Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (12)

11

Когато Мери премина през будката за плащане на таксите на магистрала Ай-87, вече се бе стъмнило. Трафикът ставаше все по-натоварен. А й предстояха още два часа шофиране. Господи, какъв ужасен ден! Като се започне със сутрешната среща с подчинените й, на която Британи бе изсипала куп лоши новини — клиентите били неспокойни, счетоводителят, заподозрян в отклоняване на средства, дневният поток обаждания от Хауард Лазаръс относно банкета в „Ренес Рум“…

Отиването й при Лио Леграс бе най-неприятният момент за деня. Успя да го открие в таванското му жилище в Сохо^[1]. Пияният доставчик на провизии и готова храна почти бе загубил способността да говори. Когато строгото напомняне на неговите задължения не помогна, тя бе принудена да вземе решение. След като наум се прости с огромния депозит, който му бе дала, Мери информира Лио любезно, но твърдо, че е уволнен.

За щастие, се бе подготвила. Въоръжена с кратък списък от имена, тя се зае да му намери заместник. Първата кандидатура беше почти провал. Откри, че пастетът бе доста ронлив, а зеленият фасул — преварен. Готвачът беше прекалено любезен. Остави я да се чуди дали неговата достъпност все пак не е съмнителна.

Готвачът в Трайбека беше коренно противоположен — като властен фаворит, който очаква тя да се хвърли в краката му. Семплите блюда, сервирани й в порцеланови чинийки бяха прекрасни, разбира се, но макар и неохотно, се наложи да се откаже. След като почти преживя провал с Лио, нямаше повече нужда от темпераментни доставчици на готова храна.

Докато стигна до панорамното заведение на мадам Грегоар на Уест Енд Авеню на последния етаж, Мери почти бе изгубила надежда. Но един бърз поглед върху едрата френска maman с нейните почервенели от работа ръце и посивели коси, стегнати на кок, бе достатъчен. Мадам се държеше непретенциозно, а кулинарните й умения се оказаха великолепни. Мери, вече преяла от предишните две дегустации, забеляза, че вдишва ненаситно аромата на нежния омар и японската салата от гъби, глинената купа с артишок и късчета еленско месо, мариновани в сос с черен пипер. Тя оцени ситуацията на момента.

Въпреки това, тръгвайки си за вкъщи, не почувства обичайното удовлетворение от добре свършена работа, а само разяждащата я празнота. Какво бе един банкет в сравнение с дъщеря й? Трябваше да послуша инстинкта си и да остане вкъщи. Очевидно интервюто с психоложката не бе минало добре. Ноел пропусна да се обади по телефона и не бе у дома, когато Мери позвъни, но Дорис я осведоми, като смотолеви нещо, че онази жена била конски задник — силни думи в устата на майка й.

Горката Ноел, помисли си тя. Трябваше да съм там.

Мери си припомни спречкването сутринта. Думите на Ноел бяха обидни, но трябваше да признае, че в тях имаше известна доза истина. Но също така бе вярно, че тя обичаше дъщеря си. Как можеше да накара Ноел да го проумее? Дали не беше глупаво да си въобразява, че като се прибере у дома, нещата ще се променят?

У дома. Тези думи бяха изгубили смисъла си. Къде бе домът й напоследък? Със сигурност не и в Бърнс Лейк, макар че там удоволствия не липсваха. Да седиш на терасата вечерта, приспивана от скърцането на люлката. Торби с домашно отгледани зеленчуци, оставени до задната врата. Да се събуждаш от песента на птиците и пръскачките по улицата. Всеки сезон там си имаше традиции от едно време. Годишният парад на Четвърти юли, в който участваше новокоронованата Сребърна кралица на царевицата, преминаваща тържествено с кадилак по Мейн Стрийт. На Коледа пък традиционният карнавал, придружен с щедро разливан загрят ром с домашно масло и празнични песни със запалени свещи. През октомври бе Фестивалът на тиквата, под егидата на организацията на Дъщерите на американската революция, чиято кулминация бе пресъздаване на битката при Санди Крийк.

Да, имаше какво да ти хареса в Бърнс Лейк. Това, което обаче бе в изобилие, бе свободното време. Скъпоценни часове, прекарани с дъщеря й и с Триш. И в много по-малка степен с майка й, тъй като нямаше вечно да се навърта наоколо.

А да не забравя и Чарли.

Ръцете на Мери стиснаха волана. Чарли… Да бъдеш с него, бе като да се върнеш в къща, в която някога си живял и да откриеш, че всъщност не се е променила. Само дето името й вече го нямаше върху пощенската кутия. Тя бе добре дошла да идва, когато й се прииска, но рано или късно трябваше да си тръгне. При тази мисъл я заболя. Сега й се искаше никога да не бе прекрачвала прага. Това щеше да направи напускането й много по-трудно.

Когато си спомни обещанието си да му се обади, тя реши да го отложи за утре. Да желае Чарли от разстояние, помисли си тя виновно, бе много по-лесно, отколкото да застане срещу него лице в лице. Час и половина по-късно обаче, докато обръщаше към отбивката за Бърнс Лейк, Мери откри, че посяга за телефона си. Първо се опита да се свърже с бараката, а когато никой не вдигна, набра служебния му телефон.

Веднага вдигнаха. Един глас излая:

— Нюзрума!

Тя позна гласа на Чарли, макар че грубостта му я изненада. Тази страна на характера му не й беше позната.

— Аз съм — каза тя. — Рискувах да ти се обадя в кабинета. Надявам се, не си си помислил, че съм забравила.

— Всъщност, колко е часът? — попита той с прегракнал глас. Тя си го представи как поглежда часовника на стената, как се потрива по лицето с длан — стар навик.

— Щур ден, а?

— Ще ти разкажа на вечеря. Нали не си яла?

Мери се поколеба, преди да отговори. Все още сита от дегустацията, тя се надяваше да пропусне вечерята. Помисли си, че един час в „Кърликю“ няма да я убие. И казано честно, това бе важно. Вече се бе изчерпала от идеи за Корин. Ако Чарли имаше някакви, трябваш да ги чуе.

— Тъкмо влизам в града — отговори тя. — Да се срещнем в „Кърликю“ след петнайсет минути?

