Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (7)

Седма глава

Когато доктор Ян Колски дойде сутринта в болницата, намери върху бюрото си писмо, адресирано от ръката на Луця. Веднага позна почерка й и с голямо любопитство отвори дебелия плик. В него имаше няколко банкноти и два листа.

На първия прочете:

„Драги господин Колски!

Понеже заминавам много набързо, не успях да се сбогувам с вас лично, но много ви моля да не се обиждате. Обстоятелствата се стекоха така, че трябва да напусна Варшава задълго, завинаги може би. На прощаване искам да ви натоваря с една молба. Тъй като не можах да подам оставката си в болницата, прилагам я тук, а заедно с нея връщам предварително взетата за този месец заплата, която, много ви моля, внесете в касата. Искам отношенията ми с тази болница да са в пълна изправност, макар че имам право на отпуск. Сигурна съм, че професор Добранецки ще приеме с голямо задоволство новината за напускането ми. Трябва да добавя, че и за мен раздялата с тази болница такава, каквато е днес, е едно голямо облекчение. Приемете моите най-сърдечни благопожелания. Сигурна съм, че ще се изпълнят, защото са искрени, а и защото вие заслужавате да се изпълнят. Ще си спомням за вас. Ако в моя живот се случи нещо, което заслужава внимание, може би ще ви пиша.

Поздравете всички. Специални поздрави на пациента от стая сто и шестнадесет и му пожелайте бързо да оздравее.

Сърдечни поздрави:

Луця“

Колски прочете писмото три пъти, без да може да разбере съдържанието му. Писмото го връхлетя така неочаквано, че неговото съзнание отказваше да възприеме това, което беше се случило и което беше свършен факт.

След като дойде на себе си, веднага се обади на Луця по телефона, но никой не отговаряше. Излезе тичешком от болницата, скочи в първото срещнато такси и потегли за улица „Полша“ И портиерът на къщата не можа да даде никакви обяснения. Лекарката била продала всичките си мебели, а рано сутринта с багажа си тръгнала за гарата. Когато я попитал къде отива, за да я отпише и отбележи новото регистриране, казала, че заминава на пътешествие, а къде ще отседне сама още не знае.

— На пътешествие? — запита Колски.

— Ами така каза.

— А на коя гара отиде?

— А, това вече не знам, господине.

— Благодаря — измърмори Колски и му даде нещо да се почерпи.

Но се върна от улицата. Настигна портиера и го попита:

— Кога замина доктор Канска? Към колко часа?

Портиерът се почеса по главата.

— Ами, май че нямаше шест.

— Толкова рано — безсмислено забеляза Колски. — А можете ли да ми кажете тя… Сама ли замина, или я придружаваше някой?

Портиерът поклати глава.

— Не, никой, господине.

От „Полша“ Колски отиде право на гарата и видя, че между шест и седем часа заминаваха влакове във всички посоки и не бе възможно да се установи с кой от тях е заминала Луця. Реши, че ще трябва още веднъж по-подробно да прегледа разписанието на влаковете, а сега се налагаше веднага да се върне в болницата. По пътя си блъскаше главата над цялата тази потискаща случка. Първото нещо бяха мотивите, мотивите за нейното заминаване. Това, че напускаше болницата, беше напълно обяснимо. Не можеше да понася Добранецки и не можеше да прости на него и на всички останали случилото се с Вилчур. Но защо беше напуснала Варшава? Та нали Колски със своите връзки и със своите приятели можеше винаги да й намери някакво добро място. Защо не бе споменала нито дума? При това не беше написала истината. Защото, щом като е имала време да освободи жилището и да продаде мебелите, е имала възможност да се сбогува с него поне по телефона. Всичко изглеждаше много тайнствено.

Колски смяташе, че е твърде съмнително в играта да е замесен някакъв мъж. Луця не спадаше към жените, които изведнъж се поддават на очарование, освен това нали обичаше Вилчур. В сметката не влизаха нейните роднини, далечни роднини, с които тя не поддържаше никакви връзки и които живееха някъде край Сандомеж или Шерадз.

През целия ден Колски ходеше и работеше с мрачно лице. Привечер отиде при Добранецки и връчвайки му писмото с оставката на Луця, каза:

— Не мога да си обясня внезапното заминаване на доктор Канска. Трябва да се е случило нещо важно. Вие, професоре, нищо ли ме знаете?

