Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (11)

10

Идваше краят на юли, но Ноел едва забелязваше това. Вече не гледаше календара. Не можеше да понася гледката на спретнатите малки квадратчета — всяко толкова празно, колкото и следващото. По-добре беше да прави това, на което се бе научила в клуба на анонимните алкохолици — да изживява всеки пореден ден все едно е последен. Можеше да го направи, нали? Ако престанеше да си представя, дори за минута, вероятността да изгуби дъщеря си завинаги.

Вместо това, тя си припомняше прекрасното време заедно, като насочваше цялата си енергия да изглежда добре заради Ема. Планът работеше… през по-голямата част от времето. Но Ема също бе започнала да се разстройва. Вчера тя си изпроси фунийка сладолед, а после плака безутешно, когато стана ясно, че Ноел си тръгва без нея.

— Искам да дойда с теб, мамичко! Не ми харесва госпожа Шефърт — оплакваше се тя. — Искам да видя Бронуин, искам сама да си купя сладолед.

Ноел рухна в „Скупс“, докато гледаше как сестра й ръси шоколадови пръчици върху хрупкавата ментова фунийка на Ема.

Наложи се Бронуин да я заведе в задната стая, където обърса очите си с хартиена кърпичка, която й се стори грапава като шкурка. Малката й сестра бе единственият друг човек, освен Ханк, който не й демонстрираше привидна увереност. Тя беше казала точно същото нещо:

— Не знам как понасяш всичко това, Ел. Бих се побъркала.

За Ноел откровеността й беше странно освежаваща. Не й се налагаше да се усмихва, за да покаже, че е запазила самообладание, както правеше с други. Честно казано, за нея беше облекчение да си признае открито, че тя самата не знае как понася всичко това и, да, малко по малко се побъркваше. В някои моменти имаше чувството, че се разпада.

Днес Ноел трябваше да положи повече усилия, за да не се разпадне съвсем. Беше вторник и назначеният от съда психолог щеше да дойде да я тества. След безсънна нощ, тя се бе събудила със студена тежест отвътре, като ютия, която я притискаше към матрака.

— Просто бъди себе си — посъветва я баща й.

Но Ноел беше загубила представа каква точно беше. Напоследък се бе превърнала в напълно непознат човек, който подскачаше като призрачен кон при всеки шум и избухваше в сълзи при най-малкия повод. Човек, който от време на време се скриваше в банята, когато му дойдеше твърде много. Какво щеше да стане, ако я определят като неподходяща. Ами тогава?

Тъкмо се измъкваше от леглото в седем и половина, когато майка й надзърна в стаята. Мери, готова да потегли към града, беше вече издокарана в елегантен бежов костюм и кремава копринена блуза. Вчера, когато Лейси се обади с новината, че е определена дата за домашно посещение, Мери беше настояла да промени плановете си. Ноел обаче бе останала непреклонна. Сега се питаше дали не беше отговорила по навик. Все пак, кога бе имала възможност да разчита на майка си? Може би се беше научила, че най-добрият начин да избегне разочарованието е на първо място да не очаква нищо.

— Просто исках да ти пожелая успех. — Мери прекоси стаята и я обви с парфюмена прегръдка. — Сигурна ли си, че не искаш да остана? Чувствам се ужасно, че те оставям.

— Сигурна съм — отвърна рязко Ноел, като поне този път не се опита да скрие неудоволствието си. Защо трябваше тя самата да взема решение? Една нормална майка не би я попитала подобно нещо.

— За мен не би било твърде късно да се обадя и да отменя ангажиментите си — запъна се леко Мери, докосвайки красивата малка игла на ревера си. — Нищо не е по-важно от теб, скъпа. Знаеш го.

— Нима? — възкликна Ноел, докато навличаше халат върху нощницата си. — Кога някога съм била на първо място, мамо? Кога? О, разбира се, винаги си била тук, когато се е налагало — на училищни пиеси и на завършвания — но някога хрумвало ли ти е, че аз може да имам нужда от майка и през останалото време?

Ноел не можеше да повярва, че говори на майка си по този начин. Предишната Ноел не би се осмелила. В същото време съзнаваше колко закъснял беше този разговор.

Мери видимо се скова.

— Направих най-доброто, което можах. Не ми беше лесно да живея тук, с баба ти.

— И на мен не ми беше лесно. Обичам баба, но исках теб, мамо, а не твой дубльор. Дори след като се преместихме в града, виждах повече бавачката си, отколкото теб. — Ноел едва се сдържаше да не заплаче. Тя отиде до гардероба и го отвори. Знаеше, че каквото и да облече, никога нямаше да изглежда като майка си. Докато се взираше в небрежно провисналите на закачалките дрехи, попита тихо, но гневно: — Нима си мислеше, че като дойдеш тук, ще промениш нещата? Нима си мислеше, че аз просто ще се хвърля в ръцете ти от благодарност, все едно последните трийсет години изобщо не са минали?

— О, скъпа, не съм сигурна какво очаквах. — Мери шумно издиша задържания си въздух, но на мястото на обичайното разкаяние се настани само спокойно примирение. — Знам, че вече нямам извинения. Не очаквам и опрощение. Просто искам, искам нещата да бъдат различни отсега нататък.

Ноел бавно се обърна към нея. Отчаяно копнееше да й повярва, но не беше склонна да рискува още едно разочарование.

— Това не е нещо, за което просто можеш да протегнеш ръка. Трябва да го спечелиш — предпазливо произнесе тя.

— Опитвам се, скъпа.

Неочаквано сърцето на Ноел трепна.

— Знам, че се опитваш, мамо — с омекнал глас рече тя, като примигна, за да възпре сълзите си. — Виж, по-добре да тръгваш, преди да те хванат задръстванията. Аз ще се оправя. Ще ти се обадя по-късно, за да ти кажа как е минало.

Мери изглеждаше удовлетворена от разговора.

— Обещаваш ли? Няма да мога да се концентрирам върху нищо през целия ден. Не че — добави бързо тя — имам и най-малкото съмнение, че ще направиш добро впечатление.

Ноел се засмя нервно.

— По-добре за всеки случай стискай палци. Може да се окаже, че ще свърша при Злата вещица от Изтока.

— В такъв случай, винаги можеш да изпуснеш някоя къща върху нея.

Слава богу, Мери не й даде още съвети. Вместо това погледна Ноел с уважение. Убедена напълно, че може да се справи сама. За миг Ноел също го повярва.