Последва пауза, след което Чарли предпазливо отговори:

— Нека да бъде на по-спокойно място. Изникна нещо и не искам някой да ни слуша.

Тя усети как пулсът й се ускори.

— Нещо важно ли?

— Да се срещнем във вилата, става ли? Там ще си поприказваме.

Изведнъж Мери осъзна колко е близо до кафявия форд пред нея — броните им почти се докосваха. Веднага отпусна педала на газта.

— Ами Бронуин?

— Тя е при приятели.

Мери чу затваряне на чекмедже, след което издрънчаха ключове.

— Ще взема нещо от „Кърликю“ на път за вкъщи. Нали обичаш овчарски пай?

Тя мислено изпъшка при тази мисъл.

— И салата ще ми свърши работа.

— Добре тогава.

Късо вдишване от другия край на линията.

— Слушай, Мери, радвам се, че се обади! Снощи… — Чарли не довърши. Прочисти гърлото си и каза непринудено: — Ще сложа пая във фурната. Може пък да промениш решението си.

Натисна с палец копчето за край на връзката и шумно издиша. Тя също си мислеше за миналата вечер. Когато след срещата се сблъска с Чарли, не бе подготвена за изблика от чувства, който последва — странната и главозамайваща смес от копнеж и съжаления. Тяхното преживяване край езерото… Мили боже, дали наистина повярваха, че може да им се размине? Да се влюбят само малко, не прекалено много. Те си играеха с огъня, както когато бяха хлапета. Ако не внимават, можеха да се изгорят.

Мери така потъна в мислите си, че изобщо не следеше пътя, докато не зави по тясната улица, където живееше Чарли, опасана от двете страни с дървета. Малко по-късно тя вървеше по пътеката с кедрови фиданки, които си пробиваха път през гъстия храсталак в двора, когато външната врата се отвори и заля с жълта светлина верандата. Чарли излезе да я посрещне с голямото си жълто куче, което го следваше по петите.

На фона на вратата двата силуета бяха като реклама на провинциалния живот. Чарли, бос, в мръснобели размъкнати панталони и карирана риза с навити ръкави над лактите и голдън ретрийвърът с пухкавата си опашка, мятаща се насам-натам. Когато Чарли се наведе да я целуне леко по бузата, тя усети слабия ментов аромат на крема му за бръснене. Съпротивлявайки се на импулса да прокара ръка по брадата му, Мери се наведе и потупа Руфъс.

— Бързо стигна — изкоментира той.

— Последният половин час мина леко. Но бих искала да си спестя първите два часа. — Мери се засмя, чувствайки се смутена.

Защо с напредване на възрастта трябва да става все по-хубав, проклинаше се тя безмълвно. Защо поне не надебелее и оплешивее като другите мъже?

— За щастие мъките на междуградското пътуване не са от проблемите, с които се налага да се боря — хвърли й той крива усмивка, докато й държеше вратата. — От друга страна, съмнявам се, че някога ще получа наградата „Пулицър“ за журналистика.

Мери пристъпи вътре, изпълнена отново с удоволствие от селското очарование на вилата, което обаче не преминаваше линията, деляща го от кича. Окачени черги и протрит кожен диван, удобни столове около голямата каменна камина. Върху нея в сребърна рамка стоеше снимка на втората съпруга на Чарли, хубава тъмнокоса жена с деликатни черти и усмивка, която озаряваше цялото й лице. Снимката бе направена на дока, зад нея езерото искреше. Късата й коса бе развята около лицето й. Изглеждаше щастлива.

Мери усети как нещо се сви в гърдите й. Тя си помисли за Чарли и съпругата му — как спят заедно, сгушени под завивките на големия, грубо издялан креват. Как се шегуват на масата в слънчевата им кухня. Знаеше, че няма основание да се чувства така — подобни емоции бяха несправедливи, дребнави и подли. Но изглежда, че нищо не можеше да направи със себе си. Ревнуваше от Вики. Ревнуваше дотолкова, че й се прииска да сграбчи снимката от камината и да я запокити на пода.

Желанието отмина така бързо, както я бе завладяло. Разтреперана, Мери седна, натежала не само от умора. Мили боже, помисли си тя, толкова ли ниско съм паднала? Да изпитвам гняв заради една мъртва? Само Чарли да знаеше…

Чарли сигурно забеляза колко объркана беше. Той я изгледа с любопитство и веднага й донесе студена бира от кухнята. Мери, потънала до рамене в огромния мек фотьойл, с благодарност отпи от нея. Той даже си беше спомнил, че харесва „Хайнекен“. Искаше й се да извика в знак на протест: „С това не правиш нещата по лесни!“.

— Това пътуване напред-назад сигурно е трудно.

Чарли потъна в дивана и се наведе към нея с лакти върху колене, стиснал бутилката в ръце.

— Оправям се — отвърна тя и сви рамене.

Чарли наведе бутилка в безмълвен тост.

— Ти винаги се справяш.

Обходи я с поглед, явно й се възхищаваше.

— Добре изглеждаш, Мери. Имаш лек тен. Харесва ми този цвят.

Наложи й се да се наведе, за да види какво е облякла — костюмът й от „Армани“, за бога!

— Как беше онзи стар лаф? Много съм спретната.

Тя се усмихна, погледът й бе привлечен от картината над камината, хубаво изпълнение с маслени бои на коне, които пасат на ливада.

— Казано честно — призна тя, — струва ми цяло усилие да се издокарвам, като ходя в града. Разглезих се, шляейки се по цял ден по шорти и фланелки. Убедена съм, че само мъж е могъл да измисли чорапогащника — човек, комуто се налага да го носи, не би изобретил нещо толкова неудобно.

— Ти го казваш. — Чарли се разсмя.

Той остави бирата върху масичката пред себе си, част от дънера на стар дъб, подпрян върху ковани крачета.

— Като сме заговорили за вечеря, сигурно си огладняла. Дай ми минута и ще приготвя една салата.

Той понечи да стане, но Мери се наведе и го докосна по коляното.

— Чарли? Нали нямаш нищо против просто да си поседим и да поприказваме?

