Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (12)

Дванадесета глава

Влакът от Виена пристигаше в девет часа и двадесет минути. В девет Колски беше на гарата. Беше се обадил по телефона в болницата, че ще закъснее с един час. Беше купил няколко рози в павилиона и сега стоеше на перона. Той се срамуваше от тези рози и в собствените си очи приличаше на смешен юноша, който посреща любимата си с цветя.

Всъщност не знаеше защо е дошъл тук. В това нямаше никакъв смисъл. Трябваше да игнорира телеграмата на госпожа Добранецка. Какво й беше хрумнало да му телеграфира за часа на своето пристигане!

Във всеки случай можеше да дойде на гарата официално без каквито и да било глупави цветя. Просто, за да посрещне жената на своя шеф. Добре щеше да бъде, ако беше взел със себе си някой от по-младите колеги.

„Какво си въобразява — мислеше си той. — Сигурно й се струва, че съм влюбен в нея. Трябва открито, в очите да й кажа, че не съм.“

В този миг му се струваше, че мрази госпожа Добранецка. Всъщност чувствата, които изпитваше към нея, бяха неразбираеми. Това беше някаква смес от боязън, любопитство и доста голяма доза желание. Тя му действуваше на нервите. Умееше да действува на нервите. Понякога имаше впечатлението, че тази красива жена се забавлява с него като с фокстериер. Когато разговаряха, той се чувствуваше просто като роб. Със своите реплики тя му натрапваше отговора. Ами очите й, нейните очи: студени, бдителни, непрестанно наблюдаващи очи. Боеше се от тях. Едва когато тя скриваше очи под клепките (правеше го мило, красиво, бавно, лениво, като едновременно ги вдигаше нагоре), той си възвръщаше самоувереността. Винаги, когато се целуваше, Нина затваряше очи. И тогава дори го измъчваше съмнението да не би само да се преструва, че го желае. Ако наистина го желаеше, отдавна би станала негова любовница. Откровено казано, той ни най-малко не го искаше. Неведнъж се улавяше, че изпитва чувство на известен страх от онова, което все пак някога трябваше да се случи. Страх и отвращение. Нямаше никакви доказателства, но знаеше, че Нина е зла жена и подозираше, че тя гледа на отношенията им като на спорт. Никога обаче той не събра достатъчно смелост да й каже това открито. Преди да замине, тя се срещаше с него доста често — два-три пъти седмично. Ходеха заедно на разходка в Лаженки или в Ботаническата градина. Ако времето не беше хубаво, с часове седяха в някоя сладкарница. Веднъж беше казала:

— Утре ще дойда у вас. Искам да видя как живеете.

Трябваше да се преструва на щастлив. Всъщност беше изплашен. Купи някакви плодове и бутилка вино, старателно разтреби жилището си, като прибра всички вещи, които можеха да й се сторят грозни. Трябваше да дойде в пет и не дойде. Обади се по телефона около шест и каза:

— Йежи е вкъщи и в никакъв случай не мога да изляза. Нямаме късмет. Нали не ми се сърдите?

Дали се сърди! Той беше толкова радостен — за малко не й каза, че благославя професора, загдето си е останал вкъщи! Облекчено бе въздъхнал и бе написал дълго писмо на Луця. След няколко дена тя го покани у дома си. Тъй като Колски знаеше, че по това време Добранецки няма да си е вкъщи, отиваше изпълнен с опасения. За щастие всичко приключи само с целувки.

Сам не знаеше защо се страхува от тази жена. Всъщност трябваше да използва ситуацията за лека любовна история, но му се струваше, че един флирт с Нина би се превърнал за него в постоянен затвор. Щеше напълно да зависи от нея. И въпреки че тя го привличаше както със своята оригиналност, така и с красотата си, както с интелигентността си, така и с осанката на дама от висшето общество, предпочиташе в нейните очи да изглежда боязлив и наивен като ученик, отколкото да се държи като мъж.

И сега тези цветя. Абсолютна безсмислица. Няколко минути преди да дойде влакът, започна да се оглежда къде да ги изхвърли. За съжаление навсякъде гъмжеше от хора. Всъщност той не можеше да изпадне в смешното положение да изхвърля току-що купени цветя. Може някой да е видял, когато ги купуваше. А всъщност дори и да не го е видял, всеки, разбира се, веднага би разбрал мотивите на една такава постъпка. Колски беше бесен. На всичко отгоре на съседния перон забеляза госпожица Зажецка. Не я поздрави, като се преструваше, че не я е забелязал, но го ужили една мисъл:

„Естествено тази гъска веднага ще пише на Луця, че ме е видяла да стоя на гарата като идиот с цветя. Само това липсва.“

Най-после влакът пристигна. На един прозорец в спалния вагон беше госпожа Добранецка. Тя му се стори както винаги, както всеки път много по-красива от образа, който носеше в паметта си. Поздрави го с лъчезарна усмивка и с нежно многозначително ръкостискане.

Госпожица Зажецка като напук стоеше насреща и ги гледаше с вбесяваща безочливост.

Пред гарата чакаше голямата лимузина на Добранецки. Едва в колата Колски забеляза, че не е поднесъл цветята на Нина и че безсмислено ги мачка в ръцете си. Тя забеляза това. Сама протегна ръка за тях и каза:

— Колко сте мил. Това дори е любимият ми цвят. Знаете ли, в моето въображение всеки цвят се свързва с известно чувство? Този цвят за мене е цветът на тъгата. Тъгувахте ли за мен?

— Разбира се — отговори той с искрено изражение.

— Това е много хубаво — погледна го нежно и прекара върха на пръстите си по неговите устни.

Колски се окашля и попита:

— Как е господин професорът?

Изражението на Нина веднага се промени.

— Ах, знаете ли, аз наистина съм разтревожена. Главоболието му се засилва и често го обхваща меланхолия. Дори не исках да го оставям сам и не бих дошла във Варшава, ако не…

Усмихна се многозначително и му стисна ръката. Той вдигна ръката й до устните си.

— Радвам се, че си дойдохте.

Сам не знаеше, че казва това искрено. Не можеше да отрече, че близостта на тази жена винаги го възбуждаше. Действуваше му като електрически ток. В движенията й имаше нещо котешко, някаква мекота и коварство. Употребяваше силен парфюм, а кожата й беше неизказано гладка.

Наклони към него глава, сякаш имаше намерение да му поднесе устните си.

— Шофьорът — измърмори полугласно той.

— Толкова съм непредпазлива — каза тя, сякаш разкаяна. — За щастие вие никога нищо не забравяте.

Това го поласка.

— Поне се старая.

— Знаете ли, че понякога дори ви упреквам, че никога не губите самообладание. Никога ли не губите контрол над себе си?…

Той направи нерешителен жест.

— Да. Допускам, че понякога може да ми се случи…

— Но досега не ви се е случвало?

Той се замисли и си спомни. Някога в лабораторията беше стиснал до болка ръката на Луця. Тогава почти не беше на себе си.

— Човек трябва да се владее — каза банално той.

— Ах, тия мъже. Не мога да разбера защо ви обичаме. Вие сте трезви, страшно трезви. А всъщност целият чар на живота се състои в изкуството да се забравят законите, задълженията, фактите, предметите. Човек трябва да умее да живее за себе си, за себе си и за някой друг.

Колата наближаваше „Фраскати“.

— Е, вече пристигнахме — обади се Колски. — Вие сигурно ще си легнете, за да си починете от пътуването.

Тя живо възрази.

— Съвсем не. Никак не съм изморена. Чудесно спах. Никъде не спя толкова добре, колкото в sleeping^[1]. Явно аз съм създадена за пътешествия. Вие обичате ли да пътувате?

— Досега съм пътувал много малко, бил съм веднъж във Венеция и веднъж в Берлин. Но ще ви призная, че пътуването с влак е много мъчително за мен.

Тя му се усмихна.

— Божичко мили. Ние имаме крайно противоположни характери. Утешава ме само това, че les extremes se touchent^[2].

Колата спря пред вратата на малкия дворец. Отвътре изтича лакей. Шофьорът отвори багажника на колата и заизважда куфарите. Колски свали шапка.

— Позволете ми да ви кажа довиждане.

— Но това е изключено — каза тя с престорен гняв. — Ще закусите с мен.

— Аз вече съм закусил, госпожо.

— О, какъв егоист. И затова искате да ме осъдите на самота?

Тя го хвана под ръка и се отправи с него към вратата.

— Ще бъдете принуден да гледате как се храни едно прегладняло същество. Ситите се отвращават най-много, когато гледат как се хранят гладните.

— Ако се отнася за вас, и дума не може да става за отвращение. Но…

— Вие намерихте и някакво „но“?

— Трябва вече да отида в болницата.

— „Конят и оръжието са готови, прегърни ме и сабята ми дай.“ Недейте да ставате смешен с вашия пиетет към задълженията. Ще се справят и без вас.

— За съжаление… — започна той, но тя го прекъсна.

