Николай Хайтов
Ламята (9)

Глава девета
И други не спят в Трипетли

Не заспаха колибарите с моми в къщите си, защото никой не знаеше дали когато се разсъмне утре, неговата мома нямаше да отиде в устата на ламята. Не мигнаха и ония ергени, дето имаха годеници, не затвориха очи братята, които мислеха за сестрите си, и още много, много други.

Някои от по-смелите се събраха у Панакуди да обмислят какво да се прави. Сред тях бяха Пърчови гащи, Чаталата брада, младият дърварин с одраната глава, един-двама овчари и въглищаринът от Горна махала със своя седемнайсетгодишен син — Съботин.

— Аз казвам всичките моми да се заведат на скришно в гората! — започна Пърчови гащи.

— Аз пък — рече Панакуди — ще пи посъветвам първо да си турите по два ореха в устата и чак тогава да приказвате, че през стените на тая колиба всичко се чува, а съгледниците на болярина слухтят. Пък като са ви орехите в устата, не се разбира нито кой приказва, нито какво.

Всички кимнаха.

— Ха сега, да живее боляринът Калота, неговата свита и болярският съвет! Да са ни живи и здрави! — викна Панакуди и като налапа два ореха в устата, рече доста по-тихо:

— А шега нека да ши говорим иштината!

— Пак се разбира, бе дядо! — обади се внезапно въглищарският син Съботин. — Не е ли по-добре това същото, дето ти каза, да се каже инак?

— Как? — попита Панакуди, като гледаше момчето с учудване.

— Слагаме по едно „пи“ между сричките и същото, дето ти каза, става ето как: пи-се-пи-га пи-не-пи-ка пи-да пи-си пи-го-пи-во-пи-рим пи-ис-пи-ти-пи-на-пи-та.

— Гледай го ви желеначето какво ижмишлило! Ами че това е много добре! — зарадва се Панакуди и изплю орехите. — Аз сто и шейсет и нагоре години дето живея и го не знаех, а това дребосъче виж какво измислило! Гледай го ти! Ако аз това го знаех, нямаше цял живот да ми хлопат все орехи в устата и зъбите ми щяха да си бъдат цели, а сега, я вижте — цели три зъба съм изгубил, цели три-и! — зяпна Панакуди и всички видяха, че в устата на стареца три зъба — наистина липсваха.

— Пи-до-пи-лу пи-бо-пи-ля-пи-ри-пи-на пи-Ка-ло-пи-та! — викна Пърчови гащи.

— Пи-чу-пи-дес-пи-но! — съгласи се Панакуди. — Хайде сега да разговаряме, че пи-вре-пи-ме-пи-то пи-не пи-ча-пи-ка!

Ето какво си казаха по-нататък мъжете в колибата на Панакуди, като слагаха по едно „пи“ пред всяка сричка.

— Да изведем момите и да ги скриеме в пещерите! — предложи Пърчови гащи.

— Стражите на Калота ще хванат мъжете и те ще кажат къде са скрити момите! — каза Панакуди.

— Само един ще знае къде са те — упорстваше Пърчови гащи. Но другите му обясниха, че момите, които бяха не по-малко от стотина, трябваше не само да се скрият, ами ида се хранят. А да се хранят стотина моми — не можеше да остане скрито от болярина.

— По-добре е да се разбере коя мома е определена за ламята и да се скрие само тя — предложи Панакуди.

Всички се съгласиха на това и се реши: Чаталата брада, който минаваше за приятел на Варадина, защото заедно беряха церовити билки в гората, да го причака в тъмното на излизане от болярската кула и да го попита на четири очи коя мома е определена за ламята.

Щом се реши това, Чаталата брада се измъкна от колибата и отиде да извърши възложената му работа, а вътре разговорът продължи.

— Все тоя болярин! — неочаквано рече Съботин. — А защо не му светите маслото?

При тези думи на момчето всички се обърнаха към него и го загледаха слисани, а баща му го дори изруга:

— Как смееш, калпазанино въртоглав! Такива думи! Мустаците му още непоникнали, а се меси в разговора на мъжете! Гледай го ти!… Ей сегичка ще ти лупна един по врата за тия никакви думи!

— Можеш и два да ми удариш, но позволи ми, татко, да попитам още нещо — рече Съботин.

— Какво ще питаш? — свъси тъмни вежди разядосаният въглищар.

