Майкъл Блейк
Танцуващия с вълци (19)

1.

Както повечето хора, Дънбар бе прекарал по-голямата част от живота си по-скоро като наблюдател, отколкото като участник. В случаите, в които бе участвал, действията му бяха определено независими, каквото в основни линии бе и участието му във войната. Подтискащо беше винаги да си настрани.

Когато ентусиазирано вдигна черния дроб, символизиращ неговата плячка, и чу окуражителните викове на останалите, нещо в начина му на живот коренно се промени. Тогава изпита удоволствието да бъде частица от нещо много по-голямо от всичко, което бе имал досега. И това чувство се затвърди многократно през дните, прекарани в ловната долина, и нощите във временния лагер.

Армията неуморно възхваляваше достойнството да служиш, да принасяш себе си в жертва на бога, на родината или пък и на двете. Лейтенантът беше положил всички усилия да приеме тези догми, но нагласата да служи в армията се дължеше повече на разума, не на сърцето. Никога не беше минавала отвъд бледата, празна риторика на патриотизма.

Команчите бяха нещо друго. Бяха примитивни. Живееха сред огромен, самотен, враждебен свят, описан от неговите хора като някакви си стотина мили безплодна земя. Но за него начинът им на живот не бе толкова важен. Това бяха хора, които живееха и успяваха да просъществуват именно чрез службата си. Така те съумяваха да управляват крехката си съдба. Тя непрестанно, вярно и безпрекословно бе подчинявана на простичкия, но прекрасен дух на техния начин на живот и именно в него лейтенант Дънбар намери онова, което му допадаше.

Не се залъгваше. Не мислеше да става индианец. Но знаеше, че докато е с тях, той също ще служи на този ДУХ.

Това откритие го направи по-щастлив.

2.

Приготовлението на месото представляваше грандиозна картина.

Убитите бизони бяха към седемдесет, пръснати като капки шоколад по огромното дъно на долината и до всеки от тях индианските семейства направиха подвижни фабрики, които обработваха животните със смайваща бързина и точност.

Лейтенантът не можеше да повярва, че има толкова много кръв. Тя се пропи в земята като разлят върху покривката сок. Изцапа лицата и ръцете на всички. Процеждаше се от конете и двуколките, които превозваха месото до лагера.

Взеха всичко: кожите, месото, вътрешностите, копитата, опашките, главите. Само за няколко часа всичко беше отнесено, след което прерията приличаше на гигантска, току-що почистена банкетна маса.

Докато обработваха животните, лейтенант Дънбар обикаляше с останалите воини. Бяха въодушевени. Само двама бяха ранени, при това не сериозно. Един стар кон си беше счупил преден крак, но това бе незначителна загуба в сравнение с изобилието, което ловците осигуриха.

Бяха доволни, личеше по лицата им. Цял следобед си говореха, пушеха, яздеха и си разказваха разни историйки. Дънбар не разбираше езика, но беше лесно да схване за какво става дума. Разказваха за ловувания и счупени лъкове и за онези, които са успели да се измъкнат.

Когато поканиха лейтенанта да разкаже своята история, той изигра такава пантомима, че воините се смяха като луди. Това се превърна в зрелището на деня. Караха го да го повтаря пет-шест пъти. И всеки път едно и също — едва стигнал до средата, слушателите му се превиваха и се опитваха да сподавят смеха си.

Лейтенант Дънбар нямаше нищо против. И той се смееше. Не обръщаше внимание на късмета, който го съпътстваше, защото знаеше, че всичко, което се е случило, е истинско. Освен това съзнаваше, че е постигнал нещо прекрасно. Беше станал „едно от момчетата“.

3.

Когато тази вечер се прибраха в лагера, първото нещо, което видя, бе собствената му шапка. Мъдреше се върху главата на някакъв непознат мъж на средна възраст.

Създаде се известно напрежение, когато лейтенант Дънбар се насочи право към него, посочи униформената си шапка, която никак не стоеше добре върху главата на мъжа, и простичко каза:

— Моя е.

Воинът го изгледа любопитно и свали шапката. Повъртя я в ръце и пак си я сложи на главата. После измъкна ножа си от колана, подаде го на Дънбар и без да каже и дума, продължи пътя си.

