Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (3)

2

— Мери, екипът на Канал 2 току-що пристига, Си Ен Ен вече са пред входната врата, а една дама е пъхнала лицето си в мивката и крещи, че главата й е пламнала.

Връзката по мобилния й телефон не беше добра. Гласът на Британи се губеше и пак се появяваше като далечно цвърчене на пощуряла птица. За момент Мери изпадна в паника, но когато заговори, гласът й бе спокоен.

— Можеш ли да ги задържиш, Брит? Само пет минути, моля те. Аз съм на пресечката на Парк и Петдесет и девета улица и изглежда, че задръстването най-накрая се поразрежда.

— Става. — Циничният смях на Британи надви смущението по линията и прозвуча ясно. — Ей, току-що ме снимаха за утрешната светска хроника на „Ню Йорк Поуст“.

— Затваряй си устата. — Мери прекъсна разговора и пусна телефона в огромната си чанта „Прада“. Светофарът светна червено. Мери се наведе напред и надвиквайки радиото, което предаваше мача на „Янките“, каза на шофьора: — Оставете ме тук на ъгъла. Ще продължа пеш.

Всъщност точният израз беше ще тичам, и това май бе мотото на живота й. Салонът се намираше на Медисън Авеню и Шейсет и първа улица. Оставаха й една дълга пресечка и две по-къси. Ако светофарите бяха на нейна страна, щеше да стигне за по-малко време, отколкото би отнело на шофьора на таксито, за да разбере дали Майк Стантън ще елиминира Сами Соуса на осма база.

Завиваше на ъгъла с Медисън Авеню задъхана и се молеше дезодорантът й да се окаже издръжлив, когато забеляза колата на Канал 2. Забързано премина последните няколко метра. Сърцето й биеше като побесняло.

Ернесто Гармендия бе най-страхотният фризьор в града и откритието на месеца. Вече го бе ангажирала за фризьорските рубрики в „Днес“ и „Живей с Реджис и Кати Лий“. В края на краищата блестящата идея да отпразнуват откриването на новия клон на неговия изискан салон с голямо парти без покани — можеше да присъства всеки, който желаеше да дари двеста долара за подстригване, като приходите отиваха за педиатричното отделение на болницата „Сейнт Бартоломю“ — бе нейна. Мери нае известни фирми за доставките на черен хайвер, блини и шампанско. Имаше дори томбола с награда — два билета за концерта на Андреас Шиф в „Карнеги Хол“.

Всичко беше уредено, датата бе отбелязана в програмата й. И изведнъж преди два дни един от нейните клиенти, писател, който рекламираше сътворената от него не особено ласкателна биография на Елвис Пресли, пристигайки в Мемфис, бе заварил книжарницата, в която бе планирано да раздава автографи, обсадена от тълпа разгневени фенове на рок певеца. Няколко телевизионни канала бяха отказали да отразят събитието. Наложи се Мери да отлети по спешност, за да приглади попроскубаната перушина на клиента си и да успокои капризните телевизионни продуценти, след което полетът й на връщане бе отложен и тя пристигна на летище „Кенеди“ по-малко от час преди събитието на Ернесто. А сега и това…

Пред застлания с червен килим вход Мери се промъкна покрай тълпата журналисти и папараци, събрани в очакване на знаменитостите, които щяха да пристигнат всеки момент. Същите тези репортери, които обикновено Мери трябваше да умолява и приласкава, за да отразят някое събитие и които нейната асистентка, застанала отбранително пред стъклената врата, в момента едва удържаше. Британи се издигаше подобно факла сред гъмжащата тълпа. Обикновено бледите й бузи този път горяха, а червената й коса пламтеше под ярката светлина на камерите и светкавиците. Когато забеляза, че Мери си пробива път с лакти през множеството, на лицето й незабавно се изписа облекчение — най-сетне идваше подкрепление!

Мери наложи приветлива маска на лицето си. Вдигна ръка към репортерите и се провикна весело:

— Още малко търпение, момчета и момичета! Само още две минути, обещавам! — Обърна се към асистентката си, чието хубаво младо лице бе белязано от отчаянието, и прошепна отривисто: — Задръж ги още малко! Ще видя какво става вътре.

Когато влезе, Мери се натъкна на сцена, която би я накарала да се превива от смях, ако беше в някой филм. В средата на елегантния салон, обзаведен в стил Луи XIV, стоеше закръглена жена на средна възраст. Мократа й коса бе разпусната върху късото черно кимоно, пристегнато около широката й талия. Жената пищеше колкото й глас държи.

— И вие наричате това къдрене? Имам изгаряния трета степен по главата! Познавам адвокати, които биха ви пратили в затвора за по-дребно нещо! Ще ме запомните вие мен, обещавам ви! — Тя размаха заканително пръст, завършващ с кървавочервен маникюр, към персонала, строил се пред дългата редица позлатени барокови огледала.

Мери премести поглед към Ернесто, който правеше всичко възможно да успокои жената, но очевидно вече и неговите нерви не издържаха. Тесният му нос бе пламнал, а едната му ръка бе поставена на слабия му хълбок, издаден предизвикателно по посока на нахалницата.

— Сеньора, това, което казвате, е… невъзможно. Никога, никога, никога подобно нещо не би се случило в моя салон!