— За съжаление вие не можете да издържите дълго време да се отнасяте добре към мен. Моля ви не ми отказвайте. Една празна къща е цял кошмар! Веднага, след като съм се върнала! Ще се чувствувам фатално. До гуша са ми дошли смелостта и задълженията. Това е полето на действие на моя съпруг. Поне вие бъдете снизходителен и мил с мен. Да вървим, да вървим.

Вече в преддверието той каза:

— Обещах, че ще бъда там. Чакат ме.

— Значи ще се обадите оттук по телефона, че някакъв, пациент или някаква пациентка ви е задържала в града. Нали може да се случи някаква пациентка внезапно да има нужда от вас, не е ли така?

С усмивка на устните тя добави:

— А аз именно внезапно имам нужда от вашето присъствие, господин докторе.

Той също не можа да не се усмихне.

— Не съм забелязал такова нещо. Вие цъфтите.

— Ах, все пак сте забелязали?… Заслужавате награда. — Тя се озърна. Нямаше никого от прислугата. Надигна се на пръсти и го целуна по устата.

— Това е вашият аванс срещу хонорара. Сега лекарската етика не разрешава да оставите вашата пациентка без опека.

Той наистина трябваше да бъде в болницата, но не можеше да я убеди. Беше настроена капризно, весело и фриволно. В края на краищата действително можеше да се обади по телефона в болницата.

— Хайде, оставете шапката си — подканяше го тя да, побърза. — Да вървим.

В трапезарията лакеят вече беше поставил прибори за още един човек.

Сега трябва послушно да ме почакате — казваше тя, като дърпаше капачето на джоба на сакото му. — Във вагона все пак имаше много прах. Ще се изкъпя, но това няма да ми отнеме повече от десет минути. Да, междувременно вие можете да се обадите по телефона в болницата и да измислите някаква йезуитска лъжа за свое оправдание.

Телефонът беше пренесен в спалнята. Нина умишлено не затвори вратата към банята. Банята явно беше вече готова, защото след миг до ушите на Колски достигна плискане на вода. Разговаряше със старшата сестра госпожа Зачинска. Последователно, педантично той даваше нареждания относно всички свои пациенти и каза, че някаква важна работа го е задържала в града. Когато след пет минути остави слушалката, чу гласа на Нина:

— Свършихте ли?

— Да, госпожо.

— Е, виждате ли какъв мегаломан сте. Струваше ви се, че ако не отидете, болницата ще изгори. А в същото време отлично ще се справят и без вас.

— Отлично или не… Всъщност трябваше да бъда там. Ще разрешите ли да ви чакам в салона.

— Добре. Но преди това ми подайте хавлията. Само че моля ви да не ме гледате.

Колски огледа стаята.

— Тук няма никаква хавлия, госпожо.

— Разбира се, хавлията е тук. Само че е закачена далече от мен и не мога да се пресегна и да я взема.

— Тогава как ще ви я подам? — запита обезпокоен.

Тя високо се разсмя.

— Ох, господин Колски, господин Колски! Просто ще влезете в банята, ще откачите хавлията от закачалката и ще ми я подадете. Нима за вас като лекар да видите една жена, която не е… не е облечена е нещо толкова необичайно?

— Сигурно не — отговори той след кратък размисъл, — но аз не съм тук в ролята на лекар.

— А в друга роля никога ли не сте виждали гола жена?

Той беше крайно смутен и едва след известно време се обади:

— Във всеки случай не мога да кажа това за жени, които… уважавам, които искат да бъдат уважавани.

Очевидно тези думи още повече я развеселиха, защото тя продължаваше да се смее.

— Уверявам ви, че всяка една жена, която се показва гола на един мъж, не уважение иска от него. Е, хайде, дайте ми хавлията.

Нямаше друг изход. Трябваше да изпълни задачата. Прехапа устни и влезе в банята. Беше доста голяма, облицована с розови плочки. За щастие ваната се намираше в противоположния ъгъл, хавлията пък — точно до вратата. Но той не можеше да прикрие своето смущение. Тя седеше във ваната и скръстените и ръце прикриваха гърдите й. Колски не можеше да не забележи красивата наклонена линия на раменете и топлия загар на кожата й. С престорено лице, като се стараеше да овладее излишната прибързаност на движенията си, откачи хавлията и се приближи към ваната.

— Моля, заповядайте, госпожо — каза той с пресипнал глас.

— Внимателно да не я изпуснете във водата. Защо сте толкова лош и ме гледате? Нали ви помолих…

Тя говореше с възмутен тон.

— Съвсем не ви гледам — сви вежди.

— Хайде, затворете си очите и ми подайте хавлията.

Той се подчини на заповедта й. Чу бурно плискане на вода, а после усети как мъхнатата хавлия, която държеше, се изпълваше от нейното горещо тяло.

— Благодаря ви — каза тя свободно.

Загърна се в хавлията и преди той да успее да се отдалечи, го прегърна през шията.

— Ти си очарователен с твоята стеснителност — каза му шепнешком и го целуна по ухото. — Ще ме смяташ ли отсега нататък за разюздана?…

— Какво има пак? — възрази несигурно Колски.

Точно пред очите си видя нейните — зелени, искрящи, любопитни и наблюдателни. Тя помилва с устни брадата му.

— Винаги си старателно обръснат. Е, хайде добре, почакайте ме в салона.

Когато той бързо излезе от банята, Нина извика след него:

— Няма ли да ми се разсърдите, ако дойда на закуска с пеньоар? Така не ми се иска да се обличам.

— Но, госпожо, моля ви.

— Наистина ли ме молите? — закачливо попита тя. — Винаги ми се е струвало, че съм ви безразлична…

— Струвало ви се е, но не сте права — отговори неуверено той.

— За пет минути съм готова.

Колски наистина не чака повече. Тя влезе в светлозелен пеньоар. Той забеляза, че в бързината беше сложила на едната си буза малко повече червило, отколкото на другата. Въпреки това изглеждаше ослепителна. Закусваше с апетит, без да престава да говори. По едно време неочаквано попита:

— И какво става с вашата лекарка?

Каза го безразлично, но Колски веднага настръхна.

— Не зная, госпожо. Тя не е във Варшава.

— Не си ли пишете?

— Не — излъга той.

Тя гальовно сложи ръка върху неговата. Какво не би дал да можеше брутално да я отблъсне.

— Виждате ли, господин Колски. Аз ви казвах, че това ще мине. Времето си казва думата.

— Навярно — неохотно измънка той.

Беше дълбоко засегнат от нейните думи и мислено трескаво търсеше начин да й отмъсти. Кой знае защо му дойде наум, че ще й стане неприятно, ако изкаже подозренията си за близките й отношения с ротмистър Корсак. Доста често го срещаше в дома на Добранецки. Ротмистърът наистина се държеше благопристойно, но не можеше да не се забележи, че неговата красота, наистина необикновена, и темпераментът му се харесваха на жените.

— И вие ли също така бързо ще забравите ротмистър Корсак? — каза той, след като помълча.

Тя го погледна остро.

— Какво искате да кажете.

Той сви рамене.

— Аз, нищо.

Тя непринудено се разсмя.

— Знаете ли, вашата алюзия щеше да ме засегне, ако не беше абсолютно неоснователна и ако не бях убедена, че вие отлично го знаете.

Той сведе очи. Действително да се подозира, че госпожа Добранецка е в любовни отношения с ротмистъра, беше също толкова неоснователно, колкото, ако я подозираше, че има флирт с първия срещнат. Даваше си сметка, че неговото злорадство не беше улучило целта и измърмори:

— Това не беше никаква алюзия.

Нина не преставаше да се усмихва.

— Да, беше. И в известно отношение тя ми достави удоволствие.

— Удоволствие? — учуди се Колски.

— Да, удоволствие. Тя ми даде неопровержимо доказателство, че вие ме ревнувате.

Той сви рамене, но се овладя и каза:

— За ревност и дума не може да става.

— Толкова ли ви е трудно да си признаете, че ме ревнувате? Нима е толкова срамно човек да ме ревнува?

Той мълчеше със сведена глава. Нина стана, приближи се до него, деликатно с двете си ръце повдигна главата му и като се наведе над него така близко, че чувствуваше дъха й, запита:

— Нима съм толкова непривлекателна и чак толкова грозна?

Той се изчерви. Отново го зашемети нейната красота и някакъв непреодолим чар, който идваше от контраста между чувствеността на нейните устни и ноздри и студените й големи зелени очи. Каза тихо:

— Вие сте красива.

Тя прекара няколко пъти върха на пръстите си по косата и по лицето му и прошепна:

— Ах, как страшно тъгувах за вас.

В съседната стая се разнесоха стъпките на прислужника. Тя се изправи и промени тона.

— Тук е горещо. Да отидем в библиотеката. Там е по-хладно.

