Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (3)

Трета глава

Съдържанието на сутрешните вестници накара Нина Добранецка да пламне. Тя нареди да й донесат всичките и сред тях нямаше нито един, който да не помества интервюто с нейния съпруг. Почти всичките поместваха и остри коментари, които заклеймяваха достойното за наказание нехайство в една болница, години наред прочута със своя образцов ред и с високото равнище на лекарския персонал. Някои вестници настояваха професор Вилчур да се оттегли, други изразяваха опасения, че щом като в тази болница са се отнесли така немарливо към един толкова богат пациент, прочут в целия свят, то как ли се отнасят там с обикновените хора. Всички вестници напомняха, че дългогодишната амнезия на професор Вилчур не може да не е оказала влияние върху неговия интелект и доказателство за това са остатъците от запазило се предпочитание към използването на билки, дори на билки, които науката отдавна вече е признала за безполезни или пък просто за вредни.

На Нина й се струваше, че даденото от мъжа й интервю е твърде слабо. Този човек беше изпуснал един великолепен случай да смаже, да смаже своя противник докрай и да го свали от сцената. Преувеличените комплименти по адрес на Вилчур бяха излишни. Трябвало е по-ясно да се подчертае неговата възраст и да се цитират доказателства за прояви на рецидиви на амнезия. След като прелисти вестника, Нина натисна звънеца и попита прислужницата:

— Стана ли господин професорът?

— Господин професорът излезе още преди един час.

— Преди един час?! — учуди, се Нина.

Предишния ден тя не беше виждала мъжа си. За смъртта на Донат беше научила от извънредните издания на вестниците. Няколко пъти опита да се свърже със съпруга си по телефона, но от болницата отговаряха, че той не може да се обади. Добранецки се върна късно през нощта, когато тя вече спеше. Сега пък беше излязъл от къщи преди осем часа, нещо, което никога не беше правил.

— Можеш да отидеш и да ми приготвиш банята — отпрати тя прислужницата.

Нина реши да не стои със скръстени ръце. Преди всичко трябваше да узнае какъв отглас бяха предизвикали сред техните познати статиите в сутрешните вестници и да се постарае да настрои различни влиятелни лица така, че те да се отнесат колкото може по-критично към Вилчур. При създадената от обстоятелствата атмосфера това не беше много трудно. Всеки, който разговаряше с Нина, много добре знаеше, че госпожа Добранецка, като съпруга на заместника на Вилчур, има по-точна и по-богата информация от печата за протичането на операцията и за причините за смъртта на Донат.

И Нима оправда надеждите им.

Добранецка имаше големи връзки и умееше да говори убедително. В резултат клюките и коментарите около трагичния случай все повече се разрастваха, придобиваха очертанията на най-фантастични хипотези, догадки и подозрения. Случаят бе просмукал Варшава така, че не можеше да слезе от колоните на вестниците. Кампанията беше насочена не само против Вилчур като личност, а всъщност се прицелваше в неговото положение в лекарския свят и в неговата слава на хирург.

Нина не беше от тези, които подбират средствата за борба, не беше и от онези, които биха се отказали да направят какъвто и да било ход, ако той можеше да ги доближи до целта. Няколко дена по-късно точно по този повод между нея и съпруга й се стигна до остро сблъскване.

По време на консулт при един пациент професор Добранецки чу от доктор Хриневич едно толкова безсмислено обвинение по адрес на Вилчур, че трябваше да възрази дори само от чувство за благоприличие. Обвинението се основаваше на това, че Вилчур в някои случаи вместо лечение прилагал знахарско „баене“. За момент Добранецки дори помисли, че Хриневич подло го провокира.

— Глупости, колега — каза недоволно той. — Как може да вярвате на подобни нелепости?

— Моята сестра го е чула от вашата съпруга — отговори лекарят.

Добранецки избъбри нещо, че сигурно е станало някакво недоразумение, но когато се прибра вкъщи бурно започна да обвинява жена си:

— Ти наистина нямаш никаква мярка, нито усет, нито здрав смисъл. Та нали по този начин компрометираш мен самия. Не може да се внушават на хората абсурди, на които никой благоразумен човек няма да повярва.

Нина сви рамене.

