Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (15)

14

— Не мога да го определя като добър или лош, защото се доближава до това, което очаквах. — Лейси вдигна очи от доклада на психолога на бюрото й.

Ноел усети как я обзема познато вълнение. Лейси не й бе казала никакви подробности по телефона, затова беше нахлула в офиса й по къси панталони и фланелка и с все още мокра коса. Току-що бе излязла от душа, когато адвокатката се обади. Не се беше възстановила от снощната разправия с Уейд Джуит, но трябваше да се пребори и с това. Във всеки случай беше по-добре да знае.

— Какво се цели с това? — попита тя, нервно оглеждайки адвокатската кантора, която се помещаваше на най-горния етаж на викторианска сграда, заедно с библиотеката „Ема Т. Кейтс“, сякаш отговорът можеше да е скрит сред целия този творчески безпорядък и тапицирани плюшени столове, намирисващи на котка.

Лейси надникна в доклада над изисканите си очила, кацнали на върха на вирнатото й носле.

— Това е оценката на д-р Хокинс, в която се казва, че все още си много тревожна и силно напрегната, което продължава да е основание да се изкаже особено мнение относно това, кое е най-добро за дъщеря ти. Тя например има резерви по отношение на способността ти да се справяш с нуждите на едно малко дете, като се имат предвид и грижите за баба ти. Накратко, въпреки че не притежаваш качества на Майка на годината, не си заплаха за обществото. — Тя вдигна поглед и се намръщи. — Това, което е написала за твоя съпруг, е всъщност притеснителното за мен.

Ноел почувства как вътрешностите й отново започват да се бунтуват. Да не би Робърт да е сторил нещо на Ема? Да я е наранил по някакъв начин? Или може би трябва да повярвам, че е добър баща, защото обратното е немислимо.

— Дъщеря ми е добре, нали?

Лейси за момент се смути.

— Какво? О, да. Просто имах предвид, че… Ами, нека се изразя така, ако зависеше от нея, Робърт щеше да бъде канонизиран. Чисто и просто тази Хокинс се храни от него. — Тя направи опит да скрие отвращението си.

Странно, Ноел почувства как напрежението й намалява. Учудващо е, помисли си тя, как нещото, което те е плашило толкова много, предизвиква облекчение у теб, когато най-накрая те застигне. Усети, че въжето, с което сякаш я бяха овързали и което я прежулваше до кръв, се скъсва, оставяйки я да се рее безтегловно.

— И какво ще стане оттук насетне? — Гласът й прозвуча странно.

— Докладът е предоставен на съдията. Сега е само въпрос на време да бъде огласен. — Лейси остави документа настрани, навеждайки се напред и оглеждайки загрижено Ноел. — Хей, малката, добре ли си? Не изглеждаш много добре.

— Добре съм — отсече Ноел. Беше уморена от това да се отнасят към нея като към неудачник. Да се самосъжалява едва ли би й помогнало много. — Виж, нека бъдем честни. И двете знаем, че Робърт дърпа конците в този град. Защо те изненадва, че и Линда Хокинс е една от марионетките?

— Нека не го разгласяваме наляво и надясно. — Лейси се обърна строго към нея. — Няма да отрека, че съпругът ти има огромно влияние в този град, но не виждам доказателства за мащабна конспирация. И честно казано, коментарите по този въпрос извън този кабинет, само биха направили положението ти по-трудно.

— По-лошо от това, което е сега? Не виждам как е възможно.

Та нима Лейси не съзираше връзката? Чупят прозорците на редакцията на баща й. Беше станала мишена на Уейд Джуит. Ако това не беше заговор, със сигурност поне един човек я мразеше, и то много.

— Успокой се. Не съм казала да преставаме да се борим. — Адвокатката на Ноел се протегна да откъсне увехнало листо от цветето до прозореца и лицето й засия с обичайната си усмивка. — Не съм свършила. Това е другото нещо, за което исках да говорим. Вчера ми се обади бившата ти съседка Джуди Патерсън. Искрено казано, след това, което ми разказа за нея, бях изненадана, че ми се обади.