В библиотеката прозорците бяха до половина заслонени с тежки завеси от дамаска. Беше приятно хладно и цареше полумрак. Тя му посочи място на широката удобна софа. Колски се престори, че не забелязва нейния жест и избра един дълбок фотьойл. Но госпожа Добранецка беше твърде опитна жена, за да не забележи това. Запали цигара и разхождайки се из стаята, започна да му разказва за своя престой в чужбина, за хората, с които се беше запознала, за забавленията и за многото впечатления. Най-чудното от тях беше, че за първи път бе тъгувала, наистина бе тъгувала за родината. Умееше да говори интересно. Светлозеленият пеньоар изискано очертаваше великолепно сложеното й тяло. Очите и вниманието на Колски въпреки волята му не можеха да се откъснат от нея. По едно време тя остави цигарата, седна на страничната облегалка на фотьойла и като се опираше на рамото на Колски, продължаваше да говори с такова изражение, сякаш тази поза беше най-естественото нещо в света:

— Това е най-удивителното чувство, което някога съм изпитвала. Носталгия. На човек му се струва, че е изцяло погълнат от обкръжаващата го действителност, че се е приспособил към новата среда, че се занимава с нови неща. И изведнъж ослепителен блясък: нечие лице, някакви очи, някаква уста и ръце. Чувствуваме ги върху себе си болезнено реални и осъзнаваме, че всичко, което ни заобикаля, не е важно, не ни интересува, дори е отвратително. Отвратително е, точно защото ни отдалечава от тези ръце, от тези уста. Познаваш ли тази болка в сърцето, тази напълно физическа болка, която тогава преминава през гърдите като бурна мигновена вълна?…

Колски се поддаде на внушението на нейните думи и на тона й. Светкавично не само си спомни многобройните мигове на тъга по Луця, но точно такава тъга го обхвана сега. Нейното сърце, нейният светъл, топъл поглед. Нейните устни, които докато говореше, оформяха думите почти неосезаемо. Устни, които никога не беше целувал и които никога нямаше да притежава. Болка, пронизваща физическа болка в сърцето. Колко добре го беше казала. Откъде знаеше всичко това? Толкова сполучливо можа да го изрази.

Сега тя му се стори единственото същество на света, което може да разбере неговата трагедия.

Нали в началото, когато започнаха да се сближават, тя беше изтъкнала, че душевните страдания много по-лесно могат да се изживеят, когато някой искрено помогне, когато някой мъдро се вгледа в това страдание, когато нечие дълбоко чувство на човек с опит изземе част от страданието. Как можеше да се съмнява в искреността на думите й — тогава през нощта на терасата, да се съмнява в чувствата, за които говореше сега, в мъдростта и познанието на човешката душа, които всеки път откриваше у нея? Не беше ли лудост да се пази от всичко, вместо да приеме онова, що му даряваше с цялата благодарност и отдаване, на което беше способна?

Мълчаливо протегна ръка и я прегърна нежно и ласкаво. Тя сякаш само това бе чакала и доверчиво и леко се отпусна на коленете му.

— Толкова изживявах там, далеч от теб, толкова размишлявах — казваше тихо тя, едва докосвайки с буза неговото слепоочие. — Имаше дни на нервно очакване и безумна надежда. Представи си, тогава ме обхвана някаква мания. Наричах я предчувствие. Знаех, че е абсурдно. Сама се надсмивах на себе си, но не можех да овладея това предчувствие. Тогава ме питаха какво ми е.

Млъкна и добави след малко:

— Откъде да знам какво е това? Нима аз мога да го назова? Колко много думи има, колко много определения! Човек може да се загуби в гората от думи и да не съумее да избере. И да не намери подходящата. Да говориш за чувствата, е същото, както ако се опиташ да разкажеш музикално произведение с думи. Невъзможно! Нали?

— Да, да — съгласи се той и я притисна по-силно към себе си.

Кръвта в слепоочието силно пулсираше. Усещането на близостта на нейното тяло, като вълна заливаше всичките му мускули.

Тя притисна устни до неговите и го целуна продължително, сластно и мъчително.

Не откъсна устните си и тогава, когато той стана и на ръце я занесе на софата.

От този ден, от тези няколко часа, прекарани с Нина в библиотеката, отношението на Колски към нея коренно се промени. Повярва й. Повярва, че го обича. И въпреки че той самият съвсем не изпитваше подобни чувства към нея, точно затова желаеше да се реваншира с мнима любов.

Поради общественото мнение на тяхната среда не можеха да се срещат много често. Тя идваше два пъти и по-рядко три пъти седмично. За съжаление оставаше прекалено дълго и му пречеше да изпълнява своите служебни задължения към пациентите в болницата и извън нея. Разбира се, нито веднъж не спомена пред нея за това. Беше направо невъзможно да направи каквато и да било забележка по този въпрос. С течение на времето дори му мина желанието да въведе някакъв ред.

Все повече свикваше с Нина. Отношението му към нея беше лекарство, което даваше добър резултат, а ако не беше лекарство, то беше най-малкото наркотик, заглушаващ у него тъгата по Луця. На Луця пишеше толкова често, както преди. И когато й пишеше писма, той може би изпитваше някакво чувство на вина, сякаш беше й изневерил. Нямаше никакви основания и все пак желаеше да изкупи някак си тази вина с изпълнени с нежност думи.

Това бяха единствените моменти, когато любовта му към Луця, както преди, се надигаше у него като силна вълна. Единствените моменти, когато трябваше да заглуши у себе си съзнанието, че любовта му с Нина няма никаква стойност. Пък и този роман влезе в живота му като естествена и неизбежна част от програмата на седмицата. Когато понякога нещо пречеше на Нина да се яви в уговорения час, той се дразнеше и не можеше да си намери място. Още повече че откриваше у себе си прояви на ревност.

Беше един вторник. Тя трябваше да дойде в шест. По принцип беше точна и ако нещо я възпрепятствуваше, винаги му съобщаваше или писмено, или по телефона. Сега вече минаваше шест и половина, когато той се реши сам да й се обади по телефона. На телефона беше прислужницата. Той каза името си, попита, може ли да разговаря с госпожа Добранецка и съвсем ясно чу:

— Веднага ще доложа, господин докторе.

Прислужницата го познаваше, а може би дори се досещаше, че с нейната господарка го свързват някакви по-интимни отношения. Затова явно не предполагаше, че господарката и иска да скрие от него, че е вкъщи. След няколко минути се върна и заяви:

— Много се извинявам, господин докторе, но госпожата я няма. Госпожата замина за Константин. Ще и предам, че сте се обаждали.

Той остави слушалката с пълното съзнание, че го излъгаха. Разположението на стаите в къщата на Добранецки и мястото на телефона всъщност бяха такива, че не беше възможно прислужницата да не знае, че господарката й не е вкъщи. Тя със сигурност знаеше, че Нина е вкъщи, щом като беше казала, че ще доложи. Явно беше доложила и Нина й беше наредила да каже оная измислица за Константин.

Обзе го ярост. Разбира се, че го излъгаха, но с каква цел? Целта можеше да бъде само друг мъж. Тази хипотеза не се подкрепяше само от едно: защо в такъв случай тя самата не беше телефонирала, за да каже увъртанията за Константин. По този начин щеше да се подсигури — той нямаше да се обади по телефона и да я демаскира. Беше доста ловка и умело подреждаше нещата си.

По-бързо, отколкото очакваше, получи отговор на съмненията си. Отговорът се появи под формата на хоп с писмо. На лист хартия беше написала само няколко думи:

„Трябва непременно да отида при Стефа в Константин. Отново е получила атака. Отчаяна съм, че днес няма да те видя.

Н.“

Бръкна в джоба си за бакшиш и попита хопа:

— В колко часа получихте това писмо?

— В пет, господине. Но не аз го получих, ами един мой колега, само че той не можа да дойде и ми го препредаде. А аз не мислех, че е нещо бързо.

След като хопът излезе, Колски още веднъж прочете и презрително захвърли бележката. Листът обаче, като бумеранг затрептя във въздуха и падна в самите му крака. Той го вдигна и го скъса на дребни парченца.

— А, значи така! Така, скъпа госпожо! Ама ще видим.

Взе шапката си и бързо изтича по стълбите. Наблизо нямаше такси. Когато най-после намери, вече толкова се беше успокоил, че вместо до „Фраскати“, нареди да го закарат в болницата. Идването му беше неочаквано и тъй като нямаше никой от висшия персонал, той свари в своя кабинет две сестри да пият кафе и да ядат сухи сладки в компанията на някакъв непознат господин. Колски до такава степен беше разгневен и желаеше да отмъщава, че каза брутално:

— Кой ви е дал право да влизате тук? Кой сте вие? Що за гуляй в моя кабинет?

Смутен, младежът скочи и уплашено поглеждаше своята компания, сякаш чакаше спасение от тях. Те обаче мълчаха като неми.

— Вие не знаете ли — с все по-остър тон почти крещеше Колски, — че това е недопустимо?! Че няма да толерирам подобни неща в болницата?! Това е нарушение на дисциплината и няма да ви се размине! Болницата не е място за оргии. Тук не е кръчма. Не съм виждал през живота си подобно нещо.

