Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (22)

1.

Тази нощ Танцуващия с вълци остана в колибата на Ритащата птица. Беше изтощен, но както става понякога, не можеше да заспи от умора. В съзнанието му изплуваше ту едно, ту друго от случилото се през деня.

Когато най-накрая започна да потъва в безвремието, той се плъзна в мрака на един сън, който сънуваше като малък. Носеше се през студеното и нямо космическо пространство, заобиколен от звезди. Бе едно малко момченце, като перце, попаднало само в един сребристо-черен свят.

Но той не се страхуваше. Беше му уютно и топло под завивката в удобното легло и нямаше да му е трудно да се рее така, като малка семчица сред цялата вселена, дори и завинаги. Напротив, за него ще е щастие.

Така заспа той през първата си нощ във вековния лагер на команчите.

2.

През следващите месеци лейтенант Дънбар често нощуваше в лагера на Десетте мечки.

Връщаше се и във Форт Седжуик, но главно воден от чувство за вина, а не от желание. Дори и когато беше там, знаеше, че това е най-малкото, което може да направи. И все пак се чувстваше длъжен. Съзнаваше, че по силата на никаква логика нямаше причина да остане тук. Сега беше убеден, че армията е изоставила и поста, и него самия, затова мислеше да се завърне във Форт Хейс. Бе изпълнил дълга си. Всъщност предаността му към поста и към армията на Съединените щати бяха безупречни. Можеше да си тръгне с високо вдигната глава.

Това, което го задържаше, всъщност бе притегателната сила на един друг свят, който едва-що бе започнал да изследва. Не можеше да каже точно кога се случи, но му дойде наум, че мечтата да го изпратят в Дивия запад, онази мечта, която си бе изградил според тесните граници на военната служба, още от самото начало го е тласкала към необятното приключение, в което се беше впуснал. Държави, армии, раси бледнееха пред него. Жаждата му беше неутолима и както умиращият не би отказал глътка вода, така и той не би го изоставил.

Искаше да види какво ще се случи и затова се отказа да се върне в армията. Но знаеше, че не бива да изключва възможността армията да се върне към него. Рано или късно това щеше да стане.

Така че при посещенията си във форта се занимаваше с разни дребни неща — да закърпи скъсания навес, да изчисти паяжините от ъглите на колибата, да попълни дневника.

Налагаше си да върши тези неща, за да не губи съвсем връзката с предишния си живот. Макар и дълбоко свързан с индианците, той не можеше да намери сили да захвърли всичко. Независимо, че се въртеше на празни обороти, все пак успяваше да се задържи на отломките от своето минало.

Да ходи до форта, означаваше все пак да спазва някаква дисциплина, от която вече нямаше нужда, но по този начин запазваше идеята за лейтенант Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати.

При попълването на дневника вече не разказваше как прекарва дните. В повечето случаи само вписваше датата, казваше по няколко думи за времето или за здравето си и се подписваше. Дори и да искаше, щеше да е прекалено дълго да опише новия си начин на живот. Още повече, това бе нещо съвсем лично.

Неизменно слизаше до реката, следван по петите от Чорапчо. Вълкът бе първото живо същество, с което започна да общува и винаги се радваше да го види. Ценеше времето, прекарано с него в мълчание.

Спираше се за малко в края на потока, загледан в течащата вода. Ако светлината падаше добре, се виждаше ясно като в огледало. Косата му беше пораснала под раменете. От непрекъснатото излагане на вятъра и на слънцето лицето му беше потъмняло. Въртеше се насам-натам като манекен и се възхищаваше на нагръдника, който сега носеше като униформа. С изключение на Сиско нямаше нищо лично свое, което да е по-ценно от него.

Понякога отражението във водата малко го притесняваше. Вече толкова много приличаше на един от тях. Тогава несръчно се закрепваше на единия си крак и повдигаше другия, за да се видят панталоните с жълти лампази и високите черни кавалеристки ботуши.

От време на време си мислеше дали да не ги замени с гамаши и мокасини, но отражението винаги му отговаряше, че трябва да си останат. По свой собствен начин, те също бяха част от дисциплината. Щеше да носи панталоните и ботушите докато се разпаднат. Тогава щеше да види какво да прави.

