Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (10)

Десета глава

Тази неделя не беше като другите. Прокоп се върна от църква по-рано от обикновено. Бързо изнесоха от къщата всички пейки, столчета, столове и ги наредиха на сянка под дърветата. Не беше минал и час и дворът гъмжеше от коли и брички. Мнозинството от надошлите бяха стари, сериозни стопани от близката околност, но имаше и такива, които бяха пристигнали и от по-далечни — на двадесет или дори на тридесет километра — села. Сигурно нямаше да се съвещават дълго, защото не разпрегнаха конете. Жените останаха в колите, а селяните отидоха под дърветата и седнаха.

Пръв започна Валенти Шуба, най-възрастният и най-уважаваният от всички стопанин от Расковице:

— Събрали сме се тук да поговорим по един полезен според Прокоп Мелник въпрос в интерес на хората и за слава на бога. Всички знаете за какво става дума и макар че не сме богати и че сигурно ние сами няма да имаме достатъчно за такъв строеж, аз вярвам, че като се започне, много ще се присъединят към нас — едни с труда си, други с материали, трети с пари. Само лошият човек няма да разбере, че всички ще имаме полза — ние и цялата околност. При това трябва да благодарим на професора, защото за нас е голяма чест, че се е върнал по нашите краища, макар че е могъл да си остане в оня голям град.

— Така е, така е — обадиха се много гласове.

Шуба продължаваше:

— Тогава трябва да му покажем нашето добро желание и да направим нещо полезно и за нас самите. Ние нямаме средства за нещо по-голямо, но аз мисля, че можем да вдигнем къща с четири стаи, покрита с шинди. Нашият стопанин, Прокоп Мелник, дава десет декара парцел — там ще бъде построена сградата, от село Руджишек обещаха дървен материал. А сега трябва да решим кой ще се заеме с превоза, кой със зидарията на основите, дърводелската работа и останалото. Няма защо да се безпокоите за тухли за печката и комините, а също и за стъкла за прозорците, защото аз и моят баджанак Зубар ще ги осигурим.

Шуба свърши и настана толкова продължително мълчание, та можеше да се помисли, че всички събрани не поддържат ни най-малко проекта, който чуха. Все пак този, който би помислил така, щеше да се излъже. Тукашните хора не обичаха прибързаността, не обичаха също първи да се изтъкват преди другите. Не е приятно да те мислят за човек, който не се владее и се самоизтъква пред съседите.

Пръв се обади брадатият юначага Иван Балабун, старообредник от Нескупа, който беше не само добър земеделец, но и добър дърводелец, когото ценяха в цялата околност. Той обеща от свое име и от името на брат си да извърши цялата дърводелска работа; всъщност това и очакваха от него. После Юзеф Петрунис от Бервинти обеща от името на цялото село (в което изпълняваше длъжността пълномощник) шиндите за покрива на къщата и цялата работа по покриването. Селяните от Вицкуни, които бяха много опитни в дърводелството, заявиха, че ще направят скелето. И така едно след друго се сипеха предложения, а Прокоп Мелник най-подробно записваше на един голям лист. Когато вече всичко беше уточнено, присъствуващите се подписаха един след друг. Те не бяха много. От събраните 40–50 души само няколко знаеха да пишат. Останалите вместо имената си слагаха по три кръстчета. Но това ни най-малко не омаловажаваше валидността на тези подписи. Първо, защото го правеха, след като дълго бяха обмисляли всичко, и второ, защото беше доброволно.

Едва сега всички вкупом се отправиха към пристройката, а Прокоп влезе вътре. Макар че беше неделя, той завари Вилчур да работи, правеше някакви отвари от билки.

— Какво има, Прокоп? — вдигна глава Вилчур. — Май че имаш много гости.

— Това не са гости — отрече с глава воденичарят. — Дошли са по работа, и то по-скоро при тебе, отколкото при мене.

— При мен? — учуди се Вилчур.

— Ами, да. Интересуваше се къде ходя и защо, е, сега излез пред къщата и ще разбереш. Там всички вече те чакат.