— Много се извиняваме, господин докторе — обади се едната от сестрите, която с голямо усилие овладяваше треперенето на гласа си.

— Не приемам никакви извинения. Моля, напуснете кабинета ми. Веднага.

Те излязоха толкова бързо, че се сблъскаха на вратата. Колски седна на бюрото си и натисна звънеца. На прага застана един санитар.

— Какъв е този ред, по дяволите?! — извика Колски. — Кой е дежурен лекар днес?

— Господин доктор Пшемяновски.

— Моля, кажи му да дойде при мен.

След миг Пшемяновски изплашен се появи в кабинета на Колски. Новината, че доктор Колски беше спипал госпожиците Буджинска и Кулпикувна заедно с техния гост, изглежда, се беше пръснала, защото Пшемяновски веднага сам започна да се оправдава:

— Аз наистина нищо не знаех, господин директоре.

Откакто Колски беше започнал да изпълнява функциите на доцент Ранцевич, наричаха го директор. Това обикновено му доставяше удоволствие, въпреки че официално той само изпълняваше длъжността. Сега обаче каза сурово:

— Не съм никакъв директор. Вие сте длъжен да го знаете, колега. Но за съжаление вие много малко се интересувате от това, какво става в болницата, от това, че по време на вашето дежурство е възможен подобен скандал — в моя кабинет милосердните сестри да уреждат гуляи с някакви си апапи отвън. Предупреждавам ви, че ще бъда принуден да информирам господин професор Добранецки след завръщането му във Варшава.

— Аз тъкмо бях на втория етаж при кръвоизлива — започна младият лекар.

Колски го прекъсна с движение на ръката.

— Аз не ви моля да ми обяснявате. Утре бъдете така любезен да впишете случая в досиетата на двете сестри и да отбележите, че това е станало по време на вашето дежурство.

Когато Пшемяновски излезе, Колски започна нервно да се разхожда из стаята. Всеки път, когато минаваше край бюрото, машинално взимаше по една сладка и не забеляза как ги изяде всичките. Когато констатира собствената си разсеяност, малко се разведри и поуспокои.

По време на вечерната визитация срещна госпожица Буджинска и й каза:

— Посъветвайте колежката си за в бъдеще да не прави подобни работи. Този път вашата постъпка ще мине без последствия.

При удобен случай той даде и на Пшемяновски да разбере, че ще забрави целия този инцидент. Въпреки това, когато излезе от болницата, беше потиснат и го разкъсваше ревност. По пътя, кой знае защо, му дойде наум, че когато се е обадил по телефона, точно тогава при Нина е бил ротмистър Корсак. Просто беше готов да се закълне, че е така, макар че много добре знаеше, че ротмистърът сега беше на маневри някъде в Източна Малополша. Веднага щом се върна у дома, реши да провери. За тая цел той се обади по телефона на ротмистъра у дома му. В слушалката се разнесоха успокояващите дълги сигнали. Никой не вдигаше. Беше вече след полунощ и в жилището на ротмистъра нямаше никого. Той вече искаше да сложи слушалката, когато чу сънлив и гневен глас:

— Ало?

— Бих искал да говоря с господин ротмистъра — изрече той с преправен глас.

— На телефона, по дяволите, не можахте ли да изберете по-подходящ час!

Колски, без да каже нито дума, постави слушалката и започна трескаво да мисли. Какво да направи? Как да реагира на несъмнената изневяра на Нина? Той наистина не разполагаше с безспорни доказателства, но неговото убеждение беше достатъчно. В първия момент искаше да й напише дълго саркастично писмо, оскърбително и обидно. Идваха му наум най-отровни епитети, язвителни сравнения, иронични алюзии. Едно такова писмо щеше да бъде великолепно отмъщение.

Дали обаче жена като Нина, страхливка, която подло мамеше любовника си, с когото всъщност можеше честно и просто да скъса, заслужаваше такова отмъщение? Защото той вече не можеше да има каквито и да било илюзии относно нейните морални качества. Всичко изглеждаше ясно. Нина му беше определила ролята на временен заместник на ротмистър Корсак по време на неговото отсъствие. Да. Достатъчно е кратко студено писмо. Без никакви обяснения, без каквито и да било обиди, издържано в официален безразличен тон и така да скъса с нея безвъзвратно.

Седна и написа:

„Уважаема госпожо!

Във връзка с това, което стана, смятам за свой дълг да ви информирам, че всичко между нас окончателно е свършено.

Я. К.“

Прочете писмото и се убеди, че то няма да послужи за нищо. Скъса го на дребни късчета и написа второ:

„Госпожо!

Винаги съм си давал сметка, че Вие смятате за временно забавление онова, което ни свързва. Вчера Вие сметнахте за уместно да приключите това забавление. Бързам да Ви пиша, че напълно приемам Вашето решение. Сбогом.

Я. К.“

Да, така беше по-добре. В текста имаше малко фантазия, малко свобода и даваше да се разбере, че той никак не държи на нея.

И наистина не държеше. И въпреки всичко се измъчваше и самоизяждаше цяла нощ. Дойде му наум, че ето, за втори път в живота си беше отхвърлен. Не го искаше Луця, за която желаеше да се ожени и която обичаше и смяташе за своя първа и единствена любов. Сега го изоставя Нина заради друг мъж. След тези две преживявания не беше трудно човек да изгуби своята самоувереност. Не беше трудно да се стигне до убеждението, че като мъж заслужава да играе ролята единствено на случаен любовник. „Любовник — мислеше си той, — изпълняващ длъжността любовник — и.д. любовник, по време на отпуск.“

Неговата амбиция беше болезнено смазана.

„И защо — мислеше, застанал пред огледалото. — Та нали аз съм млад, силен, хубав. Наистина не се отличавам с някаква изключителна красота, но винаги съм минавал за хубав. Не спадам към шмекерите. Заемам важна длъжност, добре печеля и имам осигурено бъдеще. Никой не може да отрече, че съм образован и интелигентен. Тогава защо?…“

Загубата на Нина го засегна не само от гледна точка на амбициите. Все пак той беше свикнал с нея и много добре знаеше, че известно време ще му липсва. Не така, разбира се, както чувствуваше отсъствието на Луця, но все пак…

На следната сутрин изпрати по портиера писмото и отиде в болницата. Денят беше изключително тежък. Докараха няколко нови пациенти, които трябваше веднага да бъдат оперирани по спешност. Двете операционни бяха заети от осем часа сутринта до два часа следобед без прекъсване. Колски направи част от по-леките операции и асистира на Ранцевич на няколко сложни операции. Когато най-после слезе в кабинета си, намери върху бюрото си лист, на който беше отбелязано, че госпожа Добранецка се е обаждала три пъти по телефона. Той смачка късчето хартия и го хвърли в кошчето. Донесоха му обяда. Изяде го с апетит и се изпъна на канапето с цигара в уста. Часовникът удари три часа. Имаше още половин час почивка. Някой почука на вратата.

— Моля — неохотно се обади Колски.

В стаята влезе Нина.

Той скочи в канапето и посегна за сакото си, което беше метнато на облегалката на стола. Нина беше прелестна. Смело го гледаше в очите. Лицето й беше спокойно като на статуя. Бавно отвори чантата си, извади от нея писмото на Колски и попита почти високомерно:

— Какво означава това?

Той погледна писмото, сякаш го виждаше за пръв път в живота си. В ръцете на Нина то имаше вид на нещо гнусно, отвратително, мръсно, нещо, което се взима в ръка само за да бъде веднага изхвърлено. Сви вежди и отвърна глава.

— Аз исках да попитам какво означава това неразбираемо за мен писмо.

Колски я погледна с омраза, разбра: тази жена иска да използува факта, че той не притежава никакви доказателства за нейната изневяра.

Каза сухо:

— Смятам, че няма за какво да дискутираме, госпожо.

Тя сви рамене.

— Не смятам да дискутирам и не съм дошла за това. Искам, изисквам обяснения.

Колски мълчеше.

— Предполагам, че имаш право. За да ми изпратиш такова писмо, ти сигурно си имал някакъв повод.

— Разбира се, че съм имал.

— Мога ли да знам нещо по този въпрос?

Той прехапа устни.

— Ти много по-добре от мен знаеш. В случая няма да помогнат никакви комедии. Моето решение е окончателно.

Тя го измери със студен поглед и запита с известна ирония:

— А откъде знаеш, че искам да ти повлияя да промениш решението си? Откъде си толкова сигурен?

Колски се смути.

— Тогава толкова по-добре. Толкова по-добре и за двамата — измънка той.

— Може би, скъпи мой. Все пак ти разбираш, че твоето писмо ме оскърби и че аз просто изисквам от теб удовлетворение под формата на обяснение, което не можеш да ми откажеш.

— Аз съм на твое разположение — отговори Колски, без да я гледа.

Подаде й стол и каза:

— Ти ми изневеряваш. Няма никакво съмнение, вчера се убедих в това.

