Тадеуш Доленга-Мостович
Морал (4)

Четвърта глава

Председателят Тухвиц замислено почукваше с молив по плика с листовете фина хартия, изписани на машина.

— Прочетох изложението ви, господин професоре — казваше той, без да вдигне очи към седналия от другата страна на бюрото му професор Добранецки, — прочетох и съм принуден да ви кажа, че ме поставяте в крайно деликатно положение. Трябва, разбира се, да приема някои ваши аргументи, но също така по правни и по лични съображения не мога да направя нищо.

Добранецки се раздвижи във фотьойла.

— Извинете, но не ви разбрах.

Върху лицето на Тухвиц се изписа гримаса на нетърпение.

— Знаете ли, професоре, аз не познавам всичките тези лекарски проблеми. Аз съм финансист и познавам своите задължения. Ето професор Вилчур беше много fair^[1] с нас. Постъпи като джентълмен. Разбира се, той можеше да не поеме вината, върху себе си, можеше да я стовари върху интернистката, която не беше прегледала Донат. Разбира се, тогава аз щях да имам право да се опитам да подведа под отговорност и собственика на болницата и съдът сигурно би ми признал това право. Съмнявам се обаче, че в тоя случай бихме получили цялата сума, пък и делото щеше да се влачи с години. Това — първо. Аз му дължа, ако не — благодарност, то поне същото fair отношение.

— Но сигурно не за сметка на живота на бъдещите пациенти — саркастично вметна Добранецки.

— Разбира се. Ако е така, както вие казвате и както сте написали тук, признавам, че професор Вилчур трябва да се оттегли. Но аз не мога да го принудя. Сключил съм договор с него, по силата на който той ще остане директор на болницата, докато сам желае. Това — второ. Има и трето. Знаете ли, аз съм му задължен и от благодарност. Преди много години той лекува майка ми и спаси живота й.

В кабинета се възцари мълчание. Председателят бавно запали лулата си.

— От всичките тези аргументи — обади се Добранецки — само един е съществен: вашият договор с Вилчур. Но и тук виждам изход. Не можете ли да помислите за нещо като пенсия? Мисля, че професор Вилчур би се съгласил на едно такова разрешение на въпроса. След известен натиск, разбира се.

— Но аз не мога да упражнявам никакъв натиск — опъна се председателят.

Добранецки млъкна за миг.

— Щом като дружеството, на което сте председател, е собственик на болницата, вие трябва да държите на реномето на същата тази болница, защото реномето и само реномето е основното за нея. От момента, в който болницата започне да губи репутацията си на най-добра в столицата, ще спадне нейната печалба, а след това и нейната обективна стойност.

— Разбирам много добре — призна председателят, — затова трябва също да ви уверя, че нямаме намерение да я държим в наше владение. Готови сме да я продадем на първия заинтересован, който се яви. Да я продадем с известна загуба дори.

Погледът на Добранецки се оживи.

— Бихме могли да поговорим по този въпрос след няколко месеца.

— Вие ли, господин професоре? — полюбопитства председателят.

Добранецки направи неопределено движение с ръка.

— Не аз сам. Не разполагам с такива средства, но се надявам да намеря няколко лекари, които биха ми станали съдружници. Разбира се, за това може да се говори само тогава, когато ръководството на болницата мине в други ръце. Господин председател, не ме разбирайте криво. Ни най-малко не държа аз именно да заема директорския пост. Става дума преди всичко за сигурността на пациентите и за това да се запази равнището на здравното заведение, на което — смело мога да го кажа, съм един от основателите.

Председателят стана.

— Ще помисля върху всичко това и скоро ще ви дам отговор.

— Ще го чакам с нетърпение, тъй като, ако сегашното състояние на нещата продължава, наистина има опасност от сериозни последствия.

Председателят изпрати Добранецки до вратата и отново потъна в своя фотьойл. Този проблем за него наистина имаше крайно неприятен привкус. Ако зависеше от него и ако не отговаряше за финансите на агенцията, той би предпочел да махне с ръка и да остави всичко на естествения ход на събитията.

Не харесваше Добранецки. Разбира се, председателят знаеше, че Добранецки е всеобщо призната и уважавана личност, учен от голяма величина и човек, който във Варшава играе немалка роля в обществото. И все пак отношението на Добранецки към професора му се струваше некрасиво и дори нелоялно.

