Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (5)

1.

Той също запали огън тази сутрин, но много по-рано от Тимънс. Всъщност, лейтенантът бе преполовил първата си чаша кафе час преди да убият коларя.

В списъка на вещите бяха включени и два сгъваеми платнени стола. Той разгъна единия пред колибата на Каргил и дълго седя там, наметнат с одеяло през раменете, хванал чашата с кафе в ръка, загледан в разпукващия се пред очите му първи ден във Форт Седжуик. Мислите му запрепускаха и отново изпълзя съмнението.

Внезапно го обзе тревожното чувство на обреченост. Осъзна, че няма представа откъде да започне, какво да прави и каква е собствената му мисия. Нямаше задължения, нито програма, която да изпълнява, не знаеше какъв е.

Слънцето уверено се издигаше зад него и лейтенант Дънбар скоро се оказа погълнат от ледената сянка на колибата, затова напълни отново чашата си с кафе и премести сгъваемото столче на слънце в двора.

Тъкмо сядаше, когато зърна вълка. Стоеше на скалата на отсрещния бряг, точно срещу форта. Инстинктивно Дънбар понечи да го подплаши с един-два изтрела, но колкото повече наблюдаваше своя посетител, толкова по-безсмислено му се струваше това. Даже отдалеч се виждаше, че животното е дошло от любопитство. Някак подсъзнателно дори се зарадва на неговата компания. Сиско изпръхтя в корала и лейтенантът се сепна.

Съвсем бе забравил за коня си. На път към склада той погледна през рамо и видя, че ранният му посетител е завъртял опашка и вече се губи отвъд хоризонта зад скалата.

2.

Идеята му хрумна в корала, докато сипваше зърно на Сиско в една плитка гаванка. Едно просто решение, което на свой ред прогони съмнението. На първо време щеше сам да си поставя задачи.

Дънбар направи бърз оглед на колибата на Каргил, на склада, корала и реката. После се хвана за работа и като начало се зае с боклука, задушаващ бреговете на малкото поточе.

Макар да не беше придирчив по природа, бунището му се стори истинско нещастие. Навсякъде бяха разхвърляни бутилки и боклуци. Бреговете бяха осеяни с разни изпочупени вещи и парчета плат от униформи. Най-ужасни бяха труповете на убитите животни в различна степен на загниване, разхвърляни нехайно край реката. Повечето бяха на дребен дивеч — зайци и токачки. Имаше една цяла антилопа и част от друга.

Разчистването на тази мръсотия доведе Дънбар до първата истинска догадка за това, което вероятно се бе случило във Форт Седжуик. Очевидно се бе превърнал в място, с което никой не се гордееше. А след това, без да знае, почти уцели истината.

Може би е заради храната, помисли си той. Може би са гладували.

Разсъблечен по долна риза, чифт стари панталони и вехти ботуши, той работи до пладне без прекъсване, като методично разчистваше боклука край реката.

В потока бяха удавени още животни и стомахът му се свиваше от спазми, докато издърпваше подгизналите трупове от зловонната тиня на плитчината.

Трупаше всичко на едно платнище и когато се събра достатъчно, завърза платнището на денк. После с помощта на Сиско издърпа ужасния товар на върха на скалата.

Към три часа следобед потокът беше чист и сякаш течеше по-бързо. Дънбар си сви цигара и си поотпочина, загледан в течащата вода край себе си. Почистена от гадните мръсотии, сега тя отново приличаше на истински поток и лейтенантът усети как започва да се гордее с това, което е направил.

Щом стана на крака, усети че гърбът го наболява. Не беше привикнал на такава работа, но леката болка не му се стори неприятна. Заля купчината с един галон бензин и я запали.