— И все пак, виждаш, повярвали са.

— Или се преструват, че вярват — натъртено подчерта той.

— Бъди сигурен, скъпи, че ако говориш за някого нещо лошо, винаги ще ти повярват.

— И все пак, Нина, бъди по-въздържана в тази акция. Вилчур отлично се ориентира кой е заинтересован да бъде развалена репутацията му. През последните дни забелязвам, че неговото държане спрямо мен е все по-резервирано и хладно. Когато изгуби търпение, може да ми направи голямо зло.

— А как?

— Много просто. Може да ме обвини в клеветническа кампания срещу него.

Тя се усмихна иронично:

— Да те обвини пред кого?

— Все едно. В Академичния съвет, в Съюза, а и в печата. Не забравяй, че той все още продължава да се радва на голям авторитет. А един смъртен случай при операция не може да подбие неговия авторитет.

Професор Добранецки беше прав. Смъртта на Донат не успя да подрони авторитета на професор Вилчур, но все пак сериозно го разклати. Това се изрази най-ярко на годишното събрание на Съюза по време на изборите.

Позициите на Вилчур бяха все още толкова силни, че според Добранецки беше за предпочитане той самият да оттегли кандидатурата си за председател и да предложи кандидатурата на Вилчур. Но докато преди две седмици изборът щеше да бъде единодушен, сега Вилчур беше избран е незначително мнозинство само от няколко гласа при голям брой въздържали се.

Вилчур отсъствуваше от събранието. Потънал в грижи, той просто бе забравил, но когато му съобщиха резултата, написа кратко писмо до Съюза, в което заявяваше, че не може да приеме тази изборна длъжност. Обясняваше, че е уморен и че обществените постове трябва да се заемат от млади хора. В действителност изпитваше отвращение при мисълта, че като приеме избора, трябва непрекъснато да се среща с хората, гласували против него, повярвали на срамните клюки и клевети, които кръжаха из града, от които имаше ехо в много вестници и дори в някои медицински списания.

Имаше и други грижи. А именно — един ден при него дойде представител на застрахователната агенция, в която Донат беше осигурен за огромна сума. Становището на агенцията беше, че отговорност за смъртта на певеца носи професор Вилчур и че той е длъжен да внесе сумата, за която е бил застрахован пациентът. За Вилчур то беше равносилно на пълно разорение.

Въпреки това, без да се колебае, заяви, че е готов да покрие цялата сума. Нима можеше да се изложи на опасността от един процес, от експертизи, на опасността да се извадят на показ всичките тези подозрения, които се бяха натрупали не само у него самия, но и у Луця Канска и Колски и сигурно у още много други? Щеше да бъде принуден да се изправи пред съда и непременно някой щеше да постави тези въпроси, да изкаже подозренията си. При мисълта за всичко това го обхващаше страх и отвращение.

Не, не можеше да приеме.

Така ден след ден загуби почти цялото си състояние. Болницата, къщата, оградата на Пулавска — всичко стана собственост на застрахователната агенция. Дирекцията на тази агенция и без това показа голямо благоразположение и добра воля, като остави Вилчур начело на болницата и му определи сравнително високо възнаграждение, остави му и правото да живее в къщата си, докато е жив. Благодарение на тези обстоятелства нещата бяха уредени тихо, без много шум, на което Вилчур държеше повече от всичко. На пръв поглед нищо не се беше променило. Никой не знаеше, че Вилчур вече не беше всевластен господар в болницата, а зависеше от председателя на застрахователната агенция Тухвиц.

Всъщност и самият Вилчур не чувствуваше тази промяна. От години не отдаваше голямо значение на парите. Някога, когато жена му Беата живееше все още с него, той беше способен да работи по десет-петнадесет часа на денонощие, вярваше, че с разкоша на луксозните леки коли, скъпите кожени палта и бижута може да й даде радост и щастие. Но ето че един ден тя изостави всичко и си отиде, взимайки малката Мариола. Отидоха си и това разсея неговите илюзии. Всички дотогавашни усилия, цялата тежка и ожесточена борба за стандарт му се стори смехотворно недоразумение, безсмислен труд, трагична грешка.

