Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (9)

1.

27 април 1863

За първи път установих контакт с див индианец.

Един дойде във форта и се опита да ми открадне коня. Когато се появих, той се уплаши и избяга. Нямам представа още колко може да има наоколо, но предполагам, че там, където има един, със сигурност има и други.

Вземам мерки да се подготвя за ново посещение. Не може да си осигуря съответстващата защита, но ще се опитам да им направя подобаващо впечатление, когато дойдат отново. Само че все още съм сам и ако скоро не дойде войска, всичко може да отиде на вятъра. Мъжът, когото видях, изглеждаше доста величествено.

лейт. Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати

Следващите два дни Дънбар се занимаваше с различни неща, много, от които предназначени да създадат впечатление за сила и стабилност. Навярно изглеждаше безумно сам човек да се подготвя за нападението на безчислен враг, но лейтенантът притежаваше определена сила на духа, която му позволяваше да работи упорито дори за да постигне минималното. Това беше прекрасно качество и то му помогна да стане добър войник. Работеше по подготовката така, все едно че е един от многобройните войници във форта. Първостепенна задача беше да скрие провизиите. Пресортира всичко, с което разполагаше, като отдели само най-необходимото. Останалото зарови изключително внимателно в разни дупки из форта. Скъта инструментите, газта, няколко бъчвички пирони и други строителни материали в една стара землянка. После я покри в парче брезент, пръсна малко земя отгоре и след няколко часа упорита маскировка скривалището изглеждаше като естествена част от пейзажа.

Пренесе два сандъка и пет-шест бъчонки барут и обстреля тревата. После извади с лопатата двайсетина квадратни парчета земя, приблизително трийсет на трийсет, всяко с чимовете и тревата. На същото място изкопа дълбока дупка, около шест на шест, и в нея зарови боеприпасите си. Привечер вече беше върнал обратно извадените парчета с чимовете и тревата и така внимателно ги беше утъпкал, че и най-опитното око не би доловило промяната. Отбеляза си мястото с една избеляла бизонова кост, която заби в земята под ъгъл, на няколко метра пред скривалището.

В склада намери две национални знамена. С помощта на два кола от корала, които използува като пилони, той развя едното знаме на покрива на склада, а другото на покрива на собствената си барака. Ежедневната следобедна езда бе изместена от кратки обиколки около форта, при които изобщо не го изпускаше от око.

Чорапчо се появяваше на скалата, както винаги, но Дънбар беше прекалено зает, за да му обръща внимание.

Започна да носи униформа по всяко време, лъскаше си ботушите за езда, почистваше си шапката и се бръснеше най-редовно. Никъде, дори до потока, не ходеше без пушка, пистолет и пълен патрондаш.

След двудневна трескава работа вече чувстваше, че е направил всичко необходимо.

29 април 1863

Досега трябва да са известили за настаняването ми тук. Направих всичко, за което се сетих. Чакам.

лейт. Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати

2.

Само че за идването на лейтенант Дънбар във Форт Седжуик никой не беше известил.

Ритащата птица беше изолирал от мислите си Човека, бял като сняг. Два дни шаманът не разговаря с никого, дълбоко обезпокоен от видяното, и усилено се опитваше да разбере значението на онова, което първоначално му се стори като кошмарен сън.

След много размисъл обаче призна пред себе си, че видяното е реално.

В известен смисъл това заключение създаваше допълнителни проблеми. Човекът съществуваше. Беше ей там. Ритащата птица стигна до извода, че Човекът, бял като сняг, май е свързан по някакъв начин със съдбата на племето. В противен случай Великият дух не би си направил труда да му го показва.

Беше се заел да придаде божествен смисъл на видяното, но колкото и да се опитваше, все не успяваше. Положението го тревожеше както нищо друго досега.

Жените му разбраха, че се е случило нещо неприятно още щом го видяха да се прибира от съдбоносната разходка до Форт Седжуик. Доловиха известна промяна в израза на очите му. Но освен да окажат повече внимание на съпруга си, те си вършеха работата, без да кажат каквото и да било.

3.