— Аз също. — Ноел наистина не беше очаквала Джуди да изпълни заръката й. След като минаха няколко дни, без да позвъни, тя почти беше решила да остави нещата на произвола на съдбата. Това ли беше щастливият обрат, за който се молеше?

Ала следващите думи на Лейси разбиха тези надежди.

— Страхувам се, че тя не ни беше много от полза. Каза ми, че се чувства зле от това, което се е случило, и искаше да знае дали има нещо, с което може да помогне… Накратко, да си измие ръцете. Това е всичко.

— Колко благородно от нейна страна — засмя се Ноел тъжно.

— Винаги можем да я призовем в съда.

Лейси вече беше предлагала това, но Ноел й беше забранила. Със сигурност можеха да накарат Джуди да свидетелства, но какво от това? Жена, която дава неверни показания под клетва, не би се спряла пред наказанията за лъжесвидетелстване.

— Не — повтори тя, — Джуди просто би се разплакала и би се държала, както на нас ни е угодно.

Убедеността, с която говореше, изненада Ноел. В началото дори не си беше и мечтала да изрази становището си толкова убедително. Но времената се бяха променили, и тя също. Уейд Джуит беше финалният щрих.

— Имам по-добра идея — предложи тя.

Миналата вечер, когато майка й беше отведена от Уейд, гледаше диво… като че ли при първа възможност щеше да го убие. Изненадващата истина се разкри пред Ноел в този миг: двете с майка й си приличаха повече, отколкото беше си мислила. Нейният собствен инстинкт да предпази детето си беше толкова силен, колкото и този на майка й.

А свекърва й беше ли по-различна? Гертруд не би се спряла пред нищо, за да защити сина си. Да го прикрива, да лъже полицията.

Може би дори да убие бременно момиче, което ще обърка живота му.

Ноел се замисли. Може би гледаше на случилото се от погрешен ъгъл. Да предположим, че това дете не е било нейното неродено внуче. Да предположим, че розите на гроба на Корин са жест на жена, която иска да изчисти съвестта си.

— Има и друг човек, освен Джуди, когото можем да призовем — промълви предпазливо.

— Кой? — Лейси я погледна скептично.

— Свекърва ми. Няма да каже нищо, което би навредило на сина й, разбира се, но може да предизвика някои въпроси у съдията. А и имам усещането, че Гертруд ван Дорен знае много повече, отколкото казва.

Лейси обмисли идеята, играейки си с най-горното копче на семплата си бяла блуза.

— Не съм сигурна, че съдията ще го позволи. Нека помисля малко как да го представим, става ли? А междувременно не прави нищо, без преди това да го съгласуваш с мен.

— Като например да се изправя срещу Гертруд сам-самичка? — Ноел се изненада от студенината, която срещна в погледа на Лейси.

— Дори не си и помисляй — изръмжа адвокатката. — Забрави ли какво се случи последния път, когато реши да демонстрираш смелостта си?

— Да, навехнах си крака, вместо да счупя главата на Робърт.

— За твой късмет.

— Да не искаш да кажеш, че нямаше да направиш същото на мое място? — Ноел още веднъж се изненада, че се изразява толкова директно. — Хайде, Лейси, щеше да се нахвърлиш като тигрица, ако ставаше въпрос за твоето отроче.

Адвокатката се засмя.

— Добре, имаш право, но нека ти напомня, че от тук нататък трябва да сме много внимателни. Ясно е накъде духа вятърът, но докато внесем иска, всичко трябва да е под контрол.

Ноел усети как й се свива стомахът. Иск? От самото начало знаеше, че ще се стигне до това. Но все още не беше подготвена за процедурата. А беше чакала този момент толкова дълго. Щеше ли да издържи още седмица, месец… или повече?