Мери почувства как свежа доза адреналин се разля из вените й. Ако темпераментът му не бъдеше овладян, и то незабавно, косата на дамата нямаше да бъде единственото изгоряло нещо. Щеше да е цяло чудо, ако на Ернесто му останеше дори и един клиент.

Но двайсетте години работа като пиар я бяха научили на доста неща, които можеха да бъдат синтезирани в един-единствен принцип — в свят, управляван от законите на Мърфи, бъди готов за всякакви непредвидени ситуации по всяко време.

Тя се обърна към младата жена, облегната на масата със закуските, и рязко й заповяда:

— Вземи част от храната и я занеси на репортерите отвън. Върни се за още, ако е необходимо.

Момичето, слабичка блондинка, погледна нервно Мери, незабавно сграбчи няколко подноса с блини и увити в прошуто аспержи и се отправи към вратата. Мери се отправи към гневната клиентка и учтиво, но настоятелно, я издърпа настрани.

— Мисля, че не съм имала удоволствието да се запозная с вас. — Усмихна се любезно, подавайки ръка. — Мери Куин, от „Куин Комюникейшънс“.

— Аз съм, ъъъ, Хариет Гордън. — Жената сепнато се здрависа с нея. В малките й, сближени очи обаче все още се четеше подозрение, а щръкналата й подобно на мокра перушина жълтеникава коса напомни на Мери за един стар израз — бясна като мокра котка.

Тя отведе жената в един сравнително спокоен ъгъл.

— Не мога да ви опиша колко съжалявам за това, което се е случило. Разбира се, ще ви компенсираме по някакъв начин.

— Не виждам как точно ще стане това. — Възмущението на Хариет Гордън, потиснато за момент, отново набираше сила. — Парите не могат да ми купят нова коса, нали? Вижте, можете сама да се уверите, че е напълно съсипана!

Парите не могат също така да ти купят и достойнство, помисли си Мери. Тя се усъмни, че тази жена е пострадала от нещо по-лошо от леко изгаряне. Инстинктът й подсказваше, че Хариет Гордън правеше сцена, защото знаеше, че днес това ще й се размине. В някакъв момент от нещастния й живот, някой й беше сторил нещо ужасно и сега целият свят щеше да плати за това.

Мери познаваше този начин на мислене. Споменът за майка й просветна в съзнанието й. Дорис щеше да се развихри напълно в ситуация като тази. Само че с нея нямаше как да оправи нещата — нищо не би било достатъчно, за да я задоволи.

— Имате пълното право да сте разстроена. — Мери съчувствено потупа ръката на жената. — Но смятам, че ще бъде в интерес и на двете ни да не вдигаме прекалено много шум, не мислите ли?

Хариет Гордън я погледна предпазливо.

— Не виждам как това ще бъде от полза за мен. Всички тези репортери навън трябва да разберат какво става тук. Хората трябва да бъдат предупредени.

Мери почувства как паниката й нараства и бързо възпроизведе усмивка на лицето си, за да я прикрие.

— Хариет… Може ли да ви наричам Хариет? Аз съм специалист по връзки с обществеността. Повярвайте ми, ако има нещо, което да познавам добре, то това са медиите. Ернесто няма да бъде единственият, когото ще разпънат на кръст. Изобщо няма да се учудя, ако някоя от онези хиени отвън ви обвини, че лишавате от лекарства бедните болни дечица. — Тя поклати глава, показвайки отвращението си от подобен мръсен номер.

Устата на жената увисна.

— От къде на къде, по дя…

— Е, знаете как обикновено изкривяват нещата, а и това все пак е благотворително събитие — побърза да добави Мери. — Всички ние сме вложили много в това, не само за да осигурим успех на салона, но и да помогнем на дечицата в „Сейнт Бартоломю“. Знаете ли, че много от тях в момента са бездомни? Истинска трагедия. Наистина, трябва да направим всичко, което можем за тях.

Хариет премигна бързо няколко пъти, преди да се вгледа изпитателно в Мери, сякаш за да се увери, че не е изиграна. Видимо доволна от видяното, тя прочисти гърлото си.

— Ами — каза тя значително по-спокойно, — щом е така…

Бързо, преди жената да е променила мнението си, Мери извади една визитна картичка от чантата си.

— Обадете ми се в понеделник в офиса. Тогава ще поговорим, става ли? — Днес беше събота. Така тя разполагаше с остатъка от уикенда, за да измисли някаква компенсация, покана за филмова премиера, например?

Мери въздъхна с облекчение едва след като изпроводи урагана Хариет вън от салона, натоварена с безплатни продукти за коса. Оказа се, че е уцелила идеалния момент да стори това. В мига, в който неприятната дама стъпи на тротоара, пред салона спря огромна черна лимузина. Привлечени от пристигналата знаменитост, репортерите подминаха Хариет и се струпаха около колата.

Вътре в салона оркестърът от сешоари зазвуча отново. Сред свирепото им жужене Мери долавяше гласа на Ернесто, който изливаше яда си върху някого на испански. Две жени, седнали пред огледалата, се смееха, като че ли цялата случка бе скеч, разигран за тяхно удоволствие. Някой отвори бутилка шампанско. Красиви млади жени, облечени в сини копринени блузи и черни панталони, започнаха да разнасят подноси с шампанско и черен хайвер.

