Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (13)

12

Същия ден във вестник „Реджистър“ се появи статия, описваща подробностите около дългогодишните връзки между Робърт ван Дорен и сенатор Лараби. Докато Мери и Ноел се прибираха у дома от гробищата, питайки се за мистериозните рози на гроба на Корин, в другия край на града Чарли жонглираше с потока от телефонни обаждания на възмутени граждани. Още няколко фирми, включително и един основен посредник за автомобили „Гидиън Форд“, оттеглиха рекламите си. Десетки възмутени поддръжници на Ван Дорен го защитиха. Чу се дори заплаха за смърт, както и строго предупреждение от адвоката на Лараби от Олбъни.

До следващия ден целият шум донякъде се бе поуталожил, или поне така изглеждаше. В петък сутринта в пет и половина Чарли бе събуден от обаждане на нощния пазач, който при идването си в „Реджистър“ бе видял, че всички прозорци на приземния етаж са изпочупени. Докато Чарли пристигна на местопроизшествието, вече бе задържан заподозрян — млад мъж с предишни нарушения на обществения ред, който се казваше Данте Ло Прести.

Когато Бронуин чу новините, първоначалната й реакция бе яд. Данте никога не би направил такова нещо! Тя бе сигурна в неговата невинност, както бе убедена, че проклетият й зет е истинският виновник. Но не след дълго започнаха съмненията. Данте наистина бе споменал, че напуска работа и че ще се маха от града. За целта му трябваха пари. Освен това трябваше да признае, че около Данте витаеше духът на риска. Нали това го правеше толкова неустоим — усещането, когато беше с него, че винаги е на ръба на нещо вълнуващо.

Освен това той бе изпълнявал различни поръчения на Робърт, много от които със съмнителен характер, да не кажем направо незаконни.

Във всеки случай тя нямаше да се успокои, докато не стигнеше до дъното на тази история.

След като разбра, че са го освободили под гаранция, Бронуин отиде с колелото си до апартамента му на Сашмил Роуд, срещу гробището за коли.

Данте се появи на вратата — уморен и изтормозен, с кървясали очи и четина по брадата. Застоя се, загледан в нея, докато в един момент тя не започна да се притеснява. Не беше го виждала от онзи ден на гробищата. Бяха говорили няколко пъти по телефона, но никой от двамата не се призна за виновен — Бронуин, че се е опитала да го замеси в своите истории, а той, че не й бе казал по-рано, че е имал вземане-даване с Робърт. Всеки път като затваряше телефона, тя се чувстваше едновременно ядосана, объркана и обидена. Но тя нямаше да го заклейми, само заради слухове.

— Предполагам си чула. — Данте отстъпи, за да може тя да влезе.

Беше бос, носеше измачкано сиво горнище и тъмносин клин.

— Да, чух.

Бронуин хвърли поглед на слабо осветения хол, който беше още със спуснати завеси от снощи. Приличаше на кочина, както винаги. Навсякъде се търкаляха списания, кутийки от бира и препълнени пепелници върху масичката за кафе. Каучуковото дърво до телефона бе облепено с бележки.

Данте мина край нея, без да я целуне, без дори да я погледне. В гърлото й заседна буца, сякаш беше глътнала аспирин без вода.

— Искаш ли бира — извика той от кухнята.

— Не, благодаря. Не пия, забрави ли?

Той се появи с кутийка „Корс“ в едната ръка и с кока-кола — в другата.

— Извинявай, забравих. Не искаш да загазиш със стария, нали? Достатъчно лошо е, че се измъкваш зад гърба му, за да се размотаваш с боклуци.

В гласа му имаше сарказъм, което не й хареса. Тя настръхна.

— Не е справедливо! Не аз бях тази, която повика ченгетата. Нито пък баща ми има нещо общо.

Бронуин с маршова стъпка го доближи и грабна кока-колата от ръката му.

— Ами? Значи е само едно съвпадение, че загубенякът, с когото момиченцето на татко се мотае, го гепиха?

На слабата сивкава светлина очите на Данте изглеждаха почти черни. Челото му лъщеше от пот. От автогробището идваше шум от мачкането на стомана, сякаш стадо динозаври дъвчеха ламарина.

— Слушай, недей да изсипваш гнева си върху мен. Аз съм на твоя страна, не помниш ли?

Тя отвори кутийката и се смъкна върху страничната облегалка на дивана.

— Ако кажеш, че не си го направил, ще ти повярвам.

— Не съм го направил.

Тонът му беше враждебен. Бронуин го изгледа внимателно. Независимо от всички улики срещу него, един глас в главата й нашепваше: „Той казва истината“. Тя не знаеше как го разбра, на просто го разбра.

— Добре, нека се върнем малко назад. Ти работиш за Робърт, така че трябва да имаш представа кой е отговорен за това.

— Нищо не знам. Това, което знам, е, че си гледах моята работа, а онзи задник Уейд Джуит ме вкара за разпит. След това — хоп, регистрират ме, вземат ми отпечатъци и цялата тази дандания.

Данте обърна кутийката с бира с такава ярост, все едно удряше някого.

— Кой плати гаранцията ти?

— Шефът. Можеш ли да повярваш?

— Много благородно от негова страна.

— Как ли пък не. Ще трябва да му целувам гъза поне през следващите десет години. Със Стан Пичагата няма такива работи като безплатен обяд.

— Винаги ли си толкова циничен? — попита тя.

— Само когато съм прекарал утрото в затвора, наблюдавайки как някакво пиянде си издрайфва червата.

Погледът на Данте се плъзна по нея като студена вода.

— Но ти няма как да знаеш за такива гадости, нали? Най-лошото нещо, което някога ти се е случвало, е да те накажат да останеш след училище.

— Данте, защо го правиш?

Бронуин почти се разплака. Върху тъмния телевизионен екран видя изкривеното си отражение, миниатюрно личице върху издължено тяло. Ръцете й, свити в юмруци, изглеждаха огромни, като в детските филмчета.