От друга страна, до ушите му неведнъж достигаха слухове, които се потвърждаваха от данните в донесението на Добранецки.

Същата вечер председателят Тухвиц разказа на съпругата си, докато вечеряха, цялата тази история и получи следния съвет:

— Знаеш ли, най-добре ще направиш, ако се видиш с Вилчур и открито поговориш с него.

— Имаш право — призна той. — Следната седмица ще го сторя.

В болницата знаеха, че Добранецки е направил донесение, в редактирането му бяха участвували няколко лекари, които бяха на страната на автора. Разбира се, този факт не можеше да остане в тайна и скоро Вилчур узна за него. Изслуша мълчаливо всичко, усмихна се, сви рамене и нищо не каза. На другия ден в присъствието на няколко души се обърна към Добранецки:

— Имам нужда от малко отпуск. Тъй като тъкмо сега наближава Коледа, исках да ви помоля да ме замествате, ако нямате някакви други планове, разбира се.

— Никакви. През празниците съм във Варшава. Вие заминавате ли? За дълго?

— За две, а може и за три седмици. Поне такива са намеренията ми.

— При дъщеря ви ли, в Америка?

— А, не — неохотно отговори Вилчур, — пътят е много дълъг.

Неприятно му беше, че напомниха за Мариола. Точно преди няколко дена беше получил от нея дълго писмо. Новината за смъртта на Донат вече беше стигнала до тях, както и вестта, че Вилчур се е разорил, защото е трябвало да изплати огромно обезщетение. Мариола знаеше и за кампанията срещу баща й във Варшава, но в нейното писмо не намери съчувствието, което му липсваше.

„Твоите грижи ни разтревожиха — пишеше Мариола, — но Лешек е прав, като казва, че може би така е по-добре, защото няма да се преуморяваш. На твоята възраст, татко, трябва да се грижиш повече за своето здраве, отколкото за здравето на другите. Нашето материално състояние, слава богу, позволява ти да си почиваш. Лешек, който сега е във Филаделфия по работа, вчера се обади по телефона и ми каза да те уверя, че всеки месец ще ти изпращаме хиляда долара, а и повече дори, ако хиляда не са ти достатъчни.“

Освен този пасаж в писмото имаше кратка информация за материалния просперитет на Лешек и за някакви техни незначителни успехи в обществото.

Писмото дълбоко нарани Вилчур. Единствените му близки смятаха, че всичко в отношенията им с него е наред, ако се погрижат да не му липсват пари. И те като кликата на Добранецки смятаха, че той трябва да се откаже от любимата си професия, че вече не може да работи и че трябва да отстъпи мястото на по-младите.

Не разбираха, че за него да се откаже от работата си, беше по-лошо от смъртта. Та това означаваше да признае пред света и пред себе си, че никому не е нужен, че се е превърнал в развалина, в изхабен инструмент, който просто се изхвърля на боклука. И то тогава, когато повече от всякога жадува да работи, да е активен, да бъде полезен…

Не каза истината на Добранецки.

Никъде не възнамеряваше да заминава. Искаше просто да си отдъхне известно време в самота — да не вижда хора; нервите му да отпочинат, да си възвърне някогашното спокойствие, да се съсредоточи и да намери в себе си сили, които да му помогнат да издържи на вражеската кампания.

Предупреди прислужника си да казва на всички, които го търсят — на всички без изключение: „Професорът замина за няколко седмици неизвестно къде“ и да не пуска никого.

Старият Юзеф съвсем точно разбра заръката на господаря си и още от вратата връщаше както познатите, така и пациентите на професора. Дори не отегчаваше Вилчур с обяснения кой е идвал, а и професорът не го питаше.

Първите два дена Вилчур прекара в леглото, на третия започна да чете медицински списания и няколко научни публикации, които все още не беше чел. Неговата действена натура обаче скоро започна да се бунтува. Все по-често поглеждаше часовника, който сега не го подканваше за нищо. Не след дълго се убеди, че почивката всъщност го измъчва повече, отколкото работата. Като разбра това, той се зае да подрежда събраните от една година бележки и материали за научния труд върху оперативното лечение на саркомата. Когато приключи, веднага започна да пише и тъй като всяка работа го поглъщаше изцяло, седеше на бюрото от ранна утрин до късна нощ и ставаше само за да обядва или вечеря набързо.