В някои моменти, когато се чувстваше повече индианец, отколкото бял, изкачваше тежко скалата и фортът изникваше като някаква старина, като призрачна останка от някакво толкова далечно минало, че му бе трудно да повярва някога да е имал нещо общо с него.

С течение на времето отиването до Форт Седжуик стана като дребно задължение. Посещенията му бяха все по-кратки и все по-редки. Но продължи да навестява старото си убежище.

3.

Селището на Десетте мечки стана център на живота му, но въпреки цялата непринуденост, с която се установи там, лейтенант Дънбар не беше като свой. С тази светла кожа, с акцента, панталоните, ботушите беше белязан като гост от друг свят и също както Вдигналата юмрук, той скоро се превърна в човек, съчетал две личности. Приобщаването му към бита на команчите непрестанно се смесваше с частици от живота, който беше изоставил, а щом се опиташе да прецени къде е истинското му място в този живот, изведнъж погледът му потъваше в безкрая. Съзнанието му се изпълваше с някаква мъгла, мъгла от пустош и неопределеност, все едно, че всичките му нормални процеси са спрени. Само след няколко секунди мъглата се вдигаше и той продължаваше да се занимава със задълженията си, без да знае съвсем добре какво точно му се е случило. За щастие с течение на времето тези моменти изчезнаха. През първите шест седмици в лагера на Десетте мечки животът му се въртеше най-вече около малката беседка от клони зад колибата на Ритащата птица. Именно тук, всеки ден по няколко часа сутрин и следобед, лейтенант Дънбар за първи път разговаря свободно с шамана.

Вдигналата юмрук също започваше да говори по-свободно и към края на първата седмица тримата вече разговаряха доста дълго.

Още от самото начало Дънбар беше убеден, че Ритащата птица е добър човек, но когато Вдигналата юмрук започна да превежда по-дълги отрязъци от мислите му на английски, Дънбар разбра, че пред себе си има интелект, който далеч надхвърля всичко познато нему.

В началото бяха предимно въпроси и отговори. Дънбар разказа как се е озовал във Форт Седжуик, сподели за необяснимата си изолация. Колкото и да беше интересен, този разказ разстрои Ритащата птица. Танцуващия с вълци не знаеше почти нищо. Не знаеше дори каква е мисията на армията, още по-малко плановете и. От военна гледна точка нямаше какво да се научи. Той просто беше един обикновен войник. Бялата раса беше нещо различно.

— Защо белите идват в страната ни? — все питаше Ритащата птица.

А Дънбар отговаряше:

— Не мисля, че искат да навлязат в страната ви, по скоро ми се струва, че само искат да преминат през нея.

Ритащата птица противопоставяше следващия си аргумент:

— Тексасците вече са в страната ни, секат дървета и разорават целините. Убиват бизоните и ги зарязват на тревата. Точно това става сега. Вече твърде много такива хора има по земите ни. Още колко ще дойдат?

При този въпрос Дънбар неизменно свиваше устни и отговаряше:

— Не знам.

— Чувал съм — продължаваше шаманът, — че белите искат само мир в земята ни. Защо тогава идват винаги с войници. Защо хората от Texas Rangers винаги са по петите ни, след като единственото нещо, което искаме, е да ни оставят на мира? Чувал съм, че разговорите са били мирни и са им давали обещания. Но също така, че тези обещания винаги са били нарушавани. Как да разберем какви са истинските им намерения, ако белите вождове дойдат при нас? Да приемем ли даровете им? Да подпишем ли документите им, за да покажем, че между нас ще има мир? Когато бях момче, много команчи отидоха в една къща на закона в Тексас, за да се срещнат с белите вождове и всичките ги избиха.

Лейтенантът се опитваше да отговори обосновано на Ритащата птица, но това в най-добрия случай бяха само неиздържани теории, а ако го притиснеше, той в крайна сметка неизменно отговаряше:

— Всъщност, не знам.

Внимаваше много, защото зад въпросите на Ритащата птица виждаше голямата му загриженост, но не можеше да се реши да му каже какво мисли в действителност. Ако белите дойдеха тук с истинска военна сила, индианците, колкото и да се съпротивляваха, щяха да бъдат безнадеждно пометени. Щяха да бъдат сразени дори само от оръжията.