— Ще попитам дядо Панакуди мъжете от нашите колиби с мустаците си ли мислят или с главите?

— Млък! — ревна бащата и замахна, но Панакуди го спря.

— Не закачай момчето! — отблъсна той ръката му. — В нашите колиби, синко, мъжете май наистина мислят с мустаците, а не с главите. Ако мислеха с главите си, нямаше предводителите да се разделят на три и да си трошат кокалите по сами. Нямаше Гаки да набута цвета на нашето овчарство в пещерата на ламята, нямаше Дерикожа да предлага да се пари ламята с вода и след тия думи ловците още да го следват и да го наричат „предводител“! Нямаше! Нямаше! — продължаваше да вика старецът, забравил, че трябва да слага заради шпионите по едно „пи“ на всяка сричка.

— Пи-ти-пи-хо! — напомни му Пърчови гащи.

— Няма пи-ти-пи-хо, няма пи-ми-пи-хо! Ще викам! — продължаваше да се вълнува Панакуди. — Пък ако щат, нека ме обесят или на кучетата да ме хвърлят! Аз съм без туй с единия крак в гроба.

Дядото се зачерви, затърси кожената си кесия с тютюна, натъпка лулата, а след това зачатка да лови огън, но вместо с чакмака по кремъка, той удряше кремъка в чакмака и продължаваше да мърмори:

— Дори не с мустаците си мислят нашите колибари, ами с вървите на цървулите!

— С каквото и да мислят — обади се младият дървар с одраната глава, — с ламята не е лесно човек да се пребори.

— Можеше да не се бори. Можеше… — Можеше, да речем, да я подпали! — продължаваше дядо Панакуди да се горещи. — Можеше да затрупат входа със сухи дърва и да я подпалят!

— С едно изпръхтяване ламята ще издуха огъня навън и ще подпали гората и пак ще изгориме ние, а не ламята.

— Може и така да е, но трябва да се мисли и да се измисли нещо! — продължаваше да блъска Панакуди кремъка си в чакмака, докато най-сетне Съботинчо му хвана ръката и му каза, че хваща огъня обратно. Тогава Панакуди започна да бие чакмака в кремъка и след малко праханта се подпали, а в колибата замириса на хубаво.

През цялото време, докато Панакуди си хващаше огън, Съботин го гледаше в ръцете. Гледаше го и напрегнато мислеше, а щом праханта се подпали, той изведнаж, ни в клин ни в ръкав, попита стареца има ли още прахан у дома си.

— Защо ти е прахан? Да не си пропушил и ти? — зачуди се Панакуди.

— Пи-в-пи-маш пи-ли, пи-пи-пи-там?

— Друго в къщи нямам, но прахан и бълхи ще се намерят.

— Пи-кол-пи-ко пи-бе пи-дя-пи-до? — продължаваше да пита Съботин и очите му като че заискриха.

— Чувалче… Може и две… Дядо ти Панакуди друга работа си няма, ходи в гората и събира за лулата прахан.

— Два чувала! — викна Съботин вече без никакво „пи“. — Тогава смятайте ламята за убита! Дай да те целуна, дядо, дай! — Съботин се хвърли да целува Панакуди, но баща му скочи и го спря.

— О-о, гръмотевици, полудя момчето ми, побърка се!

— Как ще погубиш ламята? — наскачаха всички, ала Панакуди махна с ръка на Съботин да мълчи.

— Не! — извика той. — Не говори. Ако си намислил глупост — по-добре да остане скрита. Ако си намислил нещо умно, лоши хора могат да попречат, затуй, заклевам те, момче, нищичко не казвай! Мълчи! Може би само на мене би трябвало да кажеш.

— Може, дядо, ей сега! — припна Съботин и като се наведе над ухото му, бързо му зашепна нещо.

Панакуди отначало слушаше и мигаше спокойно, после спря да мига и се облещи, най-сетне вдигна ръката, в която държеше тоягата, хвърли я на пода и като грабна момчето, застиска го с всичка сила в старческата си прегръдка и завика:

— О-о, небе! О-о, гръмотевици небесни! Докато се раждат такива момчета в нашите колиби, Трипетли няма да загине! Няма! Няма! Няма!

* * *

Ето какви разговори се водеха в колибата на Панакуди, докато събралите се там мъже очакваха Чаталата брада.

Но защо закъсняваше той?