В резултат Вилчур за една седмица свърши, но ни най-малко не се зарадва. Обзе го скука. Мислите му непрекъснато се въртяха около проблемите, свързани с болницата, а това не влияеше благотворно на нервите му. Извади от библиотеката десетина-петнадесет тома от любими някога, но отдавна забравени поети, но и така не можеше да запълни свободното време, което сега имаше в излишък. Безцелно ходеше из стаите, с часове стоеше до прозореца, гледайки пустата улица.

Започна дори да разпитва Юзеф кой е идвал, кой се е обаждал по телефона и какво е казал.

Веднъж, докато стоеше до прозореца, видя един човек да носи елха. Погледна календара и се убеди, че е Бъдни вечер. От години, от много, много години за него тази дата бе изгубила емоционалната наситеност, която бе имала някога, когато в неговия дом имаше семейство, когато сядаше на коледната трапеза с Беата, когато под елхата имаше купища подаръци за малката Мариола.

И ето внезапно го обхвана болезнено чувство на самота. Мисълта му бързо обиколи галерията от познати, сътрудници, колеги.

Не, никой от тях не му беше близък, с никого не го свързваха някакви по-топли отношения.

Луця. Професорът се усмихна. Да. Това е добра, това е гениална идея. Ще й се обади по телефона и ще я покани за Бъдни вечер. Госпожица Луця сигурно нямаше да откаже.

Тази мисъл оживи Вилчур и той бързо започна да прелиства телефонния указател. Но когато намери телефонния номер на Луця, се разколеба.

Всъщност немислимо беше тази млада девойка все още да няма някакъв план за прекарване на празниците, да не е вече поканена в някакъв интересен, весел и приятен дом, където има елха, има деца, където ще се потопи в семейна топлота, онази топлота, за която тъгуваше точно сега.

Сигурно е поканена от семейството на Колски, а може и от семейството на Зажецки, който тя толкова често споменаваше.

Професорът остави телефонния указател. Нямаше никакво право да изисква благосклонност, която тя би оказала вероятно от съжаление, и да й отнема тази прекрасна вечер, за да задоволи прищевките си.

Въпреки че се отказа от идеята си, Вилчур не престана да мисли за Луця, за нейното добро, мило и внимателно отношение към него, в което ясно звучаха нотки на много хубави и благородни чувства. Във всеки случай реши да се види с нея през следващите дни, а сега по някакъв начин трябваше да й окаже внимание. След кратък размисъл натисна звънеца и каза на влезлия Юзеф:

— Юзеф, вървете в най-близкия магазин за цветя, купете двадесетина рози и кажете да ги изпратят на адреса на доктор Луця Канска. Адреса го има в телефонния указател.

— Ще напишете ли картичка?

— Не, не — възрази живо Вилчур, — никаква картичка.

— А какъв цвят да бъдат розите?

Вилчур недоволно сви вежди.

— Е, могат да бъдат… откъде да знам какви има там…

— Червени, жълти, бели.

— Бели? Тогава, нека бъдат бели.

— А ако не намеря бели? — нетактично попита прислужникът.

— Е-е… не ми досаждай, Юзеф. Не ги разбирам аз тези работи. Посъветвай се с цветарката в магазина.

— Добре, господин професоре.

Върна се след един час и каза, че цветарката го посъветвала да избере розови:

— Защото тя попита за кого са и аз казах, че са за млада и твърде красива особа, но без любовни намерения. Тогава тя каза, че най-подходящи ще бъдат именно розовите рози, защото…

— Добре, добре — окашля се Вилчур. — Благодаря ти, Юзеф.

Когато прислужникът излезе, Вилчур си каза:

— Тоя Юзеф е станал страшно бъбрив.

Всъщност Вилчур сам беше виновен за това, тъй като през последните дни често се впускаше в разговори с прислужника. Същия ден, привечер, когато чу, че Юзеф се кара с някого в антрето, повика след това прислужника, за да попита кой е бил и какво е искал.

— Беше някакъв нахален дрипльо, господин професоре, искаше да го пусна при вас и дори се осмеляваше да твърди, че бил ваш приятел, с извинение.

— Приятел? — учуди се Вилчур. — А каза ли си името?