Тя погледна Лейси право в очите и заговори открито:

— Това е наистина ирония на съдбата, защото досега съм живяла примерно. Спазвала съм нечии чужди правила, страхувала съм се да направя това, което искам, да не би да се обърне срещу мен. Но сега животът ми отиде по дяволите, защото бях прекалено изпълнителна. И сега трябва да се примиря с факта, че загубих малкото си момиченце, вършейки така наречените „правилни неща“ и вярвах на мъж, на когото отдавна трябваше да затръшна вратата.

Лейси стана и се отправи към фотьойла, за да седне близо до Ноел. В бялата си блуза и плисирана пола приличаше на възпитаничка на католически колеж, която обмисля каква пакост да стори, но гласът й прозвуча благо и мъдро:

— Не те обвинявам, че си уплашена, детето ми. Колелото на справедливостта се търкаля бавно, така е, и понякога ти се струва, че сякаш те е повлякло и бавно те смазва. Но повярвай ми, няма да ти е приятно и ако те остави полупремазана. А може да се върне и назад и всичко да завърши фатално за теб.

— А ако седна смирено, с ръце в скута, какво ще стане?

— Не искам да подценявам интелигентността ти с напразни обещания. — Лейси винаги казваше всичко без заобикалки и именно това Ноел харесваше най-много у нея. — Трябва да погледнем фактите очи в очи. Ти попадаш под ударите на закона, не Робърт. В досието ти присъства пристрастеност към алкохола. А и освен това, той вече доказа, че е най-подходящият родител. — Изброи тя на пръсти, един по един всеки факт, който се забиваше като клин в сърцето на Ноел. — Всичко, което кажеш на Робърт или на член от неговото семейство, може да бъде използвано срещу теб.

— Мислиш, че не знам това? Мислиш ли, че нямаше да го разгромя, ако чувствах, че имам избор. — Ноел си помисли за Ханк и това й даде сили да продължи: — Някой трябва да се бори за дъщеря ми. И ако не аз, тогава кой?

Лейси се изправи и скръсти ръце на гърдите си.

— Не мога да ти предложа по-блестяща идея, признавам. И тъй като самата аз не съм майка, мога само да си представям какво изпитваш. Но накрая, ако преживеем всичко това, ще си върнеш дъщерята. Колкото и да е трудно, трябва да бъдеш търпелива.

— Търпението — каза Ноел с такава твърдост, каквато изненада дори нея самата — може би е лукс, който не мога да си позволя.

Лейси повдигна вежди.

— А можеш ли да си позволиш последиците?

— Не знам. — Ноел стана и пристъпи към прозореца, който гледаше към поляната. Майка с много изтощен вид водеше няколко деца към централната алея.

Смехът на децата и глухото трополене на крачетата им, когато те се затичаха към портата, отзвуча в тишината на кабинета на Лейси. Ноел си спомни с болка за всички места, където водеше дъщеря си — библиотеката, където четяха приказки, детската площадка, магазинчето на Бен Франклин за семена от цветя, които да посеят в градината на баба й. Гърлото й се стегна, но тя нямаше да допусне да се разплаче. Времето, когато плачеше, беше отминало.

Обърна се и видя адвокатката си да я наблюдава не с раздразнение, а с някакво новопородено чувство на уважение.

— Какъвто и да е изходът, детето ми, искам да знаеш, че съм ти нещо повече от адвокат. Аз съм ти и приятел.

 

 

Всеки вторник следобед, Гертруд ван Дорен, като ковчежник на историческото дружество „Бърнс Лейк“, водеше групи в Елсбри Хаус, която се намираше високо горе на Уинди Ридж Роуд. Това е въпрос на гражданска гордост, не пропускаше тя да декларира пред всички, които я слушаха, че градът им може да се похвали с най-старите къщи в страната, датиращи от времето на Гражданската война. Резиденцията, изкусно построена в национален стил триетажна сграда с колони в йонийски стил и декорирана с полукръгли прозорчета беше напълно реставрирана в края на седемдесетте години на двайсети век, благодарение на усилията на историческото дружество. Но извор на далеч по-голяма горест за Гертруд беше, че някогашният собственик, Юстъс К. Елсбри, проспериращ консерватор, търговец и родоначалник на града, бе неин прапрадядо.

