Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Професор Вилчур (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Profesor Vilczur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Тадеуш Доленга-Мостович. Морал

Роман

Рецензент: Венцеслав Караиванов

Преведе от полски: Малина Иванова

Редактор: Слава Николова-Герджикова

Художник: Олга Паскалева

Художник-редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Коректори: Лили Парева, Елена Нягулова

Код 29/95364/5544/48/89

Полска. Първо издание. Издателски №22/1989

Дадена за набор на 14 септември 1989 г.

Подписана за печат на 20 ноември 1989 г.

Излязла от печат м. декември 1989 г. Формат 60×84/16.

Издателски коли 20,52. Печатни коли 22,00.

УИК 19,07. Цена 3,54 лева

Издателство с печатница на БЗНС

1592 София, улица „Илия Бешков“ №2

Поръчка №10 204/1989 г.

Ч–3

© Малина Иванова, преводач

c/o Jusautor, Sofia, 1989

 

Tadeusz Dołęga-Mostowicz. Profesor Wilczur

Wydawnictwo Łódzkie, Łódz 1985

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Професор Йежи Добранецки бавно остави слушалката и без да гледа жена си, каза с привидно спокоен тон:

— В събота имаме общо събрание на Съюза на лекарите.

Нина запита, като не сваляше от него очи:

— И какво искаше пак Бернацки? Защото той се обади, нали?

— Е, дреболии. Някакви организационни комбинации — махна с ръка Добранецки.

Маската на безразличие върху лицето му не беше непроницаема за нея — твърде добре познаваше мъжа си. Нина предусещаше — ето върху главата му отново се стовари някакъв удар, пак го постигна нещастие или най-малкото пак претърпя болезнено поражение и отново се сблъска с неуспеха, който той искаше да скрие от нея.

Ах, този слаб човек, човек, който не умее да се бори, който отстъпва на друг пост след пост и когото все повече изтикват в глуха линия, в сивите редици на второразредните лекари. В този миг почти го мразеше.

— Какво искаше Бернацки? — запита тя натъртено.

Той стана и ходейки из стаята, заговори с разбиране и снизходителен тон:

— Сигурно… Те са прави… Това му се полага… А и аз ще си отпочина… Толкова години бях председател на съюза… Пък и не можем да забравяме, че Вилчур има право на някаква отплата, морална отплата за всичките си нещастия…

Нина се засмя кратко, остро. В нейните големи зелени очи блесна презрителна ирония. Гримасата на устата й, тази красива уста, от чийто образ той не можеше да се избави, дори когато работеше, очерта почти презрителен контур:

— Отплата?… Та той отдавна я получи с лихвите! Ти сигурно си сляп! Отнема ти пост след пост. Изтръгна ти ръководството на болницата, студентите, пациентите, печалбата… Отплата!

Добранецки сви вежди и каза с тон, който не търпеше противоречие:

— Той има право на всичко това. Вилчур е голям лекар, гениален хирург.

— Така, а ти кой си? Когато преди шест години се омъжих за теб, вярвах, че ти самият се смяташ за най-добрия хирург и научно светило.

Добранецки промени тона. Опря се на края на бюрото и започна ласкаво:

— Мила Нина, трябва все пак да разбереш, че има известна градация, съществува някаква йерархия, че човешките стойности и способности имат различни степени… Как можеш да ме упрекваш за това, че съм достатъчно самокритичен, за да преценя, че отстъпвам на Вилчур и че трябва да му отстъпвам по много съображения… А впрочем…

— Впрочем — поде неговата дума тя, — няма за какво повече да говорим. Много добре знаеш какво е мнението ми по тия въпроси. Ако ти липсва амбиция и воля за победа, аз ги имам дори в излишък. Няма да се примиря с ролята на съпруга на някаква си жалка нула. И те предупреждавам — ако се стигне дотам, че в края на краищата бъдеш принуден да практикуваш в някаква си провинциална дупка, аз няма да замина с теб.

— Нина, не преувеличавай!

— О, защото всъщност такъв ще бъде краят. Да не мислиш, че не знам? Сега вече Вилчур поддържа доцент Бернацки. Ще те изтикат до самото дъно! Аз нямам с какво да откупя коженото си палто от кожухаря! Теб това ни най-малко не те засяга, разбира се, но аз няма да търпя. Не съм създадена да бъда жена на някаква си мижитурка. И те предупреждавам…

Не довърши, но в гласа й прекомерно ясно звънна заплаха.

Професор Добранецки тихо каза:

— Не ме обичаш, Нина, никога не си ме обичала…

Тя тръсна глава.

— Лъжеш се. Но само един истински мъж може да бъде обичан. Истински значи борбен, побеждаващ мъж, чиято саможертва за съпругата не познава граници.

— Нина — обади се той с упрек в гласа. — Нима не правя всичко, което е в моите възможности?

— Нищо не правиш. Ние ставаме все по-бедни, все по-малко се съобразяват с нас, изтласкани сме в сянка. А аз не съм създадена да живея в сянка и помни, че съм те предупредила!