Няколко часа по-късно, когато Мери най-накрая се прибра вкъщи, след като възнагради изтощената си асистентка — вечеря в „Жожо“, беше толкова капнала от умора, че направо й се виеше свят. Пусна чантата си на масичката до вратата и погледна мигащата червена лампичка на телефонния си секретар така, сякаш гледаше малко злобно животинче. В момента не можеше да понесе гласа на Саймън, примесен с шума на някое летище, или поредното роптаене на досаден клиент.

Мери прекоси коридора и хола, без да погледне великолепната гледка към Ист Ривър, разкриваща се от апартамента й на трийсет и четвъртия етаж. В спалнята тя съблече светлия си ленен костюм и кремавата блуза, чорапогащника и бельото си, остави ги скупчени на пода като ориентири, водещи към голямото легло. Моментално заспа.

Стори й се, че бе спала едва няколко минути, когато се събуди внезапно от звъненето на телефона. Тя се протегна към него, премигвайки сънено към часовника на нощното й шкафче. Шест и половина. Кой, за бога, се осмеляваше да я събуди толкова рано в неделя сутринта? Саймън? Тя потръпна в приятно предчувствие, преди да си спомни, че той е в Сиатъл. Освен това подобни спонтанни изблици не бяха в негов стил. Саймън беше инвестиционен съветник, занимаваше се с високотехнологични компании, а това обясняваше всичко.

Тя вдигна слушалката и с мъка изрече:

— Ало.

— Ти ли си, Мери Катерин?

Никой друг освен майка й не я наричаше с пълното й име. Мери се поизправи в леглото и придърпа чаршафа върху голите си гърди. Дорис не би одобрила, че спя гола, помисли си тя. Не че имаше начин да разбере. А и какво значение имаше? Мери не можеше да си спомни кога за последен път Саймън беше прекарвал нощта при нея. Той винаги беше някъде другаде.

— Кой друг може да е? — Мери не можа да скрие раздразнението си. Това беше типично за майка й — да не се обажда седмици наред, дори да не благодари за розите за рождения си ден, а после изведнъж да се появи като гръм от ясно небе. Несъмнено с надеждата да я хване как прелюбодейства и обрича безсмъртната си душа на адски мъки. Сякаш и без това не беше обречена.

— Няма нужда да бъдеш язвителна. Не се обаждам просто за да видя как си. — Дорис не й остана длъжна, но в гласа й липсваше обичайната хапливост. Звучеше стара и уморена.

Изведнъж Мери се разкая. Наистина, майка й беше истинска напаст, но напоследък й се бяха струпали доста неприятности — никак не бе лесно да претърпиш две хирургични операции за шест месеца. Вероятно не беше добре, защо иначе би се обадила толкова рано? Мери се разсъни напълно.

— Извинявай, майко. Просто ме събуди, затова реагирах така. Какво се е случило?

Мери усещаше ускорения ритъм на сърцето си и слабото дишане в слушалката. После чу гласа на майка си, тънък и раздразнен.

— Аз съм добре. Става въпрос за дъщеря ти — Ноел.

Все едно имаше нужда да й припомнят името на дъщеря й.

— Тя е добре, нали?

Мери започна да трепери, увивайки плътно чаршафа около себе си. Вероятно поради католическото й възпитание, една частица от нея живееше в постоянен страх, че дъщеря й ще й бъде отнета като наказание за това, че беше толкова лоша майка.

Последва кратка пауза, после Дорис продължи с приглушен тон:

— По-добре ела да я видиш лично. Лежи в несвяст на дивана.

Мери си пое рязко дъх, сякаш леглото се бе продънило под нея.

— Имаш предвид, че е пияна?

— Не е само това. — Дорис се поколеба, после добави: — Ема я няма. Робърт я взе със себе си снощи, след като остави Ноел. След като я стовари, ако трябва да съм точна — подсмръкна майка й.

Мери потрепери, като че ли климатикът бе оставен да работи цяла нощ. В стаята обаче беше топло, дори задушно. Очертаваше се поредният ден с високи температури.

— Тръгвам веднага, само да си облека нещо… — обеща тя.

Краката й вече докосваха пода, опитвайки се да открият домашните чехли. Още не беше се развиделило, а денят вече се бе превърнал от това, което можеше да бъде, в това, което беше, и тя трябваше да прояви самообладание, за да се справи с новата ситуация.

— Карай внимателно — предупреди я Дорис. — Последното нещо, от което имаме нужда в момента, е да катастрофираш.

О, не, със сигурност не бихте искали това да се случи, помисли си Мери с тръпка на отдавна натрупана горчивина. Не съм ли ви причинила вече достатъчно мъка? Бяха минали вече трийсет години, а тя все още изпитваше чувство за вина като за неизплатен стар дълг.

— Не се тревожи — обеща тя.

Бърнс Лейк бе на три часа път и дори да караше бясно, Ноел щеше вече да е дошла на себе си, докато стигне там.

Въпросът беше — а след това какво? Махмурлукът щеше да е най-малкият проблем на дъщеря й. Когато Ноел разбереше за Ема, щеше да изпадне в истерия. Мери знаеше за решението й да напусне Робърт, а то със сигурност нямаше да улесни нещата. Ами ако той не възнамеряваше да върне Ема? Стомахът й се сви от ужас.

Мери се запрепъва към банята и пусна душа. Влизайки под силната струя, тя почувства дълбоко в себе си студена тръпка, която не можеше да бъде туширана от всичката топлина на света. Все живееше с чувството, че я очакват неприятни изненади.