— Да, само че някакво странно име; Не приличаше на евреин, а презимето му беше съвсем еврейско. Нещо като Шекспир.

Професорът се засмя:

— А името му е Уилям, нали?

— Точно така, господин професоре. А от три метра вонеше, с извинение, на ракия и аз, разбира се, виждам, че това е човек неподходящ и дори може би някакъв подозрителен субект. Ама че нахално животно! Викам му аз, че господин професорът не е във Варшава, а той ми казва, е извинение, че на него му е достатъчно някакво, само че не помня какво, но нещо мръсно беше, някакво си спирално тяло или нещо подобно. Ала когато ме нарече цембер ли, цербер ли, не издържах и го изхвърлих през вратата. Разбира се, веднага след това си измих ръцете, защото от такъв един тип може и разни бактерии да те полазят.

В този момент в затворената стая, която не се използваше през зимата и от която се излизаше на терасата, се чу звън от счупени стъкла. Юзеф скочи към вратата. Едва успя да я отвори и на прага се показа Циприан Йемьол.

— Шекспир — кресна Юзеф. — Вмъкна се. Полиция! Ще ти дам аз да се разбереш!

Хвана нахълталия за яката и тъй като го надвишаваше по ръст и го превъзхождаше по сила, започна да го разтърсва като хрътка заек.

Йемьол извика, без много да се вълнува:

— Президенте, заповядай на твоя Атлас да спре това земетресение. Заповядай му веднага, ако ли не, аз сам ей сега ще го обезвредя.

Последните си думи той придружи с един светкавичен удар в ребрата на Юзеф. Пострадалият веднага го пусна и псувайки, отскочи на няколко крачки.

— Юзеф, остави го на мира — обади се професор Вилчур.

— Да извикам ли полиция, господин професоре — каза прислужникът, крайно възбуден.

Йемьол го измери с презрителен поглед:

— Извикай, архангеле, и кажи да те оседлаят. Президенте, разреши му да се предаде в ръцете на полицията. Непростима загуба е, че такава мутра все още не е намерила мястото си в албума на полицията. А сега, оттегли се, недостойни Лепорело, и ни остави сами, тъй като вече се свечерява.

Професорът даде знак с ръка на Юзеф, който отново се канеше да скочи към Йемьол, сви рамене и се отправи към вратата.

— Дарителю на всякакви удоволствия — бързо извика Йемьол. — Заповядай на своя мамелюк, darling, да донесе някаква люта напитка, с която да напълним вътрешностите си. Като хирург длъжен си да знаеш, че нищо не действува така благотворно при заздравяване на рани както четиридесет и пет процентовият алкохол. Изкарай докрай моето лечение.

Професорът се усмихна.

— Кога те изписаха от болницата.

— Днес, my beautiful friend^[2] Aujoud’hui.^[3] В мъгливото декемврийско утро излязох в този сняг студен и чужд, нареди по-скоро да ми дадат водка в името на любовта към ближния или в името на каквато и да е, или в името на каквото ти дойде наум сега.

Професорът утвърдително кимна в отговор на въпросителния поглед на прислужника. Циприан Йемьол се разположи в един фотьойл, без да се стеснява, и когато Юзеф излезе, кротко се изсмя.

— О, какъв профан, какъв невежа. Мисли, че като затваря вратата под носа ми, ще ми попречи да се срещна с теб, драги маестро. Някога наистина имаше такова време, когато вратите бяха някаква преграда за мен. Аз пък имам странния навик да не вярвам, че някой не е вкъщи, ако в същото време го виждам през прозореца. А точно когато идвах, видях твоя бюст на прозореца, darling.

Професорът каза:

— Никого не приемам, защото искам да си отпочина, затова поръчах на прислужника си…

— Satis^[4]. Прощавам ти. Аз съм великодушен и снизходителен. И аз понякога търся уединение, но само в тези случаи, когато, разполагайки с незначително количество алкохол, съм изложен на опасността от нечие благосклонно участие в консумирането му. Доколкото разбирам, мой драги ескулап, ти се укриваш по някакви други причини. Да не говорим за тях. Аз обаче трябваше да ти изкажа благодарността си за това, че позакърпи някак моите тленни останки и ме доведе до състояние на общественополезен. Честно казано, не зная дали не обиждам вечността, която трескаво ме очаква. Представи си как хорът на ангелите и не по-малко ефектните дяволски хорове се надвикват помежду си според всички оперни правила в спор за моята възвишена душа. А в това време някакъв си тип, някакъв си homo simplex^[5], който обладава чудното изкуство да кърпи хорските черва, им изтръгва желаната плячка.