Раменете на Данте се отпуснаха и той изпусна нещо средно между въздишка и стон. Приближи се до дивана и се свлече до нея, като отпусна глава в ръцете си. Гъстите кичури кафява коса щръкнаха между пръстите му.

— Извинявай — промърмори той. — Нямам право да си го изкарвам на теб.

Тя протегна колебливо ръка, за да го погали по гърба, мускулите му бяха толкова сковани, сякаш галеше броня.

— Няма нищо — успокои го тя. — Знам, че не си искал да го кажеш.

Последва продължително мълчание, изпълнено с тракащото бръмчене на стария вентилатор и праисторическият шум от другата страна на улицата. Тогава Данте вдигна глава и я изгледа.

— Истината е, че не знам кой го е направил. Така казах и на ченгетата и това е, което ще кажа и на съдията. Но между нас да си остане, това не е цялата истина.

Стомахът й се сви.

— Какво искаш да кажеш?

Той сякаш се бореше със себе си. Най-накрая проговори:

— Не си го чула от мен, нали? Защото нямам нищо против да си призная, че тоя ми изкарва ангелите. Искам да кажа, че ако някой ми скочи по нощите, ще се съпротивлявам. Но този тип… просто ме плаши.

— Дали говорим за онзи, за когото си мисля, че говорим?

Той кимна с глава и дръпна още една голяма глътка бира.

— Един от неговите типове мина покрай мен онзи ден. Господин В. искал да направя еди-какво си. И аз му казвам на тоя, няма начин. Никой няма да пострада, вика ми той. Никой нямало да разбере, че съм бил аз. Аз пак му казвам, няма начин. Вярно е, че доставям пратки, но да разбивам частна собственост не е по моята част. И той изведнъж ми се завира в лицето и ми заявява: „Не се ебавай с шефа. Ако се ебаваш, човече, гъзът ти ще гушне теменужките, а той ще е цветарката“.

— Какво му отговори? — Думите й излязоха като писукане.

— Нищо. След това изведнъж ме арестуваха. — Данте поклати глава с отвращение.

„Така че не само съм си въобразявала, помисли си тя. Робърт наистина е нещо повече от обикновен гадняр.“ Изведнъж наум й дойде нещо наистина странно. Ами ако заплахата, надвиснала над сестра й, не се свежда единствено до загубата на детето й? Ами ако става въпрос за живота на Ноел? Тя потрепери и стисна кока-колата достатъчно силно, за да огъне кутийката.

— Но ако си невинен, с какви улики разполагат ченгетата?

— Улики?

Устните на Данте се изкривиха в презрение.

— Единствената улика, която им трябва, е някой да ме посочи с пръст. Всички знаят, че тоя тъпанар Джуит е затънал чак до плешивото си теме с Големия бос. Не е нужно да си гений, за да се сетиш.

— Заместник-шерифът е замесен с Робърт?

Изведнъж всичко започна да й напомня прекалено много на мелодрама. Лицето й се озари от усмивка, но думите на приятеля й, които последваха, бързо я заличиха.

— Ще те застреля и ще каже, че е станало случайно, ако оня му каже да го направи.

Тонът на Данте бе категоричен.

— Оня ден, когато ме помоли да ти помогна, изобщо не ме беше страх, че ще ме арестуват, а от това какво ще ни направи той, ако ни гепи.

Данте се извърна и я стисна за лакътя.

— Обещай ми, че няма да доближаваш офиса му. Закълни се, Брон!

— Добре де, заклевам се.

Вътрешно тя изпита вълнение от неговата загриженост. С неохота вече бе стигнала до същото заключение: че влизането с взлом в офиса на Робърт бе твърде опасно, за да се наеме сама да го върши.

— Сериозно ти говоря. Можеш да пострадаш.

Тя наклони глава и го изгледа с присвити очи.

— Ти знаеш нещо, нали? Нещо, което той е направил, много повече от счетоводни машинации и рушвети.

Бронуин усети тръпката. Ако Данте имаше някаква информация за съпруга на сестра й, това щеше да й свърши повече работа, отколкото разбиването на сейфа му.

Той пусна лакътя й.

— Повярвай ми, ще ми се да знаех нещо. Но каквото и да си е наумил, няма намерение да го хванат. Можеш да си абсолютно сигурна, че когато са трошали сградата на баща ти, онзи тип е бил далеч оттам.

— Дори така да е, какво те кара да мислиш, че шерифът е забъркан?

— Ами едно от нещата е времето.

Данте се пресегна да вземе цигарите си от масичката за кафе. Докато палеше, тя видя, че ръката му трепери.

— Алармата би трябвало да се е задействала при първия счупен прозорец. Защо тогава на ченгетата им е отнело половин час, за да стигнат дотам?

— Според татко са били на противоположния край на града заради друго обаждане.

— Снощи на смяна е имало петима полицаи и е трябвало всичките заедно да бъдат на едно и също място? Да бе!

След като изсумтя подигравателно, Данте издуха пушека от ъгълчето на устата си.

— Но ако това, което казваш, е вярно — продължи тя, не съвсем убедена, — ако шерифът наистина се прави на сляп, това означава, че на Робърт реално може да му се размине дори…

— Убийство — завърши Данте вместо нея.

Бронуин усети как кръвта напуска лицето й. Стана й студено, ръцете и гърбът й настръхнаха, сякаш се посипаха с пясък.

— Господи! Ти говориш сериозно, нали?

— Напълно.

— Ами сестра ми? Ами ако той… той я нарани по някакъв начин?

Бронуин започна да трепери и притисна ръце до гърдите си.

— О, Данте… наистина ме е страх.

Когато той я прегърна през кръста и я дръпна долу на пода до себе си, тя не се възпротиви. Миришеше на пот, сякаш никога не се бе къпал, но тя нямаше нищо против. Странно, въпреки че беше прекарал сутринта в затвора, тя му имаше доверие. Бронуин се притисна към него. Близостта му я възбуждаше.

Той стъпка цигарата си в пепелника сред рой червени искри и се нахвърли да я целува. Силно, с език. Достатъчно силно, за да усети зъбите му. Данте никога не я бе целувал толкова… страстно. Сякаш всичко досега бе било само загрявка, която е водела до това.