А после дойдоха години съвсем други години. Кой знае дали не трябваше да ги благославя — тези години, прекарани по коловоза на скитничеството, години сред добри хора, когато работата със секира в ръка или с тежък чувал на гърба беше работа за комат насъщен хляб. Загуба на паметта. Да. Години наред не знаеше кой е, какъв е неговият произход, как се казва. А нима загубата на паметта тогава не беше благодеяние? Нима не трябваше да благославя бога за това, че беше го лишил от съзнание за миналото, съзнание за смъртната рана в безумно любещото сърце, нанесена от жената, която той обичаше повече от всичко на света?

Пепелището на времето посипа с прах миналото, посиви и косата му.

От миналото му остана само Мариола. Но остана ли?

Откакто се беше омъжила преди три години, той я бе видял само веднъж. Но Вилчур не упрекваше нито нея, нито Лешек. Какво да се прави, всеки живее своя собствен живот. Младите птици отлитат от гнездото, правят си свое гнездо и никога вече не се връщат в старото. Лешек и Мариола се преселиха в Америка и въпреки че пишеха често, в техните писма все повече се чувстваше разстоянието от няколко хиляди километра, бариерата на много, на хиляди други, различни неща от условията на живот в чужбина, които ги отделяха от него.

— Не съм им нужен — мислеше Вилчур, — а те са толкова богати, та няма да усетят дори, че след моя залез няма нищо да получат от мен.

Залез. За първи път се замисли, че вече е стар. Досега огромната всекидневна работа и несломимата му енергия засланяха от неговия поглед факта, че вече наближава възрастта, на която повечето хора мислят само за смъртта. Когато прочете тези думи в интервюто на Добранецки, те му се сториха толкова смешни и недостойни, колкото и останалите му перфидни изказвания. И все пак през дните и седмиците, които минаваха, все повече мислеше за своята старост.

Наистина, както и по-рано, всеки ден още от седем часа сутринта беше на крак, а в осем — в болницата, но следобед вече много често си беше вкъщи. Почти винаги сам.

Чувствуваше се изморен. Постоянните нападки, на които не отговаряше, непрекъснато влошаваха нервното му състояние, а то се отразяваше на здравето и на самочувствието му.

По това време именно той започна да пие. Не беше навик. Просто Жозеф, старият опитен прислужник на Вилчур, един ден му предложи да изпият по чашка коняк.

— Премръзнал сте, господин професоре, ще ви стане по-добре.

От този ден всеки следобед, когато сядаше край камината в кабинета си, винаги до кафето имаше бутилка коняк. Няколко чашки коняк го разгряваха чудесно, даваха му възможност да откъсне мислите си от ужасната действителност, създаваха илюзия за спокойствие и удовлетворение. Но алкохолът приспиваше преди всичко нервите, нервите, които напоследък наистина имаха нужда от спокойствие.

Непрекъснатите атаки срещу Вилчур оказаха, разбира се, своето влияние и в най-тесен кръг. В болницата той вече бе успял да забележи, че част от персонала се отнасяше критично към него и явно гравитираше около Добранецки — по убеждение или пък, за да спечелят благоволението му, защото предвиждаха, че отново наближава период на неговата власт.

Привидно отношението на Вилчур към Добранецки с нищо не се промени. Тъй като бяха задължени да се срещат в болницата всеки ден, те както преди разговаряха, свикваха консулти и заседания. И двамата обаче се стараеха да ограничат контактите помежду си. Избягваха също каквито и да било спречквания. Затова, когато професор Добранецки предупреди секретаря повече да не му дават пациенти от четвъртия етаж за безплатно опериране, Вилчур прие този факт, без да възрази и оттогава сам минаваше на визитация в това отделение.

Точно там неочаквано преживя изненада. По време на визитация Вилчур позна човека (или по-скоро този човек бе го познал), когото докараха под името Циприан Йемьол.

Стана така: казаха на професора, че пациентът е дошъл в съзнание. Когато Вилчур влезе в стаята и се наведе над нето, болният вдигна клепачи и дълго се вглежда в лицето на професора с напълно съзнателен поглед, после леко се усмихна и каза:

— How do you do, darling.^[1]

— Откъде ви познавам? — попита Вилчур.

Усмивка откри гнилите зъби на пациента.