Тя прекара останалата част от сутринта в чистене на къщата. Не мислеше, че ще проверяват чистотата с бяла кърпичка, но както обичаше да казва баба й, на никого не е навредило да се покаже в най-добрата си светлина. Беше твърде напрегната. Ако не правеше нещо, щеше да се побърка. Докато буташе старовремската прахосмукачка на баба си по килима в дневната, само една мисъл се въртеше в главата й: „Моля те, нека ме хареса!“.

Преди да стане един без петнайсет, вече си беше взела душ и се бе гримирала и изсушила косата си. Психоложката нямаше да пристигне до един и половина, но Ноел искаше да е готова, ако се появи по-рано. Линда Хокинс можеше да се опитва да я хване със свален гард, но ако Ноел беше научила поне едно нещо от споходилото я изпитание, то бе да не се доверява на любезността на непознати.

Тя се измъкна от роклята, която току-що беше облякла — лека памучна дреха с цвета на невен, която висеше на твърде слабата й фигура — и реши да облече друга, по-строга рокля. Застана пред огледалото в цял ръст, завъртя се в тъмносинята ленена рокля и решително поклати глава. Не, това не беше интервю за работа. Не искаше да изглежда като молител. Ако не можеше да бъде самата тя, както беше в нормалното си състояние, поне трябваше да изглежда така.

Накрая се спря на бледозелен пуловер без ръкави и бял панталон, който бе стилен, без да е твърде претенциозен — облекло, което можеше да носи на среща на клуба или на екскурзия с предучилищната група на Ема. След като нави буйната си коса на кок отзад и си сложи чифт златни обеци, тя се отдръпна, за да види ефекта.

Дали Ханк би я одобрил така? Откъде се прокрадна тази мисъл у нея? Тя се отдръпна от огледалото и се намръщи. Как можеше да мисли за Ханк в този момент?

„Може би, защото той те вижда по-различно от начина, по който ти самата гледаш на себе си — като силна, дори достойна за възхищение млада жена. Като човек във форма, който ще продължи да се бори — прошепна в отговор вътрешният й глас. — Освен това, нека бъдем честни, на теб ти харесва да си с него. Той те кара да се чувстваш добре, така, както Робърт никога не е могъл.“

Няма значение, че се бяха срещнали в най-лошото възможно време. Дори да се интересуваше накъде може да я отведе приятелството с Ханк, точно сега това просто беше невъзможно. Не и без Робърт да извлече полза от това. А всяко нещо, което би накърнило репутацията й пред съда, беше риск, който тя не можеше да поеме.

Сега Ема беше единствената й грижа. Никакви погрешни действия повече. Тя трябваше да мисли като Робърт и да е лукава като него. Започваше от днес. Трябваше да убеди психоложката, че мястото на Ема е при нея. Колко трудно можеше да бъде? Доктор Хокинс беше жена. Може би дори майка. Тя нямаше как да остане безчувствена.

Ноел изпъна рамене и излезе в коридора. Спря се да нагледа баба си, която беше дълбоко заспала в леглото си, и тръгна към стълбите. Напоследък почивките на баба й ставаха все по-дълги, понякога продължаваха до късния следобед. Знак, че състоянието й се подобрява, или просто, че все повече се влошава? Ноел почувства остро безпокойство и си напомни да поговори с Ханк при следващия преглед на баба й. В излъсканата кухня, където зеленият линолеум в различни нюанси блестеше, тя си сипа чаша лимонада. Не можеше да си спомни нито един миг откакто Ема беше отвлечена (да, отвлечена), когато да не се бе чувствала обезводнена, но колкото и много течности да пиеше, изглежда, те не й достигаха, за да уталожи жаждата си. Лимонадата само влошаваше нещата. След нея тя изпи и чаша вода, за което веднага съжали. Ами ако й се наложеше да отиде до тоалетната по средата на интервюто? Винаги можеше да се извини, разбира се. Но не би ли могла Линда Хокинс да си помисли, че тя си посръбва от скрита в килера бутилчица?

Ноел започна да се поти. Пусна старовремския въртящ се вентилатор — спомен от времето, когато беше малко момиче, което се упражняваше на пиано и с една ръка затискаше подхвърчащите страници на школата си с упражнения. Сега, когато се отпусна на пейката, тя си спомни как малките й пръстчета се спираха на трудните акорди. Не беше свирила от години, но странно, в „Хейзълдън“, докато посещаваше всички онези групи, жадувайки за едно питие, побърквайки се тихо, това бе споменът, който бе запазил разума й здрав. Беше упражнявала наум гамите отново и отново, докато те не се бяха превърнали в мантра. След известно време вътрешната й болка намаляваше.

Сега Ноел все едно бе потопена отново в този тъмен период от живота й. Време, в което тя посягаше към позната опора, само за да не хване отново чашата. Клубът на анонимните алкохолици помогна, въпреки че веднага щом почувства, че може да се справя самостоятелно, тя престана да ходи. После забременя и въобще и дума не можеше да става за пиене. Въпреки това трябваше да продължи да ходи на срещите. Може би сега нещата нямаше да са толкова зле. Тя щеше да има в лицето на приятелите си, членове на клуба, хора, от които да черпи сила, и свой покровител, който да й дава насоки и морална подкрепа — Гуен Нолан, с нейните трийсет години в програмата, която знаеше доста за трънливия път към трезвеността. И ако импулсът да пийне отново се появеше, както стана миналия ден, тя щеше да има сигурно място, където…

Звънецът на вратата прекъсна мислите й и я накара да скочи на крака. Тя погледна часовника си. Един и петнайсет — по дяволите, жената беше подранила! Докато Ноел вървеше към входната врата, всяка нейна стъпка беше съпроводена от тежките удари на сърцето й. Леко й се гадеше — сладостта на лимонадата се превръщаше в жлъчка в гърлото й. „Моля те, Господи, нека ме хареса“, помоли се тя още веднъж.

Пред нея застана слаба, не особено привлекателна жена на средна възраст с развлечен кафяв костюм и обувки с дебели токове, с куфарче, затъкнато под едната й мишница. Не беше Злата вещица от Изтока, но въпреки това в нея имаше нещо странно. Отне й миг, преди да успее да разбере защо Линда Хокинс нямаше никаква коса. Никакви вежди, само тънка линия молив над кафявите очи, които сякаш фиксираха Ноел с обезпокояващо напрежение. На главата си носеше перука със средна дължина и цвят на норка.

Ноел се опита да не се втренчва.