Преди да се осъзнае, тя се озова по гръб, а Данте — отгоре й. Останаха така още няколко минути, целуваха се, докато кожата около устните й започна да смъди от наболата му брада. Мястото между краката й туптеше, сякаш нечия топла ръка я притискаше точно там. „Спри се“, каза си тя. Ако баща й разбере… Е, нека кажем, че счупените прозорци ще бъдат последната му грижа. Данте щеше да се върне обратно в затвора. Ако не го приберат за вандалщина, ще е за секс с непълнолетна.

Но тя не можеше да спре. Не искаше да спре.

Чак когато Данте започна да дърпа фланелката й над гърдите, тя се измъкна изпод него.

— Ами съквартирантите ти — попита тя, останала без дъх, дърпайки обратно надолу фланелката си, докато ставаше.

— Какво за тях? — Данте се преобърна и сложи главата си в скута й.

— Някой от тях може да влезе всеки момент.

— Няма проблем. Може да продължим в стаята ми.

— Ако го направим, просто ще се окаже, че се…

— Чукаме?

Той й хвърли подигравателна усмивка.

— Така ли си мислиш за това? Като за обикновено… чукане? — Тя се почувства едновременно ядосана, евтина и възбудена.

— Казваш го, сякаш нещо не е наред. — Сивите очи на Данте се присвиха, когато я погледна на слабата светлина и я накараха да се почувства сякаш е на ръба на пропаст.

— Признай си, Брон, че не си от онези момичета, на които им пука от абитуриентски балове, или това, че някой тип се е охарчил за тях. Ти си различна. Само дето още не го знаеш. Всеки, който има достатъчно късмет да те изчука, и боже, надявам се това да съм аз, ще изпита повече от обикновен кеф, повярвай ми. Както и ти, повярвай ми…

Тя го изгледа с присвити очи.

— Откъде да знам, че не приказваш така само за да ме вкараш в леглото?

— Отпусни се и ще ти покажа.

Данте се протегна и прекара мазния си пръст по едното й зърно, с което предизвика у нея цяла каскада от сладостни потръпвания. Тя го погледна, плътните му устни се бяха разтегнали в усмивка на познавач, тъмната му коса се бе разпиляла по скута й. Думите излетяха от устата й, преди да осъзнае, че ги е произнесла.

— Добре. Да го направим. Мисля, че сега е напълно подходящо.

Данте мързеливо се ухили и с едно-единствено плавно движение се изправи на крака и я поведе след себе си. Докато вървяха по коридора, Бронуин помисли за нощите, през които е лежала будна, без да може да заспи, съпротивляваща се на желанието да сложи ръце под завивките и да премахне напрежението между краката си, считайки, че нещо не е наред с нея. И накрая все пак го направи, защото няма нужда някой да знае за това, нали? Даже не и Макси.

Тя пак се почувства така. Сякаш не бе избор, сякаш просто трябваше да го направи… или нямаше да може да преживее остатъка от деня.

Когато стъпи в стаята му, Бронуин бе приятно изненадана да види, че е по-спретната от останалата част на апартамента. Простият креват и скрин, бяха от типа направи си сам. Снимка с автограф на автомобилен състезател висеше на стената, а рафтът над стереоуредбата бе запълнен с компактдискове. Данте вкара един в уредбата и сладкият молещ вой на Сара Маклоклин изпълни стаята.

— Ще боли ли — попита го тя, изведнъж притеснена, докато сядаше върху кревата.

— Малко. Но не се притеснявай, знам какво правя.

Данте седна до нея и леко я бутна да легне по гръб. Неочаквано той прокара език по слепоочието й до ъгълчето на окото. Тя потрепери. Сякаш цялата топлина на тялото й се бе събрала между краката и не бе оставила нищо за останалата част от тялото й.

Те продължиха да се целуват. След това той бавно я съблече. Едва когато тя бе изцяло гола, той махна и своите дрехи. Бронуин лежеше по гръб, стиснала колене с такава сила, че потръпваха.

— Отпусни се — промърмори той.

Разтвори краката й достатъчно колкото да мине ръката му, след което внимателно, много внимателно вкара два пръста дълбоко в нея. Тя усети остро пробождане, последвано сякаш от нещо горещо, което потече. Погледна надолу и видя, че бедрото й отвътре бе изцапано с кръв.

— О! — извика тя тихо.

Изгубването на девствеността винаги й се бе струвало нещо голямо. Представяше си го като по филмите, придружено с много пъшкане и извиване. Но това… беше просто като да ти дръпнат полупаднал зъб.

— А сега да се позабавляваме — прошепна Данте.

Той отново започна да я целува и да я гали, докато неприятното потръпване между краката й се изгуби сред вълните удоволствие, които я заливаха. Данте сигурно го е правил с други момичета, помисли си тя, с много други момичета. Но мисълта не я притесни, както би станало преди време. Вместо това се успокои, знаейки че той командва нещата, че знае какво върши. С Данте нямаше неловки движения, водещи към неудобни моменти на нерешителност. Нямаше нужда от обяснения, защото тялото й изглежда знаеше от какво има нужда.

Тя всъщност бе изумена от смелостта си. Да го докосва толкова интимно, както си представяше, когато беше сама. Преди това го бе виждала гол само от кръста нагоре и даже тогава това я възбуждаше — напращелите, стегнати мускули на ръцете му и на гърдите му, кафявата дъска, която представляваше коремът му — но чак сега разбра какво лежи в края на тъмната пътека от косми, която се скриваше в колана на джинсите му. Най-накрая тя видя как изглежда полов член, силно възбуден. Пенисът на Данте, почуди се тя, бе наистина невероятен. Дълъг и дебел, обхванат от вени, които пулсираха под пръстите й. Тя го галеше, но Данте дръпна ръката й.

— Недей — изстена той. — Ще свърша.

— Ами давай — подкани го тя, защото и това й беше любопитно. — Нямам нищо против.

