Сюзън Копола
Ангелът на отмъщението (19)

19

Каретата спря на кръстовището, осветено от лунната светлина. Бел излезе навън и шумно изпусна въздуха от дробовете си. Загърна се в дебелото палто и пъхна ръце в джобовете. Мъжките дрехи, които носеше — жакет, жилетка, риза и панталон — я пазеха от студа много по-добре от женските, но тя въпреки това потрепери от хапещия октомврийски студ, който предвещаваше скорошна зима.

Наоколо се простираха гъстите гори на Руврей. Сухите листа в короните на дърветата шумоляха като злокобни гласове. Бел открай време не харесваше това място, обвеяно от легенди за разбойници, нападащи мирни пътници, и мрачни събития. Недалече от кръстовището се издигаше бруленият от вятъра паметник на Арно дьо Кателан, който преди много години бил коварно убит на това място. Един умиращ дъб протягаше разкривените си клони към небето, сякаш молеше за милост.

Бел се разтрепери още по-силно. Гората на Руврей беше лошо място дори на дневна светлина. Имаше предостатъчно удобни местенца, където човек с лоши намерения можеше да се скрие. Всеки път, когато идваше тук, изпитваше чувството, че от гъстия храсталак я следят чужди, злобни очи! Някога, когато с Баптист измъкваха осъдени от Париж, често си правеха срещите в тази гора, защото той отказваше да се отдалечава твърде много от Париж, а тя не смееше да се появява в града. Бел се огледа и видя, че Баптист и Синклер също бяха слезли и се занимаваха с конете. Отиде при тях и попита:

— Дали хората на Креси ще пристигнат скоро?

Синклер поднесе джобния си часовник към един от фенерите на каретата.

— Още е много рано.

— Пътувахме доста бързо — каза Баптист. — Граничните постове не пожелаха да претърсят каретата. По времето на революцията беше много по-трудно да излезеш от града, нали, ангелче? — В гласа му имаше нещо като разочарование, че полицията и войниците не му бяха дали възможност да докаже остротата на ума си. Усмихна се на Бел й добави: — Вероятно вината е у вас, мосю Гордън. Трябва да кажа, че видът ви е повече от заплашителен.

Бел направи гримаса и свали от главата си тривърхата шапка и перуката. Русите коси се разпиляха по раменете й. Очакваше Синклер също да направи някоя подигравателна забележка, но той не каза нищо. Мълчеше, откакто бяха напуснали Париж.

— Как е господин графът? — попита съчувствено Баптист. — Добре ли понася неудобствата?

— Малко е схванат — отвърна спокойно Бел.

Скривалището под седалката не беше много просторно и Жан-Клод беше много радостен, когато най-сетне му позволиха да излезе. Изтощен от напрегнатото пътуване, той бе заспал в един ъгъл.

Веднага щом споменаха името на Жан-Клод, Синклер се напрегна. За да скрие състоянието си от Бел, той се отдалечи от каретата и се направи, че търси с поглед хората на Креси.

Бел въздъхна. Откакто бяха напуснали жилището в Пале Роял, тя нямаше възможност да поговори насаме със Синклер. Почти цял следобед беше спала като мъртва. Събудиха я, едва когато всичко беше готово за път.

Решена да сложи край на мълчанието, Бел тръгна след Синклер. Макар да не се обърна, тя знаеше, че е усетил присъствието й. Когато застана редом с него, тя разбра по скованото му лице, че няма да й позволи никаква проява на близост. Всъщност тя искаше да го помоли да прояви разбиране, да му обясни, че е длъжна да се погрижи за Жан-Клод. Но веднага й стана ясно, че той я разбираше. Изглеждаше тъжен и примирен.

— Нощта е ясна — заговори най-после тя и затропа с крака, за да стопли измръзналите си пръсти. Прокле се, че не й хрумна нещо по-добро. Дори когато имаха съществени различия в мненията, двамата със Синклер никога не изпитваха трудност да намерят правилните думи.

Очевидно той имаше същия проблем, защото след кратка пауза отговори:

— Надявам се да ни намерят.

— Няма от какво да се притесняваш. Всички познаваме много добре това място за срещи.

