Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (1)

Пролог

Бърнс Лейк, Ню Йорк, 1969

Мери Джефърс се изплаши, когато зърна мъж на входната врата, ала миг по-късно разпозна съпруга си. Беше рано следобед, а Чарли не се прибираше от работа преди пет часа. Въпреки че бе дошъл със стария им камион „Форд“, който се давеше нагоре по баира и гълташе прекалено много бензин, късо подстриганата му черна коса бе мокра от пот, а лицето му бе изцапано, все едно бе тичал през целия път дотук. Когато се спря рязко пред нея, тя забеляза, че върховете на ушите му са червени, също сигурен знак за лоши новини. Чарли изглеждаше точно така, когато му съобщи, че е бременна, а сега имаше чувството, че това се бе случило преди сто години.

По ръцете й преминаха тръпки, сякаш я бяха полазили буболечки. Седеше на люлеещия се стол до печката, а бебето спеше в ръцете й. Затаи дъх. Нямаше и най-малка представа какво може да е довело Чарли запъхтян до вкъщи посред бял ден. Изпита неприятно предчувствие. Когато си беден, винаги става така — всеки ден небето малко по малко се схлупва над теб.

Притисна сърцето си ръка, за да укроти бясното му препускане и попита с тих, треперещ глас:

— Чарли, за бога, какво става?

Той понечи да отговори, но бързо затвори уста. Изражението му бе мрачно и тревожно — същото, с което поглеждаше под капака на форда към бензиновата помпа, съпътствано от изплюване през зъби и благословия, сякаш се съмняваше колко още може да издържи. Ако човек се абстрахираше от високата му фигура и гарвановочерната коса, стърчаща нагоре на мокри кичури, би могъл да го вземе за възрастен мъж, а не за седемнайсетгодишно момче. Раменете му бяха постоянно прегърбени, а на протрития кожен колан се виждаше почерняла резка — там, където го бе закопчавал по-рано. След миг той се изправи и се запъти към нея, като остави снежен отпечатък с обувката си по неравния под.

— Корин е мъртва. — Говореше бавно, все едно целеше да го разбере някой чужденец, който не знае добре английски. Ръцете му, измръзнали от студа, висяха безпомощно от износените ръкави на ловното му яке и трепереха.

Думите му сякаш се стопиха, подобно снежинките, които се лепяха тихо по стъклото на прозореца. Мери хвърли поглед и забеляза, че липсва копче от якето му, а карираната му риза отдолу не личеше да е гладена. Дали тази материя трябва да се глади? Не че имаше значение — не беше гладила нищо, откакто бе напуснала дома си. Когато се ожениха през октомври, ден след седемнайсетия й рожден ден, тя вече бе толкова наедряла, че глезените й се подуваха. После дойде бебето и нямаше време за нищо…

В следващия миг тя осъзна новината и дъхът й замря. Отчаяно се опита да си поеме въздух. Гърдите й се повдигаха на тласъци, подобно на двигател, който не може да запали.

— Не — прошепна тя. — Не… не и Корин. Трябва да има грешка. Как? — успя задъхано да промълви.

— Открили са я в мотел на Осемдесет и осма, близо до Скенектади. Китките й били… — Той спря, за да прочисти гърлото си. — Било е самоубийство.

Ръката й отскочи рязко нагоре, сякаш искаше да се предпази от удар. Шишето, чийто мокър от млякото биберон опираше в малката розова устичка на бебето, се удари в гърдите й, претърколи се и тупна с глух звук в краката й. Ноел се изви в ръцете й. Бледорозовите й клепки като вътрешност на раковина останаха полуотворени.

„Не се събуждай. Моля те, не се събуждай“, безмълвно се помоли Мери. Тримесечната й дъщеричка се бе простудила същата седмица. Затова през повечето време плачеше. „Ако отново започне, този път няма да издържа. Няма!“

Мери замръзна на място. Новината за смъртта на най-добрата й приятелка я обви като бодлива тел, която щеше да се впие в нея, ако дори косъм от главата й помръдне. Странно, но образът, който изникна в съзнанието й, не беше на Корин, която плува в пълната с кръв вана, а от последната Коледа. Двете с Корин бяха подгонили конете от падината, докато Чарли разбиваше с лопата замръзналата повърхност. Тримата се смееха истерично, съзнавайки безполезността на усилията си. Глупавите животни продължаваха да се свличат надолу, в опита си да изтеглят Чарли на пътя. Самата тя все още бе огромна като палатка, тъй като бе родила скоро и Корин в сравнение с нея, изглеждаше дребна. Гъстата й права коса блестеше като полирано дъбово дърво на фона на обърнатата яка на късото й палто, моряшки модел. Страните й бяха почервенели от студ, устните й бяха разтеглени в усмивка, като че ли си нямаше никакви грижи.

Сърцето на Мери сякаш спря да бие. Тя започна силно да трепери и инстинктивно се устреми към Чарли.

— Бързо, дай ми ръка! — Почувствала допира на дългите му пръсти с едри кокалчета, тя усети как треперенето й намалява. — О, Чарли! Кажи ми, че не е вярно. Че може да не си разбрал.