Вилчур се засмя.

— Не беше много трудно.

— Във всеки случай намерих, че е подходящо, mon cher, да ти направя посещение и ти правя. Извини ме, че моето сако е възкъсо и че може би не съм gentlemen-like^[6], но тази външност се компенсира стократно от тържественото вътрешно настроение. Погледни ме в очите и ще видиш душата ми в гала тоалет. Трябва да ти призная без преувеличение, драги кардинале, че почувствувах към теб някаква с нищо необяснима симпатия и влечение, което щеше много да ме разтревожи, мен лично, ако не беше пълната увереност, че въпросите, отнасящи се до периметрите на Ерос, отдавна вече съм ликвидирал за наше общо взаимно, значи за мое и на Ерос, удовлетворение. Любовта, cher ami, е откритие на хора, които не обичат да мислят, на които мисленето създава значителни трудности. Що се отнася до мен, никога не съм забелязвал у себе си нещо подобно. Мисля толкова лесно, колкото ти с ножчето режеш по човешкото тяло на зигзаг за успокоение на касапския ти инстинкт.

Влезе Юзеф с надменно и презрително лице, носеше на табла две бутилки коняк и водка заедно с чашки и кафе. Като го видя, Йемьол извика:

— Привет на тебе, служител на Палада, майордом и достопочтен прислужник. Радвам се, че си донесъл на своя господар водка, а за мен коняк. Долавям все пак у теб известни проблясъци на интелигентност. Можеш да разчиташ на моето благоволение, пазителю на домашното огнище. Ако професорът те изгони, обади ми се. Човек никога не знае… не знае!

Прислужникът с невъзмутимо спокойствие постави на масата подноса и величествено излезе. Вилчур каза:

— Знаеш ли, приятелю, че днес е Бъдни вечер? Може би тая вечер ще я прекараме заедно, а?

Йемьол сви замислено вежди.

— Вярно е, че вече получих покана от председателя на Министерския съвет и от княз Радживил, но предпочитам да остана при теб. Обикнах те, откакто се уверих, че умееш да слушаш. Защото не е кой знае какво изкуство да бъдеш обикновен, глупав човек и да искаш непрекъснато да бъбриш, за да разкриваш своята духовна пустота, изкуство е да умееш да слушаш и затова, carrissime^[7], ще остана с теб при условие обаче, че гостоприемството ти няма да се ограничи с това количество алкохол, което виждам в тези съдове, а твоята мълчаливост — в сегашните граници.

Вече напълно се беше стъмнило и Вилчур запали лампата. От трапезарията в съседство долиташе шум от приготовленията за вечеря. Юзеф подреждаше приборите. Професорът надникна там и каза:

— Юзеф, сложете масата за двама.

Радваше се на компанията на този чудак, неговото бъбрене му действуваше успокоително. Под повърхността на неудържимото дърдорене понякога се криеха дълбоки и неочаквани мисли, някакви изненадващи асоциации, които откъсваха мислите на професора от личните му проблеми, насочвайки ги към абстракция. Но какво повече можеше да желае Вилчур сега?

Когато седнаха на масата, Йемьол яде малко, но пи и говори много. Юзеф с нескривано отвращение му сменяше чиниите и слагаше отново напълнени.

— Харесваш ми, приятелю — потупа той прислужника по рамото. — Можеш да разчиташ на мен. Ако един прекрасен ден твоят господар те уволни, обади ми се. Ще те препоръчам на моя постоянен придворен доставчик, достопочтения от всяка гледна точка Дрожджик. Кажи ми само ще успееш ли умело да изхвърляш през вратата посетителите, които не са много симпатични?

Върху достолепното лице на Юзеф се изписа необуздано желание. Пристъпи половин крачка, а ръцете му правеха такива движения, сякаш той веднага искаше да докаже, че нищо не би могъл да върши така добре, както да изхвърля нежелани гости, Йемьол обаче не обърна внимание на това и заговори на Вилчур.