В момента тя се съмняваше, че би могла да преглътне и залък повече, не и докато Чарли я гледаше по този начин — като мъж, който си е наумил нещо съвсем друго. Той я изгледа изпитателно. Преди да разбере, думите бяха изскочили вече от устата й:

— Помниш ли втората ни среща? Как се правехме, че първия път не се бяхме натискали като луди?

Чарли се усмихна с умиление при спомена, дори очите му се навлажниха. Дали не бе стигнал до същия извод като нея? Че още малко интимност в края на краищата само ще навреди. Тя се надяваше, че той ще сподели нейната гледна точка, но въпреки това изпита съжаление.

— Доколкото си спомням, по пътя за вкъщи не се натискахме само.

Чарли се изкиска.

— Как можах да забравя?

Олдсмобилът на семейство Джефърс толкова се бе запарил отвътре, че им се бе наложило да отворят всички прозорци и да направят няколко обиколки на квартала, преди да спрат пред нейната къща.

Не бе забравила нощите, които последваха. Вечер паркираха до езерото, целуваха се с часове, докато устните й подпухваха, а тялото я болеше от копнеж. Чарли тогава също не я бе принуждавал. Тя бе желала това, което последва. С цялата своенравност на сърцето си, копнеещо за любовта, от която бе лишено. Не беше изненада, че не след дълго се оказа бременна.

— И виж докъде стигнахме.

Усмивката на Чарли бе изпълнена с ирония.

— Някога представяла ли си си, че ще си седим така — двама родители на средна възраст, които обсъждат какво е най-доброто за порасналата им дъщеря?

— Никога и в най-щурите си фантазии.

Тя осъзна, че е по-добре хората да не знаят някои неща. Ако навремето бе хвърлила поглед на бъдещето, само би се депресирала.

— Като си говорим за Ноел, случайно да си я чувал днес?

Чарли кимна.

— Предполагам, че интервюто не е минало много добре. Дорис май е помогнала по въпроса. Знаеш, че има собствено мнение за всичко.

— Наистина. — Мери изпъшка, усещайки нов пристъп на вина.

— Не е било само интервюто — каза й Чарли. — Ноел е посетила бившата си съседка. Помниш ли семейство Патерсън? Бяха на кръщенето. — Той се загледа намръщено в почернялата камина. — Оказа се, че Джуди Патерсън е била онази, която е потвърдила показанията на Робърт. Той е оказал натиск върху съпруга й и тя се е поддала. Каква приятелка само, нали?

Мери потрепери. С какво всъщност си имаха работа? Не и с обикновен противник, това вече бе ясно. Кого ли в този град Робърт не държеше в ръцете си?

— Ти каза, че нещо е изникнало — напомни му тя. — Нали това искаше да споделиш?

— Отчасти.

Чарли отново отпи дълга глътка от бирата си.

— Но това не е всичко. Има нещо, за което дори Ноел не знае.

Мери остави шишето върху масата. Сърцето й заби учестено.

Без да каже нищо, той стана, за да вземе куфарчето си.

— Виж сама. — Извади голям пощенски плик и й го подаде.

Изведнъж на Мери й стана страшно. Кожата на ръцете й настръхна. Не искаше да знае какво има вътре.

Усещайки неохотата й, Чарли тихичко каза:

— Това е доклад за аутопсията на Корин.

Гробовният му глас подсказа, че около отдавнашното самоубийство на приятелката й има нещо повече.

Изтръпналите пръсти на Мери непохватно се опитаха да отворят плика. Значи беше вярно? Корин беше убита! Мили боже, всички тези години…

Чарли явно четеше мислите й, тъй като следващите му думи унищожиха всякаква надежда да уличат Робърт в нещо.

— Няма доказателства за нечестна игра — каза той. — Проверили и за наркотици, и за алкохол. Нищо.

— Това все едно не доказва нищо — упорито настоя Мери.

— Не — съгласи се Чарли. — Не доказва.

— Защо тогава трябва да прегледам това?

— Имало е нещо.

Чарли стана и седна на страничната облегалка на креслото й, като сложи ръка на рамото й. Тя я усещаше през сакото си, тежка, топла, подкрепяща.

— Корин е била бременна.

Тя го погледна и рязко си пое дъх. Дори когато беше толкова близо до нея, че можеше да усети ударите на сърцето му, Чарли изглеждаше далечен.

— Господи! Тя защо не… — Мери прикри устата си с ръка. Корин беше се опитвала да й каже. С пресипнал глас прошепна: — Колко напреднала?

— Около шест седмици. Сигурно тъкмо е била научила за това.

Мери притисна с юмрук корема си, за да запълни дупката, която зейна там.

— Тя ми се обади тогава, Чарли. Седмица или малко повече преди да… — Пое си дъх. — Бях заета. Казах й, че ще й се обадя, но не го направих. Може би, ако се бях обадила, щях да я спра да не…

Той я придърпа към себе си, заглушавайки думите й. Когато зарови лице в меките гънки на ризата му, времето спря. Сякаш годините между настоящето и онзи ужасен зимен ден се сляха. Тя отново бе на седемнайсет, притиснала се до младия си съпруг, а крехкото ежедневие, което си бяха изградили, се разтапяше около нея като снежинки.

— Вината не беше твоя — зауспокоява я той. — Тя е била уплашена и отчаяна.

Не беше необходимо да добавя „като нас“.

Мери се отдръпна и вдигна глава, за да го погледне.

— Да предположим, че наистина се е самоубила. Доколкото разбирам, това не оневинява Робърт. Напротив, осигурява липсващата брънка досега — мотивът.

— Откъде да знаем дали му е казала, че е била бременна?

— Да предположим, че му е казала. Как си представяш, че Робърт би й предложил брак. До завършването на гимназията му оставаха четири месеца, а приемането в Станфорд му бе в кърпа вързано. — Мери се замисли за момент, опитвайки се да се постави на мястото на Корин. — Не мисля, че тя щеше да се съгласи да направи аборт. Беше доста религиозна.

— Значи тя отказва да направи аборт и в пристъп на ярост той я убива? И го прави така, че да изглежда като самоубийство? — Чарли поклати глава. — Независимо колко ми се иска да е така, не ми се вярва. Както вече казах, нямало е никакви белези или синини, даже никакви признаци за боричкане.

Мери се отпусна на фотьойла. Чарли бе прав за едно — както и да анализираха ситуацията, не откриваха нищо.

