Айлин Гоудж
Цената на мълчанието (10)

9

В понеделник, след съдебното заседание по делото на Ноел, на втора страница на „Реджистър“ се появи статията на Чарли. Още преди обяд целият град говореше за това.

Конфликт на интереси в общинския съвет

„Едно време, когато благодарен гражданин подхвърлеше на човек от общината едно-две пилета, никой нямаше задни мисли. Какво бяха кана домашно приготвен сайдер или чувалче картофи между приятели? Днес отговорът на този въпрос не е толкова прост. Какво бихте казали например, ако човек в бизнеса с недвижими имоти плаща значителни консултантски хонорари на прокурора, който по случайност е и обществен комисар по ползване на земята? Незаконно ли е? За съжаление — не. Но мнозина биха застъпили мнението, че думата «неетично» е слаба.

От 1992 до 1995 г., когато Франк Перолт, местният прокурор по нарушенията с данъците и недвижимото имущество, е бил държавен служител, в същото време е фигурирал и в регистрите на «Ван Дорен и синове». Периодично са му били изплащани «консултантски хонорари», възлизащи приблизително на седемдесет хиляди долара. Хората от «Ван Дорен и синове» искат да ни накарат да повярваме, че не е имало нищо под масата. Перолт е бил прокурор, нает между другото и за да «улеснява трансакциите». По-просто казано, той е помагал на приятелите си да заграбват девствени територии от ценните земи край езерото. Работа на Перолт като обществен комисар е било да пази въпросните ресурси. Но нека да погледнем фактите. През тези три години, откакто Перолт заема поста, са били гласувани безпрецедентен брой изменения. Те включват разрешение да бъдат изсечени двайсет и пет акра земя по северното крайбрежие (1994 г.), и през същата година изваждането на няколко вида риби и птици от списъка на защитените видове. Отклоняването на потока Мохок Крийк (1993 г.) и отпускането на субсидия за изграждане на път до Мохок Вилидж (1995 г.), бележат пристрастността в дейността на Перолт.

В резултат на това земята, завещана ни от нашите предци, сега търпи фантасмагорични названия, дадени й от търговците на недвижимо имущество, като парк «Наследство» и Залив на пъстървите, както и Селцето на индианците мохоки. Някога девственият бряг сега е покрит с боклук, а водата, която гъмжеше от пъстърва и костур, е пълна с всякакъв потрошен инвентар.

Кой печели от това? Не и жителите на града. Не и собствениците на чисто новите къщички, които са платили прескъпо за тихо и спокойно местенце, което вече не съществува. Така че в името на справедливостта, предлагам гласуване. Честно ли е един алчен търговец и приятелчетата му да пълнят джобовете си за наша сметка? Мнозинството е «за».“

Когато Чарли влезе в „Халперн“ за обичайното бръснене и пострижка, Гас Халперн го поздрави с предпазливо чувство за хумор.

— Не знам дали е безопасно да ходя покрай теб с бръснач — пошегува се бръснаря. — Може да напишеш във вестника си, че съм те порязал.

— „Кръвожаден бръснар търси отмъщение“ — върна му го Чарли. — Ако съм те ощетил в бакшиша, Гас, просто можеш да ми го кажеш.

След това се настани на бръснарския стол. Беше почти обяд и нямаше други посетители. Часът бе специално избран. След като телефонът беше звънял цяла сутрин, последното, от което имаше нужда, беше нескончаем коментар от редовните клиенти, които обикновено изпълваха пейката до стената.

Гас завърза кърпата около врата му, същата бежова кърпа, използвана още от времето на Айзенхауер. Именно това харесваше на Чарли тук, затова не се беше ориентирал към някои от новите салони, никнещи като гъби край града. Всичко в тях беше предсказуемо. Бръснарницата сама по себе си можеше да послужи за корица на известното списание на Норман Рокуел „Сатърди Ивнинг Поуст“, като се изключи календарът на „Спортс Илъстрейтид“ с реклама на бански костюми, който висеше на стената. На практика можеше да си свериш часовника по Гас Халперн. Щом свърши с работата си в салона, ще обърне табелката на прозореца, ще заключи, после ще се разходи през улицата до „Мърфис“, където ще си поръча сандвич с шунка и безалкохолно.