— Доктор Хокинс? Здравейте, аз съм Ноел. — Тя се пребори с желанието си да прокара потната си длан по крачола на панталона. — Моля, заповядайте. Баба ми си почива, така че къщата е на наше разположение.

Психоложката хвана здраво ръката й и я стисна бързо, преди да влезе вътре.

— Моля, наричайте ме Линда — усмихна се тя топло и намали донякъде тревогата на Ноел. — Казаха ми, че баба ви се възстановява след операция. Тя се чувства по-добре, надявам се?

Ноел също й се усмихна. Устата й беше като лента ластик, залепен на лицето.

— О, да, много по-добре.

— Радвам се да го чуя.

В гостната Ноел посочи към дивана. Вместо това Линда избра един от столовете с релефна дамаска, като подпря куфарчето си на пода до него.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Малко студена лимонада? — попита Ноел.

— Не, благодаря ви — превзето приглади Линда полата си към коленете.

Ноел забеляза малка бримчица на чорапогащника й и тайничко се успокои. Това правеше тази странна плешива жена да изглежда по-човешки.

„Видя ли? Няма нищо, от което да се страхуваш“, самоуспокояваше се тя. Въпреки това се страхуваше. Причината бяха тези студени очи без мигли, като очите на манекен в магазин. От тях я полазваха тръпки. Как, за бога, можеше да се концентрира, докато тази жена се взираше в нея така?

Ноел се насили да срещне втренчения поглед на Линда.

— Предполагам, че няма да е достатъчно да ви дам дума, че съм добър човек? — попита Ноел в неубедителен опит да разчупи леда.

Жената я изненада с тих смях.

— Имате погрешна представа за мен, Ноел. Мога ли да ви наричам Ноел? Моята работа е просто да наблюдавам и да дам препоръки на съда. Нямам обаче крайната дума. И не хапя, обещавам. — С кисела извивка на тънките си начервени устни тя вдигна куфарчето в скута си. — Сега… нека започнем с няколко въпроса, съгласна ли сте?

— Разбира се, давайте. Нямам какво да крия.

Ноел разбра веднага, че е използвала неправилна фраза, когато Линда й хвърли любопитен поглед, все едно се чудеше дали тя наистина има, или няма какво да крие. Пуловерът й залепна от потта. „Успокой се… трябва да се успокоиш…“

— Имате ли някакви интереси, Ноел?

— Какво?

— Хобита или нещо такова.

Умът на Ноел заработи. Тя се беше подготвила за разпит, но това й се струваше повече като интервю за колеж. Тя се прокашля леко.

— Пиша.

— Имате предвид, че си водите дневник?

— Ами, да, и това. Преди всичко обаче пиша разкази и статии. Дори имам няколко публикувани.

— Имате ли някои в списания, които аз може би съм чела?

Ноел се засмя сухо.

— Освен ако сте абонирана за „Бароид Нюз Бюлетин“ или „Калифорния Хайуей Патролмен“. — Тя сви рамене. — Когато започваш, се задоволяваш с това, което можеш да получиш.

— Значи не е само хоби. Вие приемате това доста сериозно.

Подушвайки възможен капан, Ноел веднага се отдръпна.

— След време бих искала да пиша на пълен работен ден. Но засега… — Мислейки си за Ема, тя отправи към жената усмивка, която този път беше искрена. — Вижте, знам, че е сравнително старомодно в днешно време да си признаеш нещо такова, но няма нищо по-важно за мен сега от това да бъда майка.

Единственият отговор на Линда беше драскането в бележника й. Когато погледна нагоре, лицето й не изразяваше нищо.

— Като сме стигнали до темата, нека поговорим малко за грижите за детето. Кой гледа малката ви дъщеря, когато вие трябва да изпълните поръчка или ако случайно се чувствате, как да кажа, неразположена?

Ноел се напрегна. Беше ли това свързано със случая, за който я набеждаваха, че е била мъртво пияна? В тона на Линда нямаше нищо, което да издава подобни внушения. Но и така да беше, Ноел трябваше много да внимава.

— Баба ми, когато е в състояние да го прави — отговори тя, — имам и леля Триш. Тя гледа Ема понякога вечер. О, имам и сестра на тийнейджърска възраст, Бронуин. Ема направо я обожава.

— Звучи така, сякаш имате много сплотено семейство.

— Помагаме си един на друг.

— И така да е, вие трябва да сте доста заета да се грижите за болната си баба, а и за петгодишно дете.

Ноел почувства първите признаци на истинска тревога. Не беше само въображението й — това беше капан.

— Това е само за кратко. Както казах, баба ми е много по-добре. Много скоро тя ще бъде каквато беше преди — внимателно отбеляза тя.

Жената отправи безмигления си поглед към картината над дивана — Света Тереза среща Дева Мария в Лурдес.

— Да, но ако нейното здраве, да речем, не продължи да се подобрява? Смятате ли да потърсите помощ отвън?

Ноел се опита да си представи как баба й би се съгласила на подобно нещо. Непознат да се мотае в нейната кухня и да сортира прането й? Някой с бяла униформа и с дебели подметки да разнася подноси нагоре-надолу по стълбите? Не, баба й никога нямаше да се съгласи.

— Предполагам, че ще се справя с това, ако се наложи — отвърна тя, без да е конкретна.

— Това вашата обща нагласа в живота ли е?

— Честно да си кажа, не виждам каква връзка има това със… — Ноел млъкна, съзряла един разпорен шев на дамаската на дивана. Пое си дълбоко въздух и продължи: — Вижте, доктор… искам да кажа Линда, свикнала съм да си плащам сметките. Два пъти в годината си проверявам зъбите и минавам на преглед с колата си. Но когато изпадна в сериозна криза, смятам, че каквото и да прави, човек никога не може да е напълно подготвен.

„Ако можех да предвидя това, вярвайте ми, нямаше да седя тук сега“, додаде тя наум.

Линда се наведе и записа нещо в бележника си, лъскавата й кестенява перука се поклащаше с всеки енергичен замах на химикалката. Ноел само можеше да си представя какво пише тя. „Липса на контрол над импулсите. Показва признаци на неспособност да се справя под напрежение.“ Тя почувства внезапно безразсъдно желание да скочи и да изтръгне дразнещия бележник от ръцете на Линда.

Щом така или иначе щеше да бъде потърпевша, поне да изпита удоволствие.

— Разкажете ми за съпруга си — погледна я Линда с лек интерес.

— Какво искате да знаете?