Щом излезе от колибата, Чаталата брада първо си събу цървулите, върза ги на кръста, за да не вдига шум, и като се тулеше в сенките, дебнешком приближи до кулата. Луната бе прибулена от гъсти облаци и той спокойно се примъкна до тайния изход, откъдето се очакваше да излезе Варадин. Мракът скриваше добре Чаталата брада, а за още по-голяма сигурност съгледникът на колибарите хвана двата края на брадата, извърна ги нагоре и ги завърза върху темето, като забрадка. Тъй главата му заприлича на голямо, космато гнездо, в което остро проблясваха само две очи.

Дълго чака пратеникът, но никой нито влизаше, нито излизаше от тайния вход. Всичко живо спеше или се правеше на заспало. Само стъпките на нощната стража по зъберите на кулата отекваха в тишината и показваха, че Калота не се доверява докрай на високите стени.

Варадин може да се е измъкнал от предния вход, помисли си Чаталата брада, но тъкмо да си тръгне, тихо скръцване го накара да впери очи в стената. Една тайна врата бавно се отвори и оттам се промушиха двама с дълги ямурлуци. Непознатите се огледаха, ослушаха се, тихо си казаха нещо, после се върнаха към вратата и започнаха да поемат някакви неща, които трети им подаваше отвътре. Изведнаж нещо падна! Звънна в калдъръма и Чаталата брада позна, че се изнасят или ножове, или мечове, или някакви други железа. Все тъй безшумно двамата се натовариха с неизвестните предмети. Третият, който им ги подаваше, хлътна обратно в кулата и затвори портата, а непознатите с товара поеха към колибите. Само че тръгнаха не по пътеката, а направо през ливадите. Още малко и те щяха да изчезнат безследно в нощта, но луната неочаквано се подаде и освети, макар и за кратко, тайнствените посетители на кулата. При нейната светлина Чаталата брада забеляза, че по-едрата от двете сенки имаше кожена шапка с опашка! А такава шапка носеше един единствен човек в Трипетли — предводителят на ловците!

Луната бързо пак се скри, но Чаталата брада видя достатъчно, за да разбере, че нещо лошо се крои! Иначе защо се отваряше по никое време тайният вход и защо се изнасяха скритом неща?

А какви бяха тези тайнствени неща? Какво звекна по калдъръма? И не остана ли то пред вратата, на земята? Дали не можеше да се намери?

Любопитството налегна Чаталата брада с такава сила, че той не устоя, притули се покрай стената, доближи до тайната врата и започна да опипва камъните и тревата. Най-сетне допипа нещо! Нещо студено и твърдо.

Беше стрела!

Чаталата брада я мушна в пояса и с бързи крачки се запъти назад. С една стрела и с една много странна новина.

У Панакуди го очакваха, нетърпеливи да узнаят коя мома ще бъде първата жертва на ламята. Ала вместо това. Чаталата брада им разказа за трите нощни сенки, за шапката на Дерикожа и стрелата.

— Дай я! — рече Панакуди. — А ти, Съботинчо, светни с една борина да я видим каква е.

На мъждукавата светлина видяха една лъскава, добре наточена стрела с „уши“. С други думи — една бойна стрела. Защото само бойните стрели в Трипетли се правеха с „уши“. И тъй, ставаше ясно, че Дерикожа, с един неизвестен помагач, бе получил през тайния вход няколко връзки с бойни стрели. А щом с такава предпазливост се даваха те на Дерикожа през нощта, тия стрели не бяха за война. Не бяха те и за борба с ламята. Ако бяха за ламята, защо трябваше да се крият?

За кого тогава бяха предназначени? В кого трябваше да се забият? По-право — в кои? Защото стрелите бяха не една и две, а няколко снопа. Но щом не бяха за война с враговете от съседните болярства, щом не бяха за борба с ламята, оставаше само едно: тези стрели бяха за враговете на Калота тука, в Трипетли. Калота не раздаваше току-тъй своето оръжие.

В опасност бяха, значи, най-добрите, най-смелите мъже и тази опасност идваше от дясната ръка на болярина Калота — предводителя на ловците, Дерикожа.

Много думи се размениха „за“ и „против“. Много планове се кроиха и прекрояваха и накрая всички в колибата на Панакуди се съгласиха в едно — че първо Дерикожа трябваше да бъде обезвреден и чак след това да се мисли за ламята.

Сега оставаше да се реши — как!

