Николай Хайтов
Ламята (15)

Глава петнадесета
Кой какво може
или
колко е полезно сутрешното мляко

Главният гадател започна да скача. Муската на врата му се развърташе от бързите движения и Съботин само гледаше да не падне тя, да не се откъсне от врата му или пък ноктите да се разсипят и загубят. Ето защо той с ужас наблюдаваше как гадателят скача, скача, и пее с цяло гърло:

„Аз мога, мога, аз всичко мога!

Аз мога да издухам Трипетли,

от колибака прах да не остане,

аз мога облаците да издухам от небето,

аз мога да издухам цялото кале,

мога на болярина под опашката да духна,

тъй че и планината да не може да го спре!

Аз мога, всичко мога!!!

Аз със светкавиците мога да си паля огън

и да си варя на тях

чорба от грах!

На гръмотевицата мога да се скарам,

да направя старейшините на пух и прах!

Аз мога, аз мога, аз всичко мога,

докато тези нокти са в ръцете ми,

докато има страх, докато има стра-ах!“

— Разбрах, че можеш, но моля ти се, спри! — завика Съботин. — И си почини. Защото ще се изпотиш, а след това ще настинеш, и кой тогава ще наводнява кулата, ако това потрябва! Кой? Ако ти, о-о, нека ме прости небето, речеш внезапно да умреш? Кой тогава ще спасява кулата на Трипетли?

— Да, наистина — спря да скача Гадателят, облян в пот.

— Кажи ми бързо как се стига до тайната преграда? — попита Съботин вече без заобикалки, като забелязваше с тревога, че оня все повече пребледнява и пъхти.

— Минава се през деветте зали на на дългия вход, само че не тъй, с открито лице, а с маската, ето онази там — кимна Гадателят към ъгъла, където, закачена на особен кол, висеше свещената маска, направена от кокал и кожа, с глиганови зъби и биволски очи. — С тази маска на главата — продължи задъхано той — вратите ще ти се отварят една след друга, докато минеш и през деветте. След това се слиза толкова стъпала надолу, колкото пръсти имаш на ръката, после се качваш толкова стъпала нагоре, колкото пръсти имаш на двете си ръце и единия си крак, и проникваш в свода, който ще те заведе при тайната преграда. Тя има в средата дупка колкото бълха, в нея трябва да се въвре нокътя от гаргата и да се направи каквото…

Той не успя да довърши. Вратата внезапно се отвори и се появиха двама стражи.

— Пратеници на болярина! — поклони се единият.

— Главни гадателю, вика те Калота! — поклони се и вторият.

Стражите бяха възбудени. Отвън долитаха крамолни викове и смехове. Съботин потръпна, като видя как кесийката с ноктите седи открито на гърдите на Гадателя и той се не сеща да я скрие. Идваше му да, скочи, да я откъсне от врата му, ала беше късно…

— Закъсал е Калота с главата и му трябва моята глава!

Тъй рече Гадателят и тръгна подир стражите, а Съботин, съобразил, че да се връща сам не бива — пое след тях. „Ще чакам — зарече се той, — че да видим какво ще стане!“

Качулатият вече го нямаше отвън. По коридорите вървяха слуги с вирнати глави, светнали очи и шумно се разправяха за нещо.

През много врати минаха Главният гадател и придружителите му, докато най-сетне спряха пред една, обкована със злато. Стражите я разтвориха, пропуснаха вътре магьосника, а те застанаха отпред разкрачени, с кръстосани копия. Съботин, ще не ще, трябваше да чака.

— Ти какво, бе? — забеляза го най-сетне единият, който, изглежда, не беше пил мляко и нямаше настроение.

— Аз съм с Главния гадател — излъга Съботин, като се правеше на равнодушен, и се почеса по горната устна, защото започваше да го сърби.

Стражът се канеше да каже още нещо, но в туй време тихите гласове зад вратата изведнаж се извисиха и Съботинчо ясно чу думите на Калота:

— Как смееш да ми говориш ти подобно нещо! Ти си луд! Ти си луд!

