Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (16)

15

Времето се промени само за една нощ. Бяха минали едва две седмици от август и нощите ставаха все по-дълги. Студените ветрове слизаха от планините. За четвърта поредна нощ над езерото се спускаше ниска мъгла и крясъците на гмурците звучаха по-самотно отвсякога. Във вилата, където Мери седеше на масата заедно с бившия си съпруг и с дъщеря си, тя за първи път осъзна, че наоколо е прекалено тихо. Крякането на жабите и плясъкът на водата в кея изглеждаха необичайно близко. Стори й се, че чува и потапянето на весло. „Когато си на ръба — каза си тя, — е лесно да видиш призрак във всеки изникнал в нощта предмет.“

С другата половина на съзнанието си тя се наслаждаваше на задушевната семейна атмосфера между нея, Чарли и Ноел. Чудесно бе, че могат да седят така, да отпиват от горещия шоколад, стъпили с боси крака на стъпенките на столовете, сякаш го правят всяка вечер. Нищо не напомняше, че са трима отчаяни нещастници, които обстоятелствата бяха сближили, макар отстрани да изглеждаха така, както тя винаги бе копняла — като семейство.

— Сега поне знаем кой е загадъчният Дж. — Мери се загледа през стъклото, зад което се стелеше мрак. То отразяваше единствено собствения й образ, изкривен от прозореца и изглеждащ някак нереален. — Джеймс Бюканън ван Дорен, накратко Бък. Господи, как не помислих за това!

— Но защо се споменава само на едно място в дневника й? — продължи да разсъждава Ноел на глас.

— Предполагам, защото станалото й е попречило. — Чарли въздъхна. — В последните си записки Корин споменава, че се е сдърпала с Робърт, докато са отивали на партито. Той я е зарязал, някой я е съжалил и я е откарал обратно вкъщи — брат му, както знаем вече. Двамата с Бък са станали гаджета. Имали са нещо общо в крайна сметка. Знаем, че тя е спала с него. Не се е осмелявала да пише за това в дневника си, защото някой е можел да го намери.

— Но някой е разбрал — припомни му Ноел. — И това е бил Робърт.

— Въпросът е как е могла да бъде сигурна, че детето е от Бък, а не от Робърт. — Чарли неволно потърка чашата между дланите си.

— Много просто — каза Мери. — Била е девствена, преди да спи с Бък. — Чарли я стрелна с насмешлив поглед и тя побърза да добави: — Това е единственото нещо, което свързва фактите. Двете с Корин знаехме всичко една за друга, докато не се наложи да взема в ръце собствения си живот. Когато ти ми каза за пръв път, че е бременна, ми се стори странно. Тя се виждаше с Робърт повече от година, но не ми беше казвала да е спала с него. Освен това връзката им винаги е била много нестабилна. Мисля, че се е страхувала да се сближи чак толкова с него. — Тя отпи замислено глътка шоколад. — С Бък трябва да е било различно. Все пак беше по-голям. И изглеждаше доста добре, доколкото си спомням. По-добър вариант от Робърт във всяко отношение. Ако е имала сериозни намерения към него, Робърт така или иначе щеше да разбере. Бебето просто е ускорило събитията.

— Нека продължим в тази посока — предложи Чарли. — Да предположим, че Робърт я е убил в пристъп на гняв, а след това е инсценирал самоубийство. Все още нямаме доказателства. Не и докато не ексхумират тялото. Възможно е — няма голяма вероятност, ще възразиш ти, но е възможно — с по-усъвършенстваната техника съдебните патолози да открият нещо, което са пропуснали при първата аутопсия.

Страховитата мисъл беше дошла наум и на Мери. Въпреки това бързо отхвърли предложението.

— За бога! Не искам дори да си помисля какво ще причини това на Нора. Няма ли друга възможност?

Тримата се умълчаха. Пара се вдигаше от чашите им. Въздухът ставаше все по-студен. Мери се учуди колко силна е мъката й дори след толкова години. Чувстваше се така, сякаш бе отказвала да тъгува по Корин досега. Горката Корин! Мисълта за приятелката й — самотна и нещастна, не бе по силите й. Засягаше я. И тя се бе страхувала да не би семейството й да се откаже от нея и след това да се чуди как да оцелее без ничия подкрепа. В нейния случай тези страхове не бяха се оправдали. Скъпата, чувствителна Корин, обаче беше изпила горчивата чаша докрай. Нищо чудно, че е стигнала до крайно отчаяние.