— Няма никакво съмнение? — Тя вдигна вежди. — Е, да видим, моля!…

— Да — избухна той. — Изневеряваш ми. Когато се обадих по телефона, за да разбера защо закъсняваш за срещата, прислужницата ми каза, че си си у дома.

— Така ли каза?

— Каза нещо, което означаваше същото. Каза, че веднага ще те извика на телефона, а се върна и заяви, че си заминала. Ако наистина беше заминала, тя не можеше да не знае това. Беше си вкъщи и не беше сама.

— Разбира се — призна спокойно Нина. — А пък бях и толкова наивна, че не предупредих прислугата за моето отсъствие, ако ти се обадиш.

Той се засмя иронично.

— О, не. Съвсем не си толкова наивна. Само че не си се надявала, че ще се обадя по телефона. Защото си била сигурна, че навреме ще получа писмото ти. За съжаление и най-ловко обмислените машинации понякога могат да не оправдаят очакванията ни. Някакво дребно препятствие, например немарливостта на куриера, и всичко излиза наяве.

В чертите на лицето й нямаше и следа от тревога. Тя запита спокойно:

— И какво е излязло наяве?

Нежелание се изписа на лицето му.

— За какво да повдигаме тези неприятни въпроси? Не искам да се намесвам в твоите любовни истории. Днес вече смятам, че нямам право. Тогава защо?

— И какво е излязло наяве? — повтори натъртено тя.

Той вдигна глава и без да я гледа, каза с напълно безразличен тон.

— Щом като искаш непременно… Излезе наяве, че си любовница на ротмистър Корсак. Защото той вчера е бил у вас.

Казваше това не само убедено, но и с някакво ожесточение. Най-неочаквано Нина избухна в продължителен и весел смях.

— Ах и ти, Ян, Ян… Твоята ревност би трябвало да ме ласкае. За съжаление в тоя случай тя е напълно неоснователна. Предполагам, че Корсак няма да има нищо против ролята, която му приписваш, ако не за друго, то поне за това да е във Варшава, вместо да се мъчи на маневрите край Станиславов.

Колски поклати глава.

— За съжаление твоят смях не ме убеждава. И то по простата причина, че господин Корсак не се мъчи на маневрите, а най-спокойно си живее във Варшава. Вчера следобед е бил при теб, а вечерта беше в собственото си жилище, защото аз проверих по телефона.

На лицето на Нина се изписа искрено учудване.

— Това е невъзможно. Едва онзи ден получих от него картичка, в която пише, че ще се върне най-рано след месец. Това е някакво недоразумение.

— И дума не може да става за каквото и да било недоразумение — ядоса се той. — Няма нужда да крия каквото и да било от теб. И така, в полунощ позвъних в неговото жилище и попитах може ли да говоря с ротмистъра. Чух отговор, и то гневен отговор, че ротмистърът е на телефона и се чуди, че през нощта му пречат да спи.

Нина се усмихна.

— Ти си търсил ротмистъра? А каза ли името на ротмистъра?

— А защо трябва да го казвам? Не смятам, че в едно и също жилище ще има цял ескадрон ротмистри.

Известно време тя го гледа със снизходителен израз на лицето. Накрая процеди:

— Ескадрон сигурно не. Но още един би могло да има. Например ротмистър Супински, който, когато колегата му отсъствува, се настанява в неговото жилище.

Колски леко се смути, но веднага каза:

— Това е нещо, което много лесно може да се провери.

— Разбира се — призна Нина. — Пред тебе има телефон, а до него е телефонният указател. Обади се и попитай.

Колски се замисли и отговори:

— Понеже мислиш, че няма да го направя, ще го направя веднага.

Той намери номера на Корсак и се обади. Чу някакъв непознат и просташки мъжки глас, сигурно на ординареца.

— Може ли да говоря с господин ротмистър Корсак?

— Господин ротмистърът е на маневри — отговори ординарецът.

— А господин ротмистърът Супински?

— Господин ротмистърът ще се върне чак в четири — гласеше отговорът.

Колски измърмори „благодаря“ и остави слушалката.

Нина пушеше цигара. Той, разбира се, се намираше в много глупаво положение. В подкрепа на своите подозрения имаше два аргумента и ето — единият му се изплъзна. Оставаше вторият. Всъщност и той според него беше достатъчно свидетелство за неверността на Нина. Ако тя действително не беше в интимни отношения с ротмистър Корсак, трябваше да има някой друг. Сигурно имаше. Главата си залагаше за това.

— Можете ли да натиснете звънеца? — обади се Нина.

Той мълчаливо изпълни желанието и. На вратата застана санитарят.

— Моля, извикайте тук шофьора ми — каза тя кратко.

Когато шофьорът влезе в стаята, Нина го попита:

— Павловски, спомняте ли си къде може да съм си оставила вчера лисицата?

— Не е останала в колата, госпожо Добранецка. Сигурен съм. След като се върнахме, в гаража разтребих колата и щях да я намеря. А вчера, госпожо, вие бяхте само на фризьор и в Константин…

— Именно — прекъсна го тя. — Струва ми се, че съм оставила лисицата си в Константин. Павловски, моля ви, идете там и я вземете. Аз ще се върна пеша вкъщи.

— Слушам, госпожо Добранецка — служебно отговори шофьорът и излезе.

В стаята се възцари мълчание. Нина бавно допушваше цигарата си. После внимателно я угаси в пепелника, стана, полуусмихнато кимна на Колски и без да каже нито дума, се отправи към вратата.

Спря се и го погледна с безразличие.

— Нина! — извика Колски.

— Какво желаете, моля?

Чувствуваше се виновен, засрамен, компрометиран, смешен. Беше убеден, че му е изневерила. Но от гледна точка на разума подобна увереност не е нищо друго, освен най-обикновена истерия. Сянката от фалшиви улики, защото това беше само сянка, той беше счел за достатъчно доказателство за нейната вина. Беше създал във въображението си концепция, която нямаше никакви реални основания. Просто всичко си беше изсмукал от пръстите. Беше обидил тази жена, която, той бе принуден вътрешно да признае, беше се принизила, за да му се отдаде. Беше слязла по-ниско, тъй като както нейната среда, така и нейната красота и култура, й даваха неограничени възможности да си избере любовник. Би трябвало да му удари плесница за неговите подозрения, да го игнорира и да не му отговаря. Тя му оказа голяма милост с факта, че беше пожелала да се оправдае. И беше го направила толкова аристократично, така изискано и толкова болезнено, че това му подействува по-силно от плесница. Той беше се държал като грубиян, като някакъв ревнив сополанко.

— Нина — започна. — Дължа ти извинение. Аз действително постъпих прибързано и несправедливо те обидих. Можеш ли да ми простиш?

Тя се усмихна иронично.

— О, не ми се извинявай преждевременно. Може по-късно да съжаляваш. Провери най-напред дали не съм те излъгала. Проведи следствие. Разпитай слугите. Може да съм подкупила шофьора и оня там ординарец. Наеми детектив.

— Не издевателствувай над мен — каза покорно той.

Очите на Нина искряха.

— Разбира се, наеми детектив. Към такова жалко влечуго като мен трябва да се прилагат полицейски методи. Нали аз съм ти любовница не защото те обичам, а само защото за мен това е благодеяние и чест. Къде можех да мечтая за такова щастие аз? Всеки ден на колене трябва да благодаря на съдбата за това. Та кой друг би ме искал?!

Той взе ръката й и каза умолително:

— Не се подигравай с мен, Нина.

— Не се подигравам. Подигравам се по-скоро на себе си. Защото не е ли смешно, че аз държа на твоите чувства тогава, когато, ти пренебрегваш моите? И наистина, Янек, най-много ме заболя за това, че ме смяташ за страхливка и малодушна. Я си помисли. Кое може да ми попречи да дойда при теб и да ти кажа открито: „Ти ми омръзна, обикнах друг!“

— Да, да, Нина — призна той, целувайки ръцете й. — Прости ми. Прости ми. Аз бях глупак. Ще можеш ли да ми простиш?

В очите й се появи тъга.

— Няма да мога да не ти простя — каза тя тихо. — Само че не знам кога ще мога да те видя. Сам разбираш.

— Разбирам — призна той.

— Трябва да свикна, да се примиря с това. Не ми се обаждай по телефона и не ми пиши, докато сама не ти се обадя…

Тя леко докосна с устни бузите му и излезе.

Първия ден Колски не можа да откъсне мислите си от тая неприятна история, причина за която беше той поради своята глупава ревност и прекалено въображение. На следния ден настроението му се подобри. Беше доволен, че всичко свърши добре. На третия ден сутринта, пресичайки площад „Наполеон“, точно пред пощата срещна ротмистър Корсак.

Колски се вкамени на мястото си така, сякаш изведнъж получи силен удар по главата. И ротмистърът се спря. Беше в цивилни дрехи. Носеше спортен сив костюм и спортна шапка, с преметнат през ръката шлифер. Държеше неголяма пътна чанта. Сърдечно протегна ръка на Колски.

— Здравейте, докторе. Какво ново във Варшава? Ама че горещина.

