Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (16)

1.

Няколко часа след първото посещение на лейтенант Дънбар в индианското селище Ритащата птица и Десетте мечки проведоха сериозен разговор. Той беше кратък и делови.

Десетте мечки беше харесал Дънбар. Беше харесал погледа му, а Десетте мечки отдаваше голямо значение на онова, което съзира в очите. Бе одобрил и обноските му. Смирен и почтителен — качества, които Десетте мечки високо ценеше. Онова, с цигарата, беше забавно. Как може човек да пуши нещо толкова нищожно? Та това противоречи на всякаква логика. Но не се настрои против Дънбар и се съгласи с Ритащата птица, че си струва да опознаят белия човек като източник на информация.

Старият вожд безмълвно одобри идеята на Ритащата птица езиковата бариера да бъде премахната. Но имаше условия. Ритащата птица трябваше да предприеме ходовете си неофициално. Само той и единствено той щеше да отговаря за Лий Тен Нант.

Тук-таме вече се чуваха приказки, че белият човек е виновен по някакъв начин за недостига на дивеч. Никой не може да каже как хората ще реагират, ако белият войник започне да ги навестява често. Възможно е да се настроят против него, някой да се опита да го убие.

Ритащата птица прие условията и увери Десетте мечки, че ще направи всичко, което зависи от него, за да изпълни плана без много шум.

Щом уточниха този въпрос, те се заеха с нещо много по-важно. Бизоните закъсняваха.

Вече дни наред съгледвачи кръстосваха надлъж и нашир, но засега бяха видели един-единствен бизон. Беше някакъв стар, самотен бизон, откъснат от стадото от глутница вълци. Едва ли си струваше да взимат трупа му.

Колкото повече намаляваха запасите, толкова повече племето униваше, а не след дълго и недостигът на храна щеше да стане критичен. Живееха от еленово месо, местен улов, но и този източник бързо се изчерпваше. Ако бизоните не дойдеха скоро, обещанието за изобилно лято щеше да бъде разбито от плача на децата.

Двамата мъже решиха, че освен изпращането на още съгледвачи, има спешна нужда от танц. Това щеше да стане следващата седмица. Ритащата птица щеше да се заеме с подготовката.

2.

Каква странна седмица! За Ритащата птица времето съвсем се обърка. Когато имаше нужда от него, часовете сякаш летяха. А когато му се искаше времето да минава по-бързо, то едва се точеше, минута по минута. Опитите му да балансира всичко граничеха с истинска борба.

Имаше безброй дребни неща, които да се вземат предвид при подготовката на танца. Щеше да е молитва, много сакрално, и цялото племе щеше да вземе участие. През целия ден се планираха и възлагаха задачи на хората, които да поемат съответната отговорност по събитие от такава важност.

Освен това си оставаха задълженията към двете му съпруги, четирите му деца и наставничеството над новоосиновената му дъщеря. Ежедневните проблеми и ненадейно възникналите въпроси също не отпадаха — да навести някой болен, да се отбие при него някой за съвет. Ритащата птица беше най-заетият от всички.

А имаше и нещо друго, което непрекъснато му пречеше да се съсредоточи. Като тъпа, постоянна болка, неизменно го тормозеше мисълта за Дънбар. Загадъчен за момента, Лий Тен Нант беше бъдещето и Ритащата птица чуваше неговия зов. На настоящето и на бъдещето шаманът беше отделил едно и също място в своя ден. Толкова беше претоварен.

Присъствието на Вдигналата юмрук не облекчаваше положението. Тя бе ключова фигура в плана му и Ритащата птица не можеше да я погледне и да не се сети за Лий Тен Нант, което на свой ред отпращаше мислите му в друга посока. И все пак трябваше да я държи под око. Бе изключително важно да подхване въпроса точно на място и точно навреме.

Тя оздравяваше бързо и вече се движеше без проблеми; дори беше възприела ритъма на живот в неговата колиба. Беше станала любимка на децата и работеше толкова, колкото и всеки друг в селото. Когато останеше сама, бе затворена, но това беше разбираемо. Всъщност винаги си е била такава.

Понякога, след като я е наблюдавал известно време, Ритащата птица въздишаше тежко. Винаги си задаваше множество въпроси, основния, от които беше дали наистина Вдигналата юмрук е станала част от племето или не. Но отговор нямаше, а и той едва ли би му помогнал. Само две неща имаха значение. Тя беше тук, а той имаше нужда от нея.