— Новината дойде във вестника преди не повече от половин час. — Той отклони поглед, сякаш не можеше да понесе онова, което думите му й причиняваха. — Ед Нюкомб провери в шерифската служба.

— О, господи… Бедната Корин! — Думите й преминаха в ридание.

— Исках да ти го кажа лично. Не ми се щеше да го чуеш по телефона. — Със свободната си ръка Чарли я погали леко по косата и тя усети топлината на дланта му върху главата си.

Кимна бавно в знак на благодарност. Ръката на Чарли и топлината на бебето в скута й, изглежда, я успокоиха.

— Знае ли… Знае ли семейството й?

— Някой би трябвало да ги е уведомил вече.

Мери потърка опакото на ръката му и усети грубата кожа там, където бе се одрал на ограждението за конете, докато се бе опитвал да почисти падналия около трийсет сантиметра сняг по миналата вечер. Ъгловатите черти на лицето му и бледата кожа, на която всяка емоция се отпечатваше като плесница, извика в съзнанието й образа на лицата с призрачните очи, които надзъртаха от дагеротипията на Матю Брейди — войници от Гражданската война, влизали в битките като момчета и се прибирали у дома като мъже. Искаше по някакъв начин да му вдъхне увереност. Но как? Какво можеше да му каже? Че всичко ще се оправи? Точно сега не би могла да си представи, че нещо някога ще се оправи.

„Аз не бях до нея.“ Мисълта я прониза като стрела и я накара да потръпне. Мери засрамена призна пред себе си колко се бяха отдалечили през последните няколко месеца. Вината не беше на Корин. Тя бе онази, която се бе променила. Дните й вече не бяха заети с училище и с веселби, както и с безкрайно клюкарстване по телефона. Не можеше да си припомни кога за последен път се бе замисляла за прическата си или за лоша оценка на контролно… или дори за протестните демонстрации за Виетнам, на които двете с Корин ходеха през пролетта на миналата година. Когато приятелката й се обади по телефона миналата седмица — а дали не беше по-предишната? — Мери бе прекалено заета дори за да говори с нея. Обеща й да се обади, но направи ли го? Мери наистина не можеше да си спомни.

„О, спомняш си — бодна я жестоко вътрешният й глас. — Спомняш си прекалено добре. Стори ти се, че тя плаче. И не се ли подразни малко от това? Като си помисли за причината за плача й — поредното скарване с някое гадже без съмнение — тя не беше нищо в сравнение с планината, която ти се налагаше да покоряваш всеки ден. Затова не й се обади. Искаше… но някак си не го направи.“

А сега бе твърде късно.

— Не мога да повярвам! Корин не би посегнала… — Истината в известен смисъл бе по-болезнена от самия факт за смъртта на приятелката й. Мери дори не можеше да си представи какво бе тласнало Корин към такава отчаяна постъпка. Напоследък бе твърде изтощена от бъркотията, в която самата тя бе превърнала живота си.

Всяка сутрин се будеше преди зазоряване от плача на прегладнялото бебе. В началото се опита да го кърми, но Ноел не спираше да хленчи. Лекарят нарече млякото й „нервно“, което означаваше, че това е първият признак за провала й като майка. А сега трябваше да подгрява шишетата, непрекъснато да сменя пелени, да пере и да простира. Дори когато Ноел заспиваше, се налагаше да слага дърва в печката, за да поддържа огъня и да направи нещо за хапване от продуктите, с които разполагаше. А, да не забравяме разглезените богати момиченца. Те наемаха конете, които двамата с Чарли хранеха и пояха. Дванайсет-тринайсетгодишните момичета в бричове и ботуши за двеста долара, които заставаха редовно на задната врата, имаха нужда от какво ли не — от антисептични лепенки или чаша студена вода до телефон. Вечер Мери се чувстваше така изцедена.

Родителите й бяха й обърнали гръб завинаги и единственото, което имаше, бяха Чарли и бебето. Когато съпругът й се прегърбеше пред нея, Мери изпитваше чувството, че нещо я изгаря, подобно на искра от някой от износените електрически кабели, прикрепени като жици с коледни лампички по стените и первазите на пригодената за живеене барака.

Чарли бе висок и гъвкав сякаш нямаше стави, точно като бегач на дълги разстояния, и когато се прегърбеше, почти се изравняваха на ръст. Втренчена в издълженото му и ъгловато лице, тя откриваше неговите предци — ирокезите, в косо разположените му очи и високите скули. Във втори курс в „Лафайет“, когато станаха гаджета, косата на Чарли беше по-дълга. Сега бе подстригана късо по нареждане на шефа му, господин Нюкомб. На Чарли това не му бе никак приятно, тя го знаеше, и то защото нямаше избор. Ала Мери тайно одобряваше прическата му. Така го отличаваше от момчетата, с коси до раменете, които се хвалеха, че изгарят повиквателните си, а у дома майките им оправяха леглата и им приготвяха обяд.

