Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (16)

Шестнадесета глава

Веднага щом отгласът от мотора, който се отдалечаваше, се стопи в шума на дъжда, а по брезите, насадени край пътя, угаснаха и последните отблясъци от фаровете, Луця каза:

— Сега ще ви приготвя стаята на професора.

— Може ли да ви помогна? — попита плахо Колски.

— Не. Благодаря — отговори тя твърдо и хладно. — Мога и сама.

— Ще ви преча ли, ако присъствам?

— Ах, все ми е едно.

Докато тя затваряше вратата, Колски каза:

— Не мислех, че сте се настанили толкова добре. Та това е истинска болница. А какво има в онази стая?

— Там лежат болни — кратко отговори Луця.

Новата тема на разговор не промени ледената атмосфера и Колски попита:

— Изглежда, вие сте ми много сърдита. Озлобена сте, защото убедих професора да замине.

— Лъжете се. Не изпитвам никаква злоба.

— Значи не можете да ми простите, че останах тук. Но моля ви, вярвайте ми, професорът го поиска.

— Зная, той ми каза. Каза ми също, че толкова много сте се изплашили от перспективата да останете тук, че с всички сили сте се борили против това.

— Много добре знаете защо. Страхувах се, че вие ще бъдете недоволна. Не исках да се натрапвам. Да остана тук и да ме смятате за подлец.

— Кой ви е казал, че ви смятам за подлец?

— Ако беше иначе — каза той тихо, — отдавна щяхте да ми разрешите да дойда.

— Това е друго — отговори след малко тя. — Но щом като вече сте тук… Ще имам възможност да ви окажа гостоприемство — тази стара полска добродетел.

Смущението на Колски обхвана и нея и вече в малко по-добро настроение започна да му приготвя леглото. Извади от чекмеджето пижамата на Вилчур и се засмя.

— В нея ще бъдете като в скафандър. Мога да ви дам моята, но в нея няма пък да се поберете. Божичко, колко грижи ми създавате! Е, а сега лека нощ! Пациентите ми идват рано и невинаги пазят тишина. Не ви остава много време за почивка.

Луця му подаде ръка, която Колски целуна, и излезе. Известно време чуваше как тя ходи из съседната стая. После настъпи тишина. Той се съблече и легна. Заспа почти веднага, въпреки че вместо мек дюшек имаше обикновен сламеник.

Наистина още в седем часа сутринта го събуди отглас от разговор под прозореца. Сепна се и седна в леглото. Тези хора навън, които явно бяха свикнали да се провикват в гората, приказваха необичайно високо. Погледна през прозореца. Дъждът беше престанал, но небето все още беше покрито със сивия кожух на облаците. Легна и се опита да заспи отново. Но наблизо в преддверието започна да плаче някакво пеленаче, а по-отдалеч, вероятно откъм амбулаторията, в която беше през нощта, се разнесе страшен писък на жена. Сигурно Луця превързваше някаква болезнена рана.

Вчера бе казал на Луця, че се възхищава от болницата. Не беше казал истината. Пустото мрачно преддверие, обикновеният под, малките разкривени селски прозорци правеха, потискащо впечатление. Сърцето му се свиваше при мисълта, че тя доброволно се беше осъдила на такъв примитивен живот, беше се отказала от всички удобства на цивилизацията, от всички удоволствия, които създава една културна среда. В тази глуха провинция не можеше да има нито театър, нито библиотеки, нито хора на нейното културно равнище и със същите широки интереси.

Сега той огледа стаята. Прости мебели, сковани от чамови дъски, голи стени, украсени тук-там с евтини ковьори. Оттатък прозореца — сив, мрачен ден и шляпане на нечии нозе в калта. Досадният монотонен плач на пеленачето в съседната стая.

Всичко това потискаше, изпълваше с апатия, сломяваше енергията. И беше тъжно — най-вече тъжно.

Започна бавно да се облича. На тенекиения умивалник намери всичко необходимо за бръснене, до него две ведра с вода. Водата беше зеленикава и на Колски му се стори, че мирише на риба и на водорасли.

„Горката Луця — мислеше си той, — горката Луця!…“ Когато се облече, оправи леглото колкото можеше по-добре и излезе в преддверието. Там го удари миризма на спарени и мокри дрехи. На пейките до стените седяха около двадесет души, жени и мъже. Няколко мръсни деца си играеха на пода. Излезе на терасата. И тук по пейките седяха селяни. На просторния двор пред терасата имаше няколко бедни каручки, в които бяха впрегнати дребни коремести кончета. Малко по-ниско в долчинката се виждаха воденичарските постройки. Наоколо простираше тъжен еднообразен изглед чак до дърветата с полуокапали листа на пътя.

Той обиколи постройката, внимателно стъпвайки по нахвърляните в локвите камъни. Тук поне беше по-сухо. Намери утъпкана пътека, която водеше към езерото. Стигна до него и дълго стоя, гледайки гладката повърхност на водата, по която лениво и едва доловимо се движеха някакви тревички, пожълтели листа и малки клончета.