Известно време гледа как мазният черен дим се издига в празното небе като висока колона. Но сърцето му изведнъж подскочи, когато осъзна какво е направил. В никакъв случай не биваше да пали огън. Тук, на открито да запалиш такъв голям огън бе равностойно на това да изстреляш сигнална ракета в безлунна нощ. Все едно, че бе насочил грамадна, пламтяща стрелка към Форт Седжуик.

Несъмнено колоната дим щеше да привлече някого и най-вероятно бе това да са индианци.

3.

Лейтенант Дънбар седя пред колибата до мръкване, като оглеждаше непрестанно хоризонта на всички страни. Никой не дойде.

Отдъхна си. Но докато седеше следобеда със заредена пушка и готов за стрелба пистолет, чувството му за самота се усили. По едно време в съзнанието му нахлу думата „изоставен“. Това го накара да потръпне. Осъзна, че думата е точна. Разбра също, че може да му се наложи занапред да е сам. Тайничко, дълбоко в себе си, той искаше да е сам, но да бъде изоставен — в това вече нямаше еуфория, каквато бе изпитал по време на пътуването с Тимънс. Мисълта го отрезви.

На вечеря хапна малко и написа рапорта за първия си ден. Лейтенант Дънбар пишеше добре и затова се захващаше с писмена работа с по-малко нежелание от другите войници. Освен това много държеше да описва най-подробно престоя си във Форт Седжуик, особено в светлината на създалите се около него странни обстоятелства.

12 април 1863

Заварих Форт Седжуик напълно изоставен. Изглежда от известно време мястото запада. Ако е имало контингент тук малко преди да пристигна, той също е западнал. Не зная какво да правя.

Назначен съм във Форт Седжуик, но няма на кого да доложа. Връзката може да се осъществи, само ако напусна поста си, а аз не бих искал да го изоставям. Запаси има в изобилие.

Поставих си задача да разчистя. Ще се опитам да постегна складовото помещение, но не зная дали сам човек може да се справи. Тук, в Дивия запад, всичко е спокойно.

лейт. Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати

Точно преди да заспи го осени идеята за навеса, навес на колибата. Един голям сенник, който да започва от входа. Това ще бъде мястото, където да седи или да работи, когато жегата вътре стане непоносима. Едно подобрение във форта.

И прозорец, изрязан в стената. Един прозорец доста би променил нещата. Би могъл да стесни корала и да използува излишните пръти за нещо друго. Може би все пак може да се направи нещо за склада.

Дънбар заспа преди да изреди всички възможни начинания, с които да се заеме. Заспа дълбоко и сънищата му бяха доста ярки.

Полевата болница в Пенсилвания. Докторите се бяха събрали в долния край на леглото му, и шестимата облечени в дълги бели престилки, подгизнали от кръвта на други „случаи“.

Обсъждаха дали да му отрежат крака до глезена или до коляното. Постепенно се разгоря спор, който се разгорещи и пред ужасените му очи те започнаха да се бият.

Удряха се с отрязаните крайници от операциите, направени преди това. И както се бяха развъртели из болницата, размахали гротескните си сопи, пациентите, загубили своите крайници, се надигаха или изпълзяваха от сламениците си и отчаяно се провираха в джунглата от биещи се доктори в търсене на собствените си ръце и крака. Насред мелето той хукна бясно през главната врата и избяга тъй както си беше с прострелян крак.

Накуцвайки, стигна до една прекрасна, зелена ливада, цялата осеяна с трупове на войници, както от съюзническата, тъй и от конфедеративната армия. Като обърнато домино, щом минеше край тях, труповете се изправяха и насочваха оръжие към него.

Усетил в ръката си пушка, лейтенант Дънбар застрелваше всеки труп, още преди той да успее да изпразни зареденото си оръжие. Стреляше бързо и всеки куршум попадаше право в целта. От изстрелите главите направо се пръсваха. Приличаха на дълга редица пъпеши, които се разцепваха един след друг върху раменете на умрелите. Лейтенант Дънбар се виждаше отстрани — една ужасна фигура в окървавена болнична пижама, втурнала се между двете редици трупове с разпукващи се глави. Изведнъж труповете и стрелбата изчезнаха. Тогава един вълшебен глас започна да вика подире му: „Любими… любими!“ Дънбар погледна през рамо.