Най-хубавото у него бяха очите. Раздалечени и с леко скосени надолу краища. Имаха необикновен кафяво-жълтеникав цвят, който създаваше у нея чувството, че се потапя в хладната вода на сенчест вир. Мери се приведе към него и опря буза на рамото му, като изви тялото си така, че Ноел да продължи да спи удобно. Приличаме на две греди, които крепят обор, помисли си тя. Всяка от нас би паднала без другата.

— И какво ще правим сега? — прошепна тя като изгубено в тъмното дете.

Обикновено се обаждаше на някого. Но на кого? Откакто напусна училище, Мери не се виждаше с приятелките си, освен с Корин. Родителите на Бет Тилсън й дадоха да разбере, че не им е приятно да ги посещава, сякаш беше заразна. Джо Фъргюсън работеше след училище, а през уикендите ходеше в „Сюпърсейв“, за да учи колкото може повече за колежа и нямаше никакво свободно време. Дори Лейси Бъкстън — последния човек, до когото би прибягнала при нужда — бе изпаднала в незавидно положение, след като я бяха хванали на балкона на методистката църква в интимна поза с приятел на семейството — мъж, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. Бяха я изпратили да живее при леля си и чичо си в Бъфало, очевидно, за да бъде вкарана в правия път.

— Ще има погребение. — Дълбока бръчка като зараснал хирургичен шев раздели тъмните вежди на Чарли над костеливия му нос.

Мери си представи майката и бащата на Корин и тримата й братя, покрусени от мъка край прясно изкопания гроб. После картината се размаза и изведнъж този гроб стана неин, а над него стояха майка й и баща й. Баща й, с отпуснати рамене вследствие заболяването си и обзелото го пораженческо настроение, с белеещ се череп под оредяващата коса на темето. Майка й, флегматична жена без възраст, като къщата на Ларкспър Лейн — домът, останал завинаги недостъпен за Мери.

Сълзите й бликнаха и се затъркаляха горещи по бузите, докато гледаше спящото в ръцете й дете. Гъстата черна коса беше единственото, което дъщеря й бе взела от Чарли. Сиво-сините очи и устната й, която се извиваше капризно нагоре, тесният нос, наследен от някой от предците със синя кръв — Мери сякаш виждаше своя бебешка снимка. Почувства прилив на обич, която се стопи във вълната отчаяние.

Чарли изглежда почувства какво е състоянието й, изправи се и протегна ръце.

— Защо не я дадеш на мен? Мога да се погрижа за нея, докато ти…

Тя потръпна от гняв.

— Докато аз какво? Дойда на себе си? — Тя си даваше сметка, че не е честно да се нахвърля на Чарли, но не беше в състояние да се овладее. Той не беше просто мишена. Той бе единствената мишена.

— Господин Нюкомб ми даде почивка за днес — продължи той спокойно, сякаш нищо не бе казала. — Мога да отида до пералнята и да купя някои неща на връщане. Видях, че нямаме мляко. — Той говореше тихо, за да не събуди бебето, което се размърда недоволно в ръцете й.

— Свършили сме всичко. — Тя имаше в портмонето си точно девет долара и трийсет и осем цента и те трябваше да стигнат до следващата заплата на Чарли, която щеше да получи идния петък.

Ноел започна да се извива и да хленчи тихо. Мери я изправи и я подпря на едното си рамо, след което започна яростно да се клати напред-назад. После зарови лице в благоуханната извивка на бебешкото вратле, за да успокои детето.

Бяха минали месеци, откакто бе чела книга или бе гледала телевизионна програма до края. Излизаше рядко — колкото да отиде набързо до пералнята и супермаркета, да нахрани и напои конете. Когато се къпеше в огромната вана на крачка и водата от тръбите изтичаше направо в дупка на пода, през която отдолу се виждаше черна мръсотия, невинаги имаше време да измие косата си с шампоан. Тя се спускаше на заплетени златистокафяви вълни по раменете и гърба й като захабена непотребна вещ.

Разбираше, че Чарли не е виновен. Той едва успяваше да задържи главата си над водата. Беше приел първата работа, която успя да намери — чистач в „Бърнс Лейк Реджистър“. Метеше подове, изхвърляше кошчетата за боклук и подтичваше, когато дебелият възрастен господин Нюкомб разпореждаше нещо с лаещ глас. И то само за „превъзходната“ сума от шейсет долара на седмица.

Видя го как се изправя на крака и тя за миг бе обзета от чувството, че е завладяна от неговото пробуждане. Закопня Чарли да я прегърне както някога, без между тях да стои бебето. Да се почувства още веднъж не на ръба на катастрофа, а на нещо сладко безразсъдно. Беше изминала повече от седмица, откакто не се бяха любили.

— Ще нахраня конете, преди да изляза. — Гласът му бе безжизнен и издаваше поражение.

— Бих могла… — започна тя.

— Не. — Той се насочи към вратата. — Имаш си достатъчно работа.

Мери усети, че паниката се надига дотам, че започна да я задушава. Дали смъртта на Корин щеше да потъне без следа като в бездънно езеро?

— Почакай! — извика тя след него отчаяно. — Ами Робърт? Той трябва да има някаква представа защо Корин би могла… защо би извършила подобно нещо.