До деня на ритуалния танц все още не беше намерил сгоден случай да говори с нея така, както му се искаше. Тази сутрин се събуди с мисълта, че трябва да приведе плана си в действие, ако изобщо иска да го реализира.

Изпрати трима от младите до Форт Седжуик. Беше твърде зает, за да отиде. Докато ги няма щеше да намери начин да поговори с Вдигналата юмрук.

Цялото му семейство тръгна към реката; само Вдигналата юмрук остана, за да одере една току-що убита сърна. Това му спести някои неприятности.

Наблюдаваше я отвътре. Тя изобщо не вдигна поглед, докато ножът играеше в ръцете и и смъкваше кожата с лекотата, с която нежната плът се отделя от костта. Той изчака докато тя спря за малко да погледа как група деца играят на гоненица пред една колиба от другата страна на пътеката.

— Ела — повика я той спокойно от вратата.

Тя вдигна към него големите си очи, но не каза нищо.

— Бих искал да поговорим — допълни той и се скри в мрака на колибата.

Тя влезе след него.

3.

Атмосферата вътре беше напрегната. Ритащата птица щеше да и каже неща, които май нямаше да и е приятно да чуе и това го караше да се чувства неудобно.

Когато се изправи пред него, Вдигналата юмрук бе обзета от предчувствие, както нерядко става с всеки преди да го попитат нещо. Нищо не беше сбъркала, но живееше ден за ден. Не знаеше какво ще и се случи оттук нататък, а откакто мъжът и загина, все още не се чувстваше достатъчно силна да приема предизвикателства. Беше намерила утеха при човека, пред когото стоеше. Уважаваха го всички, а и той я бе приел като своя. Ако изобщо вярваше на някого, то това бе Ритащата птица. Струваше и се нервен.

— Седни — покани я той и двамата се отпуснаха на пода. — Как е раната ти?

— Заздравява — отвърна тя, като се стараеше да избегне погледа му.

— Болката премина ли?

— Да.

— Вече укрепна.

— Чувствам се по-силна. Работата ми спори.

Точно до краката и подът се беше разровил и тя си играеше да събира пръстта на малка купчинка, докато Ритащата птица се опитваше да намери нужните думи. Не искаше да прибързва, но и не искаше да го прекъсват, а всеки момент можеше да влезе някой. Изведнъж тя го погледна и той бе поразен от мъката в очите и.

— Не си щастлива тук, нали?

— Напротив — поклати глава тя, — радвам се, че съм тук. Отново вяло зарови пръсти в рохкавата земя. — Мъчно ми е за мъжа ми.

Ритащата птица се замисли за момент и тя пак се заигра с пръстта.

— Него вече го няма — каза шаманът. — Но теб те има. Времето се движи, а заедно с него се движиш и ти, дори и когато си нещастна. Тепърва предстоят разни събития.

— Да — отвърна тя и сви устни, — но не ме интересува много-много какво ще се случи.

От мястото, на което бе седнал, Ритащата птица видя как пред входа преминават някакви сенки, но те не се спряха.

— Белите идват — каза неочаквано той. — Всяка година все повече и повече ще прииждат по земите ни.

Тръпки полазиха Вдигналата юмрук, отначало по гърба, после по раменете. Тя втренчи поглед и несъзнателно стисна юмруци.

— Няма да отида при тях — отвърна тя.

Ритащата птица се усмихна.

— Не, няма. Няма сред нас боец, който да не се бие за теб.

Като чу тези окуражителни думи, жената с тъмнокестенявата коса се приведе напред заинтригувана.

— Но те ще дойдат — продължи той. — Те са странна раса, що се отнася до навиците и вярванията им. Човек трудно може да прецени какво да направи. Казват, че са много, а това ме безпокои. Ако се изсипят като порой, ще трябва да ги спрем. Тогава ще загубим много от добрите си воини като твоя съпруг. Ще има още много вдовици с посърнали лица.

Колкото повече Ритащата птица се доближаваше да целта, толкова повече Вдигналата юмрук се замисляше над думите му със сведена глава.

— Този бял човек, който те донесе в къщи. Видях го. Отидох в колибата му малко по-надолу по реката, пих от кафето му и разговаряхме. Той е някак по своему странен. Но го наблюдавах и мисля, че има добро сърце… Тя вдигна глава и бегло погледна Ритащата птица. — Този бял човек е войник. Може да е някой с влияние сред белите… Спря.