Горката Луця — мислеше си Колски. — Да затвори живота си тук, сред всичко това. В тази безнадеждност, в тази всекидневна сивота.

С натежала крачка той се върна вкъщи. Сети се, че трябва да й помогне да приема пациентите. Почука на вратата на амбулаторията и влезе. Някаква селянка седеше на стол, отметнала глава. Един поглед на Колски беше достатъчен, за да разбере, че тя страда от трахома. Луця, наведена над нея, й чистеше очите. Без да прекъсва работата си, тя погледна към Колски и каза:

— Вече сте станали? Събудиха ви, нали? Идете в моята стая, там е приготвена закуска за вас.

— Благодаря ви. Не съм гладен. Бих искал да ви помогна. По-късно ще имам време за закуска.

— Не, не — възрази тя. — Най-напред се подкрепете.

В стаята влезе Донка с бяла престилка и Луця се обърна към нея:

— Донке, заведи господин доктора в моята стая. Госпожицата е моя асистентка — усмихна се Луця, — казва се Донка.

Колски подаде ръка и каза името си.

На вид стаята на Луця бе по-добра от спалнята на професора. Беше по-малка, но си личеше, че в нея живее жена. На малката маса, на скрина и на прозореца имаше борови клонки с шишарки в гърненца. По стените бяха закачени бродирани пешкири, шедьоври на пациентките на Луця очевидно, а също и снимки в скромни черни рамки. Сред тях откри и своята и забеляза с тъга, че е сложена встрани. Точно в средата имаше голяма снимка на професор Вилчур.

— Господин докторе, вие може би предпочитате млякото топло? — попита Донка.

— Не, благодаря. Предпочитам го студено.

— Тогава да ви е сладко. — Донка кимна и излезе. Закуската беше сложена на бяла конопена покривка.

Нямаше много неща: голямо гърне с мляко, емайлирано канче, парче черен хляб, нож, масленица. Наистина не беше гладен и изпи само две канчета мляко, а след това се върна в амбулаторията. Като го видя, Луця каза:

— До вратата е закачена престилката на професора. Бързо я слагайте, защото този младеж тъкмо има нужда от вас — и добави на латински: — Сигурна съм, че има възпаление на апендикса. Не знам само дали се налага да бъде опериран.

На дългата тясна маса лежеше петнадесет-шестнадесет годишно момче и тихо стенеше.

— Сега ще видим — каза вече със своя „служебен“ глас Колски.

Диагнозата беше точна. Наистина ставаше дума за възпаление на апендикса. Термометърът показваше 38,5°. Силните болки в слабините и в дъното на коремната кухина говореха, че не бива да се бавят. Прехвърлиха болния в операционната.

— Помощта на Донка достатъчна ли е? — запита Луця. — Донка неведнъж е асистирала при операции.

Колски погледна момичето нерешително.

— Понеже не познавам тукашните условия, този път бих предпочел…

— Добре. Донка ще подготви всичко, а след това ще дойда аз. През това време ще извадя зъба на този човечец, който се превива от болки.

Луця посочи болния с глава.

Колски се учуди:

— Как? Значи вие тук сте принудена да работите и като зъболекарка.

— Ех — засмя се тя. — Като всякаква. Най-близкият зъболекар живее на тридесет километра оттук.

След двадесет минути тя отново се появи и той пристъпи към операцията, проклинайки наум някаква закъсняла есенна муха, която го нападаше непрекъснато.

„Отвратително — мислеше си той. — Да се прави операция при такива условия. Та тук всеки момент върху откритата рана може да кацне муха.“

Луця сякаш отгатна мисълта му и каза:

— Мухите тук са ужасна напаст. Не можете да си представите колко е трудно да ги гоня от стаята през лятото. Сякаш проникват през стените.

— От гледна точка на антисептиката това не е най-безопасното — забеляза Колски.

— Да, но нищо не може да се направи.

Можеше да се направи нещо — а именно — Луця да се махне оттук. Репликата беше на езика му, но той все пак се сдържа навреме.

— Въпреки това досега не сме имали, слава богу, случаи на инфекция и всички операции бяха сполучливи.

И тази излезе сполучлива. Благодарение на помощта на Колски всички пациенти бяха прегледани до четири часа. Затова за доктор Павлицки, който пристигна няколко минути по-късно, нямаше никаква работа и той на шега започна да упреква Колски, че му е отнел хляба. По време на чая разговаряха дълго, като Павлицки разпитваше Колски за отношенията във варшавските лекарски среди, за новите методи на лечение на някои болести и накрая за Добранецки и за неговото състояние. Тъй като той не знаеше за конфликта между Добранецки и Вилчур, прие новината за заминаването на професора във Варшава като нещо напълно естествено. Дори предположи:

— Кой знае дали там в столицата няма да склонят професора да се върне завинаги. Искрено казано, за обществото не е много полезно, че един такъв знаменит учен е ограничил своето поле на действие до тази глуха провинция.