— Не, първо ти.

Той се зарови в чекмеджето на нощното си шкафче за презерватив и я остави да гледа как скъсва пакетчето и експертно си го нахлузва. Когато леко я положи по гръб и разтвори краката й по-широко този път, тя бе повече от готова. Практически почти свършваше. Когато той навлезе в нея, тя усети лека болка. След това вълните на удоволствието отново взеха връх, заличавайки всичко останало. Данте се движеше бавно, внимавайки да не я нарани. Като погледна нагоре към лицето му, тя видя изписаната на него нежност. Ако беше в състояние да говори тогава, щеше да му каже как се чувства. Невероятно. Милиони пъти по-добре от това, когато сама се галеше. Ако той не спреше да се движи, тя щеше да…

И ето, че свършваше. Както когато влакчето на лунапарка се втурваше по последното възвишение и топлият въздух я блъскаше в лицето. Бронуин се опита да си поеме дъх от невероятното усещане.

— О, Данте!

Тя се притисна към него. Значи това е то, появи се отнякъде в главата й ясна, но още далечна мисъл. Ако знаеше, ако само знаеше…

След няколко мига и той свърши с победоносен вик на воин. Тя наблюдаваше как се изкриви лицето му, не затвори очи, а вкусваше чувството на власт, което това й даваше, защото знаеше, че то се дължи на нея. Тя можеше да направи това на един мъж — да го накара да трепери и стене, да крещи от желание. Усмихна се и си помисли, че сигурно така се е чувствала Клеопатра.

— Беше хубаво — каза тя.

— Само хубаво?

Данте се обърна настрани и я изгледа с любопитство.

— Ако кажа нещо повече, ще ти порасне работата. И нямам предвид само това. — Тя погледна многозначително презерватива. — Но си прав за едно: абитуриентският бал не е нищо в сравнение с това.

Данте се ухили, погледът му обхождаше голото й тяло, излегнато лениво върху смачканите завивки.

— Е, да, бих закачил букетче на балната ти рокля, само че не знам на какво да го закача.

Тя се преобърна и подпря брадичка върху дланите си.

— Как би нарекъл това, което направихме — чукане или любене?

— И двете — каза той.

— Това не е ли като две заглавия на едно и също нещо?

— По-скоро като книга, която трябва да прочетеш, за да разбереш как свършва.

Как ли ще свърши тази, зачуди се тя.

Мислите й се върнаха към Ноел и тя почувства вина. Ето я, излежава се гола в кревата, докато сестра й е в смъртна опасност. Тя трябваше да направи нещо, да предупреди Ноел. Но как? Ако й повтори това, което Данте й бе казал, сестра й ще поиска да знае откъде го е научила. Това пък поставяше Данте в опасност. Да не говорим, че ако баща й научи, ще я затвори вкъщи до края на живота й.

— Трябва да тръгвам — заяви тя изведнъж.

— Къде ще ходиш?

— Трябва да видя сестра си.

— Сега ли?

— Важно е.

Тя скочи и сграбчи джинсите си от пода. Данте изглеждаше сякаш щеше да започне да я убеждава да не го прави. Той обаче сви рамене, седна и се пресегна за ключовете от колата, които бяха върху нощното шкафче.

— Хайде — каза той, — ще те закарам.

 

 

Бяха установили рутинна процедура. Ноел идваше и намираше Ема стоически да стои в приемната, с плюшеното й куче Боуи, притискайки го до гърдичките си и розовата раничка тип барби върху смело изправените й раменца. Ала щом видеше Ноел, малкото й личице се озаряваше сякаш бе сутринта след Коледа, тя се спускаше към вратата и се хвърляше в прегръдките на майка си. Ема се заравяше в скута й, притискаше се в Ноел както когато беше бебе и от време на време смучеше палец. Също така настояваше да й чете най-бебешките книжки, които Ноел неизменно носеше. „Зелените яйца и шунката“ от поредицата на доктор Сьос в момента й беше любимата.

— Зелени яйца с шунка не харесвам аз — повтаряше тя изразително, — хич не ги харесвам аз!

След като Ема се почувстваше достатъчно спокойна, за да се измъкне от скута й, двете сядаха или лягаха по корем върху килима и през оставащите скъпоценни мигове просто си играеха. Повечето игри бяха въображаеми, с куклите в раничката на Ема. Барби винаги беше в главната роля, разбира се. Когато куклите й омръзнеха, имаше цяла пазарска чанта с книжки и играчки, които Триш грижливо подготвяше. И не на последно място — ритуалът със сладоледа. Почти в самия край на посещението Ноел вадеше менюто с различните вкусове сладолед на „Скупс“ и Ема няколко минути замислено си избираше, преди да посочи своя най-любим ментов сладолед с шоколадови пръчици.

Веднага, след като се изяждаха фунийките сладолед, идваше ред на плача и сълзите. Ноел се страхуваше най-много от тази част, повече от сълзите, които тя самата щеше да пролее на връщане към вкъщи. Повече от безсънните нощи, които я чакаха. Днес, незнайно защо, беше по-зле. Ема, която допреди няколко минути съвсем щастливо подреждаше кутийка с малки селскостопански животни, от сълзи премина към хлипане и плач.

— Ииискам да си отида с теб — виеше тя. — Не ииискам да ча-ча-кам та-та-тати.

— Миличка, иска ми се да можеше да те взема — отвърна Ноел, почти готова и тя да се разплаче. Седеше с Ема в скута си и попиваше мириса й, безпогрешния мирис на нейното дете, което само тя можеше да познае даже с вързани очи. — Но съдията не ми дава, все още не.

По време на последното посещение тя бе обяснила на Ема с достатъчно прости думи, за да може да разбере. Каза й, че има хора, включително татко, според които у бабини не било най-подходящото място за Ема да живее и че първо мама трябва да им покаже, че всичко е наред. Увещанията обаче не стигаха, за да променят факта, че Ноел липсваше на Ема.

— Мразя тати! Той е ло-ло-лош! — ревеше тя.

Ноел силно се притесни.

