Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (9)

Девета глава

Във воденицата на Прокоп Мелник^[1] закусваха рано. В нея живееха работни хора, а знае се, че за работата трябват сили, които можеш да вземеш само от храната и от никъде другаде. Затова още преди червенокосият Виталис да вдигне бента и старият Прокоп да събуди сина си, жените с пъшкане и почесване по изтръпналите от лежането хълбоци, с прозевки и подсмърчания се суетяха около голямата пещ. Зоня раздухваше жаравата от предишния ден, засипана с пепел встрани на пещта. Някъде в дъното на тая черна маса тлееше слаб огън, но след малко, колкото да кажеш два пъти „отче наш“, благодарение на нейните усилия цялата жарава се разпали с преместването й в средата на пещта, от няколко смолисти съчки избухнаха ярки пламъци. Олга довлече от пруста голям наръч брезови цепеници и шумно го хвърли на пода. Хубавото сухо дърво, отсечено в гората още предишното лято, а през зимата окастрено, нарязано на стройни цепеници, навързани и подредени на проветриво място, сега пламна бързо и лесно и само от време на време шумно пращеше и изстрелваше искри.

Жената на воденичаря отдавна беше на крак. Тя лягаше да спи с кокошките и ставаше преди тях. Не й беше до спане. С годините, колкото по-заможен ставаше Прокоп и домът им, струваше й се, че и товарът на грижите й става все по-тежък, страхуваше се, че едно недоглеждане ще повлече огромни загуби, че ако тя самата не проверява, всичко ще се попилее. Затова от ранни зори в къщата и наоколо се разнасяше скрибуцащият й кисел глас, който гълчеше както слугите, така и вещите, както хората, така и животните. Според нея всички се бяха наговорили да й досаждат и да пакостят на стопанството.

Предводителството й би било непоносимо за всички, но никой не й обръщаше никакво внимание. Зоня и Олга и без нея си знаеха, че още на разсъмване трябва да разпалят печката и да сложат огромното издуто гърне на огъня, за да се подгрее вчерашното вкусно зеле, чудесно гарнирано с бекон, че трябва да наредят масата, да сложат съдовете, да донесат хляба от килера. Наталка и без да я подканват, тичаше още сънена към обора, за да изкара Бялошка и Ларуниха на паша, да пусне гъските и патиците на водопой, да насече бурени и картофи в голямото корито до обора за свините и прасетата, които квичаха. Васил отваряше и пускаше в движение воденицата, а ако на двора още нямаше коли с ново зърно, излизаше с такъв израз на лицето, сякаш искаше с око на стопанин да огледа двора, въртеше се около един прозорец, който отдалече се отличаваше от другите прозорци на къщата. И как нямаше да се отличава. Беше плътно заслонен с перденца от бяла чистичка басма, прелестно украсена с ленти червена и синя разтегателна хартия, закопчана в средата с две много красиви кокарди.

Това беше единият от прозорците на празничната стая или по-скоро на тази нейна част, която се наричаше „зад преградата“ От три месеца там живееше Донка Соленювна, далечна, на шурея шуролинката, роднина на Прокоп и семейството му. Далечна, а всъщност близка.

Във воденицата не я приеха веднага добре. Отначало старият Прокоп на няколко пъти трябваше сериозно да нахока жените, а веднъж даже ръгна здравата Олга, когато тя беше подала чинията така, че половината от граховата супа се изля върху коленете на натрапилата се чуждинка от града, както я наричаше Олга. Старият Прокоп имаше своите основания да доведе в дома си тая тунеядка. Изглежда, някога той беше се отнесъл към родния си брат и към семейството му така, че беше ги довел до просешка тояга, за което и до ден-днешен, след толкова години, често говореха в околностите на Радолишки, като упрекваха Мелник в алчност, неуслужливост и безразличие към роднините си, изпаднали в нещастие и бедност. Трудно можеше да се каже как точно е било някога, но минаваха години и заедно с тях някакви нови мисли се зародиха в побелялата глава на Прокоп, а в сърцето му се обаждаха някакви нови чувства. Затова, когато узна, че далече във Вилно беше починал някакъв негов далечен роднина, Теофил Солен, и беше оставил младата си дъщеря на произвола на съдбата, поразмисли и реши да я вземе при себе си.

Без да казва нищо на никого, той стегна един вързоп и тръгна за Вилно. Като видя момичето, у него се надигна жалост, въпреки че не я показа. То беше младо, едва на осемнайсет години, слабовато, бледо, с болни гърди. Затова и Донка не беше успяла да намери някаква работа, макар че беше доста образована — беше завършила прогимназия с награда и беше учила още две години в гимназия. Нейният баща беше работил като прислужник у един велможа, докато не го хвана охтиката и не умря. Такова, охтичаво, беше това семейство. Тогава старият Прокоп си помисли да поохрани момичето във воденицата, за да закрепне, че от него и полза можеше да има, да научи Наталка на това-онова. Тогава може би си правеше и някакви други планове, но за тях и той самият не искаше да мисли.

И тогава Донка дойде във воденицата — боязлива и навикана; тя сякаш се страхуваше от всички, като се започне от голямото куче Рабчик и се свърши с дядо й, защото Прокоп й беше казал да го нарича така. Минаваха обаче седмици и момичето се променяше пред очите им. Понапълня, развиваше се, черните й очи изгубиха своя замъглен и покорен поглед и все по-често изпускаха живи искри. Бузите й заруменяха, а гъстите й кестеняви коси като че ли повече се сгъстиха и станаха лъскави като косъма на кон, отначало гладувал, но после старателно охранен, без да се жали овесът.

На същата тази Донка, която в началото бяха приели надменно и пренебрежително, сега никой нищо не отказваше. Спеше повече от всички, ставаше чак за закуска, никой нищо не я караше да прави. Когато сама пожелаеше, шиеше едно-друго за Наталка, за Зоня или Олга, понякога переше дребни неща, замесваше тесто или помагаше в разтребването. Тя имаше само една постоянна работа: учеше Наталка. Но и това не беше кой знае какво. И така, нейното присъствие във воденицата не тежеше никому, а на Васил то беше особено приятно, макар че много-много не се хвалеше с това. Поради своята младост той, разбира се, копнееше за компания, а някак си все така ставаше, че тъкмо компания нямаше. Госпожиците от градчето виреха нос и не искаха да ходят със сина на воденичаря, защото макар и заможен, не беше ходил на училище. От друга страна, той гледаше неохотно на момичетата от съседните села. Много прости бяха за него. Донка пък, макар и госпожица от голям град, възпитана и образована, не само че не го пренебрегваше и не му показваше превъзходството си, но се отнасяше с Васил като с равен. С удоволствие слушаше песните му, с радост ходеше на риба с него, а и самата тя му казваше толкова красиви стихове, че след това понякога той дълго не можеше да заспи, защото мислеше за съдбата на пан Тадеуш, на графа и на Зошя^[2].

Във воденицата на Прокоп Мелник не ядяха насъщния както другаде — просто само за да задоволят глада си. Към закуската, обяда или вечерята се отнасяха като към обред, с молитва започваха и с молитва свършваха. На масата сядаха всички едновременно, а когато някой отсъствуваше, дори по уважителни причини, старият Прокоп не скриваше своето недоволство. И този ден седнаха всички заедно. На средата на масата имаше голяма паница, от която се носеше приятната апетитна миризма на пушено свинско и кисело зеле, а в друга димяха картофи и въпреки че беше преди жътва, на масата имаше огромен самун хляб. Във воденицата хляб никога не липсваше. Дървените лъжици потъваха една след друга в двете чинии, без да бързат, за да не се покажат лакоми. Само на трима души поднасяха храната в отделни паници: на главата на семейството, на Васил и на Донка. Тази привилегия на Донка в началото караше Олга и Зоня да протестират и да мърморят. С течение на времето обаче те се примириха с това предимство. От една страна, защото знаеха, че нищо не беше в състояние да пречупи волята на Прокоп, от друга, самите те я бяха обикнали и не можеха да не признаят, че тя ги превъзхожда в известно отношение.