 

 

Мери пое през моста на Първо Авеню към магистрала Ай-87 и кара равномерно в продължение на два часа и половина до изхода за шосе номер 23. Двайсет минути по-късно стигна до шосе номер 145. Четирите платна преляха в две, пунктовете за събиране на пътни такси и отбивките за почивка бяха заместени от нежно заоблени хълмове и слънчеви ливади, по които пасяха крави и коне. Градчетата някак си се сливаха, трудно различими едно от друго. Главните улици навсякъде бяха заобиколени от тантурести тухлени сгради, разнообразени тук-таме с поовехтели викториански къщи и островърхи бели църкви, извадени сякаш от калъп.

Дори хората в различните градове си приличаха — мъже и жени, облечени в неподвластни на модата дрехи, които отиваха на църква или в любимия си ресторант. Възрастни хора, които пиеха кафе на верандата. На път през Престън Холоу, тя се усмихна, когато видя едно луничаво хлапе, което ловеше риба от дървено мостче.

На бензиностанцията, северно от Ливингстънвил, където спря, за да напълни резервоара, шишкав сивокос мъж, облечен в работнически гащеризон, с мотаещо се в краката мърляво куче, я попита дали иска да й провери маслото на колата. Изненадана от предложението, Мери се съгласи, въпреки че лексусът й бе минал пълен преглед миналата седмица. Току-що, идвайки от града, където отдавна вече не се срещаха прояви на подобна учтивост, тя винаги се нуждаеше от известно време, за да свикне с факта, че в тази част на света времето, макар и не съвсем спряло, течеше с различна скорост.

Мисълта за това беше едновременно успокояваща и тревожна. По-бавният ход на времето подчертаваше колко много се бе променила тя. Мери беше сигурна, че ако докато се разхожда, се натъкне на самата себе си като момиче, не би се разпознала. Бях толкова млада, помисли си тя. Грижеше се за бебето, докато приятелките й се подготвяха за колежа. Ставаше рано сутрин, за да сменя пелени, след като цяла нощ беше зазубряла логаритми и химични формули или беше чела Лонгфелоу и Мелвил. И винаги в центъра на всичко бе майка й.

Беше смятала, че връщането у дома е решението, но единственият резултат бе, че замени едни проблеми с други. „Трябваше да послушаш Чарли“, нашепна й един глас думите, които през годините се бяха превърнали в мантра. Той вярваше в тях, вярваше, че ако бяха положили усилия, прибързаният им брак щеше да оцелее. Проблемът беше, че тя бе загубила вяра в това.

Чарли… Дори след всичките тези години, мисълта за него предизвика у нея пристъп на разкаяние. Избледнелите й спомени се пробудиха с неочаквана яснота. Чарли в деня на сватбата им, облечен в ужасен костюм, сияещ от щастие, сякаш току-що бе получил неочаквана награда, любовта в очите му, която прогонваше страха й. Чарли, който люлееше на ръце новороденото им бебе, със сълзи на радост, стичащи се по бузите му.

Един от спомените й обаче се открояваше сред останалите. Тя никога не разбра дали точно това беше нощта, в която бе зачената Ноел, но искаше да вярва, че е така. Защото по този начин имаше усещането, че нещо прекрасно се е въплътило в дъщеря им. Мери остави мислите си да се понесат обратно към онази топла пролетна нощ, намирайки лесно пътеката към спомена, която бе извървявала безброй пъти. Видя себе си как тича боса на лунна светлина към брега на реката, за да се срещне с Чарли. Сърцето й биеше лудо, тъй като много добре знаеше какво ще се случи. Същото нещо, което вече се бе случвало два пъти, веднъж в нейната стая, когато семейството й беше на църква, и веднъж на задната седалка в колата на Чарли. И все пак тогава беше някак различно. Може би заради лунната светлина или пък заради изражението върху лицето на Чарли, озарено от толкова чиста любов, че копнееше да я съхрани в шишенце като скъп парфюм, чийто аромат да запази завинаги. Той никога не би ме наранил, мислеше тя. Каквото и да се случи, винаги мога да разчитам на него.

Чарли беше постлал старо одеяло под една плачеща върба, която ги прикриваше, подобно на палатка от зелена дантела. През приведените й клони се процеждаше бледа светлина и изпъстряше пясъка със сребристи отблясъци. Когато я привлече в прегръдките си, тя трепереше, но целувките на Чарли бяха топли, а въздухът — изпълнен с одобрителното крякане на жабите. Не си спомняше как се бяха освободили от дрехите си, но в паметта й те двамата винаги бяха голи, като Адам и Ева в райската градина. Чарли, който приличаше на сребриста статуя на лунната светлина, посегна да погали настръхналата кожа на голите й крака. Тя го остави да продължи, за да му покаже, че не страхът е причината да потръпва. Въпреки че тогава все още не го знаеше, чувството, което я изпълваше, бе желание. Не пламъкът, който се разгоря за кратко първите два пъти, а нарастваща нужда, която не знаеше как да назове.

Чарли сякаш почувства настроението й и започна, без да бърза. Целуваше я бавно, докато устните й набъбнаха и едва след това проникна в нея. Мери бе научила за оргазма от книгите, които четеше вечер под завивките на светлината на фенерче, като например „Любовникът на лейди Чатърли“, и вече знаеше от собствен опит какво се случва между момчетата и момичетата. Но тя самата никога не бе изпитвала оргазъм. Според схващанията на католическата църква дори да се докосваш сам беше грях.

