Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Вилчур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Profesor Vilczur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Тадеуш Доленга-Мостович. Морал

Роман

Рецензент: Венцеслав Караиванов

Преведе от полски: Малина Иванова

Редактор: Слава Николова-Герджикова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова

Код 29/95364/5544/48/89

Полска. Първо издание. Издателски №22/1989

Дадена за набор на 14 септември 1989 г.

Подписана за печат на 20 ноември 1989 г.

Излязла от печат м. декември 1989 г. Формат 60×84/16.

Издателски коли 20,52. Печатни коли 22,00.

УИК 19,07. Цена 3,54 лева

Издателство с печатница на БЗНС

1592 София, улица „Илия Бешков“ №2

Поръчка №10 204/1989 г.

Ч–3

© Малина Иванова, преводач

c/o Jusautor, Sofia, 1989

 

Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Profesor Wilczur

Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Няма по-хубав сезон от есента, от ранната есен в просторните беларуски земи. Нежен топъл вятър носи сребърните нишки на циганското лято по нивите, по стърнищата и угарите. Горите са притихнали, заслушани в златно пурпурната зрелост на своите листа. В градините ябълките и крушите, освободени от тежестта на плода, лениво протягат клони, преди да заспят зимен сън. В златната слама по харманите се събират и шумно цвърчат врабци. Из бледосиньото небе летят жерави в своя обичаен ред, белязан сякаш с черни щрихи върху синевата. По харманите бухалките ритмично, сякаш танцуват, бухат житото. От отлежалите на слънцето класове блика здраво зърно, та после веяно и чисто да се излее като сипкав ручей в издути чували.

Изобилието радва окото на стопанина. Радват се неговите плещи под тежестта на реколтата. Пъшкайки повече от навик, отколкото от усилие, слага чувалите в колата. Цяла планина. Малкото шкембесто конче има достатъчно сили да докара зърното до воденицата, крачка по крачка. А воденицата, това ненаситно чудовище, добродушно ръмжи и с огромните си зъби преживя и преживя младото зърно. Широката струя на водата пада върху колелото и като се пени и клокочи, изплува отдолу. Ден и нощ в отворената паст тече зърно, ден и нощ сред бели облаци, ухаещи на хляб, се изсипва потокът на брашното.

По неплодородните беларуски земи преджътвеното време е тежко. Разбира се, зависи от годината, но в ранна есен воденицата не знае почивка. Затъжили са се хората за хляб, за черен ухаен хляб, какъвто много от тях не са слагали в уста още от пролетта.

За да има добър ред, трябваше воденицата да не спира и в неделя. Но старият Прокоп Мелник си имаше свои принципи и никога не отстъпваше от тях, макар и да знаеше, че Гайер в Поддубна, а и Шимонюк в Раковишчизна работят и в неделя. Конкуренцията си е конкуренция, а празникът си е празник. Затова в неделя във воденицата на Прокоп Мелник зърното замлъкна. Той самият в празнична, тъмновишнева риза, препасана с дебел копринен шнур, отиде да поговори с Вилчур и седнаха с него на терасата на болницата. Всички от воденицата използваха тази почивка. Зоня и Олга ходеха в Бервинти или в градчето, Наталка се измъкваше крадешком към Нескупа, където я чакаше един неин връстник и обожател, Саша, Донка и Васил се разхождаха с лодка по езерото. Вкъщи оставаха само старата Агата и Виталис, който хъркаше под тополата. Йемьол както винаги прекарваше следобеда в кръчмата в Радолишки. Луця запълваше тези часове с лична работа. Пишеше писма на своите познати, кърпеше дрехите си, както и дрехите на Вилчур, разбира се, без той да знае.

В това време разговорът на терасата продължаваше. Вилчур питаше Прокоп за разни воденичарски работи, за цената на зърното, какво ново има из околността. Сам разказваше по-интересните случаи в болницата. Тя се развиваше добре. Както винаги по жътва хората се сещаха за своите болки и за това, че може да се отърват от тях, стига само да отидат при професора. От даренията, които те правеха, можеше да се посрещат болничните и личните разходи; кой знае какви спестявания нямаха, но и не мизерстваха.

След като изчерпаха тези теми, Прокоп започна надълго и нашироко да говори за своите планове за бъдещето. Най-много го занимаваше мисълта, че трябва да припише воденицата и земята на името на Васил.

— Аз вече не съм млад — казваше той — и макар че, слава богу, съм здрав, а и сили не ми липсват, винаги може внезапно да умра. За какво да оставям след себе си безредие? Докато съм жив, всички слушат мен, но като умра, кой знае дали между Васил, Олга и Зоня няма да станат някакви свади. Не дай си боже да се стигне и до това да се влачат по съдилищата и така да унищожат всичко, което с труд съм спечелил през живота си. Затова намислих да постъпя така: още докато съм жив, да припиша всичко на Васил. Честно момче е, няма да ощети нито сестра си, нито снаха си, а по този начин имотът ще остане в ръцете на един и няма да се разпилее.

— А кога смяташ да направиш това? — попита Вилчур.

— Ами ето, мисля си, след Поклонението на влъхвите ще вдигнем сватбата, после ще отида с тях до околийското и ще им припиша. Какво ме съветваш, да го правя или не?

— Направи го, разбира се — отговори Вилчур. — Я ми кажи ти, доволен ли си от бъдещата си снаха?

— А защо да не съм доволен?! Не момиче, а злато, благоразумна, работна, весела и най-важното, че вече е здрава. Няма да ги ражда хилави. Абе да си кажа правото, аз и затова я докарах от града. И дори се тревожех отначало, че Донка и Васил не ги тегли един към друг. Когато мъжът и жената живеят един край друг, то и влечение трябва да се яви. Е, и се появи.

Възцари се мълчание. Наоколо беше съвсем тихо, само откъм воденицата долиташе монотонният шум на водата и гласът на сойка, която беше кацнала на една от брезите до пътя.

— Е, а с тебе как ще стане? — обади се Прокоп.

— С мен? — опомни се потъналият в размисъл Вилчур.

— Че с кой друг? Ти недей да ми се сърдиш, че те заприказвам за такива работи. Ама гледам и гледам, а като гледам, се чудя.

— В какъв смисъл? Какво те кара да се чудиш?

— Ами ей на — живееш под един покрив с тая госпожица. Всеки вижда, че ви тегли един към друг. Ако не ставаше дума за теб, а за някой друг, хората вече щяха да започнат да злословят. Разбира се, опазил ни бог, никой нищо лошо не си мисли. Но веднъж ме питат: „Кога ще се жени за нея нашият професор?“ Аз им отговарям: „Господ знае. Защото откъде да знам аз?“ А те: „Попитай…“ А аз на тях: „Питайте сами. Какво, да не би да нямате език в устата си, а?“ Но ясно е, смелост нямат.

Вилчур сведе глава.

— И аз не знам… Самият аз не знам как да постъпя.

Той наистина не знаеше. Всъщност преди седмица вече почти напълно се беше решил да се жени за Луця, но точно тогава стана една незначителна случка, която го накара много да размишлява и макар че все още не беше зачеркнал плановете си за женитба, силно се беше разколебал. Ето какво беше се случило.

Той от дълго време лекуваше едно десетгодишно момче — син на грънчаря от Бервинти. По време на брането на ябълките беше паднало от едно дърво и беше получило доста сериозни вътрешни поражения. Беше най-младият пациент в болницата и беше под покровителството на всички. Дори Йемьол беше способен с часове да седи до леглото му и да му разказва чудни приказки. Донка носеше най-различни лакомства, Луця уши хубави дрехи, а Вилчур се отбиваше при него много по-често, отколкото изискваха грижите за здравето. Малкият Пьотруш постепенно се възстановяваше, Най-напред му разрешиха да става за по няколко часа дневно, после оставаше в леглото само през нощта. Никой не бързаше да го изпраща у дома. Обаче вкъщи той беше нужен. Сестричката му, по-малка от него, не можеше да се справи с голямото стадо гъски и един ден бащата на Пьотруш дойде да го вземе. Луця отиде при Вилчур с тази тъжна новина, като водеше момчето, за да се сбогува с професора.

— Пьотруш, благодари на господин професора, че те е излекувал. Аз в това време ще ти приготвя нещата — каза тя и излезе в преддверието.

Момченцето протегна ръчичките си така, сякаш искаше да прегърне професора през шията. Вилчур се разчувствува, наведе се и го вдигна, за да го целуне.