Стана и се отправи към вратата. Когато ръката й беше вече на бравата, той извика:

— Нина!

Тя извърна глава. В очите й, които преди миг още пламтяха от гняв, забеляза пронизващ студ. Попита:

— Какво още имаш да казваш?

— Какво искаш от мен?… Как да постъпя?…

— Как?… — пристъпи три крачки към него и каза отчетливо: — Унищожи го! Отстрани го от пътя си. Бъди безогледен като него и ще успееш да запазиш положението си!

Млъкна за миг и добави:

— И мен… Ако държиш на това.

Когато остана сам, тежко се отпусна на креслото и се замисли. Нина никога не хвърляше думите си на вятъра. А той много добре си даваше сметка, че я обича, че без нея животът ще изгуби целия си чар и целия си смисъл. Когато преди шест години поиска ръката й, не можеше да се смята, че моли за нейното благоволение. Наистина той беше доста по-възрастен от нея, но беше в зенита на своя успех, на своята известност, е, да — и на славата си. А и на здравето.

Последните три години му се отразиха фатално и в това отношение. Професионалните и финансовите му неуспехи разклатиха нервната му система. Наистина той криеше от Нина все по-често повтарящите се кризи на черния дроб, но не можеше да скрие последиците от тях. Пълнееше все повече и повече, спеше зле, на подпухналото му лице под очите се отпуснаха зеленикави торбички.

Нина не се и досещаше дори колко тежко преживява своите поражения. Обвиняваше го, че няма амбиция, него, който през целия си живот се ръководеше именно от амбиция и чиято амбиция го беше издигнала на върха.

Упадъкът започна от онзи фатален ден, когато бе намерил, когато той самият бе открил изчезналия професор Рафал Вилчур. Колко добре си спомняше този ден. Мрачната съдебна зала и на подсъдимата скамейка брадат селянин с износени селски дрехи, знахар, селски знахар от далечните погранични краища, когото съдеха за непозволено упражняване на лекарска практика, за операции, които правел с примитивни, ръждясали шлосерски инструменти, за операции, спасили живота на много бедни селяни в едно изостанало село.

Знахар.

Професор Йежи Добранецки пръв и единствен позна в него своя някогашен шеф и учител, професор Рафал Вилчур, след чието изчезване в продължение на петнадесетина години постепенно, но непрекъснато завоюваше и заемаше неговите постове, положението му в науката, в практиката и в живота.

Нима тогава той имаше право да премълчи своето откритие, нима трябваше да осъди Вилчур да продължи да вегетира в мизерия, без да съзнава кой е, как се казва, какви са титлите и произходът му?… Днес професор Добранецки не искаше да размишлява по този въпрос. Знаеше едно: онзи паметен ден преди три години стана проклятието на неговия живот.

Рафал Вилчур лесно се излекува от дългогодишната амнезия. Паметта си възвърна бързо, така както я бе изгубил някога, а заедно с паметта си възвърна всичко, което беше неговият свят преди трагичния нещастен случай. Върна се в своята катедра; след това Добранецки получи друга — второстепенна; Вилчур оглави болницата и университетската хирургична клиника, а фактът, че бяха го открили, нашумя и още повече пришпори неговата слава. Слава, пари, почести.

Ето и днес отново поискаха от Добранецки доброволно да отстъпи поста председател на Съюза на лекарите и да предложи кандидатурата на Вилчур, която без съмнение щеше да бъде приета с акламации. Да, те всички смятаха, че така е напълно нормално. Те, тоест колегите, пациентите, студентите по медицина. За всички тях беше очевидно, че челното място се полага Вилчур. Та нали и той самият, Йежи Добранецки, преди малко бе казал на жена си, че и той признава това.

Но не беше вярно.

Всичко него се бунтуваше против реалната действителност, против необходимостта непрекъснато да се отказва от завоюваните позиции. Колкото повече го натискаха към равнището на неуспеха, толкова по-гъвкаво и по-мощно се надигаше у него гневът, растеше отчаянието, растеше омраза. И затова се страхуваше да разговаря с Нина по този въпрос. Страхуваше се да не би от неговата страстна и невъздържана натура да хвръкне искра, която да взриви наслоените у него пластове бунт.

А те все повече се трупаха. Днес Нина за първи път му каза ясно, безпощадно, че няма с какво да откупи запазеното кожено палто. Наистина тя имаше много и отлично можеше да мине и без него, но въпреки това почувства думите й като плесница. Та нали той се гордееше, че никога нищо не й отказваше, че я отрупваше със скъпи подаръци, че за нея бе купил този малък дворец във Фраскати, че заради нея държеше многобройна прислуга, имаше луксозни коли, за нея даваше великолепни приеми. Може би не само заради нея, може би и заради себе си, но сред това охолство изпитваше най-голямо удоволствие, когато в очите й откриваше онзи познат блясък на гордост — гордост от властта, гордост от първенството, които постът и славата на нейния съпруг й осигуряваха в обществото.