— Как така тати е лош?

— Н-не ми дава да ти се обаж-ждам! Аз му казах. Мога сама да го направя. Знам номера. Но той се я-ядоса и ми се скара. — Ема повдигна подпухнало и мокро от плач личице. Ноел едва се сдържаше да не я хване на ръце и да излезе с нея. По дяволите съдията, по дяволите онази тъпа жена с малките си свински очички и добронамереното дърдорене, която стоеше там!

— Ами баба Герти? Тя нали е добра към теб? — Струваше й огромно усилие да звучи нормално.

— Тя понякога ме води на катерушките. — Хълцането започна да намалява.

— Води ли те и на други места? — Ноел мислено виждаше как големият бял кадилак на свекърва й се насочва към търговския комплекс „Кранбъри“.

Ема кимна, клатейки напред-назад краче, обуто в късо чорапче.

— Не ми хареса като отидохме на гробов-вщето, обаче.

Ноел изведнъж настръхна.

— Тя те е водила на гробищата?

Тъмната главица на дъщеря й започна да кима нагоре-надолу, а опашчиците й заподскачаха.

— Онова, където е отишъл чичо Бък. Баба каза, че там отиват умрелите, преди да отидат на небето.

Ноел се смрази. Тя си помисли за изсъхналите рози върху гроба на Корин. Само един човек е могъл да ги остави там: Гертруд. Но защо? Едва ли Корин е за нея повече от едно далечно име от миналото, момичето, за което самият Робърт твърдеше, че едва помни.

По пътя от гробищата майка й бе хвърлила известна светлина, като й съобщи за доклада от аутопсията, в който ставаше ясно, че Корин е била бременна. Да, това би могло да обясни защо Гертруд, която бе толкова сантиментална към собствената си плът и кръв, би оплаквала загубата на внуче, даже неродено. Но защо бели рози, като тези на Бък?

— Баба занесе ли цветя? — попита тя.

— Ъхъ.

— Рози?

— Ъхъ. — Ема тихо си сложи главата на рамото на Ноел. Избликът на емоции бе приключил, оставаха само по-резките вдишвания от време на време. — Тати каза, че ще ми купи водна костенурка.

Ноел се усмихна на рязката промяна на настроението на петгодишното дете, като лятна буря, приключила малко след като е започнала.

— Водна костенурка? Това е много хубаво.

Ема престана да клати крак.

— Мамо, какво значи ал-ка-колик?

Ноел потръпна. Явно съпругът й, както вероятно и родителите му, са я обсъждали пред Ема.

— Искаш да кажеш „алкохолик“ — поправи я тя, колкото е възможно по-спокойно. — Това е болест, Ем. Нещо като алергията. Алкохолът прави някои хора болни. — Тя дълбоко си пое дъх. — Мама е алкохолик. Затова тати пие вино като вечеря, а аз не пия.

— Дядо казва, че си прекалено болна, за да се грижиш за мен. — Тя погледна Ноел с разширени очи. — Мамо, вярно ли е?

Ноел допря буза до косата на Ема, гласът й леко потрепна, когато прошепна:

— Не, сладурче. Нищо в света не може да ме накара да не се грижа за теб. Остава още малко. Тогава ще бъдем заедно през цялото време. Заклевам се.

Тя обхвана с ръката си малката ръчичка на Ема и се прекръсти. Това й напомни как се кръстеше по време на безкрайните неделни меси, когато седеше сбутана на църковната пейка до баба си. Сега си помисли: „Знам че има Господ, защото иначе нямаше да издържа. Щях да се пречупя много отдавна“.

На вратата тя някак си успя да се усмихне и да помаха за довиждане. Малката длан на Ема, потънала в ръката на социалния работник, също й помаха. Момиченце с лъскави кафяви опашчици в странна роля. Ноел имаше чувството, че Ема е най-малкият войник на света, замесен в битка, която изобщо не разбира.

Ноел се затътри надолу по стълбите на съда със сведена глава и не забеляза сестра си. Съгледа я едва след като Бронуин я извика. Видя я застанала на осветения от слънцето тротоар да я гледа, заслонила с длан очите си.

— Хей, наистина се радвам да те видя. Притесних се, че мога и да не те заваря. — Бронуин се хвърли към нея, златокрака антилопа в широки джинси и фланелка.

— Какво има — попита Ноел непринудено.

— Трябва да поговоря с теб за нещо. Бързаш ли?

— За какво да бързам, да изтичам вкъщи и да си измия зъбите ли? — Ноел се изсмя вяло. Последното нещо, което искаше, бяха сестринските й брътвежи. От друга страна, какво му е хубавото да се дави в собственото си нещастие? Срещата на анонимните алкохолици, на която онази вечер бе отишла, й напомни за нещо важно, което бе пропуснала: понякога най-добрият начин да си помогнеш е като помогнеш на някой друг. — Можем да седнем в парка — предложи тя.

— Ъъъ, ами, мислех си някъде на по-закътано.

Бронуин хвърли притеснен поглед назад, сякаш очакваше да види мъже в тъмни шлифери, които я следят.

Ноел се опита да не се разсмее. В семейството дори се шегуваха, че Бронуин е способна да превърне отварянето на писмо в голяма драма. Може би е заради всичките онези книжки за Нанси Дрю, от които бе погълната като дете. Навремето Ноел не виждаше нищо лошо в това да й предаде старата колекция, но сега се запита дали пък това не бе допринесло за склонността на Бронуин към мелодрамата.

— Никой няма да ни притеснява — каза Ноел, като хвана сестра си подръка.

Бронуин хвърли още един поглед през рамо, преди неохотно да се съгласи.

— Добре… Предполагам, че няма да има проблем.

Пресякоха улицата. По това време на деня температурата беше над трийсет градуса и паркът бе доста пуст — само неколцина възрастни хора седяха на пейките или се разхождаха по сенчестите алеи. По-късно, когато захладнееше, щяха да се появят майки, извели децата си на игра и млади двойки, които се излежаваха на тревата, шепнеха си и открадваха по някоя и друга целувка.