— Горката Корин! Ако можеше да ни каже какво се е случило…

Записките в дневника й бяха секнали изведнъж. Шест седмична бременност? Да, сигурно някъде там — около времето, когато бе забременяла. Даже да бе така, Мери много добре осъзнаваше агонията, през която е минала приятелката й. Ако не беше Чарли…

— Най-малкото — продължи тя, — Робърт сигурно я е притискал толкова безмилостно, че тя не е имала избор. Той е виновен за нещо. Просто го знам.

Възмущението й надделя.

— Ами обвинението за изнасилване, докато е бил в колежа?

Чарли стана рязко и отиде до прозореца. Той застана, загледан в езерото, което проблясваше в тъмното. Нощна птица кръжеше в търсене на плячка. Дали си мислеше същото, като нея — че това е мъжът, който е баща на тяхната внучка?

— Страхувам се, че и там сме стигнали до задънена улица — отговори той. — Помолих колега от Калифорния да се поразрови. Явно около тази история няма кой знае колко информация. С изключение на една малка подробност. Оказало се е, че обвиненият в изнасилването, младият Джъстин Макфейл, е следвал на пълна стипендия.

— Не виждам какво значение има това.

Тя улови призрачното му отражение в стъклото, когато се обърна да я погледне. Изражението му бе замислено.

— Реших, че е странно, това е всичко. Както се оказа, разследването е било прекратено, след като момичето е решило дори да не повдига обвинение. Което ме кара да се замисля дали някой не е оказал натиск върху нея. Някой с пари, каквито родителите на Макфейл не са имали.

— А какво ще кажеш за семейство Лараби? — попита тя, като си спомни, че приятелчето на Робърт от колежа, Кинг Лараби, който стана сенатор, също е бил замесен. — Та те бяха по-богати от Крез.

— Най-малко колкото семейство Ван Дорен.

Чарли вдигна нещо от масата до прозореца — красиво стъклено преспапие, ръчна изработка, и започна да го върти в ръце. Още един спомен от жена му?

— Момичето е могло да бъде подкупено от семейството на момчето или може би тя наистина сама е променила решението си.

— Вярваш ли го?

— Не. Но отново стигаме дотам — нямаме и грам доказателства.

— И се върнахме пак в изходна позиция.

— И да, и не. Имам чувството, че сме попаднали на нещо, но не знаем какво точно.

Чарли се почеса по брадата и отправи невиждащ поглед някъде над главата й. Тя отново се замисли как по-рано бе прозвучал по телефона, като деен журналист, който стремглаво се старае да направи разследването в срок. Погледът му се измести и се впери в нея.

— Снощи, когато си тръгвах, някой ме нападна на паркинга. Не видях лицето му, но съм сигурен, че е от помиярите на Робърт. Предупреди ме, че ако не престана да си вра носа, където не ми е работа, щяло да ми се случи нещо доста по-лошо.

Мери скочи на крака.

— Чарли? За бога, защо не ми се обади?

— Не исках да те тревожа.

— Да ме тревожиш? Аз съм ужасена! Какво ще стане, ако наистина го направи?

— Сигурен съм, че ще го направи.

Чарли безцелно си играеше с преспапието, с което й напомни играч на бейзбол, който се подготвя да хвърли топката.

— Но може нещата да се погледнат и по друг начин. Изглежда ми странно, че човек, който няма нищо за криене, толкова се старае да спре разследването, не мислиш ли?

— Мислиш, че защитава нещо повече от репутацията си?

— Всичко, което съм публикувал досега, е било публично достояние. Това, което направих, е да свържа отделните факти, така че да придобият смисъл.

Той поклати бавно глава.

— Но нещо ми подсказва, че нещата са много по-сложни. Мисля, че той наистина крие нещо.

— Въпросът е какво?

Мери се чувстваше толкова нервна, сякаш бе изгълтала цяла кана кафе на празен стомах. Даже Руфъс го усети. Той се размърда в краката й и я погледна тревожно. Внимателно, сякаш бе нещо, което можеше да се счупи, тя постави плика върху масичката пред себе си. Може би по-късно щеше да е в състояние да види какво има вътре. Но не и сега. Вероятно щеше да мине доста време, преди да посегне отново към плика.

— Да се надяваме, че ще се разкрият още неща.

Не се налагаше Чарли да добави „преди някой да е пострадал“. Неизказаните му думи увиснаха във въздуха като миризмата на барут.

— О, Чарли!

Той изглеждаше съсипан — мъж и баща, с вързани ръце. Точно такъв бе и видът му в онзи отдавнашен зимен ден, малко преди да се обърне и да си тръгне.

Тогава си помисли, че не е била обичана от родителите си и наполовина, колкото Чарли я бе обичал. Ако не беше толкова млада и уплашена, ако нямаше дете, за което да мисли, може би навремето щеше да го разбере. Може би щеше да направи друг избор. Сега беше прекалено късно да се поправят нещата.

Но не и прекалено късно да си върне част от онова, което им бе отнето.

Мери стана и отиде при него. Чарли не помръдна. Бледият му профил се отразяваше върху тъмното стъкло зад него. Тя вдигна ръце и ги обви около врата му. Отначало той се възпротиви. Ала после с тих, сподавен стон обхвана талията й. Тя усещаше как преспапието се впива в корема й.

Мери вдигна глава и усети устата му близо до своята. Защо никой друг мъж не можеше да я целува така, като Чарли? Без начало и без край. Като скок, помисли си тя, като скок във вода, толкова дълбока, че не можеш да видиш дъното. Чу как тежестта падна с глух удар на пода. Той държеше лицето й в ръцете си и я придърпваше към себе си с такава сила, все едно се давеше. За момент и тя го изпита — същата настойчивост, същото усещане за необуздана нужда. Закъде бе тя без всичко това? Как щеше да оцелее?

В същото време всичко й се струваше толкова близко, толкова познато — вкусът му, ароматът му — на сапун и крем за бръснене и специалният мирис, който си беше само негов. Имаше място на брадата му, точно под долната устна, което бръсначката бе пропуснала. Тя прокара език по него като котка и чу как дълбоко в гърлото му се отрони стон. Тя едва дишаше, толкова силно я бе притиснал, сякаш не искаше да я пусне. Не още. Никога.

