Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (4)

1.

Под претекст, че луната скоро ще изгрее и иска да навакса загубеното време, Тимънс потегли на свечеряване.

Лейтенант Дънбар седна на земята, сви си цигара и се загледа в отдалечаващия се фургон. Слънцето залезе точно когато фургонът се скри от погледа му и той остана дълго в мрака, за да се наслаждава на компанията на тишината. След около час гърбът му започна да се схваща, той стана и се затътри към бараката на Каргил.

Внезапно почувствал умората, Дънбар се просна без да се съблича на малкото легло, което си беше направил сред припасите, и отпусна глава.

Тази нощ слухът му бе доста изострен. Сънят все не идваше. И при най-малкия шум в тъмнината той се питаше откъде ли идва, а обяснение не намираше. Имаше нещо особено в това място нощем, нещо, което не беше усетил през деня.

Тъкмо започне да се унася и някое клонче ще изпука или ще чуе слабо далечно плюскане в потока, от което отново ококорваше очи. Това продължи доста дълго и постепенно го изтощи. Беше уморен, но не по-малко от умората беше и безпокойството му, а двете заедно отвориха широко дверите на безсънието за един неканен посетител. У лейтенант Дънбар се настани съмнението. Тази първа нощ съмнението го измъчваше жестоко. То му нашепваше ужасни неща. Че е глупак. Че е сбъркал. Че нищо не струва. Че можеше вече да е мъртъв. Тази нощ съмнението го докара почти до сълзи. Но лейтенант Дънбар не се предаваше и се успокояваше. Съпротивлява се чак до ранни зори, когато в крайна сметка прогони съмнението и заспа.

2.

Бяха спрели. Шестима.

Шестима пеони, най-свирепите от всички племена. Преждевременно остарели, с вдигнати нагоре коси, единствено важно за тях бе колективно взетото решение; напомняха машината, в която от време на време се превръщаше лейтенант Дънбар. Но в начина, по който пеоните гледаха на нещата, нямаше нищо временно. Решенията им бяха недвусмислени, безжалостни и действени и щом погледът им паднеше на нещо, незабавно решаваха дали трябва да живее, или да умре. И ако решението беше, че трябва да престане да живее, пеоните преследваха смъртта му с хипнотична точност. А щом опреше до изпълнение на присъдата, пеоните действаха автоматично и всички индианци в прерията не се страхуваха от нищо така, както от тях.

Шестимата нещо бяха съгледали и бяха спрели. Седяха върху мършавите си коне и гледаха заредилите се едно след друго дерета. На около половин миля пред тях в чистия утринен въздух се процеждаше тънка струйка дим.

От заетата удобна позиция на малкото хълмче те го виждаха съвсем ясно. Но не разбираха откъде идва. Явно огънят се гушеше някъде в последното дере. Тъй като не виждаха всичко, което им се искаше, те бяха започнали с тихи гърлени гласове да обсъждат помежду си от какво би могъл да е предизвикан димът. Ако се чувстваха по-силни, може би щяха да препуснат завчас надолу, но много отдавна не се бяха прибирали у дома, а междувременно бяха претърпели поражение.

Бяха тръгнали на юг — малка групичка от единайсет души, за да окрадат богатите стада коне на команчите. След близо едноседмична езда край един речен брод се натъкнаха на голяма сила киоуаси. Имаха късмет, че успяха да се отърват с един убит и един ранен.

Раненият се мъчи цяла седмица с промушен бял дроб и заради него групичката доста се забави. Когато в крайна сметка той умря и необременявани от нищо деветимата пеони възобновиха мародерските си набези, очакваха ги само несполуки. Команчите винаги бяха едва-две крачки пред злощастните пеони и през следващите две седмици не откриваха нищо друго, освен студени следи.

Най-накрая се натъкнаха на един лагер с много и хубави коне и се зарадваха, че най-сетне мрачният облак, тегнещ над тях от толкова време, се е разсеял. Това, което обаче пеоните не знаеха, беше, че щастието изобщо не им се е усмихнало. Всъщност само най-лош късмет ги бе довел до селището, защото само преди няколко дни тази група команчи бе нападната от силни юти. Няколко от най-добрите войни бяха убити, а трийсет коне откраднати.