— Не си ли се замислял някога, signore, над чудната тайнственост на социологичния механизъм, където винаги има известно quantum^[8] хора, на които се харесва helotyzm^[9]? Предопределени парии. Роби по призвание и по принуда, която идва от самите тях. Тяхната мисия е да служат…

— Всеки служи на някого или на нещо — забеляза Вилчур.

Йемьол поклати глава.

— Tournement de tete^[10], amigo^[11]. Аз никому не служа, на никого и на нищо. Свобода. Разбираш ли думата „свобода“? Аз я разбрах преди повече от тридесет години. Някога и аз бях роб, роб на несметно количество господари, а именно: държавата, народа, религията, чувствата от най-различно качество и калибър, честта, амбициите. Нямат чет. И един прекрасен ден видях, че страшно съм се омотал във всичко това. Обхвана ме удивление, а после безсмислено се разсмях и ето, с един скок, изпълнен с грация, изскочих от цялото това бунище освободен, независим, волен. Не се и огледах дори, за да видя какви развалини съм оставил зад гърба си. И до ден-днешен нищо вече не можа да смути моята свобода.

— Освен полицията — измърмори Юзеф.

Йемьол чу тази забележка. Вдигна показалец и каза на прислужника:

— О, невежество. Млекопитаещо всеядно животно е обусловена от плътта мисъл. Ти никога няма да намериш бъчвата на Диоген. Ти никога няма да се издигнеш на дирижабъла на своя дух над своето туловище. Odi profanum vulgus^[12]. Разбира се, че често и с удоволствие лежа в затвора, но моят дух нищо не губи от свободата си. Spiritus flat ubi vult^[13]. Дори тогава, когато липсва спирт. Налей ми още и се отдалечи, защото тленното у тебе ми засланя перспективата на вечното.

Вилчур кимна:

— Юзеф, можеш да се оттеглиш.

Юзеф незабавно се възползва от разрешението, но не преди да заключи всички стаи, гардероби и бюфети по пътя към кухнята. Този Шекспир не му вдъхваше никакво доверие. Дори бе склонен да допуска, че може би е най-добре незабавно да позвъни в участъка и дълго не успя да заспи, размишлявайки дали не бе направил грешка, като остави професора насаме с този отвратителен човек.

— Да, цезаре — говореше в това време Йемьол, като размахваше под носа си току-що изпразнената чаша. — Да, цезаре. Ето, отново виждам, че не си в най-добрата си форма. Тогава, доколкото не ме лъже гениалната ми памет, някаква жена ти беше разкъсала сърцето. Послушай ме, прати всички жени, всичките — от най-старите вещици до най-младите пансионерки — по дяволите, прати на дяволите това, което си е тяхно. Това са дяволските периметри. Да ги вземат до една мътните! За какво ще се интересува един интелигентен човек от такива създания, ограничени и тесногръди от главата до петите? С ограничени мозъци и тесни обувки. А по средата корем и всичките там детеродни органи. Какво удовлетворение може да изпита човек, като притиска устните си, повтарям, до изрисувания устен отвор на същества, лишени от съвест, с кокоше мозъче и животински инстинкт. Това не са занимания за почтен човек. Не си избрал хубав сюжет за трагедия.

Професор Вилчур едва се усмихна.

— Лъжеш се. Няма никаква трагедия. Не изживявам никаква трагедия.

Йемьол присви едното си око, а другото, цялото кървясало, впи в лицето на Вилчур.

— Все пак измъчва те някакво огорчение, darling. Лошо играя тенис, не съм много добър боксьор, сигурно не пея много добре, а още по-лошо свиря на орган, но съм направо великолепен психолог. Не те карам да се изповядваш. Едно от най-досадните неща на света е да изслушваш чуждите грехове. Този път ще ти окажа благоволение. Да знаеш какъв човек съм, защото ти, графе, трябва да знаеш и това, че аз съм единственият човек на този свят, пред когото можеш спокойно да се разкриеш, без да се страхуваш, че ще се натъкнеш на ирония и съчувствие. Schadenfreude^[14] или някаква подобна мерзост. Ще бъда индиферентен като стена. Аз съм изнамерен заради това, макар че евреите още преди няколко хиляди години са изнамерили своята стена на плача. Приседни тук, рави, в моето подножие, и плачи. Какво ще оплакваш, amigo? Деца, вдовици, сираци и служебни неуспехи, борсов крах или мировата скръб.