Мери погледна Чарли, който седеше на другия край на масата със скръстени пред себе си ръце и гледаше замислено. Той също тъгуваше, но очите му искряха и се усмихваше.

Ноел се подпря на лакти.

— Нямаме нужда от доказателство, за да предизвикаме подозрения. Какво ще стане, ако само раздрусаме убежището на Робърт? Както правиш със статиите си — нещо, което ще накара хората да зашушукат — предложи Ноел.

Мери погледна дъщеря си и за пореден път си каза колко се е променила. Новопоявилата се решителност я правеше красива. Отново, както и в нощта, когато я задържаха, Мери усети почти животински инстинкт да пази дъщеря си. Въпреки че беше съвсем ясно, че Ноел е напълно способна да се брани и сама. Мери протегна ръка и докосна дъщеря си. Развълнува се, когато Ноел отпусна глава на рамото й.

Чарли ги погледна невярващо.

— Вече помислих за това, но може да се получи и обратен ефект. Семейството на Робърт има все още добра репутация в града. Поддръжниците, да не говорим за защитниците му, могат много лесно да отхвърлят всяко обвинение, което няма безспорни основания. И повярвай ми, заради изборите през ноември, почитаемият съдия Рипли няма да пренебрегне общественото мнение.

— Има и друга причина да внимаваме — каза Мери, мислейки за сблъсъка й със съпруга на Ноел предишната нощ. — Всички знаем, че Робърт не е човек, който ще остави магарето си в калта. Ако го притиснем в ъгъла, може… но не бих искала някой от нас да пострада.

— Той все още не знае какво е да си притиснат в ъгъла, но аз ще го направя — зарече се яростно Ноел. Мери никога не я беше чувала да говори така. — Нямам повече какво да губя. Ако подам жалба в съда с искането останките на Корин да бъдат ексхумирани, това е единственият начин да разберем дали…

Тя спря изведнъж при шума на стъпки в задната част на верандата — Бронуин се връщаше от разходка с Руфъс. Вратата се отвори широко и голямото жълто куче влезе, оставяйки кални следи по пода на кухнята, следвано плътно от по-малката дъщеря на Чарли. С тях нахлу хладния въздух и настъпи неочаквана промяна в настроението.

Бронуин отвори широко вратата на хладилника.

— Има ли нещо за ядене? Умирам от глад.

— Само малко картофена салата, останала от снощи — отвърна Ноел.

Момичето затръшна вратата на хладилника и измърмори:

— Е, не съм чак толкова гладна.

Чарли вдигна разсеян поглед към нея.

— Има сладолед.

— Нима? — обърна се към него Бронуин. — Ако цял ден си гледал огромните кофи сладолед, нямаше да се шегуваш така с мен.

Чарли се направи, че не е забелязал предизвикателния й тон. Може би беше свикнал с него, но не и Мери. Тя смръщи вежди. Ако някой й говореше по този начин, щеше да бъде изгонен… или поне щеше да му бъде даден добър урок. Ноел май не беше такава на възрастта на Бронуин. Мери я помнеше като тихо, може би прекалено тихо момиче. Може би трябваше да й отговаря повече. Може би ако навремето беше се научила да се бори за себе си, нямаше да й се случи всичко това.

Недоволството на Бронуин се разсея толкова бързо, колкото се беше и появило. Тя се приближи до Ноел и обгърна шията й с две ръце.

— Знам отговора. Защо не направим гофрети? — предложи мило тя. — С тези боровинки, които набрахме сутринта в гората.

— Минава десет — отвърна й Ноел. — Трябва да се прибирам вкъщи.

— Няма закъде да бързаш. Леля ти Триш каза, че ще се справи и сама — намеси се Мери.

Бронуин я стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Не си прави никакви илюзии, че ще бъдеш част от това семейство“. Но погледът, който отправи към Чарли, беше почти жален.

— Татко, как си мислиш, че ме карате да се чувствам, когато приключвате разговора си в минутата, в която влизам в стаята? Наясно съм какво става. И ако не ми позволите да направя нещо, дори толкова глупаво като приготвянето на гофрети, аз — не знам…

Чарли я погледна с кисела гримаса.

— Взех си бележка. Не исках да те държа настрани, тиквичке. Просто си мислех, че не е справедливо да те замесвам повече, отколкото е необходимо. — Лека усмивка се появи на лицето му, а кухнята — с избелелите си тапети и потъмнелите борови шкафчета — сякаш стана по-светла. — Гофрети с боровинки? Ами, звучи ми добре.