— Представи си церемониалмайсторът на един прием у княгиня Монтекукули.

Професорът се засмя.

— Разбира се, познах и гласа ви, и начина на говорене.

— Това не е трудно, mon chere^[2]. Имам навик да променям гласа си веднъж в живота. През периода на пубертетната мутация. Що се отнася до начина ми на говорене, той винаги е все така изискан.

Професорът дръпна един стол и седна.

— И все пак това трябва да е било отдавна, много отдавна — рече замислено той.

Йемьол притвори очи.

— Ако на този свят все още можех да се учудвам на каквото и да било, щях да се чудя защо не се срещаме на оня свят, ами на тоя. Що за стечение на обстоятелствата. Благодетелю, ако не ме лъже паметта, преди много години са ви лишили от възможността да продължавате своето тленно житие и са ви отправили ad patres^[3]. И мен няколко мили приятели ме експедираха неотдавна по същото направление. И ето срещаме се в тази топла болница. Лекар ли сте?

— Да — потвърди Вилчур. — Оперирах ви. Бяхте зверски накълцан.

— Много ми е неприятно, signore^[4], че съм ви затруднил. Mille grazzia^[5]. Но щом като сте лекар, преди всичко ми кажете, моля ви, дали не са ми отрязали някой крайник.

— Не. Ще бъдете съвсем здрав.

— Тази новина е доста приятна. Приятна за Дрожджик, който сигурно тъжи там за мен и е изплакал хубавите си очи. Dottore^[6], помните ли Дрожджик?

— Дрожджик? — Професорът сви вежди.

— Да, my dear, говоря за всеизвестното заведение на Дрожджик, улица Витебска петнадесет. Заведението на Дрожджик. Нищо ли не ви говори това? Там си дава рандеву цяла изискана Варшава. High Life^[7] Точно там имахме честта да се запознаем.

Професорът потърка чело.

— Нима? Това сте… вие ли ме спряхте на улицата тогава?

— Si amigo^[8]. Точно така, да, именно. Влязохме при Дрожджик, за да разгледаме някои абстрактни проблеми на чашка четиридесет процентов алкохол и това ни се удаде напълно. Доколкото си спомням, тогава вие имахте някакви неприятности и за съжаление — твърде натъпкан портфейл в джоба. От онзи ден давам вашия случай за пример — като аргумент, всеки път, когато обявявам моята добродетел — беднотията. Богатството не носи щастие — винаги съм бил на това мнение. Ако тогава нямахте толкова пари, нямаше да ви цапардосат с тежко по главата и да ви хвърлят в изкопа за смет.

Йемьол погледна Вилчур в очите и добави:

— Nein, mein Herr^[9], vous vous trompez.^[10] Аз не съм участвувал. На следния ден научих всичко. Общинска новина. Легенда. Още една легенда, която кара да се размислим колко незначителни са проблемите людски.

Вилчур машинално посегна към темето си, на което беше останал белег.

— Значи така е станало?

— Да, вожде. Никога не съм мислил, че някога пак ще те видя.

От този ден професорът често се отбиваше при Йемьол, който всъщност се възстановяваше бързо. Вилчур специално го повери на грижите на Луця, която го пое с удвоен ентусиазъм. Вилчур не можеше да не забележи, че младото момиче се отдава на работата с изключителна преданост, сякаш желае да изкупи грешката, която беше допуснало. Също така не можеше да не забележи, че Луця изпитва особена симпатия към него, че погледът й разкрива много топлота, искрено съчувствие, дружелюбност и като че ли някаква молба.

Понякога излизаха от болницата заедно и тогава тя го изпращаше до вкъщи. Най-често той говореше по служебни въпроси, но все пак се случваше разговорът да засегне и някои лични проблеми. Научи, че Луця е сирак. Беше от Сандомеж, но от дете бе във Варшава. Нейната леля, която преди няколко години също починала, я отгледала и й дала образование. Тя му разказа също, че някога била сгодена, но много скоро се убедила, че младият инженер, който се преструвал на влюбен, бил човек без никаква стойност и скъсала е него.

— А сега виждам — каза Вилчур, — че колегата Колски ви отделя доста време.

Тя сви рамене.