Заинтригуван, Вилчур и понятие нямаше за какво става дума.

— Какво кроите там? — запита недоверчиво той.

— Ами ела и ще разбереш.

Събралите се селяни посрещнаха Вилчур, като се кланяха ниско. Най-красноречивият от всичките. Шуба, пристъпи напред и каза:

— Ето, ние сме дошли, господин професоре, да ви благодарим, че сте се върнали при нас. Но благодарността си е благодарност, то се знае. Вятърът отвява и най-хубавите думи и нищо не остава от тях. Да, ето, ние се посъветвахме и решихме нашата благодарност да не е само на думи. Ти, господин професоре, не искаш да вземаш от нас пари, когато ни лекуваш, а и лекарствата безплатно раздаваш. Чухме от Прокоп, че си имал намерение тук по нашите краища да вдигнеш болница, но всичките ти пари отишли за тия лекарства. Та затова Прокоп дойде при мен и ми казва, че ние сами за твое улеснение и, разбира се, за наша полза трябва да построим с общи сили болница. Съветвахме се, обмислихме и ето какво излезе от всичко това…

Сега Шуба разгъна листа, сложи очилата си и зачете, като се запъваше — кой какво е обещал и кой какво дава. След това внимателно сгъна листа и го подаде на професора с думите:

— Не е кой знае какво, но мислим, че и на теб ще ти бъде приятно, а и за нашата околност е голяма чест, защото няма болница и в градчето дори. Всеки ще помогне, с каквото може. Богатите с пари или с материал, бедните с работа или с превоз. Приеми това от нас, господин професоре, защото даваме кой каквото може от сърце. Къщата ще бъде малка, но в нея да векуваш и нас всички да лекуваш.

Вилчур беше толкова развълнуван, че не можа да удържи сълзите, които напираха в очите му, въпреки заключителното римувано посвещение. Познаваше тези хора отдавна и добре и все пак не допускаше, че са толкова благоразположени към него, че са способни на толкова голяма жертва. Прегърна един след друг Прокоп, Шуба, Балабун, Петрунис и всички останали.

— Никога няма да забравя това, добри хора — повтаряше той, без да крие, че е развълнуван.

Веднага започнаха да се съветват какъв да бъде планът на болницата. За да се ориентират по-добре, всички отидоха на хълма, където щеше да бъде построена. Строителството щеше да ръководи опитният дърводелец от Вицкуни Куркович, а общия надзор повериха на Шуба и на Прокоп Мелник.

Когато всички се разотидоха, Вилчур каза:

— Прокоп, ти наистина ми поднесе голяма изненада. Сега се сещам, че си пътувал из околността, за да убеждаваш хората да направят болница. Сигурно не ти е било лесно.

— Отначало, докато не обясних какво и как, наистина не беше лесно. Но по-късно, когато научиха, че някои са се съгласили, един обеща едно, друг — друго и станаха повече. Като започнем работата, сигурно още доста ще се обадят.

— А кога искате да почнете? — попита Вилчур.

— Няма за какво да отлагаме. Утре ще започнат да карат камъните за основите, значи и изкопа ще започнем утре.

Прокоп говореше с обичайния си тон и се стараеше да не показва гордостта, която изпитваше, след като беше реализирал своите намерения. Наистина в понеделник, от ранно утро, започнаха да прииждат коли с камъни, дойдоха и няколко души от Нескупа, няколко от Радолишки и трима литовци от Бервинти с лопати и кирки. Куркович със своя жълт метър, който стърчеше от кончова му, и с въже размерваше, пресмяташе и обозначаваше терена. Наистина от сутринта заръмя, но това не им попречи да работят.

Цялата воденица, всички бяха развълнувани от делото, което започваше. Хората, които идваха при лекаря за съвет, започнаха да помагат в строежа, доколкото силите им позволяваха. Хълмът, където работеха, беше само на неколкостотин крачки от воденицата и се виждаше като на длан. Затова когато Луця, която още нищо не знаеше, дойде от градчето, беше заинтригувана от тая нова гледка. Разбира се, през деня, докато приемаше пациентите, правеше дребни операции, превръзки и други, тя успя да разбере от професора за какво става дума само по някои откъслечни отговори. Вечерта обаче я заведе на строежа и всичко й обясни.

