Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (4)

3

В колата Ноел наблюдаваше как Мери рови в чантата си за ключовете.

Трябва да й благодаря, помисли си тя. Първо за това, че дойде дотук и за това, че се намеси във всички тези проблеми, но нещо я спираше да го направи. Не знаеше защо се получаваше така, но още от дете имаше чувството, че крие нещо скъпоценно от майка си, нещо, което пазеше дълбоко в себе си от страх, че дори допирът на въздуха може да го развали. Тя се протегна и докосна ръката на Мери.

— Не е необходимо да правиш всичко това. — Думите й прозвучаха по-рязко, отколкото й се искаше, и затова побърза да добави: — Имам предвид, че го оценявам, но не очаквах…

— Глупости, не съм си и помисляла да те оставя да се справяш сама. Освен това, не съм изминала целия този път просто за да си стоя и да бездействам. — Гласът на Мери беше твърд и решителен. Тя запали колата и взе слънчевите си очила от жабката.

Докато пътуваха, тишината между тях се изпълни с напрежение. Ние сме като два магнита, помисли си Ноел. Вечно спореха една с друга. Може би не полагаха достатъчно усилия. Каквато и да беше причината, отношенията им никога не можеха да бъдат като между нея и Ема…

Ноел си помисли за това как дъщеря й се е събудила в къщата на „Рамзи Терас“. Какво ли й е казал Робърт? Че мама е болна? Това поне щеше да е истина. Ноел се чувстваше ужасно, стомахът й се преобръщаше, а главата й сякаш не беше нейната. Но тя би изтърпяла всякакви страдания, за да си върне Ема. Молеше се тази адвокатка, приятелката на майка й, да успее да й помогне.

Лейси Бъкстън живееше на срещуположния край на града, на Егремонт Драйв, на около километър от „Рамзи Терас“. Докато се изкачваха по дългия лъкатушещ път, който минаваше покрай църквата „Сейнт Винсънт“ и погребалния дом, Ноел се запита: „Ами ако се окаже, че не може да направи нищо, тогава какво?“.

В един момент Ноел се усъмни дали наистина не е станало така, както твърдеше Робърт. В началото на брака им имаше много сутрини, в които тя се събуждаше с доста смътни спомени за случилото се предишната вечер. Сутрини, в които паниката я сграбчваше и я заливаха вълни на самообвинения и срам.

Не, щях да си спомням как изпивам поне първата чаша алкохол, помисли си тя. А и първото нещо, което би й се приискало, когато се събуди тази сутрин, щеше да бъде още едно питие. Той си играе с мен. Иска да ме накара да си мисля, че съм луда.

Ноел осъзна срещу какво се изправя и изпадна в отчаяние. В тази битка срещу Голиат, тя дори не разполагаше с прашка. Как можеше да се надява да победи?

Мери я погледна загрижено.

— Искаш ли да спра за малко? Струваш ми се бледа.

— Не, добре съм. Просто имам нужда от малко въздух. — Тя свали стъклото. Изобщо не се чувстваше добре, но какъв смисъл имаше да се оплаква? Майка й едва ли щеше да я разбере, макар че бе убедена, че Мери никога не е била толкова разтревожена за нея.

Вдишвайки свежия въздух, тя почувства как гаденето започва да отминава. Но паниката в душата й отказваше да изчезне. Ами ако наемането на адвокат не беше достатъчно, за да реши проблема? Ами ако не можеше да си върне Ема днес… или дори утре?

Даже мисълта за подобна възможност беше непоносима.

— Лейси ще ти хареса. — Гласът на майка й достигна до нея някъде отдалече. — Не съм я виждала, откакто завършихме гимназията, но дори тогава тя беше по-различна от останалите. Имаше свое собствено мнение и не й пукаше особено кой какво мисли за нея. Даже когато я обявиха за градската блудница.

— Вярно ли е, че е била прелъстена от техен семеен приятел?

Мери се засмя.

— Тя се кълнеше, че идеята е била колкото негова, толкова и нейна, но според мен го казваше само за да шокира баща си. — Тя намали скоростта. — Доколкото си спомням, господин Бъкстън не беше от най-либералните бащи. Ето защо Лейси бе изпратена да живее при чичо си и леля си в Бъфало. Оттогава не съм я виждала, но когато чух, че е станала адвокат, не бях изненадана.