Ноел си помисли за Ханк. Беше го видяла само веднъж от деня, когато бяха стояли високо на хълма, сутринта, когато бе довела баба си за преглед. През цялото време беше сигурна, че всички в чакалнята виждаха през нея, като че бе от стъкло, и знаеха точно какво изпитва. Как беше възможно да се държи нормално всеки път, когато се доближаваше Ханк, след като й струваше толкова усилия да стои настрана от него?

Тя с благодарност седна на празната пейка до фонтана под огромната липа. Жегата я бе изтощила. Огледа бронзовата нимфа, от която струеше вода в средата на фонтана. Леките пръски мокреха камъните в краката им. Помисли си колко хубаво би било да смъкне сандалите си и да се поразтъпче боса в прохладната вода.

Двете известно време запазиха мълчание, всяка погълната от своите мисли. Накрая Ноел каза:

— Изпуснах те в „Скупс“.

Днес сестра й не беше на смяна.

— Трябваше да помоля да сложат допълнително пръчици върху сладоледа на Ема.

Бронуин се обърна и й се усмихна.

— Не ми казвай, ментов с шоколадови пръчици, нали?

Ноел й отвърна с усмивка. Това бе една от малкото шеги, които си позволяваха в цялата тази ситуация — факта, че Ема винаги си поръчваше абсолютно едно и също нещо. Тя отвори портфейла си и извади сгънато парче хартия, рисунка, която Ема бе нарисувала с пастели. Разтвори я върху коленете си.

— Това съм аз. — Тя посочи една фигурка с пръчици вместо ръце, с глава от черни заврънтулки между две други фигури. — Виж това е баба… и майка ми. Тя знае, че баба Мери е с нас.

Бронуин наведе глава, за да вижда по-добре, като придържаше дългата си коса с една ръка.

— Ти приличаш малко на Памела Андерсън. Откъде са се появили тези цици?

— Със сигурност ги нямам в действителност — изненада се Ноел и се разсмя. — Мога да го сметна за най-висшата форма на комплимент.

С въздишка тя сгъна рисунката и я сложи обратно в портфейла си.

— Та за какво искаше да си поговорим?

— Историята е малко дългичка. — Бронуин нервно си играеше с косата си, като я намотаваше на пръст. — Първо, обещай ми, че няма да кажеш нищо на татко.

— Не мога да ти обещая такова нещо, преди да знам за какво става въпрос.

— Боже, колко си предсказуема. — Бронуин завъртя очи.

Тъй като Ноел беше доста по-възрастна, винаги бе била по-скоро като втора майка на сестра си.

— Добре де, познавам този тип. Казва се Данте.

Ноел я погледна стреснато.

— Онзи Данте, дето изпочупи прозорците в сградата на татко?

Сестра й се намръщи.

— Какво стана с невинен до доказване на противното?

— Ооо, вече надушвам белята. Това е същият, за който татко те предупреди да не го доближаваш, нали? — Ноел невярващо поклати глава. — Боже, Брон! Само ти можеш да загазиш така. Татко знае ли?

— Там е цялата работа. Не знае. И искам така да си остане. Няма да му кажеш, нали?

Ноел изгледа притесненото лице на сестра си. Баща й наистина щеше да се ядоса и да се притесни. Тя самата беше малко притеснена. Какво си е въобразявала, че прави Бронуин, като се размотава с някакъв татуиран рокер? Реакцията на баща им щеше да бъде последната й грижа. Ами ако той направеше нещо, с което да я нарани, да съсипе живота й?

Тя се овладя, спомнила си какво стана с нейния разумен избор, след като се омъжи за Робърт. По-възрастен, преуспял мъж със стабилни доходи, който ходеше на работа с черен мерцедес. Истината бе, че за този Данте не знаеха почти нищо. Коя бе тя, че да съди?

— Нищо няма да му кажа… Засега — обеща тя. — Само се закълни, че ще внимаваш. Да не си докараш беля с него.

— Не той е човекът, от когото трябва да се притесняваш. — Бронуин се огледа с търсещ поглед, преди да премести тъмните си очи обратно върху Ноел. — Ел, какво знаеш за бизнеса на Робърт?

— Освен това, което научих, докато работех в офиса му, искаш да кажеш? Казано честно, беше толкова отдавна, че не си спомням много.

— Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че Робърт е виновникът за счупените прозорци на татко? — Бронуин понижи глас до шепот, макар че наоколо нямаше никой, който би могъл да ги чуе.

— Няма да съм шокирана, ако това имаш предвид. — Ноел вече бе стигнала до същото заключение. Имаше прекалено много съвпадения.

— Да предположим, че това не е единственото му провинение.

Ноел взе да губи търпение.

— Какво точно искаш да кажеш?

Бронуин погледна сенките им, които се проточваха по хлътналия паваж, слети като фигурите, които Ноел й изрязваше от хартия, когато беше малка.

— Ами, виж сега, Данте отчасти работи за Робърт — каза тя колебливо.

Ноел я погледна сепнато.

— Не е това, което си мислиш. Изпълнява разни поръчки и доставки, такива неща. Но той, ами, знае за някои неща — неща, които човек научава, като се навърта наоколо.

— Какви неща?

— Нищо конкретно. Само знам, че адски го е шубе от Робърт.

Бронуин така си бе омотала косата около пръста, че той бе започнал да посинява и да се подува.

— Щом него го е страх, и теб трябва да те е страх. Да те е страх за живота ти.

Ноел искаше да възприеме казаното от сестра й сериозно. Господ й бе свидетел — тя имаше достатъчно причини да вярва, че Робърт е способен на най-лошото. Но това… това просто беше прекалено. Съпругът й наистина бе чудовище. Той я бе упоил. Бе й откраднал детето. Но убийство? Не, не, даже Робърт не би стигнал толкова далече.