Закуската привършваше. Прокоп изтри мустаците и брадата си с ръкав и тъкмо се канеше да започне молитвата, когато вратата на стаята се отвори и на прага застана висока, малко прегърбена, но широкоплещеста фигура. Влезлият беше с градски дрехи и с градска шапка. Той постоя един миг усмихнат, после свали шапка и каза:

— Хвала богу…

Едва сега го познаха. Нито по лицето, нито по облеклото можеха да го познаят. Когато живееше с тях, той носеше обикновена шаячна дреха или кожух, имаше брада, която закриваше половината от лицето му.

— Антони! — Зоня скочи първа, едва не обърна пейката.

Наталка подскокна и вече беше до него. Прокоп от вълнение се изчерви така, сякаш кръв щеше да рукне от лицето му и тръгна към Вилчур с протегнати ръце. Васил радостно повтаряше:

— Боже мили… Какъв гост, какъв гост!…

Старата воденичарка започна да събира трохите от масата, но защо и тя самата не знаеше, а Олга остана с широко зинала уста.

Поздравленията нямаха край. Отначало малко плахо, но после вече всички един след друг го прегръщаха като роднина. Беше живял тук с тях доста време, с тях и като тях. Какво от това, че после беше се оказало, че той е господар, богат и прочут професор. В техния спомен се беше запазил такъв, какъвто е бил при тях, Антони от пристройката, добър, искрен приятел, внимателен към всекиго, винаги услужлив и от всички обичан.

Настаниха Вилчур на масата. Жените се разтичаха, донесоха сирене, колбаси, сложиха бутилка яженбяк^[3]. Намериха и бял хляб, запариха чай.

— Можех да се надявам да видя по-скоро свети Прокоп, моя патрон, отколкото тебе — казваше стопанинът. — Тук няма ден, в който да не те споменаваме. Колкото пъти поглеждах към пристройката, толкова пъти си мислех: ето, забрави ни, няма вече място в сърцето му за нас. И ми беше жал.

Вилчур стисна ръката му.

— Не съм ви забравил. Най-доброто доказателство е, че съм дошъл.

— Бог да те възнагради за това, че си дошъл. Хе-хе-хе, колко народ ще се струпа тук, като разбере, че си дошъл да ни видиш.

Олга започна да ръкомаха.

— О, ще се струпа!

Вилчур огледа всички.

— Не съм дошъл да ви видя — поклати глава той.

— Как така? — учуди се Васил.

— Дошъл съм тук, за да остана с вас, за да остана с вас завинаги…

В стаята се възцари тишина. Всички ту гледаха към Вилчур, ту се споглеждаха с недоверие и учудване. Пръв се обади Прокоп.

— Да не се шегуваш? Сега на теб не ти е до нас, нали?

Вилчур отрицателно поклати глава.

— Не се шегувам. Оставам с вас, стига само да ме приемете.

— Божичко мили — простена Зоня.

— Виж ти работа! — с учудване тръсна рижия си перчем ратаят Виталис.

Единствено Наталка никак не се учуди. Тя радостно кресна и се хвърли на шията на Вилчур.

— Остани, остани!

Прокоп се почеса по главата, поглади брада, недоверчиво погледна към Вилчур и заговори:

— Бог ми е свидетел, че се радвам и всички ти се радваме. Но това, че искаш да се върнеш при нас, главата ми не го побира. Какво сме за теб ние, бедните неуки хора? Ти си голям господар. Там имаш зидани къщи и палати. Как да те приемем, къде да те настаним, къде да те сложим да спиш, с какво ще те храним? Хич не мога да го проумея…

— Щом като се радвате — отговори Вилчур, — няма какво да се безпокоите, защото и аз се радвам, че най-после съм тук, сред вас. Не ми трябват нито къщи, нито палати, а вашето сърце, което там, във висшето общество, не намерих, и добротата, която там не ми дадоха. Хората в градовете са зли, алчни, завистливи. Тежко ми беше сред тях, а когато ми стана толкова тежко, че повече не можех да издържам, помислих си, че ще ме приемете тук сърдечно както по-рано, че както преди ще намеря подслон, че ще бъда полезен за тукашните хора. Там, в града, има много лекари, може да са по-добри или по-мъдри и несъмнено по-млади от мен. Аз там съм излишен. Затова си помислих да се върна при вас и се върнах.

Зоня се разплака и, хлипайки, триеше очи с опакото на ръката си. Затова пък Васил, който не можеше да скрие радостта си, извика:

— Какъв щастлив ден! Каква новина за цялата околност!

Прокоп разбра, че Вилчур говори сериозно и че наистина е решил да живее тук, в неговата воденица.

— Значи оставаш? — запита го той.

— Оставам — кимна Вилчур.

— И ще лекуваш хората? — дръпна го Наталка за ръката.

— Ще лекувам.

— Тогава трябва отново да стегнем пристройката — каза Виталис.

— Там има две счупени стъкла — обади се Олга, — да изтичам ли в градчето за стъкларя?

— И ти с твоя стъклар — възмути се Васил, — та той няма да живее в пристройката, а в стая.

— Така и трябва — потвърди Олга.

Вилчур се засмя.

— Не, не искам. Само в пристройката. Аз вече толкова съм свикнал с нея. Там ми беше добре. Не ми трябва по-добро жилище. Впрочем аз имам големи планове. И то какви! Останаха ми малко пари и мисля да построя тук наблизо малка къща, да уредя там амбулатория с две или три легла за болните, които не могат веднага след операцията да бъдат карани с кола.

— Нещо като болница — каза Наталка.

— Да, нещо подобно — потвърди той. — Само че малка болница за тукашните хора.

Този проект накара всички да се позамислят и ги порази. Едва след дълго мълчание Прокоп каза:

— Чуден човек си ти. С бога съм приказвал тогава, когато те взех на работа. Без дори да мисля и без да говоря за доброто, което съм видял от тебе…

— Какво ти там добро — прекъсна го Вилчур.

— Не отричай, не отричай — сериозно възрази воденичарят, — до смъртта си не мога да ти се отблагодаря, задето избави сина ми — не е вече сакат, спаси го, че — да не изкушавам божието милосърдие — сега мога спокойно да легна в гроба, защото знам на кого ще оставя всичко, за което цял живот съм се трудил. Но пак ще река, за мене не е важно само доброто, дето си ми сторил. За мен е важно и онова, което направи за останалите без никакви облаги. Твоя заслуга е, че хората вече не гледат моя дом накриво, а всеки, който погледне откъм пътя, казва: Тук живееше знахарят, тук лекуваше хората… А сега чувам, искаш да напуснеш града и големите печалби, та отново да заживееш тук. Чуден човек си ти, свят човек. Мнозина са го казвали…

— Прокоп, приятелю, я не разправяй каквото ти дойде на ум — весело го прекъсна Вилчур. — Има много хора като мен. Ето ти един пример — не съм дошъл сам. С мен пристигна и една лекарка, докторка, макар че е млада, не ви познава и следователно не може да е привързана към вас като мен, веднага щом разбра, че идвам тук и че искам тук да се установя, сама пожела да ми помогне.

— А тя къде е? — скочи Васил, гледайки през прозореца.

— В Радолишки, остана засега в странноприемницата.

Зоня леко сви рамене и каза боязливо, нос видимо недоволство:

— Някога ти нямаше нужда от никаква докторка… Стигаше ти да помагаме аз или Наталка.

Вилчур се засмя.

— Ама сега ще бъде друго. Не както по-рано. Сега тук ще направим и малка аптека, и инструменти имам, и такава лекарска апаратура, която по-рано не бях и сънувал. Сега лечението ще бъде друго. Сега ще успея да спася много хора, на които по-рано не бях в състояние да помогна.

Изведнъж Прокоп се опомни.

— Какво ви е, жени, побъркахте ли се? — извика той. — Бъбрите, бъбрите, а не го черпите, от глад ли искате да го уморите! Хайде, размърдайте се.

Жените наскачаха всички едновременно да поднасят на Вилчур чинии, да му наливат чай и една през друга да го канят, да не им отказва, ами да яде и да пие. Прокоп изпи с госта чашка водка и по изключение позволи на сина си да пийне.

— Е, хайде — измърмори той, — щом у дома ни е дошъл такъв гост, изпий и ти една, макар че днес не е празник.

Стаята отново се изпълни с шум от въпроси, възклицания и отговори.

— Кажете ми сега вие как сте? — запита Вилчур, когато малко се поуспокоиха.

— Ами, всичко е постарому — махна с ръка Прокоп. — Живеем, работим с божия помощ.