Въглищарят предложи колибата на Дерикожа да се подпали и да изгорят с нея и предводителят на ловците и бойните стрели. Младият дървар с обелената кожа искаше сам да разцепи главата на Дерикожа с брадвата. Пърчови гащи настояваше да го върже и да нахрани с него ламята, ала Панакуди все клатеше брада нагоре-надолу и все не се съгласяваше.

— Ами нали боляринът това и чака, за да ни изтрепе с войската? Не! Аз ще помисля, а вие вървете да спите и да събирате сили, че утре, както се вижда, смелите хора ще ни трябат както никога!

— Щом казваш — добре — съгласиха се най-сетне всички.

— Съботинчо нека остане да ми помогне, че ме наболява кълката и не мога да се завия сам! — помоли Панакуди въглищарина от Горна махала. — А вие, щом слънцето изгрее, съберете се на мегдана и кротувайте. Ако трябва нещо да се прави, аз ще ви кажа. Лека ви нощ! — махна с ръка Панакуди и всички си тръгнаха.

Втори петли бяха пропели, когато колибата на Панакуди се опразни. Съботин започна да оправя постелките, ала старецът го спря.

— Не, не, няма време за спане, момчето ми! Аз познавам Калота от дете и мога да ти кажа: смъртта ни е в кърпа вързана, ако не намерим изход. А изходът — добави Панакуди, като зашепна тихо — е само един: да накараме Дерикожа да проговори истината.

— По-скоро ще накараме змията отровата си да изплюе, отколкото лъжецът Дерикожа да каже истината! — рече Съботин.

— Да, ама аз ще го накарам! — закани се Панакуди и за първи път лицето му стана строго. — Аз имам средство — повтори той. — И ще го направя, ако ти се съгласиш да ми помогнеш.

— Каквото трябва — ще го сторя, дядо! Инак нека гръмотевицата да ме гръмне! — закле се момчето.

— Тогава слушай — тихо зашепна Панакуди. Аз имам тука едни чудотворни грудки. Чудотворното им е в това, че като се даде на човека да изяде от тях едно парченце колкото грахово зърно, този човек започва да говори само истината и не спира, докато слънцето изгрее дотри пъти.

— А защо не дадеш тогава на колибарите по едно зърно от тия коренчета, за да говорят истината? — запита Съботин.

— При такъв глупав и жесток болярин небето да ни пази от подобно нещо! — разпери Панакуди и двете си ръце. — Та я си помисли, че дадех грудка, да речеме, на Пърчови гащи. И каже Пърчови гащи на Калота, че е кръвопиец и потисник? Каже на Трътко, че е подлизурка и мръсник? Каже на Главния гадател, че е лъжец? Тогава какво ще стане? Ще хвърлят Пърчови гащи в кучкарницата, за да го дернат болярските кучета на сто парчета… и ще станат добрите хора с един по малко.

— Така е — съгласи се Съботин. — Но тогава ние можем…

— Много хубаво се сети — аз очаквах! Много хубаво се сети, момчето ми! — тупна Панакуди по Съботиновото рамо. — Ние можем да подхвърлим на подобно смъртно изпитание само враговете! Ах, колко пъти ми се е искало да сторя това, като гледам безобразията на Калота и на първите негови съветници, ах, колко пъти! — въздъхна Панакуди. — Но винаги съм отлагал за още по-тежки времена. И ето че сега тези времена дойдоха! Сега вече можем и ще започнем с Дерикожа!

— Да започнем! — скочи Съботинчо и очите му засвяткаха.

— Цялата работа сега е — рече Панакуди — как да накараме Дерикожа да глътне грудката.

— С млякото бе! — сети се изведнаж Съботинчо. — Нали всяка сутрин един козарин оставя пред портата на Дерикожа ведро с козе мляко? Ще пуснем грудката във ведрото и — хайде готово!

— Добре! Вижда се, че туй с ламята си го намислил не случайно! Сече ти главата! — отново го потупа Панакуди. — Ето ти грудката. Върви бързо и спасявай враговете на Калота.

Съботин взе коренчето и тръгна, но изведнаж — се върна, хвана ръката на стареца и като я вдигна до устата си — звучно я целуна.

— Чакай! — сети се Панакуди. — Залисахме се с тоя Дерикожа и не те попитах за ламята… Кога?

— Щом свършиме с Дерикожа!

— Добре! — прегърна старецът момчето, а след това го тикна към вратата. — Бързай, въглищарски сине, и мълнията да ти е на помощ!