— Ами преди всичко как бихте описали взаимоотношенията си?

Ноел преглътна циничния си смях.

— Ние почти дори не се карахме, ако имате това предвид. В случай че бяхме на различни мнения… ами нека кажем, че Робърт обикновено намираше начин да наложи своето.

— Звучите възмутена от този факт.

Ноел помисли за момент.

— Най-странното е, че не бях… Досега. Сега ми се струва странно, че не съм се борила. Може би, ако го бях правила, това нямаше да се случва сега.

— Как така?

— Щях да го напусна по-рано, предполагам.

— Смятате ли, че това е допринесло за вашето пиене?

Ноел се насили да се усмихне.

— Виждам, че сте си написала домашното. Но отговорът е не. Аз съм алкохоличка, за щастие трезва сега. Не обвинявам за пиенето си никой, освен себе си. Всичко, което казвам, е, че съпругът ми по някакъв негов начин… — тя спря, за да подбере внимателно думите си — … се разправя с хората около него.

Нарисуваната с молив вежда на Линда направи идеална дъга.

— Значи вие гледате на това като форма на наказание?

Ноел се загледа в химикалката, застинала спокойно над жълтеникавия формуляр. Обикновена химикалка, с цвета на зелена гора със златист надпис „Кросроудс Риалти“ на капачката. Повечето от имотите на Робърт бяха регистрирани в „Кросроудс“. Възможно ли беше да има връзка? Тя почувства как мускулите на стомаха й се свиват.

— И да, и не. Няма съмнение, че съпругът ми също обича дъщеря си. Но държи на всяка цена да контролира нещата. Когато му казах, че искам развод… — Тя започна да трепери при спомена и насочи погледа си към розовобузестите шутовски статуетки, които сякаш лудуваха една с друга на полицата за джунджурийки над телевизора. — Ами, той не беше особено доволен от това. Всъщност, много се ядоса. Тогава една сутрин се събудих и открих, че дъщеря ми я няма.

— Сигурна съм, знаете, че версията на съпруга ви за това, което се е случило, е доста различна от вашата. — Бледото, гладко като гума лице на жената изглеждаше безплътно на мъждивата светлина.

Ноел кипна.

— Каквото и да ви е казал, не е истина!

— Разбирам. — Линда нетърпеливо почука с химикалката си по бележника.

Ноел стисна очи.

— Предния ден ме покани на вечеря. Просто за да си поговорим, това е всичко. Още не бяхме поръчали, когато започнах да се чувствам… недобре. Сякаш пропадах някъде. И тогава то наистина се случи. Припаднах. — Погледът й зашари неспокойно. — Сега ме представят като градския пияница.

— А бяхте ли пила? — Линда й отправи извинителна усмивка. — Разбирате, че трябва да попитам.

— Не — не се замисли изобщо Ноел. Какъв беше смисълът? Жената вече си беше оформила мнение въз основа на тази случка. Фактът, че знаеше за това, накара Ноел да се почувства почти в безтегловност. Усещаше се изоставена. — Ще възразите ли, ако ви задам въпрос?

— Съвсем не — усмихна се мило Линда.

— Смятате ли, че една история може винаги да се разкаже по два различни начина?

— Обикновено е така.

— Но има изключения?

— От време на време, да.

Ноел се наведе напред, силно стиснала ръце.

— Линда, има нещо, което трябва да знаете за мен. Ако смятах, че съм заплаха за моето дете, по какъвто и да било начин, аз първа щях да се съглася на някакво… временно решение. Колкото и много да ме боли. Но истината е, че не съм аз тази, която наранява Ема.

— Намеквате, че вашият съпруг е този човек?

Като търсеше сигнал за несигурност в очите на жената, Ноел продължи натиска:

— Единственото, което искам, е да подложите на съмнение това, което чувате от другите. Не вземайте прибързано решение, докато не разполагате с всички факти. Ще го направите ли, моля? Заради дъщеря ми?

— Ноел, скъпа, на кого говориш?

Ноел погледна нагоре и видя баба си бавно да слиза по стълбите. Сърцето й се сви. Баба й изглеждаше като привидение в измачканата си домашна роба, с която беше спала. Косата й стърчеше като валмо от жълто-бели кичури. Баба й никога не изглеждаше добре, когато току-що е станала от сън. „Моля те, Господи — изстена Ноел, — не прави нещата по-лоши, отколкото са.“

Докато баба й се тътреше към дневната, Ноел бързо се изправи да я представи:

— Линда, това е баба ми. Бабо, спомняш ли си, че ти казах за доктор Хокинс, която ще дойде да ме интервюира?

— За какво? Имаш ли нужда от работа? — Баба й вирна глава, като се взря подозрително в жената. При нея нямаше заобикалки. Те само усложняваха нещата.

— Ще правя препоръка за съда относно внучката ви — притече се Линда на помощ. Тя стана и разтърси ръката на старата жена. — Радвам се, че можете да се присъедините към нас, госпожо Куин.

— Хмм — изхриптя баба й.

„Не казвай нищо, моля те!“ — проплака без глас Ноел. Но беше твърде късно.

Блясъкът в очите на баба й не вещаеше нищо добро.

— Аз ще ви кажа, доктор Ходжкин. Можете да напишете в доклада си, че Ноел е най-добрата майка на света. Ами че тя би дала живота си за това дете, без да се поколебае.

— Не се съмнявам в това — отвърна спокойно Линда, като не поправи неправилното произнасяне на името й.

Баба й навря крив пръст в бележника.

— Хайде! Запишете си го.

— Бабо, моля те… — не издържа Ноел.

Но нищо не можеше да я спре.

— Срамота е, когато съд, на който би трябвало да се крепи правосъдието, позволява невинен човек да бъде натикан в калта! Ето, познавах Калвин Рипли, когато ходехме заедно на училище. Той беше помияр, който ближеше обувки и тогава. Което само идва да покаже, че черна тога без гръбнак, който да я държи, не си струва плата, от който е ушита.

Странните безмиглени очи на Линда се присвиха.

— Съжалявам — промълви извинително Ноел и подхвана нежно баба си подръка, но тя нетърпеливо я отстрани.

— Не съм свършила! — отсече старата жена.

— Защо да не дойда някой друг път? — предложи Линда, хвърляйки многозначителен поглед на Ноел.