Вилчур погледна Олга и Зоня.

— Мисля, че отдавна вече сте се оженили.

Зоня се изчерви и нетърпеливо раздвижи широката си в ханша снага.

— На мен женитбата не ми беше в ума, но през тези три години Олга успя втори път да се ожени и да овдовее.

— Да овдовее? Не може да бъде!

— Вярно е, вярно — потвърди Прокоп. — Ожени се за един железничар. И половин година не поживя с него. Няма късмет с мъжете.

Олга стисна зъби.

— Сега сигурно никой вече няма да се ожени за мен.

Вилчур погали по главата Наталка, която стоеше точно до него.

— Скоро ще имаш грижи покрай дъщерята, ще трябва нея да жениш.

— Не ща да се женя — решително възрази Наталка.

— Ама че глупачка — убедено каза старата воденичарка.

Погледът на Вилчур се задържа върху лицето на Донка, после се премести върху Васил и отново се върна на Донка:

— А ти, Василе, както виждам, помислил си за себе си?

Васил почервеня и не можа нищо да отговори. Донка се усмихна, а Прокоп сметна за необходимо да поясни:

— Тя е моя далечна роднина. Донка Соленювна. Остана сираче в града и аз я взех. Живее с нас. Учи Наталка…

Той млъкна за малко и добави:

— Защото е образована.

— Образована? — учтиво запита Вилчур.

— Ами, моля ви се, господине — свободно отговори момичето. — Завършила съм само прогимназия. Две години съм била в гимназията. Учех, докато татко беше жив, а после ясно е… нямах пари…

— Така е. Без пари няма наука — обади се Виталис, сякаш казваше сентенция.

— А какво става в околността? Какво ново?

Сега Прокоп започна да изрежда подред кой е умрял, кой се е оженил, кой е емигрирал.

— А дъщерята на лесничея още ли е жива? — заинтересува се Вилчур.

— Жива е, по това ако е живот. По-добре беше вече да е умряла, толкова грижи създава на родителите си, лежи и стене. Станала е кожа и кости.

— Ами доктор Павлицки в Радолишки ли живее?

— Ами къде другаде, само че сега повече му върви. Ожени се, чифлик получи — на жена му зестра. Не какъвто и да е чифлик — над хиляда декара. Само кравите са осемдесет. Земята не е хубава, песъчлива е, но ливадите са чудо. А и гората не е малко. Към триста декара ще да е.

— А може и четиристотин — поправи го Васил.

— Като казвам триста, значи триста — разсърди се Прокоп. — Мигар от Черния камък до Брода има четиристотин! Изкуфял ли си, или какво? Къщата в Радолишки, дето живееше, я стегна, покри я с ламарина. Сега живее като господар. Със своя кола посещава болните.

— Но жена му е най-малко десет години по-стара от него — презрително сви устни Зоня.

— Какво като е по-стара? — ядоса се жената на Прокоп. — Господарска щерка, порядъчна, не е някаква си хаймана, която се шляе по вечеринки, а не си гледа работата.

Зоня сложи ръце на хълбоците си и се обади войнствено:

— А кой се шляе по вечеринки?

— Ами ти! — изкрещя старата.

— Аз? Аз? Един път на годината ходя в училището.

— Не е вярно!

— Тихо, жени! — смъмри ги Прокоп наистина ядосан. — Намериха време за своите женски разправии. Хайде на работа! Какво сте застанали тук? Виж ти как са зинали. Пфу!

Намесата на Прокоп подействува светкавично. Жените като под команда поеха всекидневните си задължения. Старият воденичар знаеше как да налага дисциплина в дома си, а авторитетът му с годините не беше отслабнал.

Освен него при Вилчур останаха само Васил и Донка. Прокоп разбра с известно недоволство, че с Вилчур е дошъл още един човек, и то човек без професия. Примири се с това, защото не можеше да не се примири. Решиха, че Вилчур и Йемьол ще живеят в пристройката, докато подготвят таванската стаичка за Йемьол. През зимата наистина не можеше да се живее. През лятото обаче понякога там спеше дори Васил.

После всички заедно огледаха пристройката и решиха какви поправки се налага да бъдат направени, при това Вилчур държеше на своето — сам да покрие всички разноски. Така беше по-удобно за него и заради това, че той не искаше да се притеснява, когато прави различни подобрения. Желаеше да се измажат стаите и алковът, да се боядиса подът, а в пруста да се постави под, да се отвори прозорец и да се сложат пейки за пациентите, които щяха да идват, нещо като импровизирана чакалня.

Докато привърши ремонтът, Вилчур щеше да остане в радолишката странноприемница. Прокоп реши да се заеме лично с пристройката, твърдейки, че никой няма да огледа всичко, няма да намери по-добри майстори. Не можеше да се отрече, че има право. Междувременно пристигането на професор Вилчур в Радолишки беше сензацията на деня, която вече се беше пръснала навсякъде. Не се говореше за нищо друго, губеха се в догадки какво го води тук. Едни казваха, че е дошъл по тези места, за да откупи за дъщеря си Людвиково, което младият господин Чински беше продал след смъртта на родителите си. Други бяха на мнение, че иска да купи имот в околността, само че не за дъщеря си, а за себе си и да се ожени за госпожицата, с която е дошъл. Трети пък уверяваха, че професорът ще извади тленните останки на своята жена от радолишкото гробище, за да ги пренесе във Варшава, а други — че ще поставя паметник на гроба й. Намериха се и толкова добре информирани, които със собствените си очи бяха видели този паметник на людвиковската гара.

В резултат на всичките тези приказки в градчето настъпи необикновено раздвижване, защото всеки, който имаше малко време, не можеше да се сдържи да не изтича в странноприемницата, за да разбере от собственика малкото подробности, които той знаеше за професора. А те наистина не бяха много. Пристигнали късно през нощта и още спят — всички, с изключение на професора, който станал на разсъмване и тръгнал пеша за воденицата на Прокоп Мелник. Впрочем завръщането на Вилчур наелектризира градчето още преди обед. Всички забелязаха, че беше много застарял. Вървеше бавно и усмихнато се оглеждаше, като поздравяваше познатите, а те бяха много, защото от времето на просто знахарство познаваше почти всички. Все пак никой не се осмели да го спре и заговори. Професорът стигна до площада, спря пред магазинчето на Шкопкова и влезе.

Вълнение стисна сърцето му, когато видя старите стени, отрупаните с най-различни стоки лавици, на които за декорация наивно бяха подредени табакери за свиване на цигари и пакети тютюн, моливи, несесери за писане, тетрадки, хартия за писане, ваденки, претенциозни бибелота за бюро, свитъци поизбеляла фина цветна хартия — всичко това, което Мариша някога беше подреждала, продавала, докосвала с ръце. Тезгяхът беше малко разкривен, до малката печка — парапетът на стълбата, която водеше към мазето.

Зад тезгяха седеше младо дебело момиче с белязано от едра шарка лице, но сините му очи гледаха приветливо.

Като го видя да влиза, то скочи, веднага се беше досетило кой е.

— Какво обичате, господин професоре?

Той я погледна учудено.

— Откъде ме познавате?

Тя се усмихна.

— Тукашните всички ги познавам, така че щом като пристигне някой нов, веднага се знае кой е.

— И вие знаете кой съм?

— Разбира се, че знам. Всички вече знаят, че сте пристигнали, господин професоре. От сутринта. Госпожа Шкопкова казва, че сте дошли да летувате в стопанството в Жельона, но аз знам, че не е вярно.

Това развесели Вилчур.

— Откъде знаете? — запита усмихнато.

— Ами, защото носите страшно много багаж със себе си, господин професоре. Не се вземат толкова неща за летуване.

— Трябва да станете детектив. Ами госпожа Шкопкова какво прави?

— Все същата си е. Малко боледува. Оплаква се, че няма оборот, че децата са невъзпитани, но е добра. Да ида ли да я извикам?

Не стана нужда да я търси. Всички новини обикаляха това градче от край до край с бързината на безжичен телеграф. Затова миг след като Вилчур влезе в магазина, алармираха Шкопкова и тя в бърз тръс се носеше през площада, без да обръща внимание на своята астма, за да поздрави професора. За нея беше голяма чест, че такъв човек я е удостоил с посещение — нея първа от цялото градче Радолишки. Това щеше да бъде повод тя самата да се гордее и да буди завист в продължение на няколко месеца. Госпожа Шкопкова и без това имаше право да се смята за по-близка на професора от всички останали в градчето. Първо, защото неговата дъщеря беше няколко години под нейна опека, второ, защото преди две години госпожа Шкопкова бе ходила до Варшава и там лично се беше виждала с професора.