Чарли въздъхна звучно, тъй като столът беше наклонен назад.

— Какво се говори, Гас? Готвят се да ме разпердушинят в общината, така ли?

Бръснарят помисли една-две минути. Едър човек в средата на шейсетте, с лице на английски булдог, той беше усвоил занаята от баща си — Пит, който наскоро си беше отишъл от този свят на преклонната възраст осемдесет и девет години. Чарли получаваше от Гас неофициална информация. Веднъж беше споделил с него, че когато един мъж е полегнал на бръснарския стол с увита около лицето топла хавлиена кърпа, се разтварят не само порите на кожата му. Беше чувал да се говори, че човек е склонен да се доверява обикновено само на изповедниците и на барманите. И въпреки че предпазливостта гарантираше половината от тайната на успеха, Гас прибавяше и нужната доза самонадеяност. Това беше един вид надбягване със самия себе си.

— Нека просто да кажем, че някои не биха имали нищо против да напуснеш сцената — довери му той. — Повечето от хората ни са зад теб, само недей да искаш да го доказват с гласуване. Това е сигурен начин да ги вбесиш.

— И какво още би ги вбесило?

— Лесно ти е на теб. Но много от хората дължат препитанието си на тези копелета. — За щастие Гас не беше измежду тези, които разчитаха на „Ван Дорен и синове“, за да платят наема си.

— Започвам да схващам. Досега три фирми са изтеглили рекламите си. — Чарли тъжно се усмихна. — А да не говорим за отменените абонаменти.

Всъщност не беше кой знае колко притеснен за доходите. Вестникът бе издържал и на по-големи бури в миналото. Дори и ако трябваше всичко да свърши, какво беше това в сравнение със семейството му? Онова, което го тревожеше най-много, беше влиянието на Робърт в града. За Чарли не беше тайна, че бившият му съученик е хитрец — от години мечтаеше да го разобличи и се въздържаше единствено заради дъщеря си — но другите бяха изненадани, когато разбраха за близките отношения между общинския съвет и „Ван Дорен и синове“. Ако имаше късмет, още една-две пръчки динамит щяха да съсипят копелето.

Чарли затвори очи, успокоен от четката за бръснене, която преминаваше с малки кръгови движения по цялата му челюст. Концентрични кръгове, помисли си той. В центъра им бе по-голямата му дъщеря, която се бореше за детето си. Кръгчето, което бе дало тласък да се образуват останалите. Нещо като недовършената му работа — той не смееше да я нарече другояче — с Мери. Внезапно почувства стягане в гърдите при мисълта какво бяха правили предишната вечер и какво трябваше да направи той преди трийсет години.

Спомените изплуваха в съзнанието му. Осемнайсетият му рожден ден, отпразнуван с кана евтино вино, което бяха донесли съквартирантите му. По онова време живееше в една полусрутена къща във викториански стил заедно с още петима души — три момчета и две момичета. Бяха минали месеци, откакто Мери се бе пренесла при родителите си, но той въпреки това хранеше надеждата, че един ден тя ще се върне. Надежда, която бе разрушена, както става често с надеждите, не от моментно прозрение, а от една небрежна забележка. Заедно със съквартирантите си бяха седнали на пода в дневната в кръг, вече бяха пийнали, когато Сал и Гарон (момиче, с което по-късно той спа), вдигна картонената си чаша с червено вино и обяви със замъглен поглед:

— За булката на Чарли… задето го пусна на свобода.

Именно тогава най-сетне го проумя. Мери нямаше да се върне.

Последвалите години бяха белязани от усилна работа. Постепенно Чарли се издигна от технически сътрудник до редактор и заместник-главен редактор, а накрая — и до главен редактор. Единствената му утеха, макар и горчиво-сладка, беше да гледа как Ноел се превръща от бебе в сериозно малко момиченце с неговата гарвановочерна коса и сиво-сините очи на майка си. В деня, в който тя замина за големия град, крехкото равновесие на света, в който живееше, отново се наруши. След като целуна десетгодишната си дъщеря за довиждане, а тя в отговор сдържано (и донякъде покровителствено) също го дари с целувка, той се качи на колата си и подкара, без да знае накъде. Знаеше само, че се е насочил на север. Цяла нощ и дори на следващия ден той шофира, без да спира по друга причина, освен за зареждане. Докато не го върнаха обратно от канадската граница. Разбира се, не се бе сетил да вземе паспорта си и в това нямаше нищо лошо. Иначе щеше да стигне до Саскачуан.