Зад него тичаше някаква жена, хубава жена с високи скули и гъста тъмно руса коса. Очите и бяха така пламнали от страст, че той усети как сърцето му заби по-силно. Беше облечена само с мъжки панталони и тичаше с един окървавен крак в протегнатата си ръка, все едно че искаше да му го даде.

Лейтенантът погледна към собствения си окървавен крак и видя, че го няма. Тичаше на един бял кокалест чукан.

Разбуди се в ужас, седна в леглото и бясно затърси крака си в долния край на леглото. Там беше.

Одеялата бяха целите мокри от пот. Заопипва под леглото за кесията си с тютюн и набързо си сви цигара. — После изрита влажните одеяла, повдигна се на възглавницата и запуши в очакване на зората.

Знаеше съвсем точно какво бе предизвикало този сън. Основните неща наистина се бяха случили. Дънбар мислено се върна към онези събития.

Беше ранен в крака. От шрапнел. Прекара известно време в полевата болница, заговори се, че ще му махнат крака, но той не можа да понесе тази мисъл и избяга. Посред нощ, сред ужасните стонове на ранените, ечащи из цялата стая, лейтенант Дънбар се измъкна от леглото и открадна необходимите неща за превръзка. Напудри си крака с антисептична пудра, бинтова го добре и някак си успя да го напъха в ботуша.

После се промъкна през страничната врата, открадна един кон и като нямаше къде да отиде, призори се върна в частта си, скалъпил някаква измислица за повърхностна рана на пръстите.

Тук той се усмихна в себе си и си помисли: „Какво ли съм си въобразявал?“ След два дни болката толкова се усили, че му се искаше единствено да умре. И щом се оказа сгоден случай, той се възползва.

Почти целия следобед две враждуващи единици се бяха обстрелвали от двете страни на оголеното поле на разстояние триста метра една от друга. Бяха се скрили зад някакви ниски каменни стени в двата срещуположни края на полето; и едните, и другите нямаха представа за мощта на противника; и едните и другите не знаеха дали да стрелят.

От частта на лейтенант Дънбар бяха издигнали наблюдателен балон, но въстаниците го свалиха бързо-бързо.

Отново не намериха изход от положението и когато късно следобед напрежението достигна своя връх, лейтенант Дънбар стигна до своя срив. Мислите му се съсредоточиха неотклонно върху това, как да сложи край на живота си. Доброволно пожела да препусне с коня по откритото пространство, за да привлече вражески огън. Полковият командир беше негоден за военна служба. Имаше нервен стомах и плитък ум.

При нормални обстоятелства никога не би разрешил подобно нещо, но този следобед беше изключително напрегнат. Горкият човечец, съвсем не знаеше какво да прави и по някакви необясними причини в мислите му непрекъснато изплуваше образът на грамадна купа сладолед от праскови.

Генерал Типтън и неговите адютанти наскоро бяха заели позиция за наблюдение върху един висок хълм на запад и като че ли това още повече влошаваше положението. Гледаха го какво прави и той не можеше да направи нищо.

Връх на всичко беше този млад лейтенант с изпито лице, който със стиснати зъби му говореше за предизвикване на вражеския огън. Дивите му присвити очи го изплашиха. Некадърният командир прие този план.

Тъй като конят му кашляше лошо, разрешиха на Дънбар да си избере един от наличните. Той избра едно жребче, малко и силно, светло на цвят, наречено Сиско, и успя да се намести в седлото, без да извика от болка пред очите на целия полк.

Докато водеше кончето към малката каменна стена, от другата страна на полето просвистяха няколко пушечни гърмежа, но иначе цареше мъртвешка тишина и лейтенант Дънбар се зачуди дали тя е реална или човек винаги се чувства така малко преди да умре.