Докато караше волвото си по стръмния неравен път към Елсбри Хаус, Ноел си спомни, че свекърва й се беше посветила на реставрацията някъде по времето, когато бе загинал по-големият й син. Сега, когато знаеше какво е да загубиш дете, Ноел не беше изненадана, че Гертруд се беше отдала на този проект. Трябва да е било единственият начин да преживее голямата си загуба.

Загуба, която бе направила оцелелия й син, още по-безценен.

Ноел присвиваше очи, слънчевите лъчи се отразяваха върху прашното й предно стъкло и я заслепяваха. Измъчваше я мисълта какво очакваше да постигне тук. Щяха да я изхвърлят и толкоз.

— Няма да позволя — промърмори тя твърдо. Щеше да изглежда зле в очите на туристите, а Бог й бе свидетел, че Гертруд не би си позволила сцена пред тях.

Въпреки всичко сърцето й подскачаше лудо при всяка неравност на пътя. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше свекърва й да се изненада толкова много, че да се изпусне за нещо, което иначе би пазила в тайна.

На паркинга Ноел намери сенчесто място, паркира и слезе. Гледката беше толкова красива, че спираше дъха. Елсбри Хаус беше разположена на планинския хребет и гледаше към натърколилите се зелени хълмове, преминаващи в равни полета и окосени ливади, по които се виждаха купи сено. Почувства лек прилив на увереност. Предците на Ема бяха отвоювали земята, за да се установят тук. Дъщеря й произхождаше от храбър род. Тя щеше да се справи. Двете щяха да се справят.

Ноел се отправи към къщата — внушителна и в същото време някак призрачна. Носеше се слух, когато бяха деца, че е обитавана от духове. След реставрацията Елсбри Хаус нямаше почти нищо общо с предишната развалина. Беше изминало достатъчно време и новите тухли бяха придобили падината на миналото, а бръшлянът отново пропълзяваше около капаците на прозорците и се захващаше в грапавините на стените и по корнизите. Въпреки това Ноел почувства гробовна хладина, когато прекрачи прага на входната врата в сенчестия вестибюл. Няма духове, помисли си тя, но миналото може да те преследва по абсолютно същия начин. Какви ли скелети бяха скрити в гардероба на Гертруд.

В подножието на стълбите хубаво тъмнокосо момиче, облечено в колониален стил, седеше на затрупана с брошури маса. То вдигна очи и погледна вяло Ноел.

— Обиколката е почти към края си — съобщи с отегчен глас то. — Няма друга преди шестнайсет и трийсет. Можете да си купите билет сега и да се върнете, ако желаете.

— Всъщност търся госпожа Ван Дорен — произнесе Ноел рязко. — Тя ли води обиколката днес?

Ноел се притесни, очаквайки да я погледнат подозрително, но момичето само кимна.

— Обикновено идва насам след обиколката, за да отговаря на въпроси. Можете да я изчакате ей там — посочи й разсеяно църковните пейки покрай стената.

Ноел приседна. Минаха още няколко минути. Чуваше как скърцат дъските по пода на горния етаж, докато туристическата група влизаше от стая в стая. Гертруд обичайно разказваше историята на всяка мебел и всяко произведение на изкуството, преплетена с разказа за дванайсетте деца, родени от Луси Елсбри. За да добави още малко колорит, тя споменаваше за скандала отпреди столетие, в който бил въвлечен Юстъс Елсбри Втори, който взел за жена шестнайсетгодишно момиче от племето ирокези. И за да не се направят прибързани заключения за чистотата на нейното потекло, Гертруд бързо добавяше, че горкото момиче умряло преди да го дари с дете и че Юстъс се оженил повторно за жена от знатен произход, впоследствие станала нейна прабаба.