— Ама че си тежък — каза запъхтян той, като го остави отново на пода.

След малко Луця се върна, а зад нея на прага застана бащата на Пьотруш. Селянинът започна да благодари и да се извинява за грижите, които неговият син сигурно им е създал.

— Никакви грижи — весело каза Луця. — Това е най-послушното момченце, което съм виждала през живота си.

Изведнъж вдигна Пьотруш от земята, притисна се към него и го понесе из стаята. Съвсем не забеляза колко голямо впечатление направи това на Вилчур. Той прехапа устни и тъжно я гледаше как без ни най-малко усилие танцуваше из стаята с момченцето на ръце, със същото тава момченце. Никога преди не беше имало такъв ярък случай, който да подчертае разликата във възрастта и в силите им.

Тя нищо не забеляза и изобщо не се досещаше какъв болезнен удар нанесе на неговите надежди. И по-късно също с нищо не можеше да си обясни неоснователното отдръпване на Вилчур и тъгата, която започна да го терзае. Напразно се мъчеше да си спомни някоя необмислена дума, някаква постъпка, която би могла да засегне професора. Страхуваше се да го пита открито, защото знаеше, че няма да й отговори, а зададеният от нея въпрос ще направи по-дълбока невидимата бразда, която отново бе започнала да ги дели.

Вилчур много по-силно от Луця чувствуваше тази бразда. Виждаше я как тича по стълбите, как без ничия помощ застила леглата на болните, като ги мести и пренася. Забеляза, че след тежък работен ден дълго се разхождаше, забеляза как всеки ден се къпеше и плуваше бързо, сръчно, въпреки че водата в езерата беше студена; с една дума, тя беше млада, много млада, толкова млада, че в сравнение с нея той сигурно изглеждаше старец. Затова сега, когато Прокоп повдигна въпрос, той отговори:

— Не знам. И аз самият не знам.

Прокоп сви рамене.

— А какво толкова трябва да се знае? Иска ли те тя?

Вилчур измънка:

— Иска ме, защото още няма опит.

— Ами като иска, жени се. Що за ред е това, мъж без жена да седи.

— Но ти, Прокоп, имай предвид разликата във възрастта. Тя е млада и красива, а аз съм вече стар дядо. Пред нея е бъдещето. Защо да я обвързвам за цял живот?

Прокоп се ядоса.

— Ето, умен човек, а глупости приказва. Хич не ми е смешно, когато някой глупак дрънка глупости. Но когато мъдър човек говори глупости, ще ми се да се смея. Що за старец си ти? Ако ти си старец, какъв съм аз тогава? От тебе аз съм къде по-стар. А ако Агата, не дай боже, умре, ще се оженя.

— Знаеш ли, Прокоп, при вас е друго. Вие си взимате жена, за да си имате стопанка, а ние — по любов, от обич.

— Това е лошо — отговори Прокоп. — Трябва и за едното, и за другото. А малко ли са хората, които на стари години си вземат млади жени? Ето, в нашата околия само мога да ти изброя тридесетима такива. Пък има и друго нещо: какво ти липсва? Ти знаеш ли, че не една ще иска да те вземе. Всяка ще иска. Сега говориш така: ще й обвържеш живота. Ще бъде едно от двете: или ще си здрав и ще живееш дълго, тогава тя няма за какво да се оплаква, или ще я оставиш вдовица и ще бъде свободна. Ами да, работата е ясна.

След този разговор с Прокоп твърдото решение на Вилчур да се откаже от женитбата отново се разколеба. Наистина той не обвързваше живота на Луця. Та нали тя беше зряла жена, знаеше какво иска. Не могат всички хора да се мерят с един аршин. Истинското щастие за нея може да е точно това, което той би й дал. Спокоен, тих живот, несмущавано от нищо приятелство, сърдечна привързаност, а в края на краищата и като мъж ни най-малко не беше загубил своята жизненост.

Когато следобед, както обикновено в неделя, се канеше да отиде с Луця на гробището, реши да поговори с нея открито и искрено за всички тези проблеми и едва след това да вземе решение.

Този ден Луця беше малко тъжна. Тъкмо отговаряше на дългото и напълнено с горчивина писмо на Колски. Струваше й се, че Колски е затънал в някакви грижи и неприятности, че е потиснат от нещо, за което не може или не иска да пише. Беше убедена, че ако той искрено й признаеше всичко, тя щеше да съумее да го посъветва или да му помогне. Не се съмняваше също, че ако беше в непосредствена връзка с него, нямаше да има тайни от нея. В писмата си обаче не се решаваше да бъде напълно откровен. Досещаше се, че в основата на всичките му грижи и безпокойства е някаква жена. Беше сигурна също, че тази жена не заслужава неговата любов и че в живота на Колски тя е по-скоро една авантюра. Въпреки това изпитваше нещо, което наистина не можеше да се нарече ревност, но което я беше засегнало. До известна степен беше удовлетворена, че в опита си да я забрави той не беше намерил нищо ценно, че тъкмо обратното тя, Луця, само е спечелила от съпоставката с оная, непознатата.

— Днес не сте в много добро настроение — каза Вилчур, когато излязоха на пътеката, която се виеше край брега на езерото. — Да не би да ви се е случило нещо неприятно?

— Ах, не — възрази тя. — Безпокоя се малко за Колски. Получих писмо от него. Макар и да не пише ясно, знам, че има някакви големи грижи.

— В болницата ли?

— Не, това са по-скоро грижи от морално естество. Имам чувството, че се е впуснал в някаква любовна история или пък се е свързал с някого, който му създава големи тревоги.

— Колски не прави впечатление на човек, когото една сърдечна драма лесно би огънала. Той е много свестен, със силен характер. — Вилчур си спомни последния си разговор с Колски и добави: — Може би негов недостатък е, че прави прекалено прибързани заключения. Но за това е виновна младостта му. Неговата гражданска смелост изкупва тази вина. В нашето време на опортюнизъм гражданската смелост е голямо качество. Като му пишете, поздравете го от мен.

Провиквания откъм езерото прекъснаха разговора им. Васил и Донка викаха от лодката към брега. Едва сега Вилчур и Луця забелязаха Йемьол, който се беше настанил удобно в сянката на храстите. До него имаше бутилка водка, изпразнена вече до половината. Младите доплуваха по-близо и го заговориха. Донка посочи Луця и Вилчур, които се отдалечаваха, и каза:

— Господине, не ви ли обхваща ревност?

— Ревност? За какво?

— Ами всеки си има момиче. А вие сте сам.

— Драго мое жабче. Да. Сам съм. Сам като единак. Но много се лъжеш, ако смяташ, че завиждам на другите.

Васил високо се засмя.

— Защото никога не сте сам, господине. Винаги заедно с бутилката.

— Щастие имаш, туземецо, драги ми локални Ромео, че бутилката все още не е изпразнена. В противен случай можех да ти я изпратя по въздушен път. Внимавай да не се приземи на органа ти за обоняние.

— Ха, ха, няма да я хвърлите чак дотук — засмя се Васил, но за всеки случай удари няколко пъти с веслата, за да се отдалечи малко от брега.

— А що се отнася до ревността, разбери, микроцефал такъв, че в тая бутилка имам не една, а цяло стадо приятелки. Харем. Разбираш ли, харем.

— Не разбирам — искрено призна Васил.

— Пфу, какви мръсотии приказвате — възмути се Донка.

— Аз ги приказвам, а вие имате желание да ги правите. И какво представлявате вие? Оръдието на фактум, което извън вашата воля ви заповядва да изпълнявате популацийно-демографска функция. Дребно занаятчийско предприятие за прираст на населението. Осигурена чрез концесия малка фабрика, основана с цел да произведете няколко екземпляра себеподобни туземци. Гледате се един друг със замечтан поглед, а какъв е резултатът? Купчина смрадливи пелени и няколко килограма живо месо, от което денонощно излиза нечленоразделен крясък. И моят призив към вас да размислите над тоя проблем би бил напразен. Някой от вас, о, неодушевени, задавал ли си е някога въпроса на покойния Хамлет: „To be or not to be?“[1] Някой от вас в слепия си стремеж за продължаване на вида мислил ли е някога, че този вид в края на краищата е много подъл? Видът псевдо homo sapiens rusticanus[2] нерядко има дарбата да е келяв или крастав. И ето аз високо ви питам: за какъв дявол трябва да продължавате генеалогичното дърво на обикновените маймуни, антропоидните същества, които населяват поречието на Двина и Неман?