Едно врабче се беше вмъкнало през вдигнатата кожа на вратата и сега пърхаше из колибата. Малкото птиче знаеше, че е влязло в капан и сега бясно удряше крила в кожените стени. Ритащата птица наблюдаваше как врабчето се изкачва все по-близо до димния отвор и най-накрая излетя на свобода.

После погледна към Вдигналата юмрук. Не бе обърнала внимание на случката, само гледаше втренчено скръстените в скута си ръце. Шаманът се замисли преди да подхване нишката на своя монолог. Само че преди да започне, той отново чу пърхането на малки крилца. Погледна нагоре и видя врабчето да кръжи в димната дупка. Проследи полета му надолу — пикира грациозно и се приземи леко върху кестенявата глава. Тя не се помръдна и птичката започна да чисти перата си така естествено, сякаш се намира в клоните на високо дърво. Тя махна вяло с ръка над главата си, а врабчето, подобно на деца, които скачат на въже, подхвръкна нагоре докато се махне ръката изпод краката му и после пак кацна. Вдигналата юмрук седеше без да го забелязва и накрая малкият гост размаха крилца, изду гърди и изхвърча като куршум право през вратата. Изчезна за миг.

Ако имаше време, Ритащата птица щеше да направи някои заключения за важността и значението на врабчето и за ролята на Вдигналата юмрук в неговото изпълнение. Ала сега нямаше как да се поразходи и да ги обмисли. Той обаче сякаш се почувства окуражен от видяното. Преди да заговори отново, тя вече вдигаше глава.

— Какво искаш да направя?

— Искам да чуя думите на белия войник, но ушите ми не ги разбират. Ето това беше.

Вдигналата юмрук пак наведе глава.

— Страх ме е от него.

— Сто бели войници, яхнали сто коне и със сто пушки… ето това е нещо, от което да се страхуваш. Но той е само един. А ние сме много и това е нашата земя.

Знаеше, че е прав, но от това не се чувстваше по-сигурна. Размърда се притеснено.

— Не си спомням езика на белите — промълви тя неохотно. — Аз съм от племето на команчите.

Ритащата птица кимна.

— Да, така е. Не те карам да станеш нещо друго. Моля те да загърбиш страха си и да поставиш на първо място народа си. Срещни се с белия човек. Опитай с негова помощ да си припомниш езика на белите и ако успееш, тримата ще поговорим, а от това ще има полза целият ни народ. Отдавна го обмислям. Той замълча и цялата колиба застина безмълвна.

Тя се огледа, спря поглед на това — онова, сякаш задълго се разделяше с тях. Нямаше да ходи никъде, но в съзнанието и това беше още една крачка към прощаването и с начина на живот, който и беше толкова скъп.

— Кога ще се срещна с него? — запита тя.

Отново всичко замря. Ритащата птица се изправи.

— Иди на някое тихо местенце — заръча и той, — извън селото. Постой малко и се опитай да си припомниш думите на стария си език.

Докато Ритащата птица я изпровождаше към вратата, тя бе провесила брадичка на гърдите си.

— Загърби страха и всичко ще бъде наред — каза той, когато тя излизаше от колибата.

Не беше сигурен, че е чула този последен съвет. Не се обърна и бавно се отдалечи.

4.

Вдигналата юмрук направи, каквото я бяха помолили.

Подпряла една празна стомна на хълбок, тя си проправяше път по пътеката към реката. Наближаваше обяд и многобройната сутрешна тълпа от хора, които вадят вода, коне, перачки и сияещи дечица беше понамаляла. Вървеше бавно и се оглеждаше от двете страни на пътя за тиха пътечка, която да я изведе на някое усамотено място. Сърцето и заби по-учестено, когато зърна една обрасла пътека, която се отделяше от главния път и се извиваше през шубраците на стотина метра от реката.

Наоколо беше пусто и тя се ослуша дали някой не идва. Не чу нищо, скри тежката кана под една дива череша и потъна в прикритието на старата пътека тъкмо когато откъм брега долетяха гласове.

Бързо се провираше през надвисналите шубраци и си отдъхна, когато само след няколко метра пътеката вече се губеше напълно в тревата.