Беше развълнуван от това, което се предприемаше, оживен, почти ентусиазиран. С младежка енергия правеше планове за бъдещето.

— Това е само началото, госпожице. Само началото. Ще видите! Нашият пример ще бъде последван и на други места. Стотици лекари, осъдени на безделие в града, най-после ще разберат своята мисия и ще се посветят на скромната работа в дълбоката провинция, където населението е лишено почти напълно от лекарски надзор и където смъртността на децата достига вече застрашителни цифри.

Очарована, тя одобрително кимаше, а той продължаваше да говори:

— Само вижте. Без какъвто и да било натиск, тези хора показаха, че съвсем не са безразлични към проблемите на хигиената, че разбират своя обществен дълг и че искат да вървят напред. Ето, виждате ли, тези, които са се ангажирали, всичките почти са се подписали на листа с кръстчета, почти всичките са неграмотни. Те са непросветени, но жадуват светлина. Жадуват за напредък и всеки според възможностите си иска да допринесе нещо за него. Та нали нищо не ги е принудило да правят каквито и да било жертви, никаква наредба на властите, дори никакво задължение. Имайте предвид и това, че тук живеят предимно бедни хора. Той се засмя и добави:

— А най-голям номер направиха на Йемьол! Аз наистина много се забавлявам с него. Преструва се, сякаш нищо не е станало, а тази история явно го е изкарала от равновесие. Неговият цинизъм и скептицизъм изведнъж губят почва под краката си. Просто да не повярваш. Не успя да направи никаква заядлива забележка досега. Само мърмори под носа си.

— Не се безпокойте — засмя се Луця. — Бързо ще си възвърне красноречието. Нека само да посвикне с това ново за него положение. Но признавам си, господин професоре, че и аз не очаквах от страна на тези хора такава готовност да си направят тоя труд, въпреки че ги познавам по-добре от вас.

Професорът се възмути.

— Вие ги познавате по-добре от мен? Сигурно се шегувате? Само за няколко месеца!

Луця разбра, че направи гаф и каза:

— Разбира се, че се шегувам!

Всъщност съвсем не се шегуваше. Откакто беше дошла в този край, тя, съобразно с предварителните си планове, не се ограничаваше само с това да помага на професора, а много често отиваше на посещения в близките селища. Под най-различни предлози влизаше в къщите, запознаваше се с децата и с възрастните. Когато се налагаше, раздаваше лекарства, лекуваше дребни заболявания, превързваше занемарени рани. Но главното й занимание беше друго. Обясняваше на селянките значението на чистотата, уговаряше ги по-често да мият съдовете, да употребяват спално бельо, да се къпят, караше ги да отварят прозорците и да проветряват задушните стаи, обясняваше, че да се държат домашните животни и птици в къщата вредно за здравето както на хората, така и на животните. Понеже тя беше надарена със способността да влияе на обкръжението, селата, в които беше ходила по-често, постепенно придобиха по-добър вид. Разбира се, фактът, че Луця беше асистентка на Вилчур, не беше без значение и тя действуваше някак си в сиянието на неговия авторитет. Във всеки случай доста бързо спечели доверието и благоразположението на хората от околните селища.

Често се обръщаха към нея за съвет по най-различни въпроси, които нямаха нищо общо с професията й. И, разбира се, тя имаше право да твърди, че по-добре от него познава местните жители.

Затова не без основание сега му каза:

— Знаете ли, господин професоре, не трябва да се възлагат големи надежди на това, че постъпката на тези хора ще бъде последвана на много места. Освен ако из страната не се пръснат няколко хиляди професори Вилчур.

— Нали казах, че някои лекари непременно ще отидат по селата.

— Да — възрази тя, — но тук става дума не за какъвто и да е лекар, а за човек, към когото хората ще се отнасят с пиетет, с какъвто се отнасят към вас.

