Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dances with Wolves, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

© ИК „Ролиспрес“, София, 1992

История

  1. — Добавяне на анотация

Глава XXVIII

1.

Два дни след сватбата се свика съвет. Падналите напоследък обилни дъждове, доста позакъснели този сезон, освежиха вехнещата трева. Взе се решение да отложат пътуването към зимния лагер заради конете. Ако останеха още известно време, те щяха за понаедреят още малко, което щеше да бъде решаващо за оцеляването им през зимата. Племето щеше да остане още две седмици в летния си лагер.

Едва ли някой беше по-доволен от това решение от Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук. Те се рееха безгрижно тези първи дни след сватбата си и никак не им се искаше да нарушават това спокойствие. Стигаше им задължението да стават от леглото. А да стягат багаж, да вървят хиляди мили с цялата дълга, шумна колона, за момента бе немислимо за тях.

Бяха решили да имат дете и когато минаваха оттам, хората рядко виждаха открит входа на колибата.

Когато все пак Танцуващия с вълци се покажеше, непременно ставаше обект на закачките на своите приятели. Вятър в косите беше особено безмилостен. Ако се отбиеше, да попушат лула, непременно започваше да се интересува от мъжкото му здраве или пък се правеше на потресен, че го вижда станал от леглото. Вятър в косите дори се опита да му прикачи прякора Единствена пчеличка с намек за безкрайното опрашване на едно-единствено цвете, но младият съпруг има късмет прякорът да не му остане. Танцуващия с вълци не се обиждаше на закачките.

Вече имаше жената, която искаше и това го караше да се чувства неуязвим. Нищо не можеше да го нарани.

Това, което правеше извън колибата, също му доставяше огромно удоволствие. Всеки ден ходеше на лов, почти винаги в компанията на Вятър в косите и Каменния бик. Тримата бяха станали неразделни приятели и рядко човек можеше да ги срещне поотделно.

Разговорите с Ритащата птица продължиха. Сега вече течаха гладко и темите бяха безброй. Амбицията на Танцуващия с вълци да научи колкото се може повече далеч надхвърляше желанието на Ритащата птица и шаманът му разказваше надълго и нашироко за всичко от племенната история до билколечението. Беше изключително окуражен от големия интерес, който неговият ученик проявяваше, и с радост го задоволяваше.

Религията на команчите беше проста, основаваше се на естествения животински и материален свят, който ги заобикаляше. Само че самото и приложение беше трудно. Изобилстваше от ритуали и табута и дори само този въпрос им отваряше много работа.

Новият живот, който водеше Танцуващия с вълци, бе по-богат от всякога и това личеше в поведението му. Без да се лишава от чара си, без да прави драми, той губеше своята наивност. Ставаше все по-мъжествен. Постепенно, запазвайки пламъка си, той се нагаждаше към ролята си на частичка от голямата машина, без изобщо да губи ярката си индивидуалност.

Ритащата птица, който винаги разглеждаше нещата до самата им същност, бе изключително горд със своя възпитаник. Една вечер, след късна вечерна разходка, той сложи ръка на рамото на Танцуващия е вълци и каза:

— В живота има много пътища, но малцина са онези, които могат да тръгнат по най-значимия… дори и команчите. Това е пътят на истинския човек. Мисля, че ти си поел по този път. Радвам се като виждам това. Сърцето ми ликува.

Танцуващия с вълци запомни точно тези думи и ги съхрани в паметта си. Но не каза никому, дори и на Вдигналата юмрук. Направи ги част от собствената си магия.

2.

След няколко дни щяха да поемат по дългия път. Една сутрин Ритащата птица се отби и каза, че се е запътил към едно специално място. За да отиде и да се върне щял да му е необходим целият ден и вероятно част от нощта. Но щял да се радва, ако Танцуващия с вълци иска да отидат заедно.

Препуснаха към вътрешността на прерията и няколко часа се придвижваха на югоизток. Необятното пространство, в което бяха навлезли, ги потискаше и нито на единия, нито на другия му се говореше. Към пладне тръгнаха право на юг и след час конете вече бяха на билото на един склон, който се спускаше рязко миля надолу до една река.