Дънбар гледа докато шапката се скри от погледа му и се вторачи в ножа, който държеше. Ножницата беше цялата обкована със скъпоценни камъни и приличаше на истинско съкровище, затова той тръгна да търси Ритащата птица, убеден че е получил по-доброто при размяната. Движеше се свободно из лагера и където и да отидеше, срещаше радостен прием.

Мъжете му кимваха, жените му се усмихваха и цяла сюрия хихикащи деца тичаше след него. Племето беше във възторг от приближаващото страхотно празненство, а присъствието на лейтенанта бе допълнителен източник на радост. Без да го обявят тържествено или да вземат общо решение, те бяха започнали да го считат за жив талисман.

Ритащата птица го заведе право в колибата на Десетте мечки, където се състоя кратка благодарствена церемония. Възрастният човек беше в изключително добра форма. Печеше плешката на своя бизон. Когато тя бе готова, Десетте мечки отряза едно парче, отправи няколко думи към Великия дух и подаде това първо парче на Дънбар, с което му оказа голяма чест.

Дънбар направи обичайния си лек поклон, отхапа малко и учтиво върна останалото на Десетте мечки. Жестът го впечатли особено. Той запали лулата си и още веднъж оказа чест на лейтенанта, като му предложи да пуши пръв. С тази церемония пред колибата на Десетте мечки се сложи началото на една небивала нощ. Пред всяка колиба гореше огън и на всеки огън се печеше прясно бизонско: плешки, ребра и разни други отбрани меса. Осветен като малко градче, временният лагер просветваше до късно през нощта, а ароматният пушек изпълваше тъмното небе на мили разстояние.

Ядоха в забрава. Ако усетеха, че са преяли, правеха кратки почивки, събираха се на групички да побъбрят или да поиграят малко хазарт. Но щом почувстваха, че храната им е слегнала, те се завръщаха край огъня и угощението започваше отново. Нощта едва беше започнала, когато лейтенант Дънбар се почувства така, сякаш е изял цял бизон. Заедно с Вятър в косите обикаляха из лагера и при всеки огън ги посрещаха като кралски величия.

Бяха се запътили към следващата групичка празнуващи, но лейтенантът спря в сянката зад една колиба и му обясни със знаци, че го боли стомахът и иска да поспи.

В този момент обаче Вятър в косите не слушаше много съсредоточено. Вниманието му беше привлечено от мундира. Дънбар погледна към лъскавите месингови копчета и после отново към ловния си другар. Воинът се взираше втренчено и леко докосна с пръст едно копче.

— Искаш ли го? — запита Дънбар, а гласът му прогони невиждащия поглед от очите на Вятър в косите.

Воинът не отговори. Той внимателно заразглежда пръста си, да види дали копчето не е оставило следа.

— Ако го искаш, вземи го. Разкопча мундира, свали го и го подаде на индианеца.

Вятър в косите разбра, че му го дават, но не го взе веднага. Вместо това започна да разкопчава изключително красивия си нагръдник от лъскави кухи кости, завързан на врата и около кръста му. Подаде го на Дънбар, а с другата ръка взе мундира.

Лейтенантът му помогна да се закопчае и когато беше готов, Дънбар видя, че Вятър в косите е щастлив като дете на Коледа.

Дънбар му подаде прекрасния нагръдник, но той му отказа. Вятър в косите заклати отрицателно глава и замаха с ръце. Направи знак на белия войник да си го сложи.

— Не мога да го взема — инатеше се лейтенантът. — Това не е… не е честна размяна… Разбираш ли? Но Вятър в косите не искаше и да чуе. За него беше съвсем честна. Нагръдниците даваха сила и се правеха продължително време. Но мундирът беше единствен.

Завъртя Дънбар, нагласи украшението на гърдите му и здраво завърза връзките. Така двамата направиха размяната и бяха щастливи. Вятър в косите промърмори едно довиждане и се отправи към най-близкия огън. Новата премяна му беше тясна и кожата го сърбеше. Но това нямаше значение. Беше убеден, че мундирът представлява значително попълнение към многобройните му амулети. След време можеше да се окаже, че притежава голяма лечебна сила, особено месинговите копчета и парчетата злато на раменете. Голяма награда.

4.

Воден от желанието да избегне черпенето, от което знаеше, че в никакъв случай няма да успее да се отърве, ако премине през лагера, лейтенант Дънбар се измъкна към прерията и заобиколи с надеждата, че ще открие колибата на Ритащата птица и веднага ще си легне да спи.