Вместо това пое обратно по дългия път към дома, който следваше скалистия, обрулен от вятъра бряг на Ню Ингланд. Малко на север от Кейп Код, близо до град Елисвил, неприятното време на североизтока и крайното изтощение го връхлетяха с пълни сили и той се регистрира в първия изпречил му се мотел по пътя с прелестно легло и закуска, управляван от още по-прелестното уелско момиче на име Виктория. Спа непробудно двайсет и четири часа, а когато се събуди, Вики го нахрани с обилна закуска от бекон с яйца и вафли. Остана три дни.

Концентрични кръгове. Ако Мери не го бе оставила, предизвиквайки поредица от събития, върху които той нямаше контрол, не би срещнал Вики, нито би имал Бронуин. Затова можеше да бъде единствено благодарен за случилото се. Сякаш бе извървял един пълен кръг. Миналата нощ с Мери — господи, беше както преди, когато бяха двойка похотливи тийнейджъри, които не бяха в състояние да свалят ръце един от друг. Само че по-добре… може би защото бяха достатъчно възрастни, за да оценят онзи дар, който бяха получили свише. Всяко докосване, което някога изглеждаше единствено и несравнимо, сега бе оцветено от любовта и предаността. Всяка прошепната нежност правеше по-ценно разбирането колко лесно нещата и хората, които обичаш, могат да бъдат изгубени.

„Приеми нещата такива, каквито са, Чарли, времето ти е назаем.“ Когато всичко това свърши, тя ще се върне към живота си в града: бизнес, приятели, може би дори любовник. Не можеше да поиска от нея да се откаже от всекидневието си. Нямаше да се получи, дори да направи опит. Да не говорим за възможността той да продаде всичко, за което се бе трудил толкова усилно. Не, най-разумно беше да се откаже, докато е време.

Нямаше ли и сега достатъчно? Не само Ноел, но и по-малката си дъщеря. Напоследък Бронуин бе унила и резервирана. Не беше необходимо да е кой знае колко проницателен, за да разбере каква е причината — онова момче, което се мотаеше край нея, Данте Ло Прести. Чарли го бе проучил и макар да бе разбрал, че не представлява голяма заплаха, въпреки татуировката си и самодоволната момчешка походка, се чувстваше неспокоен в дните, когато работеше до късно вечер. Кой знае какво можеше да стори своеволната му дъщеря! Беше й забранил да има повече нещо общо с Данте, но нима Ноел го беше послушала, когато я предупреждаваше за Робърт?

В устата му загорча, когато си припомни деня, в който голямата му дъщеря сподели с него, че е влюбена. Искаше тя да е щастлива, неговото дете със сериозен поглед, което в повечето случаи оправдаваше очакванията на възрастните. Ала той знаеше с кого си има работа — мъж, който ще разбие сърцето й и ще я съсипе. Надяваше се, че чарът на Робърт в крайна сметка ще избледнее — господи, та този мъж бе на неговата възраст! — ала това не се случи. Когато Ноел му съобщи, че ще се женят, той я накара да седне и се опита внимателно да я разубеди — уви, безуспешно. Шест месеца по-късно Чарли я поведе по пътеката към олтара в църквата. За този случай бе подбрал думите си внимателно. Прегърна я и промърмори:

— Надявам се да си толкова щастлива, колкото заслужаваш, скъпа.

Известно време изглеждаше, че това е така.

Гас изправи стола и това прекъсна мислите на Чарли. Бръснарят бе сменил бръснача с ножица и по ушите на Чарли започнаха да падат снопчета коса. Когато се погледна в огледалото, с изненада установи, че оттам го гледа лицето на баща му — масивната челюст на Франк и изпитите бузи, вдлъбнатите му очи. Баща му не успя да се справи с пиенето на майка му, но Чарли не смяташе да се предава без бой. Щеше да се бори до последен дъх, щом семейството му е в опасност.