— Остани за през нощта — прошепна той в косата й.

Нямаше нищо друго на света, което Мери би желала повече. Въпреки това тя събра сили и се отдръпна.

— О, Чарли, какво ще кажа на Ноел? Да не говорим за майка ми.

Той се опита да се усмихне закачливо, но не се получи.

— Ако не си забравила, вече сме пълнолетни.

— Наистина ли? Не бях забелязала.

Усмивката му се стопи. Той я погледна сериозно.

— Няма да те уговарям да правиш каквото и да било, Мери. Защото в този момент бих казал всичко, за да те накарам да го направиш, но няма да е честно и към двама ни.

— Добре. — Мери отстъпи с омекнали крака.

— Добре какво?

— Ще остана — обеща тя, като сложи пръст върху устните му, преди да ги отвори. — Не защото ти искаш да остана, а защото аз искам. Само ми обещай едно.

— Какво?

— Че няма да ядем овчарски пай на закуска. — Тя направи неуспешен опит да се усмихне. — Не мисля, че бих го понесла.

— Няма проблеми.

Чарли се усмихна и я хвана подръка, малко стеснително като старомоден ухажор, който я извежда на вечерна разходка. Даже Руфъс с ентусиазъм скочи на крака с надежда, че ще го вземат със себе си.

В един кратък миг тогава тя можеше да си тръгне. Но когато той посегна да махне кичур от бузата й, тя знаеше, че пътят назад е отрязан.

Мери приседна на леглото в спалнята. От прозореца гледката към езерото бе като картина. Леглото бе застлано с избеляла кувертюра, която изглеждаше така, сякаш е била използвана години. Чарли и Вики са спали заедно върху тази кувертюра, помисли си тя и ревността я прободе леко. Дъщеря им сигурно е била зачената върху това легло.

Чарли седна до нея и старата чамова рамка изскърца под тежестта му.

— Да не би да размисли?

— Не.

Тя се обърна към него, изведнъж убедена в това, което наистина желаеше — поне за момента.

— Просто ме прегърни, Чарли.

Каквито и съмнения да бе имала, това беше правилното решение. Както в самото начало. Извивката на рамото му, където главата й се наместваше идеално. Косата зад ухото му, която гъделичкаше носа й. Единствената разлика между сега и тогава бе в това колко силно я притискаше като човек, който вече е бил принуден да се откаже веднъж от нея.

— Знаеш ли какво ми липсваше най-много? Мириса ти.

Той погали врата й, говорейки с нисък, пресипнал глас.

— След като си тръгна, мина почти месец, преди да сменя чаршафите. Накъдето и да се обърнех, имаше частица от теб. Косъм върху мивката в банята. Бележка, която бе написала. Но ароматът ти — гласът му трепна — бе навсякъде. През тези първи седмици, след като се изнесе, все си мислех, че съм забравил нещо. Но не бях. Просто вече не усещах мириса ти.

Неговото признание освободи нещо дълбоко в нея — нещо, увито в много пластове като стар поменик. Тя се усмихна в топлата извивка на врата му.

— Лежах будна през нощта и се чудех дали и ти правиш същото — призна тя. — Щях да ти се обадя, ако знаех, че ще ми се размине. Майка ми вечно подслушваше.

Той въздъхна.

— Тя със сигурност не направи нещата по-лесни за нас.

Мери зачака острото пробождане на яда, който винаги изпитваше, но то не дойде. Някъде по пътя, без да го съзнава, тя сигурно бе намерила начин да прости на майка си.

— Вината не беше нейна — призна тя. — Аз трябваше да вдигна телефона. Аз трябваше да ти кажа…

Тя остави изречението недовършено. Някои неща бяха прекалено трудни за признаване.

— Да ми кажеш какво?

Тя вдигна глава. От сълзите виждаше лицето му като размазано.

— Че греша.

— Дълго време чаках да кажеш това.

Той докосна ъгълчето на окото й, освобождавайки сълзата, която се търколи по бузата й.

Чарли бавно съблече нея, после себе си. Двамата се отпуснаха голи на леглото. Тя се почувства както онази вечер — малко уплашена, но не толкова, колкото очакваше да бъде. Тогава тя действаше импулсивно, беше нещо, което и двамата не бяха планирали. Сега обаче нещата бяха различни. Щеше да има последствия. Един от тях или и двамата щяха да бъдат много наранени. И други хора можеха да пострадат.

В момента обаче нищо нямаше значение. Нищо друго не съществуваше. Бяха само те двамата, лице в лице, топлината на телата им ги сгряваше.

Той е само крака и кости, помисли си тя. Така казваше майката на Чарли. Даже стъпалата му бяха костеливи с дълги пръсти. Прокара ръка по бедрото му. Обожаваше го. Стройното му тяло, изпъкналите му мускули като полиран скъпоценен камък. Харесваше й, че той не отбягваше допира й, когато го докосваше на необикновени места. Не му се струваше странно. Не я мислеше за странна. Изглежда му харесваше колкото и на нея.

Мери отметна глава назад, когато той положи уста върху гърдите й, първо захапвайки едното зърно, после другото. Възбуждаше я с финес. Искаше й се да извика, че е готова. Тя бе готова вече минути, часове… години. Споменът за другата нощ, когато я бе обладал на тревата, бе като сладък сън, от който се бе събудила, за да открие, че отново е обгърната от ръцете на Чарли. Тя лекичко извика, когато той се премести по-надолу, опитвайки я с език. Обгърнаха я сладки усещания, вълна след вълна, цяла вечност.

После той се озова надвесен над нея, с колене, опрени от двете й страни. Лицето му бе скрито в сянка.

— Много ли бързам — прошепна той.

Мери поклати глава. Не можеше да говори. Не можеше да си поеме дъх. Чарли, изглежда, я разбра и забави темпото. Тя го усети как навлезе в нея, как я изпълни — цялостно и докрай. Мери затвори очи, сякаш да запечата момента. И двамата бяха започнали да се потят, телата им се слепваха и раздалечаваха с тихи звуци. Усещаше, че само ако повдигне таза си, ще свърши. А не искаше, не още. Желаеше онова, което чувстваше, да продължи, да трае до края на живота й.