— Надявам се само да се заеме с моя случай. — Ноел внимателно се вгледа в майка си. — Ти ми вярваш, нали? За това, което стана снощи?

Те се изкачваха нагоре по Чатъм Хил, минавайки покрай старото автобусно депо и увеселителния парк. Мери й хвърли бърз поглед и каза решително:

— Признавам, че в началото имах известни съмнения, но вече — не.

Ноел почувства облекчение. Освен баба си, имаше още един съюзник. С малко късмет скоро щеше да има и друг. Посегна към чантата си. Беше се пооправила, но пропусна да среши косата си. Ако не изглеждаше прилично, Лейси щеше да я помисли за леко смахната.

Майка й изглеждаше както винаги перфектно. Ноел се замисли за неизбежното сравнение. Хората винаги казваха, че двете с майка й приличат по-скоро на сестри, но това, което имаха предвид, беше, че Мери е по-хубава и по-елегантна.

— Продължавам да си мисля за всички тези хора около нас снощи, за това какво са си помислили те. — В малкото огледалце, което държеше пред лицето си, очите й изглеждаха подути и зачервени. — Не че самата мен ме интересува. Но ако се стигне до съд…

— Сигурна съм, че и на Робърт му е хрумнала тази мисъл. — Мери я погледна изпитателно.

— Помниш ли как ме предупреди, че бракът с него ще бъде най-голямата грешка в живота ми?

— Щях да съм много щастлива, ако се беше оказало, че греша.

— Но се оказа права. Въпреки това никога не съм си представяла, че е способен да стигне толкова далече.

— Възможно е и да не му се е наложило да лъже. Представи си, че съдията му е дължал някаква услуга.

Ноел изпита уважение към майка си. Понякога Мери се държеше така, сякаш никога не е стъпвала в този град и все пак много добре знаеше как стоят нещата.

— Всеки в Бърнс Лейк му дължи нещо. — Ноел беше свикнала с този факт и той й се струваше толкова естествен, колкото и че небето е синьо. — Работниците му не са единствените, които зависят от него. Той сключва сделки за отдаване под наем. Дава пари назаем. Помага на политици да печелят избори. Никак не бих се учудила, ако въпросният съдия му е бил задължен. — Тя се облегна назад, съкрушена от мисълта с какви непреодолими препятствия трябваше да се бори.

— Хайде да видим какво ще каже Лейси.

Мери спря пред скромна къща във фермерски стил, боядисана в кафяво и зелено. Боята по капаците на прозорците беше започнала да се бели, а старият датсун, паркиран на алеята, със сигурност бе видял доста път. Ако Лейси беше преуспяла адвокатка, не си личеше по дома й. Ноел изпита безпокойство, когато тръгна по алеята и забеляза неподдържаната трева и изоставения чемшир.

Изведнъж се почувства замаяна, майка й я хвана под ръка, а тя с благодарност се облегна на нея. Точно като пияница. Онова време не беше толкова отдавна, че да е забравила какво е да се бориш сутрин с натежалата си глава, опитвайки да се раздвижиш. Споменът я накара да се стегне и да отблъсне ръката на майка си. Мери, която не разбра какво става, я погледна леко обидено.

Стъпиш ли на пукнатина, майка ти ще пострада, повтаряше наум Ноел старото детско заклинание срещу беда. Колко ли пукнатини беше прескачала като дете? Всъщност причината не беше мисълта да предпази майка си от беда, тъй като винаги бе знаела, че това е едно глупаво суеверие. Вероятно онова, което се беше опитвала да съхрани, бе крехката връзка с нея. Тя виждаше майка си рядко, а когато си беше у дома, Мери като че ли никога нямаше време за нея.

Ноел не желаеше Ема да израсне по този начин, живеейки от един щастлив миг до друг. В очакване на вълшебния ден, в който двете ще могат да бъдат заедно през цялото време. А как щеше да живее без Ема? С изключение на баба й, тя бе всичко, което имаше.

Когато забеляза износената изтривалка на прага и старата пощенска кутия, тя се обърна нервно към Мери.

— Как ти звучеше тя по телефона?

— Сякаш съм я вдигнала от леглото. И съм почти сигурна, че не беше сама. — Мери се усмихна закачливо. — Явно някои неща никога не се променят.

