Николай Хайтов
Ламята (7)

Глава седма
Как продължи — и още по-важно — как завърши

Дружината на ловците се отправи през гората, но не хвана пътя за пещерата на ламята, а Дерикожа я поведе към скалите. Подир нея се проточи втора върволица, в която имаше и брадвари, и дървари, и рибари, та дори деца и старци.

— Дерикожо, пещерата не е там! — рече да го поправи един от овчарите, който вървеше с ония, които искаха да видят с очите си какво има да става.

— Първо, аз не съм Дерикожа, а „войвода“ и ще ми казваш не „Дерикожо“, а „войводо“! — сопна му се предводителят. — А що се отнася до пещерата и ламята — това е работа само на войводата и на военния съвет.

Овчарят сконфузено млъкна, ала Дери кожа — не.

— Кажи „слушам, войводо“! — заповяда му той, като го пронизваше с поглед.

— Слушам, вайводо! — подчини се засраменият овчар.

— „Войводо“, а не „вайводо“ — сряза го отново Дерикожа. — Това не ти е пата-кюта с криваците, разбра ли? Ти се намираш сред ловци!

След мъничкото сблъскване нищо повече не наруши похода на ловната дружина и скоро тя се намери при скалите, срещу пещерата.

От същото това — място говедаринът беше преговарял с ламята сутринта.

— Готови-и! — извика Дерикожа, щом забеляза дупката. — Ловците — зале-е-е-гни!

Ловците се пръснаха във верига и залегнаха.

Прав остана само Дерикожа. Той поглади разрошената опашка на шапката си и хвърли победоносен поглед наоколо. И този поглед спря върху пъстрата тумба от зяпачи и съчувственици, които се трупаха в единия край на ливадата и шумно разговаряха.

Първият ловец слисано зяпна. Неорганизираната тълпа беше по-многобройна от собствената му войска, и всеки миг по пътечките и храсталаците прииждаха все повече и повече.

Той разтърка очи, присви ги, ококори ги широко, понечи да извика, ала изведнаж млъкна и се замисли. В главата му се завъртя нов план, много по-фантастичен и чудесен. Той усети, че би могъл да поведе сега не само ловците, разбра, че най-сетне е настъпил мигът да поведе след себе си цялото войводство Трипетли… Защото кой няма да се подчини на един герой, достойно сразил една ламя?!

Дери кожа притвори отново очи, заслепен от собственото си величие, преглътна и вече кротко, но отчетливо каза:

— Колибари! Благодаря ви за доверието. Вие искате да споделите с нас радостта от победата. И аз ви разрешавам. Вслушвайте се в заповедите ми, изпълнявайте ги, а после ще празнувате, с нас. И тъй — копиеносците да чакат знак! Брадварите и рибарите — в резерва! Децата — в храстите. Старците — по дърветата! Свирачо, надувай бойния рог! — полетяха вдъхновените заповеди.

Всички заеха места, а звуците на бойния рог се понесоха над пущинака, призовавайки невидимия враг.

— Прицел в пещерата-а-а, ххх-хат! — даде Дерикожа своята последна заповед и към пещерата на ламята се насочиха сто и повече, добре наточени, загладени и с меча мас намазани стрели.

Измина доста време. Ехото на Дерикожовия глас десет пъти има време да се върне и да отлети обратно към насрещните скали, а ламята не се показваше. Ехото, заглъхна, настъпи тишина, но от чудовището ни вест, ни звук. Ловците задържаха лъковете опънати, което никак не беше лесно, като се знае, че лъковете бяха от яки дрянови корени, и то добре изсъхнали. Но ламята не се явяваше.

— Ще чакаме ли още? — обади се най-сетне ловецът с опърлените вежди.

— Що за глупави въпроси?! — сопна му се Дерикожа. — Ламята рано или късно ще се покаже!

Слънцето клюмна на залез, сенките на копиеносците станаха два пъти по-дълги от тях самите, а ламята никаква я нямаше.

— Напразно се пулим! Няма я ламята! — обади се отново Опърлената вежда.

— Врагът е уплашен, не излиза! — обясни Дерикожа.

— Ами че тя може хич да не излезе! — каза Брадван, който, срам не срам, също беше дошъл.

— Така е! Ламята може да си лежи в пещерата колкото си ще, тъй че защо да държим лъковете опънати? — попитаха някои от ловците.

— Вярно! — съгласи се неохотно Дерикожа. — Нека тогава да обмислим какво ще правим по-нататък! Хайде, говорете! — подкани той ловците и другите помагачи.