— Чарли — прошепна тя, заровила пръсти в косата му на тила.

Не знаеше точно какво иска да каже. Мисълта остана в периферията на съзнанието й. Ако можеше да я изкаже, щеше да попита: „Защо не ме взе със себе си онзи ден? Защо не ме взе на ръце и не ме отнесе, щом се налагаше да го направиш?“.

Чарли се движеше в нея внимателно, вкусвайки сладостта на всяко движение, което ги доближаваше до часа, когато красивото опиянение щеше да приключи. Луната, хваната в стъклото на прозореца, гледаше към тях като открито, немигащо око. Даже езерото беше тихо. Нямаше крясъци на птици, нямаше шумолене на листа. Като че ли целият свят бе притаил дъх.

Тя свърши изведнъж, преживявайки невероятен екстаз.

Чарли я последва миг по-късно, извика през зъби „Исусе“, потрепери, отметна назад глава и капки пот се разпръснаха като топъл дъжд по страните и челото й.

След това те продължиха да лежат неподвижно, с препускащи сърца и сладостно сплетени едно с друго тела. Не знаеше къде свършва тя, къде започваше той. Така бе винаги с Чарли. Ако любовта им си имаше душа, то това беше тя.

Най-сетне той се преобърна настрани.

— Много си тиха.

Приглади косата й, полепнала по слепоочията й.

— Мислех си…

— За какво?

— За ябълки. — Тя се усмихна, гледайки тавана. — Помниш ли малката овощна градина до конюшните? Как клоните най-близо до оградата винаги бяха голи?

С крайчеца на окото си тя видя как усмивката му просветна.

— Да, помня. Конете никога не можеха да изядат достатъчно от онези ябълки.

Тя се протегна и ставите й изпукаха. Дори това беше блаженство.

Лежаха един до друг, държейки се за ръце в тъмнината, без да говорят. Никой от тях не искаше да наруши омаята. Реалността щеше да ги отрезви достатъчно скоро. След минута или две тя ще трябваше да стане и да се обади вкъщи. Чарли щеше да отиде в кухнята и да изключи фурната, от която се носеше миризмата на препечен овчарски пай. Но за момента времето бе спряло, както луната отсреща.

Вместо това Мери си представи как впива зъби в една от онези ябълки. Почти усети вкуса им и прозрачния сок, който се стича по брадата й. Спомни си въздуха, ябълковия мирис на ветреца. И Чарли, най-вече Чарли, който стоеше до нея, висок и строен, с изтръпнали от студа бузи, протягащ се, за да достигне най-високите клони.

 

 

Когато се прибра вкъщи на следващата сутрин около десет, Мери с изненада установи, че майка й тепърва става от леглото. Ноел се мъчеше да измъкне нощницата през главата й, но Дорис изобщо не й помагаше. Седеше с отпуснати ръце като кукла. Една от онези кукли, направени от изсушени ябълки, които стояха на витрината на магазина „Баскет Кейс“.

— Бабо, ако не ми помогнеш, никога няма да я сваля.

Ноел успя да освободи едната й ръка и държейки другата във въздуха, се опита да я измъкне от ръкава.

— Добре де, не е нужно да крещиш, за бога! Много съм си добре със слуха.

Гласът на Дорис бе приглушен от гънките на нощницата, която скриваше лицето й.

— Не съм крещяла — каза Ноел спокойно. — Просто се опитвах да…

Мери се втурна напред.

— Дай да ти помогна.

Заедно, те успяха да съблекат нощницата.

Ноел й хвърли благодарен поглед.

— Добре, бабо, сега ще ти помогнем да влезеш в банята. Чака те хубава гореща вана. Можеш ли да стоиш сама? Ето, така. Добре, справяш се отлично.

— Да не съм инвалид — сопна се Дорис, докато Мери пое едната й ръка, а Ноел другата. — Просто съм малко схваната от вчера. Ако не беше онази отвратителна жена…

Тя намръщено се огледа наоколо.

— Коя каза, че е? Учителката на Ема? Всеки срещнат от улицата си мисли, че има диплома по детска психология.

— Беше психиатърката от съда, не помниш ли, бабо? — отвърна Ноел търпеливо, като че ли за стотен път. Изглеждаше уморена и малко бледа, но някак си по-уверена, по-съсредоточена, като лодка поела правилния курс.

— Какво стана? — попита Мери.

— Изгуби равновесие и падна. Докато доктор Хокинс беше тук.

Ноел стисна устни, за да не дава повече обяснения.

— Хокинс, това пък кой е? Моят доктор е Ханк Рейнолдс. Можеш да го провериш в указателя. — Дорис посочи с пръст към бюрото в ъгъла, върху което лежеше стар телефонен указател с червена подвързия.

На Мери й премаля. Да не би майка й да губеше разсъдъка си заедно с всичко останало? Едва понесе тази мисъл. Дорис изглеждаше толкова крехка в своята голота, с набръчканата си кожа и гърди, провиснали като износен чифт чорапи. Мери изведнъж осъзна, че майка й е само с няколко години по-млада от възрастните жени в църквата, за които Дорис се бе грижила в миналото, изоставените самотници, които тя редовно посещаваше два пъти в седмицата, помагаше им в домакинството и се грижеше да имат храна. На Мери, която беше дете тогава, й изглеждаха невероятно стари. Сега майка й се беше превърнала в една от тях. Тази мисъл я накара да се почувства изгубена, сякаш познатите знаци, по които се ориентираше, изведнъж бяха изчезнали.

— Една гореща вана ще ти дойде добре, мамо.

Тя се опита да го каже приветливо, ентусиазирано, надявайки се, че няма да я пита за снощните й похождения, докато я слагаха да седне в горещата вана.

Наблюдаваше как дъщеря й внимателно изтърква гърба на Дорис с гъбата за къпане и това й напомни една подобна сцена от миналото. В картината от спомените й обаче ролите бяха преобърнати — Дорис държеше мократа гъба, а малката Ноел седеше пред нея. При спомена сърцето на Мери се сви.

Сякаш проследила мислите й, Ноел се усмихна на баба си и каза:

— Когато бях малка, ти ме къпеше във ваната.

— Беше като малка рибка, съвсем хлъзгава — изкудкудяка Дорис.