Най-накрая групата туристи започнаха да слизат надолу по стълбите. Мъж и жена с посивели коси, мъжът почти изцяло подпрян на ръката на съпругата си. Следваше ги четиричленно семейство — жена с наднормено тегло в розови къси панталони, оплешивяващият й съпруг и две поотраснали момчета, които изглежда нямаха търпение да се измъкнат оттук и да запалят цигара. Гертруд вървеше последна, облечена в ленено сако в коралов цвят върху копринена рокля на цветя. Розовите й обувки на ниски токчета подхождаха на роклята й и както обикновено всеки косъм от светлорусата й коса си беше на мястото.

Тя тъкмо обясняваше защо таваните са ниски, а прозорците — малки.

— Трябва да сте наясно, че в онези времена не е имало такова нещо като централно отопление. Моите прапрародители са се радвали да получават доставката си въглища всяка година, но за тези, които не са могли да си го осигурят, и без необходимата изолация, зимата е била непоносима.

Гертруд срещна погледа на Ноел и изведнъж млъкна, стиснала лакирания орехов парапет. За момент сякаш времето спря. Лицето на свекърва й беше пребледняло и излъчваше изумление. Диамантената брошка на ревера й хвърляше кафеникави отблясъци на приглушената светлина от малките прозорчета. След това тя отново възвърна самообладанието си.

— Моля, заповядайте, ако искате да се разходите из местността наоколо, преди да си тръгнете. Зад къщата има хубава градина — извика тя след излизащите туристи. Те се обърнаха, за да й благодарят, тя им се усмихна учтиво и произнесе заучения отговор: — Повярвайте ми, удоволствието беше изцяло мое. Историята е толкова важна част от живота ни. Докъде бихме стигнали без нея?

Когато останаха сами, като изключим момичето във вестибюла, Гертруд най-накрая се обърна към Ноел.

— Божичко, каква изненада! — възкликна тя, усмихна се пресилено и плесна безшумно с ръце. — Изглеждаш добре, скъпа.

Ноел се изкуши да й отговори, че ако е така, не е благодарение на нея и сина й. Всеки неин мускул остана стегнат, в готовност за битка.

— Здравей, Гертруд. Как си? — поздрави я тя, изпълнена с достойнство.

— Ами добре, нали знаеш? — Гертруд потръпна сякаш искаше да напомни за обичайните си болежки и неразположения.

— А Коул?

— Ами добре е, добре е наистина. — Без да иска Гертруд докосна брошката си във формата на кошничка с цветя. Ноел пак си спомни за цветята на гроба на Корин. — Коленете го болят напоследък, но лекарят твърди, че става дума за артрит. А баба ти как е, как я кара напоследък? — изражението й подсказваше живо любопитство.

— Никога не е била по-добре — излъга Ноел.

— Просто е прекрасно да се чуват такива неща. Моля те, предай й поздравите ми. А сега, моля да ме извиниш, защото трябва да тръгвам. — Гертруд се опита да мине покрай нея, но Ноел бързо й пресече пътя.

— Надявах се да поговорим.

Очите на Гертруд бяха светлосини и също както очите на Робърт се отваряха широко при опасност. Усмивката й отново набързо цъфна.

— Притеснявам се, че не е най-подходящият момент. Следващата обиколка започва след час, а аз имам няколко поръчки, които трябва да изпълня дотогава. — Тя заобиколи отдалече Ноел и се отправи към вратата.

— Няма проблем. Ще те придружа. — Ноел тръгна след нея.

Гертруд изчака, докато излязат навън, където никой не можеше да ги чуе, преди да й отговори:

— Моля те, разбери ме, мила, нищо лично. Но някой може да ни види и… ами, ще остане с погрешни впечатления.

— Какво? Че съм засегнатата майка, която търси отговор? — Кисела нотка пролича в гласа на Ноел. — Опазил ме Бог!

Вървяха по тухлената пътека, от двете й страни имаше кученца и шибои, наклонили се от силния вятър, дал името на местността. Заради скорошния дъжд тревата беше мокра. Гертруд не се смущаваше от тъмните пръски, които оставаха по розовите й обувки, когато тръгна през ливадата в посока към кадилака си, който беше паркиран на едно от местата, запазени за персонала. Когато стъпи на тротоара, премереното потропване на токчетата й напомни на Ноел строфа от детско стихче: „Роза, крем, бадем, кого да изберем…“.