Цветът и извивките на водата се долавяха далеч на изток и на запад. Но точно пред тях реката беше изчезнала. Беше скрита от гигантска гора.

Танцуващия с вълци премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да разсее мираж. От такова разстояние му беше трудно да определи точно височината, но разбра, че дърветата са изключително високи. Навярно някои достигаха двайсет-трийсет метра.

Гората покриваше рекичката почти около миля и нейната импозантност контрастираше на равната, гола земя, която я заобикаляше. Приличаше на фантастичното творение на някой загадъчен дух.

— Това място истинско ли е? — попита той шеговито.

Ритащата птица се усмихна.

— Вероятно не. За нас то е свещено… дори и за някои от враговете ни. Говори се, че оттук се възраждат дивите животни. Дърветата крият всяко животинче, което Великият дух е сътворил. Смята се, че те са се появили тук, когато е започнал животът и непрекъснато се връщат към родното си място. Отдавна не съм идвал тук. Ще напоим конете и ще огледаме.

Колкото повече приближаваха, толкова по-големи ставаха сенките на дърветата и когато хлътнаха в гората, Танцуващия с вълци се почувства нищожен. Мина му през ум за райските градини. Но щом навлязоха сред дърветата, и двамата усетиха, че нещо не е наред. Не се чуваше нито звук.

— Тихо е — отбеляза Танцуващия с вълци.

Ритащата птица не му отговори. Вслушваше се и се вглеждаше съсредоточено като котка.

Когато навлязоха по-дълбоко в гората, тишината започна да ги подтиска и Танцуващия с вълци потръпна при мисълта, че едно-единствено нещо може да предизвика този беззвучен вакуум. Подушваше го във въздуха. Усещаше вкуса му на върха на езика си.

Във въздуха витаеше смъртта.

Ритащата птица дръпна рязко юздите. Пътеката се беше разширила и когато Танцуващия с вълци надзърна над рамото на своя учител, бе удивен от красотата, която се разкри пред очите му.

Пред тях имаше открита поляна. Дърветата бяха на разстояние едно от друго и между тях имаше достатъчно място, за да се поберат всички колиби, хора и коне от селото на Десетте мечки. Слънчевата светлина огряваше горския килим на големи петна.

Привиждаше му се една фантастична утопия, населена от благочестиви хора, които живеят спокойно и в хармония с всички други живи същества.

Нищо построено от човешка ръка не можеше да се сравнява с величието и красотата на тази катедрала на открито.

Човешката ръка, обаче, можеше да я разруши. Доказателството вече беше налице. Мястото беше безмилостно осквернено.

Всевъзможни дървета лежаха така, както са били отсечени, едно връз друго, като разпилени клечки за зъби. Клоните на повечето от тях не бяха отрязани и той не можеше да си представи защо са били отсечени.

Тръгнаха с конете напред и в този миг Танцуващия с вълци долови леко жужене.

Отначало помисли, че се роят пчели или оси и внимателно започна да разглежда клоните над себе си, за да открие кошера им.

Когато влязоха навътре в катедралата, той осъзна, че звукът не идва отгоре. Идваше изотдолу. Звукът от пиршеството на безброй мухи.

Накъдето и да погледнеше, по земята бяха разхвърляни цели или осакатени трупове. Имаше малки животни — язовци, скунксове, катерички. В по-голямата си част бяха цели. Някои без опашки. Лежаха и гниеха там, където бяха убити, явно не за друго, а просто, защото някой се е целил в тях.

Основен обект на това изтребване са били сърните, които лежаха проснати навсякъде. Само някои от труповете бяха цели, само с изрязано филе. Повечето бяха осакатени.

Празни, мъртви очи се взираха в него от изящните глави, прерязани нескопосано на врата. Някои просто бяха оставени на земята. Други бяха натрупани по пет-шест на купчинка. На едно място главите бяха наредени с допрени носове, все едно че си говорят. Предполагаше се, че това е смешно.