Сети се, че вечерта е заседанието на общинския съвет. Основната точка щеше да е дебатът за предлаганото разработване на Санди Крийк. Щеше да е интересно да се види колко хора ще дойдат и още по-интересно — кой, ако изобщо някой се осмели, ще се възпротиви на Робърт. Местните еколози — малка, но яростно активна група, предвождана от сестрата на Мери — несъмнено щяха да се борят за оцеляването на заплашената птица. Но Робърт със сигурност щеше да е убедителен в защита на новото строителство, жизненоважно за икономиката на града.

„Не бъди толкова самодоволен, копеле“, отправи той негласно предупреждение. При проблемите на дъщеря си Чарли не възнамеряваше да губи съня си заради оранжевоглавото коприварче. Заседанието тази вечер обаче, ако не друго, можеше да се окаже полезно и да покаже Робърт като нагъл и самонадеян тип. Когато утрешното издание на „Реджистър“ се появи по будките, обеща си наум Чарли, залпът, който той ще произведе, ще отекне в околните хълмове.

Трийсет години той се бе колебал на голям кръстопът. Беше се провалил в борбата за онова, което по право бе негово. Втори път нямаше да сгреши.

 

 

Рано същата вечер, когато пристигна на заседанието, дори Чарли бе изненадан от многобройната публика. Градският съвет на Бърнс Лейк не беше известен с притегателната си сила. Тази вечер обаче сивите метални сгъваеми столове покрай стената на общинската камара на партера в сградата „Джъстъс Р. Райт“ бяха изпълнени до краен предел. Щеше да има късмет, ако намереше празно място.

Отпусна се на стол на задния ред и забеляза Мери доста напред, седнала до сестра си. Не се учуди, че я вижда тук, но въпреки това пулсът му се ускори. Докато я гледаше как се навежда и прошепва нещо на ухото на Триш, Чарли не можеше да не се учуди — за кой ли път — колко различни бяха двете сестри. Триш, естествена и сериозна, със срамежливата си усмивка, която грейваше само на моменти като развалена електрическа крушка, и Мери, стройна и стилна, уравновесена като опитен политик на бойната линия.

„Господи! — възхити се той. — Сега тя е по-красива, отколкото на седемнайсет.“ Облечена бе обикновено — с бледожълт панталон и бяла памучна плетена блуза без ръкав, на краката си носеше сандали с четири тесни каишки, които струваха вероятно повече, отколкото сестра й печелеше седмично. Слънцето бе придало цвят на бледите й страни, със задоволство отбеляза той. Или това беше резултат от нощта, когато се бяха любили?

В съзнанието му отново изникна тяхното преживяване в гората. Как лежеше на тревата с Мери, а бедрата й се извиваха, за да срещнат неговите, как бе готова да му каже всичко, в което глупавото му мъжко его копнееше да повярва — че са минали месеци, може би дори години, откакто тя се е любила истински с някого.

За Чарли това бе като открехване на врата, която му даваше възможност да надзърне в изпълненото с желание туптящо сърце на тази уверена, изтънчена делова жена. Едва не се разплака заради загубата на всичко това. Пропилените години. Предстоящите години без нея. Знаеше, че е безсилен да престане да я обича… или да я спре да не си тръгне. Най-трудното беше да не знае кога, или дори дали ще се любят отново. Предишната нощ магията бе започнала да избледнява и реалността бе настъпила още преди да са стигнали до вилата. Мери му бе казала, че иска да забави темпото, да премисли нещата. Вече не бяха деца. Не можеха просто така да се втурнат напред, без да обмислят последиците.

Не каза нищо. Какво би могъл да й отговори? Да продължават предпазливо? Не, и ако беше научил нещо от миналия си опит, а то бе, че решенията, които засягат и други хора, не могат да бъдат изтръгвани насила. Мери трябва да стигне до решението сама.

В осем и пет кметът призова събранието към тишина. Пенсиониран застрахователен брокер с червендалесто лице, загладено от многобройните служебни обеди и вечери, Грант Айверсън напомняше на Чарли на стар опосум, който преживява от кофите за боклук. Чарли забеляза как кметът поглежда притеснено към Робърт, който седеше на първия ред. Странни партньори, помисли си той.