Въпреки това, докато Чарли продължаваше да прониква в нея, страстта й се разгаряше все повече и повече с всяко нежно докосване на пръстите му. Тялото й жадно се извиваше, за да срещне ръцете му. Устата й беше отворена и дишаше тежко, опитвайки се да охлади пламналата си плът. Смътно усещаше твърдото тяло на Чарли, притиснато към нейното. За момент цялата вселена бе съсредоточена в белия пламък, избухнал между краката й. После тя извика и в същия миг Чарли свърши в нея. Всичко наоколо беше някак смътно, като пейзаж, прелитащ покрай прозореца на бясно движеща се кола. Тя… О, господи… тя изпита оргазъм. След това се отпусна върху одеялото, изнемощяла като удавник, достигнал най-сетне сушата.

— Как… как разбра? — успя да промълви тя.

Чарли я бе притиснал толкова плътно към себе си, че тя си представи как горещото й голо тяло оставя върху неговото влажен отпечатък, подобно длан върху студено стъкло.

— Просто разбрах — прошепна той.

Това беше Чарли. Той някак си разбираше. Винаги знаеше какво е най-доброто за нея… въпреки че тя невинаги го слушаше.

Пътят пред нея се замъгли и Мери избърса една сълза. Със сигурност никога не беше изпитвала нещо подобно към Саймън…

Със сигурност не изпитваше нищо подобно и сега към Саймън. Нито беше изживявала подобна страст с някой от мъжете, с които бе имала връзки през годините. Каза си, че първата любов е винаги най-силната и ако беше срещнала Чарли в някой друг момент от живота си, нямаше да се случи така. Чарли беше различен. Беше специален.

Оттогава безброй пъти се беше питала как ли би се развил животът й, ако в онзи далечен зимен ден бе направила друг избор.

О, тя бе имала намерение да се върне при него след ден-два, но дните се превърнаха в седмици, а седмиците — в месеци. Майка й, въпреки че се представяше за мъченица, все пак отгледа дъщеря й, за да може тя да завърши образованието си. Когато започна работа на половин ден в магазина за дрехи „Холивуд“, Мери реши да спестява част от парите, за да не се налага Чарли да се съсипва от работа по шейсет часа седмично. Двамата все още се виждаха, най-вече през уикендите, но почти никога насаме. Точно тогава Дорис отказваше да гледа детето. Нима не се натоварвала достатъчно през останалото време, грижейки се за бебето и за болния си съпруг, не спираше да се оплаква.

Мери не намираше сили да спори с нея. Чувстваше се твърде задължена. С майка й човек винаги трябваше да си плаща за всичко, а Мери нямаше какво друго да й предложи. Така двамата с Чарли седяха в хола и си играеха с бебето, а Дорис ги държеше под око, надничайки от време на време, сякаш очакваше да ги хване в нещо нередно.

Говореха си най-вече за Ноел. Колко беше пораснала, новият й номер да се обръща по корем, звуците, които издаваше и които приличаха на думи. Чарли никога не заговори колко е самотен. Нямаше нужда да го прави. Беше ясно изписано на лицето му — гордост, болка и копнеж се смесваха там. Тя знаеше, че не би я молил. Трябваше сама да реши, че го иска достатъчно, за да се върне при него.

В края на краищата, не ми достигна смелост, помисли си тя.

Мери ясно си спомняше деня, в който разбра, че той се среща с друга. Шест месеца след като тя се беше върнала при родителите си, Чарли се премести в кокетна викторианска къща, която споделяше с две жени и трима мъже. В началото между него и Сали нямало нищо романтично. Такива поне бяха твърденията му и тя му вярваше. Все пак такова беше времето. Мъже и жени живееха заедно и дори спяха в едно легло, без дори да си помислят докъде може да доведе това. Но Чарли беше самотен и объркан. Връщайки се назад, Мери призна, че е било неизбежно двамата със Сали да станат любовници и все пак ударът я беше съкрушил. Сякаш вратата, която бе оставила притворена, се бе захлопнала завинаги.

Връзката им продължи по-малко от година, но по времето, когато приключи, Мери и Чарли вече бяха разведени. После, през пролетта на 1974 година, баща й почина. След това вече и дума не можеше да става Мери да се изнесе, просто се приемаше за даденост, че тя ще остане. Всъщност Мери изпитваше неясното чувство, че ако си тръгне, ще ограби нещо жизненонеобходимо за майка си. Защото, въпреки че Дорис често се оплакваше горчиво от допълнителната работа, падението на Мери й беше дало нещо почти толкова ценно, колкото и внучката, която обожаваше — кръст, който да носи.

Мери така се беше унесла, че за малко да пропусне отклонението за Бърнс Лейк. Погледна бегло в огледалото за обратно виждане към пустия път зад себе си, направи рязък завой и влезе в отбивката. Когато излезе на шосе номер 30, тя бе посрещната от полета с житни култури, прорязани от реката, която се извиваше между тях като огромна змия. На хоризонта ниски зелени хълмове подпираха разпръснатите бели облачета, между които небето беше толкова яркосиньо, че човек не можеше да го гледа, без да присвие очи. Няколко минути по-късно колелата на лексуса заподскачаха по дървения мост, който се простираше над реката, в посока към града. След около километър, където пътят се извиваше нагоре, като вдигната за поздрав ръка, се издигаше стръмният хълм, от който се излизаше на Мейн Стрийт.