— Тогава ме заплашваше, че ще ми вземеш гуменото пате, ако не престана да се въртя.

Тя се изкиска, а след нея и Дорис.

Ноел беше толкова спокойна с баба си, както никога не би могла да бъде с Мери. Изведнъж усети завист заради тяхната връзка, искаше й се и тя да създаде такава близост… Не само с дъщеря си, а и с Дорис. Един глас й прошепна: „Може би не е прекалено късно“.

Когато приключиха с къпането, Мери и Ноел извадиха Дорис от ваната и я подсушиха. Тя се подпираше тежко на тях, сякаш я беше страх да не падне. В един момент Мери се подхлъзна на мокрите плочки и майка й почти загуби равновесие. Ноел успя да я задържи. Заедно успяха да облекат чистата нощница на Дорис и я сложиха в кревата, където тя се отпусна уморено.

— Не знаех, че човек може да се измори толкова от едното нищо — изскрибуца тя.

— Искаш ли да ти донеса подноса? — предложи Ноел. — Може би малко чай и препечени филийки?

Дорис поклати глава.

— Не. Мисля, че просто ще затворя очи и ще си почина малко.

Розовата извивка на черепа й, който прозираше през мократа коса, някак си я караше да изглежда още по-уязвима.

Ноел се поколеба, преди да излезе в коридора. Мери тъкмо искаше да я последва, когато чу как майка й я вика тихо:

— Мери Катерин? Имаш ли нещо против да ми почетеш малко?

Мери замръзна на място, с ръка върху бравата. Не можеше да си спомни кога за последен път майка й я бе молила за нещо друго, освен да й подаде солта или да купи мляко от магазина. Тя се обърна бавно и се приближи до кревата. Настанявайки се на стола до него, попита колебливо:

— Какво искаш да ти почета?

— Библията е върху нощното шкафче.

Разбира се, помисли си Мери. Какво би могла да й чете — не и „Любовникът на лейди Чатърли“. Тя се пресегна за старата Библия с изтъркана кожена подвързия. В стаята на майка й, която някога бе била и на баща й, бяха събрани оцелелите стари мебели от къщата и порцелановите джунджурии, препълнили рафтовете на долния етаж. Въпреки всичко почувства как у нея се разлива странно спокойствие. Слънчевата светлина, която се процеждаше през венецианските щори, падаше на дълги ивици върху изтъркания син килим и завивките на цветя. От долния етаж долиташе тракане — Ноел приготвяше закуска.

Библията се отвори на страницата, отбелязана с избледняла червена лента, но преди да успее да започне да чете, майка й заяви:

— Хич даже не ме заблуди, да знаеш — когато каза, че ще останеш в града. Знам къде си била снощи. При Чарли.

Мери бе прекалено изненадана, за да отрече.

— Как разбра?

— Виждала съм как двамата се гледате. Освен това — Дорис хитро й намигна, — носиш същите дрехи.

Мери се ядоса, че са я уличили в лъжа, която тя изобщо не е трябвало да казва. Тя си пое дълбоко дъх и отвърна:

— Ние с Чарли сме възрастни хора, мамо. Няма нужда да ни се казва какво да правим.

— Това ли мислиш, че правя? О, скъпа… — Дорис се пресегна да стисне ръката й. — На моята възраст съм вече над всичко това.

За момент Мери се оказа неподготвена да й отговори. Кога си бе променила отношението? Освен това, кога майка й я бе нарекла „скъпа“ за последен път? Толкова отдавна, че тя едва си спомняше. Отново изпита чувството, че й липсват ориентирите. Старият им начин на общуване не беше добър, но поне бе изпитан. А сега какво?

— Не знаех, че е толкова очевидно — промърмори най-сетне тя.

— Човек би трябвало да е със завързани очи, за да не забележи. — Майка й изпъшка, което прозвуча почти като смях.

— Сериозно ли е?

— Не знам.

— Щеше ли да ми кажеш, ако беше?

— Вероятно не.

Настъпи неловко мълчание, след което Дорис отново я изненада, като призна:

— Не бях особено добра с теб и сестра ти, нали?

„Не със сестра ми, а само с мен“, отвърна й Мери безмълвно. Погледът й се отмести към прозореца, където катеричка пробяга по тисовото дърво отвън. Тя бе спала само четири часа миналата нощ, като даже през тези часове не й се искаше да се отделя от Чарли и сега много й се щеше да поспи. Нямаше нужда от разголване на съвестта, което много наподобяваше изповед. Един от множеството начини, по които майка й се чувстваше над всички останали.

— Нали оцеляхме — бе всичко, което успя да каже.

— Това е единият начин да го кажем. Просто ми се иска… — Дорис млъкна с такова изражение на лицето, каквото Мери никога не беше виждала. Съжаление? Майка й изобщо способна ли е на такова чувство? Но то се стопи и тя заяви с обичайната си рязкост:

— Няма значение. Така или иначе, сигурна съм, че вие с Чарли ще се оправите.

Очите й се затвориха и главата й сякаш потъна още по-дълбоко в избледнялата розова калъфка. Постепенно тя пусна ръката на Мери.

Мери отвори Библията. „Това е, което порасналите дъщери трябва да правят“, каза си тя. Да оставят миналото. Да простят. С буца в гърлото, тя започна да чете:

— „И Той ще даде на ангелите Си власт над вас, за да не се отклонявате…“

 

 

Само след няколко минути Дорис заспа. Мери излезе на пръсти от стаята и последва аромата на прясно свареното кафе, идващ от кухнята на долния етаж. На масата беше сервирано и за нея и тя с благодарност се отпусна на стола пред приборите.

Ноел сложи пред нея димяща чиния с две пържени яйца, прилежно оформени до триъгълните препечени филийки.

— Изглежда вкусно — отбеляза Мери, изведнъж усетила глад.

— Баба спи ли? — Ноел наля чашите с кафе, след което донесе и за себе си чиния и седна на масата.

Мери кимна, отпивайки от кафето си.

— Прочетох й частта за Содом и Гомор, за всеки случай. Ни звук, ни стон.

Тя срещна погледа на дъщеря си над ръба на чашата.

— Сега ми кажи какво стана вчера. Искам да чуя всичко.