Краката им бяха още по-гротескни. Те също бяха отделени от телата, които някога са носили. Не бяха започнали да се разлагат и затова изглеждаха съвсем добре, все едно, че още могат да тичат.

Но беше толкова тъжно: малките, разцепени копита и грациозните, мъхести крака… водещи в нищото. Крайниците бяха отрупани на малки снопчета, като подпалки за огън и ако ги беше преброил, сигурно щяха да са над сто.

И двамата бяха уморени от дългата езда, но нито единият, нито другият понечиха да слязат от конете. Продължаваха да яздят. В една падинка в огромната просека откриха четири разкривени бараки една до друга, четири грозни рани върху лицето на гората.

След като бяха изсекли толкова много дървета, меракът им да строят се беше изпарил. Но дори и да бяха опитали, резултатът вероятно щеше да е същият. Бараките, които бяха успели да скалъпят, бяха мизерни дори и по замисъл.

Както и да го погледне човек, там не можеше да се живее.

Край ужасните бараки бяха пръснати безброй бутилки от уиски, захвърлени както им падне. Имаше и множество други безполезни неща — счупена чаша, негоден ремък, разбит приклад на пушка — и те захвърлени по същия начин.

Между две бараки откриха две диви пуйки, вързани за краката, но иначе абсолютно недокоснати.

Зад постройките откриха голяма яма, препълнена с разложените трупове на избитите сърни. Кожата им бе одрана, краката и главите — отсечени.

Мухите бръмчаха толкова силно, че Танцуващия с вълци трябваше да вика, за да се чуе.

— Ще ги чакаме ли?

На Ритащата птица не му се искаше да крещи. Насочи кончето си към Танцуващия с вълци.

— Отишли са си преди седмица, може и повече. Ще напоим конете и се прибираме.

3.

Вече цял час вървяха обратно към селото и никой не обелваше и дума. Ритащата птица се взираше тъжно напред, а Танцуващия с вълци бе забил поглед в земята, понесъл срама заради бялата раса, към която и той самият принадлежеше. Все повече го завладяваха спомените за съня му в древния каньон.

Никому не бе казал за него, но сега чувстваше, че трябва да го направи. Сега вече не приличаше чак толкова много на сън. Може и да е било видение.

Когато спряха, за да си отпочинат конете, той разказа на Ритащата птица какво е сънувал, без да спестява нито една подробност, тъй като и без това сънят се бе съхранил съвсем образно в паметта му. Шаманът изслуша дългия му разказ, без да го прекъсва.

Когато свърши, той заби печално поглед надолу и запита:

— Всички ли умряхме?

— Всички, които бяха там — отвърна Танцуващия с вълци. — Макар че не видях всички. Теб, например, не видях.

— Трябва да го разкажеш на Десетте мечки.

Скочиха отново на конете и препуснаха бързо през прерията. В селището пристигнаха малко след залез слънце.

4.

Двамата доложиха за оскверняването на свещената гора, дело единствено на голяма група бели ловци.

Мъртвите животни в гората несъмнено бяха само между другото. Ловците навярно са преследвали бизони и сигурно са щели да убият далеч повече.

Десетте мечки кимна няколко пъти след края на разказа им. Но не запита нищо.

След това Танцуващия с вълци разказа зловещия си сън още веднъж. Старецът пак не каза нищо, изражението му бе непроницаемо, както винаги.

Танцуващия с вълци свърши, но той не проговори. Вместо това взе лулата си и каза:

— Хайде да попушим и да помислим.

Танцуващия с вълци имаше чувството, че Десетте мечки премисля всичко отново, но както си подаваха лулата, изведнъж се притесни, сякаш му се искаше да излее душата си. Най-накрая проговори.

— Искам да кажа още нещо.

Старецът кимна.

— Когато в началото започнахме да говорим с Ритащата птица — започна Танцуващия с вълци, — той все ми задаваше един и същи въпрос, на който аз не можех да отговоря. Ритащата птица ме питаше „Още колко бели ще дойдат?“ и аз отговарях „Не знам“. Това е вярно. Не знам колко още ще дойдат. Но мога да кажа едно. Сигурен съм, че ще са много.