За момент Ноел просто стоеше и трепереше, вкаменила се, неспособна да се движи. Не можеше да повярва, че това се случва. Беше като ужасен кошмар. „Трябва да я спра! Трябва да спася каквото е останало от уважението ми.“ Отново, както бе постъпила онзи ден с Робърт, Ноел почувства как нещо в нея се пробужда. Като силен вятър, който я тика напред. Тя застана решително пред баба си и постави ръце на раменете й. Но баба й енергично се освободи от хватката. За миг Ноел видя как тя се олюлява и се опита да я подкрепи, после неочаквано и двете се строполиха на земята. Тя се приземи с рязък удар, а баба й се просна върху нея.

— Ауу! — извиси глас старата жена. Голямото й меко тяло притискаше Ноел и я задушаваше.

Настана момент на недоумение, в който и двете останаха неподвижни. После едновременно се опитаха да се изправят, което обезсмисли усилията им. Чак когато Линда успя да хване ръката на Ноел, тя стана. Двете заедно издърпаха баба й до най-близкия стол. Старата жена се плесна с ръка по тежко дишащите гърди.

— О, всемогъщи боже! Помислих, че съм те убила.

Все едно съм умряла, помисли си Ноел, изпаднала в пълно отчаяние. Дори Робърт да го беше измислил, не би било по-лошо. Един господ знае какво щеше да напише Линда в доклада си сега. На нея вероятно й се струва, че това е някакво убежище за луди… с баба и мен като основни обитатели.

Но колкото и заблудени да бяха действията на баба й, тя не искаше да причини никому нищо лошо. Проклета да е, ако тръгнеше да се извинява заради нея.

Въпреки това психоложката се забави на вратата все едно чакаше някакво обяснение.

— Баба ви определено има собствено мнение — сухо отбеляза тя.

— Няма да споря за това. — На върха на езика й беше да каже нещо, за да замаже ситуацията, която всеки би преценил като неспасяема. Но когато отвори уста, все едно говореше друг човек — някой, който досега си беше мълчал: — Само ми се искаше да не бях чакала толкова дълго да изкажа моите съображения.

 

 

Номерът беше написан на парче самозалепващо се листче под телефона. Тя го беше сложила там преди дни… просто за всеки случай. Сега все още изумена от схватката си с психоложката, осъзна, че го изважда. Не знаеше дали ръководителката на групата й в анонимните алкохолици все още беше на същия адрес, нито какво извинение би могла да има, че бе чакала толкова дълго, за да се обади. Всичко, което знаеше, беше, че в този момент бе престанала да се надява на Господ, или на съдия Рипли, да реши съдбата й. Затова бе взела нещата в свои ръце.

Като по чудо, отсреща тутакси отговориха на обаждането:

— Ало?

— Гуен? — Ноел здраво стисна слушалката. — Гуен, обажда се Ноел ван Дорен… Знам, че мина доста време.

Гуен Нолан се изсмя гърлено и Ноел си я представи как се обляга на стола си, за да запали цигара — пълничка жена с уморени очи, които бяха видели твърде много, със заразителната усмивка на дете.

— Божке, мина много време, нали? Как си, по дяволите?

— Трезва съм — отвърна Ноел с мрачен смях, като намек за това, което нямаше нужда да бъде изричано на глас пред човек от групата на анонимните алкохолици. — Всъщност Гуен, затова ти се обаждам.

Когато затвори телефона един час по-късно, с обещанието да присъства на срещата следващия ден вечерта в Първа баптистка църква, Ноел се чувстваше по-силна и по-уверена. Защо бе чакала толкова дълго? От какво се страхуваше?

Имаше още някой, с когото трябваше да поговори. Някой в рядката позиция да хвърли светлина върху трудната ситуация, в която се намираше. Кой знаеше какво се е случвало на „Рамзи Терас“ 36 по-добре от бившата й съседка Джуди Патерсън?

След минути Ноел пътуваше с волвото си към „Рамзи Терас“. Джуди има свои деца, мислеше си Ноел, тя ще ме разбере. Не бяха особено близки, но Джуди винаги бе била добра съседка. Миналата зима, когато Ноел се разболя, Джуди й донесе пилешка супа и й предложи да се грижи за Ема, докато се оправи. Нима не би искала да й помогне?

Ала когато Ноел спря пред просторната едноетажна къща на семейство Патерсън малко след три и половина, тя изглеждаше пуста. Усети, че сърцето й слиза в петите, после си спомни, че тя винаги бе изглеждала пуста, сякаш у дома нямаше никой. Джуди държеше предния двор празен — никакви велосипеди или баскетболен кош на алеята. Съпругът й, Блейк, притежаваше верига дрогерии, в които продаваха с отстъпка, и няколко месеца в годината беше на път. Джуди прекарваше предобедите си в игра на тенис в клуба и тренировки в гимнастическия салон. Синовете й играеха навън или плуваха в басейна, когато не бяха на занималня или на лятно училище.

Джуди, безупречна както винаги, в бермуди, чиста бяла блуза и престилка с надпис „Най-големият готвач на света“, отвори вратата веднага, сякаш очакваше гости. Очевидно, не точно Ноел. Като я видя, зяпна от изненада.

— Ноел! Какво… Мили боже, това се казва изненада.

— Съжалявам, че се отбих така — рече Ноел. — В неподходящ момент ли съм дошла?

Джуди се поколеба, после отстъпи настрани и я пропусна да мине.

— До гуша съм затънала в работа, трябва да изпека малки кейкчета за отбора от малката лига. Не ме питай! Не умея да отказвам. Но влизай. Можеш да ми помогнеш с глазурата. — Засмя се леко, но това не прикри нервността й.

Бившата съседка на Ноел бе стройна и руса. Имаше и прекрасни очи. Тюркоазносини с гъсти дълги мигли.

— За какво събират пари този път? — поинтересува се Ноел.

— За нови униформи, за какво друго?

— Момчетата бързо растат — промърмори вежливо Ноел, докато следваше Джуди по коридора към кухнята.

— Така е. Честно казано, като знам моите двамата как късат дрехи, цяло чудо е, че им е останало нещо да облекат. Радвай се, че имаш момиче. С тях е много по-лесно. — Джуди рязко се обърна. На лицето й бе изписано притеснение. — О, Ноел, съжалявам! Тази моя голяма уста.

Ноел бе изненадана от непринудеността, с която й отговори:

— Не се притеснявай, Джуди. Да, благодарна съм за Ема.

Кухнята с нейните патинирани дъбови шкафове и мексикански чинии в ярки цветове беше отрупана с купи за разбъркване и покрити съдове. На плота за рязане бе пълно с формички с изпечен кейк, които изстиваха. Когато Ноел седна на масата, вниманието й привлече лист със задачи за деня, прикрепен към вратата на хладилника с магнит.