Младите се смееха, макар и да не разбираха много. За тях бъбренето на Йемьол беше изключително забавно. А той самият, като гаврътна малко от бутилката, подпря глава на ръката си и удобно се разположи на високата трева.

— Смейте се, за да документирате човешкото у вас. Всъщност това е единственият отличаващ човека от животното рефлекс на организма, който вие притежавате.

Донка възрази:

— Е, не е вярно. Защото и животните се смеят. Например кучето.

— И конят — добави Васил. — В Нескупа Парафилчук има кон, който се смее като човек.

— Да е жив и здрав. Да се смее — казваше Йемьол. — Ако бяхте запознати с класическата философия, щях да ви кажа, че изключението потвърждава правилото и съвсем не го оборва. Впрочем в смеха от по-висша категория се е запазила само усмивката на съжаление и на снизходително безразличие към света, под който би трябвало да се закачи табелката, поставена от Данте на вратата на ада: „Lasciate ogni speranza!“[3], което на полски значи „ferfa1 di kaczkes mit di gance pastrojkies“[4]. И така, не ми изказвайте съчувствие, че не ходя по света, обременен от компанията на самка. Ако изобщо трябва да вярвам на някого, то щях да вярвам преди всичко на Вайнингер, който, както добре знаете, е казал малко любезни неща за жените.

— Този господин не е бил много учтив — решително възрази Донка.

— Отгатна, избранице.

Така те дълго време се дразнеха на шега, когато откъм воденицата се разнесоха някакви викове. Там сигурно се беше случило нещо лошо, защото виковете бяха изпълнени с тревога. Васил пръв разбра причината. Откъм воденицата тичаше голямо куче, тичаше по пътеката край езерата. Лесно беше да се сети човек какво означават тези викове. Кучето беше чуждо, в околността не го познаваха. От устата му течеше пяна, опашката му беше подвита.

— Господине, бягайте! — изкрещя Васил. — Това е бясно куче!

— Бягайте! — пронизително изпищя Донка.

Но по-лесно беше да се каже „бягай“, отколкото да посочиш накъде. Наоколо се разстилаше открито поле, точно нататък, накъдето тичаше кучето, Йемьол скочи стремително.

— Поне да имах някаква тояга!

— Дръжте! — извика Васил и хвърли веслото към брега, но разстоянието беше много голямо и той не успя да го достигне.

Кучето тичаше бързо. Нямаше време за колебание, Йемьол сграбчи бутилката от моравата и скочи във водата. За съжаление той не знаеше да плува. И понеже точно там езерото беше дълбоко, доста време мина, преди да изплува. В това време Васил приближи лодката до мястото, на което Йемьол беше потънал, и щом главата на давещия се показа на повърхността, веднага го хвана за косата, после за яката и го изтегли в лодката.

— По дяволите! — псуваше Йемьол, като пръхтеше и храчеше вода: — Що за обичаи бесните кучета да върлуват из околността в тихия неделен следобед и да принуждават гражданина, който си живее в dolce far niente[5], да се топи в това отвратително течно тяло. Внимавай, Василе, за бога! Там, там плува. Да не я счупиш с веслото.

Наистина близо до носа на лодката се показа бутилката. За щастие тя беше запушена и съдържанието й беше оцеляло. Но все пак не задълго, тъй като Йемьол веднага го изля в гърлото си.

Край езерото дотича запъхтян Виталис с един голям прът, но беше вече късно да гонят кучето. От разказа му разбраха какво се е случило. То беше дошло по пътя откъм шосето. Съвсем не приличало на бясно. Повъртяло се известно време из двора и изведнъж се нахвърлило върху Зоня, която за щастие носела едно празно ведро. Ударила с него животното и така се защитила. Тогава кучето скочило встрани към Виталис, а когато притичали тукашните кучета, то здравата ухапало две от тях.

— Няма какво да се прави, ще трябва да ги убием — завърши разказа си ратаят.

— Това е много неприятно — тъжно каза Донка.

Слязоха на брега и отидоха да видят ухапаните кучета.

В това време Вилчур и Луця излязоха от гробището и както обикновено се отправиха по обиколния път към къщи, всъщност към шосето, на което трябваше да се разделят, тъй като Луця имаше намерение да посети едно болно момиченце в Радолишки.

Разговорът за Колски и за Варшава, а после и за малката пациентка развали плановете на Вилчур. Той не можа да заговори за своите брачни намерения. Наистина професорът не бързаше много и в края на краищата беше доволен, че отново имаше възможност да отложи разговора на тази тема за по-нататък.

Вървяха по пътя, който се виеше между стърнищата, обрасъл от двете страни с ниски храсти. На завоя до един по-голям храсталак забелязаха огромно червеникаво куче, което стоеше неподвижно и ги гледаше как се приближават.

— Какъв великолепен сетер — каза Луця.

— Наистина е красив — потвърди Вилчур. — Сигурно е отскоро по тия места, защото никога не съм го виждал.

Той се обърна към кучето, протегна към него ръка и каза:

— Хайде, ела тук, кученце, ела.

Не успя да си дръпне ръката. Сетерът, който имаше такъв спокоен вид, светкавично впи зъби в ръката му, след това се обърна и с всички сили побягна към гробището.

— Божичко! — каза Луця. — То ви ухапа. Много ли ви боли?

Вилчур прикри с усмивка болката си и излъга: — А, не. Дребна работа.

Всъщност чувствуваше пронизваща болка в цялата ръка. Сигурно зъбите на животното бяха засегнали някой нерв. От малката рана падаха капки кръв. Той извади кърпа, изтри ръката си и каза:

— Какво искаме от животните, щом като и хората толкова често постъпват така — на приятелството и доброто отношение отговарят със зъби.

Луця се безпокоеше.

— Тук няма вода. Във всеки случай много ви моля веднага, след като се върнете вкъщи, дезинфекцирайте тази рана. Обещайте ми, непременно.

Той се засмя.

— Но, моля ви, това е дреболия. Впрочем обещавам ви, ще го направя.

— Много ви моля.

Те дойдоха до шосето и Вилчур попита:

— Дълго ли ще останете в градчето?

— Не — поклати глава тя. — Най-много половин час. Ще сменя превръзката на малката. Това е всичко.

Усмихвайки се, те се разделиха. Вилчур тръгна към болницата, а Луця към Радолишки. Не беше направила и петстотин крачки и срещна двама полицаи от Радолишки. Отдавна я познаваха и както обикновено я поздравиха много любезно. Тя им отговори с кимване, когато един от тях я попита:

— Не сте ли виждали някъде едно червеникаво куче?

Тя се спря.

— Да, видях. Изтича към гробището. Ваше ли е кучето?

— Ами, моля ви се, госпожице. Това е някакво чуждо бясно куче. В градчето е ухапало един кон и три кучета. Търсим го, за да го застреляме.

Всичката кръв се дръпна от лицето на Луця.

— Господи, света Богородичке! — прошепна тя. Едва сега забеляза, че полицаите носеха карабини.

— Значи е изтичало към гробището? — попита вторият полицай. — Благодарим ви, госпожице. Моите почитания.

Тя се опомни едва след малко. Отначало искаше да изтича след Вилчур, да го настигне и да му каже страшната вест, но след като размисли, реши колкото може по-бързо да иде до аптеката. По пътя я измъчваше страхът, че в такава малка аптека няма да намери ваксина против бяс. И не се излъга.

— Единственият начин, госпожице — каза аптекарят, — е да закарате професора в града. И то колкото може по-бързо. Сама знаете, че в такива случаи време за губене няма.

Луця си погледна часовника. Вечерният влак от Людвиково заминаваше след един час. И дума не можеше да става, че този един час беше достатъчен да се стигне до болницата и след това оттам с каруца до гарата. Следващият влак беше на другия ден в един часа следобед. Тя вече беше на улицата, когато аптекарят я задържа.

— Госпожице, доколкото знам, доктор Павлицки си беше изписал ваксина против бяс, защото напоследък имаше няколко случая на ухапване от бясно куче. Може да му е останала.

— Благодаря ви, много ви благодаря — каза Луця и изтича към жилището на Павлицки.

Но не го завари. Жената на Павлицки я прие неохотно. Отначало дори не искаше да каже къде е отишъл съпругът й.