И сега тя го поздрави трогателно — с излияния, като питаше преди всичко за дъщеря му.

Професорът леко помръкна, но се овладя и каза:

— Ами какво. Щастлива е. Живеят в Америка, той печели много пари. Весело си живеят и това им стига.

— А не се ли каните да ги посетите?

— Не… Пътят е дълъг, а аз съм вече стар…

— За каква старост говорите — прекъсна го от куртоазия госпожа Шкопкова.

— Във всеки случай — продължаваше професорът — имаме различни интереси. Не ми се иска да ги притеснявам с присъствието си. Старите не трябва да се натрапват на младите. А вие, госпожо, как сте?

Шкопкова започна надълго и нашироко да му разказва за себе си, за децата си, за отношенията в градчето, за това, че се е сменил свещеникът, че някой се съдил с някого и така нататък.

Когато разбра от Вилчур, че има намерение да се засели завинаги във воденицата, не можеше да повярва на ушите си и от този миг нетърпеливо гледаше към вратата, за да излезе колкото може по-бързо и да сподели тази сензационна новина с колкото може повече хора.

Когато Вилчур се върна в странноприемницата, завари Луця разтревожена. Оказа се, че Йемьол, щом се събудил, наредил да му дадат една бутилка водка, която веднага изпразнил и после излязъл из градчето.

— Страхувам се — каза тя — да не би като е пиян, да направи тук някакъв скандал.

Професорът се засмя.

— Бъдете напълно спокойна, госпожице Канска. Една бутилка не е опасна и няма да доведе до никакви последствия.

— За него, може би, но не и за другите.

— Изключено — гарантирам ви, че е напълно трезв.

Тя се замисли и каза:

— И това не ме успокоява. Изобщо имам впечатлението, че постъпихме много лекомислено, като го взехме със себе си. Не твърдя, че поначало е лош човек, допускам дори, че някъде дълбоко в него тлеят някакви забравени искрици чувства, но нали той самият цинично признава, че „чужда собственост е тази собственост, която все още не сме успели да присвоим“. Един господ знае какво може да направи тук. Може в началото да навреди на доброто ни име.

— Не споделям вашите опасения — като помисли малко, отговори Вилчур. — Йемьол не е човек, който краде по призвание или по навик. Той посяга към чуждото, когато не може да задоволи потребностите си. А сама ще признаете, че неговите нужди са много малки. Облича се как да е, храни се с каквото и да е. Е, и тая водка, единственият разкош… А дали можем да наречем това разкош? Задавам си въпроса дали това не е за него необходимост, така както насъщният. Повярвайте ми, госпожице, че съзнанието понякога е най-голямата инквизиция. Особено когато човек престане да си вярва, когато се изпълни със самопрезрение и отвращение, когато цинизмът като кофа със смет иска да затрупа всичко благородно, което е останало у него, но което той самият смята за напълно безполезно. Скъпа госпожице, възможно е със своето поведение Йемьол да ни създава грижи тук, но моля ви помислете какво би станало с него, ако го бяхме оставили на произвола на съдбата…

Поклати глава и добави:

— Клета, изтерзана душа. Дано се възроди тук — в атмосферата на добро и на простота. Болна душа, а ние нали сме лекари!

Луця със съмнение повдигна вежди.

— Само че тоя път пациентът е неизлечимо болен.

Той я хвана под ръка.

— И въпреки това… Нима бихте престанали да се грижите за един безнадеждно болен?

Тя не отговори, но този разговор й разкри нова страна в душата на професора. Сега разбра, че нищо не е в състояние да попречи на този човек да следва своето призвание, за което имаше много по-широко и по-задълбочено виждане, отколкото тя някога можеше да си представи.

Впрочем грижите за Йемьол, за щастие, отначало се оказаха дребна работа. По-голямата си част от времето той наистина прекарваше в градската кръчма, но тъй като по природа беше човек спокоен, лишен от инстинкти на скандалджия, не предизвикваше никакви разправии. А що се отнася до относителната му почтеност, предвижданията на професора също се потвърдиха. На никого нищо не изчезна по простата причина, че на Йемьол не му липсваха пари за неговите скромни разходи. Когато тръгваше за кръчмата, той се обръщаше безцеремонно към Вилчур с най-естествения тон, който можеше да съществува:

— Отпусни ми, владетелю, две-три злоти за напояване. И само недей да си мислиш, че ползвам при теб неограничен кредит, без да държа сметка. Точно отбелязвам всяко вливане, а в петък изчислявам… Ако след това изхвърлям листа през прозореца, то е само защото не притежавам знания по счетоводство на най-високо равнище. Във всеки случай можеш да разчиташ на едно — че ще те определя за мой единствен наследник.

А когато Вилчур се смееше, Йемьол добавяше:

— Недей да се смееш, архипастирю. Не забравяй: Rira bien qui rira par derriere^[4]. Твърде е възможно да ти се струва, че моите красиви дрехи и шапката ми не са много ценни предмети по съвременната икономическа скала. Аз притежавам обаче и моето божествено тяло, което можеш да използуваш по най-различен начин. Всеки касапин ще ти даде за мен значителна сумичка. Помисли си само: колбас, поначало обогатен с алкохол. Можеш също да наредиш да ме балсамират и да ме изложат в някоя галерия като последно авторско копие на статуя на Аполон или пък лично да ме използуваш, да ме нарежеш със скалпела на дребни парченца и да потърсиш сред тях душата или някакви други такива благородни газове, в чието съществуване вярваш свято, твърдо и глупаво.

— И ти вярваш в нея — снизходително се усмихна Вилчур. — Ако не вярваше в благородните газове, нямаше да изпитваш такава носталгия към неблагородните изпарения на алкохола. Това е съвсем ясно.

— Какви ги приказваш, amigo — каза Йемьол, като се стараеше да скрие своето раздразнение. Не можеше да понася някой да подозира, че пие по някакви други съображения, а не от любов към алкохола. — Primo, алкохолът е един от най-благородните газове.

И той започна да изрежда своите стари аргументи. Много пъти разговаряха така, отивайки към воденицата, където ремонтът вече привършваше. Във воденицата, както можеше да се очаква, гледаха Йемьол подозрително и с недобро чувство, а неговият начин да се изразява изпълваше всички — като се започне от Прокоп и се свърши с Донка — с тревога.

— Слуша го човек, слуша го, дявол да го вземе. Уж говори човешки, а нищо не можеш да разбереш, ако ще да се пукнеш. Такива хора в живота си не сме виждали — формулира Зоня мнението на всички във воденицата.

Затова пък Луця веднага спечели всеобщите симпатии. Свежата й младост и нейната непосредственост в отношенията с хората будеха доверие. Дори Зоня, която отначало предполагаше, че лекарката е нейна съперница за съпруга на Вилчур, се успокои, когато я видя. Разликата във възрастта между професора и нея според Зоня беше достатъчна гаранция за сигурност. Благодарение на старанията на стария Прокоп ремонтът на пристройката бързо завърши и Вилчур заедно с Йемьол се пренесоха във воденицата. Луця временно остана в градчето.

Нае стая у госпожа Шкопкова, която сама й бе предложила това. Всяка сутрин отиваше във воденицата и се връщаше чак вечерта.

Новината, че е пристигнал „знахарят“, бързо се пръсна из цялата околност, в общината и областта. Пред воденицата на Прокоп Мелник отново започнаха да се трупат каруци с болни от близки и по-далечни краища. Славата на Вилчур през годините на неговото отсъствие не само, че не беше намаляла, но беше нараснала още повече, а историята на живота му се превърна в нещо като местна легенда, изпъстрена с най-фантастични допълнения. Сега вече му приписваха не само способности на чудотворец, но виждаха в него тайнствен посланик на извънземни сили. Затова завръщането му бе посрещнато с почти религиозен ентусиазъм. Селяните, независимо от вероизповеданието, когато влизаха в двора на мелницата, сваляха шапка и нито един от тях не се осмеляваше да извика или дори да говори високо. Започваха да приемат болни в зори и с малки почивки продължаваха до залез-слънце.