Добранецки внимателно прочете писмото на Луця и сви рамене:

— Нищо не зная и дори се учудвам, че доктор Канска се разделя с болницата по този начин. Вие, разбира се, ще бъдете така любезен да й изпратите тези пари. Но да не говорим повече за тях. Бихте могли да й пишете, че съм изразил своето учудване.

— Няма да мога да пиша, господин професоре, тъй като не ми е оставила адреса си. Много съм разтревожен, защото допускам, че се е случило нещо лошо. Освободила е квартирата си внезапно и е заминала в неизвестна посока. Обадих се по телефона на всичките й познати — от никого нищо не научих.

Добранецки го погледна с полуиронична усмивка.

— И професор Вилчур ли не можа да ви даде никакви сведения?

Колски широко отвори очи:

— Не съм се обръщал към професор Вилчур. Той откъде може да знае?

Добранецки се засмя:

— Вие сте още много неопитен, драги колега. Ако знаех, че думата наивен няма да ви оскърби, щях да кажа наивен.

— Нищо не разбирам, господин професоре.

— Ах, то съвсем не е толкова сложно — подхвърли небрежно Добранецки. — Обикновено най-добре осведоменото лице за постъпките на една жена е нейният любовник.

Изведнъж кръв нахлу в лицето на Колски. В първия миг му се искаше да скочи и да удари Добранецки, но веднага след това срещна ехидния поглед на професора. Внезапно почувства сгърчване на всички мускули като при парализа.

„Но да — мина му през ума. — Този мошеник има право. Колко съм глупав, колко съм бил наивен…“

Добранецки небрежно си играеше с молива, докато казваше:

— Не мисля също, че нашата възпитаничка е напуснала Варшава. Не виждам никакво доказателство в това, че е напуснала квартирата си. Една квартира се напуска не само когато човек се пренася в друг град, но и когато, да кажем, се премества в жилището на приятел. Имам впечатлението, че за вас няма да бъде нито толкова трудно, нито особено приятно да намерите госпожица Канска.

Колски излезе от кабинета на Добранецки като замаян. Подхвърленото от професора подозрение нарастваше и набъбваше. Заливаше мозъка му с кръв, стискаше пестниците му в безсилен бяс, виеше за отмъщение, за наказание или пък избухваше като ридание. През нощта няколко пъти става от леглото, обличаше се и искаше да изтича до къщата на професор Вилчур. В главата му се оформяше съкрушителното обвинение, което щеше да хвърли в лицето му, презрителните думи, с които щеше да я опетни, а после отново плачеше отчаян, защото всъщност нямаше никакви права нито по отношение на чувствата й, нито да съди нейната постъпка. Той не й беше никакъв. Обикновен колега, пред когото не беше длъжна да се оправдава за своите постъпки. Какво ще й каже, като отиде там? Вие ме излъгахте в писмото. Излъгах се във вас. Всичко това са празни думи.

Сутринта го обхванаха оптимистични мисли. Добранецки е зъл човек и затова говори лошо за другите. Не е възможно Луця да е любовница на когото и да било. Очите й гледаха твърде смело и твърде открито. У нея нямаше нищо леконравно. С изключение на това, че обожаваше Вилчур, разбира се, платонически, тя беше човек в пълния смисъл на думата.

Изморен и съкрушен, отиде рано на работа. Дълга визитация, после асистира на няколко операции. Чувствуваше се безкрайно изморен. На няколко пъти, като минаваше по коридора, не можа да си наложи да не надникне в стаята на интернистите. Тя сядаше зад малко бюро, толкова хубава в бялата си престилка, със сериозно умно лице, със своите светли коси.

Така минаха три дена. Сто пъти взима слушалката, за да се обади на професор Вилчур, сто пъти тръгва към Алеята на люляците и се връща от средата на пътя. Страхуваше се. Предпочиташе несигурността, отколкото да се потвърдят гадните подозрения на Добранецки. Най-после на четвъртия ден, сломен напълно, готов на всичко, примирен, реши да узнае истината. И най-ужасната истина. Поне щеше да види Луця, поне щеше да размени няколко думи с нея, да чуе гласа й.

Приближавайки къщата на професора, той още веднъж се разколеба за миг, но този път колебанието бързо изчезна. Надяваше се да види няколко прозореца да светят, но къщата тънеше в мрак. Застана до оградата и дълго се ослушва. След това натисна звънеца. Сред тишината, която царуваше наоколо, чу звъна вътре в къщата. Изчака няколко минути и пак позвъни. Позвъни отново и после още веднъж. Вътре или спяха, или нямаше никого.