Отново потънаха в мълчание. И двамата се преструваха, че са заслушани в тайнствените шумове на нощта: жален вик на сова, бегли стъпки в ниските храсти.

— След два дни ще сме в Англия — каза Бел. — Предполагам, че ще потеглиш веднага за Лондон, за да докладваш на началниците си.

— Първо ще направя посещение на Виктор Маршан — отвърна с мрачна решителност Синклер.

— С удоволствие ще те придружа.

Погледите им се срещнаха. Явно мислите им вървяха в една посока, както по-рано: и двамата бяха решени да си разчистят сметките с подлия си работодател. На устните на Синклер заигра усмивка и Бел изпита чувството, че ледът помежду им започна да се топи.

— А след това, Ейнджъл… — заговори нежно той.

— Изабел! — прозвуча загрижен глас от вътрешността на каретата. Жан-Клод се бе събудил и беше открил, че Бел не е до него.

Тя се опита просто да пренебрегне вика му и зачака Синклер да завърши изречението си.

Но той отново се напрегна и лицето му помрачня.

— По-добре се върни в каретата, Бел. Навън е много студено.

Тя понечи да протестира, но той й обърна гръб и отиде при Баптист, за да му помогне да задържи нервно потрепващите и дърпащи се коне. Не й оставаше нищо друго, освен също да се върне при каретата.

Синклер забеляза, че умният французин го наблюдаваше изпитателно, и направи гримаса.

— Мога да се справя и сам — отбеляза Баптист. — Идете да се постоплите в каретата.

— Вътре има прекалено много хора — отговори сърдито Синклер.

Баптист поклати глава.

— Не бъдете глупав, мосю Синклер. Бел не бива да остава дълго време сама с графа.

— Това не е мой проблем. — Синклер прехапа устни. Надяваше се, че Баптист е разбрал намека му и няма да обсъжда повече отношенията между него и Бел. Ала дребният французин не разбираше от английски намеци.

— Не е редно да стоите настрана, приятелю — укори го той. — Всеки съперник внася живот в любовта. Нали сте влюбен в моята Изабел? Защо тогава отказвате да се борите за нея?

— Изабел не е тлъсто кокалче, за което се карат две ръмжащи кучета. Дамата е свободна да направи избора си.

— Пфу! Странен народ са англичаните. — Баптист изпухтя презрително. — Студени хора!

Синклер не се засегна от упрека срещу английския народ, по-скоро съжали, че беше разсърдил добрия си приятел. Баптист най-сетне разбра, че темата беше болезнена за „студения“ англичанин, и заговори за конете.

Бел се прибра в каретата, сгуши се под кожената завивка и нервно забарабани с пръсти по стъклото. Кога най-сетне щяха да дойдат хората на Креси? Копнееше да продължат пътя си. Защо Жан-Клод не искаше да заспи отново? Чакането изнервяше и него, макар да не го показваше. Благородният граф не беше създаден за такива приключения.

— Никога не бях помислял, че един ден ще се радвам на завръщането си в Англия — заговори разкаяно той. — Липсва ми Жан-Жак. — Когато Бел не отговори, той добави: — За вас също ще бъде спасение да се настаните в някоя топла гостилница и отново да облечете женски дрехи.

Естествено Жан-Клод се шокира, като я видя в мъжки дрехи. Дяволчето в сърцето й я накара да възрази:

— Панталонът е много практичен. Човек добива свобода, която вие мъжете не умеете да цените. Я се опитайте някой път да се разходите с дълга пола!

При такъв отговор Синклер със сигурност щеше да избухне в смях, но Жан-Клод ужасно се стресна. Тя беше забравила, че докато живееха заедно, винаги внимаваше какво казва и дори не смееше да се шегува. След толкова дълга раздяла беше невъзможно да си върне старите навици.

— Още не сте ми разказали как се присъединихте към тази банда заговорници — каза той.

— Това е дълга и уморителна история — отвърна тя, защото нямаше намерение да му дава обяснения.

Той се наведе към нея и взе ръката й.