Утрото бе прекрасно. От лекия ветрец върбите се полюшваха като танцьорки, небето над тях бе искрящо синьо и единствено се долавяха звуците на някой гущер или заек, подплашени от стъпките и. В този ден всичко ликуваше, но в сърцето на Вдигналата юмрук нямаше радост. Цялото се бе втвърдило от горчилка. Когато забави крачка, бялото момиче от племето на команчите се поддаде на омразата.

Една част от нея бе насочена към белия войник. Мразеше го затова, че е дошъл в земите им, затова, че е войник, затова, че се е родил. Мразеше и Ритащата птица, задето я накара да направи това, защото знаеше, че не може да му откаже. Мразеше и Великия дух, задето е толкова жесток. Великият дух беше разбил сърцето и. Но не беше достатъчно да разбиеш нечие сърце.

„Защо още ме мъчиш? — отправи тя въпроса си. Аз вече съм мъртва.“

Постепенно взе да отрезвява. Но горчилката не намаля, а още повече се смръзна в нещо студено и чупливо като лед. Припомни си своя език като бяла.

Мина и през ум, че и е омръзнало да бъде жертва и това я вбеси.

„Искате езика ми на бяла? — помисли тя на индиански. — Единствено за това съм ви потребна. Добре тогава, ще си го спомня. Дори ако заради това стана никоя. И ако заради това стана никоя, аз ще бъда най-великата сред всички никои. Аз ще бъда никоя, която ще се помни.“

Мокасините и леко докосваха тревясалата пътечка. Тя започна да се връща назад в спомените си, като се опитваше да намери отправна точка, момента, от който да започне да се сеща за думите.

Но всичко се беше заличило. Независимо, колко се съсредоточаваше, нищо не можеше да се сети и за няколко минути изпита ужасното безсилие всички думи да са на върха на езика и. Но вместо да се вдигне, леката мъглявина на нейното минало се спусна като гъста мъгла.

Когато стигна до една малка просека, която излизаше на реката на около миля над селото, тя вече беше изморена. Мястото беше изключително красиво — тревиста тераса, скътана в сянката на лъскава топола и естествено защитена от три страни. Реката беше широка и плитка, изпъстрена с островчета, покрити с тръстика. По-рано щеше да и достави огромно удоволствие да намери такова кътче. Винаги е била почитателка на красивото.

Днес обаче почти не го забеляза. Водена единствено от желанието да си почине, тя се отпусна тежко до дървото и се облегна на ствола му. Кръстоса крака по индиански, за да може свежият въздух от реката да разхлади краката и. Накрая притвори очи и взе твърдото решение да се отдаде на спомени.

Само че пак не можа нищо да се сети. Стисна зъби. Вдигна ръце и притисна длани към уморените си очи. Както ги разтъркваше, видението се появи. Изненада я като ярка, цветна светкавица.

5.

Миналото лято, когато откриха бели войници в околността, я бяха споходили видения. Една сутрин, както си лежеше в леглото, на стената се появи куклата и. Докато танцуваше и се мярна майка и. Но и двата образа бяха замъглени.

Тези, които и се явиха сега, бяха живи, движеха се, все едно, че сънува. През цялото време звучеше речта на бели хора. И тя всичко разбираше.

Първата сцена я порази с яснотата си. Това бе скъсаният подгъв на една памучна синя рокля на карета. Една ръка си играеше с края. Както наблюдаваше през затворените си очи, образът се уголеми. Тази ръка принадлежеше на едно дванайсет-тринайсетгодишно момиченце. То стоеше насред бедно обзаведена неугледна стая с неравен пръстен под. Малко грубо сковано легло, цветя, закачени до единствения прозорец и скрин, над който висеше едно доста нащърбено огледало. Лицето на момичето не се виждаше, тъй като бе наведено към ръката, с която придържаше подгъва и разглеждаше скъсаното.

Роклята бе вдигната високо, за да вижда по-добре и отдолу се показваха къси кльощави крака. Неочаквано отнякъде се провикна жена:

— Кристин…

Момичето извърна глава и Вдигналата юмрук разпозна себе си като малка. Тогавашният и образ се заслуша и от тогавашната и уста излязоха думите:

— Идвам, мамо.

Вдигналата юмрук отвори очи. Това, което видя, я изплаши, но като дете приседнало да слуша приказка, тя искаше да продължи.