— Господин професоре, Колски е именно колега и много порядъчен младеж. Обичам го и ценя неговите качества, но това не са качества, които биха могли да предизвикат някакви по-дълбоко чувства.

Известно време те вървяха мълчаливо.

— А нима чувствата у жената се зараждат от някакви качества? Щом като не красотата, не младостта, не… Знам ли, чарът?…

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, господин професоре. Това, което споменахте, може да предизвика интерес само у много повърхностни жени. Аз мисля, че ние… че аз бих търсила у мъжа преди всичко душевно богатство, бих искала да намеря у него нещо като голяма библиотека от преживявания, размисъл, трагедия и полет, нещо като музей, жив музей. Не мога да определя точно. Сигурно всичките тези сравнения са лоши. Ще го кажа така: иска ми се мъжката душа да бъде инструмент с неограничен регистър, да притежава толкова богат и звучен тембър, та през целия си живот да го откривам и да не мога да го опозная и, струва ми се, че в това отношение аз не съм изключение. Струва ми се, че това изискване е много женствено, общовалидно за всички жени. Тази алчност тази жажда да се бди над много, много съкровища, които нашият женски ум не може да обхване, но които може да цени и уважава. Защото човек може да обича само кога то уважава.

Белият сняг, покрил улиците на Варшава, скърцаше под краката им. Светлината на фенерите се пречупваше в синкавите ивици на сенките. Покритите с бял пух дървета се издигаха мълчаливо, неподвижно и достойно.

— Не е вярно — след дълго мълчание каза Вилчур. — Вие ще се убедите един ден, че не е вярно.

— Никога няма да се убедя — отричаше убедено тя, но той сякаш не чуваше нейните думи и продължи:

— Младостта ви диктува всичките тези думи, младостта ви подсказва тези мисли. Отсъствието на опит. Любовта, любовта се покорява на тялото, покорява се на законите на природата, а духът? Духът си е дух, неговото място е в абстракцията и никой с нищо не може да промени това.

В гласа му звънна горчива нотка и Луця каза:

— Не съм убедена, че е така и мисля, че вие, господин професоре, гледате на нещата прекалено песимистично.

— Защото аз пък съм убеден — усмихна се тъжно той. — Някога може би ще ви разкажа, някога… може би. За да ви предпазя. А сега — ето това е моят дом. Благодаря ни за приятната разходка и приятния разговор. Вие сте добра, госпожице.

Когато се сбогуваше, той й целуна ръка. В антрето, докато си сваляше коженото палто, се огледа и установи, че не се е бръснал.

— Юзеф — каза на прислужника си, — напомняйте ми всяка сутрин, че трябва да се бръсна.

— Всеки ден всичко е приготвено — каза Юзеф с известна обида в гласа.

— Да, но аз самият невинаги помня, не помня винаги.

Изречените думи му припомниха статия в един вестник от същия ден, която отново преживяше въпроса за смъртта ма Донат. Някакъв ограничен тип, който се прикриваше с инициалите доктор Х. У., доказваше, че е почти невъзможно човек напълно да се излекува от амнезия. Според мнението на този невежа паметта никога не се възвръщала напълно и проявите на рецидиви били неизбежни.

Що за абсурд? И като си служеха с подобни номера, се опитваха да го принудят да се откаже! Ако знаеха, че болницата сега е собственост на застрахователната агенция, сигурно щяха да намерят друг начин за нови интриги.

Преоблече се с халат и седна до камината. Юзеф му поднесе горещо ароматично кафе и вечерните вестници. Може и нарочно да ги беше оставил така, а може и да беше чиста случайност, но когато Вилчур погледна вестниците, прочете на първата страница на един от тях заглавието:

„Професор Вилчур е изплатил на семейството на покойния Леон Донат милиони обезщетение.“

Минаха няколко минути, преди да протегне ръка за вестника.