Още неколцина мъже също като Ритащата птица бяха с огромно влияние в племето. Никой не беше по-влиятелен от Десетте мечки. Той беше най-уважаваният и сега, вече шейсетгодишен, неговата издръжливост, мъдрост и изключително твърдата ръка, с която ръководеше племето, отстъпваха единствено на невероятната му способност да отгатва откъде ще повее вятърът на промените, било то големи или малки.

От пръв поглед Десетте мечки разбра, че нещо се е случило с Ритащата птица, когото считаше за важен член на съвета. Но той също нищо не каза. Да чака и да гледа — това беше неговата тактика и добре му служеше.

Към края на втория ден обаче за Десетте мечки беше ясно, че май се е случило нещо важно и привечер се отби у Ритащата птица.

Цели двайсет минути двамата мълчаливо пушиха от тютюна на шамана преди да се разговорят.

В точно избрания момент Десетте мечки задълбочи разговора, като зададе един най-общ въпрос. Той запита Ритащата птица какви перспективи се откриват пред тях за лятото според предсказанията.

Без да навлиза в подробности, шаманът му каза, че поличбите са добри. За Десетте мечки един жрец да не говори надълго и нашироко за работата си беше равносилно на самопризнание. Беше убеден, че крие нещо. После, като опитен дипломат, Десетте мечки го попита за възможните отрицателни поличби.

Погледите на двамата мъже се срещнаха. Десетте мечки го беше хванал в клопката най-неусетно.

— Има една — отвърна Ритащата птица.

Веднага щом изрече това му олекна, сякаш някой развърза ръцете му и той разказа всичко: за ездата, за форта, за хубавото жълто конче, за Човека, бял като сняг.

Когато свърши, Десетте мечки отново запали лулата и замислено дръпна преди да я постави отново между двамата.

— Приличаше ли на бог? — запита той.

— Не, приличаше на човек — отговори Ритащата птица. — Вървеше като човек, гласът му беше човешки. Имаше вид на човек. Дори и полът му беше като на човек.

— Никога досега не съм чувал за бял човек без дрехи — в изражението на Десетте мечки се промъкна подозрителност. — Наистина ли кожата му отразяваше слънцето?

— Чак очите ме заболяха.

Двамата мъже отново се умълчаха. Десетте мечки стана:

— Сега ще помисля за това.

4.

Десетте мечки отпрати всички от колибата си и повече от час остана сам, задълбочен върху думите на Ритащата птица. Мислеше усилено.

Само няколко пъти беше виждал бели хора и също като Ритащата птица не можеше да проумее поведението им. Значителният им брой предполагаше, че ще бъдат наблюдавани или по някакъв начин контролирани, но до този момент те бяха само един постоянен дразнител и нищо повече. Десетте мечки никак не обичаше да си спомня за тях. Как е възможно една раса да е толкова нееднородна, мислеше си той.

Ето, че се отклоняваше от главното и Десетте мечки се сгълча за хаотичния ход на мислите си. Какво всъщност знаеше за белите хора? Почти нищо. Трябваше да си признае.

Това странно същество във форта. Навярно е дух. Може да е някакъв друг вид бял човек. А може съществото, което е видял Ритащата птица, да е първото от някаква съвсем друга човешка раса.

Старият вожд въздъхна, почувствал, че мозъкът му ще се пръсне. Толкова много неща имаше да се правят по летния лов. А сега и това. Не можа да вземе никакво решение.

Десетте мечки реши да свика съвет.

5.

Съветът беше свикан преди залез слънце, но продължи до късно вечерта, достатъчно дълго, че да привлече вниманието на цялото село, особено на младежите, които се събираха на малки групички и обсъждаха за какво ли говорят техните старейшини. След едночасова, подготовка, пристъпиха към въпроса. Ритащата птица разказа случката. Когато свърши, Десетте мечки поиска мненията на останалите. Те бяха много и най-различни.

Вятър в косите бе най-младият, импулсивен, но опитен воин. Той предложи незабавно да изпратят отряд, един конен отряд, който да отиде там и да обстрелва белия човек със стрели. Ако е божество, стрелите няма да му сторят нищо. Ако е смъртен — един мустакат по-малко ще ги тревожи. Вятър в косите щеше да се радва да поведе отряда.