След няколко седмици Вилчур се убеди, че запасите на малката му аптека твърде бързо се изчерпват и че има нужда от много сериозни попълнения. Купуването на нови лекарства наложи да се направят големи разходи. Това бе реалната действителност, която накара Вилчур да разбере, че парите му в никакъв случай няма да стигнат за построяването и обзавеждането на една, макар и съвсем малка болница.

— Знаете ли — каза той един ден на Луця, — че май нищо няма да излезе от нашата болница и вие ще бъдете принудена да живеете в Радолишки за постоянно, защото тук няма място.

— Не се оплаквам, че живея у тая почтена жена — спокойно отговори Луця. — А колкото за това дали има място тук… Щеше да се намери място за мен, ако тия, които живеят във воденицата, бяха малко по-гостоприемни.

Професорът се възмути.

— Какво пък говорите сега. Те могат да бъдат образец на гостоприемство.

Тя се засмя.

— Ах, аз не говоря за тях.

Вилчур все още не разбираше.

— Не за тях ли? За кого тогава?

— Не говоря за старите обитатели на воденицата, а за новите — погледна го тя в очите.

Вилчур разбра и смутено отвърна глава. И за да избегне колкото може повече този деликатен въпрос, заговори:

— Знаете ли, аз не предвиждах, че ще има чак толкова голям наплив от пациенти и такива разходи за лекарства. Някои от тях за съжаление са много скъпи. Ето, и аз съм принуден сега да се простя, разбира се, с надеждата да построя болница…

Той искрено се безпокоеше, тъй като наистина често докарваха болни, които трябваше да задържи за няколко дена преди или след операцията. За щастие тази година лятото беше топло и пациентите можеха да нощуват под открито небе в разпрегнатите коли или в плевнята.

Една вечер Прокоп, като се връщаше от града заедно с Луця, я попита:

— Защо професорът е толкова тъжен напоследък?

— Печален е, защото нямаме достатъчно пари, за да построим болница — поясни Луця.

Прокоп се учуди.

— Така ли? А хората говореха, че той е богат.

— Беше богат, но не държеше на богатството. Една част раздаде, друга му взеха и не остана много.

Прокоп не отговори нищо и се замисли дълбоко. През следващите няколко дни беше мълчалив, накрая нареди Виталис да впрегне кобилата в бричката и без никому нищо да каже, замина. Върна се чак вечерта, но на следния ден се повтори същото. Всички във воденицата бяха заинтригувани от неговото държание. Правеха се разни догадки, но никой не се осмели да го запита направо, а той самият не бързаше да дава обяснения.

Най-разтревожен от маневрите на баща си беше Васил. Кой знае защо му дойде наум, че това се отнася за него, че баща му прави тия тайнствени пътешествия, за да търси бъдещата си снаха. По най-различни съображения Васил беше предварително убеден, че изборът на баща му няма да му е по вкуса. Още от дете обаче беше отгледан под ръководството на Прокоп, ръководство твърдо, силно и неотстъпчиво, така че просто не можеше да си представи да окаже някакъв силен отпор срещу волята на баща му. Тук можеше да помогне единствено, ако някой уговореше Прокоп, и то ако го уговореше някой, чието мнение баща му би пожелал да вземе предвид.

В резултат на всички тези тревоги една вечер, когато болните се разотидоха, той почука на вратата на пристройката. Вилчур беше зает, тъкмо подреждаше различните лекарски инструменти. Йемьол слагаше на лавиците шишета и буркани.

— Е, какво ще кажеш, Василе? Как върви, много ли смля днес? — запита Вилчур.

— Ами, не много. Така е преди жътва. Преди жътва има по-малко зърно, затова и болните са повече. Болестта по-лесно се хваща за гладния.

Настъпи мълчание.

— Седни, Василе! — каза Вилчур. — Сигурно си дошъл при мен по работа.

— Да е работа, не е работа. — Васил се почеса зад ухото. — Ами, ще ми се да поговорим, да поискам съвет.

— Съвет? — Вилчур го погледна. — За какво мога да те посъветвам?

Васил хвърли поглед към Йемьол и оглеждайки се, каза:

— Такива поверителни работи…

Вилчур се усмихна.

— Е, добре. Сега свършвам и ще отидем край гората. Трябва да видя дали е цъфнала мащерката. По пътя ще поприказваме.

Йемьол се обади с привидно безразличие:

— Аз с удоволствие ще ви правя компания. Обичам мащерката и поверителните работи. Тук нямам вече работа.

Той направи пауза и добави:

— Наистина днес трябваше да направя отвара от тия валерианови корени, но някакъв пияница е изпил целия спирт и вкъщи нима нито капка, затова ще дойда с вас.

Васил се окашля.

— Хм. Мама има там още половин бутилка спирт.

— Има? — заинтересува се Йемьол. — Какви времена, когато дори майките имат вместо мляко спирт. Но как, драги мой Рох Ковалски, ще получа от твоята уважаема майка тая течност? Тя е много неотзивчива жена и е готова да ме заподозре в някакви лични интереси към тия картофи в течно състояние. Мога ли да се доверя на твоята сръчност, младежо, и да ти поверя функцията на пренасянето на въпросната бутилка.

Васил го погледна колебливо.

— Каквото не мога, не мога. Но да ви я донеса, мога.

— Тогава побързай. Какво чакаш още? Не виждаш ли как времето изтича в клепсидрата на сегашното? Time is money.^[5]

Когато Васил излезе, Йемьол все още продължаваше:

— От твоето мълчание, цезарю, може да се предположи, че осъждаш моята постъпка. Предпочиташ, разбира се, да бях напоил с алкохол тези мизерни коренчета. Ето каква е твоята хуманност! От една страна, radix Valerianae^[6], от друга — homo sapiens serenissimus rex naturae^[7]! И ти избираш корените. Разбира се, че корените. И с каква цел? За Да поим с тази тинктура селяндурите, пейзаните, кметовете, които и без това са с притъпени нерви.

— Невинаги — възрази Вилчур.

— Винаги, махараджа. Наблюдавам ги от дълго време. Те са творения с чувствителност на амеби. Режеш им разни крайници, зашиваш им коремите, дупчиш им епидермата, а те — нито гък.

— Тежкият труд от детство ги е научил да търпят и да издържат на болка — каза Вилчур. — Приятелю, трябва да имаш предвид, че селските деца, още когато са по на няколко години, не стоят без работа. Често един такъв дребен малчуган може да носи товар, с какъвто ти не би отишъл надалеч. Ходят боси по стърнищата и по камъните. Привикват с горещините, със студовете и с лапавицата. Всичко това закалява.

— И притъпява, притъпява чувствителността, милорд. И не само физическата. Замислял ли си се някога, достопочтени Ескулап, над проблема за възприемането на явленията?… Това е проблемът за размерите на света. Размерите и богатствата. От какво се състои например светът на троскота, на обикновения троскот, който расте тук, под прозореца? Отвътре е повече или по-малко сочен, съдържа известни количества хранителни соли и вода, както и въздух плюс светлина. Това е всичко. Може да добавим също и момента на епилога: муцуната на кравата и няколко движения на долната й челюст. А сега виж какъв е твоят свят. Още в самите реални — lembarras dc richesse^[8] багри, звуци, изтънченост на вкуса и обонянието. Усет за движение, температура, положение по отношение на центъра на земята и осезанието, подпомагано от зрението — значи и форми! Освен това съзнание за време, пространство, промяна на околната среда, без да смятаме вече нуждите на троскота: глада, насищането, въздуха и светлината. С една дума — троскот плюс безкрайност. Безкрайност, разбира се, в перспективата на троскота. Ами целият духовен живот? Външният и вътрешният? Тук вече дори в перспективата на хората можем да говорим само за безкрайност. И така, маестро, има градация. Нали няма да оспорваш факта, че при теб и при Васил или пък при мен и теб способността за наблюдаване на явленията не е една и съща. Не се обиждай, darling, но моят свят в сравнение с твоя е толкова по-голям, колкото галактиката в сравнение с метеорита, или, ако искаш, колкото земното кълбо в сравнение с главичката на топлийка. Как да се оцени стойността на обикновения селяндурски мир? Къде да му намерим мястото върху дистанцията между троскота и мен?…

Вилчур поклати глава.