Същевременно не можеше да каже на Ритащата птица да забрави тревогите си. Имаше за какво да е загрижен. Дънбар просто не можеше да каже на шамана истината. Нито пък да го излъже. Това беше просто шикалкавене и щом се усетеше натясно, той се скриваше зад стената на неосведомеността и се надяваше да сменят темата с нещо по-приятно. Но всеки ден, като незаличимо петно неизменно оставаше все същият въпрос:

— Още колко ще дойдат?

4.

С течение на времето Вдигналата юмрук започна с нетърпение да очаква часовете, които прекарваше в беседката.

Сега, след като вече бе приет от племето, Танцуващия с вълци престана да бъде онзи голям проблем, който беше в началото. Връзката му с обществото на белите бе избледняла и макар тези, чиито представител бе той, да бяха нещо страшно, то самият войник не беше. Дори вече и на войник не приличаше.

Отначало гласността за това, което става в беседката, я притесняваше. Обучението на Танцуващия с вълци, присъствието му в лагера и нейната ключова роля на посредник бяха непрекъснати теми за разговор из селото. Цялата тази известност я караше да се чувства неловко, все едно, че е под постоянно наблюдение. Особено се тревожеше да не я обвинят, че е изоставила ежедневните си задължения. Наистина Ритащата птица сам я беше освободил от тях, но все пак бе загрижена.

Само две седмици по-късно нито един от страховете и не се оправда и новото уважение, с което се ползваше, оказваше благотворно влияние върху нея. Ходеше по-напето, усмихваше се по-често. Значимостта на новата и роля я изпълваше с отговорност, което бе видимо за всеки. Животът и добиваше по-голям смисъл и вътре в себе си тя бе убедена, че това е нещо добро. И другите го знаеха. Една вечер докато събираше дърва една нейна приятелка, която се беше навела до нея, с гордост и каза:

— Хората говорят за теб.

Вдигналата юмрук се стегна вътрешно, защото не знаеше как да разбира думите и.

— И какво казват? — запита смело тя.

— Казват, че твориш чудо. Казват, че навярно трябва да промениш името си.

— Как?

— Ами-и, не знам. Може Магическия език или нещо такова. Говорят си просто.

Както вървяха една до друга в мрака, Вдигналата юмрук прехвърляше думите и наум. Вече почти бяха стигнали селото, когато тя проговори отново.

— Харесвам си името. — Вдигналата юмрук знаеше, че из селото бързо ще се разчуе какво е казала. — Ще си го запазя. След няколко вечери, когато се връщаше в колибата на Ритащата птица, тя дочу как наблизо някой запя. Спря се да послуша и чутото я порази:

„Команчите си имат мост. Той води ги към нов свят. Вдигналата юмрук се казва този мост.“

Притесни се и си тръгна, за да не слуша повече. Когато си легна обаче не таеше нищо лошо към песента и дори и изглеждаше хубава. Тази нощ спа дълбоко. Събуди се чак по светло. Искаше час по-скоро да влезе в крак с ежедневието, затова изскочи бързо от колибата, но замръзна на място.

Яхнал жълтеникавото си конче, Танцуващия с вълци напускаше селото. От видяното сърцето и замря малко повече, отколкото бе предполагала. Не я тревожеше толкова мисълта, че си отива, но като си представи, че може да не се върне, така се отчая, че чак лицето и помръкна.

Мина и през ум, че някой може да я е видял и се изчерви. Огледа се бързо и руменината върху лицето и се сгъсти още повече. Ритащата птица я наблюдаваше. Опитваше се да се успокои, а сърцето и биеше лудо. Шаманът идваше към нея.

— Днес няма да разговаряме — от внимателния му поглед, придружаващ тези думи, тя вътрешно потрепера.

— Разбирам — отвърна тя, като се опитваше гласът и да звучи равнодушно. Но забеляза въпроса в погледа му, който чакаше някакъв отговор.

— Харесва ми да разговаряме. Радвам се, когато се сетя за някоя дума на езика на белите.