Гаджето на Корин бе другата причина, поради която двете с приятелката й се бяха отдалечили. Според Мери Робърт ван Дорен беше най-голямата неприятност — от онези, които нямат нужда от пояснения. Отличен студент и звезда на футболния отбор, той беше пословичното идеално момче от съседния двор. Бащите, дори най-строгите, като бащата на Корин например, поверяваха дъщерите си на хора като него, без да се замислят. От бръшляновата лига^[1] го ухажваха. Никой родител или учител обаче не знаеше как той и приятелите му се напиваха и се забавляваха с бедната, слабоумна и изпълнена с желание да угоди на всички Марджи Ритънхаус.

Представи си го как се хвали за случката на партито на Дъг Истман през лятото след предпоследната им година в гимназията. Представи си го покатерен на носа на новия скутер на Дъг — висок колкото Чарли, но с мускулите на млад бик, извисяващ се като олимпийски бог. Съвсем гол, като се изключат избелелите шорти, с излъчването на богаташко момче, глезено от майка си, целият лъщящ и недостъпен. Робърт поглъщаше жадно една бира, а с другата сякаш галеше въображаема женска гърда. Корин се бе запиляла да търси още бира, а Робърт разиграваше изнасилването на Марджи (или каквото бе там) пред подигравателно настроената публика.

— Човече, трябваше да видиш лицето й, когато Туми си тръгна — спомняше си той, едва сподавяйки смеха си. Несъмнено не виждаше Мери, която стоеше съвсем близо зад него. — Тя се молеше за още, човече, молеше! Но той й каза, че не си пада по крави.

— По-скоро е молела за милост — угоднически отбеляза забавният дебел и пъпчив Уейд Джуит, най-верният от приятелчетата на Робърт. — Чух, че била доста изтощена.

Усмивката на лицето на Робърт угасна изведнъж. Със завидно равнодушие той се обърна към Уейд и с насмешка отбеляза:

— Както бил „чул“! Боже, ако не бързаше толкова да се прибереш вкъщи, щеше сам да разбереш.

Такъв си беше Робърт. Разгорещен в един момент, безучастен в следващия. Като лед, който с лекота може да те подхлъзне и да ти счупи костите, като те запрати безпомощен на земята.

Мери се отърси от спомена и погледна Чарли.

Той тръгна към вратата, намръщен и замислен.

— Не си единствената, на която хрумва блестящата идея да разпита Робърт. Самият Нюкомб му се обади — обясни й той. Стисна челюсти и продължи с израз на отвращение, от което бръчката между веждите му стана още по-дълбока. — И знаеш ли какво каза това нищожество? „Боже, значи ненормалната кучка наистина го направи.“

Мери се стресна, когато Ноел отвори очи и незабавно заплака, както правеше от пет часа сутринта. Мери също се разплака. Силните ридания се надигаха някъде дълбоко в нея, подобно удавените животни, носещи се по водната повърхност след силните дъждове, които падаха над Бърнс Лейк всяко лято като библейски потоп. Дори Чарли не успя да я утеши. Стоеше на вратата, без да знае какво да направи, стиснал юмруци дълбоко в джобовете на сакото си. Тя виждаше през разпрания шев как кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

Тя се изправи с мъка на крака, обгърнала с длан главицата на детето си. Ноел бе стигнала до състояние, в което издаваше резки хлипове, прекъсвани от затруднено поемане на въздух. Мери запристъпва по пода и се почувства отмаляла от обзелото я отчаяние.

— Шшт, всичко ще е наред, всичко ще е наред — тихо нареждаше тя, докато горещите сълзи се стичаха по бузите й.

Когато Чарли се приближи да вземе детето от ръцете й, тя бе твърде изтощена, за да протестира. Загледа се в тях, трогната до дъното на душата си от гледката, която представляваха на фона на спартански обзаведената стая, подобно кукли в кукленска къщичка — Ноел с дребното си сгърчено червено личице и черна коса, щръкнала отгоре като удивителна… и Чарли, толкова млад, но с изражение на възрастен, не по-различно от изражението, с което помагаше на майка си да си легне, ако Полин беше прекалено пияна, за да се справи сама. След като кръстосва стаята в продължение на няколко минути, той спря и сложи ръка на челцето на Ноел.

— Струва ми се горещо.

— Защото има температура.

Мери се приближи, за да покаже на Чарли, че поне единият от тях може да се справи със ситуацията, колкото и кризисна да беше. Преди час температурата на бебето бе малко над трийсет й девет градуса. Ала когато пипна бузката на Ноел, веднага стана ясно, че нещата са станали още по-драстични.

Мери се втурна към банята за термометъра. Банята беше пристроена в началото на трийсетте години, когато спалните помещения за сезонните работници са били превърнати в жилища. Докато се мъчеше да отвори старомодния шкаф за лекарства, Мери зърна отражението си в единия ъгъл на захабеното огледало — огромни очи гледаха от съсипано бледо лице, също като на хората, преживели някакво ужасно бедствие.

Чарли непохватно настани ревящата им дъщеря по корем в скута си, докато Мери разкопча пижамката и свали гумените гащи и пелената. И двамата притаиха дъх, когато сребристата линия на термометъра започна да се покачва. След няколко минути Мери го вдигна към светлината, за да го разчете. Един-единствен поглед й бе достатъчен, за да изпадне в паника — живакът бе стигнал до четирийсет градуса!