— Лъжете се, госпожице Канска. Тук моята личност играе второстепенна роля. Инициативата не беше моя, нито пък съм ги убеждавал да строят болницата. Сами го измислиха, решиха и организираха. Аз и пръста си не съм помръднал.

— Но те започнаха всичко това, единствено защото вие сте тук, защото ви смятат за свой голям благодетел, вярват ви безгранично и искат да улеснят работата ви. Вие дори не си давате сметка на какво огромно признание се радвате сред тях. Не само на признание, но и на почит, преклонение.

Вилчур махна с ръка.

— Преувеличавате. Не трябва да преувеличавате, госпожице.

— Не преувеличавам. Ако не беше така, както казвам, те нямаше да идват при вас като евреи при равин с молба да разрешавате споровете им, да бъдете посредник, да усмирявате непокорните или да призовавате към благоразумие онези техни близки, които искат да направят нещо лошо. И вие, господин професоре, не трябва да принизявате вашата роля и значение за тях. Не трябва да им отнемете вярата, че самото провидение ви е изпратило. Тази вяра е съзидателна и полезна.

— Но не е основателна — прекъсна я Вилчур. — С нищо не е обоснована.

Луця гледаше мълчаливо пред себе си и след малко тихо се обади:

— Кой може да знае това, професоре?… Нима вие самият, бихте могли да знаете? Как можем да сме сигурни, че не сме винаги само оръдия на свръхчовешка сила, която действува чрез нас, която ни ръководи?

Вилчур махна с ръка.

— Не ни и трябва да знаем — каза той почти сурово.

— И все пак… — започна Луця.

Той я прекъсна.

— Не трябва. Не трябва да се задълбочаваме в това, което ще бъде след нас. Трябва в нас самите да търсим и законите, и компаса. И просто да вършим своето дело. Да правим това, което ни диктува съвестта. Да ни изпълва вътрешна хармония. Винаги съм мислил така.

— Да, господин професоре, знам това — отговори Луця. — Все пак човек трябва да притежава душевни качества и душевно равновесие като вас, за да е вътрешно удовлетворен и да не търси извън себе си основания и обяснения, да притежава чувството за собствена правота. Знаете ли, в това е именно вашата сила, която привлича, която внушава на другите не само уважение, но и тази искрена и дълбока любов, която ви обкръжава.

— Не говорете такива неща, госпожице Канска — почти смутено каза той. — Аз съм един най-обикновен човек под слънцето и благодаря на бога за това. Йемьол казва, че човек трябва да бъде нищо и че само тогава може да бъде щастлив. Аз мисля, че той много преувеличава. Трябва да си нещо, но не кой знае какво. Ето например добър хирург, добър воденичар, добър строител, да имаш своето място във всемира, да го цениш и в зависимост от възможностите си да се усъвършенствуваш и да живееш просто, по-късно да умреш просто и да оставиш след себе си спомена за добре изпълнен дълг. Това е всичко.

Той седеше на един голям камък и гледаше замислено напред.

Луця каза:

— На тая програма липсва едно…

— Липсва?

— Да. Тази програма е много себична. Човек трябва да бъде поне толкова богат и щедър, че да е готов да подели себе си с друг, да даде на някого другиго поне част от своите чувства, от своите преживявания.

Той усмихнато я погледна и каза:

— Ако те струват все още нещо. Ако те не са дрипи, само дрипи, само някакви остатъци от нещо отдавна избеляло, овехтяло, умряло.

Не беше напълно искрен. Изрази само своите опасения и очакваше Луця да възрази. Тя обаче дълго мълча и после каза:

— Та нали вие знаете колко много ви обичам? Нали знаете?…

— Ще ви изпратя до Радолишки — стана Вилчур.

Когато отминаха воденицата, той заговори:

— Знам, че така ви се струва. Знам, че вие вярвате в това, което казвате, мила госпожице. Но как мога аз, който съм в залеза на живота, как мога аз да приема от вас този дар, дар от вашата младост, красота, чувства? Трябва да съм честен. Може да не съм чак толкова стар, че желанието да имам свое лично щастие да изглежда гротескно. Но искам да съм откровен с вас. Към вас изпитвам твърде голяма нежност и приятелски чувства, за да имам смелостта да посегна на онова, което искате да ми дадете толкова лекомислено.

