Николай Хайтов
Ламята (13)

Глава тринадесета
Мечът на Съботин

Щом Панакуди напусна колибата и затръшна след себе си вратата, ако могат да се нарекат „врата“ прътите, от които тя беше направена — Съботин вместо да си наточи меча, избра най-чистата кожа, легна възнак и се загледа в тавана. Таванът беше прост таван от суха папрат, каквито бяха таваните в Трипетли, и в него нямаше нищо за гледане, но Съботин най-добре мислеше така — лежеше възнак и гледаше в тавана, ако беше в колиба, или в небето, ако беше в гората.

Гледаше Съботин и мислеше как да отвори тайната преградада, а след това как да се спаси от буйната вода, когато тя нахълта през стената. Разбира се, всичко това не можеше да се постигне с меч, макар че мъжете в Трипетли много обичаха да се перчат със своите мечове. Срещу меча на Съботин, ако той влезеше в болярската кула, щяха да се вдигнат триста меча! Срещу копието, ако влезеше с копие — триста копия! Наистина, Съботин рече на Панакуди, че остава, за да си наточи меча, но с това той искаше да каже, че ще измисли нещо такова, с което да надвие триста меча и триста копия, ако се изпречат те на пътя му… Неговият меч — това беше неговата остра мисъл. И сега той лежеше възнак и се мъчеше така да я изостри, че да срещне и отблъсне и мечове, и копия, и всички смъртоносни препятствия, подредени в деветте зали на дългия вход.

Съботин се надяваше грудките да му помогнат, но колко — не можеше отсега да знае. Той знаеше, че в кулата ще настъпят крамоли. Но кой с кого ще се хване за гушата и кой ще пострада от това — също не можеше да се предвиди. Само в едно беше сигурен Съботин — че трябва да използува бъркотията, за да се добере до Главния гадател, да научи от него как се отваря тайната преграда, а след това — да я отвори.

Момчето не се и замисляше как ще „нахрани“ обитателите на кулата с чудотворните грудки — това му се струваше лесно. Достатъчно бе да грабне един тулум с мляко уж да помогне на млекарите и грудките щяха да полетят по дървените корита пред стените на кулата към болярските чешми. А от тия чешми си наливаха мляко всички в твърдината — от болярина до последния войник. Да, с грудките не беше кой знае колко мъчно.

„Главният гадател! Главният гадател! — нечуто си шепнеше Съботин. — Как да проникна до Главният гадател?!“ Лицето му гореше, дори клепачите му спряха да мигат. Най-сетне вик на радост се изтръгна от устата му: „Измисли-и-их! Измислих!“

Съботин скочи, но се сети, че е намислил само едно от двете най-мъчни неща. И отново легна и пак заби поглед в тавана от суха папрат…

* * *

Вечерта Панакуди се върна, натоварен не с една, а с две торби.

— Всичко е в ред! — викна той от вратата. — Ето ти каквото искаше.

Старецът сложи торбите пред Съботин и като седна, заразказва как „говорил“ с ламята, как съгледниците на Гадателя го подслушвали, как подир това заедно с Чаталата брада и Пърчови гащи търсили чудотворните грудки, а те пък били изровени от дивите прасета и мъчно се намирали, та се катерили по скалите на Голи рът, докато набрали най-сетне колкото им трябвало.

— А ти какво направи? — попита Панакуди.

— Точих си „меча“! — отговори Съботин. — И го наточих, струва ми се, доста добре.

— Дано! И нека гръмотевиците да са ти на помощ! — изви старецът очи към тавана, над който се намираше свещеното небе. — А как ще се промъкнеш в кулата?

— Намислих! — отговори Съботин. — Само че трябва да ми дадеш ония три златици, дето ти е броило за мустаците болярчето.

— Ще ги имаш! Нещо трябва ли ти още?

— Не. Свирка и лют пипер ще си намеря сам…

— Вярно ли чух? — изведе се Панакуди.

— Съвсем — ти имаш, дядо, остър слух! — засмя се Съботин и след туй неочаквано попита: — Дядо бе, кога Главния гадател си слага маската?

— Тръгне ли да разговаря с гръмотевиците, той винаги си слага свещената маска. Защо? Да не си решил да го заместиш в лъжите? — нагърчи се челото му.

— Питам бе, дядо. Нали ще говоря, утре с него.

— Ако е за питане — добре… Ще ти разкажа всичко. Защото не се знае кое за какво ще ти потрябва. Само че не сега — сега трябва да приготвя Джонда, както обещахме на Калота. Да я срешем и накичим за годеж, че утре ще видим за кого ще я сгодяваме, дали за ламята или за нейния победител — смигна му той.

— Аз ще те чакам — отговори Съботин, — само ми кажи къде са чушките?

— Ето ги — дръпна Панакуди една вързаница червени чушки, напъстрени с бели брадавици. Но се пази добави той, като ги подаваше, — пази се от тях, защото не парят, а горят!

След тези думи Панакуди излезе. Съботин взе дървената чутура, сложи чушките в нея и започна да ги бие с чукалото. Едновременно с това си тананикаше:

„Чушки мои, люти чушки!

Досега палихте стомасите

на сиромасите,

отсега ще палите, каквото трябва

да се пали…

Палете, не прощавайте!

Разплаквайте!

Лютете!

Здраво място не оставяйте!

Където попаднете —

опожарявайте,

опожарявайте!

Мои чушки, люти чушки,

дето палите стомасите

                на сиромасите.

Палете сега да палим,

палете, не прощавайте,

здраво място не оставяйте,

не оставяйте!

Унищожавайте!

Опустошавайте!“

Чукаше Съботин в чутурата и тананикаше, тананикаше и чукаше, а времето минаваше, стъмняваше се и лека-полека нощта настъпваше в Трипетли.

Нощта, в която щеше да се решава: ще има ли потоп в болярската кула и за колибарите живот, а след това — ще има ли ламя!

По-право — две ли ще бъдат ламите или една, или най-сетне — нито една!

Ще живее ли обичаното момиче?

Ще пораснат ли мустаци на едно влюбено момче?

Всичко това щеше да се разбере в края на нощта, която лека-полека се спускаше над Трипетли и една след друга се появяваха безбройните звезди.