Луця кимна:

— Точно така. Професорът е направил толкова много за човечеството, че има право да помисли и за себе си. А тук той се чувствува най-добре.

След като Павлицки си отиде, Колски отбеляза:

— Струва ми се, че никак не е сигурно това, което толкова убедено твърдите.

— Че професорът се чувствува най-добре тук?

— Именно — кимна Колски. — По влияние на своето огорчение той напусна Варшава. И наистина не бих се учудил, ако сега го задържат там.

Луця се усмихна:

— Много малко го познавате, щом като говорите така. Обзалагам се, че той ще замине от Варшава веднага след операцията. Няма да остане нито ден повече, отколкото се налага.

Колски се замисли и след дълго мълчание се обади.

— Имате право може би. Може би. Това може да се обясни с възрастта на професора. Но вие? Сега, когато виждам цялата тази среда, всички условия на работа и тъжното сиво всекидневие, което цари, не мога да разбера как издържате тук, Луця.

— Тук съвсем не е толкова зле — сви рамене тя.

— Тук всичко ми напомня — замислено каза той — преддверие на нирвана. Портал на гробище. Тук всичко замира в тишина, която затлачва — ленива, продължителна, еднообразна тишина. Не, моля ви, не мислете, че искам да ви наплаша, че искам да се отвратите от всичко това. Ни най-малко. Струва ми се само, че да остави човек тук своите най-млади сили, най-хубавите години от живота си, е едно неразбираемо разхищение.

— Вие забравяте едно, господин Колски, че има чувства, които могат да превърнат сивата монотонност в колоритна приказка. И те могат да променят онова, което вие наричате тъга и безнадеждна тишина в светла радост.

— Естествено, разбирам.

— Не разбирате. Само този, който е способен на това, може да разбере и да изживее сам такава радост, която да го удовлетвори и успокои. Ще ви посоча мерило. Вие например способен ли сте за своята любима да се откажете от Варшава, от кариерата, от парите, от радостите и развлеченията и да живеете в глухата провинция, тук например.

Колски усети, че кръв напира в сърцето му. Каза:

— Способен съм.

Тя поклати глава.

— Не вярвам.

Той я погледна право в очите и каза, наблягайки на думите:

— Опитайте. Кажете ми само една дума. Една дума. Една ваша дума е достатъчна.

Луця се смути. Не очакваше такъв отговор. По-скоро очакваше някакво обстойно заключение, подкрепено с рационална аргументация, обяснения в стила на неговите разбирания от времето, когато тя беше във Варшава. Знаеше, че той казва истината, че наистина беше способен да остане заради нея и че нямаше да оттегли думите си. Разбира се, тя нямаше намерение да се възползва, но беше трогната от всичко, което й каза, и от промяната, която бе станала с него. Едва сега забеляза бръчките около очите му, изпитите му страни и многото бели коси на слепоочията. Тревогите, които разчиташе в писмата, бяха оставили следи по лицето му. Не само по лицето, но и в душата. Горкият, сигурно беше имал тежки преживявания.

И изведнъж Луця стигна до убеждението, че трябва, че е длъжна да го възнагради някак за страданията, че била доста остра и безразлична, че бе отплащала за неговата наистина голяма любов, защото само голямата любов е способна на жертви, с равнодушие и съзнателно бе избягвала да се вглъбява в душевните му преживявания. А знаеше, че може да намали тревогите му и да облекчи неговите страдания, без да дава нещо повече от една топла дума, сърдечен поглед, благосклонен интерес.

Леко сложи ръка на рамото му и каза:

— Господин Колски. Вие знаете, че няма да я кажа тази дума, че не мога да я кажа. Но моля ви, повярвайте ми, че много високо ценя вашите чувства и че както виждам, досега не съм оценила тяхната стойност.

Взе ръката й и притисна устни към нея.

— Искам също да знаете, че ви смятам за много близък, че вашите проблеми, тъги и радости силно ме засягат и че вие винаги можете да бъдете сигурен в моето искрено, дълбоко и нежно приятелство.

След този разговор отношенията между Луця и Колски много се промениха. Станаха искрени и по-непосредствени. Цели дни прекарваха заедно, тъй като Йемьол, който по-рано дълго разговаряше с Вилчур в болницата сега, по време на отсъствието му, идваше само за през нощта. Повечето време прекарваше в градчето, в кръчмата или във воденицата, тъй като напоследък се беше сприятелил с Прокоп за ужас на цялото семейство. На стари години Прокоп започна да надига от време на време бутилката. Наистина не пиеше колкото Йемьол, но и това не радваше нито съпругата му, нито останалите жени в семейството. Новината донесе Донка и Луця искрено се разсмя, разказвайки на Колски за тревогите на жените във воденицата. Тя самата не смяташе тази заплаха за страшна, затова пък Колски се шегуваше:

— Фактът не бива да се омаловажава. Да не забравяме нашия праотец Ной, който се заловил за виното на преклонна възраст.