— Отиде при болен. Това с всичко, което знам.

— Как така? Не знаете къде е отишъл?

Тя сви рамене.

— Не знам. Не се интересувам от тия работи.

— Господи! Става дума за човешки живот!

Госпожа Павлицка измери Луця със студен поглед.

— Та нали, доколкото знам, вие сте лекарка. Освен вас там е и самият професор Вилчур. За какво ви е моят мъж?

— Вашият съпруг — обясни Луця — има ваксина против бяс. Професорът беше ухапан от бясно куче.

— О! — извика госпожа Павлицка с тон, в който можеше да се открие колкото уплаха, толкова и интерес към сензацията.

— Моля ви — казваше Луця. — Съпругът ви сигурно има от тая ваксина тук, в кабинета си. Аз съм лекарка. Разбирам от това. Позволете ми да потърся в кабинета на съпруга ви.

— Да търсите в неговия кабинет? — възмути се госпожа Павлицка. — Но моля ви се, госпожице. Извинете ме, но това е немислимо. Аз, макар и да съм му жена, не бих се осмелила да направя нещо подобно. Впрочем мъжът ми държи всичко под ключ.

— Тогава какво да правя? Какво да правя? — закърши ръце Луця.

След кратко колебание госпожа Павлицка каза:

— Почакайте малко. Ще попитам прислужницата къде е отишъл мъжът ми.

Тя изчезна зад вратата. В това очакване за Луця минутите бяха часове. Въображението й предлагаше най-ужасяващи картини. Ето инжекцията ще закъснее, професорът ще умира бавно, в страшни, в нечовешки мъки. В мъки, които превръщат човека в диво животно. В мъки, които никой не може да облекчи.

Най-после госпожа Павлицка се върна.

— Мъжът ми е заминал за имението Ковалево — каза тя. — При семейство Юрковски.

— Ковалево?

— Да.

— А знаете ли колко е далече?

— За съжаление не знам. Смятам, че хората от градчето могат да ви информират.

— Благодаря ви, госпожо, много ви благодаря.

Луця излезе тичешком. Във всички случаи трябваше да наеме кола. Тъй като почти всички жители християни на Радолишки бяха земеделци, тя смяташе, че няма да е трудно да се наеме кола до Ковалево. За съжаление още у първия стопанин се сблъска с разочарование. Оказа се, че както обикновено в празник конете са на пасището, което беше доста далеч. Друга неприятна изненада беше фактът, че Ковалево беше отдалечено от Радолишки на почти шест километра песъчлив път, който дори с впряг от два коня можеше да се измине само с бавен ход.

— Има и по-кратък път — обясни селянинът. — Но по него може да се мине само пешком, и то не без известна опасност. Оттам са не повече от три версти. До Мухувка са две, а оттам верста или верста и половина през торфището. Ако искате, мога да пратя моя Сташек.

— Не, не — възрази Луця. — Сама ще отида. Много бързам.

— Щом много бързате, можете да вземете колелото от семейство Войдило. Те имат даже две. Знаете ли да карате?

— Знам.

— Тогава до Мухувка можете да стигнете на колело. А оттам през ливадите и торфищата трябва да минете пеша. Нито на колело, нито на кон може да се мине, а и вие самата — трябва много да внимавате, защото там всяка година някой се дави. Ето, миналия месец изтеглиха Кулманюк, когато само главата му вече стърчеше над блатото. Трябва много да се внимава. През зимата, когато има студове, оттам може да се мине с кола, но сега не.

— А не можете ли да дойдете с мен? — трескаво попита тя. — Ще ви платя.

Селянинът се почеса по главата.

— Какво, не става дума за пари, госпожице доктор. Но е празник. Неделя. Не иде.

Тя му поблагодари за указанията и изтича при Войдилови. Тук не се сблъска с никакви трудности. Като чу за какво става дума, Войдило веднага изнесе колелото на снаха си. Старият сарач отдавна беше задължен на Вилчур и искрено се разтревожи за здравето му.

— Госпожице доктор, не се притеснявайте за колелото. В Мухувка можете спокойно да го оставите у кмета Ягоджински. Утре снаха ми ще иде там и ще си го вземе.

Пътят към Мухувка минаваше през млади брезови горички, където след неотдавнашния дъжд имаше големи локви мътна вода с цвят на глина. Преди да измине и половин километър, тя цялата се изпръска с кал. Пътуването беше трудно, защото колелетата непрекъснато се удряха о щръкнали корени, а и Луця не беше карала колело още от гимназията и беше изгубила навик.

Малкото село Мухувка беше разположено на доста голямо възвишение, което го защитаваше по време на честите за тази местност наводнения. Малката река Ливиня, която пресичаше торфището, по време на пролетното топене на снеговете превръщаше лъките и горичките наоколо в истинско езеро. Сега обаче водата беше толкова плитка, че Луця си намокри краката само до глезените, докато прекарваше колелото през брода. В селото лесно намери къщата на кмета, където трябваше да остави колелото.

Когато му каза, че има намерение да върви през мочурищата до Ковалево, кметът се учуди:

— Как така? Оттам ли искате да минете? Та това е опасно; Особено сега, вечерта, когато вече се стъмва.

— Принудена съм — каза тя. — Професор Вилчур го ухапа бясно куче, а доктор Павлицки сега е в Ковалево и само той има лекарство за това.

Селянинът плесна с ръце:

— Боже господи! Професор Вилчур го ухапало бясно куче! Професор Вилчур, знахарят?

— Да, да.

— Този, който живее у Прокоп Мелник?

— Този същият.

— Божичко мили! Такъв човек! Тогава вие сигурно сте докторката, която лекува заедно с него?

— Да.

— Какво нещастие. Сега има много бесни кучета. Какво нещастие! Но как да ви пусна по тоя път. Ще се удавите като нищо. Аз самият съм преминавал неведнъж, но като бях млад. Тогава знаех къде има брод. Защото всяка година бродът е на различно място. Вие сама разбирате, водата подмива. Днес вече не бих се осмелил.

Той се замисли, подръпвайки брадата си, най-после извика към вътрешността на къщата:

— Анушка! Тичай веднага да извикаш Антони Сушкевич. Само че живо! Живо, защото мръква.

От пруста дотича петнадесетинагодишно момиче, ловко се прехвърли през плета и изчезна в брезовите храсти. Чакаха повече от петнадесет минути, докато тя се върна по същия път. Откъм улицата дойде очакваният Антони Сушкевич.

Беше около петнадесетгодишно момче с почти бял като лен перчем, доста мършаво, занесено на вид. Свали шапка пред новодошлата и промърмори: „Богу слава“ Въпреки че беше празник, то беше само по една разкопчана конопена риза.

Кметът сложи ръка на рамото му:

— Чуй ме, Антони. Познаваш ли, мочурището?

— Как да не го познавам.

— А до Ковалево ще минеш, ли?

— Защо да не мина?

— А ще заведеш ли тази госпожица?

— Защо да не я заведа?

— А ще минете ли, докато се стъмни?

— Защо да не минем?

Кметът си отдъхна доволно и обръщайки се към Луця, каза:

— Този Антони е най-големият безделник в цялото село. Не му се учи, не му се работи, дай му само да се влачи по блатата за патешки яйца, такъв си е той. Но никой не познава по-добре от него бродовете в мочурищата. Опасно преминаване е това, но ако трябва да ходите с някого, само с него. Но почакайте, ей сега ще донеса нещо.

Тръгна към плевнята и след миг се върна с дълъг лесков прът.

— Той и без прът ще се оправи — обясни кметът. — Но вие по-добре вземете. В случай че започнете да потъвате, трябва да сложите пръта напреки на повърхността, така човек по-дълго се задържа.

Тя сърдечно му поблагодари и му напомни, че когато в селото има болен, може да идва в болницата, където винаги ще му помогнат, доколкото е възможно. После излезе на улицата след Антони. На края на селото пътят се спускаше почти стръмно по хълма, а на разстояние от неколкостотин крачки започваше блатото.

— По-бързо, по-бързо — повтаряше тя непрекъснато на момчето, което очевидно не беше свикнало да бърза и се влачеше едва-едва.

Пред очите им се разстилаше истинска тундра, пустош, обрасла с китки гъста, остра, на места пожълтяла трева. Тук-там се зеленееха в полукръг белите стъбла на ниски брезички, другаде мустакат върбалак изправяше кичурите на своите жълти клонки или гъстееше тъмнозелена тръстика.