— Дълги години сте живели живот, чиито опасности започвам да осъзнавам едва сега. Боя се, че за всичко съм виновен аз. Аз ви изоставих, аз…

— Моля ви, Жан-Клод — прекъсна го рязко тя. — Хайде да погребем чувството за вина и обвиненията. Никой за нищо не ме е принудил. Живея живота, който ми е приятен.

Щом изрече тези думи, тя с учудване разбра, че това беше истината. Жан-Клод й бе оставил малко пари и тя можеше да живее в Англия като почтена вдовица — разбира се, ако го искаше.

Жан-Клод поднесе ръката й към устните си.

— Не искам да знам нищо за миналото ви, Изабел. Провалът, който преживях, ми даде добър урок. Разбрах, че само бъдещето е наистина важно. Вече не мога да ви предложа земи и почтено име, но в Англия разполагам с много удобна къща в провинцията. А и кой знае, може би един ден ще се върна в Дьовил. Още не съм загубил надежда.

Той хвана и двете й ръце и ги стисна здраво.

— Искам да се върнете при мен. Искам да станете отново моя жена и майка на сина ми.

Бел се вгледа с болка във фините, сериозни черти, облени от лунната светлина. Доскоро този мъж беше единственият в живота й. Сега й предлагаше всичко, за което някога беше мечтала — сигурен дом, любовта си, дори детето си, което беше най-ценното му богатство.

Да, мъжът със сивите очи винаги щеше да има място в живота й, но нещо я отдалечаваше от него. Той щеше винаги да присъства в спомените й, горчиво-сладки като увехнали розови листенца, подредени внимателно в дебела книга. Лицето му се разми пред очите й и бе изместено от друго лице: мъж с гарвановочерна коса, топла усмивка, зелени очи, пълни с любов, смях и живот. Редом със Синклер Жан-Клод избледня като скъп призрак от миналото.

Тя освободи внимателно ръцете си и отговори учтиво:

— Благодаря ви за предложението, Жан-Клод. Не можете да си представите колко съм щастлива, че най-после ми простихте. Но и двамата знаем, че нямаме общо бъдеще.

От устата му се изтръгна тих, болезнен стон.

— Попитайте сърцето си, огледайте внимателно чувствата си и ще разберете, че казвам истината — продължи спокойно Бел. — Ние с вас никога не сме си подхождали. Ако не беше дошла революцията, сигурно щяхме да живеем щастливо и мирно и до днес. Но годините, които изминаха оттогава, внесоха в живота ни огромни промени.

— Но ако наистина искаме, ще забравим тези години и ще заживеем отново живота, който толкова обичахме — произнесе умолително той.

Тя сложи пръст на устата му.

— Моля ви, Жан-Клод, не казвайте нищо повече. Това би означавало само да си причиним още болка. Откажете се от тази мечта. Нека този път се разделим като приятели.

Той падна тежко на седалката и Бел се уплаши, че отчаянието ще го съкруши напълно. Ала вроденото му достойнство на граф Дьовил го спаси.

— Както желаете, скъпа — промълви тихо той.

След този разговор и за двамата беше невъзможно да останат един до друг в каретата. Жан-Клод направи първата крачка и й помогна да слезе. Бел видя, че Синклер седеше на капрата, а Баптист ходеше нервно напред-назад.

— Хората на Креси никога не закъсняват — изръмжа гневно той. — Точно днес, когато е толкова студено, ли трябваше…

— Може би… — Изабел не довърши мисълта си, защото откъм края на гората се чу конски тропот.

— Най-сетне! — Жан-Клод въздъхна облекчено.

Ала Бел му направи знак да мълчи и се вслуша напрегнато. Бърз поглед към Баптист й показа, че и той беше загрижен. Двамата мислеха едно и също.

— Нещо не е наред — прошепна тя. — Конят е само един и препуска право през гората, не по шосето.

Тропотът на копита бързо се засилваше. Само след минута ездачът изскочи от храстите край пътя. Вятърът развяваше гривата на коня, черна като наметката на ездача. Двамата изглеждаха като нощни призраци, изникнали внезапно от дълбините на гората.