— Може да се лъжеш, приятелю.

— Мога, но предпочитам да не се лъжа.

— Невинаги човек не притежава онова, което не изразява или пък не умее да изрази. Не всеки може да конкретизира с думи своите мисли, чувства или възприятия.

Йемьол вдигна рамене.

— Ако се опрем на твоята хипотеза, можем да приемем, че троскотът, охлювът или зелката изпитват нечувано вълнение и са зашеметени от наслада, когато слушат концерта e-moll от Шопен. Не, darling. Извинявай, но не мога да приема твоята концепция. Позволи ми и занапред да се опирам на онова, което мога емпирично да проверя. Ако забия бодил на няколко сантиметра в най-меката част на тялото на някого, а този някой не издава, че е забелязал нито с глас, нито е израз на лицето, аз ще продължавам да твърдя, че той не е забелязал това. Ако на някого кажа на чист английски език: „Vous etes, mon cher, le plus representable cretin au monde“^[9], а той ми отговаря, че няма кибрит, аз ще се убедя, че не познава италианския език. Не мога да проверя по друг начин. Защо, мама му стара, трябва да търся друг начин? Ако един такъв селяндур излиза сутрин от къщата си и вижда пурпура на изгряващото слънце, драперията на падналата мъгла, леко развълнуваните житни поля и вместо да зине от възхищение, извика: „Прасетата пак са ровили в лука и са го направили на нищо!“, то прости ми, графе, но аз не виждам никакви доказателства, че той е забелязал изгрева на слънцето. Някакъв си тип от античния свят е казал, че човек е толкова пъти човек, колкото езици знае. Аз бих променил това: „Колкото по-голяма е способността на човека да забелязва явленията, толкова повече той е човек.“ Естествено само в такива случаи, когато наблюдението е основа за размисъл. Замисли се по тоя въпрос, dottore, и ще видиш, че съм прав.

По-нататъшните заключения на Йемьол бяха прекъснати от Васил, който се върна и донесе обещаната бутилка. От този миг цялото внимание на Йемьол се концентрира върху нея и той дори започна да подканя Вилчур вече да върви да огледа мащерката.

— Аз сам ще подредя останалото — уверяваше го той.

Когато Вилчур и Васил се озоваха на пътечката, която следваше брега на езерото, професорът запита:

— Е, за какво става дума?… С баща си ли имаш неприятности?

— Неприятности или приятни неща — каза Васил, като помисли малко, — защото още не знам със сигурност. Но татко напоследък нещо таи в себе си, мълчи и непрекъснато пътува.

— И какво от това?

— Ами точно това, че не знам — колебливо измърмори Васил.

— А защо се тревожиш? Пътува, има си работа и толкова.

Васил дълго мълча, като дъвчеше стрък трева.

— Може да е негова работа — обади се накрая той, — а може и да е моя. Татко още през великите пости спомена, че ми е време вече да се женя.

Вилчур се засмя.

— А ти не искаш ли?

— Защо да не искам. Ясно е, че като му дойде времето, всеки трябва да се ожени. Ама не така.

— Ами как? — попита Вилчур, който се забавляваше с прозрачната дипломация на Васил.

— Е, не така — баща ми да търси. Баща ми ще гледа да е богата и работна.

— А ти би искал да е бедна и да не е работна, така ли?

— А защо и за какво да работи? Малко ли жени има вкъщи? Като ядат хляб — да работят. А дали е бедна, или богата, какво ме интересува. Парите се печелят.

Професорът се наведе над склона на рова, гъсто обсипан с дребни виолетови цветчета.

— О, как само е цъфнала… Колко много има тук. Е, значи какво, какво мога да те посъветвам, как да ти помогна?

— Да беше поговорил с татко. Да ме остави на мира… Защото после, когато се заинати, няма начин да се оправим. А ако сега поговориш с него, може и да ме остави. Ще каже: „Няма да се бъркам, избери си сам по сърце…“

Имаше толкова много мащерка, че Вилчур приседна и започна с шепи да я къса и да я слага в кошницата.

— Е, добре — отговори той, след като размисли. — Ще поговоря с Прокоп. Ти сам знаеш, че ти желая доброто. Разбира се, всеки сам трябва да избере жена си — да му е по сърце. Прав си, че парите не носят щастие. Прав си… Ще поговоря с Прокоп.

Още същата вечер се удаде случай да изпълни обещанието си. Воденичарят, както правеше често, дойде в пристройката на приказки. Наистина разговорите се състояха главно в това, че както Вилчур, така и Прокоп мълчаха, а сред мълчанието от време на време се чуваше някаква забележка или новина — какво се е случило през деня, за хората, за различни работи в околността.

По едно време Вилчур попита:

— Прокоп, какво кроиш напоследък? Непрекъснато пътуваш и пътуваш, по цели дни те няма във воденицата. Всички направо се чудят.

Прокоп хитро погледна Вилчур и за да спечели време, започна много внимателно да си свива цигара. Бавно сипваше махорка на цигарена книжка, бавно и разстилаше равномерно с дебелите си пръсти, свиваше цигарата, лизна края на хартията, залепи я и я запали. Накрая се обади:

— Ами ей така, пътувам, за да погледам какво правят хората, как живеят. Какво от това, забранено ли е?

— Ясно е, че не е забранено, но внимавай да не би хората да си помислят нещо лошо.

— Че какво лошо може да си помислят?

— Кой знае. Ще се намерят и такива, които ще си помислят, че ходиш при някакво момиче.

Вилчур се засмя, но Прокоп се изплю, без да скрива своето огорчение.

— Пфу, не можеш да затвориш устата на хората. Не ми е сега до момичета. Пътник съм вече. Женските работи не са ми в ума.

— А ти може да търсиш момиче за някой друг? — лукаво попита Вилчур.

— И за кого да търся? Ти какво си мислиш — че съм изкуфял?

— Е, може да е за Васил.

Старият вдигна рамене.

— Какво, аз ли да търся вместо него? Да си търси сам. Той ще живее с нея, не аз.

— Правилно казваш, Прокоп. Но сега аз направо се чудя що за пътешествия правиш, какво подготвяш. Е, хайде признай.

Воденичарят го погледна изкосо и се усмихна.

— Много си любопитен, когато му дойде времето, ще разбереш. Всъщност става дума за това всичко да стане тайно от теб.

— От мен? — недоверчиво попита Вилчур.

— Ами от теб.

Не можа нито повече да изтръгне от Прокоп. Впрочем Вилчур не си и даде много труд, доволен от добрата за Васил новина, която му съобщи на другия ден сутринта. Не мислеше, че момчето ще я приеме толкова радостно. Очите на Васил блеснаха и той почервеня.

— Наистина ли татко каза, че не иска да се меси и че аз трябва сам да си търси жена?

— Наистина. Каза: „Няма аз да живея с нея, а той. Нека сам си я избере.“

Васил се замисли и поклати глава.

— Ето, мъдър е баща ми. Ненапразно е живял толкова години на тоя свят.

И от този момент той започна да изпитва към баща си не само още по-голямо уважение и още по-голяма привързаност, но и някакво ново чувство, искрено и дълбоко. Васил всъщност все още нямаше някакви конкретни планове за бъдещето си. Донка наистина му се бе харесала от пръв поглед и с всеки изминал ден все повече му харесваше. Но много амбициозен по природа, той се страхуваше да прави каквито и да било планове, поне дотогава, докато не бъде сигурен, че по пътя на тяхното изпълнение няма да се сблъска с решителната съпротива на баща си или с подигравките на Донка.

По държанието й той никак не можеше да отгатне как би се отнесла към него, ако започнеше явно да се върти около нея. Момичето беше весело, живо като малко кученце; когато един или друг младеж й казваше някаква шега или нещо ласкателно — с всички беше еднакво любезна, на всички еднакво мило се усмихваше. С нея човек никак не можеше да бъде сигурен. Много пъти въпросът дали някой от тези младежи не й се харесва, беше на езика му, но всеки път замълчаваше. Страхуваше се да не чуе отговор, който не искаше да чуе, страхуваше се да не би Донка да е оставила в града някакво момче, за което си мисли. И точно затова той не можеше да стигне до едно вътрешно решение. Дори ясно да си каже: нито една не ми се харесва толкова, колкото нея и нито една не искам толкова много за жена. Имаше и други съмнения: дали такова интелигентно и образовано момиче от града, почти госпожица, ще пожелае да се ожени за такова просто селско момче, което не е ходило по градовете и не знае как да се държи. От вниманието на Васил не убягна фактът, че преди няколко седмици, когато селският писар Латошик мина край воденицата и се отби, тя сложи копринена забрадка на главата си и разговаря с него по друг начин и повече се смееше; Латошик пък уж се беше отбил за малко, а остана чак до залез-слънце.