Отсрещният бряг не се виждаше. Той можеше да изглежда и близък, и безкрайно далечен, тъй като беше заслонен от изпаренията, които се издигаха над блатото.

Първите крачки по торфището уплашиха Луця. Почвата под краката й се огъваше като матрак с пружини и я лишаваше от усещането, че пази равновесие.

Момчето се спря.

— Трябва да вървите точно след мен — бъркайки в носа си, каза то флегматично. — Където аз поставя крака, там и вие. Не някъде другаде, а само там, точно там.

— Добре. Ще внимавам.

— А като се спра, тогава и вие ще спрете.

Тя кимна с глава и момчето тръгна напред.

Ако преди това на Луця се струваше, че напредват много бавно, сега тя с отчаяние си мислеше, че вървят като костенурки. Под гъстата трева, която обилно стърчеше на купчинки, прозираше водата. Понякога, когато кракът, непривикнал към такъв ход, се подхлъзваше, стъпалото потъваше в топлата, гъста и тъмно ръждива тиня. По чорапите оставаха ръждиви петна. Нестабилните, обрасли с трева островчета й напомняха някаква потънала гора, гъста гора, от която на повърхността бяха останали само короните на дърветата. Сега трябваше да се стъпва точно по тези люлеещи се корони. Да се стъпва с напълно концентрирано внимание, защото всяка непредпазлива крачка заплашваше със смърт. Луця предвкуси смъртната опасност, когато се опря на тоягата в пространството между две китки трева и уплашено забеляза, че тоягата не намира почти никаква опора и въпреки че беше дълга два метра, не достигаше дъното, дъното, което може би изобщо не съществуваше.

След няколко минути започна да я обхваща страх, омаломощаващ, физически, животински страх от неизвестното обкръжение. Напразно си внушаваше, че водачът непременно познава пътя и че ще я преведе. Страхът беше по-силен. Тя прехапа до кръв устни, за да сдържи виковете на страх, за да не помоли момчето да се върнат в селото.

„Длъжна съм да премина — повтаряше си упорито тя. — Длъжна съм да го спася.“

Обгърна ги студът на ниско спусналата се мъгла. Сега вече нищо не се виждаше наоколо. Тя трудно различаваше движенията и силуета на облечения в бяло Антони, както и най-близките островчета трева. Вървяха като в море от мляко. Над главите им изпаренията леко почервеняха от заревото на залеза. От мъглата понякога се появяваха ниски болнави брезички, които приличаха на тайнствени чудовища с отвратителни очертания, чудовища, които тук дебнеха смелчаците. Въпреки студа се къпеха в пот, а сърцата им ту замираха от умора, ту бурно започваха да туптят, когато кракът се подхлъзваше на няколко милиметра.

Момчето вървеше бавно и Луця можеше да се закълне, че се въртят на едно и също място, че са се заблудили. То спираше от време на време, оглеждаше се за нея, усмихваше се глупаво, гледаше заплеснато насам-натам и след като избираше някоя от туфите наоколо, стъпваше на нея.

На Луця й се струваше, че всичко, което я заобикаля, губи реалните контури на част от действителността, че е някакъв сън, мъчителен и лош, от който беше невъзможно да се събуди. Отново й дойде наум, че Антони е умопобъркан и че внезапно ще я остави тук сама, безпомощна, като избяга някъде, потъвайки в мъглата. Затова колкото пъти момчето изчезваше за момент от погледа й, тя отчаяно викаше:

— Антони, Антони! Къде си?

Изпитваше неизказано облекчение, когато в мъглата бавно се разнасяше неговият покорен носов глас:

— Тук съм. Тук.

И той се връщаше с несломимо търпение, за да й покаже откъде да мине.

Този страх без малко не стана причина за злополука. В един момент, когато водачът изчезна, Луця, искайки да го настигне, скочи прекалено бързо и невнимателно на едно малко островче. Треперещите колене отказаха да й се подчинят и тя със силен плясък се свлече във водата. Изпита отвратително, ужасяващо чувство. В миг си припомни всичко, което беше научила, всичко, което знаеше за тресавищата. Тялото й до половината потъна като в някаква рядка смола. С гърди се притисна до малката издатина, впивайки пръсти в тревата. Беше почти в несвяст, така че не чувствуваше никаква болка. Острите стръкове трева на много места изпонарязаха кожата на ръцете й.

За щастие, когато падна, прътът се опря на две съседни туфи и ако Луця повече владееше нервите си, щеше да разбере, че не я застрашава непосредствена опасност.

Нейният пронизителен писък върна флегматичния юноша, който без каквито и да било усилия й помогна да излезе от тресавището. Тя цялата трепереше и казваше:

— Не мога да вървя по-нататък. Трябва да си почина. Трябва да си почина.

Момчето обаче поклати глава.

— Тук не може. Седим ли по-дълго на тази туфа, тя ще потъне. От този вид туфи е. Още малко и там знам едно такова място, където можете да си починете, защото почвата е твърда.

Тя трудно стана. Роклята й бе прогизнала от ръждива и като че ли мазна вода. Лепнеше по краката й, затрудняваше движенията й. За щастие мястото, за което говореше нейният водач, се оказа наистина не много далеч. Беше неколкометрово възвишение, покрито със същата трева, само че силно почервеняло от слънцето. Луця легна върху него с чувството на неизказано облекчение. Сега преди всичко имаше възможност да си почине, а второ — убеди се, че това момче наистина се ориентира много добре в местността и не блуждае. За един много кратък миг я обхвана блажената мисъл: „Мога да остана тук и да не вървя по-нататък. Мога дори да пренощувам тук. Утре ще се върна, когато съмне.“

Упрекна се мислено за тая проява на слабост. „Не. Трябва да вървя вече. Трябва колкото може по-бързо да стигна в Ковалево.“ Изведнъж я обхвана тревога. „Какво ще стане, ако не заваря Павлицки там?“ Страхът й повлия, въпреки умората тя скочи и каза:

— Да вървим по-нататък. Губим време.

Момчето не помръдна от мястото си.

— По-добре да си починем. Защото сега пътят ще бъде по-труден.

— Как така по-труден? — едва чуто запита тя.

В главата й просто не се побираше, че някакъв път, какъвто и да е той, може да бъде по-труден от пътя, който току-що бяха изминали.

— Да, защото тук възвишенията ще бъдат по-нарядко. Трябва да се скача по-надалеч. Внимавайте как скачам аз. Само че на вас полата ще ви пречи. Запретнете я.

Нямаше друг изход. Всъщност присъствието на това петнадесетинагодишно момче съвсем не я смущаваше. Тя вдигна полите на роклята си и ги пъхна в колана, откривайки високо бедра. Така наистина беше много по-удобно. Момчето с усмивка я гледаше какво прави.

— Да вървим — каза Луця сега вече с по-бодър тон. — Става все по-тъмно.

Скоро има възможност да се убеди, че Антони не преувеличава, като говори, че пътят, който предстоеше, е труден. Не е кой знае какво изкуство да скачаш на метър разстояние от един кръг — с размер на голяма продълговата чиния — на друг. Не е, но не и тогава, когато между тези кръгове се чернее бездънно блато. Луця с голямо усилие на волята сдържаше желанието си да затваря очи при всеки скок, което беше равносилно на безсмислено самоубийство. Започна да се моли наум, но не за нещо друго, а само за това, като скочи на следващата туфа, да се задържи на твърдо. Да усети твърда почва под краката си.

— Още много ли остава? — непрекъснато питаше тя със запъхтян глас.

— Близичко е — с невъзмутимо спокойствие отговаряше водачът.

Луця се разгневи на този човек от Радолишки, който й беше казал, че през блатото трябва да се измине един километър. Хубав километър. Беше убедена, че са извървели най-малко десет.

Момчето изведнъж се спря и вдигна пръст нагоре.

— Чувате ли?

Наистина в тишината, обгърнала торфището, до ушите й достигна много далечен отзвук от музика. След миг различи ритъма. Някой свиреше на хармоника полка.

— Това вече е Ковалево — обясни Антони. — В Ковалево днес има сватба. Дъщерята на ковача се жени днес за червенокосия Мечка, който миналата година беше ходил на работа в Латвия.