Минали бяха три дни от заминаването на Вилчур и Луця започна да се тревожи.

— Страхувам се да не му е случило нещо лошо — казваше тя на Донка.

Пред Колски от деликатност не издаваше опасенията си. Бе решила обаче, ако професорът не се обади на следния ден, да телеграфира във Варшава. Но точно на другия ден сутринта Васил се върна от Радолишки и донесе писмо, адресирано от ръката на Вилчур, а пощенският печат бе от Вилно, не от Варшава. Учудена, Луця отвори илика. Професорът пишеше:

 

„Скъпа Луця! На връщане от Варшава се отбих във Вилно. Във връзка, с някои работи трябва да остана няколко дена. А може и повече. Тъй като Ранцевич не е против доктор Колски да остане по-дълго при мен, аз ще му бъда много благодарен за помощта и за това, че ще ме замества. Мисля, че той ще сметне престоя си в нашата болница за почивка. Много ми беше приятно, когато научих, че във Варшава имат отлично мнение за него. Същото каквото и аз винаги съм имал. Енергичен момък. Сигурен съм, че мой отличен заместник. Във Вилно живея у колегата Рушевич, който ме лекува след инцидента с кучето. Тук ми е удобно и приятно. Затова не се учудвайте, моля ви, че не бързам да се върна. Поздравете всички, а на вас целувам ръка.

Рафал Вилчур“

Отдолу имаше post scriptum:

„Оперирах господин Добранецки лично. Операцията беше много сполучлива. Пациентът ще живее.“

За Луця писмото на Вилчур беше истинска изненада. Трябваше да го прочете няколко пъти, но пак не разбра какво се е случило. Най-напред я изненада новината за непредвиденото намерение на Вилчур да остане във Вилно. Само болест можеше да го накара да постъпи така. Но и това не съответстваше на другото още по-странно съобщение: професорът ясно пишеше, че той лично оперирал Добранецки. Това означаваше, че някой е успял да отстрани треперенето на лявата му ръка. На Луця всичко й изглеждаше безкрайно тайнствено. Щом като беше поискал от Ранцевич разрешение да задържи Колски, то сигурно предварително е знаел още във Варшава, че няма да се върне веднага и че ще остане няколко дена във Вилно: Но ако беше здрав, какво тогава би могло да го накара да остане в града? Само семейни проблеми можеха да му повлияят. Дали пък не е пристигнала дъщеря му, или зет му? Но тогава защо не споменаваше нищо?

Луця се губеше в догадки. Най-после се реши да попита Йемьол какво мисли той. Допускаше, че професорът, преди заминаването, може да му е говорил за някои свои тайни планове.

Но Йемьол нищо не знаеше. Той прочете писмото и сви рамене.

— Щом във Вилно толкова го привлича нещо, той явно се е запознал с някакво момиче, докато се лекуваше — каза той.

— Глупости приказвате — недоволно отвърна Луця.

— Защото, знаете ли — с невъзмутимо самочувствие продължи Йемьол, — ако ставаше въпрос за мен, можете да бъдете сигурна, че ще затъна някъде по пътя, за да открия някаква изключително съблазнителна кръчма. Но той не се кланя на Бакхус. А вие сигурно знаете, че само. Бакхус и Венера управляват този свят. Е, да добавим и Меркурий. Тогава сама съдете на кого от двамата дължим лекомислената авантюра на нашия приятел.

Разбира се, тя нито за миг не прие сериозно нелепите внушения на Йемьол и се реши да поговори с Колски. Това направи много лесно, защото при един удобен случаи му показа писмото на професора, което съдържаше толкова ласкави думи за него.

— Господин Колски, аз, откровено казано, не трябва да ви давам писмото. Вие още повече ще се възгордеете — шегуваше се тя. — Но тук имате нещо като разрешение за отпуск, затова прочетете го.

Наистина суперлативите на Вилчур малко смутиха Колски. А за операцията той каза:

— Не виждам нищо чудно в това. Такива операции могат да се извършат и с една ръка, ако други двама помагат умело. Там не липсват хирурзи, които са работили с професора и по-рано. Не искам да се хваля, но и аз съм му асистирал неведнъж и знаех добре и много точно какво означава всяко негово движение или какво ми нарежда да правя. А що се отнася до Вилно, смятам; че той просто иска да си отпочине. Може би там има някаква възможност да издейства субсидии за своята болница. Впрочем всеки човек си има свои лични проблеми, за които не уведомява дори своите близки.

— Не смятате ли, че трябва да му пиша до Вилно?

Колски направи колебливо движение с ръка.

— Мисля, че по-добре, не.

— Защо?

— Защото, ако професорът очакваше писмо от вас, щеше да ви даде адреса на лекаря, у когото е отседнал. Вие знаете ли какъв е адресът му?

— Не — отвърна Луця. — Но мога да го намеря много лесно. Впрочем аз зная в коя болница работи доктор Рушевич.

— Аз все пак мисля, че професорът не чака писмо от вас. В противен случай нямаше да пропусне адреса. Професорът никога нищо не забравя.