Жената, която отвори вратата, се оказа съвсем различна от това, което очакваше Ноел. Тя си беше представяла едрогърда блондинка в широка роба, нещо като долнокачествена Мей Уест. Лейси Бъкстън се оказа дребничка жена с луничаво лице, късо подстригана прошарена тъмна коса и кафяви очи, в ъгълчетата на които се появиха бръчици, когато се усмихна. С джинсите и моряшката си фланелка, приличаше повече на майка от училищното настоятелство, отколкото на преуспяла адвокатка по бракоразводни дела.

— Здравейте и двете! Влизайте. — Тя погледна зад тях и изсвири пронизително. — Саманта! Тук, момичето ми! Остави бедната стара котка на мира! — Силният глас, излязъл от това дребно тяло, доста изненада Ноел — сякаш се бе провикнал хамалин.

Огромен космат звяр профуча покрай тях и докато Лейси ги водеше към разхвърляния хол, кучето скочи върху канапето, както си беше с мръсните лапи. Лейси сякаш не го забеляза. Тя беше прекалено заета да оглежда Мери.

— Чакай да те видя. Каква е тайната да се запазиш непокътната?

Мери престорено завъртя очи.

— Оценявам комплимента. Особено като се има предвид, че аз бях единствената от класа, която се дипломира година по-късно.

Адвокатката се засмя и се обърна към Ноел.

— А ти трябва да си дъщерята на Мери. Господи, не може да бъде! Помня те, когато беше мъничко бебе. — Тя й подаде ръка. Не спомена, че приличат на сестри. Една точка за Лейси.

Ноел й писа още една точка и за енергичното, делово ръкуване.

— Благодаря ти, че ме прие толкова бързо.

Лейси се усмихна.

— Жалко, че става по такъв неприятен повод. Ще стигнем скоро и до това. Сядай, ако успееш да откриеш свободно място. Какво искаш за пиене? Чай, кафе? Боя се, че това е всичко, с което разполагам. Преместих се тук преди седмица и както вероятно си забелязала, не съм успяла още да пооправя наоколо.

Ноел едва се сдържаше да не изкрещи: „Ти луда ли си? Дъщеря ми е в капан, а ти очакваш от мен да стоя спокойно и да си бъбря безгрижно?“. Успя да се усмихне и промърмори:

— Чаша чай, благодаря.

— За мен кафе — каза Мери.

Минути по-късно Лейси отново се провикна със своя гръмотевичен хамалски глас:

— Чух, че имаш собствена агенция за връзки с обществеността в големия лош град. Аз ли? Двайсет и осем години в Синсинати. Не питай, дълга история. Все още не мога да се отърся от атмосферата на малкия град. Когато майка ми почина и ми остави тази къща, реших, че това е знак от Бог, че трябва да се върна и да направя нещо тук.

— Моите съболезнования за майка ти — каза Мери, когато Лейси се появи отново, носейки внимателно чашите. — А баща ти, той жив ли е още?

— Зависи какво имаш предвид под жив. В болница е и през повечето време не е на себе си. — Независимо от лошите им взаимоотношения, Лейси изглеждаше искрено натъжена. — А какво става с твоите родители?

— Татко почина, когато Ноел беше малка — отвърна Мери. — Майка ми още се държи. — Тя не спомена, че майка й е болна.

Дали има представа колко зле всъщност е баба, запита се Ноел.

Лейси избута песа настрани с една маратонка, за да освободи място на канапето. Когато седна на възглавничките, целите в кучешки косми, тя се облегна и погледна открито Ноел.

— Добре, хайде да се захващаме. Знам, че не си дошла тук, за да слушаш старите ми ученически истории, затова, защо не си поемеш дълбоко въздух и не започнеш отначало?

Стори й се сърдечна и изпълнена със съчувствие, като в същото време се държеше насърчително и делово, поради което Ноел трудно се сдържа да не избухне в сълзи.

— Става въпрос за дъщеря ми. Тя е на пет. Казва се Ема. — Преглътна с мъка. — Двамата със съпруга ми… Разделихме се преди няколко седмици. Смятах, че ще решим въпроса като цивилизовани хора. Но снощи той дойде и я взе, докато… докато аз спях. — Ноел реши да не разкрива всички гнусни подробности; щяха да прозвучат доста нелепо. Предпочете да изчака, докато Лейси реши дали да се заеме със случая. — Сега той твърди, че има съдебна разпоредба, която му присъжда временно настойничество. Нямах представа, че е възможно да се направи, без да присъстват и двете страни по случая.

Лейси кимна замислено.