— Брон, не смяташ ли, че попрекали малко? — произнесе меко Ноел. Тя си мислеше за времето, когато беше завела Бронуин да лагеруват. Беше на двайсет и няколко, а сестра й само на девет-десет години, възрастта когато всички страшни истории за едноръки избягали затворници и серийни убийци се разказваха охотно около огъня. Бронуин обаче бе измислила цяла фантастична история за един лесничей — определено страшен човек — който бил вампир и обикалял горите през нощта. Когато беше дошло време за лягане, сестра й бе толкова уплашена, че не можеше да заспи.

— Ел, не се шегувам. — В гласа на Бронуин се прокрадна нотка на отчаяние. — Знам, че мислиш, че преувеличавам понякога и сигурно го правя. Но това не е като друг път.

— Добре, да речем, че си права. Какво трябва да сторя?

— Недей да оставаш с него насаме или нещо такова.

Ноел сухо се засмя.

— Вероятността това да се случи е почти толкова голяма, колкото да ме отвлекат терористи.

— Добре де, недей да ходиш никъде сама.

— Заклевам се в честта си на скаут. — Тя вдигна два пръста. — Никакви тъмни алеи и никакви срещи с непознати. Може би трябва да си взема доберман, за да ми е по-спокойно. Как мислиш?

Бронуин не се усмихна и Ноел я прегърна през раменете.

— Виж, Брон, благодарна съм за загрижеността ти, наистина. И ще внимавам.

Тя си спомни, когато се роди Бронуин. Беше на четиринайсет и тайничко мразеше втората си майка. Но когато видя мъничката си сестричка, повита в жълто пухкаво одеяло, и миниатюрната ръчичка, с която я хвана за пръста със силата на морска звезда, всичко се промени. Веднага прости на Вики. Помисли си, че баща й правилно се бе оженил за нея, иначе как можеше да й направи този чудесен подарък?

— Не искам да променяме темата — продължи Ноел, — но доколко сериозни са нещата между теб и този Данте?

Бронуин небрежно сви рамене, може би прекалено небрежно.

— Мотаем се заедно, това е всичко. Не е нещо особено.

— Спите ли заедно?

Сестра й стреснато се изсмя и бузите й почервеняха.

— Какво те накара да си го помислиш?

— Ами лицето ти в момента.

— Боже! Толкова ли е очевидно?

— Само за някой, който те познава толкова добре, колкото аз. — Ноел прегърна сестра си с обич. — Само се надявам да вземате предпазни мерки.

— Всъщност, правили сме го само веднъж — призна си тя.

— И веднъж е достатъчно, повярвай ми. Аз го знам най-добре. Така съм била зачената.

Фактът, че родителите й са били само година по-големи от Бронуин изведнъж я накара да се замисли. Тя знаеше, че са били млади, просто не си бе представяла доколко са били млади. Изведнъж прояви разбиране през какво бе преминала майка й.

— Не се притеснявай, внимавахме — успокои я Бронуин.

Ноел си помисли за Ханк. Довечера щяха да вечерят в неговия апартамент. И защо не? Бяха приятели, нали? Докато нещата не стигнеха следващия етап след онази целувка на хълма, нямаше нищо, нали? Леката тайнствена усмивка на сестра й я накара да си спомни, че дори най-добрите намерения понякога те водят до грешки.

— Толкова ли хубаво беше, колкото се надяваше да бъде — попита я тя.

Бронуин сви глава, страните й запламтяха.

— Да кажем, че има неща, които човек не може да научи от книгите.

— На мен първият ми път беше с Робърт.

— Ужасно ли беше?

— Не, съвсем не. Беше… — Тя беше блокирала спомена толкова силно, че сега трябваше да се насили, за да си припомни какво бе станало. — Професионално. Така си го спомням. Все едно Робърт правеше някакъв магически фокус.

— По-хубаво ли стана с течение на времето?

— Предполагам, поне в едно отношение. Проблемът беше, че докато все повече го разлюбвах, все по-малко бях омаяна. Така че истинският фокус бе онзи, който аз самата изиграх със себе си.

— Не знам дали обичам Данте — призна си Бронуин. — Разбира се, луда съм по него, но не е това, нали?

— Не, не съвсем. — Ноел се усмихна наум, когато отново си спомни за Ханк.

Дали не беше започнала да се влюбва в него? Може би, но в настоящото й състояние, сърцето й едва ли бе способно да направи разлика между любовта и обикновената благодарност, която изпитваше към Ханк заради добротата му. Тя наистина очакваше вечерта, това бе единственото, което знаеше.

Нямаше да си мисли как той я целуна или до какво ще доведе това. Нито пък ще мисли за правните си проблеми. Тя дължеше на себе си и на Ханк една спокойна вечер. Това не беше много, нали?

 

 

— Всъщност съм доста добър готвач. — Ханк говореше като новак, който се възхищава от себе си. — Надявам се, че харесваш спагети?

Те стояха един до друг в малката му, но добре обзаведена ергенска кухня. Ноел режеше върху дъската краставици за салатата, а Ханк беше на печката и наглеждаше тенджера, пълна с толкова спагети, че да нахранят една малка армия. Тя се обърна и му се усмихна.

— Обожавам ги.

— Добре, защото това е единството нещо, което мога да правя.

— Само спагети?

— Спагети в маринован сос. Спагети с гъби и чесън. Макарони със…

— Стана ми ясно. — Ноел се засмя.

Ханк я погледна нежно. Лицето му се бе зачервило от парата, а светлокафявите му коси се къдреха по слепоочията. Носеше месарска престилка върху памучния панталон и синята риза, с което й напомняше на готвач по телевизията. Шоумен. Беше трогната от усилието му да я впечатли.

— Всички обичат спагети — продължи той, — така че е сигурен избор, ако чакаш гости, да не говорим, че е необходимост за оцеляването.

— Кръчмата надолу по улицата винаги ще я има — напомни му тя.

— О, минавал съм по този път, повярвай ми.

Той провери спагетите. Обърна се и я изгледа закачливо.

— Самотен мъж, който вечеря в кръчмата всяка вечер. По-добре щеше да бъде, ако бях публикувал обява във вестника.

Ноел схвана за какво говори.