— Вярно — призна Луця и въпросът бе уреден по този начин.

Престоят на Колски наистина можеше да се сметне за отпуск. Преди всичко — времето се оправи. Дъждовете престанаха, а първите студове стегнаха разкаляните пътища и пътеки. Сега те можеха да се разхождат дълго из околността. Луця го заведе в гората до гробището, в което беше погребана Беата Вилчурова, до градчето и до няколко много живописни места. Докато се разхождаха, те водеха дълги разговори. Унинието на Колски безследно изчезна и във външността му имаше чувствителна положителна промяна. Върнаха се някогашната му енергия, способността му да се интересува от дреболии, веселият смях при всяка шега.

— Наистина ли тук е толкова сиво и досадно, колкото ви се струваше в началото? — попита го топло Луця, не без известна ирония обаче.

В отговор той впери поглед в очите й и този поглед говореше колко много си е променил мнението. Един ден тя подхвърли сякаш неволно:

— Знаете ли, човек всичко забравя.

— Сигурно — призна той. — Но има изключения. В моята памет завинаги ще се запази престоят ми тук.

— Така само ви се струва. При подходящи условия с времето всичко ще ви се изпари от главата, така както се изпариха изживяванията, които са ви потискали във Варшава, защото, струва ми се, те се изпариха напълно.

Слава богу — напълно. Няма никакви следи.

Луця се осмели и попита:

— А тя?

— Какво тя?

— Ами онази жена. И тя ли ви забрави толкова лесно?

Той се засмя и тонът му явно бе саркастичен.

— Не толкова лесно. Сигурен съм, че един час след като се разделихме, тя вече не е мислила за мен.

— Значи не е обичала.

Той сви рамене.

— Тази жена изобщо не разбира какво означава думата любов, макар че устните й я произнасят по-често, отколкото други думи.

— Защо по-често?

— По простата причина, че тази дума спада към… влиза в нейната процедура. Разбирате ли? Ако си служим с тази дума само пред един човек… да. Но ако си служим, да кажем, пред десет…

— Ах, значи така — прошепна Луця.

— Впрочем едва сега виждам, че не съм имал право нищо да искам, защото аз самият не съм й давал нищо. Знаете ли, Луця, от моя страна това беше някаква смехотворна грешка. Мислех си, че вземам лекарство, а то не беше дори наркотик. Обикновена отрова.

Известно време вървяха мълчаливо, после Колски добави:

— За щастие ни следа не остана от нея.

Луця попита:

— Не разбирам само едно — какво е могло да ви подтикне към тази неприятна авантюра.

— Търсенето на наркотик именно.

— Съгласна съм, но вие можехте да изберете нещо по-добро.

— Аз наистина почти нямах опит в това отношение, да. Впрочем всичко е вече минало, което предпочитам да забравя.

— И все пак — обади се след малко Луця — тъй като ви познавам, не мога да повярвам, че с тази жена не са ви свързвали някакви, макар и не кой знае какви чувства.

Колски кимна.

— Разбира се. Но това чувство беше заблуда. Резултат на някакво самовнушение. А и на внушение. Знаете ли, удавникът и за сламка се хваща. За щастие пораженията не бяха много големи. Научиха ме само за в бъдеще да бъда по-внимателен.

Луця отдавна се досещаше, че става дума за госпожа Добранецка. Първото беше, че по онова време в писмата на Колски тя срещаше изрази, които очевидно не бяха негови, а в стила именно на госпожа Добранецка. Затова сега се радваше на отвращението, което той изпитваше към бившата си любовница. Луця винаги бе смятала, че Добранецка е зла и лукава жена, способна на много подли постъпки. Очевидно тя беше вдъхновителката на кампанията против Вилчур.

Дълбоко в душата си обаче Луця бе засегната от факта, че Колски е могъл да я обича и в същото време да има любовна история с другата. Не страдаше от мегаломания, но все пак се смяташе за много по-хубава от Добранецка, при това безспорно беше и много по-млада, без да се смята разликата в моралния облик. Чувстваше се засегната и от това, че тя самата се сравнява с нея и се сърдеше на Колски, макар да не го признаваше дори и пред себе си.

— С една дума, станали сте антифеминист? — попита тя.

— А, не. Това би било преувеличение. Във всеки случай предпочитам да не подновявам опитите да търся наркотик.

— Няма да имате нужда. Страданията ви ще минат.

Той поклати глава.

— Не. Никога няма да минат.

— В думите „никога“ и „винаги“ има много патос и само много рядко — истина.

— Какво да правя, като аз именно съм този рядък случай.

— Чудя се — каза след известно време Луця, — че вие — вие, който гледате на живота толкова трезво, не сте успели да устоите на нещо ненужно, не сте могли да се защитите от нещо, което ви носи само огорчение.

— Но аз съвсем не искам да се освобождавам от това огорчение.

— Е, в това вече няма логика.

— Може би — призна той.

Дълго вървяха мълчаливо.