— О, Брон! — Въздъхна Ноел и я потупа нежно по рамото. — Само ми обещай, че никога няма да имаш дете от мъж, на когото нямаш доверие.

— Кой казва, че изобщо ще имам деца?

Бронуин започна да отваря шкафовете, да изважда купи и мерителни чаши. Скоро кухнята се изпълни с тропането на лъжици по купите и аромата на гофрети.

Мери си помисли, че може да свикне с това. С късните вечери около масата, с квакането на жабите и свиренето на щурците навън. Без звънящи телефони и мигащи сигнални лампички за съобщения на телефонния секретар. Без разгневени клиенти. Без шума на уличното движение дори! Само тишината на вечерта, в която, въпреки проблемите, има време да поседнеш и да се насладиш на малките радости в живота.

Изненада се, когато погълна три гофрети с масло, напоени с кленов сироп, купен от фермата нагоре по пътя, и боровинки. Чарли и Ноел останаха да измият съдовете, а Мери изпратиха на верандата. Още не беше седнала, когато задната врата се отвори. Тя се обърна, малко учудена, че вижда Бронуин.

Момичето се поколеба преди да пресече верандата и да седне на най-горното стъпало. На фона на сребристото езеро, обгърнато в мъгла, за миг дългите й крака се сгънаха към гърдите й и дългата й до кръста коса се разпиля по коленете. Можеше да бъде Корин.

— Гофретите бяха вкусни — каза Мери. — Затова изядох толкова много.

— Достатъчно си слаба. — Това обаче не прозвуча като комплимент.

След миг неловко мълчание Мери опита още веднъж:

— Радвам се, че позахладня малко. Лекият ветрец е приятен, нали?

Бронуин сви рамене.

— Лятото почти свърши.

— Това ми напомня, че ще започнеш последната си година в училище през есента, нали? — подхвана Мери темата. — Трябва да помислиш в кои колежи ще кандидатстваш. Спомням си, че когато Ноел беше на твоите години, нямаше търпение да заживее самостоятелно.

Бронуин я стрелна с поглед, който сякаш казваше: „Нищо чудно. Ако ти бях дъщеря, и аз щях да искам същото“. Но не беше. И кога най-после щеше го разбере.

— Резултатите ми от теста не бяха чак толкова добри — призна тя. — Ще съм късметлийка, ако изобщо ме приемат.

Мери се засмя тихичко, с разбиране.

— Чувствах се по същия начин, когато кандидатствах. Кой щеше да вземе самотна майка с дете? Но шест години по-късно имах бакалавърска степен.

— Знам, Ноел ми е разказвала за това. — На млечната лунна светлина, процеждаща се през мъглата, маслинената кожа на Бронуин изглеждаше златиста. Тя поднесе кичур коса към устата си, поглаждайки с крайчеца му устните си. — Казвала ми е, че тогава много си отсъствала.

Мери усети познато чувство на вина. Но вместо да започне да се оправдава, само отговори:

— Права е. Отсъствах.

Последва нова дълга пауза. След това Бронуин изведнъж попита:

— Познаваше ли майка ми?

— Срещнах я веднъж. Изглеждаше ми добра жена.

— Така е. Беше и хубава. Хората не можеха да се примирят с това колко е хубава.

— Приличаш малко на нея.

— Всички казват, че приличам на татко.

— Ами, да. Но имаш нейните очи. Тя имаше хубави очи, спомням си.

Бронуин я изучаваше, сякаш търсеше отговор, който Мери не можеше да й даде. Отмести очи и се плесна по ръката, отбелязвайки нехайно:

— Комарите тук могат жив да те изядат, ако не си нащрек.

— Знам какво имаш предвид.

— Хващам се на бас, че там, където живееш, няма много.

— Там имаме други насекоми — усмихна се Мери. — Нападат те изневиделица. Лятото е най-лошият сезон поради тези причини.

— Ами, няма нищо общо с това място. Бърнс Лейк трябва да ти се струва много отегчителен.

— О, има си своя чар.

Прикрита от булото на тъмнината, Мери си позволи да се усмихне. Отвътре се чуваше звука от чешмата и приятната смесица от гласовете на Чарли и Ноел. Когато един комар кацна на крака й, тя леко го пропъди. Бронуин я гледаше с любопитство.

— Никога ли не си изпитвала носталгия? По града имам предвид.