Настигна свекърва си, докато тя отключваше вратата на колата си. Когато Гертруд се обърна, Ноел беше изненадана от изражението на искрено съчувствие, изписано на лицето й.

— Каквото и да си мислиш, скъпа, не изпитвам неприязън към теб — каза нежно тя. — Една моя леля — ами, нека се изразя деликатно, беше алкохоличка. Но не беше лош човек. Както и ти не си лоша майка. Само да можеше да прецениш кое е най-добро за Ема…

Нещо в изражението на Ноел я накара да спре по средата на изречението, леко притеснена. Самата Ноел не чувстваше нищо друго, освен внезапно сковалия я студ.

— Кое е най-доброто за Ема? Хайде, Гертруд, нали не вярваш на всички глупости, които ти сервира Робърт? — Дори тонът й беше различен, остър и овладян.

Устните на Гертруд се свиха.

— Той беше прав за едно нещо: променила си се. И при това не за добро. — Тя се обърна и протегна ръка към дръжката на вратата.

Този път Ноел не се опита да я спре. Само отиде от дясната страна и спокойно се настани на предната седалка. Свекърва й замръзна, както бе понечила да влезе с единия си крак в колата. После се отпусна на седалката и неочаквано зарида.

— Защо е всичко това… — Тя стисна устни, след което отново отвори широко уста, като риба, която се опитва да си поеме въздух, захвърлена на дъното на рибарската лодка. — Това е частна собственост, а ти… ти влизаш незаконно в нея.

— Ще се махна веднага щом ми отговориш на няколко въпроса. — Ноел говореше непоколебимо, но сърцето й биеше лудо. — Какво знаеш за Корин Лундкуист.

— Корин? — Гертруд си пое дълбоко въздух и постави ръка на гърдите си. — Какво общо има това бедно момиче с всичко случило се? Та ти си била бебе, когато тя почина!

В този момент Ноел си даде сметка, че няма нужда да припомня на Гертруд коя е Корин.

— Първо, била е най-добрата приятелка на майка ми.

— Ами тогава майка ти трябва да ти е казала, че не се е случило нищо друго, освен нелепа трагедия. — Гертруд владееше гласа си, но ръцете й, здраво стиснали бялата й чантичка в скута, издаваха друго.

— Не попитах как е умряла. Но след като тъй или иначе го спомена, кажи ми какво си спомняш.

Лицето на Гертруд се отпусна и Ноел можеше да види как перленото й червило се бе стекло на бразди около устните. Тя изведнъж й се стори стара поне колкото баба й.

— Било е самоубийство, това е всичко, което знам.

— Напълно ли си сигурна, че това е всичко, което знаеш?

Гертруд я стрелна озадачено, но не даде вид, че има вина за нещо друго, освен за цветята, положени на гроба на мъртвото момиче.

— Ами, не знам, било е нещастен случай.

— Има и други начини да умреш.

— Искаш да кажеш, че…

— Нищо не искам да кажа, питам. Робърт има ли нещо общо с това?

— Разбира се, че не.

— Със сигурност ли можеш да го потвърдиш?

Гертруд протегна едната си ръка сякаш искаше да изтласка Ноел, но тя не се помръдна повече от няколко сантиметра.

— Не я познаваш — отговори тя с треперещ глас. — Тя беше в голяма опасност. Мисля, че родителите й — поне баща й — бяха много набожни хора. Трябва да е било ужасно за нея, когато е научила, че е чакала бебе.

Нещо щракна в главата на Ноел, сякаш акробат се готвеше да се приземи на точното място.

— А откъде си знаела, че Корин е бременна?

Силен удар по стъклото накара Гертруд да отправи изпълнен с паника поглед към задното стъкло, което напомни на Ноел за крава, отвеждана в кланицата. Ударът беше от клон, понесен от силния вятър.