— Кажете ми нещо за нея — неочаквано каза Луця. — Какво у нея ви привлече? Защо избрахте нея, а не друга?

Колски вдигна рамене.

— Не зная. Аз самият много мислих по тоя въпрос. Не намерих отговор. Единственият правилен отговор е, че не аз я избрах, а тя мен.

— И вие се поддадохте без каквато и да било защита.

— Да, госпожице. Аз нямаше какво да защитавам. Вие трябва да разберете — като отдадох всичко, което имах, и не притежавах вече нищо, аз бях учуден, че все още мога да бъда атракция за някого. За някого, особено за нея.

— Особено? Защо особено?

— Не, всъщност това не е точната дума. Исках да кажа, че тази жена се радваше на голям успех, обкръжена бе от рояк обожатели и се славеше с чара и красотата си.

— Вие умишлено ли употребявате минало време? — погледна го тя внимателно.

— Умишлено — отговори той.

— Това означава, че тя вече няма нито чар, нито обожатели?

— Да — кратко отговори Колски.

Сега вече тя беше сигурна, че Колски е имал връзка с Добранецка, и неволно каза злобно:

— Не губете надежда. Тя може би отново ще възвърне качествата си и вие отново ще можете да се върнете към нея.

Колски се намръщи. Почувства колко дълбоко го засегнаха думите на Луця. Наистина той няма никакво право да очаква от нея някакво особено снизхождение, но не беше заслужил и такъв сарказъм.

— Защо искате да ме оскърбите? — обади се тъжно той.

— Ни най-малко. Мисля си само, че щом като веднъж сте я опознали, не ви чакат никакви разочарования от нейна страна. Нищо не рискувате.

Изпитваше някакво странно и необяснимо за нея самата удоволствие да го измъчва.

— Съвсем не се шегувам — говореше тя с наивно изражение. — Ако изберете друга, ще се изложите на нови изненади. При това новата симпатия може случайно да не е заобиколена от рояк обожатели и красотата й да не е прочута.

Колски мълчеше, свел глава. Не е познавал Луця. Започна да съжалява, че й се е доверил. Луця усети неговото настроение, но някакво упорство й пречеше да си оттегли становището. Мислеше си:

„Така му се пада! Така му се пада!“

На връщане не размениха нито дума. Когато влизаха през терасата, Колски каза:

— Може би утре професорът ще се върне…

— Няма защо чак толкова да се съобразявате с неговото завръщане. Аз съм ви много благодарна за досегашната помощ, но ако не ви изнася, не искам повече да ви задържам.

Колски стисна челюсти и отвърна:

— О, много добре знам, че вие не искате да ме задържате и не бих останал повече нито час, ако не беше задължението, което съм поел пред професор Вилчур.

— В някои отношения вие преувеличавате и сте прекалено съвестен и чувствителен — равнодушно каза Луця.

— Да, госпожице. Радвам се, че все пак открихте у мен нещо чувствително. Защото вие ме смятате за толкова дебелокож и безчувствен, че бихте могли да ме превърнете в игленица.

Настроението на Луця съвсем се развали. Беше много недоволна от себе си. Напълно неоснователно беше наговорила на Колски толкова неприятни неща, може и да го е обидила дори. И всичко това в отговор на неговото доверие и на искрените му признания. Сама не можеше да разбере своите собствени подбуди.

„Какво ми става? — мислеше тя. — Какво ми става?“

Към него беше просто неучтива. Последните й думи на терасата означаваха, че тя го пъди. Наистина — той беше започнал. Той пръв спомена за завръщането на професора. Все пак тя се беше държала невъзможно. А той, горкият, сега седеше в стаята и се измъчваше. Как можа да се държи толкова лошо с него! Само фактът, че се бе възползвала от властта си над човека, който я обичаше, й се струваше оскърбителен. При това беше напълно безсмислено. Та нали тя много го обичаше, нали беше доволна, че е тук в болницата, а и неговата компания беше за нея истинско удоволствие и наистина искаше да го задържи, колкото можеше по-дълго.

Луця дълго мисли за случилото се и реши още на другия ден да възнагради Колски за неприятностите, които му бе създала. Трябва да се държи колкото може по-мило с него. Да. И да се извини. Просто да се извини, тъй като беше виновна.

Но до извинение не се стигна. И не се стигна по следните причини.

На другия ден рано сутринта докараха от Нескупа един ратай, който бил намерил в малката река шрапнел от времето на войната и започнал да разглобява ръждясалия заряд. Докараха го страшно разкъсан и Колски, без да довърши закуската си, се зае с помощта на Донка да го позакърпи. Когато операцията приключи и пренесоха болния в леглото, Колски и Донка се върнаха в операционната, за да я подредят. Стената между операционната и амбулаторията беше скована от тънки дъски. В амбулаторията ясно се чуваше всяка по-високо произнесена дума. Още по-ясно се чуваше смехът. А Колски и Донка се смееха от време на време, смееха се високо и непринудено. В гласа на Донка се долавяше кокетство. Говореха за някакви танци. После Колски я похвали, защото бе почистила старателно стаята му и по едно време каза:

— Когато тръгвам за Варшава, ще ви опаковам в един куфар и ще ви взема.