— Нарича се изслушване само на едната страна. Използва се при извънредни обстоятелства, когато се приеме, че детето е изложено на непосредствена опасност.

Ноел застина.

— Аз съм добра майка, госпожице Бъкстън. Никога не бих навредила на дъщеря си.

— Моля те, наричай ме Лейси. — Тя се усмихна окуражително. — Виж, ще бъда откровена с теб. Не те познавам много добре, но съпруга ти го помня още от училище. — Тя размени многозначителен поглед с Мери. — Още тогава той знаеше как да постигне своето, без да се съобразява с нищо.

— Въпросът е, можеш ли да ми помогнеш?

Ноел си пое дълбоко въздух. Ами ако Лейси откаже? Към кого щеше да се обърне? Докато оглеждаше още неразопакованите кашони и нахвърляните навсякъде книги, й хрумна, че ако някой, който я познава, влезе в този момент, би решил, че тя, Ноел, чиято къща бе винаги педантично подредена, е по-самоуверената от двете. А ето че тя стоеше тук, сърцето й биеше лудо и отчаяно се надяваше, че жената, която обитава този разхвърлян дом, пълен с отпечатъци от лапи и кучешки косми, ще намери начин да я спаси.

Тя гледаше разтревожено как Лейси замислено отпива от кафето си, сякаш преценява вероятността да се изправи срещу толкова властен човек като Робърт. Най-накрая, с решително изражение, остави чашата си на масичката.

— Аз съм на четирийсет и седем години. Блъскала съм си главата почти толкова дълго, колкото ти си живяла. Единственото, което исках, беше тиха и спокойна семейна адвокатска практика. Ако поема този случай, ще бъде все едно християните да бъдат хвърлени срещу лъвовете. — Тя се взираше в пространството, след това рязко се надигна. — От друга страна обаче никой никога не ме е обвинявал, че играя на сигурно.

Ноел предпазливо въздъхна.

— Това означава ли, че приемаш?

Лейси се обърна към Мери.

— Помниш ли Бък, брата на Робърт?

Мери се намръщи.

— Той не почина ли при някакъв инцидент?

— Колата му излезе от пътя и се преобърна в една пропаст. Загина на място. — Тя тъжно поклати глава. — Беше на деветнайсет. Доста кофти начин да приключиш живота си, нали? — Преди Ноел да успее да попита какво общо има братът на Робърт с всичко това, Лейси поясни: — Ходехме с него в гимназията, той беше по-голям, а аз бях първокурсничка. Беше добро момче. По начина, по който се държаха родителите му обаче, човек можеше да си помисли, че аз съм Вавилонската блудница. Господи, та ние дори не бяхме спали заедно! Просто излизахме няколко месеца, но предвид натиска, на който беше подложен Бък, бях учудена, че не скъса с мен по-рано.

Ноел много добре разбираше какво има предвид Лейси. Само като си спомнеше колко време беше отнело на родителите на Робърт да започнат да се държат по-топло с нея. Дори след почти девет години ледът не беше напълно разтопен. Все пак с течение на времето Гертруд беше станала по-мила с нея. „Може би, защото съм майка на единствената й внучка“, каза си тя. Свекърва й направо обожаваше Ема.

— Те почти никога не говорят за Бък. Предполагам, че все още е твърде болезнено за тях.

— Важното е — продължи Лейси, — че знам от личен опит какво мога да очаквам от семейство Ван Дорен. Знам срещу какво се изправям. — Тя погледна твърдо Ноел. Кафявите й очи бяха открити и непоколебими. — Май имам нужда от психиатър, но да, ще поема случая. — Тя вдигна ръка. — Все пак, преди да ми благодариш, трябва да те предупредя: няма да е никак лесно. Освен това, няма и да е евтино. Сигурна съм, дори без да съм запозната изцяло със ситуацията.

Ноел не беше сигурна дали да се радва, или да се тревожи.

— И какво ще правим сега?

— Първо, утре сутринта ще проведа няколко телефонни разговора. Кой е адвокатът на съпруга ти? — Лейси взе лист и химикалка.

— Брет Джордън, от адвокатската кантора „Джордън, Торънс и Сандърс“ — съобщи й Ноел. — Но тях ги използва само за сделки с недвижими имоти и други подобни неща.