В тоя момент видя закачена на вратата табелка. Драсна клечка кибрит и прочете:

„Къщата се дава под наем.“

Догарящата клечка опари пръстите му. Той дори не усети. Една мисъл прониза мозъка му като светкавица:

— Заминал е. Заминали са заедно.

На другата сутрин отново отиде на Алеята на люляците. В градината пред къщата някакъв човек прекопаваше лехите. От него не можа да научи кой знае какво. Къщата наистина се даваше под наем, защото професор Вилчур се беше изнесъл.

— Кога замина професорът?

— Ами на четиринадесети.

Датата съвпадаше с датата на заминаването на Луця.

— Сутринта ли замина?

— Рано заранта.

— Знаете ли закъде?

— Откъде да зная? Ако някой знае, то ще е само Юзеф. Той изпрати господин професора на гарата.

— А къде е този Юзеф?

— И това не мога да кажа, Службата му тук свърши, сигур работи някъде другаде. Не ми каза къде. Ама почакайте. Сега, сега. В Тамка има някакви роднини, дето имат пералня. От тях може да научите нещо.

В Тамка имаше няколко перални. Той отиде поред във всичките и накрая намери тази, която търсеше. Пералнята наистина беше собственост на една леля на бившия прислужник на Вилчур. Дебелата жена с яркочервени бузи и малки пронизващи очички прие Колски недоверчиво.

— А вие по каква работа го дирите?

— Исках да се видя с него — обясни Колски.

— А от полицията ли сте, или от другаде?

— Ами, моля ви се!

— А може да е за някаква служба? Ако е така, много сте закъснели, защото моят сестриник вече си намери служба. Зает е до септември. А ако искате, оставете си адреса, ще ви се обади през септември.

— При кого работи? Може ли да ми дадете адреса.

— А, това пък не зная. Казваше само, че било на някакъв параход. Станал стюард.

— На параход… Хм… А вие знаете ли, можете ли да си спомните закъде е заминал професор Вилчур.

Бабичката сви рамене.

— Къде ще ми разправя на мен такива работи. Отде да знам аз?

— Извинете — поклони се той и излезе. Така приключи въпросът за последната следа.

 

 

Същия ден семейство Добранецки даваха прием, прощална вечер, на която беше поканен и Колски. Нина заминаваше да летува в чужбина — да „спасява“ здравето си, както казваше тя. Нина цъфтеше. Оживена, весела, много духовита и чаровна, тя грациозно се движеше сред гостите от компания на компания.

Когато забеляза Колски — сам, изправен до вратата на будоара, тя го хвана подаръка и го изведе на терасата. Нейният съпруг подробно й бе разказал за безпокойствата му. Колски сега й се стори по-интересен и дори по-хубав отпреди. Очарованието на романтизма винаги възбуждаше у нея желанието да превзема. Този млад лекар, влюбен в своята колежка, която го бе изоставила заради стария професор, я заинтересува като трудна за превземане позиция. Впрочем винаги го бе отличавала от другите.

— Няма ли да бъда недискретна — започна тя, — ако ви призная, че се досещам защо сте толкова тъжен.

Той нищо не отговори.

— Може би не се изразих добре. Вие щяхте да се изразите с много по-силни думи, нали? Угнетение, а може би дори отчаяние или трагедия? Разбирам ви. Аз самата някога бях влюбена нещастно. Зная какви дни изживява човек. Има чувството, че виси над бездна, нали?

Мекият й и топъл глас и нейната сърдечност създаваха впечатлението, че е изпълнена със съчувствие. Въздухът бе наситен с аромата на люляците, които растяха на гъсто около малкия дворец. Лекият повей носеше откъм парка и други аромати. Пролетта във Фраскати беше в своя разгар, а вечерта топла.

— Вярно — каза Колски.

Тя се опря на перилата и продължи:

— Спомням си, че беше през една такава пролет. Седях тук на тази тераса, когато ми донесоха писмо, писмо от него. Колко страшно студени са тези писма! Държи ги човек в ръката като парче лед, студ, който реже ръката. А вътре думите са банални, коректни, хладни и учтиви. Наредени като лакеи и ливреи с неподвижни лица. Много съжалява… обстоятелствата… дългът… не може лично да дойде, защото ненадейно… се наложило… А от всичко това прозира едно убийствено „не те обичам“. Едно безмилостно „оставям те“. И защо трябва да се пишат толкова думи, толкова изискани фрази?