— Абе аз иначе си я представях — започна Брадван. — Аз мислех да скочим върху ламята и кой с брадва, кой с лък или кривак — да я пречукаме… А ние — застанали сме тука и клечим…

— Изказва се невежа дървар! — кипна Дерикожа. — Един невежа във военните дела. Препоръчва ръкопашна битка, срамувам се да го кажа — битка с криваци. Та това е тактика съвършено остаряла! — загърмя Дерикожовият глас. — Тъй са се били диваците, когато още не са били измислени стрелите.

— Така е, така е! — подкрепиха го ловците.

— И какво е това „пречука“. Това не са думи за военен, който работи с лък и стрели. А стрелите са страшно нещо, когато са в ръцете на стрелец! — продължаваше да се перчи Дерикожа. — Аз глигана когато застрелях, стрелата му влезе под опашката, излезе през носа и както си беше нанизан, тъй го и опекох в жарта…

— Да, ама ламята не е глиган! Аз вече й ядох попарата! — обади се дърварчето с ранената глава.

— Вие дърварите сами се натопихте в тая попара, та и с червен пипер я подлютихте — закикоти се Дерикожа.

— Слушайте! — изправи се един от овчарите. — Я ме оставете аз да ви подмамя ламята, че да се свърши тая препирня.

— Приемаме! — съгласи се Дерикожа. — Започвай!

Без да чака втора покана, овчарят се изправи на скалите и започна жално да блее — като овца, на която току-що са заклали и опекли агънцето. Не стана нужда да блее много. Откъм пещерата се дочу нещо като пукот на сухи съчки, след това хрипкаво хъркане, което постепенно се засили, превърна се в грохот, а грохотът — в рев, докато най-сетне от дупката се подаде една от главите на чудовището.

— Идва! — изрева един от копиеносците и се захлупи на земята.

— Майко мила-а! — чуха се гласове на ужас.

— Лъковете! Бързо! — извика Дерикожа. — Стреляйте!

Най-малко сто лъка се опънаха и сто и повече стрели със свистене и бръмчене полетяха към страшната ламя. Ала стигнали бронята на чудовището, те отскачаха и падаха на земята, изкривени или пречупени.

Овчарят пръв забеляза това.

— Напразно, момчета! — завика той. — Стрелите се чупят в бронята като перца. Спрете, не съсипвайте желязото.

— Бронята, значи — замисли се Дерикожа. — Ето бедата! Трябва, значи тая броня да се съблече.

Всички го загледаха с учудване.

— Какво искаш да кажеш? — попита един от брадварите. — Ламята да се одере? Така ли?

— Защо да се дере? Ламята може само да се попари! — сети се изведнаж Дерикожа, но видя, че другите не го разбират, и започна разпалено да обяснява:

— Ако ламята се попари, люспите и сами ще си окапят. А окапят ли те, стрелите няма да отскачат! И горко тогава на гази ламя, когато сто лъка зашибат в търбуха и по една стрела! Горко на тази нещастна ламя! Остава, значи, само да се попари ламята. Това е, момчета!

— А как, вайводо, тая работа ще стане? — обади се оня овчар. — Като как? Хайде, предводителю, кажи, командвай!

— Много просто! — отговори с достойнство Дерикожа. — Жените ще стоплят пет казана с вряла вода; мъжете ще ги пренесат до пещерата; рибарите ще хвърлят мрежи и ще хванат ламята да не шава. Ще се залее тогава тя с врялата вода и…

— И ето ти парена ламя! — прихна Брадван. — Тогава ти, войводо, ще я нанижеш на една стрела и ще опечем ламята върху жар! Какво ще кажете, рибари?

— Може! — съгласи се старейшината на рибарите. — Само да ни покаже войводата как се хваща ламя в рибарска мрежа.

— Аз съм ловец, не съм рибар! — тупна Дерикожа с крак.

— Ти вайводо, си глупа-ак! — изправи се младият овчар. — Глупак, и то невиждан! Ще ми пари той ламя! И ще я пече на жар! Ха-ха-ха-ха!

— Ха-ха-ха! — закискаха се през глава дърварите, последваха ги копиеносците, брадварите и рибарите, а след тях един след друг, макар и тихичко, засмяха се и някои от ловците.

— Хе-хе-хе — кикотеха се децата в храстите.

— Хо-ха-хо! — деряха се от смях и старците. — Как смеете! — изпули се Дерикожа, бледен от яд. — Това е неподчинение! Бунт!

— Брадване, светни го тоя по врата! — обади се един рибар.

— Ловци-и, защитете ме! — закрещя Дерикожа и се хвана за меча, ала вместо да се бие, започна бързо да отстъпва към Трипетли, като не спираше да вика. — Неподчинение! Това е бунт!