Едрият кон препусна право към Бел и тя се вцепени от страх. Чу отчаяния вик на Жан-Клод. Синклер също извика нещо, но тя не беше в състояние да отмести поглед от препускащия насреща й ездач. Той дръпна юздите с такава сила, че конят рязко изви глава и изцвили от болка. Качулката на мъжа падна и разкри обезумелите черти на Лазар. Устните му бяха разкривени в грозна усмивка. Лицето му пламтеше от омраза. В ръцете му блесна пистолет, очите светеха от жажда за убийство.

Преди Бел да е осъзнала какво я очаква, Баптист се хвърли върху нея и я събори на земята. Отекна изстрел, изви се облаче син дим. Гърмът я оглуши, но тя не беше ранена. Бълвайки грозни ругатни, Лазар се бореше с подплашеното животно.

Синклер грабна старата пушка на Баптист и стреля по Лазар, но не улучи. Пукотът уплаши още повече стреснатия жребец, той се вдигна на задните си крака и хвърли ездача си на земята. Лазар падна тежко на каменната настилка и остана да лежи замаян.

Жан-Клод посегна към ръката на Бел.

— Моля ви, Изабел, влезте в каретата! Там ще сте на сигурно място.

Бел го отблъсна гневно. Погледът й беше прикован в Баптист, който се беше облегнал на каретата и всеки момент щеше да рухне.

— Баптист! — изпищя тя и се хвърли към него.

Дребният французин изохка болезнено и лицето му стана смъртнобледо. Падна в ръцете й и когато Бел се опита да го задържи изправен, по ръцете й потече кръв.

— Не! — пошепна задавено тя. — Божичко, не!

С помощта на Жан-Клод Бел положи ранения върху твърдата земя. В отчаянието й имаше една-единствена мисъл: да спре потока ясночервена кръв, който течеше от гърдите му.

През това време Лазар успя да се вдигне на крака. Изръмжа като ранен звяр и измъкна ножа от колана си. Острието блесна под лунната светлина. Синклер направи огромен скок, падна върху него и го събори на земята. Двамата поведоха ожесточена борба за оръжието. Лазар се биеше със свръхчовешка сила, тласкан от парещата си жажда за отмъщение, но и Синклер беше обзет от гняв, какъвто не беше изпитвал никога досега.

— Пусни ножа, гаден червей! — изсъска той. — Пусни го или ще ти счупя ръката!

Лазар се изплю в лицето му и почти успя да се изтръгне от хватката му. Острието на ножа се озова в опасна близост до шията му, но той с последни сили успя да отблъсне десницата на противника си. Сграбчи китката му и я удари с все сила в един камък наблизо. Лазар изрева от болка и изпусна ножа.

Побеснял от гняв, Синклер замахна и заби юмрук в лицето на противника си. Удряше го отново и отново, докато Лазар загуби съзнание. Дори тогава му беше трудно да се отдръпне. Ужасен от бруталността си, той се надигна и пое дълбоко въздух. Глух стон му показа, че Лазар е още жив. Синклер дръпна шала от врата му, изви ръцете му зад гърба и ги върза здраво.

Едва тогава се обърна да види какво става при каретата. Бел, наведена над Баптист, беше сложила главата му върху наметката си и отчаяно се опитваше да спре кръвта, която изтичаше от раната на гърдите. Синклер се запъти към тях, олюлявайки се. Жан-Клод го погледна и тъжно поклати глава.

— По дяволите, Баптист — зашепна с треперещ глас Бел, — какви ги вършиш? Защо ме принуждаваш да се върна с теб в любимия ти Париж, за да те лекувам?

Въпреки непоносимата болка дребният французин успя да се усмихне.

— Не, ангелче, този път не!

В гърлото на Бел беше заседнала корава, пареща буца. Искаше да възрази, но усещаше, че животът бързо се оттича от тялото на стария й приятел.

— О, Баптист, какво ти причиних! — изплака тя. — Трябваше да те оставя да си правиш ветрилата. Трябваше…

Не можа да продължи, защото той посегна към ръката й и я стисна с последни сили.