Тя помълча малко и добави:

— Не можете да си представите колко нещастна съм била.

Колски я погледна в очите и каза:

— Мога, госпожо.

— Много ли я обичахте?

— Много ли? — отговори Колски, като помисли. — Не зная — много ли. Не мога да направя никакво сравнение. Обичам само нея и освен нея никоя никога не съм обичал. И никога няма да обикна.

— О, да — кимна тя. — Това е истинска любов. Познавам я. Защото тогава и аз мислех така. Тази именно вяра, че никога, никого няма да залюби човек, е доказателство за величието на чувството, за неговата искреност и дълбочина. И ме е яд на тези, които не са в състояние да разберат, че човек, който е обикнал втори път, и първия път е могъл да обича искрено.

Колски я погледна:

— Не разбирам какво искате да кажете?

— Преди всичко това, че човек живее, че всичко, което живее, се променя. Защото самият живот не е нищо друго, освен една непрекъсната промяна, не е ли така?

— Да, от научна гледна точка…

— Не само от научна — прекъсна го тя. — Ние се променяме. Но кажете сам дали моята някогашна любов ще бъде оскърбена, по-слаба, или заличена от факта, че днес съм обикнала друг. Не, сто пъти — не. Тогава съм обичала с всичките си чувства и мисли, аз цялата, неделима, и у мен нямаше място за друг, бях завладяна от любовта изцяло. Но тогава не съм била аз, аз, тази, която виждате днес пред вас. Сега вече съм съвсем друго същество. Дори непрекъснатостта между онази жена, която бях тогава и мен, бе пресечена брутално. Природата не търпи вакуум. Има такава латинска поговорка.

— Natura horret vacuum — отговори Колски.

— Да, именно. Човек може да обича постоянно и вярно през целия си живот само тогава, когато тази любов се подхранва, когато живее у нас. Живее. Това значи, че не е някаква мумия или реликва, а част от нашата жива душа, когато заедно с нея претърпява всички наши промени. В противен случай любовта ни се мумифицира, издигаме й в някои от параклисите на сърцето тъжен олтар, където й отдаваме почит, когато си я спомняме. А нейното място се заема от ново чувство, ако имаме щастието да го изпитаме.

— Вашите думи са много странни — каза Колски несигурно.

— Странни? Аз говоря истината. Говоря това, което съм преживяла, премислила и което виждам у мен самата. А ви говоря, защото зная в какво настроение сте сега. Зная, че ще ме разберете с вашата чувствителност и с вашите деликатни чувства.

Всичко това малко изненада Колски. До този момент той бе останал с впечатление, че тя не му обръща по-голямо внимание, отколкото на другите колеги на мъжа си. Затова не можеше да не бъде поласкан от факта, че тази прекрасна жена, известна със своята красота и елегантност, се отнася така към него.

— Много съм ви благодарен наистина за това доказателство за милото… за толкова доброто мнение, което имате за мен.

— Няма защо да ми благодарите. Ще бъда напълно искрена с вас. Признавам, че от моя страна дори не е хубаво, че говоря с вас за нещо, което човърка една скорошна рана. Моля да ми простите тази проява на егоизъм.

— На егоизъм? — учуди се Колски.

— Да, господин Колски. Не зная какво е мнението ви за мен. Сигурно и вие както всички мислите, че нямам само от пиле мляко, че съм щастлива и че нищо повече не желая. Да беше така!… Ох, наистина Йежи ме обича, заобикаля ме с разкош, не ми отказва нищо. Нищо, което е ценно за мнозинството от хората. Но ние, жените, най-много ценим онази духовна близост, която може да ни даде само любимият мъж. Разбирате ли?

— Разбира се, госпожо.

— Моят съпруг е погълнат прекалено от науката и службата, освен това много строго гледа на нещата от живота. Той е безкомпромисен в това отношение. Та нима бих могла да си позволя да му доверявам и да му изповядвам мислите си по толкова съществени за мен въпроси. Не, аз на вас съм ви благодарна, че приехте да ме изслушате. Това може да е жестоко от моя страна, но вие ще ми простите. Сред всички познати не бих могла да намеря някого, с когото да разговарям така и да бъда толкова сигурна в неговата дискретност.

Колски се окашля.

— В това отношение можете напълно да разчитате на мен.

Тя леко докосна ръката му с края на пръстите си.