„Научаваме се, че агенцията, в която е бил застрахован трагично починалият в болницата на професор Вилчур световноизвестен полски певец Леон Донат, е заплашила злощастния хирург с процес за обезщетение. Поради това, че професор Вилчур би загубил, разбира се, един такъв процес, тъй като смъртта на великия тенор е настъпила е резултат на нехайство, достойно за наказание, и на нередностите, които се ширят в болницата на професора, той самият е бил принуден да се измъкне, като изплати в брой застраховката, възлизаща на два и половина милиона злоти — една зашеметяваща сума. Като покритие на тази сума всичко става собственост на агенцията — болницата на професора, неговата къща, почти всичко, което той притежава. Не може да не сме изпълнени със съчувствие към този знаменит хирург, внезапно засегнат от разорение, от друга страна, обаче нека този случай бъде едно предупреждение за всички онези лекари, които се отнасят лекомислено към живота на поверените им пациенти…“

Вилчур остави вестника и прошепна:

— А, значи стана, каквото стана.

Отново наливаха масло в огъня. Нечия недискретност, да, недискретността или ожесточеният шпионаж на някого отново подхранваше клюката и предизвикваше нова оргия от нападки…

— Няма да ям, не съм гладен — каза той, когато прислужникът заяви, че масата е сложена за вечеря.

— Поне чашка бульон?

— Не, благодаря. Дай ми, ако обичаш, още кафе. Да, и коняк.

Тази нощ професор Вилчур изобщо не легна. Излишъкът от кафе и алкохол, с които бе прекалил, направиха своето — рано сутринта той видя в огледалото лицето си остаряло, измъчено и подпухнало. Въпреки умората Вилчур си наложи да се обръсне старателно и отиде в болницата навреме.

Лесно беше да се забележи, че вестникарската новина от предишния ден беше вече известна на всички. Доктор Жук, който докладваше програмата за деня и състоянието на болните, не се осмели да попита Вилчур за нищо, но погледите му свидетелствуваха, че въпросите бяха на устата му.

Програмата предвиждаше шест операции: една трапанация на черепа, три намествания на костите на счупени крайници и операция на апендикса на едно четиринадесетгодишно момиче, което бяха докарали през нощта. Всички операции, с изключение на първата, бяха леки и прости.

Един час по-късно, когато свърши визитацията, професорът влезе в операционната. От паметния случай с Донат той винаги още веднъж лично преглеждаше всеки пациент — проверяваше състоянието на сърцето и дали болният не страда от идиосинкразия и не е алергичен към някой упойка. Това отнемаше доста време, но той предпочиташе да разчита само на себе си.

Първата операция трая повече от час и беше успешна, отлична. Постгрипозното гнойно огнище в мозъка беше изрязано и почистено. Следващите операции също минаха леко. Вилчур обаче реши да отложи последната с половин час. Трябваше да си почине. Безсънната нощ и нервното напрежение направиха своето. Докато седеше в горе, до операционната, дойде Добранецки, поздрави го и каза:

— Ранцевич ми каза, че сте изморен. Да определим някой друг да отреже този апендикс?

— Не, благодаря ви — усмихна се Вилчур.

— Защото аз сега съм свободен. Евентуално.

— Не, много ви благодаря — не можа да сдържи раздразнения си тон Вилчур. Стана и натисна звънеца.

— Пациентката — в операционната — разнесе се зад вратата гласът на фелдшера.

Добранецки излезе. Вилчур отвори малкото аптечно шкафче, извади шишенце с бром, изсипа в чашата доста голяма доза, наля вода и я изпи.

Когато започна да оперира, беше се овладял почти напълно и беше сигурен във всяко свое движение. Точно измерен кос разрез. Няколко капки кръв върху бялата подкожна тлъстина и синьовиолетовото сплитане на червата. Нажежената игла на електрическия апарат с кратко и остро съскане изпълни задачата си и възпаленият апендикс се озова в стъкленица с формалин. Операцията беше към своя край. На четиридесет и петата минута постави скобите.

— Дванадесет, тринадесет, четиринадесет, петнадесет… — броеше инструментите доктор Жук.

Извозваха, болната от операционната.

— Липсва един инструмент — каза доктор Жук спокойно.

Миг на смущение. Професор Вилчур, който вече сваляше маската, каза хрипкаво:

— Обратно на операционната маса.

Отново трябваше да се отваря коремната кухина, за да се извади от гънките малкият никелиран предмет, който проблясваше. Горещината в операционната и умората бяха довели Вилчур до такова състояние, че той само с последни усилия на волята не губеше съзнание, крепеше дейността на мозъка и сръчността на ръцете си. Чувстваше, че всеки момент може да припадне. За щастие издържа докрай.