— Не се обвинявай… — пошепна с пресекващ глас той. — Аз не съжалявам за нищо. Знаеш, че го правех по своя воля. Братята ми… И аз исках да отмъстя, ангелче…

Лицето му се сгърчи от болка и Бел изплака задавено. И нейното сърце се разкъсваше. Натискът на ръката му отслабна. Той й кимна да се наведе към лицето му. Гласът му беше едва доловим шепот.

— Ще те помоля… за последна услуга, ангелче.

Бел преглътна мъчително.

— Всичко, което искаш, Баптист. Трябва само да ми кажеш.

Той събра цялата сила, която му беше останала, но езикът вече не искаше да му се подчинява. Пусна я и вдигна ръката си. Но само след миг тя падна безсилно и ясните кафяви очи се втренчиха покрай нея в безкрайните дълбини на нощта.

— Баптист? — повика го тихо Изабел и в следващия миг разбра, че той вече не можеше да я чуе. След всичко, което беше преживяла, тя приемаше мрачната реалност на смъртта, но този път болката беше непоносима. Коленичи пред тялото на стария си приятел с чувството, че всяко движение можеше да премахне състоянието на незнание и безчувственост и да го замени с болката на знанието.

Синклер се наведе и затвори очите на Баптист. Бел не смееше да се помръдне. Когато Жан-Клод внимателно докосна рамото й, тя отблъсна ръката му. Не искаше утеха.

Бел си заповяда да стане и когато стъпи на краката си, се огледа наоколо с дива решителност. Най-сетне видя, каквото търсеше: Лазар. Убиецът беше само на няколко метра от него. Беше в съзнание, но не се опитваше да се освободи от оковите. Лицето му беше обезобразено от грозни подутини и рани, от които течеше кръв, но очите святкаха все така злобно.

Тъгата бе прогонена от необуздан гняв, който едва не я задуши. От гърлото й се изтръгна вик, тя грабна ножа на Лазар от земята и закрачи към него.

— Какво правите, Изабел? — извика уплашено Жан-Клод. Когато тя не спря и изобщо не даде знак, че го е чула, графът се стресна още повече. — Скъпа, не бива така… Негодникът е обезвреден.

— Оставете я на мира — процеди през зъби Синклер.

Изабел го погледна за миг и отново устреми поглед към убиеца. Той не каза нищо повече, само я наблюдаваше, изчаквайки.

Изабел блъсна Жан-Клод настрана, направи три бързи крачки и се наведе над Лазар. Ножът блестеше в дясната й ръка.

Очакваше, че той ще се мята в смъртен страх — вместо това подутите му устни се накъдриха в коварна, нагла усмивка, а в очите му светна лудост. Тя стискаше ножа толкова силно, че ръката й затрепери. Не виждаше нищо, освен лицето на Лазар. Всичко грозно, жестоко и подло, цялата тъмна страна на революцията се беше събрала в тези окървавени черти. Или в момента тя виждаше само собственото си отражение в искрящите от омраза мъжки очи?

Тази мисъл я накара да спре. Макар че вдигна ножа още по-високо, вече беше твърде късно. В този кратък миг разумът й се бе върнал. Пое дълбоко въздух и хвърли ножа. Лазар я погледна смаяно, после избухна в див гняв.

— Мръсница! — изфуча той, когато тя му обърна гръб. — Гадна мръсница! Върни се и ме убий! Нали това искаше?

Бел отиде при двамата мъже, които я чакаха до каретата. Разбрал какво го очаква, Лазар изрева и започна да проклина.

— Изабел! — изкрещя той и ехото на името й се изгуби в безкрайната гора.

Жан-Клод изпитваше дълбоко облекчение. Синклер остана все така спокоен.

Когато погледите им се срещнаха, тя разбра: през цялото време той е знаел, че тя няма да извърши хладнокръвно убийство. Познаваше я по-добре, отколкото се познаваше самата тя.

Бел коленичи отново до безжизненото тяло на Баптист. Жан-Клод застана до нея и се вгледа тъжно в лицето на мъртвия.

— Смел човек беше — пошепна той. — Жалко, че не можа да ни каже последното си желание.

— Не беше и нужно. Знам какво искаше от мен. — Бел се наведе над стария си приятел, вдигна ръката, която беше посочила към Париж, и я положи върху гърдите му.