— Не съм се съмнявала нито за миг. И понеже сега е нощта на откровеността, нищо повече не ми се иска да крия от вас. Та тогава, през онези тъжни дни, когато получих леденото писмо, за малко не се самоубих. И не зная как би завършило всичко — тогава бях много млада и много неопитна и това беше моето първо силно чувство. За щастие съдбата ми изпрати спасение. Запознах се с един човек. Беше човек добър и мъдър, който беше преживял много, и виждаше какво става в чуждите сърца. От негова страна това беше много хубаво. Нищо не искаше от мен, нищо не искаше за себе си. Просто искаше да ми помогне да се избавя от отчаянието си. О, дългите разговори с него, изповедите, добрите, искрени съвети, неговото умение да надникне в най-скритите кътчета на моята душа. Впрочем с него аз не се затварях. Напротив. Казвах онова, което чувствах. За мен той беше лекар.

Тя се усмихна:

— Наричах го лекаря на моето сърце.

— Наистина ли беше лекар? — запита Колски.

Нина отрицателно поклати глава:

— Не. Всъщност беше нищо. Но за мен по онова време той беше всичко. Голям дар на съдбата. Все още се чувствам длъжница на вселената. Толкова желая да мога да се отплатя някому със същия дар. Зная, разбира се, че не ще съумея да бъда такъв добър лекар за едно сърце както онзи човек. Не притежавам неговия разум, проникновението на погледа и мекотата в отношенията.

Тъй като тя млъкна, Колски сметна, че трябва да й възрази:

— Как така, госпожо.

— Значи вие мислите?…

Колски нищо не мислеше. Беше му неловко и имаше впечатлението, че в тоя случай госпожа Добранецка като че ли по погрешка се обръща към него, взимайки го за някой друг. Въпреки това тя му се стори очарователна и много добра. Не беше предполагал, че у тази надменна и красива дама има толкова емоции.

— Вие сте много добра — каза той.

Настъпи мълчание. От салона от време на време долиташе музика. Нина се обади първа:

— Много малко познавам госпожица Канска. Няколко пъти е била у нас и ми направи чудесно впечатление. Тя е, струва ми се, от онези зрели съвременни жени, които искат и могат самостоятелно да се борят за своето съществуване. Моят съпруг цени високо нейните дарби. Винаги съм го чувала да говори с одобрение и уважение за нея, а вие знаете, че той не е снизходителен.

— О, да — призна Колски.

— Сигурно няма да се учудите, че с интерес съм наблюдавала тази очарователна девойка. С интерес научих, че ви свързва взаимна симпатия.

— Не взаимна, за съжаление — каза с горчивина Колски.

— Едва сега стана ясно и беше за мен изненада. Кой можеше да допусне. Наистина от болницата и извън болницата до мен достигаха слухове, които хвърлиха сянка върху репутацията й. Опровергавала съм ги възмутена. Убедена бях, и то не по-малко от вас, че отношението й към Вилчур се гради само на възхищение и преклонение, като вземем предвид неговата възраст. Та той е почти старец. Кой можеше да допусне? Млада, красива, независима, видимо безупречна и безкористна. И изведнъж това откритие падна като гръм от ясно небе.

— Не всичко, което блести, е злато — изказа Колски известната сентенция. В устата му горчеше, изпитваше отвращение и презрение към целия свят.

Нина отново докосна ръката му.

— О, не, господин Ян, не бива да я осъждаме. Откъде можете да знаете какви обстоятелства — морални или дори… материални, са я подтикнали да стане приятелка на един стар и непривлекателен господин. Животът, дори животът на една такава млада девойка, е пълен със загадки и тайни. На подобна постъпка не може да се гледа повърхностно, да се възприема a la lettre^[1]! Много сурово я осъждате. Имате право, като мислите, че за всеки отстрани тя просто е метреса на Вилчур. Но ние, които я познаваме, не можем да опростяваме нещата. Трябва да е имала причини, за да държи на това. Сигурно Вилчур няма да живее дълго и навярно има още значително имущество.

Тук тя все пак отиде твърде далеч. Когато нанасяше удара, Добранецка се беше прицелила зле, защото не само че не улучи, но предизвика бурна реакция.