Тогава на Васил му хрумна да изсипе отгоре през отвора с капака чувал трици върху главата на Латошик, който седеше с Донка на пезула до воденицата. Все пак не го направи, въпреки че после можеше да обясни, че го е направил, без да иска. Не го направи, защото сърцето му се сви, когато предположи: „Ами ако, ако харесва Латошик?“ Тогава и десет чувала, дори и дебела тояга нямаше да помогнат. Господин Латошик, макар и скромен чиновник, беше завършил училище, умееше добре да се изразява и в празник, и в делник ходеше с яка и връзка, а и на парфюм ухаеше.

След като Латошик си отиде, Васил внимателно наблюдаваше Донка, мъчеше се да разбере дали, след като беше ухажвана от такъв елегантен кавалер, ще промени отношението си към него. Но Донка с нищо не се промени. Само свали копринената забрадка от главата си.

За пръв път в живота на Васил женската природа му се стори пълна с дълбоки тайни и засади.

Но нищо не можеше да се направи. От друга страна, Васил си даваше сметка за своите собствени качества. Знаеше, че не една девойка от околността с готовност би се оженила за него, и то не само защото щеше да наследи от баща си воденицата, цялото стопанство и, както всички казваха, много спестени пари, но и защото имаха за него много добро мнение. Не тичаше по фусти, нито по кръчмите, познаваше работата си, ходеше чисто облечен, беше строен, минаваше за хубав и никой все още не беше казвал за него, че е нескопосан или глупав.

Затова, като разсъждаваше, той имаше предвид и своите предимства, а не само недостатъците си. И сега, когато разбра от Вилчур, че баща му няма никакви конкретни намерения за неговото бъдеще и че не смята да си избира снахата, усети, че позициите му са много по-силни. В резултат на това чувство стигна до непреклонното убеждение, че не може да живее без тази именно девойка. През целия ден, докато работеше, съставяше в главата си план как да пристъпи към Донка, как да започне разговора, какво да й каже. Вечерта, когато вече се беше преоблякъл, целият план беше съставен и щом се озоваха с Донка пред къщата, той сякаш случайно й предложи:

— Приготвил съм въдиците за риболов. Ще дойдеш ли с мен да ги поставим с лодката на горния край на езерата?

Докато говореше, не гледаше в очите й, сякаш се страхуваше, че в погледа му тя ще прочете колко необикновено е това привидно обичайно предложение. Донка обаче явно нищо не подозираше, защото веднага се съгласи.

— Ей сега — каза тя. — Ще взема само старите обувки.

— Ама побързай — викна подире й, — защото най-добре се залагат на залез.

— Добре, добре — обади се тя вече от пруста. — Чакай минутка.

— Отивам при лодката, ще изгреба водата — провикна се Васил.

Искаше да спечели време и тръгна към езерото. Лодката наистина малко пропускаше и трябваше с черпака да изгребе водата от дъното, после да я спусне към брега, да сложи на носа й въдиците и стръвта много внимателно, че да не се заплетат вървите и куките. Едва свърши всичко това и Донка дойде. В розовата си басмена рокля на червени цветчета, богато набрана в талията, с бяла якичка, закопчана под шията, тя изглеждаше толкова хубава, че Васил предпочиташе изобщо да не я гледа.

„Всичко се обърка в главата ми — помисли си той — и нищо умно няма да кажа.“

Лодката бързо се плъзна по пясъка — веслата потънаха във водата. Над гората висеше големият червен диск на слънцето, докосвайки с края си короните на най-високите дървета. По леко набраздената повърхност на езерото пурпурни пръски бележеха слънчевия път върху фона на бледозеленото отражение на небето.

— Сигурно ще кълве — обади се Васил при третия или четвъртия удар на веслата.

— Какво казваш? — сепна се тя.

— Казвам, че рибата ще кълве добре. Такова е времето. Миналата година хванах щука. Такава една — цял метър.

— А много ли ги има тук?

— Сигурно не са малко. Рибата е много, затова и щуките са много.

Разговорът секна. Васил трескаво търсеше тема. Накрая се обади:

— На Шимон от Кожитки кравата умряла днес. Хубава крава беше. И умря.

— А защо? — доста безразлично попита Донка.

— Кой знае. Трябва да е изяла нещо, дето не трябва.

Отново се възцари мълчание. Този път обаче на Васил нищо не му дойде наум и той започна да тананика под носа си някаква песен. Така стигнаха до отсрещния бряг. Тук корените на елите като объркани черни въжета потъваха във водата. Брегът се спускаше стръмно и недалече от него започваше вече дълбокото. Васил грижливо и ловко прикрепяше към дългото въже отделните въдици, после започна внимателно да ги пуска една след друга във водата. Краят на въжето стегна за якия корен, направи голям възел и работата приключи. Изтри ръце, огледа се и каза:

— Да бяхме поседнали на брега, а? Времето е толкова хубаво и цветята миришат…

— Ами да поседнем — каза весело тя. — Можем да видим коя как кълве.

Привързаха лодката и излязоха на брега. Между елите растеше гъста висока трева. На тая страна на езерото не караха нито добитък, нито свини, нито коне за през нощта. Седнаха един до друг и тъкмо Васил си блъскаше главата как да започне, когато Донка попита:

— А твоят баща още не се е върнал. Къде пътува така?

Васил се хвана като удавник за сламка за тази появила се възможност.

— Именно — каза той. — И аз не знам къде ходи. На никого нищо не казва. До вчера дори се страхувах.

Донка се учуди:

— Страхуваше се? Защо?

— Ами така. Не знаех за какво пътува. Та какви ли не мисли ми минаваха през главата.

— А сега знаеш ли защо?

— Сега не знам. Но знам, че не се отнася за мен.

— Как така — не се отнася за теб? А защо е трябвало да се отнася?

Васил с разперени пръсти ровеше тревата й толкова внимателно се вглеждаше в нея, сякаш ставаше въпрос да се реши някаква важна и неотложна задача.

— Ти виждаш, Донке, аз съм вече на години. Татко някога беше споменал, че ми е време да се женя. Та сега, като започна да пътува из околността. Помислих си, че може да ми търси жена. Ходи насам-натам, за да си избере снаха.

Донка се засмя.

— Как така? Да търси? Срещне някоя по пътя и гледа — става ли за твоя жена, или не? Ама че весело…

— Съвсем не — застъпи се за баща си Васил. — Нали познава най-различни хора. Знае, че този или онзи има дъщеря. Трябва да види къщовница ли е. Хубава ли е, добра стопанка ли е, дали е здрава и всичко останало. Отбива се уж случайно, на разговор, и оглежда. Всички правят така. Такъв е обичаят.

Донка се развесели. Очите й искряха и усмивка разтегли устните й.

— Е и какво? — запита тя, накланяйки кокетно глава. — Сгледал ли е нещо за теб?

— Не е сгледал, защото не за сгледа става дума. Имал си някакви свои работи.

— А ти, горкичкият, си толкова разтревожен — кикотеше се Донка, която продължаваше да е в добро настроение.

Васил мрачно каза:

— А на теб, Донке, само едно ти е в главата: да ми се подиграваш.

— Съвсем не ти се подигравам — изведнъж стана сериозна тя. — Ами просто ми е весело.

— Тогава защо казваш, че трябва да се тревожа? Нали знаеш, че се радвам.

— Съвсем не знам, че се радваш. Откъде мога да знам? Седиш тъжен, забил си очи в тревата, откъде да знам, че се радваш?

Васил се окашля няколко пъти и я погледна под око.

— Радвам се, защото ми мина страхът, че баща ми ще избере момиче, което не ми е по сърце. Сама разсъди — ако теб например те насилват за момък, който не ти харесва, а?

Донка леко сви рамене.

— Е, кой ли ще ме иска и не това ми е сега в ума.

Васил отново помръкна.