У дома, помисли си тя… Каквото и да означаваше това.

Свали стъклото откъм себе си, не толкова да се разхлади, колкото да почувства познатите аромати и звуци, които неизменно свързваше с Бърнс Лейк. Току-що окосена трева и сухия, гъделичкащ ноздрите мирис на люцерна, жуженето на насекомите и свистенето на пръскачките. Когато премина край Флауър Мил, тя долови аромата на розите покрай оранжерията. Камион, натоварен с бали сено, пъплеше по хълма пред нея, разпилявайки стъбълца, подобно на конфети. След като превали хълма и излезе на Мейн Стрийт, Мери бе посрещната от позната гледка — осемдесетгодишният Елмър Дрискол, облечен в униформата си от Втората световна война, стоеше на пост пред старческия дом „Голдън Медоу“ и отдаде чест, когато тя мина покрай него.

Слънцето се беше издигнало над върховете на дърветата и месинговото острие на кулата на църквата „Сейнт Винсънт“, извисяващо се над всичко наоколо, блестеше, сякаш току-що бе излъскано. Докато караше бавно през града, тя премина покрай сградата на Американския легион, с нейното неизменно развяващо се знаме и оръдие от Гражданската война, което бе служило като конче за игра на няколко поколения деца. От двете страни на улицата меката утринна светлина придаваше мимолетно величие на ниските тухлени сгради, а на градския площад бронзовата статуя на градинаря Лутър Бърбанк, бащата на картофите „Бърбанк“, които от десетилетия бяха основната селскостопанска култура в региона, гледаше ведро от пиедестала си.

Детската площадка в парка беше пуста по това време и Мери с нарастваща тревога си помисли за своята внучка.

Именно тук тя водеше Ема по време на редките си посещения в Бърнс Лейк. Внучката й много обичаше дървената крепост с нейните пързалки и люлки. Винаги когато Мери се опиташе да я насочи към по-безопасните пързалки, които Ема презрително наричаше „бебешки“, тя посочваше най-голямата и казваше твърдо:

— Искам на тази, бабо.

Сърцето на Мери се сви… Сякаш и тя също се бе озовала на ръба на стръмна пързалка. Какво щеше да прави с Ноел? Терапевтът на дъщеря й в „Хейзълдън“ я беше предупредил да не се намесва, тъй като алкохолиците трябва да се справят сами с последиците. Но нима трябваше просто да стои и да гледа как единственото й дете бавно се самоубива?

Въздъхна, докато завиваше към Бридж Роуд, и потъна в дълбоката сянка, хвърляна от подпорите на моста. Защо майчинството трябваше да бъде толкова дяволски сложно? Не ставаше въпрос само за конкретната ситуация, а за цялата им дълга и бурна история. Може би всичко започна с това, че Дорис се грижеше за Ноел, когато тя беше бебе. Или може би с нейното заминаване за Манхатън, когато Ноел беше на десет години, заминаване, което силно нарани дъщеря й. Каквато и да беше причината, те никога не успяха да станат близки. Бяха в добри отношения, да. Но близки? Не, всъщност не.

Мери зави наляво към Ларкспър Лейн, където дори в тези ранни дни на юли, лятото се усещаше с пълна сила. Дърветата оформяха зелен балдахин над улицата, а някаква сладка нега и копнеж се разливаха по тротоарите и пътищата. Грамофончета пълзяха по перилата на верандите, на които бяха поставени столове и кушетки, за да могат хората да се наслаждават на лекия полъх на вятъра.

Масивната, облицована с дъски къща на майка й, изглеждаше по същия начин, както и последния път, когато Мери беше тук, с единствената разлика, че тогава дърветата бяха голи, а поляната — покрита със сняг. А сега, с раззеленилите се кленове и брястове, които хвърляха шарена сянка върху свежата трева и с разцъфналите розови храсти, къщата приличаше на оживяла картина. Мери почти очакваше да види белокоса стара дама, излязла като че ли от някой ням филм, да се появи на верандата с току-що изпечен плодов пай.

Когато паркира на алеята обаче, никой не я посрещна. Тя слезе от колата и се протегна, за да раздвижи схванатите си стави, преди да тръгне през още влажната от росата поляна. Изкачвайки се по скърцащите стъпала на верандата, беше поразена от необичайната тишина. В този час на деня, малко след десет, би трябвало да се долавят звуците на живота в къщата. Шумът на тръбите и течащата вода, радиото, настроено на местната радиостанция.

Тя позвъни и зачака със свито сърце майка й да отвори. Чувствата й към тази къща никога не се промениха. Застанала на прага й след дълго отсъствие, тя винаги изпитваше смесица от носталгия и отчаяние. Всеки път имаше чувството, че се отправя на пътешествие, от което няма да се завърне.

Чу стъпки. Тежката дъбова врата се отвори. Някаква възрастна жена застана в рамката й и се вгледа в нея. В първия момент Мери едва разпозна собствената си майка. С тюркоазния си панталон и блуза на цветя, Дорис сякаш слизаше от туристически автобус, пълен с облечени по подобен начин възрастни хора, отправили се да разгледат Акропола или парка „Йелоустоун“. Премигвайки на ярката слънчева светлина, тя насочи погледа си към Мери.