— Вие, господин ротмистър, не сте ли на маневри? — успя да каже Колски.

Корсак предупредително сложи пръст на устните си.

— Шшт. Това е голяма тайна! Откъснах се за малко и — във Варшава.

Колски вече се беше овладял и се усмихна почти непринудено.

— Разбира се, cherchez la femme^[3]? — подхвърли въпросително той.

— Вие сте прекалено досетлив, докторе. — Ротмистърът присви очи. — Е, хайде, довиждане. Във вагона имаше толкова прах, че се чувствувам като каращисано куче, оваляно в пясък. Трябва да се изкъпя.

— Направо от гарата ли? — полюбопитствува недоверчиво Колски.

— Да — потвърди Корсак. — Довиждане.

Той сложи небрежно ръка на козирката на спортната си шапка и изчезна в тълпата. След като помисли малко, Колски взе такси и каза да го закарат на гарата. Прегледа разписанието. Наистина ротмистърът можеше да казва истината. Преди петнадесет минути беше пристигнал влак от Лвов. Сега той вече нищо не разбираше.

Вечерта имаше голямо желание да се обади на Нина. Вместо това обаче позвъни в жилището на Корсак, за да провери дали си е вкъщи. Разбира, се, ако не беше у дома си, сигурно беше у Нина. Колко голямо беше учудването на Колски, когато чу от ординареца:

— Господин ротмистър Корсак не е във Варшава. Той е на маневри. Ще се върне след един месец.

Беше едно от двете. Или беше отседнал в хотел, или, тъй като криеше, че е във Варшава, беше забранил на ординареца си да издава това. Така или инак нещата трябваше да се изяснят. Не можеше повече да живее в несигурност. Бързо се преоблече и излезе от къщи. След пет минути вече беше на „Фраскати“ Позвъни.

Вратата отвори един лакей.

— Тук ли е госпожа Добранецка? — запита Колски.

— Не, няма я, господин докторе. Но скоро ще се върне. Може би ще я почакате. Тук вече чака господин Хау.

— Кой е той? — учуди се Колски, който никога не беше чувал това име.

— Мистър Хау. Англичанинът.

Действително в салона седеше много хубав, много блед младеж с преситено лице, с монокъл на лявото око. Като видя Колски, той стана, бавно поправи монокъла си, още по-бавно протегна ръка и изрече името си. Въобще целият беше au ralenti^[4].

„Що за маймуна“ — помисли си Колски и констатира, че младежът е в смокинг.

— Днес времето е много горещо — каза му той учтиво.

Мистър Хау отговори, като изкриви единия ъгъл на устата си — нещо, което дори напомняше усмивка.

— I do not understand. I’m sorry…^[5]

Оказа се, че той не разбира нито дума на полски, нито на френски. Понеже и двамата знаеха немски много слабо, разговорът, който водиха в продължение на половин час, не можеше да се сметне нито за оживен, нито за интересен, като се има предвид и това, че просто нямаха какво да си кажат. Във всеки случай Колски разбра, че англичанинът е от един месец във Варшава и че завръщането му в родината зависи от някаква работа, заради която беше дошъл. Разбра също, че във Варшава мистър Хау не познава почти никого, освен госпожа Добранецка, с която бе имал честта да се запознае на френската Ривиера. И двамата изпитаха истинско облекчение, когато звънецът извести завръщането на домакинята.

Нина нито се изненада, нито се учуди на присъствието на Колски. Тя беше в такова отлично настроение, в каквото Колски не беше я виждал отдавна. При това изглеждаше най-малко с пет години по-млада. След като поздрави набързо и подхвърли няколко изречения на английски към преситения младеж, тя между другото се обърна към Колски.

— Надявам се, че добре сте се забавлявали, господа.

— Аз не знам английски — измърмори Колски.

— Ах, колко жалко. Моля да ме извините. Трябва да се преоблека.

С мила усмивка тя отправи още едно изречение на английски към мистър Джими и изчезна някъде из къщата, а господата сериозно споделиха, че тя е красива и очарователна.

Четвърт час по-късно Нина се появи в прекрасен вечерен тоалет и в същото време отвориха вратата към трапезарията. На масата имаше прибори за четирима души. Когато седнаха, Нина небрежно каза на полски:

— Твоите подозрения, о, чудо на чудесата, се реализират.

Да не би да си ясновидец? Тъкмо днес пристигна ротмистър Корсак. Обади се по телефона и аз го поканих на вечеря. Обадих се и на теб, въпреки че не предполагах, че ще искаш да играеш ролята на телохранител. Тъй като не те намерих, помолих мистър Хау да ми помогне.

Като каза това, Нина поднесе салатиерата на англичанина и заговори на английски. Колски не можа да превъзмогне впечатлението, че тази жена дума по дума повтаря на бледия глупак същото, като се възползуваше безочливо от положението, че те двамата не можеха да разговарят помежду си.

Дори и да беше така, госпожа Добранецка не можа дълго да се радва на своята игра, тъй като се появи Корсак, който отлично знаеше както английски, така и полски. Подозренията на Колски, че той живее в хотел, като че ли се потвърдиха, защото Корсак дойде облечен със същия спортен костюм, който носеше сутринта на площад „Наполеон“ Извини се за външния си вид и започна да се храни с вълчи апетит, като Нина и той взаимно се обстрелваха с духовитости. Той, изглежда, беше в отлично настроение, но след известно време Колски все пак забеляза, че ротмистърът поглежда към англичанина с явна антипатия. Рядко се обръщаше към него, на въпросите му отговаряше кратко, банално, без желание и това бе изписано върху лицето му. В един момент, когато мистър Хау разговаряше с Нина, ротмистърът измърмори на седналия до него Колски:

— Откъде се взеха тук тия английски живи мощи?

Колски леко сви рамене.

— Нямам понятие. За пръв път го виждам.

Винаги бдителната Нина все пак чу и обясни:

— Мистър Хау е в Полша като турист. Той е много мил младеж, въпреки че малко маниерничи.

Корсак леко сви вежди.

— Да, с много маниерност той непочтително се занася с вас.

— Ах, що за израз, господин ротмистър.

И добави на английски:

— Господин ротмистърът смята, че сте много безцеремонен, когато ме ухажвате.

— Вярно е — призна англичанинът, — безцеремонността е моята маска. Ако моето ухажване стигнеше степента на обожанието, каквото изпитвам към вас, щях да стана смешен за околните поради прекаленото си увлечение и преклонение.

Колски нищо не разбра. Той впрочем не допускаше, че в думите на англичанина се съдържа някакво обяснение, но начинът, по който младежът гледаше Нина, можеше да събуди сериозни опасения. Човек има право да гледа една жена така само когато с нея го свързват много тесни и много интимни връзки.

Кафето поднесоха в салона. Тук вече ротмистърът съвсем не прикриваше антипатията си към англичанина. Дори с Нина се държеше студено и с арогантна учтивост. Разговаряше само с Колски, разговаряше много сърдечно и с тази сърдечност сякаш искаше да подчертае разликата, която прави между него и останалата част от компанията. Колски беше приятно изненадан и все по-доброжелателно поглеждаше към мистър Хау.

Към единадесет Корсак стана с явното намерение да се сбогува с домакинята. От неговата вирната глава и от цялата му осанка лъхаше оскърбено достойнство.

— Останете — с необикновено топъл и мек тон му каза Нина. — Нали влакът ви заминава едва в дванадесет и половина.

— Много ви благодаря, но бих искал, да се видя още с някого. Имам да уреждам някои неща.

— Моля ви, останете, моля ви — повтори натъртено тя и така погледна Корсак, че кръв нахлу в главата на Колски, а младият англичанин демонстративно взе някакво списание от малката масичка до него и започна да го прелиства.

След дълго мълчание ротмистърът каза:

— Щом като вие желаете това…

Поддаде се. Седна и като се преструваше, че е в добро настроение, добави:

— Но искам да бъда възнаграден с чашка кафе.

— Ще я получите веднага — каза тя и стана, за да му напълни чашата.

У Колски всичко кипеше. Ако не скочи веднага, то беше само защото се страхуваше да не стане смешен. Сега обаче той успя да набележи всичко, целия сценарий на своето оттегляне. И така: ще си погледне часовника, ще каже: „Завиждам ви, господа, че вашите задължения не ви принуждават да напуснете тази толкова приятна компания, аз за съжаление трябва да отида в болницата. Какво да се прави — лекарска съдба“, после ще стане и ще се сбогува.

Успя да изпълни само първата точка от своята програма, защото когато извади часовника си, Нина се обърна към него с очарователна усмивка.

— Ах, драги докторе. Аз съвсем забравих. Съпругът ми изпрати днес някакви книжа във връзка с болницата и моли да ви ги предам. Струва ми се, че те са в кабинета върху бюрото. В син плик. Ще ги намерите ли?

Откъснат от своята програма, Колски се окашля и стана.

— Предполагам, че ще ги намеря.