— Най-вероятно те са го насочили към някой специалист по семейно право. — Лейси си записа нещо на листа. — Веднага след като разбера нещо, ще ти кажа. Опитай се да не се тревожиш прекалено. Няма смисъл да изпадаш в паника, преди да сме разбрали как точно стоят нещата. И колкото и да ти се иска, недей, повтарям, недей да правиш опити да се свързваш със съпруга си. Имаш си достатъчно проблеми и в момента. Разбрахме ли се?

Ноел кимна неохотно. Но мисълта за малкото й момиченце, което плаче за нея през нощта, се беше запечатала ясно в съзнанието й и нищо не можеше да я изтрие оттам. Ако можеше да види Ема, дори и само за една минута, да я увери, че всичко ще се оправи…

— Възможно ли е да ни кажеш в общи линии какво да очакваме? — размърда се Мери, балансирайки чашата с кафе върху коляното си.

— Добрата новина е, че заповедта за попечителство е временна. — Лейси разсеяно погали Саманта, която хъркаше като мечка по време на зимен сън. — Веднага след като бъде назначено истинско изслушване, ще получим шанс да изложим нашата гледна точка. Така че трябва да насрочим дата за това колкото е възможно по-бързо.

Ноел се чувстваше като умиращ от глад човек, на който бяха подхвърлили само трошица хляб. Единственото, което искаше бе трошица надежда.

— Какви са шансовете ми да си върна Ема?

Лейси се усмихна мрачно.

— Ако знаех отговора, щях да съм врачка, а не адвокат. Утре ще разберем повече. Стискай зъби дотогава, става ли? — Тя ги изпрати до вратата, където стисна ръката на Ноел в знак на солидарност. — Запомни, няма да стреляме, докато не ни паднат точно на мушката.

На Ноел, която вече беше на прага на психически срив, това й прозвуча като обявяване на война.

 

 

Дорис Куин беше седнала на любимия си стол до прозореца и се опитваше да бродира. При нормални обстоятелства по това време тя щеше да спи следобедния си сън. Но обстоятелствата не бяха нормални. И колкото и да беше изморена, и дума не можеше да става за сън.

При положение че внучката й беше в опасност, тя не можеше да си позволи подобен лукс.

Освен това имаше и още нещо, което трябваше да направи.

При звука от колата на Мери, която паркира пред къщата, Дорис се надигна и остави бродерията. Но когато се опита да се изправи, коленете й се подгънаха и тя падна, издишайки рязко. Трепереше цялата, а сърцето й биеше неравномерно. Дорис почувства силно раздразнение.

Ненавиждаше болестта си. Тя я правеше слаба и егоцентрична. Всяко ново изпитание пред любимите й хора беше тест и за собствената й издържливост. Как щеше да изтърпи напрежението? Щеше ли това да се окаже камъчето, което да преобърне колата? Сякаш опасността за внучката й не беше достатъчно голям проблем!

Дорис потърси в джоба на домашната си роба молитвената си броеница. Очите й се притвориха, а устните й се раздвижиха, шепнейки беззвучно:

— Пресвета Дева Марийо, моли се за нас грешниците, сега и в мига на смъртта ни…

Да, Светата Майка щеше да й даде сила. Когато очакваше първото си дете, лекарите я предупредиха, че може да не успее да го износи до деветия месец. Тогава тя отправи многобройни молитви и Мери Катерин се появи на този свят съвсем нормално, нали така? За благодарност Дорис я кръсти на Светата Дева. Второто име на Мери, Катерин, беше на нейната майка, която, въпреки многобройните грижи за петте си деца, никога не пропускаше неделните и петъчните служби. И въпреки това, Дорис не можеше да си представи по-упорито и своеволно дете. Нямаше нищо общо със сестра й, която беше кротка и не създаваше грижи.

Поради тези причини Дорис винаги се беше отнасяла строго с Мери, решена да вкара твърдоглавата си по-голяма дъщеря в правия път. Но се беше провалила. Не само като майка, но и в Божиите очи.

О, да, беше постъпила по християнски, когато прие дъщеря си и нейното бебе преди толкова много години. Но нима не се беше отнасяла ревниво с детето на дъщеря си? Нима не беше окуражавала по всякакъв начин Ноел да се привърже повече към нея? Доскоро Дорис беше сляпа за това, но болестта й, съчетана с прозрението, че наближава своя край, я бяха накарали да прогледне и да види грешките си.