— Господи, тя изгаря! Чарли, трябва да направим нещо. Да я заведем на лекар. — Мери отиде в ъгъла до печката, където креватчето на Ноел бе поставено редом с продънен разгъваем диван, на който спяха те двамата. Грабна плетения пухкав шал, подарък от съпругата на хазяина, и трескаво се зае да увива бебето в него.

Чарли стоеше до вратата, без да помръдва. По скулите му бе избила червенина.

— Парното в камиона не работи. Тя може… Господи, всички можем да замръзнем.

Нямаше нужда да й напомня, че най-близкият лекар бе в Скенектади, на двайсет минути път. Но имаха ли избор?

— Ако останем тук, възможно е да направи гърч и да умре — пискливо подвикна Мери.

За момент Чарли се замисли, сложил ръка на главата си, както обикновено правеше, когато косата му бе дълга. Острите й краища проблясваха като лъщящата козина на някое животно. Лицето му бе призрачно бяло. После сякаш стигна до някакво решение и рязко отвори вратата.

— Може да се направи едно-единствено нещо — рече той.

Мери го последва навън, стиснала здраво бебето. Краят на шала се влачеше по земята. Донякъде бе овладяла паниката си и си повтаряше наум: „Ще наеме кола… или ще намери някой да ни вземе. О, боже, защо не помислих за това?“.

Леките снежинки продължаваха да се въртят и да се носят над главата й. В онази част от съзнанието й, която все още не бе парализирана, тя смътно си припомни, че бяха съобщили за натрупания през нощта сняг. Лошото бе, че още разчистваха от бурята преди два дни. До оградата бяха струпани вледенени купчини сняг, а коловозите по пътя бяха замръзнали. Отвъд пътя конете, чиито косъм се бе сгъстил, за да им е по-топло през зимата, бутаха с муцуни буците лед по парапета на обора. Камионът, форд от 1959-та, който някога е бил зелен, а сега — с неясен оттенък на обрасла с мъх скала, беше паркиран с двигателя срещу плуга, закачен на трактора пред хамбара.

Чарли й помогна да се качи в леденостудената кабина, после бързо отиде от другата страна.

— Ще я заведем при майка ти — обяви той и бързо зае място зад волана. Дъхът му секна от ледения въздух, когато запали двигателя, загледан мрачно напред.

Мери усети как стомахът й се преобърна и го сграбчи за ръката.

— Не можем — изрече тя през стиснати, тракащи зъби.

Чарли бутна ръката й и се обърна, за да погледне назад.

— Майка ти е медицинска сестра, нали? — Чарли намести скоростния лост на заден ход и камионът се разтресе.

— Пенсионирана сестра. Не е работила от години, откакто татко се разболя. — И двамата знаеха, че това не е съвсем вярно. Ала истината бе твърде ужасна, за да я признаят. — Няма да ни приеме. Тя не иска да има нищо общо с мен или… с бебето. Чарли, моля те! Можем да отидем при твоята майка. Тя знае какво да направи.

— Може би. Ако е трезва. — Възлестите мускули по челюстта на Чарли потръпнаха от всичко недоизказано.

След няколко секунди попаднаха в дълбоката дупка в края на алеята и подскочиха толкова силно на седалките, че си прехапаха езиците.

— Това е лудост! Не помниш ли какво се случи миналия път?

В коледната утрин, когато Ноел бе едва на една седмица Мери се обади вкъщи в прилив на празнично настроение и оптимизъм. Родителите й бяха уведомени за появата на бебето, тя знаеше, защото сестрата в болницата бе споменала, че госпожа Куин наминала и надзърнала в стаята с бебетата. По телефона обаче майка й бе сдържана и вежлива. Фурната се била развалила, съобщи й тя, но господин Уилсън обещал още сутринта да дойде и да я оправи. А, нямало да пътуват чак до Бингамтън, за да вечерят с пуйка у леля Стела. Баща й не бил добре — цяла седмица прекарал на легло заради неприятна кашлица. Триш изобщо не можела да дойде на телефона, каза й тя. Никой не бил в състояние да я отдели от новия й транзистор.

След напрегнатото мълчание в продължение на една-две минути майка й се извини под предлог, че трябва да отиде да нагледа баща й. Нито веднъж не попита за внучката си, нито как се справя Мери. Сякаш Ноел не съществуваше, а тя самата не бе нищо друго, освен далечен спомен. Беше по-лошо, нещастно заключи Мери, отколкото ако майка й просто бе затворила.

— Този път не може да не ни обърне внимание. — Чарли държеше здраво волана, приведен към него, за да може да изтрива малък участък от замъгленото предно стъкло.

Мери погледна разтревожено зачервеното лице на бебето, което се подаваше от гънките на шала. За щастие Ноел се беше приспала от боботенето на камиона, който бавно напредваше към града. Чарли има право, помисли си тя. Това бе единственото разумно решение. А и майка й не беше съвсем безсърдечна. Нима не би проявила поне малко загриженост, колкото поне да погледне внучката си?

