очакване да го изхвърлят. Скоро обаче Синклер разбра, че тактиката на Маршан беше насочена към Бел. През цялото време гледаше нея, не него. Но тя очевидно не се трогваше. Брадичката й беше решително вирната.

— Благодаря ви, че се съгласихте да се срещнем в този късен час — заговори най-сетне Маршан.

— Нали сте наредили на Кроули да ни предаде, че трябва да се явим тук в полунощ — отговори с лека подигравка Бел. — Вашата воля е заповед.

— О, така ли? — отвърна в същия тон Маршан. — Тогава ми предайте, ако обичате, онова, за което ви изпратих във Франция: списък на корабите, акостирали край Булон.

Той протегна ръка към нея и Синклер видя, че пръстите му бяха бели и подпухнали. Неволно си припомни удавения, който веднъж беше извадил от Темза. Усети как Бел до него се скова.

— Много добре знаете, че нямам списък.

— Аха! — Маршан бавно сви пръсти в юмрук. — Нали винаги изпълнявате точно заповедите ми! Каква важна задача ви отклони от мисията този път?

— Сигурна съм, че знаете и това.

Лицето на Маршан стана още по-студено отпреди.

— Да, знам. И ви заявявам, че не мога да намеря обяснение за поведението ви. Как да обясня на Негово Величество Луи XVIII, който тъгува в изгнание, че връщането му на трона се забавя, само защото един от моите агенти се е втурнал да спасява живота на една незначителна вдовица и хлапетата й?

Синклер едва сдържаше гнева си. Въпреки това си наложи да мълчи. Нямаше смисъл да си навлича недоволството на Маршан. Освен това Бел не се нуждаеше от подкрепата му.

Справяше се отлично и сама. Макар че се изчерви, гласът й прозвуча съвсем спокойно.

— Сигурна съм, че ще намерите начин да обясните на Негово Величество това малко забавяне. Ако смятате да му пишете, добавете, моля, че той не допринася с нищо за успеха на делото си, като заплашва революционерите с най-жестока разправа.

В тъмните очи на Маршан светна фанатичен пламък.

— Негово Величество е напълно прав, като предупреждава тази паплач. — Той посочи портрета на Луи XVI над камината и попита с треперещ глас: — Да не мислите, че кралят ще остави смъртта на брат си неотмъстена? Или ще прости убийствата на безброй наши благородни братя, смачкани от тълпата? — Той удари с юмрук по крехката облегалка на стола си. — Не! Знайте, че много скоро в Париж ще започне нов терор и кръвта на простолюдието ще залее улиците.

Бел скочи.

— Ако вярвах, че вие и вашият скъп крал имате дори най-малък шанс да започнете нов терор в Париж, нямаше да си помръдна пръста, за да ви помогна. Моментално щях да напусна тази къща!

По време на този разговор Синклер изпитваше дълбоко презрение към Маршан. Много искаше да вземе ръката на Бел и да я изведе от дома му, но трябваше да мисли за собственото си поръчение. Затова стана и успокоително сложи ръка на рамото й. После се обърна към Маршан и заговори бавно и отмерено:

— Тази вечер не сме се събрали тук да говорим за миналото или да спекулираме за бъдещето. Бях останал с впечатлението, че желаете да ни поверите важна задача.

Маршан моментално се отпусна.

— Прав сте. Може би мисис Варен ще има добрината да ме изслуша.

Синклер отново насочи вниманието си към Бел. В очите й все още святкаше гняв. Той я погледна твърдо и изчака да се успокои. Накрая тя пое дълбоко въздух, освободи се от ръката му, и седна в креслото си. Синклер се настани срещу нея.

Последва изнервяща тишина. Най-сетне Маршан се покашля и заговори:

— Преди гневния изблик на мисис Варен исках да я уверя, че съм готов да забравя последния й отказ да изпълни заповедта и да й дам още един шанс.

— Колко сте великодушен, Виктор!

— Но внимавайте, мисис Варен, мисията, с която смятам да ви натоваря днес, е по-опасна и по-трудна от всички други преди нея. Ако отново се поддадете на някое моментно настроение, ще застрашите не само своя живот, но и този на мистър Карингтън.

— Каква утешителна мисъл — промърмори Синклер.

Бел се местеше неспокойно в креслото си.

— Въведението беше достатъчно дълго. Вие сте дяволски подробен и ме уморявате почти колкото Куентин Кроули. Кажете най-после, Виктор, какво трябва да направим и какво ще ни платите за това?

Маршан я погледна ледено; очевидно не понасяше да го карат да бърза. После наклони глава и се обърна за първи път към двамата едновременно.

— Предполагам, че сте чували за генерал Бонапарт?

— Май съм срещал някъде това име — отговори Синклер и зарадвано установи, че гневното лице на Изабел се разведри от лека усмивка.

— През 1799 година Бонапарт пое управлението на Франция — продължи безизразно Маршан. — В началото се надявахме, че ще използва властта си, за да върне крал Луи на трона, но надеждите ни не се оправдаха. Това лято Наполеон се провъзгласи за пожизнен консул и управлява Франция като некоронован крал. Това е недопустимо.

— Всичко това ни е известно — прекъсна го нетърпеливо Бел. — Какво трябва да направим ние с мистър Карингтън?

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно. — Маршан се облегна назад и скръсти ръце под гърдите си. Очите му светеха студено. — Искам да отвлечете Наполеон Бонапарт!