Отново притвори очи и през жълтеещите листа на един дъб се разкри нова гледка. Пръстена къща с издължена предна част, скрита в сянката на две тополи, подпряна на брега на една клисура. Пред къщата имаше грубо скована дъсчена маса. Край нея седяха четирима възрастни — двама мъже и две жени. Те разговаряха и Вдигналата юмрук разбираше всяка тяхна дума.

Малко по-нататък три деца играеха на сляпа баба и жените от време на време поглеждаха към тях, защото едната разправяше, че нейното скоро е било болно от треска.

Мъжете пушеха лули. По масата бяха разхвърляни остатъците от късния неделен обяд — купа варени картофи, няколко чинии зеленчуци, купчина огризани царевични кочани, фенер на пуйка и преполовена кана мляко. Мъжете обсъждаха вероятността да завали.

Разпозна единия от тях. Беше висок и жилав. Бузите му бяха хлътнали, а скулите изпъкнали. Косата му беше отметната назад. Брадата му беше прорасла — къса и рядка. Това бе баща и. Сред покаралата по покрива трева тя различи силуетите на двама души. Отначало не ги позна, но изведнъж се приближи и можа да ги види по-ясно.

Беше тя с едно момче, горе-долу на нейната възраст. Казваше се Уили. Беше недодялан, кльощав и бледен. Лежаха по гръб един до друг, държаха се за ръце и гледаха как върволица облаци се разстила по грамадното небе. Говореха си за деня, в който ще се оженят.

— Бих искала да няма никой — каза замечтано Кристин. — Бих искала да дойдеш под прозореца някоя нощ и да ме отвлечеш. И стисна ръката му, но Уили не отвърна на жеста и. Той съсредоточено гледаше облаците.

— Не съм съвсем убеден в това.

— В какво не си убеден?

— Може да си навлечем неприятности.

— От кого? — запита тя нетърпеливо.

— От родителите.

Кристин извърна лице към неговото и се засмя на загрижеността, която съзря.

— Но нали ще се оженим? Сами ще си поемем отговорността, никой няма да ни се бърка.

— Може — съгласи се той, но веждите му все още бяха свъсени. Не каза нищо повече и двамата с Кристин продължиха да се взират в небето. — Май хич не ме е грижа каква врява ще се вдигне… щом ще се оженим.

— И мен — отвърна тя.

Без да се прегръщат, лицата им започнаха да се приближават, а устните им да се закръглят за целувка. В последния момент Кристин промени намерението си.

— Не можем — прошепна тя.

Тъга помрачи погледа му.

— Ще ни видят — пошушна тя отново. — Хайде да се плъзнем долу.

Уили усмихнато я наблюдаваше как се спуска по задната част на покрива. Преди да я последва, той хвърли поглед през рамо към хората в двора.

Откъм прерията идваха индианци. Бяха повече от десет, всичките на коне. Косите им бяха щръкнали, а лицата им боядисани в черно.

— Кристин — извика я тихо той и я дръпна. Проснаха се по корем един до друг и заеха възможно най-добра позиция. Проточиха шии и Уили измъкна малката си ловна пушка.

Вероятно жените и децата бяха влезли вътре, защото баща и и неговият приятел бяха сами в двора. Трима индианци приближиха. Другите чакаха на почетно разстояние.

Бащата на Кристин започна да разговаря с единия от тримата със знаци. Тя веднага разбра, че разговорът не върви на добре. Индианецът продължаваше да напредва към къщата и да показва, че иска да пие. Бащата на Кристин продължаваше да поклаща отрицателно глава.

И преди бяха идвали индианци и баща и винаги им беше давал, каквото има. А тези пеони искаха нещо, което няма… или пък нещо, което не иска да им даде. Уили прошепна в ухото и:

— Изглеждат обидени… Май искат уиски.

Сигурно, помисли тя. Баща и изобщо не обичаше алкохол и докато го наблюдаваше, тя видя, че започва да губи търпение. А търпението беше едно от основните му качества. Махна им да си тръгват, но те не помръднаха. После вдигна ръце нагоре и конете тръснаха глави. Индианците пак не помръднаха, а тримата вече бяха смръщили вежди.

Бащата на Кристин каза нещо на приятеля си, който стоеше до него и те им обърнаха гръб и тръгнаха към къщата.

Нямаше никакво време да ги предупредят. Голямата пеонска томахавка се изви още преди бащата на Кристин напълно да се е извърнал. Цялото и острие се заби дълбоко в плешката му. Той изрева сякаш някой му бе изкарал въздуха и залитна настрана из двора. Не бе успял да направи и няколко крачки, когато огромният пеон скочи на гърба му и започна бясно да го сече, за да го свали на земята.