— Лекомислено!

— Да — повтори той, като наблегна. — Лекомислено. Вие сте още много млада. Не се съмнявам в добрите ви чувства към мен. Разбирам и това, че на вас те ви се струват нещо, което е достойно да бъде наречено любов. Но вие се лъжете!

Тя поклати глава.

— Не се лъжа.

— Може днес да мислите така, скъпа госпожице. Но след година или две ще промените мнението си и тогава ще бъдете нещастна, защото ще смятате, че от ваша страна ще бъде нечестно да се оттеглите, да се разделим или просто да ме изоставите. Нали ви познавам.

Тя взе ръката му и каза:

— Никога няма да ви изоставя. И никога няма да се разделя с вас. Защо толкова малко вярвате в това, че съм в състояние да си дам сметка за своите чувства и желания? Че това не са някакви преходни и химерни прищевки, а цел на живота ми, цел, която съм си поставила отдавна и която никога няма да се промени. Аз съм зряла жена, зрял човек. Разбирам себе си, но вас не мога да ви разбера. Та нали знам, че не ви отблъсквам, че не съм ви чужда. А, от друга страна, аз не очаквам от вас чувствата, които вие не можете или не искате да ми дадете. Желая да бъда до вас, желая да ви помагам, това е най-нормалното нещо на тоя свят. Може да не съм заслужила щастието да ви бъда съпруга, може би посягам към ценност, за която не съм достойна, но поне не ми забранявайте да го желая.

Вилчур стисна ръката й.

— Госпожице… — започна той, но тя го прекъсна.

— Не, не ми повтаряйте вашите възражения. Всичките ги знам вече наизуст.

Усмихната вдигна към него очи.

— Професоре! Вие сте първият човек, когото се опитвам да прелъстя. Смилете се над мен, липсва ми опит.

Той искрено се разсмя.

— Скъпа госпожице. И мен за пръв път в живота ми ме прелъстяват. Нямам никакъв опит в това отношение.

— Вие забравяте Зоня.

— Ах, Зоня! Тази почтена женица винаги ме е обсипвала с прекалено много чувства.

— Не е трудно да се забележи. Зоня ме поглежда много недоброжелателно — предусеща съперница в мен.

Професорът се разсърди.

— Що за сравнение?!

— В тия неща всички сравнения са възможни. Аз самата не знам коя от нас има повече шанс.

Тя каза това с явно кокетство и Вилчур смутено отговори:

— Вие се шегувате.

— Съвсем не се шегувам. Вие се браните от мен така, сякаш съм някаква опасна мегера.

Той поклати глава.

— Аз ви браня от себе си.

— И го вършите с удивително постоянство.

— Продиктувано от съзнанието за справедливостта на защитаваната кауза — каза той с усмивка.

— Или по-скоро от необоснована съпротива.

— Вие дори не си давате сметка колко трудно е да продължавам да се съпротивлявам. Вие изкушавате съдбата. Предупреждавам ви!

— Не се боя от съдбата.

— Това именно е доказателство за лекомислие.

— Или вярата, че не можеш да избягаш от съдбата си.

— Не можеш да избягаш — повтори Вилчур, след като размисли.

Той казваше истината. И действително колкото по-дълго живееха заедно с Луця, толкова по-често се улавяше, че търси аргументи в полза на брака и колкото повече разумни основания откриваше, толкова по-малко възражения намираше у себе си. От поведението и от думите на Луця имаше основания да мисли, че нейното чувство не е временно и преходно желание, че тя наистина го обича, че наистина иска да бъде негова съпруга. Въпросът за разликата във възрастта не изглеждаше толкова страшен. В края на краищата по света имаше много такива именно бракове. Този факт можеше да се обясни дори от природна гледна точка, макар и с това, че сред животните например самките явно предпочитат и търсят стари самци. Впрочем той не можеше да смята, че с брака си с Луця ще я обвърже за цял живот. Та нали щеше да й върне свободата, веднага щом тя би пожелала.