Нина… Да я загуби… За Добранецки това бе немислимо, а знаеше, че ако не стане някакво чудо, катастрофата е неизбежна. От три години доходите му пресъхваха, затова пък никога не можеше да се реши да снижи равнището на своя дом. Ако липсата на пари го караше да се ограничава, ограничаваше своите разходи, стараейки се да скрие от жена си. Работеше все повече и повече, поемаше все повече операции, не изпускаше и дребните хонорари, които му капеха от почти бедни пациенти, често на изплащане дори. В същото време дълговете му растяха, за ипотеката на малкия дворец трябваше да сключи заем, но нямаше с какво да плаща процентите.

„Е, хайде, стига вече — мислеше той мрачно. — Бих могъл да се примиря и дори да се пренеса в някакво по-скромно жилище, ако Нина можеше да преживее това без драми.“

Самият Добранецки страдаше повече от загубата на своето високо обществено положение, което, както на него му се струваше, бе завоювал завинаги по време на отсъствието на Вилчур.

Съвсем скоро — вчера, бе преживял ново унижение. На лекцията му не дойде нито един студент. Той бе избягал от аулата, сякаш от празните стени го гонеха ехидни погледи. Всичко свърши с криза на черния дроб, а после през целия ден имаше шум в ушите, от прекалено големите дози беладона. Не беше далеч от мисълта за самоубийство. За щастие този ден той имаше няколко леки и прости операции, които не изискваха особено съсредоточаване и инвенция, и минаха напълно успешно:

— Унищожи го…

Така беше казала Нина. Той се засмя кратко, с тъжна усмивка. Та как можеше да унищожи Вилчур!… Да дърпа по коридорите на университета студентите за дрехите, за да ги привлече на своите лекции, или да си отмъщава на младите лекари, които предпочитаха да асистират на операциите в клиниката на Вилчур; или пък да му отнема богатите пациенти, защото нали и тук конкуренцията беше безрезултатна, макар и всички да знаеха, че Добранецки взима много по-малко за операциите и — какъв срам! — изпада дотам, че прави отстъпки в цената.

Погледна си часовника. Наближаваше пет. Днес беше приемният ден на Нина. Скоро гостите ще започнат да пристигат. Все по-малко гости. Техният салон ставаше за пациентите им все по-безинтересен. По-многолюдно беше само когато предварително се разчуеше, че ще дойде професор Вилчур.

— Унищожи го — бе казала Нина.

Да се унищожи Вилчур, означаваше да се унищожи славата му, означаваше да се унищожи вярата на пациентите в безпогрешността на неговата диагноза и неговата точна ръка.

Стана и започна да ходи из стаята. Имаше и други начини. Друг начин — мравешки, или по-скоро къртовски, да подрива, бавно да подкопава вярата във Вилчур, като използва слабостите, които допускаше той след периода на амнезия. Но Добранецки се отвращаваше от такива средства за борба. Знаеше, че от знахарската практика Вилчур беше запазил едно особено влечение към разни билки и мехлеми със съмнителни качества. Знаеше обаче, че тези примитивни средства не бяха вредни за болните и не одобряваше поведението на Нина, която използваше всички начини, за да осмее тези знахарски методи, и цялото си обаяние, за да зарази със своя присмех разни млади лекари, които ги посещаваха.

Агитацията против Вилчур, която тя правеше по този начин, все пак даваше някакъв, макар и незначителен резултат. По болниците и клиниките започнаха да се разнасят многобройни анекдоти, в които, когато достигаха до него, Добранецки откриваше злобното остроумие на жена си. Най-младият лекарски кадър с присъщото на възрастта си предубеждение към всичко, което не лъхаше на съвременност, охотно подхващаше този ироничен мотив, та, накърнявайки престижа на признатия авторитет, да издигне своя собствен. Понякога се случваше именно някои от тях да разубеждават категорично пациентите си да канят Вилчур за консулт, но тези случаи бяха редки.

Преди две-три седмици няколко варшавски вестника бяха отпечатали бележки и фейлетончета, в които бе използван анекдотичният материал. Наистина името на Вилчур не се споменаваше, но и така всички ясно можеха да се досетят за кого става дума. Добранецки подозираше също, и не без основание, че Нина е автор на всичко това. Внезапният й интерес към журналистическите среди не можа да убегне от вниманието му.

Цялата акция на Нина будеше у него отвращение. Будеше и тъжната увереност в безсилието на тези съмнителни средства в борбата за съществуване.

— Унищожи го — бе казала тя, — ако държиш на мен…

Добранецки прехапа устни и се спря до прозореца. През голите клони на есенните дървета просветваха наситените бели светлини на лампите, все по-ярки в гъстеещия мрак. Далечният град мърмореше еднообразно и шумно. Наблизо върху мокрия паваж изсвистяха гуми и пред входа на техния малък дворец спря кола.

Първите гости. Трябваше да се преоблече.