— Иска да види форта на белите хора. Ще се върне към залез слънце. Шаманът още веднъж я изгледа и продължи. — Утре ще поговорим повече.

5.

Този ден за нея минаваше едва-едва.

Поглеждаше към слънцето, както отегчен чиновник поглежда към часовника час по час. Нищо не минава по-бавно от времето, когато чакаш. Затова и беше трудно да се съсредоточи в работата си. Ако не гледаше кое време е станало, то тя непременно мечтаеше.

Сега вече, когато го виждаше като човек от плът и кръв, тя откри у него неща, достойни за възхищение. Навярно някои от тях се дължаха на това, че и двамата са бели. Някои си бяха чисто негови. Но и бяха еднакво интересни.

Чувстваше се някак горда при мисълта за делата му, тях ги знаеха всички хора от племето и.

Като се сети как добре имитира, тя се разсмя. Понякога беше много смешно. Смешно, но не и глупаво. Във всяко едно отношение изглеждаше искрен, открит, почтителен, а освен това, винаги в добро настроение. Беше убедена, че не се преструва. Отначало нагръдникът му стоеше съвсем не на място, все едно индианец с шапка. Но той го носеше всеки ден и изобщо не обръщаше внимание. Не го сваляше никога. Май много го харесваше. И неговата коса беше рошава като нейната, а не гъста и права като на другите. Той също не се беше опитал да я промени.

Не беше се разделил и с ботушите и панталоните и ги носеше по същия непринуден начин, както и нагръдника.

Всичко това я доведе до заключението, че Танцуващия с вълци е честен човек. Всеки си има определени качества, които цени най-много у другите; за Вдигналата юмрук това бе честността. Тя не престана да мисли за Танцуващия с вълци и когато следобедът преваляше, мислите и приеха по-ясни очертания. Представи си го как се връща по залез. Представи си ги двамата заедно в беседката на другия ден.

Представи си и още нещо там край реката, където беше коленичила на брега и пълнеше стомна вода. Бяха заедно в беседката. Той разказваше за себе си, а тя го слушаше. Но бяха само двамата. Ритащата птица го нямаше.

6.

Още на другия ден мечтата и се сбъдна.

Тъкмо тримата се бяха настанили и започваха разговора, когато донесоха вестта, че група млади воини са заявили намерението си да предприемат поход срещу песните. Тъй като такова нещо не беше обсъждано предварително и въпросните младежи бяха неопитни, Десетте мечки бързо бе свикал съвет.

Повикаха Ритащата птица и изведнъж те се озоваха сами.

Тишината в беседката надвисна толкова тежко, че и двамата се изнервиха. И двамата искаха да говорят, но се чудеха какво и как да го кажат и това ги възпираше. Стояха безмълвни. Вдигналата юмрук реши как да започне, но закъсня. Той вече се обръщаше към нея стеснително, но твърдо с молбата:

— Искам да ми разкажеш нещо за себе си.

Извърна се, за да помисли. Все още и беше трудно да говори на английски. Костваше и голямо усилие, затова думите и бяха ясни, но накъсани.

— Ка… какво знаеш… искаш да знаеш? — заекна тя.

7.

Цялата сутрин тя му разправя за себе си, приковала вниманието на жадния да слуша Дънбар с разкази за времето, когато е била малка, за това как са я взели и за дългия и живот на индианка.

Щом се опиташе да завърши разказа си, той веднага и задаваше друг въпрос. Колкото и да искаше, не можеше сама да приключи разговора.

Попита я как е получила името си и тя му разказа как преди много години е дошла в селото. Спомените и за първите няколко месеца бяха неясни, но тя добре си спомняше деня, в който бе получила името си.

Не била осиновена официално от никого, нито пък била приета за член на племето. Само работела. Успешно изпълнявала възложените и задачи, вече не и давали само черна работа и научавала все повече и повече за това как се живее в откритата прерия. Но колкото повече работела, толкова по-непримирима била към робското си положение. А някои от жените безмилостно я тормозели.

Една сутрин пред колибата замахнала към най-злата от тях. Тъй като била млада и неопитна, тя изобщо не се надявала да я надвие. Но ударът и бил силен и добре премерен. Уцелила жената точно по брадата и тя се изтъркаляла долу в несвяст. За всеки случай обаче ритнала мъчителката си и се обърнала със стиснати юмруци към другите жени — едно крехко бяло момиченце, готово да посрещне всяка от тях.