— Да не би да си мислите, господин докторе, че Васил ще се съгласи? — шеговито го задяваше Донка.

— Ще го направим тихомълком и той няма да забележи.

Луця беше възмутена: закачаше се с това глупавичко момиче. Държеше се като гимназист. И какво правеха там толкова дълго? Тая хлапачка се превзема, а това явно му прави удоволствие. Направо неприлично.

Нов висок смях стресна Луця.

— Ще я науча аз нея — каза си полугласно тя.

Докато обядваха, размени с Колски само няколко напълно банални изречения, а после извика Донка в аптеката и вперила в нея строгия си поглед, каза:

— Мила моя, трябва да ти обърна внимание, че не се държиш както трябва. Днес слушах разговора ти с господин доктора в операционната. Решително — болницата не е място за флирт. За флирт и задявки. А господин докторът не е подходящ партньор за теб. Би трябвало да се засрамиш. Имаш си годеник, а закачаш други мъже. Ако господин професорът узнае, страшно ще се ядоса.

Отначало Донка широко отвори очи и се поуплаши от суровия тон на Луця, а после си помисли, че всеки би могъл да се сърди, но професорът — никога. Та нали много често и той самият се шегуваше с нея като доктор Колски. Не чувстваше никаква вина.

Но моля ви се, госпожице, аз нищо лошо… — започна тя да се защитава.

Луця я прекъсна:

— Затова именно те моля повече да не се повтаря. Това, че имаш хубаво личице, съвсем не значи, че трябва непрекъснато да стрелкаш доктора с очи. И по-рано съм забелязвала. Да. А сега разтреби тези билки. Йемьол никога нищо не подрежда. Човек наистина трябва да има нерви от желязо.

Като каза това, тя отиде в стаята си, наметна се с палтото и излезе да се разхожда сама. Нарочно мина пред прозорците на Колски, за да я види.

И не се излъга. Колски наистина я видя и въпреки че гневът, който изпитваше вчера към нея, ни най-малко не бе отслабнал, все пак реши да я настигне и да се извини, макар че нямаше никаква вина. Не можеше да понася нейната студенина.

Когато излезе в преддверието, той видя Донка. Беше се опряла на рамката на прозореца и жалостно плачеше.

— Какво ви е? — запита учудено той.

В отговор момичето зарида още по-високо. Доста време мина, преди да изтръгне от нея първите думи:

— Госпожицата… Луця… ме навика… как ли не… като че ли съм най-последната…

— За какво викаше?

— Ами, заради вас.

— Заради мен? Как така заради мен?

— Защото госпожицата, каза, че аз… че аз…

— Че какво?

— Че аз флиртувам с вас — издума Донка и отново заплака.

— Хайде, успокойте се. Що за нелепости!

— Бу-уу… — плачеше Донка. — Че аз съм ви стрелкала с очи. Бу-уу… Та нали аз нищо не съм направила. Аз, опазил ме бог.

Малко по малко се поуспокои и повтори горе-долу точно цялата реч на Луця. Той беше не само изненадан, но и засегнат. Не очакваше, че Луця ще стигне дотам да го подозира в някакви тайни похождения тук, под един и същ покрив с нея. Очевидно тя бе решила да направи престоя му в болницата абсолютно невъзможен. Защото как можеше сериозно да мисли, че флиртува с това момиче. И през ум не му е минавало. Струваше му се, че Донка е мила и симпатична и затова се шегуваше с нея, както обикновено се шегуваше във Варшава със сестрите, които обичаше. Най-неприятното в случая бе, че бе пострадала невинната Донка. Поуспокои я колкото можеше и обеща да обясни на Луця всичко. Реши наистина да поговори веднага с нея.

Досети се, че е отишла в гората и тръгна нататък. Вървя повече от четвърт час и я настигна на завоя на пътя.

Като чу стъпките му зад гърба си, тя се спря и каза:

— А, виждам, че и вие сте любител на самотните разходки.

— Съвсем не. Тъкмо ви търсех. Вие излязохте сама, дори не ме попитахте дали ще ви придружа.

— Първо — не знаех дали ще ви е приятно. И второ, предполагах, че ще си намерите по-приятна компания за разходката.

— За кого говорите? — попита Колски.

— Ах, боже мой! Не е ли все едно? Става дума само да е жена, каквато и да е жена. Както виждам, вие сте станали истински женкар.

— И какво виждате?

— Ами дори това, че се занасяте с Донка.

— Как можете да говорите така? — извика той с почти отчаян глас.

— Но бъдете внимателен — продължаваше тя, сякаш не го чу. — Васил е здравеняк селянин. Няма толкова лесно да сложите годеницата му в куфара си.

Луця бурно се разсмя.

— Колко романтично. Млад варшавски лекар отвлича възлюбената на воденичаря и я кара с товарния вагон към столицата.