При втората си обиколка мерна колибата, означена с мечка, и убеден, че колибата на Ритащата птица е наблизо, той отново влезе в лагера. Не беше отишъл далеч, когато някакъв звук го накара да спре зад една колиба. Светлина от огън озаряваше земята току пред него и именно от този огън идваше звукът. Някой пееше високо и напевно, гласовете определено бяха женски. Дънбар се опря на стената и надзърна.

Десетина млади жени, изоставили за малко шетането, пееха и танцуваха в кръг около огъня. Доколкото можеше да разбере, това не беше някакъв обреден танц. Мелодията биваше накъсвана от лек смях и той заключи, че танцуват съвсем импровизирано, само за удоволствие.

Случайно очите му се спряха на нагръдника. Осветяваше го златистия блясък на огъня и той не можа да се сдържи да не прокара ръка по двата реда кухи кости, които покриваха изцяло гърдите и корема му. Колко рядко човек можеше да види толкова красота и толкова сила, събрани в едно. Почувства се особено. Ще бъде мой завинаги, замечта се той.

Когато вдигна поглед, видя, че няколко от танцуващите са се отделили в малка групичка. Те се смееха и си шепнеха явно за белия мъж, който носеше костния нагръдник. Гледаха право в него и макар да не го долови, в очите им гореше дяволито пламъче.

Тъй като от няколко седмици бе една от постоянните теми за разговор, лейтенантът им бе добре известен: като вероятно божество, като клоун, като герой, като загадка. Без да знае, той бе заел особено положение в културата на команчите, което май най-много се почиташе от жените. Беше знаменитост.

А сега тази знаменитост и добрият и външен вид бяха многократно въздигнати в очите на жените чрез прекрасния нагръдник.

Понечи да се поклони и стеснително пристъпи на светлото с намерение да подмине, без да прекъсва повече забавлението им.

Но докато минаваше, една от жените импулсивно се пресегна и го улови за ръката. От допира го полазиха хладни тръпки. Вгледа се в жените, които се подсмиваха нервно, и се зачуди дали не му кроят някакъв номер. Две-три започнаха да пеят и щом танцът се подхвана отново, няколко жени го задърпаха за ръцете. Канеха го да потанцува с тях. Наоколо нямаше много хора. Нямаше да има публика, която да надзърта.

Освен това, каза си той, малко раздвижване ще е от полза за храносмилането.

Танцът беше бавен и лесен. Вдигаш единия си крак, задържаш го, пак го спускаше. После вдигаш другия крак, задържаш и го спускаш. Дънбар влезе в кръга и опита стъпките. Бързо ги схвана и почти веднага влезе в ритъм с останалите. Усмихваше им се широко и му беше страшно забавно.

Винаги танцуваше с лекота. Беше едно от любимите му развлечения. Понесен от музиката на женските гласове, той започна да вдига краката си все по-високо, открил у себе си нова дарба. Започна да движи ръцете си като колела, все по-увлечен от ритъма. Най-накрая, когато вече се справяше много добре, усмихващият се Дънбар притвори очи и се остави изцяло на екстаза от движението.

По този начин той не можа да разбере, че кръгът бе започнал да се свива. Едва когато се удари в жената пред себе си, разбра колко са нагъсто един до друг. Погледна неспокойно жените в кръга, но веселите им усмивки го канеха да остане. Продължи да танцува.

От време на време усещаше как до гърба му се допират гърди и те бяха изключително меки. В корема му напрекъснато се допираше задника на жената пред него. Щом се опиташе да се дръпне, гърдите отново се притискаха о него.

Това не толкова го възбуждаше, колкото го плашеше. Толкова отдавна не беше усещал женски допир, че му се струваше като нещо съвсем ново, толкова непознато, че просто не знаеше какво да прави.

Кръгът започна още повече да се стеснява, но лицата на жените пак не издаваха нищо. Все се усмихваха. Все го притискаха с хълбоци и гърди.

Вече не подскачаше. Бяха притиснати прекалено близо един в друг, така че движението му бе ограничено само да се повдига и прикляква.

Кръгът се разпадна и жените се втурнаха към него. Докосваха го палаво с ръце, галеха го по гърба, по корема, отзад. В един момент започнаха да докосват и най-интимното му място, отпред на панталона.

Още миг и лейтенантът щеше да избяга, но жените се стопиха някъде. Видя ги как хукнаха в тъмното като засрамени ученички. После се обърна да види какво ги е подплашило.