Смушка Сиско силно в ребрата, прескочи стената и се впусна по голата ливада, насочил се право към центъра на каменната стена, зад която се криеше противникът. За момент въстаниците бяха прекалено шокирани, за да стрелят и лейтенантът измина първите стотина метра в беззвучен вакуум.

След това откриха огън. Въздухът край него се изпълни с порой от куршуми. Той изобщо не си даде труд да отвърне на огъня. Изправи се в седлото, сякаш, за да бъде по-добра мишена, и отново смушка Сиско. Кончето прибра уши и полетя към стената. През цялото време Дънбар очакваше някой куршум да го уцели.

Но това не стана и щом се приближи достатъчно, за да срещне погледа на противника, двамата със Сиско завиха наляво и се отправиха право на север, на петдесетина метра от стената. Сиско стъпваше толкова здраво, че от задните му копита отскачаше кал като диря от моторна лодка. Лейтенантът седеше все така изправен, а на това войниците на Конфедерацията не издържаха. Наставаха като мишени на стрелбище и започнаха да сипят пушечен огън непрестанно докато самотният ездач се връщаше обратно. Не го улучиха. Лейтенант Дънбар чу как огънят замря. Редицата стрелци току-що бяха изпразнили заредените си пушки. Щом дръпна юздите, той усети парене в ръката над лакътя и видя, че го е закачил куршум. За малко това парене го върна към действителността. Погледна към редицата, която току-що бе задминал и видя, че войниците на Конфедерацията са се струпали зад стената и не могат да повярват на очите си.

Слухът му отново се възвърна и той долови окуражителните възгласи, идващи от собствените му редици, откъм другия край на полето. После още веднъж усети крака си как пулсира като помпа в ботуша му.

Обърна Сиско кръгом и щом кончето се завъртя, лейтенант Дънбар чу как гръмогласно го приветстват. Погледна към срещуположната страна на полето. Братята му по оръжие масово се вдигаха зад стената.

Заби пети в Сиско и те полетяха напред, втурнали се обратно натам, откъдето бяха дошли, само че този път подложи на изпитание другия фланг на конфедеративната войска. Бе хванал неподготвени онези, които вече отминаваше и видя как трескаво презареждат, докато той бясно препускаше край тях.

Но пред себе си, по целия неизследван фланг, той виждаше как стрелците скачат и опират пушките на рамо, готови за стрелба.

Твърдо решен да не се предава, съвсем импулсивно и внезапно той пусна юздите и вдигна двете си ръце високо нагоре. Навярно приличаше на цирков ездач, но единственото нещо, което изпитваше, бе усещането за край. Бе вдигнал ръце за последно сбогом с този живот. Някой, който гледа отстрани, би могъл да го изтълкува погрешно. Би могъл да го вземе за знак на победа.

Естествено, лейтенант Дънбар не го бе замислил като сигнал за другите. Искаше единствено да умре. Но ентусиазмът вече бе завладял другарите му и щом го видяха да вдига ръце, те повече не можеха да чакат.

Втурнаха се през стената като спонтанно надигнала се вълна бойци, които със страховитите си викове смразиха кръвта в жилите на войниците от конфедеративната армия.

Редиците от бежови униформи се разстроиха и войниците се впуснаха като един в пълен безпорядък към дърветата зад тях.

Когато лейтенант Дънбар дърпаше поводите на Сиско, вече се виждаха сините куртки на съюзническите войски, които прехвърляха стената, подгонили ужасените бунтовници към гората. Изведнъж усети как главата му олеква. Всичко край него се завъртя.

От едната страна се задаваше полковникът и подчинените му, от другата — генерал Типтън и неговите хора. И двамата го видяха как пада от седлото, изгубил съзнание. Всеки от тях ускори крачка. Затичали се през празното поле, където Сиско стоеше кротко до безформената маса в краката си, едни и същи чувства бяха обзели и полковника, и генерал Типтън — чувства редки за офицерите от висшите чинове, особено по време на война.