Ноел въздъхна уморено.

— Дълга история. Не може ли да я оставим за по-късно?

Светлината от прозореца падаше върху тъмната й къдрава глава, подпалвайки червени искрици.

Мери се облегна назад, отчасти засегната.

— Разбира се.

Ноел я докосна по ръката.

— Исках да кажа, не може ли просто да си поседим?

Мери усети как й олеква. Тя си помисли за това, което се случи горе, и се запита какво би било, ако преди години бе успяла да направи същото — да се помири с майка си.

— Защо не — отвърна тя с лекота.

Докато се хранеха, си говореха за градината на съседката, госпожа Инкълпау, и новите пердета, които Ноел искаше да ушие за кухнята; за новото котило на Алис Хеншоу и разпродажбата на тор в „Градински аксесоари“ — все обикновени неща, които не изискваха съсредоточаване. Не след дълго разговорът стана по-сериозен и докато приключваха с храненето, Ноел й разказа какво се бе случило. Даже онази част за предателството на Джуди Патерсън.

Накрая Мери поклати глава, не вярвайки:

— Много лесно си я оставила, ако питаш мен. Аз бих я удушила.

— Странно, но Джуди ми помогна по особен начин да проумея нещо. Разбрах, че нещата трябва да се променят. Аз трябва да се променя. Не мога да се поставям вечно в положението на жертва.

Очевидно Ноел бе намерила сили да се справи.

— И какво ще стане сега?

— Ще чакаме Линда Хокинс да предаде доклада си.

— Колко време ще отнеме?

— Лейси каза, че около две седмици, дано да не е повече. Междувременно аз ще продължавам да се срещам с Ема. Това поне е нещо.

Мери отново забеляза промяната в нея, тихата решителност, изразена във всяко движение и всяка нейна дума.

Погледна часовника на стената. Беше едва единайсет и половина, а имаше усещането сякаш цял ден бе изминал, откакто се бе измъкнала от топлото легло на Чарли.

— Ще правиш ли нещо специално следобед — попита тя неочаквано.

— Не, всъщност не — рече Ноел. — Защо?

— Искам да направя посещение на стара приятелка. Бих се радвала, ако дойдеш с мен.

— Познавам ли я?

Мери поклати глава и тъжно се усмихна, когато спомените я застигнаха като снежна вихрушка.

— Щеше да ти хареса, ако я познаваше.

 

 

Лютеранските гробища, където беше погребана Корин, бяха най-старите в Бърнс Лейк. Датираха от края на седемнайсети век, когато първите холандски и немски заселници бяха се появили по тези места. Старата църква бе отнесена от наводнение и бе заменена с много по-модерна нова църква в града. Но гробищата останаха. Те бяха разположени върху хълм над Скоъри Крийк. Огромните стари дървета, подхранвани от потока, растяха толкова нагъсто, че на места оформяха куполи над паметните плочи отдолу, заоблени от времето и стихиите, с изтъркани до неузнаваемост надписи, на Мери й изглеждаха като групичка старци, скупчили се заедно, за да се подкрепят взаимно.

Ръждясалата порта изскърца жално, когато я отвориха, за да влязат. Минаваше един на обяд и наоколо нямаше жива душа. Мери се запита дали пък Корин не е била последната погребана тук. Даже едно време гробищата изглеждаха много стари и запустели. Тя си спомни, че родителите на Корин ги бяха избрали само защото семейният им парцел бе там.

Тя се огледа. Светлина къпеше избуялата трева и гранитните камъни, покрити с мъх. Някои гробове изглеждаха по-изоставени от други. Но за нейно учудване на някои имаше цветя. На един от тях, върху който имаше надпис: „Любима през живота, оплаквана в смъртта“, имаше консерва от кафе с диви цветя, отдавна станали на сено.

— Не мога да повярвам, че са минали трийсет години — рече тихо Мери, докато вървяха през скупчените камъни. — Помня погребението на Корин, сякаш бе вчера.

— Веднъж питах Робърт за нея, навремето, когато тъкмо се бяхме оженили — каза Ноел. — Бях си спомнила, че си ми казвала, че са излизали заедно в гимназията. Но той отвърна, че едва я помни. Тогава реших, че е заради това, че наскоро след нея брат му е загинал.

Тя се обърна към Мери.

— Знаеше ли, че Бък е бил любимец на майка им?

Мери не се изненада.

— Всички го харесваха повече — каза тя. — Една от причините бе, че беше по-мил от Робърт. Признавам, че не го познавах много добре.

— Гертруд е сложила негови снимки из цялата къща. Малко е страшничко. Като храм.

Ноел отмести един нисък клон.

— Тогава, разбира се, не я познавах добре, но винаги имах чувството, че нещо е угаснало в нея, когато е умрял.

— Ужасно е да загубиш детето си.

— Тя все още слага цветя на гроба на всяка негова годишнина — каза Ноел и се обгърна с ръце. — Дузина бели рози, вързани с кървавочервена панделка. Сигурно символизират нещо, макар че не знам какво точно.

— Не мисля, че майката на Корин е идвала тук от погребението насам. Когато човек говори с нея, остава с усещането, че предпочита да не й се напомня начинът, по който Корин е умряла.

— И аз веднъж си мислех да се самоубия. — Ноел се спря при една плоча, почти скрита от високите туфи трева. — Всеки ден си обещавах, че ще спра да пия, но не можех. Смъртта изглеждаше като лесен начин да се спася.

— О, скъпа… — Мери се почувства виновна, сякаш е трябвало да знае това.

Но Ноел я погледна спокойно.

— Всичко се промени, след като родих Ема — каза тя. — Дотогава вече се бях взела в ръце. Вярно, от първия миг, в който я взех на ръце, знаех, че нищо друго в живота ми няма да е толкова важно, колкото тя.

Мери си помисли за нероденото бебе на Корин и потрепери.

— Мисля, че го виждам ето там! — Мери посочи нагоре, където статуя на ангел с почти човешки ръст и едно счупено крило, бележеше гроба до този на Корин.

Но Ноел не гледаше ангела. Тя гледаше с изумление цветята, които бяха започнали да вехнат върху гроба на Корин — ваза с бели рози, превързани с кървавочервена панделка.