Стоеше сам край огъня, прекрасен и величествен с наметнатата на главата му бухалова качулка. Ритащата птица измърмори нещо, но лейтенантът не разбра дали и ядосан или не.

Шаманът се извърна и тръгна, а лейтенант Дънбар го последва като кученце, което е направило беля, но още не са наказали.

5.

Оказа се, че срещата му с танцуващите жени няма да има никакви последици. Но за свое най-голямо разочарование край огъня пред колибата на Ритащата птица завари множество мъже и жени, които още празнуваха и настояха пръв да опита току-що изпечените ребра.

Лейтенантът постоя още известно време сред радостните хора край себе си и натъпка още малко месо в издутия си корем.

След час вече едва държеше очите си отворени и когато срещна погледа на Ритащата птица, шаманът се надигна от мястото си. Той въведе белия войник в колибата до един от отдалечените и ъгли, където му бяха приготвили сламеник.

Лейтенант Дънбар се хвърли на постелята и започна да си събува ботушите. Толкова му се спеше, че дори не се сети да каже лека нощ и само зърна гърба на шамана, когато излизаше от колибата.

Захвърли нехайно ботуша си на земята и се търкулна на леглото. Закри очите си с ръка и се унесе. В здрача преди да заспи съзнанието му се изпълни с горещи, неясни, похотливи образи. Около него кръжаха жени. Не можеше да различи лицата им, но чуваше мекия им шепот. Виждаше как телата им се приближават и потръпват като гънките на дреха от повея на вятъра. Усещаше как леко го докосват и преди да заспи усети допира на гола плът.

6.

Някой хихикаше в ухото му, а той не можеше да отвори очи. Клепачите му тежаха. Хихикането продължаваше и след миг усети някаква миризма. Бизонската кожа. Вече чуваше, че смехът не е в ухото му. Но бе наблизо. В стаята. С мъка отвори очи и обърна глава по посока на звука. Не виждаше нищо, затова се понадигна леко. Колибата беше тиха и неясните очертания на семейството на Ритащата птица не помръдваха. Изглежда всички спяха.

После отново дочу смеха. Смееше се жена, игриво и приятно, и звукът идваше някъде от срещуположната страна на колибата. Понадигна се още, колкото да различи гаснещия огън в средата на стаята.

Жената се засмя отново и до ушите му долетя и мъжки глас, нисък и нежен. Можа да различи и странния амулет, който винаги висеше над леглото на Ритащата птица. Дънбар не разбра какво става, затова разтърка набързо очи и се поизправи още мъничко.

Сега вече различи очертанията на двама души. Главите и раменете им не бяха завити, а бързите им движения изглеждаха доста необичайни за такъв късен час. Дънбар присви очи, сякаш, за да пробие тъмнината.

Изведнъж телата се завъртяха. Едното покри другото и те се сляха. За момент стана абсолютно тихо, след което Дънбар чу нисък, протяжен стон, като дихание, и осъзна, че правят любов. Почувства се като глупак и бързо легна долу с надеждата, че нито един от двамата не е видял физиономията му как се пули насреща им.

Легна на кожата вече съвсем разбуден, заслушан в ритмичните, забързани звуци на тяхната любов. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той различи очертанията на спящия най-близо до него.

Равномерното повдигане на завивката му подсказваше, че спи дълбоко. Лежеше настрани с гръб към него. Но той успя да различи очертанията на главата и на сплъстената кестенява коса.

Вдигналата юмрук спеше сама и той се замисли за нея. Може и да е бяла по рождение, но по всичко останало принадлежеше към този народ. Говореше езика им като роден. Английският и беше чужд. По нищо не личеше, че го прави по принуда. У нея не се долавяше и най-дребният намек за пленничество. Изглеждаше като равноправен член на племето. Правилно отгатна, че са я взели като малка:

Докато се опитваше да заспи, въпросите за жената, която беше двама души, постепенно се оформиха в един. Дали е щастлива, питаше се той. Въпросът се задържа в мислите му, смеси се със звуците, които идваха откъм постелята на Ритащата птица и жена му.

После без всякакво усилие въпросът започна да се върти, отначало бавно, впоследствие набра по-голяма скорост. Въртеше се все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая вече изобщо го изгуби и лейтенант Дънбар заспа отново.