Това е животът, от който се отказах, помисли си тя. Живот в непрекъсната заетост, което й пречи да осъзнае колко е празен всъщност. Не знаеше дали Джуди някога се е чувствала така — вероятно не, — но е имало случаи, докато е била в кухнята и е отделяла жълтъци от белтъци, да й се прииска да запрати яйцата право в отсрещната стена. Веднъж, когато забеляза дупка на чаршафите си, тя пъхна пръст в нея, и преди да е осъзнала какво прави, го разцепи на две. След това, тъй като се притесни, че икономката им ще реши, че е полудяла, го напъха в торбата с боклука, където Кармела нямаше да го види.

Единственото, което придаваше смисъл на този живот, бе Ема. Малкото й момиченце. Бебето й.

— Джуди, нуждая се от помощта ти — заговори спокойно Ноел, но Джуди я погледна така стреснато, сякаш бе прозвучал отчаян вик.

Въпреки това успя да се окопити и да се усмихне, извади следващите кейкчета от фурната и ги постави отгоре на печката да изстиват.

— Разбира се. Какво ти е необходимо.

— Знаеш какви ги разправя Робърт за мен. Знаеш, че нищо от думите му не е истина. — Ноел говореше твърдо, като не й даваше възможност да й възрази. — Ако някой може да ме подкрепи, това си ти.

Джуди започна да зарежда друга тава с кейкчета във фурната, но личеше колко нервно хваща хартиените формички, докато големият и оранжев котарак Том се умилква в краката й, сякаш иска храна. Отвън долитаха гласовете на синовете й, които се къпеха в басейна.

— Какво точно имаш предвид? — попита тя несигурно.

— Би ли се съгласила да ми станеш свидетел?

Джуди се загледа във формичката, която държеше в ръка.

— О, Ноел! — погледна я тя. Бледите й страни се бяха зачервили. — Бих искала. Наистина! Но… не мога. — Отвън се чу силен плясък, тя се обърна и извика през отворения прозорец: — Дани, помни какво съм ти казала! Дръж под око Джуниър! — После погледна отново към Ноел. В очите й блестяха сълзи. — Съжалявам. Наистина съжалявам.

Ноел се разтрепери от гняв. „Не бях ли достатъчно надеждна, за да оставяш децата си при мен? Да прибирам Джуниър от училище с колата?“, възропта тя наум. Едва успя да се възпре да не скочи и да зашлеви слабата русокоса жена с престилка с надпис „Най-великият готвач в света“ — да я зашлеви така, че да я залепи за стената.

— Мисля, че ми дължиш поне обяснение — бавно произнесе Ноел.

Лицето на Джуди придоби по-кораво изражение.

— Слушай, съжалявам за неприятностите ти, но ние все още живеем тук. Робърт е наш съсед. Двамата с Блейк играят голф заедно в клуба. Не си даваш сметка какво искаш.

Джуди й се стори ядосана, ала очите й говореха друго. Изведнъж Ноел проумя.

— Страхуваш се, нали?

Приятелката й хвърли настрани съда с формичките за кейк. На светлината, която проникваше през плъзгащата се остъклена врата, Ноел за пръв път забеляза, че мъхът на горната й устна е изрусен. Изглеждаше бледооранжев.

— Струва ми се, че е по-добре да си тръгваш — отвърна Джуди с тих, разтреперан глас. — Момчетата ще връхлетят всеки момент, а аз трябва да намажа тези формички.

Отношението й към Робърт не беше плод единствено на страха. Джуди явно беше подмолна.

Разкритието се стовари върху Ноел внезапно.

— Ти си била, нали? — Ноел се изправи. — Не беше много трудно да се досетя, че Джанин има пръст в това, но се чудех кой друг е толкова подъл, че да наговори такива неща за мен на съдията. Ти си потвърдила лъжите на Робърт.

Джуди отмести поглед.

— Не знам за какво говориш.

— Напротив, знаеш! Той те е принудил, нали? Заплашил те е с нещо.

Изведнъж приятелката й избухна в сълзи. Откъсна хартиена салфетка от рулото и я притисна към лицето си.

— Изобщо не съм длъжна да те слушам — изхленчи тя по детски. — Мога да се обадя в полицията и да ги накарам да те изхвърлят.

— Но няма да го сториш.

Джуди вдигна обляното си в сълзи лице. Очите й молеха за милост. Но каква милост бе проявила Джуди към Ноел?

— Моля те, Ноел, просто си тръгни. Сега. Преди момчетата да са те видели. Ако Блейк узнае, че си тук, той ще…

— И какво общо има Блейк с това?

— Нищо. Просто е…

— Двамата с Робърт трябва да са много близки, след като прекарват толкова време заедно на игрището за голф. — Ноел се приближи. Едновременно й се повдигаше и изпитваше слабо удовлетворение, като гледаше как Джуди се гърчи.

— Не беше Блейк. Отначало не искаше да взема отношение. — Джуди вече хлипаше, без да се сдържа, и триеше със смачканата салфетка мокрите си очи. — Той малко просрочи вноските по заема си, това е. Иначе всичко щеше да е наред. Беше разговарял с банката да предоговори заема си. Просто формалност, така казаха. После… изведнъж се оказа, че не е „просто формалност“.

Не беше необходимо Ноел да задава въпроси за банката. Робърт беше в борда на „Мъркантайл Тръст“. Беше се погрижил да притиснат Блейк. Втренчи се в ненамазаните формички на масата. Беше пребледняла и имаше съсипан вид.

— Разбирам — бе единственото, което каза.

— Наистина? — Джуди я погледна, обзета от слаба надежда.

— Разбирам какво точно трябва да направя.

Ноел забеляза как кръвта се отдръпва от лицето на съседката й. „Добре. Нека се страхува. Време е да престана да се правя на срамежливия заек и да оставя тази роля на някой друг“, каза си тя и си спомни прочутата фраза от „Кръстникът“: „Дръж приятелите си близо до теб… а враговете — още по-близо“.

— Ще се обадя на адвокатката си и ще й кажа да очаква обаждане от теб. — После отиде до хладилника и написа номера на Лейси най-отгоре на списъка със задачите за домакинството. — Ще й разкажеш всичко, което току-що разказа на мен. После писмено ще се откажеш от предишните си показания.