Всъщност решението му отдавна беше узряло, но той не можеше да го изкаже, сякаш очакваше нещо ненадейно, сякаш предвиждаше, че ще се случи нещо, което ще разреши проблема без неговата воля и без нейния стремеж. И затова се стараеше да избягва разговорите с Луця дотолкова, доколкото те можеха да докоснат опасната тема. Този път той не успя да ги избегне и както му се стори, отиде твърде далече. Едва думата „неизбежно“, която се откъсна от устата й, го накара да се опомни. Неведнъж бе мислил, че неговият живот винаги е бил съставен от неизбежно предопределени събития. Бракът с Беата, научната кариера, популярността, славата, богатството, бягството на Беата, загубата на паметта, дългите години на скитничество, после интригите на Добранецки, упадъкът, Луця и завръщането в Радолишки — всичко ставаше извън неговата воля, беше някъде написано, решено и той нямаше никакво влияние върху това. Разбра, че в действителност всичко предприето от него, всяка постъпка, всяко решение бяха сякаш продиктувани, бяха сякаш следствие на обстоятелства, които не му дават възможност да избере какъвто и да било друг път. Винаги му беше оставал един натрапен, предначертан, единствен път.

„Неизбежно, мислеше си той. — Дали и в това отношение аз не съм изключение, или пък всеки човек още с раждането си се озовава вече на някакъв коловоз, който трябва да го заведе точно до посочените в предопределението места? Неизбежно. А такива като например Йемьол? Този човек ни най-малко не си дава труд да мисли за утрешния ден. Просто се е предал на съдбата и й позволява да го подхвърля насам-натам, както вятърът — лист. С какво удивително безразличие се подчинява на всякакви промени или състояния, които животът му натрапва. Дори не се замисля над тях.“

Сега Вилчур си спомни това, което още от детинство бе научил в училище и някак си автоматично бе приел като догма: „Човек е ковач на собствената си съдба.“ Що за абсурд! Сигурно за някои по-дребни въпроси предопределението оставя на човека свободата да реши, но тази свобода е обусловена от безброй психически действия, наслоени и формирани през живота, тоест от чужда, натрапена воля. Неизбежно.

Колко трагедия и колко спокойствие има в тази дума. Пътят тук свиваше наляво, а веднага след завоя започваха вече първите къщи на градчето.

— Довиждане, госпожице Канска — каза Вилчур. — И не забравяйте утре, като отивате във воденицата, да се отбиете в пощата и да проверите дали не е дошла пратката с бисмут.

Той й целуна ръка и бързо тръгна към къщи, сякаш се страхуваше, че Луця отново ще подхване разговора. Преди да стигне до воденицата, срещна Васил, който явно го чакаше. Момъкът беше мрачен и угрижен.

— Какво, Василе, нови тревоги ли имаш? — заговори го Вилчур, доволен, че може да се откъсне от своите собствени мисли.

Така е, имам, господин професоре. Как мога да нямам тревоги е такова момиче — отговори Васил.

— Вилчур не разбра веднага. С какво момиче? Аха, Донка!

— Какво, не те ли иска?

— И иска, и не иска.

— Как така? — полюбопитствува Вилчур.

— Ами да, каза, че има влечение и че й се харесвам, но че няма да се омъжи за мен.

— Няма да се омъжи? И защо? Да не би да е дала вече дума някому?

Васил отрицателно поклати глава.

— Не, не е това. Само че тя се страхува, че баща ми ще й се разсърди и ще я изгони от къщи.

— А за какво ще се разсърди? — учуди се Вилчур.

— И аз мисля, че няма да се разсърди, но тя така предполага. Струва й се, че татко, като я е взел при нас, никога няма да се съгласи тя да стане моя жена. Смята, че няма право дори да мисли за това, защото е бедна.

— Тогава те съветвам просто да поговориш с баща си. Струва ми се, че Прокоп не е неблагосклонен към нея.

Васил се почеса по главата.

— Нали точно тя ми забрани. Тя ми забрани. Казва, че баща ми ще й се разсърди, защото ми е завъртяла ума.