Другите отхвърлиха предложението му. Ако пък това е бог, идеята да се обстрелва със стрели никак не е добра. А убийството на бял човек трябваше да се извърши много внимателно. Един убит бял можеше да доведе още много живи. Знаеше се, че Рогатия бик е консерватор. Никой не би се осмелил да постави под въпрос смелостта му, но истина бе, че в повечето случаи търсеше благоразумното решение. Той направи едно простичко предложение. Да се изпрати делегация за разговори с Човека, бял като сняг.

Вятър в косите изчака Рогатия бик да приключи с дългото си изказване, после яростно се нахвърли върху това предложение. По същество неговите думи напомняха нещо, което никой не подлагаше на съмнение. Команчите не биха изпратили най-уважаваните си бойци да разследват какво прави някакъв жалък бял човек, натрапил се в земите им.

Никой не добави нещо значимо и когато заговориха отново, разговорът се измести към други теми, като например подготовката за лова и възможността да се изпратят военни отреди към различни племена. В следващия един час мъжете обсъдиха някои слухове и сигурни сведения, които можеха да имат отношение към живота на племето.

Когато в крайна сметка се върнаха на спорния въпрос какво да правят с белия човек, Десетте мечки вече притваряше очи и главата му клюмаше. Старият човек вече леко похъркваше, когато напуснаха колибата му. Проблемът остана неразрешен.

Това обаче не означаваше, че няма да последват действия.

Всяка малка група съмишленици е длъжна да пази своите тайни, а по-късно тази нощ четиринайсетгодишният син на Рогатия бик чу баща си тихичко да разказва на един негов чичо за най-важните неща, обсъждани на съвета. Той чу за форта и за Човека, бял като сняг. Чу за прекрасното жълтеникаво конче, за якото жребче, което Ритащата птица казал, че се равнява на десет от техните малки кончета. Това възпламени въображението му. Синът на Рогатия бик не можа да заспи от тези думи и в късната нощ изпълзя от колибата, за да сподели новината с двамата си най-добри приятели, да им разкаже за страхотната възможност, на която случайно се е натъкнал.

Както и очакваше, Жабешкия гръб и Смеещия се отначало се стреснаха. Нали имаше само един кон. Как щяха да си го поделят на три? Не беше много. А и съществуваше вероятността някакъв бял бог да се навърта там. Имаше много неща, които да обмислят.

Синът на Рогатия бик вече го беше направил. Всичко беше наредил. Най-хубавото беше белият бог. Не искаха ли всички те да поемат пътя на бойците? И когато му дойде времето, нямаше ли да придружават ветераните? Нима не беше вярно, че участието им в боя ще е съвсем незначително? Нима не беше вярно, че почти няма да имат възможност да се изявят?

Но да яздят срещу белия бог?! Три момчета срещу един бог. Това вече щеше да е нещо. Хората сигурно щяха да запеят песни в тяхна чест. Ако се справеха успешно, и тримата имаха всички шансове скоро да водят военни отреди, вместо само да ги придружават.

Колкото до коня, е, ще бъде на сина на Рогатия бик, но и другите двама ще могат да го яздят. Ще могат да препускат с него, ако искат. Е, нима някой може да твърди, че планът не е страхотен.

Сърцата им вече биеха учестено, когато се промъкваха край реката и отвързваха три добри кончета от стадото. Изведоха жребчетата от селото, без да ги яхват, и го заобиколиха, описвайки голям завой.

Вече извън селото, те ги пришпориха в галоп. Запяха песни, които да поддържат смелостта в сърцата им, препуснаха през тъмните прерии, като се придържа към потока, защото той щеше да ги изведе до Форт Седжуик.

6.

Цели две нощи лейтенант Дънбар стоя на пост, като придремваше с наострени уши.

Но момчетата, които идваха, не бяха тръгнали да вършат момчешки лудории. Те бяха команчи и предприемаха най-важната операция в целия си кратък живот.

Събуди го тропот на копита и викове на момчета, но докато не излезе от колибата, това бяха само шумове, които се стопяваха в безкрайната прерийна нощ.