Осем километра по-надолу започнаха да се появяват къщи — големи квадратни дървени постройки от трийсетте години, с добре поддържани морави пред тях и кокетни дървени огради. Домът, в който Мери бе отраснала, беше на ъгъла на „Ларкспър“ и „Кардинал“. Почти нищо не го различаваше от останалите къщи от двете му страни. Скриваха го огромни брястове и кленове, а вдадената навътре порта бе засенчена от клоните им.

Когато Чарли спря отпред, Мери бе обзета от носталгия. Всичко наоколо й бе близко и познато — нарисуваната сочеща ръка върху пощенската кутия, птичетата, които кръжаха около мястото, където под стрехата на портата преди се намираше хранилката, летящата врата на портата, която будеше спомена за мързеливите летни следобеди с книга в ръка, седнала с подвити крака. Забеляза с леко вълнение, че канализационната тръба все още е незамазана, опряна на къщата като войник, задрямал на поста си — едно от нещата, които баща й не довърши, докато беше здрав.

Чарли се протегна и постави ръката си върху нейната.

— Искаш ли да почакаш тук, докато позвъня?

Мери отново погледна Ноел и усети, че гърлото я стяга.

— Не, ще дойда с теб. — Майка й би трябвало да е звяр, за да ги отпрати, особено след като внучката й бе болна.

Докато си проправяше път през снега по плочника пред къщата с бебето на ръце и с Чарли, който я държеше здраво през кръста, Мери се насилваше да държи главата си вдигната. „Не бих дошла тук, ако не беше заради Ноел — каза си тя. — Не искам нищо за себе си.“

Въпреки това докато чакаше на прага, сърцето на Мери биеше толкова силно, че според нея се чуваше през дебелата врата, точно както тя чу леките отмерени стъпки на майка си.

Вратата се отвори. Майка й ги погледна изненадана и безразлична, сякаш я бяха прекъснали по средата на домакинска работа или приготовление на вечеря. Беше сложила престилка, която предпазваше панталона й, и бе облякла розова жилетка. Макар и все още пълна, тя бе изгубила малко от теглото си. Сините й очи примижаха срещу яркото зимно слънце, като че ли бе минало доста време, откакто бе излизала навън.

През първите няколко секунди всички мълчаха. Единствено мразовитият въздух накъсваше дишането им. Майка й постави ръка на гърдите си и възкликна:

— Мили боже, Мери Катерин! Какво, за бога, се е случило?

Мери, която по време на трийсет и шест часовото раждане неведнъж в мигове на решителност викаше майка си, сега отвори уста, за да каже, че всяка жена, която не е обръщала гръб на собствената си дъщеря, щеше да знае, без да й се казва. Ала преди да успее да изрече каквото и да било, избухна в сълзи.

Почувства как ръката на Чарли я хваща по-здраво през кръста.

— Бебето е болно — обясни той. В гласа му имаше настойчивост, но нито нотка молба.

Високата му фигура се извисяваше и той гледаше майка й право в очите. Мери никога не се бе чувствала по-горда с него, отколкото в този момент.

Майка й отмести очи към стърчащата коса, която се подаваше от плетения шал. Въпреки че лицето й остана безизразно, тя преживяваше някакъв вътрешен конфликт. После устните й се изпънаха в познатото неодобрение — като тънка червена линия, начертана там, където би трябвало да бъде усмивката — и тя отривисто отстъпи, за да ги пропусне вътре.

— Не знам какво сте си мислели, като сте извели бебето в такова време. Трябваше да се обадите — сгълча ги тя. — Дайте ми я. О, та тя изгаря!

Мери усети, че отмалява, сякаш вързопчето, което взеха от ръцете й, бе единственото, което я бе крепяло да не падне. Докато следваше с усилие майка си по стълбите, усети как къщата я обгръща в топла, успокояваща прегръдка. Дори познатите миризми връщаха спомените така осезаемо, че сякаш можеше да ги докосне — хрупкави парченца бекон, подредени в прави редове върху пропити с мазнина хартиени салфетки, чисти чаршафи, застояла миризма на сушена лавандула в чекмеджетата.

В старата й стая горе, която изглеждаше точно както я бе оставила, тя видя майка й нежно да полага бебето на леглото. Мери се олюля назад несигурно. Майка й просто беше поела ръководната роля, която толкова й прилягаше. Тя се движеше уверено, напълно сигурна как трябва да постъпи, обута в подходящи обувки и престилка на квадратчета, с джобове, обточени с ширит.

Майка й разгъна пластовете пелени и дрехи, докато бебето остана голичко върху кувертюрата в розово. Ноел вече беше съвсем будна, махаше с ръчички, а лицето й бе сгърчено от ярост. Мери инстинктивно се спусна с протегнати ръце. Ала майка й, както обикновено, беше една стъпка пред нея. Тя положи длан върху гърдите на Ноел и бебето изведнъж се успокои, сякаш почувства, че някой, който знае какво прави, е хванал най-сетне кормилото на автобуса беглец. Ноел съсредоточи светлите си очи върху непознатата, надвесила се над нея.