Другият бял мъж се опита да избяга, но бръмнаха стрели и го повалиха преди да успее да измине и половината път до къщата.

Ужасни ревове заляха Кристин. Отчаяни викове идваха от вътрешността на къщата, а индианците, които стояха отзад, се бяха втурнали в галоп и яростно крещяха. Някой викаше в лицето и. Уили.

— Бягай, Кристин… бягай!

Уили я ритна отзад и тя се изтъркаля точно там, където свършваше покривът и започваше прерията. Погледна назад и видя кльощавото момче да стои на ръба на покрива и да се прицелва в нещо в двора. Уили стреля и за миг остана неподвижен, после обърна пушката, хвана я като тояга, скочи безшумно в празното и изчезна.

Тогава, обезумяла от страх, тя хукна, а слабичките и крака се удряха о клисурата зад къщата като бутала на машина.

Слънцето блестеше в очите и. На няколко пъти тя пада, като си ожулваше коленете. Но моментално скачаше, защото страхът от смъртта заличаваше болката. Ако в клисурата неочаквано изникнеше стена, тя щеше да се блъсне право в нея.

Знаеше, че дълго не може да тича с това темпо, а дори и да успееше, те бяха с коне, така че, когато клисурата започна да извива и бреговете и станаха по-полегати, започна да се оглежда за място, където да се скрие.

Бясното търсене остана безрезултатно, а в гърдите я прободе болка, когато насред левия склон зърна един тъмен отвор, полузакрит от гъста туфа трева.

Дишаше тежко и плачеше, докато се катереше по каменния насип. Хвърли се към отвора като мишка към дупката си. Главата и влезе, но раменете не можаха. Бе твърде малък. Отново стъпи на колене и го заудря от двете страни с юмруци. Земята беше мека. Започна да се рони. Кристин дълбаеше яростно и след няколко минути вече имаше достатъчно място да се сгуши вътре.

Беше много тясно. Сви се на кълбо и почти веднага усети, че и се повдига от усещането, че се е напъхала в буркан. С дясното око виждаше на няколкостотин метра надолу по клисурата. Никой не идваше. Откъм къщата се издигаше черен дим. Ръцете и докосваха врата и с едната успя да напипа малкото кръстче, което носеше откакто се помни. Стисна го и зачака.

6.

Когато слънцето започна да се спуска зад нея, надеждите и нараснаха. Страхуваше се, че някой може да я е видял как бяга, но с всеки изминал час изгледите да се е спасила се увеличаваха. Молеше се да дойде нощта. Тогава вече нямаше да могат да я намерят.

Около час след залез слънце тя затаи дъх — долу в клисурата минаваха коне. Нощта беше безлунна и тя не можеше нищо да различи. Стори и се, че чува детски плач. Тропотът на копита бавно замря и повече не се чу.

Устата и така беше пресъхнала, че едва преглъщаше, а пулсирането на ожулените и колене сякаш обземаше цялото и тяло. Какво не би дала да се протегне. Но не можеше да мръдне повече от един-два сантиметра. Не можеше да се обърне и лявата и страна, на която лежеше, беше изтръпнала.

Докато бавно се изнизваше най-дългата нощ в живота и, все повече я притесняваше неудобното положение и от това я втрисаше. Трябваше да отблъсква внезапните приливи на паника. Ако им се беше поддала, можеше да умре от шока, но всеки път Кристин намираше начин да прогони истерията. Ако нещо я беше спасило, то това бе, че почти не мислеше какво се е случило със семейството и с приятелите и. От време на време чуваше предсмъртния вик на баща си, когато томахавката на пеона се вряза в гърба му. Но щом го чуеше, тя успяваше да го спре и да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Винаги е била храбро малко момиче и сега това я спаси.

Към полунощ задряма, но само след няколко минути се събуди ужасена, че ще се задуши. Все едно, че беше в примка — колкото повече се дърпаше, толкова повече се заклещваше.

Жалните и викове ехтяха из клисурата.

Най-накрая, когато вече не можеше да вика, тя заплака, за да и олекне. Когато и сълзите пресъхнаха, тя се успокои, слаба като животно след изтощителна борба да излезе от капана.

Изостави надеждата да се измъкне от дупката и се съсредоточи върху редица дребни неща, от които да и стане по-удобно.