В момента Мери ни най-малко не чувстваше носталгия, но каза:

— Понякога. Домът не е задължително мястото, където живееш, домът е там, където си щастлив. Толкова свикваш с определен начин на живот, че не си представяш, да живееш по друг начин. Тогава се случва нещо, което дебалансира нещата и виждаш, че има много възможности, които не си забелязвал преди.

Бронуин отново се загледа в притъмнялото езеро, тънещо в мъгла.

— Сигурно — призна неохотно и те отново замълчаха.

Мери се готвеше да влезе вътре, когато гласът на момичето се чу, тих и срамежлив:

— Наистина ли мислиш, че приличам на нея?

— Ела тук, където мога да те видя по-добре. — Мери изчака Бронуин да се приближи. Огледа момичето за миг — това създание с дълги крака като героинята от „Сън в лятна нощ“ и микроскопичните насекоми, които кръжаха около главата й като приказна корона. Приличаше на Чарли от глава до пети, приличаше на него дори по формата на веждите, но в изблик на състрадание каза: — О, абсолютно!

Слабото тракане на чинии достигна до ушите им, чуха и как Руфъс потупва с опашка по пода. Тайната беше разкрита. Бронуин сведе очи смутено все едно, че се моли за одобрение като старото им куче. Тя се завъртя и се втурна вътре, оставяйки мрежестата врата да се захлопне зад гърба й.

 

 

Следващите два дни минаха спокойно.

В сряда Мери отиде до града, за да се срещне с най-големия им клиент, гуру в сферата на диетите — Лушън Пенроуз, която бе поканена за интервю от „Лейдис Хоум Джърнъл“. След визитата й при Ема, Ноел прекара следобеда заедно с адвокатката си в проучване на различните възможности. Чарли направи кратко пътуване до Олбъни, за да види дали може да вземе изявление от сенатор Лараби. Въпреки че счупените стъкла на „Реджистър“ бяха сменени, обществото продължаваше да се вълнува от негативните му статии за Робърт и неговото обкръжение.

Следващият ден бе белязан от нова проява на вандализъм, този път обаче в изоставен склад в покрайнините на града. Стъклата бяха счупени и сградата беше опожарена. Пожарът бе угасен, преди да е причинил големи вреди, въпреки това Чарли изпрати двама от най-добрите си репортери — Трент Робсън и Джина Томазели, да отразят събитието. Когато Джина се върна с изявление от Робърт, който отричаше всякакво участие, Чарли написа статия на първа страница в петъчното издание под заглавие „Местен бизнесмен разпитван за пожар“.

Два дни по-късно църковният настоятел на Първа баптистка църква откри в неделя сутринта храма си издраскан с графити. Много по-обезпокоително бе посегателството върху прилежащото гробище. Няколко надгробни камъка бяха съборени, а по ирония на съдбата мраморна статуя на Йоан Кръстител беше намерена обезглавена.

Бронуин чу за това по местната радиостанция, докато слушаше уокмена си на път за работа с велосипеда. Тя потръпна. Не бяха нанесени кой знае колко вреди, но тя бе сигурна, че нападенията предвещаваха далеч по-лоши неща. Когато пристигна в „Скупс“, побърза да се обади на Данте.

— Аз съм — заговори тихо тя, като държеше под око шефа си, господин Норуд, приведен над сметачната машина в задната стая. — Чу ли новините?

— Какви новини? — Данте изглеждаше изненадан, че тя му се обажда. Обикновено не му звънеше от офиса.

— Твоят шеф прави старите си номера.

Настъпи пауза, в която тя чу шума на бояджийски пистолет в задния двор. После Данте промърмори:

— Да, чух. А освен това бих искал да отбележа, че вече не работя за господин В. Напуснах преди две седмици. — Не беше необходимо да пита дали е свързан с извършените напоследък престъпления. Тонът, с който говореше, беше красноречив. Солидното алиби бе може би единственото, което го спасяваше засега от затвора.

— Има нещо, което не разбирам — понижи тя още повече глас, като сложи ръка на слушалката. — Едно е да бъде нападан баща ми, но кой има полза от поругаването на църквата.

— Откъде да знам какво е намислил онзи тип? — Данте изглеждаше подразнен, макар да усещаше, че недоволството му не е насочено срещу нея. — Слушай, не мога да говоря за това по телефона. Можеш ли да излезеш от работа след около час?

— Ако трябва, ще кажа на господин Норуд, че ме боли коремът. — Това бе първото извинение, което й дойде наум. Беше спокойна, че месечният й цикъл е наред. Знаеше твърде много истории за скъсани презервативи.