7.

Момчетата яздеха бързо. Всичко мина чудесно. Лесно взеха коня, а и най-важното — дори за миг не зърнаха белия бог.

Все пак обаче не рискуваха. Боговете можеха да правят редица фантастични неща, особено, когато са ядосани. Момчетата изобщо не спряха, за да се поздравят. Яздеха с все сили, решени да не се спират преди да са стигнали безопасната закрила на селото.

Не бяха изминали и две мили от форта обаче, когато Сиско реши да наложи своята воля. А волята му не беше да върви с тях. Препускаха с всички сили, когато жребецът се дръпна рязко настрани. Синът на Рогатия бик падна от коня си, сякаш го бе ударил някой нисък клон.

Жабешкия гръб и Смеещия се се опитаха да го догонят, но Сиско продължаваше да препуска, като влачеше след себе си дългото въже, с което го бяха вързали. Тичаше наистина бързо, а когато скоростта му намаля, дойде ред на издръжливостта му. Индианските кончета нямаше да могат да го настигнат дори и да бяха отпочинали.

8.

Дънбар току-що беше сложил кафеника и седеше зиморничаво край огъня, когато Сиско небрежно доприпка на фона на пропукващата се зора.

Облекчението, което Дънбар изпита, далеч надхвърляше неговата изненада. Да му откраднат коня! — това направо го влуди. И преди бяха крали Сиско, два пъти, ако трябва да бъдем точни, но като вярно куче Сиско винаги беше намирал начин да се върне.

Лейтенант Дънбар прибра въжето, с което команчите бяха вързали коня му, провери дали Сиско не е наранен и на фона на розовеещото небе поведе жълтеникавия жребец надолу по склона да го напои.

Докато седеше край потока Дънбар наблюдаваше повърхността. Дребните риби в реката кълвяха от ордите невидими насекоми, които почиваха върху повърхността, и изведнъж лейтенантът се почувства безпомощен като еднодневка. Индианците можеха да го убият толкова лесно, колкото откраднаха коня му.

Мисълта за смъртта го разтревожи. Днес следобед може и да съм вече мъртъв, помисли си той. Още повече го притесни възможността да умре като насекомо. Тук, в този час, той реши, че ако ще умира, то поне няма да е в леглото.

Разбра, че нещо се е задвижило, нещо, което го прави уязвим по начин, от който се смразяваше. Може и да живее в прерията, но това не значеше, че са го приели. Беше новакът в класа. Щяха да го държат под око.

Още усещаше ледени тръпки, когато поведе Сиско обратно нагоре по склона.

9.

Синът на Рогатия бик си счупи ръката.

Повериха го на Ритащата птица, веднага след като провалилото се трио бъдещи воини влезе в селото.

Момчетата се разтревожиха от момента, когато синът на Рогатия бик разбра, че не може да си движи ръката. Ако никой не се беше наранил, може би щяха да успеят да опазят в тайна пропадналата операция. Започнаха веднага да ги разпитват и макар да им се искаше леко да преиначат фактите, момчетата бяха команчи. А на команчите им е много трудно да лъжат. Дори на момчетата.

Докато Ритащата птица се занимаваше с ръката му, в присъствието на баща си и на Десетте мечки синът на Рогатия бик разказа истината за това, което се бе случило. Не беше необичайно краден кон да избяга от похитителите си и да се върне обратно, но тъй като се опасяваха, че имат работа с бог, случката с коня доби голяма значимост и по-възрастният мъж разпита раненото момче за подробности.

Когато то им каза, че конят не се е превърнал в дух, а просто е избягал, мъжете явно си отдъхнаха. Свикаха още един съвет.

Този път всички знаеха за какво е, тъй като скоро из цялото село се говореше за несполуката на момчетата. Някои от по-впечатлителните усетиха как им се подкосяват краката, когато научиха, че в близост се спотайва някакъв странен бял бог, но повечето си вършеха работата с чувството, че съветът, свикан от Десетте мечки, ще измисли нещо. И все пак всички бяха нетърпеливи.

Само един от тях изпитваше ужас.