Когато той изчезна зад вратата на салона, която водеше към кабинета, госпожа Добранецка се извини на господата на английски:

— Не съм съвсем сигурна, че ще ги намери. Струва ми се, че ги прибрах в някакво чекмедже. Моля да ме извините. Един момент.

Бързо прекоси салона. В кабинета завари Колски, който напразно търсеше по бюрото синия плик.

Тя измъчено и умолително протегна към него ръце.

— Не си отивай. Не ме оставяй сама е тях. Те и двамата са влюбени в мен и са способни да направят скандал.

Той я погледна сурово:

— Те в тебе, ти в тях, макар че наистина, признавам си, вече ми е трудно да кажа в кого си влюбена.

— Не знаеш в кого? — попита тя, премрежвайки очи.

Преди той да успее да се дръпне, Нина го прегърна през шията и го обсипа с целувки.

— Ето в кого… Ето в кого… Ето в кого… — повтаряше Нина е палещ шепот. — Исках да те накажа за твоето отвратително подозрение и да не ти се обаждам цяла седмица. Но аз съм само една слаба жена. Днес вече ти се обадих по телефона. А утре… утре ще дойда при теб по същото време… А сега, моля те, иди и се заеми някак си с тях. Та нали не мога да допусна в дома ми, в дома на моя мъж да стане скандал. Това ще ме компрометира. Сам разбираш. Аз имам право да те помоля за помощ. Помни, ти си единственият човек, когото мога да моля за помощ. Няма да ми откажеш, нали? Върви, върви при тях…

Когато той се поколеба, тя добави:

— Трябва да си оправя устата и косата след тия целувки. Е, и малко да се поразхладя. Сигурно съм се изчервила.

Колски, преминавайки през осветения салон, си мислеше: „Или е дявол на лукавството и разврата, или някакво изключително стечение на обстоятелствата е винаги против нея.“

Въпреки очакванията си, в салона той завари двамата господа да разговарят бавно и спокойно. Явно лустрото на добрите обноски в обществото беше надмогнало взаимната им антипатия.

„Само ако знаеха — мислеше си Колски, — че това, за което се борят помежду си, ми принадлежи…“

Не беше довършил мисълта си, когато Нина се върна. Завърза се доста оживен разговор на английски, в който Колски, разбира се, не взимаше участие.

По едно време Нина погледна часовника си и каза:

— Е, сега вече не ви задържам, господа. Мистър Хау е дошъл с колата си, той ще бъде така любезен да ви закара.

— Съжалявам, но не мога да се възползувам от неговата любезност — усмихнато каза ротмистърът. — Предпочитам да походя. Имам повече от половин час на разположение, а нощта е толкова красива.

Сбогуваха се с Нина и всички едновременно излязоха. Колата на англичанина наистина беше пред къщата и той набързо се сбогува. Корсак и Колски излязоха на улица „Вейска“ и през площада „Трите кръста“ се отправиха към „Брацка“ Вървяха мълчаливо. Изведнъж ротмистърът се спря и като хвана Колски за ръката, каза със стиснати зъби:

— Ако не трябваше утре да се явя в полка, ако не бях дал честна дума на моя началник, че ще се явя, вярвайте ми, така щях да разбия с камшика мутрата на това жиголо, на това перверзно нищожество!

Той пусна ръката на Колски и те отново направиха петнадесетина крачки.

— Вие… вие смятате ли, господин ротмистър, че мистър Хау е любовник на госпожа Добранецка?

Ротмистърът се разсмя.

— Ама че сте параден! Дали мисля! Но това е очевидно! Тя му е любовница и при това се страхува от него!

— Откъде заключавате, че се страхува? — сломено попита Колски.

— Как така откъде? Та това е съвсем ясно. Трябваше да вечеряме двамата сами. В това време долази този подмокрен простак и тя не се осмели да го изпъди. Защо? Защото се бои от него. Или пък, защото се бои да не го загуби. Такива космополитни преситени типчета умеят да правят много неща, драги господине. След малко той добави:

— Свини!

Улиците бяха почти пусти. Част от лампите бяха угасени. След този горещ ден хладният повей беше много приятен. Колски обаче почти не забеляза това.

— Естествено — обади се отново ротмистърът. — И вас сигурно ви е поканила в последния момент, за да спасява положението пред мен.

— Пред вас? — забеляза Колски. — Излиза, че тя е и ваша любовница.

Ротмистърът го погледна, като че ли Колски беше луд.

— Ах, но какво има пак — съвсем неохотно каза той. — Влюбен съм в нея несподелено. — Накрая той прихна някак странно и млъкна.

Наближаваха вече „Маршалковска“, когато ротмистърът се спря, заби показалец в лявото рамо на Колски и каза:

— Замисляли ли сте се някога над следната странна психологическа задача? Да кажем, имате любов е омъжена жена. Имате любов и край. Обикновено нещо. Вие отлично знаете, че по-рядко или по-често тя трябва да дарява мъжа си със своето благоволение. Срещате се, дявол да го вземе, с този мъж всеки ден и в края на краищата дори го обичате. Но колко различно изглежда всичко, когато същата тази омъжена жена има вземане-даване не само със съпруга си, но и още с някой друг! Тогава червата ви се преобръщат! Тогава сте готов да разкъсате тоя любовник на парчета! Какво е това, по дяволите? Откъде идва тая разлика?

Колски поклати глава.

— Не знам. Не разбирам от тия работи.

— Именно. Философите пишат там за разни неща, за някакви си там, господине, критики на чистия разум и на други финтифлюшки, които никога никому няма да бъдат полезни, вместо да се заемат с житейските проблеми. Ето това е. Не се бойте. След четири седмици ще свършат маневрите и не пожелавам на тоя вонящ пор да го сваря във Варшава. А вие сте екстра човек! Честна дума. Като се върна във Варшава, трябва по-често да се срещаме. Играете ли бридж?

— Много слабо.

— Е, ще се понаучите. А сега довиждане, че ще изпусна влака. Привет!

Колски тръгна към къщи. Имаше усещането като че ли се е топил в блато. Но, чудо на чудесата, тежестта на неговите обвинения не беше насочена против Нина. Струваше му се, че тя е толкова дребно и плитко същество, че не беше възможно от нея да бъде търсена отговорност за постъпките й, както от всички нормални хора. Нито да бъде търсена отговорност, нито да бъде наказана. Нейното наказание би било също такава безсмислица, както например да малтретираш куче или котка, защото са изяли парче месо, което не сме опазили.

„Зверче. Хитро, ловко зверче с примитивни инстинкти.“

Преди всичко той чувствуваше умора, някаква огромна морална умора, граничеща с апатия. И отвращение към себе си. Как можа да изпадне в такава ситуация! Той беше вярвал в тази жена. Но вината беше негова, защото беше искал да вярва. Вината си беше само негова. Абсолютно никак не й се сърдеше, само че сам себе си не можеше да понася. В това се състоеше и най-болезненият извод за в бъдеще: никога да не се сближаваме с жени, чиято етика, макар и за миг, можем да поставим под въпрос!

Същата нощ той написа на Луця:

„Струва ми се, че човек може да мине през блато и да излезе от него още по-чист, още по-добър, отколкото е бил преди това. Споделяте ли моето мнение?… Чак сега разбирам притчата за блудния син, а също и защо винаги много по-дълбоко е въздействувала на подсъзнанието ми светостта на Мария-Магдалена, отколкото на света Тереза. Колко голяма нужда имам да си отдъхна и физически, и психически. Колко много ми липсват разговорите с вас. Опитвам се да ги заместя, като ви пиша или като чета вашите скъпи за мен хубави писма, пред мен е вашата фотография, от която ме гледат същите познати очи, най-красивите очи на света…“

И действително, написването на това писмо уталожи нервите му и когато заспиваше, той беше вече напълно спокоен. Всичко, което беше преживял през този ден и през последните месеци, му се струваше толкова неизмеримо далече — толкова безинтересна история, разказана, и то много отдавна, от някой индиферентен. Сега се чувствуваше на сто мили от всичко преживяно.

 

 

Той толкова решително бе зачеркнал у себе Нина и свързаните с нея проблеми, че не му дойде наум да й го съобщи. Затова в пет часа, като чу звънеца в антрето, в първия момент не се и сети, че може да е Нина. Когато я видя, не можа да сдържи учудването си, което тя взе за нещо друго и се престори, че нищо не забелязва. Уморено му протегна ръка.

— Ах, страшно ти благодаря за вчера. Не можеш да си представиш колко мъчително беше за мен. И до този момент не мога да се отърся от ужасиите впечатления.

Тя влезе в стаята и безсилно се отпусна на канапето. В бялата копринена рокля без ръкави, с малко деколте приличаше на момиче — наивно, капризно и свежо. Почти не беше гримирана или пък се беше гримирала толкова умело, че нейният загар, сините сенки под очите и, веждите, клепките и устните сякаш имаха своя естествен цвят.

Колски гледаше недоверчиво нейната външност. Тя просто не се свързваше в неговото съзнание с всичко, което знаеше за нея от вчера.