— Здравей, майко. — Мери се наведе и я целуна по сухата буза, миришеща леко на пудра и на още нещо, което напомняше на болница.

Откритието колко много бе остаряла майка й през последните шест месеца я шокира. Червеникавата преди коса на Дорис сега беше снежнобяла и майка й изглеждаше някак крехка след болестта. Плътта на лицето й сякаш се беше стопила и костите й бяха изпъкнали. Само очите й бяха същите — пронизващо сини като ледени остриета.

— Доста бързо дойде — отбеляза тя и отстъпи.

— За щастие, движението не беше натоварено. Тя събуди ли се вече? — сниши глас Мери.

— Току-що. В момента е горе и се опитва да се свърже с Робърт по телефона. — Мери зърна за миг по лицето на майка й да пробягва тревога, преди изражението й да приеме обичайния си вид — безкрайно упорство, примесено с доза презрение.

С несигурната походка на болните хора Дорис тръгна пред нея към столовата. Гумените подметки на обувките й проскърцваха по тъмния паркет. Мери я последва, обзета от безпокойство. Един поглед към затъмнения хол я увери, че Ноел действително бе прекарала нощта там — масичката за кафе беше избутана настрани, а в долния край на дивана се виждаше смачкано одеяло.

В кухнята Дорис взе чаша от поставката за измити съдове.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от кафе — каза тя. — Има мляко в хладилника, вземи си.

— Благодаря, но го предпочитам черно. — Това беше стара игра между тях двете. Майка й се преструваше, че не знае, че Мери пие кафето черно, а Мери се преструваше, че Дорис просто е забравила това.

Тя наблюдаваше как майка й пълни чашата от старомодната кафеварка. Кухнята беше спретната както винаги. Зеленият линолеум на пода и бежовите рафтове блестяха. Дори сувенирните чинии по стените изглеждаха така, сякаш са току-що измити. Ноел явно се стараеше да поддържа ред, знаейки колко много означава това за баба й. Мери изпита лека ревност.

Седна на масата до прозореца. Той гледаше към задния двор, където старата люлка висеше на дебелия клон на липата. Никога нищо не се променя, помисли си тя. Дори в най-драматичните моменти от живота й, майка й се движеше из кухнята по същия начин, както всяка друга сутрин, избърсваше капките кафе от печката, внимателно изплакваше гъбата и проверяваше дали африканската теменужка на перваза има нужда от поливане.

— Гладна ли си? Мога да ти забъркам няколко яйца.

„Как бих могла да ям в подобен момент!“ — прииска й се да изкрещи, но каза само:

— Не, благодаря. Ще си направя сандвич по-късно, ако огладнея. — Чувайки стъпки на горния етаж, тя замръзна с чаша пред устните и попита с тих глас: — Обясни ли какво се е случило снощи?

Дорис поклати глава.

— Не, просто попита за Ема. Когато й казах, че Робърт я е взел, пребледня като платно и се втурна нагоре, за да му телефонира.

Тя леко приседна на стола срещу Мери. Слънчевата светлина проникваше през завесите и се отразяваше в златното кръстче, което се беше закачило на горното копче на блузата й. Кръстчето напомни на Мери, че от години не беше ходила на църква. И все пак в момента тя се чувстваше като на молитва — коленичила и умоляваща Бог час по-скоро всичко това да приключи.

Мери въздъхна и обхвана чашата с двете си ръце.

— Тя каза ли му вече, че го напуска?

Дорис кимна.

— Снощи вечеряха заедно, за да обсъдят кое е най-добре за Ема. — Устните й се свиха. — Предупредих я да не го прави. Предчувствах, че от това няма да излезе нищо добро. И се оказах права.

Мери изпита раздразнение. Това ли беше най-важното? Преди всичко, майка й винаги трябваше да бъде права. Е, Дорис не беше единствената, която не харесваше Робърт. Мери си спомни колко ужасена беше тя самата преди около девет години, когато Ноел обяви, че е сгодена за… бившия приятел на Корин. Мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща.

Мъж, за когото и до днес Мери бе убедена, че по някакъв начин бе подтикнал приятелката й към самоубийство.

Шокирана, тя беше казала нещо, което Ноел години наред не можеше да й прости. Смаяна и невярваща, Мери бе възкликнала:

— Шегуваш се! Този мъж е чудовище. Той ще те унищожи, точно както направи с Корин.

Страните на дъщеря й изгубиха цвета си и очите й запламтяха.

— Не си спомням да съм ти искала съвет — сряза я тя с леден глас. — Отдавна разбрах, че няма смисъл да искам каквото и да било от теб.

Мери почувства болка, разбирайки, че през цялото време е била права. За разлика от майка си, тя би дала всичко, за да се окаже, че греши. През годините бе забелязала колко нещастна е Ноел и когато напоследък бе започнала да придобива увереност в себе си, Мери я беше подтикнала да…

— Той дори не ми позволи да разговарям с нея.

Мери рязко се обърна. Дъщеря й стоеше боса на вратата, бледа като призрак, с тъмни кръгове под огромните сиво-зелени очи. Къдравата й черна коса бе пръсната в безпорядък. Все още беше с дрехите си от предишната вечер — светлосиня копринена рокля, вече безнадеждно изпомачкана. Тя погледна към Мери, без да показва особена изненада, че вижда майка си, която живееше на стотици километри оттук, да седи в кухнята и да пие кафе с баба й.