И двамата бяха дълбоко и искрено обезпокоени за един-единствен войник.

Генерал Типтън беше по-изуменият от двамата. За двадесет и седем години в армията бе видял не една смела постъпка, но нищо не можеше да се сравни с това, което се разигра пред очите му този следобед.

Когато Дънбар дойде в съзнание, генералът беше коленичил до него със загрижеността на баща край ранения си син.

А когато научи, че този смел лейтенант вече е бил ранен, когато е яздил през полето, генералът склони глава сякаш за молитва и направи нещо, което не му се беше случвало от детинство. По сивеещата му брада закапаха сълзи. Лейтенант Дънбар не беше в състояние да говори много, но все пак успя да промълви една молба. Изрече я няколко пъти:

— Не ми махайте крака.

Генерал Типтън чу тази молба и я възприе като божие послание. Отнесоха лейтенанта от полето с личната линейка на генерала и в генералския щаб го пое в свои ръце личният лекар на генерала. Когато пристигнаха, се разигра кратка сцена. Генерал Типтън заповяда на лекаря да спаси крака на младежа, но след като го прегледа набързо, лекарят отговори, че има голяма вероятност да се наложи ампутация.

— Ако не спасите крака на момчето, ще ви уволня поради некадърност. Ще ви уволня, дори това да е последното нещо в живота ми.

Мисълта за излекуването на Дънбар завладя напълно генерала. Всеки ден той намираше време да посети младия лейтенант и да се спре при доктора, който непрекъснато се потеше през двете седмици, необходими, за да се спаси крака на лейтенант Дънбар.

Генералът разговаряше малко с пациента. Само изразяваше бащинската си загриженост. Но когато опасността премина, един следобед той влезе в палатката, придърпа стола близо до леглото и започна спокойно да говори за нещо, което си беше наумил.

Дънбар слушаше изумен думите. На генерала му се искало за лейтенант Дънбар войната да е приключила, тъй като подвигът му на полето, нещо, за което генералът все още мислел, бил достатъчен за един човек в една война. И попита лейтенанта дали има някакви желания, защото — и тук генералът снижи глас:

— Ние всички сме ви задължени. Аз също съм ви задължен.

Лейтенантът си позволи да се усмихне леко и каза:

— Е… нали ми спасиха крака, господин генерал.

Генерал Типтън не отвърна на усмивката му.

— Кажете ми желанието си.

Дънбар затвори очи и се замисли. Най-накрая продума:

— Винаги съм искал да служа в Дивия запад.

— Къде по-точно?

— Където и да е… само да е в Дивия запад.

Генералът се надигна от стола си.

— Добре — отвърна той и си тръгна.

— Господин генерал?

Генералът се спря и когато погледна назад към леглото, в очите му се четеше обезкуражаваща топлота.

— Бих искал да задържа коня… Възможно ли е?

— Разбира се.

През останалата част от следобеда Дънбар премисляше разговора с генерала. Беше развълнуван от неочаквания обрат в живота си. Но изпита и необяснимо чувство на вина, щом се сети за топлотата, която бе видял по лицето на генерала. Никому не бе казал, че всъщност се опитваше единствено да се самоубие. Сега явно бе твърде късно. Този следобед той реши, че никога никому няма да каже.

А сега, излегнал се сред влажните одеяла, Дънбар си сви третата цигара за последния половин час и потъна в размисли върху загадъчния ход на съдбата, който в крайна сметка го бе довел във Форт Седжуик.

В стаята ставаше все по-светло, в душата на лейтенанта — също. Той насочи мислите си от миналото към настоящето. Разпалено, като всеки, който е доволен от положението си, той се замисли за днешния етап на кампанията по разчистването.