Внезапно бе обзет от настойчива потребност да им причини някаква сериозна неприятност. Дали писалката беше наистина по-мощна от меча? Може би, но понякога нямаше нищо по-добро от това да удариш с юмрук в лицето врага. Чарли изпита едва ли не щастие, когато чу, че първа точка от дневния ред са разискванията дали да се инсталират апарати за отчитане на паркирането по протежение на Йорк Авеню. Това дотолкова го отегчи, че окончателно предизвика яростта му. Той написа няколко думи в бележника си. Ан Мари Дохърти, неговата редакторка по проблемите на обществото, щеше да го допълни с текст за собствениците на магазини и какво ще означава това за тях.

Следващите две точки от дневния ред бяха приети много бързо. Съветът гласува единодушно да увеличи бюджета на пожарната и да се подменят кошчетата за боклук на градския площад. В девет и петнайсет кметът прочисти гърлото си на микрофона и съобщи:

— Колкото до последната точка — тази, ааа, работа за оранжевоглавото коприварче — искам да напомня на всички, че утре е работен ден, затова нека не протакаме. — Той гледаше право в Триш, която стана от мястото си толкова рязко, че купчината листовки в скута й се пръсна по пода. Бузите й се зачервиха, докато се навеждаше да ги събере.

Робърт побърза да се възползва и се промъкна ловко към трибуната. Всички в залата се обърнаха към него, когато той се приведе към микрофона.

— Благодаря, Грант. Ако имаме късмет, дори можем да хванем края на бейзболния мач на „Ред Сокс“. — Той се ухили като всеки шлифован оратор, който чака смехът да утихне, преди да продължи. — За да направим нещата по-лесни за всички, си позволих волността да размножа копия от доклада на професор Фарнсуърт, ръководител на факултета по орнитология в Северозападния университет. — Той посочи към един от лакеите си отзад — слаб, ниско подстриган мъж, който незабавно се зае да раздава впечатляващ по обем подвързан доклад. — Накратко, онова, до което се свеждат неговите изводи, е, че оранжевоглавото коприварче е миграционна птица, която случайно и временно се е появила в нашите гори. Нещо като отряд бойскаути, които са се заблудили в гората. — Отново се чу смях, този път по-гръмогласен. — Не че не изпитвам симпатия към тези птички. Единственото, за което моля, е да не правим от мухата слон.

Свойското му обръщение, което приличаше на намигване, предизвика шум на одобрение в залата. Дори Чарли неохотно изпита възхищение. Знаеше, че Робърт го бива, но нямаше представа, че до такава степен. Докато той продължаваше да хвърля прах в очите на присъстващите за това докъде ще стигнат „Ван Дорен и синове“, за да гарантират сигурността на флората и фауната, Чарли наблюдаваше със смесица от ужас и възхита как страстите на аудиторията бавно, но сигурно се уталожват.

Ала не всеки вярваше на думите на Робърт. Триш и Мери, заедно с верните си приятели от „Зелена земя“ и празнословците от дружество „Одъбън“, го гледаха с ледено презрение. Когато дойде време Триш да говори, тя се изправи.

— Помните ли времето, когато можехме да плуваме в езерото, без да се тревожим за изтичане от септичните ями? — Очите й блестяха, гласът й бе уверен и ясен. — Или се разхождахме в горите, които сега са под вода, заради промяната на коритото на реката? Само преди няколко месеца, преди да бъде разчистен теренът за търговския комплекс „Кранбъри“, вие можехте да ходите там и да берете малини и цариградско грозде. — Тя направи пауза и огледа залата, която бе необичайно притихнала. — Не ме разбирайте погрешно. Не съм противник на прогреса. Какво би бил този град без своите пътища и сгради, паркове и паметници? Но трябва да сложим чертата някъде. Трябва да знаем кога да се изправим и да кажем — стига. Малката кафява птичка не е нещо сериозно, за което да се тревожим. — Тя се обърна, за да хвърли ироничен поглед към сестра си. — Може би не си заслужава да се бориш за това. Но знаехте ли, че булдозерите в Санди Крийк ще разрушат много повече от гнездата на птиците? Не след дълго излюпените пиленца, които не могат да летят, ще бъдат размазани. Убежището на видове, рядко срещани извън пределите на родната им Калифорния, ще бъде пометено с един удар. Не по Божия воля или от градските старейшини, които поставят благополучието на гражданите на първо място, а от компания, чийто единствен мотив е алчността.