Туфите ставаха все по-нагъсто. Оставаше обаче още едно не много приятно прехвърляне през високите тръстики. На този бряг на блатото растеше широк пояс тръстики — твърди, остри, непокорни. Между тях трябваше да газят до колене във водата. Краката обаче с удоволствие стъпваха върху твърдата, макар и неравна почва на дъното, покрито с тръстикови коренища. Острите листа засягаха лицето и нараняваха кожата.

Най-накрая излязоха на брега. Той представляваше ливада, която постепенно се възвишаваше в доста висок, потъмнял от гъсталак хълм. Над главите им се разстилаше тъмнозелено небе, а по него блещукаха звезди. Луця погледна назад. Море от бяла мъгла загръщаше ужасното блато. Тя потрепери. Просто не можеше да повярва, че преди миг беше минала през този ад.

Сега вървяха един до друг по широка, добре утъпкана пътека. Издръжливите спортни обувки на Луця бяха подгизнали. В тях жвакаше вода. Между дърветата на хълма трепкаха светлини. Хармониката се обади по-силно с някаква скоклива мелодия. В сгъстяващата се тъмнина можеше да се различат две четириъгълни продълговати постройки: сградите на чифлика. Тук, на хълма, беше вече значително по-топло.

Момчето се спря.

— Ето, госпожице, и имението — и посочи редицата осветени прозорци отвъд дърветата.

Луця извади от джоба си всичките дребни монети, които носеше. Бяха около десет злоти. Сложи ги в ръката на момчето и каза:

— Това не е много, но когато дойдеш в болницата до воденицата, ще ти дам повече. Много ти благодаря.

— И аз ви благодаря.

— Ами, ти сигурно ще пренощуваш тука, при прислугата.

— Не, госпожице. Отивам си вкъщи.

— Как така? Отново през мочурищата?

— Ами, да.

— Никога няма да ти позволя. Това е лудост. Мъглата е толкова гъста и вече е почти тъмно.

Момчето сви рамене.

— Аз със затворени очи ще мина. Да не би да ми е за пръв път? Познавам всяко островче, всяка туфа. За какво да нощувам тук?

Луця напразно го увещаваше и обещаваше да го закара с каруца до Радолишки. Антони Сушкевич беше упорит и амбицията явно не му позволяваше да се откаже от обратния път, който тази госпожица смяташе за опасен. А може би искаше да й се хареса, забави се толкова, колкото да се сбогува и след миг до ушите на Луця достигна плясъкът на водата под неговите стъпки в тръстиката.

До господарската къща се стигаше през неголям парк. Все още не бяха пуснали кучетата, защото те наистина лаеха застрашително откъм чифлишките постройки, но нито едно не пресече пътя на Луця. Тя имаше огромно желание да седне на сухата морава и да си отпочине, но отново я обхвана страх, че може да не завари Павлицки.

Сега едва започна да усеща по лицето, по ръцете си, по шията и краката неприятен сърбеж. Стотици комари бяха оставили в кожата й микроскопични капчици от своята отрова, която сега дразнеше тъканите и беше причинила появата на безброй много пришки. В блатото тя само отначало беше разпъждала тия лакоми насекоми. После страхът и умората не й бяха позволили да усеща болезнените ухапвания.

Пред терасата на къщата стоеше бричка с два коня. На седалката отпред дремеше кочияшът. Луця си отдъхна с облекчение. Сети се, че бричката чака Павлицки. Значи, той беше още тук, беше го заварила.

Вратата не беше затворена. Тя влезе в просторното преддверие и веднага я пресрещна заядливият лай на отвратително малко кученце. Този лай призова от по-отдалечените стаи някаква възрастна госпожа, която погледна изумено Луця.

— Аз съм доктор Луця Канска. Моля, извинете ме за външния ми вид, но съм дошла от Мухувка през блатата. Лекарят господин Павлицки още ли е тук?

Старицата скръсти ръце.

— Господи, божичко! През нощта, през блатата!

— Имах водач — обясни Луця. Мога ли да видя доктор Павлицки?

— Ама, разбира се. Седнете, моля.

Тя угрижено огледа мократа рокля на Луця и чистите бели калъфи на мебелите.

— Знам ли. Може би ще се преоблечете в нещо сухо.

Тя се обърна и бързо заситни към открехнатата врата.

— Вицек, Вицек.

В преддверието влезе висок, широкоплещест мъж с червендалесто лице и светли къси коси.

— Това е доктор Канска — обясни старицата. — Представяш ли си, дошла е от Мухувка дотук през блатата. Сега, по това време! Госпожице, позволете ми да ви представя моя син.

Мъжът се приближи до Луця, поклони се и протегна ръка.

— Юрковски. Е, поздравявам ви, че сте преминали през блатата. Познавам тукашните места от дете и, по дяволите, не се смятам за страхливец, а все пак не бих се осмелил да направя подобно нещо сега тъкмо — по тъмно.

Луця се усмихна.

— Това не е никакво геройство, господине, а необходимост. Става дума за човешки живот. Трябваше колкото може по-бързо да дойда при доктор Павлицки. А в Радолишки просто беше невъзможно да намеря кола.

— Да, доктор Павлицки е тук. Сега ще го извикам. Но, мамо. Трябва да се погрижим за госпожицата. Как са ви изпохапали комари. Тия гадини не са оказали никакво уважение към нежния пол.

Той се усмихна и протегна ръка към мустаците си, но сигурно разбра, че в това състояние Луця не е настроена да слуша комплименти и каза:

— Трябва веднага да пиете водка. Солидна чаша водка на гладен стомах. Иначе ще се разболеете от малария. Мамо, трябва да намерите някакви дрехи за госпожицата. Наистина Яджя е по-висока, но все ще се намери нещо за госпожицата.

Старицата изведнъж заситни на място.

— Ама, разбира се, разбира се.

— Сърдечно ви благодаря — отговори Луця. — Най-напред обаче искам да видя доктор Павлицки.

— Ей сега отивам за него — каза господин Юрковски. — Той е край леглото на сестра ми Ядвига. Бедничката, има криза на жлъчката. О, знаете ли, мамо, колко е хубаво, че и госпожицата е лекарка. Ще ви помолим веднага да направите консулт с доктора. Мамо, дайте водка на госпожицата. Веднага отивам да извикам доктора.

Той изчезна зад вратата, а майка му в това време донесе една малка тумбеста гарафа и чаша. Луця с истинско удоволствие изпи водката. Приятна топлина се разля в гърлото и стомаха й. Много й се искаше да седне. Краката й вече съвсем не я слушаха.

— Още една чашка, нали няма да откажете — убедително я увещаваше старата жена. — Нищо за хапване няма да ви предложа, защото скоро ще седнем да вечеряме. През това време вие ще се съвземете и ще се измиете. През блатата! Божичко мили! А кой ви преведе?

— Едно момче от Мухувка. Казва се Антони Сушкевич.

— А, оня, скитникът! И къде е той?

— Върна се обратно. Не исках да го пусна, но той се заинати. Страхувам се да не му се случи нещо лошо.

Старицата махна с ръка.

— Сатаната на дявола зло няма да стори — каза поверително тя.

Вратата се отвори и влезе доктор Павлицки. Досега те само се бяха виждали. Луця знаеше, че Павлицки е настроен недоброжелателно към професор Вилчур, а поради това и към нея и към факта, че бяха се настанили в околността на Радолишки. Те наистина не бяха някаква заплашителна конкуренция за него, тъй като лекуваха беднотията, и то безплатно или почти безплатно, докато неговите пациенти бяха главно от кръга на земевладелците, които не търсеха Вилчур по простата причина, че професорът приемаше само в болницата и не искаше да ходи по именията. Досега само два пъти се беше съгласил да приеме заможни пациенти. Все пак тогава това бяха случаи за сериозна хирургическа намеса; а и самият доктор Павлицки, който не беше хирург по специалност, беше изпратил тези пациенти на Вилчур. Между Павлицки и Вилчур имаше стари, вече позаглъхнали, но все още живи в съзнанието на Павлицки спорове, спорове, които бяха приключили за него почти с компрометиране. Затова Луця не се надяваше на доброжелателен прием.

И наистина Павлицки влезе със сухо и непристъпно изражение на лицето. Той беше хубав, леко затлъстяващ мъж на около четиридесет години. Беше облечен със светли и великолепно изгладени дрехи. Леко се поклони и се обърна към Луця:

— Вие сте искали да ме видите?

— Да, господин докторе. Аз съм доктор Луця Канска. Работя с професор Вилчур.