Дори да имаше шанс да започне отначало, не би могла да промени нищо. Трябваше да приеме факта, че беше нарушила основни принципи. И все пак точно това им беше осигурило покрив над главата и средства за оцеляване. Съпругът й, мир на праха му, беше добър човек, но слабохарактерен. Тя трябваше непрестанно да го подтиква за всичко. Да го окуражава и мъмри непрестанно.

Но каквито и грешки да беше правила, трябваше поне да опита да поправи някои от тях. Мери трябваше да разбере, че играе важна роля в живота на дъщеря си. Ноел имаше нужда от нея. Сега повече от всякога. Беше време да оправи нещата.

Дорис чу стъпките пред вратата и се изправи, трепвайки от острата болка в гърдите. Погледът й попадна на картината над дивана — разпънатият Христос с изражение на възторжена агония. Дорис обаче беше открила, че в приближаването на смъртта няма нищо възвишено. Всъщност всичко беше доста… обикновено. Дори малко смущаващо. Стомахът ти къркори в най-неподходящите моменти, а нощем под завивките ти се разнасят странни миризми. Започваш да настиваш много лесно и да се дразниш от всичко. Прекарваш половината си време в тоалетната, а останалото в леглото. Ставаш зависим от хора, които преди това си се опитвал да избягваш по всякакъв начин.

— Е, не ме дръжте в напрежение — заговори тя, когато Мери и Ноел влязоха. — Какво стана?

Лицето на Ноел беше бяло на фона на облака от разбъркана черна коса — проклятието на Дорис още от детските години на Ноел.

— Ами като цяло, май мина добре. — Тя въздъхна, поглеждайки към прозореца, сякаш очакваше всеки момент да види как Ема се прибира, подскачайки по стъпалата. — Утре ще знаем повече.

Дорис изсумтя с отвращение.

— Този твой съпруг! Почти бях решила да отида при него лично и да му дам да се…

— Майко! — Мери й хвърли предупредителен поглед. — Моля те, не точно сега.

Дорис млъкна изненадано. Как си позволяваше! Имаше време, в което подобни думи биха докарали на дъщеря й шамар. Но Мери вече не беше дете, а Дорис пазеше силите си за истинската битка, която предстоеше. Преглъщайки раздразнението си, тя смени темата.

— Има салата от риба тон в хладилника. Искате ли да направя няколко сандвича? Има и буркан туршия.

Ноел уморено поклати глава.

— Благодаря, бабо, но не бих могла да хапна нищо. Ако нямаш нищо против, смятам да се кача горе и да полегна.

— Аз също не искам нищо. — Мери погледна часовника си — изящен, златен и доста скъп. — Трябва да се прибирам. Искам да избегна натовареното движение. — Тя прегърна Ноел загрижено. — Обади ми се веднага щом разбереш нещо. Ако имаш нужда от мен, ще се върна незабавно.

Дорис почувства как у нея се надига разочарование. Не се съмняваше, че Мери наистина ще се върне, но въпросът не беше в това.

— Благодаря, мамо. Ще ти се обадя.

Прииска й се да ги разтърси здраво и двете.

„За бога, дете, би трябвало да знаеш как да поискаш това, от което имаш нужда!“

Дорис изпрати Мери до верандата.

— Е, много мило, че намина. — Тонът й беше хаплив.

— Имам важна среща утре сутринта. С много важен клиент. Трябва да… — По средата на стълбището Мери се спря и се обърна към нея. — Защо винаги трябва да се оправдавам пред теб? Тръгвам си, защото за момента не мога да направя нищо повече тук. Това не означава, че няма да се върна. За бога, майко, какво още искаш от мен?

— Би могла за разнообразие да опиташ да се държиш като майка.

Дорис наблюдаваше как нежното лице на дъщеря й се изопва, а бузите й пламват от възмущение. От двете й дъщери Мери беше тази, която повече приличаше на Тед. Имаше неговото високо чело и открити сиво-сини очи, неговата мека кестенява коса, която упорито отказваше да застане в прилична прическа, и неговия влудяващ навик да застава с единия си крак навън, сякаш бе готова да побегне всеки момент. За разлика от него обаче Мери не беше слабохарактерна.

За момент й се прииска да може да върне времето назад, до момента, в който Мери й каза, че е бременна. Ако само беше показала малко повече разбиране. Ако не беше казала всички онези ужасни неща…

— Нямам нужда точно ти да ми напомняш, че съм майка на Ноел.

На ярката слънчева светлина очите на Мери блестяха студено.