— Мили, можеш ли да ми дадеш една цигара? — каза тя, забелязала нещо необикновено в неговото държание. Искаше да спечели време, за да се ориентира в настроението на Колски и да избере най-подходящата тактика. Той обаче мълчаливо й подаде кутията с цигари и кибрита и сядайки срещу нея, не каза нито дума.

— Кажи ми, Ян, как свърши всичко вчера. Надявам се, че не се е стигнало до някакъв скандал между ония двамата побъркани.

— Не, не се стигна.

— Това е само благодарение на тебе. Не можеш да си представиш колко съм ти благодарна. Човек винаги може да разчита, на твоето чувство за мярка и такт. Ти си истински мъж.

Отново се възцари тишина и Колски се обади спокойно:

— Слушай, Ниша. Искам да поговоря сериозно и искрено с теб.

— Станало ли е нещо? — направи изненадана физиономия тя.

Той поклати отрицателно глава.

— Не сега. Винаги е ставало. Само че аз не съм го виждал. Изведнъж прогледнах.

Върху лицето й се изписа страдание.

— Ох, Ян. Чувствувам, че искаш да ми кажеш пешо неприятно — каза умолително тя.

— Изведнъж прогледнах — продължаваше Колски. — Разбрах те. Няма да те отегчавам с никакви проповеди, нито е уроци по морал. Първо, защото нямам призвание за това и, второ, защото ще бъдат безрезултатни. Ти си зрял човек, познаваш живота, отлично знаеш какво искаш, постъпваш, както ти диктува твоят вкус. Имаш си своя програма за живота.

Тя стана и се приближи до него така, сякаш имаше намерение да му седне на коленете, но Колски каза, като наблегна:

— Моля те. Изслушай ме до края.

— Не… не можем ли да отложим това за… после?

Той леко се усмихна.

— Не, Нина. Аз също съм зрял човек и аз съм си начертал начин на поведение, имам собствени възгледи, собствен начин на живот. С една дума, аз съм индивидуалност. Признавам си, че не мога да разбера кое те е накарало да се занимаваш с моята особа. Може би аз за нито една жена не съм интересен обект. У мен обаче ти в никакъв случай няма да намериш онези достойнства или по-точно — аз не притежавам достойнствата, които ти търсиш у мъжете.

— Ти искаш да скъсаш с мен? — попита го тя.

— Не да скъсам. Защо употребяваш такива думи? Просто да се разделим. Нас за кратко ни свърза неразбираемият каприз на съдбата или по-скоро твоят каприз, но тази връзка още от началото беше един абсурд. Не те упреквам, че си имала и други любовници, освен мен. Това е въпрос на твоята съвест. Няма да те осъждам, защото аз самият съм виновен. Ще бъде смешно, ако аз, крадейки от мъжа ти зад гърба му твоите чувства и нежност, които дължиш нему, те осъждам от амвона само защото искам да запазя за себе си монопола в тази кражба. Предлагам честно и разумно: да се разделим. Да се разделим не като двойка добри приятели, а като хора, които са се излъгали и без да съжаляват един за друг, тръгват в противоположни посоки.

— Нямам намерение да се защитавам — каза Нина, — нито да се оправдавам. Искам само да ти обърна внимание на едно. На нещо, което сам не забелязваш. Струва ти се, че постъпваш благородно, а не взимаш предвид онова, което аз чувствувам, което преживявам. Казваш: да се разделим. Защото нищо не ти струва. А не ти ли идва наум, че за мен това може да е драма? Той вдигна високо вежди.

— Драма? По-скоро фарс? Един от многото.

Тя се престори, че не го чу и продължаваше да говори:

— Струва ти се, че като не ми даваш съвети за морала и не ме осъждаш, постъпваш лоялно с мен. А не виждаш, че ме оскърбяваш много болезнено. Ако пазеше поне капчица чувство, нямаше да кажеш: да се разделим, защото си друга, не такава, каквато аз искам. Щеше да кажеш; стани друга, промени се, защото искам да те имам такава, каквато те обичам. Смятам, че постъпваш лошо. Ще ти помогна. Ще намериш в мен морална подкрепа. Ще се опреш на приятелска ръка.

Той поклати глава.

— Не, Нина. Това са празни думи. Аз искам да се разделя с теб не защото научих за твоите любовници, а защото, осъзнах колко отвратителна е ролята любовник на чужда жена. Не е възможно да се прокара граница между онова, което ти наричаш любов, а твоят мъж ще нарече подлост.

Нина се засмя иронично.

— Скъпи мой, на много ниска цена искаш да получиш етичното си превъзходство над мен.

Досега той се стараеше някак да избегне всичко, което можеше да я обиди. Сега обаче каза:

— Ами защото не заслужава по-висока цена.

— Ти си много учтив.

И двамата млъкнаха. Нина мълчаливо пушеше. Колски въртеше ключовете, които държеше в ръка.

— Не постъпваш като мъж — обади се тя най-после.

Той сви рамене.

— А как би постъпил един мъж?

— Щеше да ми заповяда да скъсам с другите.

Той поклати отрицателно глава.

— Ти съвсем не ме разбираш.

— Но искам да те разбера.

— И така, преди всичко аз не вярвам, че ти си способна да промениш твоя досегашен начин на живот. Начинът на живот не е случайност. Той просто е следствие на натурата на даден човек. Но не става дума за това. Дори да бях сигурен, че ще изоставиш Корсак, англичанина и другите, които не познавам, пак не бих могъл да продължавам с теб. Ни най-малко не желая да те засегна. Да, разбира се, признавам, имаш много качества. Ти си интелигентна, елегантна и красива. Знам много добре, че като се разделя с теб, ти нищо не губиш! Защото ти не държиш на мен.

Тя го прекъсна:

— Остави ме аз да съдя за това.

— Тук може да влиза в играта само твоята наранена амбиция, наранена, тъй като инициативата за нашата раздяла излиза от мен. Ето защо искам да те успокоя. Не виждам основания за самодоволство. Не виждам никакво превъзходство. Напротив. Смятам, че играта изгубих аз, защото ти ще си останеш такава, каквато си била, каквато си, а пък аз съм принуден да ревизирам своето поведение. Ти няма за какво да се упрекваш, аз пък… Впрочем да не говорим за това.

Нина вдигна глава и запита:

— Искам да знам още само едно. Срещнал ли си друга жена?

В първия момент той не разбра за какво става дума:

— Не, не, Нина! О, божичко, колко далече сме един от друг!

Стана и започна бавно да си слага ръкавиците.

— Е, какво — каза с усмивка. — Не остава нищо друго, освен да се сбогувам.

Протегна ръка, която Колски мълчаливо целуна. Бавно вървеше към вратата. На вратата се обърна.

— В края на краищата вие сте добро момче.

Преди той да успее да отговори, Нина излезе.

От този ден те изобщо не се виждаха. Минаха три седмици. Една вечер тъкмо минаваше визитация на втория етаж, когато един санитар изтича към него.

— Господин докторе. Долу е госпожа Добранецка и иска да говори с вас.

Той веднага се сети, че трябва да е станало нещо необикновено. Когато обаче влезе в директорския кабинет и видя Нина, се изплаши. Беше бледа, под очите и имаше дълбоки сенки, ръцете й трепереха.

— Какво ви е? — запита искрено разтревожен той.

Гласът й трепереше, когато каза:

— Моят съпруг. Моят съпруг е много зле.

— Върна ли се господин професорът?

— Не. Получих писмо от Мариенбад. Доктор Хартман пише, че са констатирали рак в мозъка… Вече е въпрос само на месеци или дори на седмици… Ужасно, ужасно…

Сигурно не се преструваше. Отчаянието й беше искрено. За Колски това беше изненада. Нина все пак сигурно беше привързана към мъжа си. А може би дори го обичаше по свой начин. В очите й имаше сълзи.

Той се наведе над нея.

— Не губете надежда — каза с присъщия си професионален тон на лекар, който утешава. — Понякога такива диагнози са погрешни. Впрочем тумори от този тип могат да се оперират. Съмнявам се, че в Мариенбад е имало добри специалисти в тази област.

Тя изтри сълзите си.

— Дай боже. Йежи иска да се върне във Варшава, но и дума не може да става да се връща сам. По пътя той трябва да бъде с подходящ придружител. Ще… ще заминете ли с мен?

— Но, разбира се, госпожо.

— Доктор Хартман съветва да вземем Йежи колкото може по-бързо. Божичко, божичко! Точно това бързане ме плаши.

— Писмото на Хартман у вас ли е?

Тя поклати отрицателно глава.

— Бих искал да го прочета.

— В писмото няма никакви по-точни сведения, но мога да ви го изпратя.

Той се замисли и каза:

— Не виждам, защо трябва да отлагаме заминаването. Трябва само да се разбера с Ранцевич. Кога ще бъдете готова?

— Ах, всеки момент.

На следната сутрин Колски и Нина заминаха с бързия влак за Мариенбад.