Мери понечи да скочи и да я прегърне, но нещо в изражението на Ноел я предупреди да остане на мястото си.

— О, скъпа! — изтръгна се от гърдите й.

Ноел заговори като в транс:

— Той каза, че не заслужавам Ема, че мястото й е при него. — Изведнъж цялата тежест на случилото се се стовари върху нея и тя се свлече безпомощно на стола до Мери. — Обвини ме, че снощи съм била пияна.

— А вярно ли е? — насили се да попита Мери.

Ноел я погледна с неприкрито презрение.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че „не“?

— Разбира се.

Предизвикателното изражение на Ноел се замени с объркване.

— Не зная какво се случи. Изведнъж в ресторанта започнах да се чувствам замаяна и следващото нещо, което си спомням, е, че се озовах на пода. — Тя докосна лицето си с трепереща ръка. — Не съм съвсем сигурна, но мисля, че Робърт е сипал нещо в колата ми.

Мери знаеше, че Робърт е способен на подобно нещо. И все пак това предположение изглеждаше като взето от сапунена опера. Седнала в тази слънчева кухня с африкански теменужки на перваза и с буркан сладко, върху който бе изрисувано прасенце, поставен на рафта до кутията за хляб, то й се стори някак абсурдно.

Същевременно ясно съзнаваше колко много зависи от отговора й.

— Не е изключено да е направил нещо подобно — потвърди тя бързо. — Как се чувстваш в момента?

— Сякаш някой ме е ударил със стик за крикет по главата.

— Ще ти направя кафе. — Мери се надигна, но Ноел светкавично я сграбчи за китката.

Но не хватката на ръката, а изразът в очите й задържа Мери на мястото й.

— Зная как изглежда всичко това, но ти трябва да ми повярваш. — Пръстите на Ноел се стегнаха и се впиха болезнено в плътта й. — Той иска да накара всички да мислят, че съм била пияна. Това е част от плана му.

— А полицията? Дали ще помогне, ако им се обадим? — Мери се съмняваше в това. Заместник-шерифът беше стар приятел на Робърт.

— Вече заплаших, че ще го направя. — Ноел остави ръката на Мери и се отпусна на стола. Погледът й се замъгли. — Робърт само се изсмя и ми каза да се свържа с адвоката му. Твърди, че има документ от съда за временно попечителство над Ема.

Дорис скочи от стола.

— Защо, за бога, мръсникът…

— Смяташ ли, че казва истината? — прекъсна я Мери.

— Изобщо не се съмнявам в това. Той е планирал всичко. Заложи ми капан. И аз… аз скочих право в него. — Ноел приведе рамене и покри лицето си с ръце. Когато вдигна глава, страните й бяха мокри.

— Ти също се нуждаеш от адвокат — каза Мери.

Ноел мрачно поклати глава.

— Единствените адвокати, които познавам, са хората на Робърт. — Тя прехапа долната си устна в изблик на гняв, насочен не само към Робърт, но и към собствената й наивност.

Неочаквано Мери си спомни за старата си приятелка Лейси Бъкстън. Бяха изгубили връзка, но Мери беше чула, че тя се е върнала в града и е открила адвокатска кантора.

— Познавам някой, който може да ни помогне — рече тя замислено. — Моя съученичка. — Говореше внимателно, опитвайки се да не подхранва напразни надежди. — Да се надяваме, че номерът й го има в телефонния указател.

— Ще проверя. — Дорис се изправи, отиде до телефона и взе указателя от чекмеджето под него.

— Погледни на Бъкстън — насочи я Мери. — Лейси Бъкстън.

Дорис рязко вдигна глава. Устните й се свиха неодобрително.

— Е, ако това е идеята ти за излизане от ситуацията, със същия успех може да се обадим и на арменския поп.

— Какво имаш против Лейси?

— Сякаш не знаеш — промърмори майка й.

Мери почувства как я връхлита силен гняв.

— Имаш предвид онзи случай отпреди повече от трийсет години, когато я завариха заедно с най-добрия приятел на баща й? Майко, наистина ли мислиш, че при създалата се ситуация тази стара история има такова огромно значение?

Дорис сви устни толкова силно, че побеляха. Мери се напрегна, очаквайки порой от назидания, но изведнъж лицето на майка й се смекчи и го завладя дълбока умора.

— Не смятам, че има значение — каза Дорис глухо.

Мери и Ноел бързо си размениха погледи. В този миг те бяха съюзници. Две жени, израснали в един и същ дом, изправени пред стена от закостенели схващания и предразсъдъци. Мери знаеше, че колкото и да беше привързана към баба си, на Ноел също не й е било леко.

Изведнъж почувства толкова силно желание да предпази Ноел. Преди време детето й беше в опасност и Мери, прекалено изплашена и неопитна, позволи на майка си да вземе нещата в свои ръце. Но сега знаеше много добре какво да направи.

— Защо не отидеш да се облечеш, докато аз се обадя по телефона — предложи тя. — Ако Лейси си е вкъщи и се съгласи да ни приеме, ще те закарам дотам. Когато разбереш как точно стоят нещата, сигурна съм, че на всички ще ни олекне.