За момент изглеждаше, че иска да добави още нещо, което да уязви майка й. Дорис почти искаше тя да го каже. Само тогава биха могли да престанат да мислят за миналото.

— Очевидно имаш нужда — настоя възрастната жена.

Мери вдигна предизвикателно брадичка.

— Доставя ти удоволствие да ме виждаш така притисната, нали?

— Не става въпрос за теб, Мери Катерин, а за Ноел.

— Ти все още ме наказваш, нали? За това ли става въпрос?

Дорис въздъхна. Очакваше да се стигне дотук. Но, господи, защо трябваше да бъде толкова трудно? Болката, която беше усетила в гърдите си, вече пулсираше по цялото й тяло. А от другата страна на улицата Бети Кинан рискуваше от любопитство да падне от прозореца на втория етаж. Дорис почувства раздразнение, преди да си спомни, че Бети се грижеше за градината и прибираше пощата й през двете седмици, докато тя беше в болница.

— Ти си тази, която не може да прости — каза тя. — О, да, зная, че е по-лесно да обвиняваш само мен, че се чувстваш изолирана от живота на дъщеря ти. Но това няма да ти помогне. — В гласа й се промъкна колеблива нотка. — Хайде, Мери Катерин, тя има нужда от теб, от майка си, а не от една болна стара жена, която само й причинява тревоги.

Мери не отстъпи.

— Изглежда, забравяш, че имам свой собствен живот и ангажименти, да не говорим, че имам и собствен бизнес, за който също трябва да се грижа.

— Не е необходимо да ми го казваш на мен. Кажи го на Ноел.

— Ти винаги си знаела кое е най-правилното за всички, нали?

Омразата в очите на дъщеря й накара Дорис да се олюлее. Значи това бяха истинските чувства на Мери, прикрити зад заучената учтивост и подаръците за Деня на майката и рождените дни.

— Зная, че невинаги съм била справедлива с теб, Мери Катерин — каза тя уморено. — Затова те моля, да не правиш същите грешки с твоята дъщеря. Моля те… Ела си у дома! Тя има нужда от теб.

Тишината сякаш продължи цяла вечност. Мери първа я наруши.

— Трябва да тръгвам. — Гласът й беше студен.

Тя сложи чантата си на рамо и се обърна.

Дорис гледаше как дъщеря й се отдалечава бързо по алеята със скована походка, засенчвайки очите си с ръка. На ярката юлска светлина, дворът изглеждаше някак безцветен. Мери приличаше на образ от избеляла фотография в семеен албум.

После тя изчезна, а глухият звук от потеглянето на колата отекна в тишината. Дорис си пое дълбоко въздух. Беше напоен с нежния аромат на орлови нокти. Едва след това се отпусна на плетения стол на верандата. Дишаше тежко, притискайки с ръка болните си гърди. Радваше се, че дъщеря й не може да я види. Мери нямаше представа колко болна всъщност беше. Тя мислеше, че лекарите са отстранили злокачествения тумор изцяло. Дорис не й беше казала, че част от него не може да бъде отстранена оперативно.

Не искам да се чувства длъжна да се върне заради болестта ми, помисли си тя. Което беше глупаво, тъй като дъщеря й доста ясно беше показала, че изобщо няма намерение да се връща.

Мери беше избрала панорамния път, виещ се покрай езерото, преди да се слее с магистралата за града. В миналото винаги когато се чувстваше потисната, гледката на водата, прозираща през дърветата, й действаше като балсам. Днес обаче това не оказа желания ефект. Езерото остана назад. Тесният път със заобикалящите го елши, лаврови дървета и борове и хладната зелена светлина, която се процеждаше през клоните им, й подействаха не по-различно от някой мрачен градски тунел.

Как смее точно тя да ме обвинява, че съм разочаровала дъщеря си! Това беше не просто нечестно, беше жестоко. Би направила всичко възможно, за да помогне, но нима това означаваше, че трябва да зареже собствения си живот? Можеше да отнеме месеци. А междувременно как можеше да управлява бизнеса си от разстояние?

Ноел не би поискала подобно нещо от нея. Всъщност би се ужасила от подобна идея. Нима не беше това главната причина Мери да стои настрана? Тя никога не беше сигурна как ще бъдат приети опитите й за сближаване. Не че Ноел й беше сърдита за нещо. Нещата бяха далеч по-сложни. Техните взаимоотношения напомняха на цвете, израснало без необходимата му светлина — бледо и хилаво. Можеше да оцелее и дори да напъпи, но никога нямаше да разцъфти напълно.