— А ти какво, да не би да си сополанко, който сам не знае какво иска? — нервира се Вилчур.

— Разбира се, че не съм — каза Васил. — Не съм малък вече. Пък и знам — без нея не ми се и живее дори.

— Тогава ти казвам да не обръщаш внимание на нейните забрани и открито да поговориш с баща си.

— И щях да поговоря — каза Васил. — Но й обещах да не казвам нито дума. И сега сам не знам какво да правя. Единствената ми надежда сте вие, господин професоре.

— Ами добре, мойто момче — съгласи се Вилчур. — Ще поговоря с Прокоп и съм сигурен, че няма да ти пречи.

— Аз наистина не знам как да ви се отблагодаря.

— Няма за какво да ми благодариш. Нормално е хората да си помагат един на друг, колкото могат. Ще поговоря с Прокоп. А теб те поздравявам за избора. Хубаво и добро момиче. И това, че е бедна, няма никакво значение.

Васил си отиде зарадван и успокоен. Не се стигна обаче до обещаната от Вилчур намеса. Стана така, че нещата се развиха от само себе си.

След вечеря, преди да се оттегли да спи, Прокоп Мелник си спомни, че е оставил тоягата си на мостчето. Не беше кой знае каква тояга. Обикновена дебела дъбова тояга, каквито можеше с десетки да отсечеш във Вицкунската гора. Но Прокоп_години наред си служеше с нея, беше свикнал и не искаше сега да я изгуби. До мостчето отиде по една права пътечка и, разбира се, намери тоягата. Връщаше се обаче по брега на езерото, защото нощта беше топла и имаше луна. И тъкмо защото имаше луна, видя на пейката под скорушата две прегърнати фигури и ги разпозна.

Бяха Васил и Донка. Прокоп за миг се поколеба и ускори крачка.

— Какво правите тук? — извика заплашително той.

Младите отскочиха. Те толкова бяха погълнати един от друг, че не бяха забелязали Прокоп да се приближава.

Старият воденичар гневно и сурово ги гледа известно време, стискайки тоягата в ръката си. Накрая извика:

— Донке! Марш веднага вкъщи!

Когато момичето със сведена глава бавно тръгна, той още веднъж подхвърли след нея:

— Глупачка!

Васил стоеше сконфузен, скубейки листчета скоруша. Той знаеше, че с баща му шега не бива, и беше готов за най-лошото. Разбира се, Прокоп дишаше тежко, а погледът му не обещаваше нищо добро.

— Аз всъщност нищо… — обади се най-после Васил.

— Млък, ах ти, дяволско семе! Ей сега ще ти дам да се разбереш!

— Татко, моля ти се — опита се отново да се защитава Васил, но млъкна, защото Прокоп вдигна тоягата над главата си.

— Признай веднага, сторил ли си й нещо лошо? Но кажи истината, защото ще те убия!

Васил възмутено се удари в гърдите.

— Аз да й направя нещо лошо? Предпочитам да умра.

Воденичарят долови нотка искреност в гласа му, но не свали тоягата.

— Закълни се — каза той.

— Кълна се!

Прокоп шумно си отдъхна и каза с облекчение:

— Ах ти, дяволско зачатие!

Той изтри изпотеното си чело и тежко се отпусна на пейката.

— Татко, ти веднага ме нападаш с тоягата, още преди да съм ти обяснил…

— Никакви обяснения не може да има! Как не те е срам! Такива работи под собствения ми покрив. Срам искаш да ми докараш, с пръст да ме сочат хората и високо да говорят, че съм приютил сирачето, за да развратничи синът ми! Пфу дяволско зачатие! И всичко това в моя дом! На стари години! Значи такава радост дочаках от тебе. Ама чуй ме: само да й направиш нещо лошо ще те убия. Ще те убия като куче! Ти знаеш, че празни приказки не приказвам.

Васил изведнъж се разбунтува:

— Татко, какво ме заплашваш. Аз и без това ти казвам, че не мога да живея без нея. Не мога и не искам. Ето там е работата! Там е работата!