И в тази минута ламята ревна! Ловците си помислиха, че идва и хукнаха след Дерикожа към Трипетли. Тъй на поляната останаха само помагачите, а сред тях и Брадван.

— Хе-е-е-ей! — викна Брадван след бягащия Дерикожа. — Огърлиците забрави, хе-е-е-ей!

Извика Брадван, но предводителят на ловците не се обърна, нито спря.

* * *

Никой в Трипетли не очакваше походът на Дерикожа да завърши тъй безславно. Никой! Най-малко от всички — боляринът Калота. Той беше толкова сигуреи в победата на Дерикожа, че бе накарал да разпънат една овча кожа и да изрисуват върху нея софра, лъжица и тлъста овнешка опашка. Софрата и лъжицата означаваха на колибарския език „добре дошли“, а тлъстата овнешка опашка — „славни победители“. Защото на пиршествата след всяка победа тлъстите овнешки опашки се даваха винаги на най-храбрите.

Две момчета държаха кожата разпъната, а зад тях се трупаха момичета с букети от иглика, жени с пълни кратуни отлежала медовина за уморените и ожаднели ловци. Там бяха още много от стареите и старците, а също и Калота — със светнало лице и празнична броня на гърдите, заобиколен от своите телохранители.

От време на време боляринът се обръщаше към стражника от наблюдателницата и питаше: „Вижда ли се нещо?“, а стражникът все отговаряше с „не“.

— Ще я премачкат те! — окуражаваше се Калота сам. — Няма да й се размине на ламята. Дерикожа е служил под знамената на моята войска и знае как да се справи с чудовището! Знае! Само че защо се бавят тези ловци?

— Може би дерат ламята — досети се Трътко.

— А какво ще правиме одраната ламя? — полюбопитствува Варадин.

— Ако месото й е като мечото, ще направиме от нея пастърма! — предложи Трътко. — Знаете ли каква слава ще бъде за нашия колибак, ако занесеме на пазара пастърма от ла-мя!

— От кожата й ще направиме цървули! — отсече Варадин, като че гледаше пред себе си трупа на обезглавената ламя. Цървули от ла-мя!

— Защо цървули? — намеси се в спора и Кутура. — Не е ли по-добре ботуши? Ще обуем цялото село в ботуши.

— Гледай го ти! Селото ще обува в ботушите кипна Калота. — Де се е чуло и видяло селяни да ходят с ботуши! Може да се направят ботуши, но за войската.

— Точно така — побързаха да се съгласят и останалите старци.

— А от люспите на ламята — въодушеви се Калота — ще се изработят щитове. Двеста, триста, може и хиляда! Корави като копита… Може да завоюваме тогава съседните болярства като нищо! Данък ще ги накараме да плащат, а на щитовете ще накараме да изрисуват трите глави на ламята! А, стареи, какво ще кажете? — изгледа той своите съветници, като че искаше да им каже: „Видяхте ли как хитро измислям аз чудесните неща?“

Всички бяха готови да кажат „да“, но гласът на Кутур а ги пресече:

— Не! Така не бива! — зачеса той брадата си. — Не е ли по-добре кожата на ламята да се напълни със слама и да се направи чучело? Я си помислете какво ще бъде, ако поставиме чучелото на шейна и тръгнеме с него по света?

— За какво ни е пък чучело? — попита Трътко.

— Много просто! — разпали се Кутура. — Та ние ще сплашим с него всичко живо, а щом хората се страхуват от нас, те ще ни се подчиняват, а и данък може да ни плащат… Ще натрупаме планини с пари!

— Заслужава да се помисли — да! Заслужава — кимна одобрително Калота, след като чу думата „планини“, а след нея и „пари“. — Отдалече още като ни видят с чучелото и ще викат: „Ето ги, идат ламеубийците! Олеле, какви са-а! Олеле, олеле, какви са!“

— Олеле-е-е-е-е-е-е! — чу се в същото време, но вече не от устата на Калота.

— Олеле-е-е-е-е-е-е! — повтори се то и тогава се разбра, че идва от кулата.

Всички обърнаха очи нагоре и видяха как стражникът от наблюдателницата сочи с ръце по пътя за пещерата… А по пътя, сред облак от прах, се носеха ловците на Дерикожа.

В същото време глухи ревове процепиха тишината над Трипетли и разтърсиха съседните скали.

— Какво е това? — викна Калота и посегна да извади меча, но вместо в канията, разтрепераната му ръка бръкна в колчана със стрелите.

— Сигур е ламята! — несмело се обади Трътко.