Гертруд се отпусна отново на мястото си. Малки капчици пот се бяха появили над веждите й и намокрили пудрата.

— Аз… Аз трябва да съм го чула някъде — започна да заеква тя. — На погребението може би?

— Не си била на погребението, питах майка ми. — Ноел се приведе към нея достатъчно близо. — Какво се е случило в действителност, Гертруд? Какво прикриваш?

— Нищо! — Обезумяла от притеснение, свекърва й се опитваше да пъхне ключа на колата в стартера, но успя едва след няколко опита.

Двигателят забоботи.

— Наистина ли е бил при теб в нощта, когато е умряла Корин? Или лъжеш, за да го защитиш? — притисна я Ноел.

— Отказвам да продължа този разговор. Тези оскърбителни коментари — нито минута повече! — Гертруд се пресегна през Ноел, за да отвори със замах вратата й. — Слизай. Веднага!

Ноел не й обърна внимание.

— Знаеш нещо, нали? Също както знаеш какво ми причинява на мен. Всички лъжи и инсинуации, които да убедят всички, че съм неспособна да се грижа за собственото си дете. Как можеш да се примиряваш? Как можеш да го оставиш да причини това на Ема?

Гертруд гледаше с блуждаещи очи пред себе си. Ръцете й бяха стиснати силно. Устните й бяха прилепнали толкова здраво, че чак трепереха.

— Не. Робърт е добър човек. Добър баща. Не би сторил нищо, за да нарани Ема.

— Но той я наранява.

— Той я защитава. Има разлика.

Ноел смени подхода.

— Знаеш ли, че той ми изневеряваше?

Гертруд премигна бързо няколко пъти, явно поразена от разкриването на този факт, но бързо се съвзе.

— Това си е между теб и Робърт — отговори тя напрегнато.

— Трябва да го знаеш, това е всичко. Синът ти не е достоен представител на благородната фамилия, за какъвто претендира.

— Махай се! — заповяда Гертруд още веднъж, но този път думите й прозвучаха по-скоро като хленч.

— Само още нещо. — Ноел беше запазила най-доброто за накрая. — Защо поднасяш цветя на гроба на Корин?

Гертруд се обърна към нея със зейнала уста.

— Видях ги. Бели рози, завързани с кървавочервена панделка. — Ноел забеляза как един от мускулите на лицето на свекърва й затрепери. — Бяха заради детето, нали? Детето на Робърт. Твоето внуче?

Гертруд издаде сподавен звук, подобен на скимтене. Тя завъртя безумно очи, сякаш търсеше начин да избяга. След това, без да знае какво друго да направи, тя се пресегна, издърпа предпазния колан нервно и го преметна през гърдите и скута си. Но закопчалката не щракна, защото не беше поставена на място. Ръцете й трепереха и й се наложи да направи няколко опита. Така и не успя. Пусна колана в скута си с безсилна въздишка.

— Трябва да вървя — промълви тя. — Моля те, пощата ще затвори.

— Да не е било заради това, че я е притискал да направи аборт? Затова ли се е самоубила? — Ноел продължаваше да дълбае безмилостно. — Или е бил толкова ядосан, че го е направил вместо нея?

Гертруд се свлече отново на седалката и затвори очи, като че ли усилието да ги държи отворени, се оказа пряко силите й. Проговори с глух и монотонен глас:

— Робърт беше притеснен, но не заради това, за което ти си мислиш. А защото… — пое си въздух тя, — защото бебето не беше от него.

Ноел се облегна назад зашеметена. Не това беше очаквала. Макар че по някакъв начин не беше ли по-логично? Робърт, бесен от изневярата на Корин, я е ударил… А може би е стигнал и по-далеч? Въпреки това имаше нещо, което не се връзваше… Тя се обърна към Гертруд.

— Не разбирам. Ако детето не е било твое внуче, тогава защо носиш цветя?

Ръцете на свекърва й се отпуснаха като прекършени клони. С почти мъртвешки глас тя произнесе:

— Мое внуче беше, беше дете на Бък.