Колски сви вежди и малко повиши тон:

— Не е вярно, госпожо. Зная със сигурност, че професор Вилчур е напълно разорен. А впрочем и милионер да беше, това нямаше да има никакво значение за госпожица Канска. Уверявам ви, защото зная, че за нея изобщо не съществуват каквито и да било материални съображения. О, не, тя е твърде благородна, госпожо, и нейната безкористност дори ме е учудвала. Аз самият неведнъж съм й пращал богати пациенти, а тя отказваше поради липса на време и знаете ли, госпожо, как запълваше същото това време?… Лекуваше безплатно в сиропиталища и приюти.

Нина отстъпи на предишните си позиции:

— Винаги съм имала такова мнение за нея — каза тя, като наблягаше на думите. — Винаги. Но признайте все пак, че вие сигурно се губите в догадки и търсите мотивите за нейната постъпка. Една безгранична любов би обяснила всичко. Разбира се, има случаи, когато млади момичета обичат стари мъже. Възможно е и този случай да е такъв, въпреки че не допускам, макар и само за това — тя винаги е правила впечатление на напълно здрава както физически, така и психически, а няма съмнение, че любовта към такъв стар човек не може да не се възприеме като нещо ненормално, противоестествено…

Отново настъпи мълчание.

— Някога ми бяха казали, че знахарите прилагат не толкова лечение, колкото внушение, внушават на болните, че се чувствуват по-добре. Казват, че скоро някъде в Малополша изобличили знахар, който използвайки майсторството си да хипнотизира, измъквал от наивните селяни пари, а от техните жени и дъщери онова, което могат да му дадат. Светът е изпълнен с тайни и никога не съм се опитвала да ги разкривам. Знаете ли какъв принцип съм възприела?

— Какъв, госпожо?

— Много просто. Когато се сблъскам с нещо неясно, с нещо, над чиято повърхност може да се крие някакъв позор, бързо го отминавам. Предпочитам да си запазя убеждението, че светът е хубав, а постъпките на хората са благородни и умни. Така се спасявам от всяка мръсотия — отминавам я и макар че много държа да проникна в неизвестното, отстъпвам. Повярвайте ми, това е добра рецепта.

— Не всичко може да се отмине толкова лесно — каза Колски сериозно.

— А кой говори за лесни неща. Който уважава себе си и иска да закалява своите човешки качества, трябва да е готов да побеждава трудностите. Не е кой знае какво изкуство да счупиш сламка, не е изкуство да се отвърнеш от храна, която не обичаш. Според мен човек като вас е създаден именно да побеждава в себе си много големи трудности. Вие сте енергичен човек. Ако живеехте по време на колонизирането на Америка, сигурно щяхте да бъдете един от пионерите завоеватели.

На терасата излезе професор Добранецки и каза:

— Нина, господин министърът си отива и иска да се сбогува с теб.

— Веднага идвам — отговори тя, като стана и протегна ръка на Колски. — Благодаря ви, господине. Разговорът ни беше чудесен. В моя живот има толкова малко подобни мигове. Безкрайно съжалявам, че заминавам. За съжаление всичко вече е решено и подготвено. Не мога да отлагам заминаването си. Ще се постарая обаче да съкратя престоя си в чужбина. Имам да ви казвам още толкова много неща и още толкова много искам да чуя от вас. Ще ми позволите ли да ви шиша?

Колски, объркан още отначало, сега съвсем се смути.

— Но моля ви, госпожо. Ще ви бъда безкрайно признателен.

Той ниско се наведе, за да й целуне ръка. Когато се изправи, тя вече не беше на терасата.

Връщаше се вкъщи зашеметен. За да събере мислите си, отмина сградата, в която живееше, и тръгна на дълга разходка по алеите. Вече съмваше. Над Лаженки небето светлееше като сиво сребро. Седна на една пейка, за да подреди впечатленията си. Не се смяташе за глупав и наистина не беше. В думите на Нина веднага усети жилото на омраза към Луця, замаскирано — и то как! — с ловки комплименти. Защитавайки я привидно, всъщност тя искаше да я дискредитира в неговите очи. Но с каква цел? Нима между заминаването на Луця и личността на госпожа Добранецка имаше някаква връзка? Не, това беше безсмислица. Имаше още едно обяснение, но Колски имаше твърде скромно мнение за себе си, за да предположи, че тази блестяща светска дама се е влюбила именно в него.

Във всеки случай разговорът с нея трябваше да му направи и му направи много силно впечатление. Госпожа Добранецка го завладя със своите признания, порази го с начина си на живот и със схващанията си за всичките тези трудни и сложни проблели, които той лично определяше с толкова прости думи като любов, омраза, ревност.

Заспивайки, той мислеше: Чудна, необикновена жена.