Тя посочи с пръст Робърт, който вече бе свалил маската на лесната победа. Беше се намръщил съвсем открито и едно мускулче на дясното му око бе започнало да играе.

— Не само оранжевоглавото коприварче е в опасност — продължи Триш. — Всички ние сме в опасност. Целият ни начин на живот. Ако не се преборим сега, какво ще кажем на децата си, когато попитат какво е да хванеш лещанка в реката или да береш диви цветя по поляните? Как ще ги погледнем в очите?

Залата потъна в тишина. Разменяха се многозначителни погледи. Мери изглеждаше изненадана, като че ли сестра й, която си мислеше, че познава, беше подменена с някоя непозната. Жена, със силата да владее аудиторията, чиито пламенни думи бяха предизвикали ропот, който бързо прерасна във викове. Хората, които само преди няколко мига се притесняваха да говорят, сега горяха от нетърпение да кажат мнението си.

Дебатът скоро се превърна в такава глъчка, че Хърб Пелзър, комисарят по ползване на земята, снажен мъж с кичури светлокестенява коса около лъскавото си теме, призова за референдум. Пълномощникът по обществените поръчки, Доналд Рихтер, веднага го подкрепи и съветът реши единодушно да се предвиди специално заседание до шест седмици.

Малко по-късно Чарли настигна Мери и Триш по стълбите. Мери видимо се гордееше със сестра си.

— О, Чарли, кажи, не беше ли прекрасна? — Обърна се към Триш и добави: — Кълна се, ако това бяха избори, щеше да спечелиш.

Чарли се усмихна приветливо на Триш.

— Всъщност, идеята не е лоша. Замисляла ли си се някога за общинска длъжност?

— За бога, не! Бих била безнадежден случай. — По бузите й изби руменина и за един миг, като Пепеляшка при удара на дванайсетия час, усърдният радетел на идеи отново се превърна в по-малката безлична сестра на Мери.

— Вътре ми се стори различна.

— О, това наистина е така. Когато съм загрижена за нещо, малко се увличам. — Триш се усмихна на тълпата, която се събираше около нея, за да я поздрави.

Чарли изпита моментно безпокойство, когато Триш се отдалечи с групата привърженици и го остави насаме с Мери. Щеше ли да му каже, че е премислила и е решила, че най-добре ще е да останат на разстояние? Или по-лошо, изобщо нищо да не каже?

— Доста ще цитирам сестра ти в следващия брой. — И показа диктофона в ръката си.

— Е, ако е нещо като днешната статия, сигурна съм, че целият град ще говори за това. Според Илейн Ричардс от пощата, тя е била основната тема още от ранна сутрин.

— Когато я писах, целях да бъде нещо повече от чудо за един ден.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес следобед ми се обади адвокатът на Робърт — не Бийл, а онзи непрокопсаник Брет Джордан. — Чарли понижи тон. — Нека просто кажем, че бях предупреден… и то не много прикрито.

— Заплашил те е, че ще те съди? — Мери изглеждаше разтревожена.

— Това, а и по лошо. Подсказа ми, че от пожарната биха могли да ме затворят за нарушения.

— Какви нарушения?

— В стара сграда като моята, вярвай ми, все ще намерят някакви — каза той.

— Но това ще е по-голямо нарушение от каквото и да било! Струва ми се много по-интересно, че Робърт никога не е губил времето си в разкаяния, което ме кара да се замисля, дали не стоим на по-голямо буре с барут, отколкото предполагаме.

Тръгнаха надолу по стълбите. Мери поддържаше благоприлична дистанция от една-две стъпки, която изглеждаше като километър.

— Какво става с Джорди Лундкуист? Стигна ли донякъде с него? — Беше забелязал брата на Корин на събранието и си спомни, че тя беше споменала за срещата с него у Нора. Джорди, беше споделила Мери, станал малко нервен, при напомнянето на историята с Корин. Мери планираше да направи по-задълбочено разследване.

Мери го стрелна с мрачен поглед.

— Вчера се отбих у тях. С жена му не биха могли да бъдат по мили, но ако крие нещо за Корин, аз поне не успях да стигна доникъде — призна тя. — Надявах се поне да хвърли някаква светлина по въпроса кой е „Дж“. Спомняш си този, когото Корин споменава в дневника си? Но той нямаше и представа.