— Защото в града сигурно си оставила някого, който ти се харесва.

— Никого не съм оставила.

— Никого? — запита недоверчиво той. — А може и да е така. Защото общинският писар, господин Латошик, толкова ти се харесваше. То се знае, носи зелена връзка, от него лъха на парфюм.

Донка настръхна като котка.

— И какво като лъха. Да не би аз да не съм мирисала парфюм.

— Но все пак си сложи копринена забрадка.

— А какво от това, да не би да е забранено да си слагам забрадка.

— Разбира се, че не е забранено. Защо не? Особено когато има за кого.

— Гостът си е гост. А този писар е даже кривоглед.

— Кривоглед-некривоглед — забеляза Васил, — ама всички жени тичат след него.

— Може и всичките, но не и аз. А ти, Василе, какво си се заловил с него? Даже и да ми се харесва, нали теб не те засяга.

Васил направи с пръст голяма дупка в тревата, преди да отговори:

— Ако не ме засягаше, нищо нямаше да ти кажа. Ясно е — засяга ме.

— Не разбирам — защо е толкова важно за теб — с невинно личице попита Донка.

— Ясно е, че е важно.

— А защо?

Васил сведе глава и мрачно отговори:

— Защото ти, Донке, много ми харесваш.

— Аз? — извика тя, колкото може по-учудено.

— Разбира се, че ти — измърмори Васил.

— Божичко мили, какво си харесал у мен!

— Не знам какво. Откъде да знам… Всичко ми харесва.

— Е, ти се шегуваш с мен — засмя се тя свободно.

Васил се изчерви.

— Какви ти шеги — почти злобно каза той, — щом като искам да се оженя за теб? Женитбата не е шега.

— Ти — за мен? — почти шепнешком каза тя. — Не мога да повярвам.

Васил нетърпеливо махна с ръка.

— Ето ти тебе и разговор с жени. Казвам й ясно, а тя не вярва. Татко е прав — много трудно е с жените. Да бях казал на един мъж: искам да се оженя за теб, той веднага човешки щеше да отговори: да или не.

Донка високо и продължително се смя.

— Ех, Василе, Василе, за мъж ще се жениш. Какви ги приказваш!

Превиваше се от смях. Обхванала колене, скрила лице в тях, не преставаше да се смее. Дори когато млъкна, не вдигна глава.

Васил запита:

— Та какво ще стане с нас?

Понеже тя не отговори, той отново попита:

— Донке, е, какво?…

Нейното продължително мълчание изпълни сърцето му с горчивина и той заговори сякаш на себе си:

— Знам си аз, че не съм ти по вкуса… Аз съм прост селянин, а ти си образована госпожица. И от града… Ясно, по-приятно е да живееш в града. Който е вкусил от живота в града, не харесва селото… Макар че с професора например с точно обратното, а той не е кой да е. Човек разумен, опитен. Но ти си друго нещо, да, ще намериш по-добър от мен, и то не един. Насила хубост не става. Знаех си аз, знаех си, че няма да ме искаш.

Гласът му трепна и млъкна. След малко се обади, сякаш се примири:

— Какво пък, мислех си, не е грях да попитам.

Отново настъпи мълчание. От горния край на езерото до реката се разнесе първото жабешко крякане. Слънцето вече се беше скрило напълно. Откъм ливадите повя хлад.

Донка стана и каза тихо:

— Късно е вече. Време е да се прибираме.

След признанието на Васил я обзе кратка радост, а после я обхвана внезапна тъга. Разбра, че това момче, което толкова много й харесваше, никога не може да й стане мъж. Уплаши я дори мисълта, че старият Прокоп, щом разбере всичко това, ще й каже, че е неблагодарна. Той я е прибрал под покрива си, а тя за отплата завъртяла главата на сина му. Защото в края на краищата не можеше да крие от себе си, че още от начало правеше всичко, за да се хареса на Васил. А родителите му щяха да помислят, че го е правила, за да спипа богат мъж… Може и да е вярно това, което казваше Васил, че баща му не иска да се меси в избора на снахата, но сигурно никога няма да се съгласи снаха да бъде едно бедно сираче, бедната роднина, която беше прибрал по милост.

Бавно слизаше към лодката. Вече на самия бряг се обърна и видя Васил точно зад гърба си. Беше блед и тя никога не беше го виждала е толкова тъжно изражение на лицето.

Неочаквано за самата нея поривисто метна ръце на шията му и притисна устни в неговите. Почувствува как я прегръщат силно и все по-силно неговите ръце, как я вдигат нагоре така, че тя едва докосва с пръсти тревата.

Внезапен плисък на водата ги накара да се опомнят. Най-близката заложена тапа потъваше и се подаваше, на повърхността, развълнувана от бурните движения на риба, която беше глътнала въдицата.

— Трябва да е някоя голяма — каза Васил, но не се и помръдна от мястото си и не отслаби прегръдката.

— Хайде, пусни ме вече — обади се Донка тихо.

В отговор той я прегърна още по-силно и каза:

— Виждаш ли каква си ти. А аз вече мислех, че не ме обичаш и ми беше толкова тежко на сърцето.

— Обичам те, Василе, много те обичам, но каква полза от това за нас двамата?

Тон се засмя.

— Каква полза? Каква полза ли? Ще се вземем, ще станеш моя жена и никой друг на тоя свят няма да бъде по-добре от нас.

Тя тъжно поклати глава:

— Не, Василе. Не мога да ти бъда жена. Баща ти никога няма да се съгласи.

— Няма да се съгласи ли? Защо? Нали той сам е казал, че това е моя работа. Сам е казал на професора. Защо сега трябва да не се съгласява?

— Защото съм бедна.

— Е и какво от това? — възрази Васил, сега вече не толкова уверено. — Това, което имам, е достатъчно за нас двамата.

— Да, но твоите родители ще искат за теб жена със зестра.

— А аз никоя друга не искам — поривисто извика той. — Или ти, или никоя. Вече съм голям, не съм дете и имам право сам да си избера жена, каквато искам. Това е. А ако на баща ми не се харесва, нямам нужда от неговото благоволение. Здрав съм, силен съм, сам ще си изкарвам хляба. Светът не е малък, нали?…

— Какво говориш, Василе! — въздъхна Донка. — Ти самият знаеш, че нищо няма да направиш против волята на баща си.

Васил се навъси. Наистина неговото отношение към баща му се изграждаше на основата на пълно подчинение и макар че внезапният порив го накара да си помисли, че може да се разбунтува против баща си, знаеше, че няма да може да го направи, че ако се стигне дотам, все пак ще се подчини на неговата воля.

— Така или инак — каза той, — първо трябва да попитам, татко. Веднъж да каже на професора, че това е моя работа, а после да ми забранява да избера по сърце, не — това главата ми не го побира.

— Защото и наум не му е дошло, че можеш да избереш толкова бедна като мен. А колкото за питането, по-добре не питай.

— Че защо да не питам?

— Защото аз, нещастната, какво ще правя тогава? Твоят баща ще ме изгони от къщата, ще ме нарече неблагодарница, ще каже, че така му се отплащам за неговата добрина. Не, Василе, по-добре недей да питаш.

Връщаха се към къщи в мрачно настроение. Васил мълчаливо и бавно гребеше. Но той нито за миг не искаше да се примири като Донка. Наистина, ако кажеше на баща си за своето намерение да се ожени за Донка, можеше да предизвика неговия гняв и този гняв да се насочи именно към Донка. Васил не можеше да я излага на подобно нещо. Трябваше да се измисли такъв начин за уреждане на въпроса, че в никакъв случай Донка да не бъде застрашена. Начинът беше само един: преди да каже нещо конкретно на баща си, да подразбере какво е мнението му. В случая, разбира се, Васил не можеше да разчита на собствените си сили и пак реши да прибегне до помощта на професора.

Докато завързваше лодката за кола, той каза на Донка:

— Ще видиш, че всичко ще се уреди. Най-важното е — сега вече знам, че ме харесваш.

— Както никого другиго — едва чуто прошепна тя.

Той отново поиска да я прегърне, но точно в тоя момент на мостчето се показа рижият Виталис.

— Донке, ще дойдеш ли с мен тая вечер в Радолишки? Днес е събота, ще има и кино.

— По-добре да не ходим — каза след кратко колебание тя.

Той обаче настоява, докато тя се съгласи.