Сега той я погледна наистина разтревожено.

— Луця! Какво ви става?

Тя се изчерви и без да го гледа в очите, каза прекалено високо:

— Става нещо, което смятам за неприлично — вашите занесии с това момиче. Можете да насочите стремежите си на съблазнител към някой друг и да ухажвате другаде. Поне не тук. Разбирам, тук вие се отегчавате, но аз бих предпочела да си намерите някакво друго забавление, вместо да подлъгвате Донка.

Колски просто беше замаян от това, което слушаше.

— Какво ви става, Луця? — повтори той и се сети, че са налице много ясни симптоми за начало на истерия. Разбира се, тук, в този изостанал край, сред селяните тя се отегчава и сигурно е с изопнати нерви.

След дълго мълчание той заговори, започна да й обяснява колко неоснователни са подозренията й.

— Как можете дори да допускате, че като ви обичам и имам щастието да съм под един покрив е вас, бих могъл изобщо да се интересувам от която и да било друга жена, Луця!

Неговите аргументи, особено последният, я убедиха. Нямаше съмнение, че тя много прибързано и нелогично, по неподходящ повод беше стигнала до неправилно заключение. Беше оскърбила не само невинната Донка, но и Колски. Засрами се, стана й неприятно. Сама не знаеше как да се оправдае пред него за своето нелепо поведение. Накрая стигна до убеждението, че каквито и да било увъртания не биха били достойни за техните отношения и подчинявайки се на своята натура, която винаги я караше да постъпва прямо и откровено, протегна към него ръце:

— Много ви моля да ме извините. Наистина може би само ми се е сторило. Не ми се сърдете.

Той хвана ръцете й и ги обсипа с целувки.

— Да ви се сърдя? Но аз ни най-малко не ви се сърдя! Само ми беше тъжно, много, много тъжно, че вие не ми вярвате, че ме упреквате в нещо, което аз самият бих нарекъл светотатство.

В очите му имаше сълзи. Чувството за вина още повече засилваше вълнението на Луця и желанието й да го възнагради. Не знаеше само каква форма трябва да приеме нейното изкупление. Във всеки случай искаше да бъде много мила с него.

— Янек — каза тя. — Може би нямаше да си позволя да ви направя тази безсмислена сцена, ако наистина не ви смятах за много близък. Трябва да ме държите по-изкъсо. Съвсем съм се разпуснала. Карам през просото.

— Хайде да не говорим повече за това. Всичко свърши добре. Ако приемате, то, моля ви, всеки ден ми викайте дванадесет часа наред, само и само да имам после четвърт час като този сега.

На шега тя тъжно поклати глава:

— Виждам, че нищо не може да се направи и че от днес вие ще ме смятате за мегера.

Остатъкът от вечерта прекараха дружелюбно. След вечеря разговаряха дълго и Луця не жалеше сили, за да изкупи предишните обиди. Тези усилия не изискваха никаква жертва от нейна страна. Тя наистина беше щастлива, че стигнаха до пълно съгласие. Мимолетната буря още повече задълбочи симпатията и привързаността й към този много мил младеж и я накара да осъзнае, че неговата любов във всеки случай заслужава да бъде оценена много по-високо. Ако не можеше да му отвърне със същото, съвсем не означаваше, че трябва да пренебрегва неговите силни чувства. Напротив. Съзнанието, че на света има човек, който за нея е готов на всякакви жертви, човек, на когото винаги можеше да се опре, на чиято помощ можеше да разчита, това съзнание само я изпълваше с някакво чувство за сигурност. С една дума: беше забелязала у себе си някаква неочаквана и за нея самата промяна: колкото по-рано бе смятала, любовта на Колски за тежест, за пречка в живота си, толкова сега му беше благодарна за нея.

Малко преди да заспи, Луця мислено се върна към неприятния инцидент. Спомняше си какви остри думи беше казала за Донка и за него. В стаята беше тъмно, но тя усети, че се изчервява и каза полугласно:

— Държах се като пансионерка. Изведнъж в мозъка й проблесна мисълта:

„Като ревнива пансионерка.“

Това беше едно толкова неочаквано откритие, че тя седна на леглото, обхваната от внезапна тревога. Разбира се, че дума не можеше да става за ревност. Що за абсурд! А всъщност кой знае дали той нямаше да си обясни постъпката й точно така. Всички нейни прояви можеха да свидетелстват именно за ревност. И то за неоснователна ревност. Тя просто му беше направила сцена!

Дълго не можа да заспи, опитваше да си спомни всички подробности в държането на Колски и се самоуспокояваше — в поведението му нямаше нищо, което да говори, че той я подозира в ревност. Изморена, тя най-после заспа, след като реши, че трябва да направи престоя му в болницата колкото може по-приятен. Та нали след няколко дена щяха да се разделят може би завинаги. Освен ако Колски не пожелаеше например да идва в Радолишки през ваканцията. Тази идея никак не беше лоша.