Откараха пациентката в момент, когато се събуждаше от упойката. Олюлявайки се, Вилчур излезе след нея в хладния коридор. Скъса маската и остана няколко минути опрян о перваза на прозореца. Малко по малко идваше на себе си и силите му се възвръщаха. Даде си сметка, че шумът, както му се счуваше, е резултат от прекалено голямата доза бром. Бавно се отправи към гардеробната. Един санитар му помогна да се преоблече и Вилчур нареди да му донесат коженото палто и шапката. Без да се отбие дори в своя кабинет, излезе на улицата.

В това време в болницата гъмжеше като в кошер. Наистина да се забрави инструмент в коремната кухина и да се стигне неизбежно до повторна операция, не беше рядък случай, това ставаше с много хирурзи. Вилчур обаче беше прочут със своята изключителна концентрация на мисълта и със своята наблюдателност и никога не беше му се случвало подобно нещо.

Разбира се, тези, които му асистираха, също бяха забелязали проявите на слабост, а доктор Жук, който го бе наблюдавал внимателно и бе предполагал дори, че може да му стане лошо, беше подготвен в случай на нужда лично да замести професора и да завърши операцията.

Сега елитът на болницата се беше събрал в кабинета на професор Добранецки, който казваше:

— Ние всички го уважаваме, признаваме заслугите му, изпитваме голяма симпатия към него, но това не означава да си затваряме очите пред фактите; той е стар и има нужда от почивка, но в никакъв случай не разрешава да му се казва. Та сега това ще му се случва все по-често. Наистина не зная какво да предприема.

Сред всеобщото одобрение се разнесе треперливият глас на доктор Луця Канска.

— Нищо не трябва да се прави. Трябва да се отворят прозорците и да се проветри отвратителната атмосфера, за чието изграждане се трудят злонамерени хора. Трябва да се противопоставим на отвратителните клюки, лъжи и козни. Не зная дали някой, който и да било, би успял да запази спокойствие и самообладание след всичките тези клевети, подли коварни интриги и това къртовско подкопаване на почвата, с които е заобиколен професор Вилчур. Какъв позор! Какъв срам! Много се лъжат тези, които заради своите мръсни цели искат да принудят професор Вилчур да падне. Криво са си направили сметката. Такъв човек като него няма да се превие пред подлостта на недостойните интриги, всеки честен ще застане на негова страна!

Професор Добранецки пребледня и сви вежди.

— Всички сме на негова страна — натъртено каза той.

— Така ли? А и вие ли, господин професоре? — погледна го тя право в очите.

Добранецки не успя да скрие раздразнението си:

— Скъпа ми госпожице, тогава, когато вие все още сте носили униформата на някой пансион, аз издадох биографията на професор Вилчур! Още сте много млада и понякога си позволявате повече, отколкото трябва, да пренебрегвате известни дистанции. Не смятам, че съм длъжен да ви разяснявам това по-подробно.

Доктор Канска се смути: наистина между нея и Добранецки съществуваше дистанцията, която разделя генерала от войника, и само внезапното възмущение я беше накарало да забрави това за миг.

След последните думи Добранецки се обърна към доцент Бернацки и Луця използува момента, за да излезе от кабинета. На втория етаж намери Колски, който тъкмо привършваше някаква превръзка. Тя беше толкова изнервена, че Колски каза:

— Какво се е случило?

Тя поклати глава:

— Не, нищо. Нищо важно. Само че те отново замислят нещо коварно. Исках да поговоря с вас.

— Добре — кимна той. — След пет минути ще бъда свободен. Почакайте ме в моята стая.

В очите му имаше тъга и тревога.

Когато той дойде, Луця седеше до бюрото му и плачеше.

— Колко отвратителен, колко мръсен е този свят.

Колски деликатно хвана пръстите на ръката й и отговори утешително:

— Винаги е бил такъв. Борбата за съществуване не е нито детинска, нито забавна игра в компания, а война, в която зъбите и ноктите са също толкова добро оръжие, колкото е словото. Какво да се прави. Изглежда, така трябва да бъде. Но моля ви, успокойте се, госпожице, успокойте се.