— Ако искаш да подхвърлиш още някои идеи, мини през нюзрума утре. Ще съм там цял ден. — Чарли втъка нотка вялост в гласа си, като придаде на лицето си приятно неутрално изражение.

Тя отстъпи, за да не бъде пометена от шумна група, която си проправяше път надолу по стълбите, като без да иска го докосна.

Чарли долови следа от мириса й — никакъв парфюм, само сапун и чисти дрехи. Зърна бледо петънце влага, проблясващо в основата на шията й, а споменът как се чувстваше тя, гола в ръцете му, сякаш се пробуди само за да му се надсмее. Спомни си безбройните си младежки нощи, когато си взимаше нещо нейно и заспиваше с него, притиснал го към гърдите си — рокля или бикини, веднъж дори стар пуловер, който откри в дъното на чекмеджето. Дори четката й за коса, непочистена от кестенявите косми, беше инструмент за сладостно мъчение.

Но ако тя осъзнаваше въздействието, което имаше върху него сега, не го показваше по никакъв начин. Задържа се само на най-долното стъпало, за да го дари с най-хубавата си женска усмивка.

— Утре? Имам ходене до града. Ако се върна по-рано, ще ти се обадя.

Чарли сви рамене в знак на съгласие.

— Имаш номера ми.

Мери погледна към Триш — тя разпалено разговаряше с поддръжниците си, като че ли забравила сестра си, която я чакаше.

— Жалко, че така нареченият й годеник не успя да дойде тази вечер. Питам се, знае ли какво изтърва?

Чарли долови нотка на ирония в гласа й и се зачуди дали тя беше плод на личен опит. Прободе го ревност при мисълта за любовник, колкото и незначителен да беше той.

— Вероятно не — беше всичко, което се задоволи да каже. Не счете за нужно да споменава за репутацията на хитрец, с която се ползваше Гари Шмит. Реши да рискува, и то предпазливо: — Триш ще се задържи тук. Изглежда, фен клубът й изобщо не бърза да я пуска. Мога ли да те закарам?

Мери се поколеба, преди да отговори.

— Не, по-добре не. — Щеше да се прибере вкъщи с мисълта, че Мери е постъпила така заради Триш, ако не беше многозначителният поглед, който му хвърли изпод вежди. Беше благодарен и на това. — Накрая ще направим нещо, което ми се иска да не бяхме правили. Не — тя докосна ръката му, — онази вечер беше прекрасна. Работата е там, че имам нужда от време, за да премисля нещата, преди да се хвърлим в дълбокото.

Чарли нямаше нужда да го премисля. Беше затънал до гуша, независимо дали му харесваше, или не.

— Използвай толкова време, колкото ти е необходимо — каза й той, но думите прозвучаха в собствените му уши фалшиво и глупаво.

Тя остана загледана в него за момент.

— Постригал си си косата.

— Да, всъщност днес. Личи си, а?

— Само ако се загледа човек.

За миг той долови някакво съжаление в очите й. После тя се повдигна на пръсти да го целуне по бузата — толкова нежно докосване, че можеше да мине за нашепване, след което отиде да прибере Триш.

За един кратък миг той потъна в любимите си фантазии, като си представяше какво би било, ако бяха останали заедно през всичките тези години. Щяха ли да са като двойките, които се разхождаха в парка, хванати подръка — две сенки, слети в една? Такава двойка, за която хората възкликват: „Не са ли сладки? Все още луди един за друг след всичките тези години“. Сърцето му се сви.

На паркинга колата му се забелязваше отдалеч. Паркингът, който беше препълнен, когато пристигна, сега беше почти празен. Сенките се проточваха като дълги бразди между отдалечените една от друга улични лампи. Чарли търсеше ключовете за колата си, когато нещо силно го удари по главата. Дъхът му секна и земята изчезна под краката му. Падна тежко, понасяйки удара с дясното си рамо. Едва си пое отново дъх от болка.

Една фигура се надвеси над него. Чарли усети вкуса на кръв в устата си.

— За бога, човече! Защо не гледаш къде…

Ала беше прекъснат от дрезгав, гърлен глас:

— Следващия път, господин Вестникар, си помисли по-добре, преди да отпечатваш каквото и да било.