При тази мисъл я споходи внезапно разкаяние. Трябваше да обръща повече внимание на Ноел преди време, когато това щеше да има значение. Щеше да го направи, ако не беше толкова заета да гради кариера. Единственият начин да избяга, беше да работи много и да учи също толкова много. И тя беше направила това, което трябваше. Оказа се обаче, че е било за сметка на дъщеря й.

Честно ли беше обаче да обвинява единствено себе си? Беше толкова млада. А и тогава искрено вярваше, че прави всичко това колкото заради себе си, толкова и заради дъщеря си. Твърде късно осъзна, че да имаш дете, е доста по-различно от това, да имаш куче или котка. Децата си искаха своето.

Сега виждаше нещата много по-ясно. Осъзнаваше, че порасналата й дъщеря й бе простила, но не бе забравила. Разбираше, че някои неща не могат да бъдат поправени. И истината изпъкваше ясно сред всичките „ако“ и „можеше“. Нищо не може да компенсира времето, което не беше прекарала с детето си.

Майка й беше права. Ноел наистина имаше нужда от нея, колкото и да не го показваше. Мери не биваше да я разочарова.

Не биваше да забравя, че тя има и баща. Мислите на Мери отново се върнаха към Чарли. Не го беше виждала от години. Последния път беше на кръщенето на Ема. Тя си спомни колко елегантен изглеждаше тогава — с тъмен костюм и вратовръзка, току-що назначен за заместник главен редактор на „Реджистър“. Бронуин, дъщерята от втория му брак, която тогава беше малко момиченце, сега вече е на… Колко? Шестнайсет? Само една година по-млада от нея по времето, когато роди Ноел.

Помнеше момента, в който очите им се срещнаха над купела за кръщението. В неговия поглед имаше игрива веселост и нотка на стара тъга, сякаш съзнаваше колко млади са били те двамата, когато станаха родители, а сега, когато повечето от връстниците им все още създаваха семейства, те вече имаха внуци. В онзи момент тя закопня да се пресегне и да го хване за ръката. Но не го направи.

Мери шофираше, унесена в спомени, а второстепенните пътища постепенно преминаваха в магистрали с две, а после и с четири платна. „Няма да мисля за Дорис сега“, каза си тя. Ще се съсредоточа върху това, което смятам за правилно. Тя познаваше един адвокат, специалист по разводи, който беше сред най-добрите в Манхатън. Щеше да му се обади за съвет…

Думите на майка й изпъкнаха отново в съзнанието й, след като зави по Трийсет и четвърта улица и Ист Ривър се превърна в мрачна реалност. Изведнъж главата й започна да пулсира.

Дорис имаше ли изобщо представа какво иска от нея?

Естеството на нейната работа не й позволяваше да изчезне просто така за няколко дни или седмици. Бизнесът й зависеше от това да бъде добре осведомена за всичко и да усеща пулса на събитията. Клиентите й щяха да се чувстват изоставени, някои от тях дори можеха да я напуснат. И въпреки че служителите й бяха компетентни, все пак не можеше да очаква, че…

Ужасена, тя осъзна, че всъщност обмисля абсурдното предложение на майка си и мисълта й секна по средата. Идеята беше толкова потресаваща, че тя се засмя тихо. „Трябва да съм се побъркала“, каза си тя.

Преди години, когато напусна родния си дом, тя се закле, че никога няма да се върне. А ако се захванеше с това, щеше да се наложи да спи под един покрив с майка си не само за една-две нощи, а неопределено дълго време. Беше ли някоя от тях готова за това?

Ами ако все пак майка й беше права? Ами ако Ноел наистина имаше нужда от нея? Наистина, не можеше да направи кой знае какво от разстояние…

Мери не беше осъзнала, че плаче, докато не вдигна ръка, за да махне кичур от лицето си, и усети сълзите по дланта си. Защо изобщо й се налагаше да избира? И защо винаги точно изборът, който има най-голямо значение, е и този, за който сме най-малко подготвени?

В съзнанието й отекна слабото, горчиво-сладко ехо от гласа на Чарли, който идваше от друго време и друго място. „Не е необходимо да имаш много пари, за да създадеш семейство, Мери. Единственото, от което имаш нужда, е любов.“