— Мери Катерин, вземи от кухнята лед — нареди майка й. — Трябва да свалим тази температура.

Мери се втурна в прилежащата към стаята баня и се появи след малко с хавлии, памучна кърпа и пластмасова вана. В момент като този изобщо не би й дошло наум да оспорва преценката на майка си. Докато долу в кухнята вземаше лед, мисълта, че тя бе онази, която би трябвало да знае какво да прави, не й даваше покой. Ами ако Ноел умре по нейна вина? Трябваше й малко време, дишането й да се успокои.

През следващите седмици, когато се сетеше за този ден, Мери виждаше все по-ясно семето, което пускаше корени в нея, подхранвано от вината, срама и най-обикновено изтощение, подобно подготвената за засаждане костилка от авокадо, в кутията на перваза на прозореца. Когато се качваше нагоре по стълбите към стаята си, тя изглежда, си бе дала сметка, че се е прибрала вкъщи и ще си остане тук.

Изглежда и Чарли го бе почувствал. Усещаше тревожния му поглед да я проследява, докато отнасяше леда към леглото, така покорно, както бе изминала пътя до олтара в „Сейнт Винсънт“, за да получи първото си причастие.

Мери не смееше да го погледне. Не откъсваше очи от детето. Гледаше как майка й намокри памучната кърпа в ледената вода и започна да разтрива крехкото, тръпнещо телце на Ноел и потрепери, сякаш тя беше на нейно място. Спомняше си всяко движение на ръката на майка си върху горещото си чело, когато лежеше болна. Свареното яйце и намазаните с масло препечени филийки, нарязани на триъгълници, които й носеха на поднос. А също слънчевата светлина, която проникваше през спуснатите щори.

Майка й невинаги се бе държала така. Мери помнеше времето, когато баща й се промъкваше зад майка й в кухнята и я сграбчваше, отвеждаше я настрани от мивката, затананикваше някаква стара мелодия и двамата започваха да танцуват. Тя се преструваше на сърдита, потупваше го със сапунената си ръка и викаше: „Тед, за бога!“, но после започваше да се кикоти и двамата се понасяха във вихъра на валса в кухнята, сякаш бяха в бална зала.

Мери помнеше и деня, в който родителите й откриха, че тя е бременна. Бяха отишли на обедната служба в „Сейнт Винсънт“. Не бе яла от предишната вечер и точно след причастието, когато изплези език, за да поеме нафората, припадна. Когато дойде на себе си, просната на студените плочки в църквата, майка й настоя да я заведат на лекар. Мери, която много добре знаеше каква е работата, зарови лице в гънките на най-хубавата празнична рокля на майка си — която тя сама си бе ушила от тъмносиньо пике, обточено с бели ширити — и усетила грапавия плат до бузата си и аромата на момини сълзи, заплака. Христос щеше да й прости греховете, тя го знаеше. С времето дори баща й щеше да омекне. Що се отнасяше до майка й обаче, по-добре да беше мъртва.

Именно баща й бе настоял двамата с Чарли да се оженят. Малката й сестра Триш й помогна да опакова багажа си безмълвно, с подути от плач очи. Мери не видя, нито чу майка си до деня, в който се изнесе, бременна в петия месец с петдесет долара в джоба.

Сега, застанала на прага на стария си живот, загледана в бебето си, розово и сияйно както в мига, когато се бе появило на този свят, тя имаше чувството, че е излязла гола изпод земята.

Черпеше увереност дори от начина, по който майка й мереше температурата на Ноел, по който изтръскваше термометъра с енергично движение на китката. Когато го вдигна така, че и те да го видят, се разбра, че температурата на Ноел бе спаднала с цели три градуса и дори Чарли изпусна въздишка на облекчение.

Едва тогава Мери си позволи да го погледне. Чарли все още беше с яке. Застанал от едната страна на вратата, той стърчеше на фона на избелелите тапети на цветя — уморен пътник, спрял да почине за малко, преди да продължи отново.

Живите му, сини като планински поток, очи сякаш я умоляваха. И въпреки всичко, което бяха преживели, тя усети притегателната сила на нещо безкрайно приятно и освобождаващо, прекрасно в своята невинност. Спомни си топлите летни нощи, когато отиваха с колата до езерото. Веднъж Чарли се покатери на покрива на колата на баща си и изтегли и нея горе. Излегнаха се един до друг и гледаха звездите, а Мери му посочваше съзвездията. По онова време все още бе девствена, а той шепнеше в ухото й, че когато дойде подходящият момент, не би искал да го направят на задната седалка на колата. Тя заслужавала нещо по-добро.

Първият път се бе случило точно в тази стая, на леглото, където сега лежеше дъщеря им. В неделя сутринта Мери не отиде на църква, престори се, че я боли глава, а когато всички излязоха, Чарли се промъкна у тях. Помнеше колко приятно беше, изобщо не я заболя, бе завладяващо и чисто като кръщение. Усещаше силно влечение, което я тласкаше към него.

— Изобщо няма да я връщате там в студа. Мери Катерин, ти можеш да правиш каквото искаш, но бебето остава тук. — Гласът на майка й зад нея беше рязък и издаваше твърдост. Не беше необходимо да се обръща, за да я погледне. Мери знаеше, че устните й са здраво стиснати и е кръстосала ръце на гърдите си.