Очите на Джуди се разшириха от обзелата я паника, тя започна да отстъпва назад. Блъсна се в съда за печене на формичките, поставен на ръба на плота, и изобщо не обърна внимание, когато той падна на пода. Чу се трясък и формичките се разпръснаха като билярдни топки по бледооранжевите плочки. Една се приземи в купичката за вода на котарака и Том се стрелна натам, за да провери какво става. Друга самата Джуди смачка, когато отстъпи встрани.

— Не мога да направя това! — Гласът й бе дрезгав. — Ще загубим всичко! Бизнесът на Блейк… тази къща… всичко!

— Ала ще имаш децата.

Ноел се наведе, взе една формичка и я подхвърли на съседката си, която непохватно се извъртя, за да я хване. Беше поразена от пълната липса на съчувствие у себе си. Това я накара да се почувства пречистена в известен смисъл.

— Хайде, обади се на адвокатката си! — изкрещя Джуди. — Не можеш да ме принудиш да направя нищо, което не желая.

— Не мога ли? — Ноел си спомни нещо отпреди месеци. Когато една вечер късно минаваше с колата край школата по карате на Дани, видя Джуди в тъмнозелена кола, паркирана до него. Това й се стори странно и сега тя направи отчаяна стъпка: — Като си говорим за съпрузи, може би твоят ще се заинтересува за връзката ти с треньора по карате на сина ти.

Джуди пребледня.

— Как си… — Овладя се и довърши тихо: — Това е подла лъжа! Блейк знае, че това не е вярно. Освен това, нямаш доказателства.

— И ти не си имала, когато си ме обвинила в пиянство — побърза да й напомни Ноел. — Слуховете са странно нещо, нали? Спират да съществуват, ако не се подхранват.

Джуди предизвика у нея асоциацията за тенис ракета, чиято мрежа се е отпуснала — безумен поглед, обикновено пригладената й коса бе в пълен безпорядък, пръски по пантофите й.

— Робърт имаше право за теб — просъска тя. — Ти си кучка!

Ноел я изгледа продължително, без да отмества поглед. За пръв път си даде сметка къде е грешала. Не толкова, защото бе вярвала на съседката си, колкото за това, че като личност очевидно не бе имала някакво значение за нея. Не бе имала истински приятели на „Рамзи Терас“. Тя никога не бе принадлежала към това място.

— Не знаеш истината и наполовина. — Ноел се завъртя на пети и подхвърли през рамо: — Ще предупредя адвокатката си да очаква обаждане.

 

 

Ноел не можеше да каже какво я накара да се отбие в кабинета на Ханк на път към дома. Преди време би била твърде плаха и прекалено притеснена да досажда на лекаря в ранния следобед. Ала жената, която бе сменила старата си кожа, не се поколеба да влезе непоканена. За свой късмет хвана Ханк точно когато излизаше. Негов приятел, художник от Скенектади го бе поканил на откриване на галерия. Когато я попита иска ли да го придружи, тя не се поколеба да приеме.

Минути по-късно двамата пътуваха в неговата тойота. Дълго време Ноел не проговори. Просто гледаше през прозореца към зелените хълмове, които преминаваха от дясната й страна, широколистните дървета, които се сменяха с борова гора, докато изкачваха височината. Съвсем деликатно Ханк не направи опит да подеме разговор. Чакаше, докато тя стане готова.

— Днес се срещнах с определения от съда психолог — рече тя най-сетне.

— И как мина?

— Ужасно. — Разказа му за посещението на Линда Хокинс и наново потрепери при спомена за сцената.

Ханк се отнесе към случилото се с необичайна невъзмутимост.

— При така сложилите се обстоятелства, бих казал, че си се справила изключително добре. — Въпреки това й се стори безразличен.

— Поне вече не ритам врати. — Не му спомена за случилото се с Джуди. Явно му бяха казали достатъчно, за да го предупредят: „Всеки контакт с тази жена е опасен за вашето здраве“.

— Интересно — хвърли й той продължителен поглед, — но ти дори изглеждаш различно.

— Странно, защото нищо не се е променило — отвърна тя предпазливо. — Всъщност ситуацията дори се влоши. Започвам обаче да изпитвам усещането, че мога да се справя.

— Това не ме изненадва. Винаги съм го знаел.

„Ти едва ме познаваш“, възпротиви се вътрешно тя. Ала това бе другото странно нещо — чувстваше се така, сякаш бе познавала Ханк Рейнолдс цял живот.

— Разкажи ми за твоето семейство — помоли го тя, внезапно обзета от желанието да говорят за нещо друго, не за нея. — Единственото, което знам, е, че си израснал в Канзас.

Той се засмя кисело и отметна глава, сякаш да й покаже, че това е нещо повече, отколкото й се струва.

— Като дете си мислех, че стихът „пурпурна планинска величественост“ е за нещо измислено, като Смарагдовия град. В Бакстър Спрингс, когато погледнеш нагоре, виждаш единствено силозите за зърно. — Вече се бяха изкачили достатъчно високо и долината се разстла пред очите им с миниатюрните като играчки сгради и проблясващото езеро, свило се в пазвата между два хълма. — Родителите ми все още имат ферма, но вече дават земята под аренда, откакто татко се пенсионира. Последния път, когато ги посетих, обсъждаха дали да не я продадат.

— Често ли ги посещаваш?

— Не толкова често, колкото би трябвало — отвърна той. — Ходя при тях всяка Коледа. — Той се пресегна и непринудено взе ръката й в своята. — Бих искал да те заведа там някой път. Ще ти хареса. Когато вали сняг, прилича на пейзаж от пощенска картичка. Имаш чувството, че непрекъснато звучат звънчета на коледна шейна.

Ноел усещаше топлите му пръсти, обвили нейните.

— С удоволствие — отвърна тя. „Някой ден… не сега.“ Спомни си за коледите, докато беше малка. Изкуственото дърво на баба й се появяваше всяка година с жалка купчина подаръци под него. Майка й винаги правеше всичко възможно да направи празника по-весел, но дори тя не можеше да промени факта, че Ноел е единствено дете, а баба й — твърде възрастна (или поне така твърдеше), за да опече плодов кейк и да донесе дърво, което е отсякла. — Приличаш ли на родителите си?

— Мисля, че приличам на баща си — отвърна Ханк след кратък размисъл. — Той е упорит като мен. Знае как да отстоява нещата — каза той и я дари с една от палавите си усмивки на момче от черковния хор. — Освен в едно. Татко така и никога не проумя защо исках да стана лекар.