— Нека позная. Всички неомъжени жени в Бърнс Лейк на възраст между двайсет и пет и петдесет изведнъж бяха споходени от необуздано желание да ти готвят.

Той извъртя очи.

— Първата година оставяха тенджерите на прага. След това ми свърши мястото във фризера. След известно време започна да става гадно, все едно някой бе починал.

— Може би просто са били добросъседски настроени — каза му тя закачливо.

— Във всеки случай ми създаваше комплекси. Започнах да се чудя дали ми няма нещо. Нали знаеш, все едно подсъзнателно съм излъчвал сигнали, че си търся съпруга?

Ханк вдигна тенджерата от котлона и изсипа съдържанието й като водопад в голямата цедка на мивката.

— Горките жени. Надявам се, че не си бил груб.

— Не се наложи. Просто престанах да вечерям навън всяка вечер и започнах да пазарувам — каза той. — Постепенно разбраха за какво става въпрос и тенджерите престанаха да се появяват.

Той пусна водата и започна да полива спагетите в цедката.

— Какво облекчение.

Ноел занесе салатата на масата, като си помисли дали не се опитва да й каже нещо.

Със сигурност апартаментът — леко модернизирано старо жилище — не подсказваше, че в него живее непохватен ерген. Макар че беше скромно обзаведено, помещението, което служеше и като трапезария, и като всекидневна — отворено към кухнята от едната страна — беше доста приветливо. Красиви ориенталски килими бяха постлани по лъснатите дъски. Дъбов бюфет, препълнен с папки и книги вместо с порцеланови сервизи бе поставен срещу дъбова маса в същия стил. Имаше дори камина, а пред нея — тръстиков люлеещ се стол.

Ханк очевидно не си търсеше съпруга, подсъзнателно или не. Единственият въпрос беше защо това имаше значение за нея. Тя със сигурност не бе в позицията да се кандидатира. Ноел мерна отражението си в огледалото над бюфета: жена, отделила време да вдигне косата си и да облече хубава рокля; жена със зачервени страни, която държеше купата със салата толкова притеснено, колкото според представите й са били всичките онези приносителки на нежеланите тенджери.

„Това е просто една вечеря — каза си тя. — Нищо повече.“

На масата поддържаше неангажиращи теми на разговор. Ханк й разказа за трудностите, с които се е сблъскал, след като е поел практиката на стария доктор Матюс, когото пациентите толкова са обичали. Ноел пък сподели, че е започнала отново да пише. Започнала е с дневника си, но напоследък, за да не мисли за някои неща, предпочитала късите разкази. Ханк каза, че ще му е интересно да прочете поне един и тя обеща да му покаже разказа, върху който работеше в момента.

Те почти бяха привършили с яденето, когато Ханк каза:

— Не искам да повдигам неприятна тема, но би било проява на грубост да не се поинтересувам. Някакво развитие по твоя случай?

— Нищо съществено. Благодарение на съпруга ми сме стигнали до нещо като пат. Той назначава час за среща с психолога, след което го променя в последния момент. Междувременно моят адвокат не може нищо да направи, докато не видим доклада. — Опитваше се да не звучи мрачно. Беше плакала достатъчно на рамото на Ханк. — Това е много вкусно. Не се шегуваше — наистина си добър готвач.

— Благодаря. Тиквичките са от хазяйката. В нейната градина има достатъчно, за да се сложи край на глада в света. — Ханк си сипа вино и замислено напълни нейната чаша с газирана вода.

— Като стана дума за Лейси, видях я онзи ден. Намина да поднови рецептата си.

Ноел си спомни, че Лейси страда от сенна хрема.

— Не си й казвал за нас, нали?

Въпросът изскочи неканен, като пружина на пренавит часовник. Тя се изчерви. За бога, помисли си, какво толкова има за казване?

На Ханк не му мигна окото.

— Не, всъщност не съм — отвърна той меко. — Нямаше да е професионално, не мислиш ли?

Тя внимателно сгъна салфетката си и я сложи до чинията.

— Ханк, искам да знаеш нещо. В случай че… ами, ако нещата достигнат точката, в която ние ще… — Тя спря и допря ръка до болезнено пламналото си лице. — Толкова ми е неудобно. Вероятно изобщо нямаш представа какво се опитвам да ти кажа.

— Мисля, че започвам да схващам — каза той. Лицето му грееше на светлината на свещите, погледът му бе ясен и спокоен. — Притесняваш се връзката ни да не се задълбочи. Мислиш, че няма да е разумно. Не и докато все още си омъжена. Би изглеждало лошо в съда.

Той се пресегна през масата и взе ръката й.

— Добре ли се справям засега?

Тя кимна и преплете пръстите си в неговите, поемайки благодатната им топлина, както би изпила лекарство, което той й е предписал.

— О, Ханк, защо не се срещнахме години по-рано.

— По мое мнение, няма лошо време да срещнеш правилния човек.

Той допря ръката й до устните си и я обърна, за да целуне дланта й. Целувката му беше нежна и мила, таеше обещание за страст. Нямаше думи, които биха я окуражили повече от този жест. Ноел се успокои. Всичко ще бъде наред. Той ще я чака.

С неохота Ханк пусна ръката й и стана, за да разчисти масата.

— Искаш ли десерт? Страхувам се, че кулинарните ми умения не включват печенето на сладкиши, но по пътя за вкъщи купих четвъртинка прасковен сладолед от „Скупс“.

— Звучи чудесно — отвърна тя с облекчение. Той знаеше кога да смени темата.

Част от нея копнееше да се люби с Ханк, сега, веднага… Да усети ръцете му около себе си, голото му тяло да се притиска към нейното; да познае онази интимност, която бе невъзможна с Робърт. Но и така си беше добре — да остави всички неприятни емоции, да си отдъхне и просто да се почувства човек.

Междувременно Ноел щеше да държи очите си отворени, не само за реалните опасности, които евентуално я очакваха, но и за възможността за нещо хубаво или за някой добър човек в живота й. Някой, който много да прилича на човека с торбестите панталони и синята риза, който се бе надвесил над нея в този момент.