Белите са многобройни, далеч повече, отколкото някой от нас може да си представи. Ако решат да воюват с вас, ще го направят с хиляди брадати войници. Войниците ще имат големи оръдия, които ако стрелят по лагер като нашия, ще го разрушат напълно.

Това ме кара да се страхувам. Страхувам се дори от съня си, защото знам, че може да се сбъдне. Не мога да кажа какво да се направи. Но аз също съм бял и ги познавам. Сега ги познавам така, както преди изобщо не съм ги познавал. Страхувам се за всички команчи.

Докато говореше, Десетте мечки кимаше от време на време, но Танцуващия с вълци не можеше да разбере по какъв начин старецът приема всичко това. Вождът стана, направи няколко крачки из колибата и спря до леглото си. Пресегна се към въжените поставки над него, измъкна едно вързопче, голямо колкото пъпеш, и се върна край огъня. Отпусна се тежко, изпъшка.

— Мисля, че си прав — обърна се той към Танцуващия с вълци. — Трудно е човек да реши какво да прави. Аз съм стар, живял съм много зими и дори аз не знам какво трябва да се направи, стане ли въпрос за белите и техните брадати войници. Само че нека ти покажа нещо.

Възлестите му пръсти дръпнаха кожения ремък и след миг той се развърза. Смъкна торбата и оттам се показа парче ръждясал метал, голямо колкото човешка глава.

Ритащата птица никога не бе виждал това нещо и нямаше представа какво е.

Танцуващия с вълци също не го бе виждал. Но разбра какво е. Някаква подобна картинка беше видял в един учебник по военна история. Шлем на испански конквистадор.

— Тези хора дошли първи в земите ни. Дошли на коне… тогава ние не сме имали коне… и стреляли по нас с големи топове, каквито никога не сме били виждали. Търсели лъскави метали и ние сме се страхували от тях. Било е по времето на дядото на моя дядо. Само че сме ги прогонили. Старецът дръпна силно и продължително от лулата си няколко пъти. — После започнали да идват мексиканците. Водили сме война с тях, успешна война. Много се страхуват от нас и повече не смеят да дойдат.

По мое време започнаха да идват белите. Тексасците. Те бяха като всички останали, които търсеха нещо в страната ни. Взимат го без да ни питат. Дразнят се, като гледат как си стоим в собствената си страна и ако не правим това, което те искат, опитват се да ни убият. Избиват жените и децата все едно че са войници.

Когато бях млад, се сражавах Срещу тексасците. Избихме много от тях и отвлякохме от техните жени и деца. Едно от тези деца е жената на Танцуващия с вълци.

След време се заговори за мир. Срещахме се с тексасците и сключвахме споразумения с тях. Само че тези споразумения винаги се нарушаваха. Винаги щом белите искаха нещо друго от нас, думите, написани на хартия, вече не представляваха нищо. Винаги е било така.

Уморих се от това и преди много години доведох хората от нашето племе чак тук, далече от белите. Дълго време живяхме по тези места в мир.

Но това е последно. Нямаме повече къде да отидем. Сега щом се замисля, че в страната ни идват бели, трудно ми е да реша какво да направя.

Винаги съм бил миролюбив човек, щастлив, че живея в страната си. Никога не съм искал каквото и да било от белите. Абсолютно нищо. Но мисля, че си прав. Ще продължават да идват.

Щом се замисля за това, поглеждам към вързопа и като знам какво има вътре, затвърждава се убеждението ми, че ще се бием, за да запазим страната си и всичко в нея. Нашата страна е всичко, което имаме. Тя е всичко, което искаме. Ще се бием, за да я запазим.

Но не мисля, че ще трябва да се бием още тази зима и след всичко, което ми каза, смятам, че е дошло време да тръгваме.

Утре сутринта ще вдигнем селището и ще тръгнем към зимния лагер.