Продължаваха да се виждат и беше все по-хубаво. С Данте тя откри, че всички еротични романи, са пълен боклук. Реалността беше милион пъти по-хубава. Мисълта за това изпрати топла вълна в слабините й.

— Нека се видим при мен около обяд — каза Данте и затвори.

Бронуин трудно успяваше да се съсредоточи. Объркваше поръчките — даде на жена, която бе поискала канелена поничка, бадемов сладкиш, после забрави да сложи филтър в машината за кафе и тя се задръсти с утайка. Последната капка, преляла чашата, бяха група деца, които платиха за сладоледени фунийки с осем банкноти от по един долар и получиха ресто от десет долара. Господин Норуд, който си обясни поведението на Бронуин с въздействието на младежки хормони, побесня и я изрита по обяд, като заяви, че я освобождава до края на деня.

Тя въртеше като луда педалите по Мейн Стрийт. След няколко пресечки отново зави наляво и продължи направо, докато не стигна до сметището за старо желязо на километър и половина на юг. Докато минаваше покрай него, Бронуин видя разядени от ръжда шасита да стърчат от стоманените челюсти на огромен кран. Качваше се по разклатената стълба към апартамента на Данте, когато силен трясък от другата страна на улицата я накара да се залюлее леко.

На вратата Данте я посрещна с целувка. Умът му обаче очевидно бе другаде. Влязоха вътре, той отиде до прозореца, остана задълго там, загледан в купищата старо желязо отсреща. Беше облечен с работните си светлосиви дрехи. С отривисто движение той се протегна за цигарите си върху телевизора.

— Не бива да говоря за това с теб — обърна се Данте към Бронуин, след като запали една цигара и издуха кълбо дим. — Вече знаеш твърде много.

Бронуин се намръщи и мина в атака:

— Данте, ако криеш нещо от мен…

— Да кажем, че бях предупреден.

— От някой от главорезите на Робърт?

— Не, от приятел. — Той я погледна нервно. — Няма значение от кого. Единственото, което мога да ти кажа, е, че става нещо. Нещо много по-голямо от дребните престъпления, които се организираха досега.

— Нещо, което засяга Ноел? — Стомахът й се сви.

— Не знам. Получавам сведенията от втора ръка. Нека кажем просто, че приятелят ми е връзкар, но няма достъп до цялата информация.

Изпита осезаем страх. Непрекъснато четеше подобни неща по вестниците: „Вбесен мъж убива бившата си жена“. От деня, когато се опита да предупреди сестра си, Бронуин започна да си мисли, че Ноел е права — може би реагираше прекалено болезнено. Със сигурност нямаше да е за последен път. Сега обаче трябваше да внимава.

— И какво да кажа на сестра си? — настоя тя. — Не мога да отида при нея без никакви факти. Тя вече си мисли, че имам болна фантазия.

— Тогава кажи й, по дяволите, да се махне от града.

Бронуин въздъхна покрусено.

— Данте, не става така. Никога няма да я убедя да го направи. Не и без Ема. Във всеки случай това може да се проточи с месеци. — Тя застана зад него и обви кръста му с ръце, после притисна бузата си към гърба му. — Ако знаеш нещо повече, кажи ми. Моля те!

Усети колко е напрегнат. Мускулите му под износените работни дрехи бяха като камък. Даде си сметка, че Данте буквално се бе вцепенил от страх. Не заради Ноел, нито заради Ема. А заради нея.

— Първо — промърмори той, — трябва да ми обещаеш, че ще стоиш настрана.

— От какво?

Той се завъртя и я хвана за ръцете. Очите му бяха тъмни и дълбоки. Държеше я здраво.

— Обещай.

— Добре де, добре. — Тя се освободи от него, измъквайки ръцете си. — Обещавам.

Данте се поколеба и я изгледа с недоверие. После въздъхна.

— Утре вечер ще ударят по друга църква — обясни той. — Обединената методистка на „Грандвю“.

Тя поклати объркано глава.

— Не разбирам. Какво по-точно си въобразява, че ще направи Робърт? Само за удоволствие ли го прави или това е част от по-голям план?

— Не знам. Точно това ме плаши.

Бронуин също бе изплашена. Тя гледаше Данте, а мислите й препускаха. „Сестра ми е в опасност. Истинска опасност! Но какво точно крие в ръкава си този неин гаден съпруг?“

По един или друг начин щеше да разбере.