— Божичко-о-о! Отидоха колибите! Хубавите ни колиби-и-и-и-и! — писнаха жените, захвърлиха кратуните с медовина и хукнаха към своите домове.

— Ама че ловци-и! Ама че фукльовци-и! Ама че негодници-и! — възроптаха мъжете, когато начело на бягащите се зададе самият им предводител.

— Как посмя? — закрещя Калота, като го видя. — Та ти разваляш всичките ни планове, негоднико, всичките ни планове!

— Аз, болярино, не съм виновен! — просна се Дерикожа в краката му. — Не съм! Никак не съм! Виновни са рибарите, че отказаха да попарят ламята, а дърварите се разбунтуваха пред лицето на врага. Те трябва да бъдат вързани и наказани със страшни мъки!

— Пак ли тези дървари! Тези дрипави негодници! — развика се Калота и затърси с поглед стражите, за да вържат дърварите.

В същото време ревът се повтори още по-ясно и по-страшно, което показваше, че ламята може би се движи към Трипетли.

Разбрал това, Калота млъкна, а навалицата се разшава и развика:

— Войската, болярино, войската! Спаси ни от ламята, чуваш ли, спаси ни-и!

— Войската ли?! — съвзе се Калота. — Ами ако вие зашавате? Тогава? Не-е! На тая въдица Калота няма да се хване!

— Аз, Трътко, ви казвам — вдигна Трътко своята тояга, щом забеляза, че навалицата застрашително се раздвижи и разшумя, — аз, Трътко, ви казвам, че няма време за губене: събирайте телета и моми, та да ги изпратим на ламята, за да спреме идването и насам. Вижда се, че е гладна.

— Не само е гладна, тя е сърдита и свирепа! — изправи се Дерикожа, доволен, че повече не го питат за бягството.

— Вярно! — отрече Калота. — Трябва да се даде на ламята да яде. Ей вие там! — викна той към настръхналите на мегдана колибари. — Доведете бързо десет кози!

— Само кози ли? — подшушна му Трътко.

— И телета, и телета! — добави Калота. — Три-четири телета тлъсти.

— А момиче, болярино, момиче? — подсети го Варадин.

— Ще се намери и момиче — рече Калота. Бранко ще прати към небето една стрела. На чийто покрив падне тя, от там ще вземем първата мома.

— Какво говориш ти, болярино? Това е произвол! — викнаха старейшините дружно, както никога. — Това не може да се реши току-така! Трябва то да се обмисли!

Навалицата отново се наежи, заръмжа и Калота разбра, че ще трябва да отстъпи.

— Добре! — съгласи се той. — Нека говедаринът да закара телетата и козите, за да се наяде и да се укроти ламята, а ние през това време ще обмислим за момичето. Хайде, говедарю, припкай!

Скоро смесеното стадо от телета и кози се изгуби по пътеката. Малко след това ревовете на ламята спряха и навалицата си отдъхна.

— Слава на небето! — рече Трътко. — Настъплението на чудовището засега е спряно!

— Кажи по-добре „слава на телетата!“ — започна мрачно Пърчови гащи, но млъкна, защото Дерикожа, пронизвайки го с очи, се хвана за меча и завика:

— Безбожни-ик! Ето такива отказаха да изпълняват заповедта ми и се разбунтуваха пред лицето на врага. Ето такива провалиха похода ми срещу ламята!

— Остави ги! — дръпна го Калота. — Те ще ни платят! А сега, хайде в кулата, на тихо да обсъдим въпроса с момичето!

Калота тръгна, след него се нанизаха старците и военните и скоро стъпките им отзвучаха зад дъбовата, обкована с желязо болярска порта. Стелуд и Бранко и още трима застанаха пред портата, кръстосаха копия и се вковаха като каменни статуи.

— Нахранихме ламята, а сега да си вървиме, пък утре — нов ден, нов късмет — рече дядо Панакуди.

— Видял се е нашият късмет! — заговориха неколцина изведнаж. — Давай телета, кози, моми — туй е то нашият късмет!

— Разотивай се-е-е-е! — изръмжа Стелуд, като чу ропотните думи на колибарите, и очите му заплашително блеснаха под козирката на железния му шлем. — Разотивай се-е-е-е!

Пръв си тръгна Панакуди, последваха го другите колибари и скоро мегданът пред кулата болярска запустя. Слънцето едва се скри зад настръхналите планински зъбери и ето — сенките на дървета и скали бързо се спуснаха една към друга, наловиха се и налегнаха, тъмни и зловещи като дяволи, сламените хижички на Трипетли.

Остана да свети само в болярската кула, гдето болярският съвет взимаше съдбоносни за колибарите решения…