Никой не излязъл насреща и. Само гледали. След няколко минути всички отново подхванали това, което вършели и оставили лошата жена да лежи там, където паднала.

Повече никой не закачал малкото бяло момиченце. Семейството, което се грижело за нея, проявило открито милостта си и пътят на приобщаването и към племето се разкрил пред нея. Оттогава носела името Вдигналата юмрук.

Докато разказваше случката, някаква особена топлота изпълни беседката. Лейтенант Дънбар пожела да узнае къде точно е ударила жената и без да се колебае, Вдигналата юмрук го удари лекичко по брадата. Той се втренчи в нея. Бавно обърна очи, притвори клепачи и падна на една страна. Това беше хубава шега и тя я продължи, като заклати леко ръката му, за да го свести.

От това между тях се породи още по-голяма непринуденост, но колкото и да беше приятна, тя малко разтревожи Вдигналата юмрук. Не и се искаше да и задава лични въпроси относно положението и като жена. Усещаше как тези въпроси неминуемо приближават и изведнъж стана разсеяна. Изнерви се и вече по-трудно разговаряше.

Дънбар усети, че се отдръпна. От това той също се изнерви и не знаеше какво да каже. Преди да се усетят между тях пак се настани мълчанието.

И все пак Дънбар изрече въпроса. Не знаеше защо, но чувстваше, че трябва да попита. Ако сега пропуснеше момента, можеше изобщо да не се отдаде друг случай. Затова го направи. Колкото може по-непринудено, той протегна единия си крак и се прозя.

— Омъжена ли си?

Вдигналата юмрук наведе глава и втренчи очи в скута си. Поклати леко глава и отговори притеснено на въпроса му:

— Не.

Дънбар тъкмо щеше да попита защо, когато забеляза, че бавно свежда глава към шепите си. Постоя миг така и се чудеше какво е станало. Беше абсолютно неподвижна.

Канеше се да каже нещо, когато тя внезапно скочи и избяга.

Изчезна още преди да успее да я повика. Седеше като вцепенен в беседката, смазан и се проклинаше, задето я е попитал и все пак се надяваше, че каквото и да е сбъркал, нещата ще се оправят. Не можеше да предприеме нищо. Не можеше да помоли Ритащата птица за съвет. Дори не можеше да говори с него.

Цели десет минути стоя мрачен в беседката. После се отправи към стадото коне. Трябваше да излезе да поязди.

Вдигналата юмрук също излезе да поязди. Тя прекоси реката и сви по една пътечка в шубрака, като се опитваше да подреди мислите си. Без особен успех.

Чувствата и към Танцуващия с вълци бяха в пълен безпорядък. Доскоро не понасяше дори и мисълта, че съществува. От няколко дни мислеше единствено за него. А имаше и още толкова много противоречия.

Сепна се при мисълта, че изобщо не се е сетила за убития си съпруг. Съвсем доскоро той бе център на живота и, а сега го бе забравила. Връхлетя я чувство за вина.

Обърна кончето си и тръгна към селото, като се опитваше да измести Танцуващия с вълци от мислите си чрез дълга поредица молитви за мъртвия си съпруг.

Все още колибите не се виждаха, когато конят и вдигна глава и изпръхтя така, както правят конете, когато са изплашени. Нещо голямо мачкаше храсталака зад нея и тя прецени, че този звук не може да го издава друго животно освен мечка. Затова пришпори кончето към къщи.

Тъкмо прекосяваше реката, когато и мина през ум една случайна мисъл.

Чудя се дали Танцуващия с вълци изобщо някога е виждал мечка, питаше се тя. Тогава Вдигналата юмрук се спря. Не, не можеше да допуска повече така непрестанно да мисли за него. Беше непоносимо.

Когато стигна до отсрещния бряг, жената, която беше двама души, бе решила, че оттук нататък ролята и на преводач ще си е обикновена работа. Нищо повече нямаше да допусне, дори и в мислите си.

Щеше да сложи край на това.