Вилчур поклати глава.

— Хората… Хората… Лошите хора!…

Йемьол избухна в смях.

— Христофор Колумб! Открил Америка! О, Нютън! О, Коперник! Откривателю на нови истини! Що за открития, що за наблюдения! Уважаемият съдник е забелязал, че хората са лоши. А какви трябва да бъдат? На тебе ти се иска, маестро, да ги превърнеш в хор от ангели! Малко ще се поизмъчиш. Ще трябва да ги стерилизираш, за да ги предпазиш от всичко, което е съдържание на живота. Ти си хирург — направи три ампутации: ампутация на джоба, ампутация на стомаха, е, и така нататък. Тогава хората ще станат като овчици. Лоши хора. Но няма други хора. Те са или тлъсти говеда, които бдят над плячката си, или бесни кучета, които прегризват гърлото. Други няма.

Йемьол стана и удряйки по масата с юмрук, извика във внезапен пристъп на ярост:

— Няма, няма, няма!

— Приятелю, не споделям твоя песимизъм — спокойно отговори Вилчур. — Аз самият познавам други.

— На Марс? На Луната? На коя планета? — кресна Йемьол.

— На нашата. На земята.

— А, така ли? — саркастично се засмя Йемьол, изведнъж се успокои и запита с делови тон:

— Уважаеми господине, може ли да ми дадете адреса?

Вилчур подпря с ръка брадата си.

— Би трябвало да ти дам много такива адреси. Има много добри хора.

— В такъв случай значи те се укриват чудесно. Е, пия за твое здраве, свети Франциск. За твое здраве.

Йемьол на един дъх обърна чашата, откъсна с пръсти парче от сьомгата в чинията, глътна го и махна с ръка.

— Revereudissime^[15], знам само един такъв адрес — твоя. Друг не мога да ти дам, защото нямам постоянна квартира. Насочвай заинтересованите лица така: Заведението на Дрожджик. Poste restante^[16].

— Това не е вярно — каза Вилчур. — Има много добри хора. Само че, знаеш ли, трудно можеш да ги забележиш. Те са по-малко активни от лошите. Не привличат вниманието. Заети със своята спокойна работа, те се задоволяват с късче от насъщния хляб, а другите се борят за съществуване per fas et nefas^[17].

— Ах — прекъсна го Йемьол. — Значи такова разделение правиш, my dear, добре, съгласен съм. В такъв случай обаче трябва да имаш предвид, че тези, активните, чисто и просто се хранят с другите. Тези, които не се борят за съществуване, играят ролята на пасище. Расте си тревицата, расте, а когато за слава на бога израсте, идва някакъв си кучи син, изпасва я и тревичката я няма. Ха-ха-ха. Замислял ли си се някога какво е градът? Градът е откритие на сатаната, а селото е тревицата. Градовете изяждат селата. Колкото повече плюскат, толкова са по-алчни. Lappctit vient en mangeant^[18]. Издуват се тези чудовища, задъхват се в треската на плюскането, плуват в собствените си екскременти, защото не могат да издържат на всичко. Градовете.

Наля си чашата отново и продължи.

— Мразя града, но той ме привлича с чудовищния си отвратителен процес на храносмилане. Намирам се в неговите черва. И не се задушавам само защото аз самият съм негов продукт. Това е!

Той се изправи в позата на Наполеон. Неговите сплъстени коси, лъснали от пот, мръсното му небръснато лице, стъклените му пиянски очи, дрипите му — всичко се съчетаваше в някакво противно и страшно цяло:

— Ето един chef-doeuvre — запя той с театрален тон. — Ето един шедьовър на града, ето цвета на нашата цивилизация, сто квинтесенцията на прогреса!…

Вилчур трепна. В думите на своя странен гост той почувствува известна доза истина.

И действително между трагикомичната фигура на Йемьол и онова, което казваше, имаше някаква връзка.

Професорът стана и се приближи до прозореца.

Градът — помисли си той, — градът на алчните зверове.

Улицата беше пуста. Някъде отдалече долитаха някакви равномерни звуци. Мина доста време, докато ги разпознае: камбани.

Камбаните биеха за Рождество Христово.