Раздвижи краката си напред-назад и преброи само онези пръсти, които можа да размърда. Ръцете и бяха относително свободни и тя притискаше връхчетата на пръстите си по колкото начина се сети. Преброи си зъбите. Каза си „Отче наш“, при това всяка дума си каза буква по буква. После съчини една дълга песен за престоя си в дупката. После я изпя.

7.

С пукването на зората започна отново да плаче, съзнавайки, че навярно няма да издържи през деня. И това и беше много. А щом чу конски тропот в клисурата, стори и се далеч по-добре да умре в нечии ръце, отколкото в дупката.

— Помощ! — извика тя. — Помогнете ми!

Чу как конете рязко спряха. По склона идваха хора, катереха се по скалите. Шумът спря и пред дупката се показа лицето на индианец. Не можеше да го гледа, но да извърне глава бе невъзможно. Затова пред учудения индианец от племето на команчите тя просто затвори очи.

— Моля ви — промълви тя, — измъкнете ме от тук.

Преди да усети две силни ръце вече я издърпваха. Отначало не можеше да стои права, а докато седеше на земята и малко по малко изпъваше подутите си крака, индианците се съветваха помежду си. Мненията бяха разделени. По-голямата част не виждаха никакъв смисъл да я взимат със себе си. Казаха, че е кльощава, дребна и слаба. А ако вземат това мизерно създание, може да ги обвинят за това, което пеоните са сторили на белите.

Водачът им се противопостави. Малко вероятно беше хората от пръстената къща, толкова отдалечени от своите, да бъдат намерени веднага. А дотогава вече щяха да са напуснали тези земи. Засега племето имаше само двама пленници и двамата бяха мексиканци, а от пленници винаги имаше полза. Ако момичето умре по дългия път към дома, ще я оставят и никой нищо няма да разбере. А ако оцелее, ще е полезна като работничка или като стока за размяна, ако се наложи. Освен това водачът им припомни, че обикновено пленниците стават добри команчи, а от добри команчи винаги има нужда.

Въпросът се реши бързо. Онези, които искаха да я убият на място може и да са имали по-добри аргументи, но този, който искаше да я вземат, бе млад воин с добро бъдеще, който бързо се издигаше и никому не се искаше да му се противопоставя.

8.

Справи се с всички несгоди най-вече заради благоволението на младия воин с бъдеще, чието име, както случайно научи, бе Ритащата птица.

С течение на времето тя разбра, че е частица от този народ, а команчите са много по-различни от онези, които бяха убили семейството и приятелите и. Команчите станаха нейния свят и тя ги обичаше толкова силно, колкото силно мразеше пеоните. Но макар омразата към убийците да бе трайна, спомените за нейното семейство постепенно се заличаваха, сякаш бяха попаднали в движещи се пясъци. Най-накрая изчезнаха напълно. До днес, докато не разрови миналото си.

Колкото и зрим да бе споменът, Вдигналата юмрук не бе потънала в него, когато се надигна от мястото си под дървото и нагази в реката. Когато се натопи цялата и плисна леко лицето си, тя не мислеше за майка си и баща си. Бяха се споминали отдавна, а споменът за тях не и служеше за нищо.

Докато очите и пробягваха по отсрещния бряг, тя мислеше само дали това лято пеоните ще нападнат земите на команчите.

Тайно се надяваше, че ще го направят. Търсеше още една възможност за мъст. Преди няколко лета и се предостави такава възможност и тя я използува пълноценно. Това бе един високомерен воин, хванат жив с цел откуп.

Вдигналата юмрук и други жени пресрещнаха мъжете, които го водеха край селото. Тя самата поведе яростно атаката, която завръщащата се бойна дружинка беше безсилна да отблъсне. Дръпнаха го от коня и на място го насякоха на парчета. Вдигналата юмрук първа заби ножа си и не се мръдна, докато не остана нищо от него. Беше изключително доволна, че в крайна сметка е отвърнала на удара, но не чак толкова, че да не мечтае непрестанно за още една възможност.

Връщането към миналото я ободри и докато се прибираше по запуснатата пътечка, по-силно от всякога чувстваше принадлежността си към команчите. Държеше главата си изправена, а сърцето и преливаше от сила.

Сега белият войник и изглеждаше дреболия. Реши, че ако изобщо разговаря с него, то ще е толкова, колкото тя пожелае.