Той сухо й подаде ръка.

— Имам удоволствието да ви познавам — виждал съм ви и са ми говорили за вас. С какво мога да ви бъда полезен?

— Цялата ми надежда е във вас. В радолишката аптека няма ваксина против бяс, а се страхувам, че ще се забавим, ако го закараме в града.

— Кой е ухапан от бясно куче? — заинтересува се той.

— Професор Вилчур.

Павлицки не можа да прикрие силното впечатление, което му направи това.

— Ах… Професор Вилчур.

— Да. И в аптеката ми казаха, че вие, господин докторе, наскоро сте изписвали ваксина…

— В колко часа е ухапан?

— Преди около пет часа.

Павлицки издаде устни.

— Е, ако е така, няма никаква опасност. Професор Вилчур ще успее да стигне навреме до града.

— Но има и случаи — каза Луця, — когато и най-малкото забавяне е фатално. А ако вие имате ваксина, ще ви бъда безкрайно благодарна.

Павлицки прехапа устни и се намръщи. Тя знаеше, че той се колебае, че се бори със себе си, че не може да се реши. Най-после той каза:

— Не си спомням точно. Струва ми се, че още ми е останало. Във всеки случай тя не е тук у мен, а в Радолишки.

— Аз бях у вас. Вашата съпруга каза, че без ваше нареждане не може да даде нищо. Но ако вие бъдете така любезен и напишете бележка…

Павлицки отрицателно поклати глава.

— Това няма да помогне. Всички лекарства са заключени, а ключовете по принцип не давам никому.

Луця закърши ръце.

— Тогава какво да правя!

Господин Юрковски високо се окашля.

— Няма друг изход. Докторе, трябва лично да отидете. Гостоприемството си е гостоприемство, вечерята е вече на масата, но аз сам разбирам, че нямам право да ви задържам.

— Така е, нямаме право. Много съжаляваме, но какво да се прави — призна майка му.

Павлицки сви рамене.

— Доктор Канска, както ми се струва, се безпокои повече, отколкото трябва. Едно закъснение от час и дори повече не може да е от значение.

Е, добре тогава — реши господин Юрковски. — Ще вечеряме в темпо за мазурка. А след това — на път!

Госпожа Юрковска заведе Луця в стаята си и там просто насила я накара да се преоблече в една от роклите на дъщеря й и да се натрие с някакъв домашен специалитет, който бил изпитано средство срещу ухапване от комари. Когато двете отидоха в трапезарията, Павлицки, домакинът и още някакъв господин бяха седнали вече на масата. Докторът нито веднъж не се обърна към Луця. Изобщо беше неразговорлив и намусен. Тъй като стопанинът ги подканваше да бързат, вечерята приключи за по-малко от половин час, а пет минути по-късно те вече се настаняваха в бричката. Всички се изненадаха, когато господин Юрковски се появи на терасата с шапка на главата и извика на кочияша:

— Я се смъквай, заплес такъв, от капрата. Сам ще карам — а на Луця и на Павлицки каза, сочейки към капрата: — Кой знае колко време щеше да се тътри с вас. А аз обичам юнашки да препускам.

Той се засмя и размаха камшика над гърба на конете. Бричката така потегли, че всички в нея политнаха назад. Конете препуснаха в тръс.

Наистина юнашки препускаха. Понеже пътят по средата, а и на места по цялата си ширина беше невероятно песъчлив, така че колелата потъваха чак до осите, господин Юрковски караше по самия край, а понякога, където канавката беше по-плитка, и по нея или пък излизаше направо на стърнището. Луця с всички сили се държеше за желязната странична облегалка. Павлицки, подскачайки, когато минаваха през ями, псуваше под нос. Конете продължаваха да препускат в тръс. Павлицки си отдъхна с облекчение, когато най-после пътят навлезе между две стръмнини на един хълм и конете трябваше да се влачат крачка, по крачка. Дори несдържаният темперамент на кочияша не можа да помогне. Пътят не се промени в продължение на два километра. Юрковски поведе разговор с Луця, като я разпитваше за болницата, защо е напуснала Варшава, няма ли намерение да се върне там и най-после дали е омъжена.

— Моля да ме извините, че така безцеремонно питам за всичко, но аз никак не съм шлифован. Аз съм прост селянин, това, което мисля, е на устата ми. Моля ви, не ми се сърдете.

— Ни най-малко. Съвсем не ви се сърдя — не можа да не се усмихне Луця. Стори й се, че този млад човек е много симпатичен. Изпитваше искрена благодарност към него, защото веднага взе присърце нейния проблем.

Тя се опита да започне разговор с Павлицки. Трепереше при мисълта, че Павлицки дори и да има ваксина, може да не преодолее своята антипатия към професора и да каже, че няма. Трябваше да спечели неговото благоразположение. Задачата не беше лесна, тъй като в отговор той мърмореше едносрично. Седеше недружелюбен и наежен.

Дипломацията не помогна, затова Луця реши да атакува направо, да не заобикаля деликатната тема.

— Знаете ли — каза тя след известно време, — струва ми се странно и неразбираемо. Вие, изглежда, сте обиден за нещо на професор Вилчур.

— Съвсем не съм обиден — сви рамене той.

— И все пак… Признавам си, че не мога да разбера защо. Моля ви, вярвайте ми, професор Вилчур винаги говори хубави неща за вас. Вие дори не можете да си представите колко доброта, ангелска доброта има у този човек.

— Не го познавам добре — измънка той.

— А защо? Смятате ли, господин докторе, че това ще ви бъде в ущърб?

— Не, напротив. Чест — иронично сведе глава той. — Чест, каквато не заслужавам.

Луця се престори, че не чува иронията в гласа му.

— В болницата често идват пациенти, които някога са се лекували при вас. И почти винаги професорът им препоръчва да продължават лечението, което вие сте предписали. Професорът смята, че сте много добър лекар. Когато строяха болницата, той лично ми каза, че се надява някой ден и вие да се заинтересувате от нея.

— Смятам това за излишно — отговори Павлицки. — Господин професорът и вие сигурно сте напълно достатъчни. Впрочем никой не ме е помолил да се заинтересувам от болницата. А аз самият не исках да се натрапвам. Не обичам да ме смятат за нахалник.

— Вие се лъжете — възрази живо тя. — Не само аз, за мен няма защо да говорим, но и професорът с благодарност би приел вашето сътрудничество.

— Позволете ми да се съмнявам в това — каза хладно той.

— Но защо?

Той се обърна към нея и я погледна право в очите.

— Искате ли да бъда откровен?

— Моля ви.

— Да, разбира се, че съм ви обиден — на професора и на вас. И на двамата съм обиден. Пристигнахте тук, тук, където аз съм единственият лекар. Разбира се, аз не искам да се сравнявам с професора. Той е голям учен, а аз съм скромен селски лекар. Не желая да се сравнявам дори с вас, която сте практикувала в столичните болници и сигурно сте имала възможност да се запознаете с най-новите методи и лекарства. Но аз се почувствувах дълбоко засегнат от това, че се отнесохте към мен с пренебрежение. Вие можехте да ме пренебрегвате, но бихте могли да бъдете достатъчно любезни да не ми го показвате!

— За бога! Това сигурно е някакво недоразумение! По какъв начин сме показали пренебрежение, което изобщо не съществува?

— По много прост начин. Да не говорим за това, че вие можехте да ме посетите, достатъчно щеше да бъде, ако професорът ми беше написал картичка, за да изрази желанието си да го посетя. Но не. Демонстративно избягвахте каквито и да било контакти с мен. Ах, госпожице, колко много чаках — аз имам свидетели. Та аз не с друг, а точно с господин Юрковски съм говорил неведнъж за това. Той ми е свидетел.

— Свещена истина — призна господин Юрковски.

— Чаках. Бях търпелив — продължи Павлицки. — Мислех, че докато професорът живее във воденицата, смята пребиваването си в нашия край някак си за неофициално. Когато се разнесе новината за построяването на болницата, казах на съпругата си: Ето, сега сигурно ще ме поканят да сътруднича. Пак пред вас го казвах, господин Юрковски.

— Пред мен, пред мен.

— Е, и чаках, чаках седмици наред. Най-после чувам, че болницата вече е готова. Щяло да има освещаване. И тогава изведнъж получавам покана. Искрено се зарадвах, но гледам датата и виждам, че освещаването е определено, че господин професорът е пожелал да определи точно този ден, когато аз имам събрание в града.