Прокоп скочи и с всичка сила удари с тоягата по пейката и извика:

— А ти не знаеш ли, дяволско семе, как да постъпиш християнски? Не можеш да живееш без нея? Тогава ожени се за нея! Ожени се, глупако, а не любов из храстите!

Един миг Васил остана вцепенен. Просто не вярваше на собствените си уши. Изведнъж той проумя, скочи, хвана ръката на баща си и започна да я целува. Старият не разбра, изтръгна ръката си и извика:

— Какво има пак?

— Благодаря ти, татко. Аз нищо повече не желая… Само че си мислех, мислехме си, че ти, татко, няма да се съгласиш.

— Какво приказваш ти, глупако? За какво няма да дам съгласието си?

— Ами за моята женитба с Донка.

Старият го погледна подозрително.

— Ей, струва ми се, че ти нещо го усукваш!…

— Да усуквам, от къде на къде? Какво говориш, татко? Тя отдавна ми е легнала на сърцето, а и аз на нея също. Аз дори исках, татко, да те питам дали си съгласен да се оженим.

— Тогава защо не си ме попитал? — прекъсна го Прокоп.

— Ами защото Донка…

— Какво Донка?

— Донка не ми даваше. Казваше, че ти, татко, страшно ще й се разсърдиш.

— Ето ти тебе глупости. За какво трябва да се сърдя?

— Ами защото ти, татко, можеш да помислиш, че тя иска да се ожени заради богатството. Казва, че ти, татко, си я прибрал по милост, а тя не може да се покаже толкова неблагодарна, че да завърти главата на сина ти.

Прокоп махна с ръка.

— Да, оглупяла е и толкоз.

Той се окашля и стана от пейката. Замислено се огледа и без да каже нито дума, тръгна за вкъщи. Когато беше на стотина крачки от пейката, се обърна и каза:

— Утре Романюкови да ми върнат четирите чувала. Аз чувалите не ги получавам безплатно.

— Добре — каза Васил. — Ако не ги върнат, няма да им дам брашното.

Когато крачките на баща му утихнаха, той се отпусна на пейката и се замисли. Всичко свърши толкова неочаквано и толкова щастливо, че не бе за вярване. Все пак минаха няколко минути, преди да осъзнае всичко точно. Тогава започна да се смее и с все сила да се удря по коленете.

Когато след половин час, пристъпвайки внимателно, той се приближи до къщата, в стаите вече не светеше. Баща му явно веднага беше легнал да спи и не беше разговарял с Донка. Бедното момиче сигурно не можеше да мигне, защото предполагаше, че на другия ден ще има големи неприятности.

И действително, след като се бе върнал вкъщи, Прокоп нищо не беше казал на Донка. Затова пък на следния ден, след закуска, когато всички бяха в стаята, извади от джоба си натъпкано портмоне от кожа, която някога е била кафява, извади от него две банкноти от по сто злоти, сложи ги пред Донка и каза:

— Ето ти двеста злоти. Нали трябва да си накупиш някакви дрехи преди сватбата.

При тези думи всички замряха неподвижни. Старата Агата стоеше с широко отворена уста, Олга погледна баща си така, както се гледа луд, лицето на Васил се разтопи в усмивка, а Донка пребледня като смъртник.

— Преди сватбата? — простена Зоня. — Преди каква сватба?

Прокоп не намери за необходимо да отговаря и стана от пейката.

— Пред моята сватба — каза Васил с известно самохвалство. — Аз се женя за Донка.

Донка безмълвно се хвърли към ръката на Прокоп. По лицето й се стичаха сълзи.

— Ето ти тебе работа! — каза учудено рижият Виталис.

Прокоп излезе от стаята, като отбиваше благодарностите на Донка. Едва сега всичко в стаята закипя. Тя изпълни с възклицания и приказки. Всеки искаше по-скоро да разбере как е станало това. Васил с гордо изражение на лицето обясняваше. Наталка дърпаше Донка за фустата и викаше:

— Защо плачеш, Донке? Ама че глупачка, защо плачеш?!

Отговорът на Донка потъна в хлипане.