— Мислех, че това е мечтата на всеки родител.

Той вдигна рамене.

— Струва ми се, че той го прие като отхвърляне на целия му начин на живот. — Ръцете му стиснаха волана. — За дванайсетия ми рожден ден родителите ми ми подариха пушка „Браунинг“, двайсет и втори калибър. Цяло лято се учих да стрелям по консервни кутии, набучени на оградата.

— Лош стрелец ли беше?

— Не, това бе проблемът — отвърна той. — Бях доста добър. Изглежда, и татко е мислел така. Взе ме на лов, щом дойде сезонът на елените. В деня, в който отстрелях първата си и единствена кошута, окачих браунинга на стената завинаги. Всъщност все още го имам. Запазих го, за да си спомням, че е добре някои неща да не се повтарят. — Той намали, докато преминаваха покрай живописна гледка, където бе поставена бронзова плоча в чест на героя от американската революция генерал Луис Чърч, победил британските войски в битката при Санди Крийк. После добави замислено: — Ако някога имам свои деца, ще ги възпитавам различно.

— Разбирам защо си недоволен, че жена ти не е искала деца. — Внезапно обзета от любопитство, тя попита: — Затова ли се разведе?

— Главно, но има и друга причина. — Той се поколеба, преди да се довери. — Открих, че има връзка с друг. С един от нейните студенти.

— Беше ли влюбена в него?

— Отговорът е „да“. — Той я погледна. — И не беше той, беше тя.

— О, Ханк! — Ноел загуби дар слово. Единственото, което се сети да каже, бе: — Сигурно е било доста шокиращо.

Ханк я изненада с гърлен смях.

— Беше шокиращо за моята мъжка гордост. Мина известно време, преди да събера смелост да излизам отново на срещи. Бях сигурен, че ми липсва нещо, лично на мен… не просто като мъж.

— От това, което чувам, не е така.

— Да, знам. В интелектуален план е така. Трудно е обаче да се правиш на умник, когато съпругата ти спи с друга жена.

— Щеше ли да е по-лесно, ако любовникът й беше мъж?

— Предполагам, че не — отговори той. — Истината е, че аз изобщо не мисля повече за Катрин. Дори й желая доброто. Получи каквото искаше. Това се отнася и за двама ни.

Взеха един голям завой и поразяващата гледка на долината отдолу се разкри пред погледа й, твърде позната, но и донякъде променена. Сърцето на Ноел силно заби:

— Спри — помоли го тя.

Ханк рязко натисна спирачки и спря на покритата с чакъл отбивка. Ноел слезе от колата и се загледа унило към съсипаната гора долу. Парцелът за търговския комплекс „Кранбъри“, където дърветата бяха изсечени и бе заравнено, изглеждаше още по-обширен, отколкото последния път, когато го видя. Огромна пуста дупка сред околната зеленина. След година, ако всичко вървеше по план, на мястото, където някога бяха надавали рев елени, щеше да има малък град. Скъпи търговски вериги, ресторантски, спортен и театрален комплекс. Спомни си как Робърт спореше с баща й, че търговският комплекс ще осигури нужните работни места. На което баща й отговори, че те няма да компенсират увеличения трафик, нарасналите цени на недвижимите имоти и бума от туристи.

Почти не забеляза, когато Ханк безшумно застана до нея и я прегърна през раменете.

— Грешката е моя — извини се той. — Май не помислих, като избрах този маршрут.

— В детството ми татко ме водеше тук на пикник — припомни си натъжена тя. — Когато Робърт за пръв път спомена за разработването на този участък, на мен като че ли идеята ми се стори неосъществима. Последваха много заседания и обеди, съвместно с Грант Айверсън. — Тя усети физическа болка от загубата, сякаш съсипаната земя, покрита някога с гъста растителност, а сега задръстена с камиони, земекопни машини и булдозери, бе нещо особено свидно, което тя щеше да загуби.

Ханк я стисна по-силно.

— Чух за търговския комплекс, но нямах представа за размаха — подсвирна тихо през зъби той. — Сигурно са петнайсет-двайсет акра.

— Нещо такова.

— Кой е късметлията, когото дъвчат?

Погледът й веднага попадна на Робърт сред група дребни фигури с каски на главите. Той ругаеше един от работниците. Беше застанал в една от характерните за него пози, когато искаше да изглежда мъжествен — с приведена напред глава и жестикулираше с вдигнат юмрук. Въпреки че човекът бе поне една глава по-висок от него, той сякаш се бе смалил пред него.

— Това е неговият технически ръководител Майк Хеншоу. — Дори от това разстояние тя разпозна Майк по дебелия увиснал корем. — Работи в компанията повече от трийсет години и вече трябва да е свикнал с това. Доколкото съм чувала, бащата на Робърт е бил още по-строг със служителите си.

— Добре че се е пенсионирал.

— Не съвсем. Коул все още ходи на обекта за час-два всеки ден, но като цяло е извън играта. Няма съмнение кой управлява сега. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако брат му…

Ноел изведнъж млъкна. Вниманието й бе привлечено от бял кадилак, нов модел, който се задаваше по калния свързващ път между обекта и магистралата източно от него. Тя позна свекърва си и се сниши, останала без дъх. Какво правеше тя тук? Не трябваше ли Гертруд да е вкъщи и да гледа Ема? Видя как кадилакът спира пред фургона, който Робърт използваше за походен кабинет. Възрастната дама слезе от колата. Беше забележително елегантна за възрастта си, с тупирана коса в цвят между лешниково и русо. Беше облечена в костюм, носеше обувки на висок ток и държеше голяма чанта.

След минута вратата от другата страна на шофьора се отвори и оттам се подаде дребна фигурка с тъмна коса. Ноел наблюдаваше безпомощно как Ема се втурва към баща си. Имаше чувството, че губи почва под краката си.

О, господи, това бе твърде много. Последната капка.

Невероятно, обаче случилото се я стимулира. Все едно свалиха излишните слоеве мъртва кожа и тя стана чисто нова.

С приглушен вик Ноел увисна в ръцете на Ханк. Чувстваше как ръцете му — фините му ръце, които лекуваха хората — я галят по гърба и притъпяват болката. Усещаше топлия му дъх на слепоочието си. Когато я целуна, това сякаш бе част от нейното пътешествие, започнало с Ема. Все едно жената, която се оглеждаше в очите на Ханк, жената със собствена позиция и силно сърце, която не можеше да бъде спряна, най-сетне напусна сенките и излезе на слънчева светлина.