Луця хвана ръката му.

— Честна дума, професорът изобщо нищо не знаеше за това.

— Иска ми се да ви вярвам — каза той горчиво.

— Трябва да ми вярвате.

— Все пак в цялата околност знаеха, че заминавам и тази новина непременно е трябвало да стигне до вас. Непременно, защото преди заминаването си съобщих на всичките си пациенти, че ще отсъствувам от Радолишки една седмица и че през това време те трябва да се обръщат към професор Вилчур или към вас. За да не бъда голословен и за да ви докажа, че вие непременно сте знаели много преди да определите датата на освещаването, ще си позволя да ви посоча шест случая, когато мои пациенти са се обръщали към вас за съвет по време на отсъствието ми от Радолишки. А именно: Ямолковски от Вицкуни — тези, които правят водката, жената…

— Наистина така беше — прекъсна го Луця. — Смятахме обаче, че вие умишлено сте заминали, искайки по този начин да демонстрирате недоброто си отношение към нас.

Господин Юрковски се обърна на капрата и високо се засмя.

— Ама че история! Да, винаги съм казвал, че всички сръдни, номера и други превземки се дължат само на недоразумение.

Той така силно тупна Павлицки по рамото, че докторът се наклони към Луця.

— Докторе, най-малко сто пъти съм ти казвал: Плюйте на всичко, вървете при професора и му кажете: „Каквото било, било, към старото да не се връщаме. Да се разберем и край.“ Аз правя така и, по дяволите, никога не съм бъркал. Хайде, а сега дръжте се здраво, защото най-после отново ще можем да пътуваме като хората.

И наистина песъчливият път свърши и конете препуснаха в тръс по изровения, но твърд път. Отминаха завоя и видяха светлините на Радолишки.

В дома на Павлицки още никой не спеше. Докторът все пак размени няколко думи с жена си, взе от шкафчето в чантата си всичко, което му беше необходимо, и се върна в бричката. Понеже до воденицата пътуваха по чудесно шосе, пристигнаха след няколко минути. Луця започна да благодари на господин Юрковски, но той се засмя.

— Нямам намерение да се прощавам. Няма толкова лесно да се отървете от мен. Първо, аз трябва след всичко, което предприехте, да закарам доктора до градчето и, второ, искам да използувам случая и да ви върна визитата, като се запозная и с професора.

— С удоволствие. Заповядайте моля.

Въпреки предвижданията на Луця Вилчур вече знаеше, че кучето, което беше го ухапало, е било бясно. Полицаите бяха успели да застрелят нещастното животно почти до самото езеро, където то се беше върнало от гробището. Професорът сам го беше огледал и нямаше никакво съмнение, че е бясно. Беше се досетил също, че Луця не се връща, защото е тръгнала да търси ваксина против бяс.

Той сърдечно поздрави Павлицки, а когато разбра, че лекарят съвсем случайно имал вкъщи ваксина, горещо му благодари, че е пожелал лично да дойде при него.

След като свършиха процедурата, с която се зае Павлицки заедно с Луця, трябваше да сменят превръзката. Раната от ухапването никак не беше лека. Лявата ръка беше подпухнала до лакътя, китката беше много подута, а двата пръста бяха неподвижни. Нямаше съмнение, че е засегнат нерв и няколко кръвоносни съда.

— Така или инак — каза Павлицки — вие трябва да заминете в града. Сам виждате, че освен прилагането на ваксината може да се наложи и хирургическа намеса. Колежката Канска е интернистка, а що се отнася до моите хирургически способности — той се усмихна насила, — вие, господин професоре, вече имате мнение.

— Моля ви, колега, не ми се сърдете за това. Всеки от нас има някаква специалност. Трябва да ви кажа, че винаги, когато съм преглеждал ваши рецепти, съм бил на мнение, че точно дозирате лекарствата. Вие сте отличен интернист.

Павлицки леко се изчерви.

— За мен е много голяма чест да чуя от вашите уста, господин професоре, едно такова признание.

Вилчур се засмя.

— Уважаеми колега, я оставете настрана ласкателствата. А що се отнася до признанието, ще ви дам най-доброто доказателство за него, като последвам вашите указания — утре сутринта наистина ще замина за града.

Луця излезе, за да запари чая. Самоварът беше още топъл. Трябваше само да постави още въглени и с един малък мях да ги раздуха. Докато правеше това, усети, че леко й се зави свят. Учудена от тези симптоми, тя си премери пулса. Преброи деветдесет и шест удара и си помисли: „Имам температура.“ Но сега нямаше време да я премери.

Веднага след като изпиха чая, Павлицки и Юрковски започнаха да се сбогуват.

— Ако вие, господин професоре, позволите, по време на вашето отсъствие ще се отбивам да помагам на колежката Канска.

— Ще ви бъда много благодарен. Не само по време на моето отсъствие, а винаги ще сте добре дошли.

— Може би така — засмя се Павлицки — ще се реабилитирам някак си. Ползвам се със славата на алчен човек и скръндза. Искам да покажа, че не съм такъв. Моля да ми вярвате, господин професоре, аз и досега винаги съм имал пациенти, от които не вземам пари. По тия места, където има толкова беднотия, не може да бъде иначе.

Когато най-после те заминаха, а Вилчур се оттегли, за да спи, Луця си премери температурата. Имаше повече от тридесет и осем градуса. Преминаването през мочурищата не можеше да няма последствия. Но тя много не се разтревожи. Преди да легне, взе голяма доза аспирин и веднага заспа дълбоко и непробудно.

Сутринта се събуди с температура. Въпреки това стана. Освен с пациентите, които чакаха както обикновено, тя трябваше да се заеме с най-важното — да изпрати Вилчур на гарата.

В седем часа сутринта тлъстият кон Ванка беше впрегнат в една малка бричка. Щеше да я кара Зоня, тъй като нито един от мъжете не можеше да се откъсне от работата във воденицата. Луця приготви куфара на Вилчур, който, макар и с превързана ръка, приемаше болни. След закуска, около осем часа, той седна в бричката.

— Много ми е неприятно, че ви пускам сам — каза му Луця, — но как мога да оставя всичките тези болни без надзор.

Вилчур я погледна внимателно.

— Имате ли температура?

Тя решително възрази.

— Ами, не, аз съм много развълнувана от всичко, което се случи.

— Моля ви се, поне вие не се разболявайте — каза той, целувайки й ръка.

— Ще тъгувам за вас — каза тя шепнешком така, че Зоня да не чуе. — Много ви моля, пишете ми.

— Добре, добре.

— Ако не получавам всеки ден писма, няма да издържа тук, с работата, и ще дойда в града. Смятам, че тази заплаха е достатъчно ясна, за да ви убеди да ми пишете.

Зоня, която седеше до Вилчур, се въртеше нетърпеливо и прекъсна разговора:

— Хайде, щом като трябва да спираме и у доктор Павлицки в Радолишки, време е вече да тръгваме.

— Довиждане — каза Вилчур.

Бричката трябваше да спре и пред воденицата, тъй като цялото семейство на Прокоп Мелник, с него начело, беше излязло, за да се сбогува с професора.

— Бог да ви пази и да се върнете здрав.

Вилчур наистина искаше да се отбие у Павлицки, преди всичко за да му благодари за любезността и така да му върне визитата и, второ, за да го помоли да изпълни обещанието си и да се отбива при Луця, която щеше да се преумори, тъй като нямаше кой да й помага.

Той завари Павлицки и жена му да закусват. Едва тук от разговора научи, че Луця е трябвало да мине през блатата, за да отиде в Ковалево.

— От тамошните жители знам, че преминаването на мочурищата е почти немислимо — каза Павлицки. — Впрочем днес имам доказателство за това. Много тъжно доказателство.

Той замълча и каза:

— Едно младо момче от Мухувка е придружавало госпожица Канска, някой си Сушкевич, който минавал за най-добрия познавач на местността. Той я превел успешно. После сам се връщал към къщи по същия път. Връщал се… но до този момент не се завърнал. И никога няма да се върне.

Бележки

[1] Да бъдеш или да не бъдеш? (англ.). — Б.пр.

[2] rusticns (лат.) — селски (тук селяндурски). — Б.пр.

[3] Надежда всяка оставете (ит.). — Б.пр.

[4] Всичко пропадна (идиш.). — Б.пр.

[5] Сладко безделие (ит.). — Б.пр.