Колкото и да беше завоалирана, поканата бе ясна — Мери и бебето бяха добре дошли да останат. Но не и Чарли.

Той незабавно пристъпи напред, очите му горяха, а тонът му бе овладян с цената на огромно усилие.

— Госпожо Куин, благодаря ви. Оценявам всичко, което направихте, и ако преценявате, че Ноел трябва да остане малко по-дълго, няма да споря за това. Но у нас я чака чудесно топло креватче. Тя ще си бъде добре и вкъщи.

Майка й не отговори. Дори не го погледна. Вместо това се обърна към Мери, сякаш за да й каже: „Ти сгреши, но продължаваш да си моя дъщеря. Не е късно да поправим нещата“.

Мери зави бебето в хавлията и го взе от леглото. До прага, където стоеше Чарли и я гледаше с очакване, имаше точно шест стъпки — беше измерила разстоянието на око. Шест стъпки между нея и свободата. Лошото бе, че тя вече не бе сигурна в коя посока всъщност е свободата.

Някога смяташе, че е с Чарли. Но това беше, преди да я погълне суровата реалност на грижите по бебето. Преди да разбере какво означава да си беден. Преди да бъде принудена да напусне училище. Преди… Корин да се самоубие.

С поглед помоли Чарли да я разбере. Защо трябваше да е толкова трудно? Тя го обичаше, Бог й беше свидетел, че го обичаше! Ала това не беше достатъчно. Любовта не плаща наема, не спира вятъра през процепите на стените, нито пречи на сметките да се трупат в пощенската кутия.

— Как е татко? — попита тя, опитвайки се отчаяно да отложи ужасния избор, който трябваше да направи.

— Ту добре, ту зле — сви рамене майка й и се наведе да оправи покривката на леглото.

В този момент Мери улови искрица, толкова ярка и осезаема, колкото любовта, която изпитваше към Чарли. Бе обзета и от страх — баща й не беше толкова добре, колкото майка й искаше всички да мислят.

— Мери… — Чарли я прониза със строг поглед.

— Ами Триш? Изкара ли алгебрата, от която толкова се страхуваше? — Мери затвори очи, за да не вижда, но не можеше да успокои бясното препускане на сърцето си.

— Май изкара четири минус, и то с мъка.

Майка й не я попита как бе разбрала за контролното. А Мери не й каза за тайния разговор с Триш, която използваше парите си от гледане на деца, за да се обажда от улични телефони.

Сълзи бликнаха под стиснатите клепачи на Мери.

— Мамо? Разбра ли, че Корин Лундкуист се е самоубила? Случило се е снощи. Току-що ми казаха.

— Корин? Мили боже! Защо е направила подобно нещо?

Дорис Куин трудно можеше да бъде извадена от равновесие, но тази новина успя да го стори. Мери отвори очи и видя майка си застинала, с леко разкрачени крака, сякаш се готвеше да отбие идващ удар.

— И аз бих искала да знам — отвърна Мери.

В известен смисъл тя знаеше. Много точно знаеше как седемнайсетгодишно момиче може да изгуби надежда, как може да се отчае дотам, че да…

— Мери, идваш ли с мен, или не? — рязко прекъсна разсъжденията й Чарли. Очите му отново я молеха.

В продължение на минута тя не каза нищо. Дори Ноел се бе умълчала, като никога. Мери не помръдна, само тръсна глава и сълзите й се стекоха по лицето. Знаеше, че който и път да поеме, връщане назад няма да има.

Накрая баща й беше този, който предопредели решението й. Чу го да пита от спалнята, чиято врата беше в другия край на коридора:

— Мери Катерин, ти ли си?

Мери обърна пълните си със сълзи очи към съпруга си.

— Съжалявам, Чарли. — Нямаше нужда да казва нищо повече. Нямаше нужда от обяснения, нито от благородни лъжи колко дълго възнамерява да остане. Изписаното на лицето си тя видя отразено в мъката, сгърчила чертите на Чарли.

Знаеше, че той няма да я умолява. Беше твърде горд. Гледаше я безмълвно. Когато най-сетне заговори, той бе на път да заплаче.

— Ще ти се обадя след ден-два. Ще поговорим тогава.

Тя кимна. Ала и двамата знаеха, че всеки изминал ден под този покрив, щеше да руши живота, който двамата наивно си въобразяваха, че ще изградят заедно.

Въпреки това, заслушана в тежките му стъпки по стълбите, й се искаше да изтича след него, да го увери, че ще се върне — след ден-два, щом бебето се оправи. Щом тя самата си отпочине (в момента Мери се чувстваше така, сякаш щеше да спи непробудно до следващата година). Да, тя щеше да изтича след него, независимо от всичко, ако тогава знаеше какво ще последва — че ще прекара следващите трийсет години, почти два пъти повече, отколкото бе живяла досега, в преследване на Чарли в мислите си, че безкрайно дълго ще тича по стълбите, без да стигне долната площадка, че вечно ще следва мечтата за техния съвместен живот.