Всички команчи бяха нащрек, настроени доста отмъстително. Пеоните бяха разкрити в момента, когато започваха да се промъкват в селото. Подгони ги половината племе и те едва успяха да избягат във враждебната тъма, възседнали препъващите се уморени кончета. Единствено в бягството имаха късмет. Всички щяха да загинат тази нощ, но загубиха само трима бойци. И така, сега шестимата обезсърчени мъже, застанали на самотното възвишение, се чудеха какво да правят с къдравата струйка дим на половин миля пред тях, при условие, че мършавите им кончета едва помръдваха от умора.

Да се обсъжда предимството на атаката бе съвсем присъщо на индианците. Но да се обсъжда половин час една-едничка струйка дим бе нещо коренно различно и недвусмислено показваше колко ниско е паднало самочувствието на тези пеони. Мненията на шестимата се бяха разделили. Едните настояваха да се оттеглят, другите — да се проучат нещата. Докато си губеха времето с това или онова, само един, най-свирепият, оставаше непреклонен от самото начало. Той искаше да се спусне незабавно към огъня, празните приказки го правеха все по-мрачен.

Половин час по-късно той се отдели от събратята си и тихо се заспуска по хълма. Останалите петима тръгнаха след него и взеха да го питат какво мисли да прави.

Мрачният воин им отвърна жлъчно, че те не са пеони и той повече няма да язди с някакви си баби. Каза им също да подвият опашки и да се прибират у дома. Повтори пак, че не са пеони и че по-скоро би умрял, отколкото да се пазари с мъже, които всъщност не са никакви мъже. И препусна по посока на дима. Другите го последваха.

3.

Тимънс не обичаше индианците, но всъщност не знаеше нищо за тях. От доста време тази територия бе относително безопасна. Той беше сам, при това нямаше как да се защити, така че поне трябваше да знае как да запали огън без дим.

Тази сутрин обаче се беше изтъркалял от вонящите си одеяла страхотно огладнял. В главата му се въртеше единствено мисълта за бекон и кафе и той набързо стъкми един малък огън от сурови клони.

Именно този огън бе привлякъл вниманието на войнствените пеони.

Тимънс клечеше край него сключил пръсти върху дръжката на тиганчето и се опиваше от миризмата на бекона. Точно в този момент го уцели стрелата. Тя се заби дълбоко в десния му хълбок с такава сила, че той падна връз огъня. Още преди да успее да види някого, Тимънс чу възгласите, от които изпадна в паника. Заподскача из дерето и без да се спира, се втурна с мъка към склона. От задника му стърчеше една пъстроцветна пеонска стрела.

Песните се възползваха, че е сам и не бързаха. Докато другите плячкосваха фургона, най-свирепият от тях, онзи, който с думите си ги бе предизвикал към действие, бавно препусна след Тимънс.

Той го хвана в момента, когато коларят щеше да изпълзи от дерето по склона. Именно тук Тимънс внезапно се спъна и падна на коляно, а щом се изправи, обърна глава по посока на приближаващите се копита.

Не успя обаче да види нито коня, нито неговия ездач. За част от секундата видя само томахавката. После тя се заби в черепа му с такава сила, че главата на Тимънс буквално се разцепи.

4.

Пеоните претършуваха запасите и взеха колкото можеха да носят. Отвързаха хубавия впряг армейски коне, подпалиха фургона и яхнали конете си, заобиколиха обезобразеното тяло на Тимънс без много-много да се заглеждат в него. Бяха взели всичко, което им трябваше. Скалпът на коларя висеше до томахавката на неговия убиец.

Цял ден тялото лежа във високата трева в очакване на вълците, които щяха да го открият привечер. Но смъртта на Тимънс имаше много по-голямо значение, отколкото угасването на един човешки живот. С нея се затваряше един необикновен кръг от обстоятелства.

Кръгът се затваряше около лейтенант Джон Дж. Дънбар.

Едва ли на света сега имаше по-самотен човек от него.