Чарли се напрегна да види лицето на непознатия, но беше твърде тъмно. Успя да мерне само бледото проблясване на обица и очертанието на масивна челюст, която можеше да принадлежи само на първокласен атлет. В първия момент на болка единствената му мисъл беше: „По дяволите, човек би казал, че тези идиоти, общинарите, можеха да гласуват повече средства за улични лампи“. Тогава обърканите му мисли се избистриха. „Робърт. Това е работа на Робърт.“

Понечи да извика: „Можеш да кажеш на онзи кучи син…“, но черната фигура беше изчезнала.

Чарли с мъка се изправи на крака. Натъртването на рамото му изпращаше горещи импулси надолу по ръката. Лакътят му смъдеше там, където бе ожулен. Но болката беше приглушена, като нещо остро, което го пробожда през няколко ката дрехи. Усети прилив на адреналин.

Чарли погледна косо по посока на избягалия. Може би още имаше шанс да го настигне. На Чарли изобщо не му дойде наум, че не беше във форма да тича, още по-малко пък да се бие с човек, който беше по-тежък от него поне с двайсет килограма. Яростта беше затъмнила трезвия му разум. Беше тичал няколко десетки метра, когато по чудо настигна нападателя си — едър рус мъж, който се качваше в червен автомобил.

Чарли се олюля, за да запази равновесие, когато мъжът се обърна. Изненаданото му лице светна срещу него.

— Господи, Чарли!

Не беше нападателят му, а Джорди. Големият сладък Джорди Лундкуист, който неотменно караше самотната си майка до супермаркета всяка сряда следобед, който беше треньор на отбора по хокей на дъщеря му и църковен настоятел в тяхната лутеранска църква. Джорди стоеше с отворена уста и със странен писклив глас повтори:

— Господи, Чарли, изплаши ме.

— Едва ли и на половина толкова, колкото ти мен — задъхано отвърна Чарли.

Едва тогава следшоковото състояние го завладя. Разтърсен от замайваща го вълна, той се олюля на краката си. Може би щеше да припадне, ако Джорди не се беше пресегнал да го подхване здраво за лакътя.

— Хей, Чарли, не изглеждаш никак добре. — Разтревоженият глас на Джорди мина някъде покрай лявото му ухо. — Какво е станало с теб?

— Просто ми светнаха един. — Чарли успя да си поеме въздух.

— Едър мъж? Здравеняк? — Джорди се намръщи. — Видях го да притичва оттук само преди минута. Изглежда, бързаше.

— Видя ли лицето му?

Джорди поклати глава.

— Не успях.

Чарли се облегна на колата и издиша шумно.

— Нито пък аз. Извинявай, Джорди, взех те за него. — Внимателно опипа рамото си, за да определи степента на травмата.

— Добре ли си?

— Малко съм натъртен, но ще се оправя.

Успокоен, Джорди се отпусна.

— Хей, знаеш ли, наистина е странно, че се натъкнах на теб така. Търсих те на заседанието.

— През цялото време бях отзад. Човекът с изкуствения мустак — пошегува се Чарли в светлината на новопридобитата си слава. — За какво искаше да ме видиш?

Джорди бръкна в джинсовото си яке и извади кафяв плик за писмо.

— Когато се отби онзи ден, Мери ме накара да размисля. Татко не искаше мама да знае за това. Даде ми го малко преди да умре. Но когато Мери ми каза за дъщеря ти, си рекох, че тайната е била пазена достатъчно дълго. — Той подаде плика на Чарли.

— Какво има в него? — Чарли беше обзет от любопитство.

— Копие от доклада на следователя. — На дрезгавата светлина, идваща от купето на автомобила, светлорусият мъж изглеждаше притеснен. — Ще разбереш, като го прочетеш.

Първоначалната мисъл на Чарли беше само смътна, после обаче се избистри. Исусе, ами ако наистина беше така? Ами ако Корин беше забъркана в нечестна игра? Това щеше да обясни защо Робърт толкова упорито искаше да го накара да мълчи.

Погледна плика, който държеше. Каквото и да имаше вътре, помисли си, едно беше сигурно. В сравнение с всичко друго, това тук му приличаше на гнездо на гърмящи змии.