— А ти си глупав като тъпан! — викаше в отговор магьосникът. — Аз трябваше отдавна да те гътна от престола, за да настъпи спокойствие в Трипетли! Старейшините се бяха съгласили, ама този пъзлю, началникът на стражата, не посмя… Какво ме гледаш? — продължаваше да вика той. — Я си прибери очите да не отхвърчат и не се пули такъв, че ставаш още по-глупав, макар че по-глупаво нещо от тебе и небето дори — нека да е вечно — не може да измисли.

— Тъй значи, а?! — извика или по-право изхърка Калота. — Аз съм държал в пазвата си, тука до сърцето, змия! Една змия!!!

— Първо на първо ти нямаш сърце! — заговори бързо-бързо Главният гадател, сякаш предчувствуваше, че не ще има време да каже всичко, каквото му се искаше. — Ти нямаш сърце! — повтори той. — Ако да имаше, нямаше да удушиш брат си, за да седнеш ти в неговата кула! Нямаше да блъснеш жена му във вира, когато си переше халищата на реката, и да я натискаш с ботуша, докато се напълни корема й с вода!

— Спри, че те убих! — задъхваше се боляринът. — Спри, че те убих! Дървеницо ненаситна, дето те посребрих и позлатих!

— Златото ли? — викна Гадателят. — Златото, което ти парче по парче ограби от…

Един неочакван звук, нещо като „хррра-асс“ прекъсна думите му и той шумно се строполи. Миг след това някой ритна обкованата със злато врата, тя се разтвори и Съботин видя Калота, обезумял, с кървав меч, а пред него сгърчен на пода — Главният гадател на Трипетли! Няколко воини и слуги, които минаваха по коридора, спряха. И видели какво е станало, започнаха да си говорят:

— Не си поплюва нашият болярин — рече един от слугите.

— Малко по малко той ще ни изтрепе всичките! — забеляза някакъв войник.

— Нали кучетата трябва да се хранят, а те най-много обичат човешко месо! — обади се друг.

— Вие сте бесни! Чувате ли се какво приказвате? — смъмра ги слуга с порязано ухо, който също не беше пил мляко и затова, като викаше „о-о, небе, о-о, небе!“ — отдалечи се с бързи крачки от непредпазливите войници и слуги.

В това време Калота, види се, беше дошъл на себе си и като сложи меча в ножницата, заповяда:

— Доведете ми старейшините! Всичките!

Един от стражите се затича, а боляринът, съгледал спрелите се в преддверието войници и слуги — пристъпи към тях:

— Вие, дървеници, какво се трупате тука? Чупете си главите! Хайде!

— По-полека, не викай толкоз! — сопна се един войник с белег на челото. — Че ако не бяхме ние, дървениците, след битката в Криво бърдо, ти щеше да си пленник.

— Какво говориш? Какво-о? — пристъпи Калота, но оня нито се стъписа, нито трепна.

— Говоря истината като истински войник!

— А не водих ли аз войниците на Криво бърдо? Не бях ли най-напред?

— Беше, докато кривобърденци бягаха, а щом засадата ни връхлетя, не хукна ли ти с коня? Не се ли скри? Не те ли аз открих под купата сено?

— Ха-ха-ха! — засмяха се другите.

— Мълчи! Вонящо семе! И ми кажете всички ли сте полудели или…

Силни удари заглушиха думите му, звек на мечове се разнесе в съседния коридор, преплетен с разярени гласове:

— Аз ли съм крадец, бе? Аз ли? — викаше някой с грозен глас.

— Ти! Ти! Ти открадна нанизите на жена му, после и него закла, и най-сетне гроба му разрови, за да му вземеш колана с желязната тока!

— Ей, глупаци — развика се Калота. — Бясно куче ли ви е хапало, та сте се разлудели?

— А тебе хапели те нещо, та се месиш?! — долетя сърдитият дързостен глас и крамолата продължи със същата сила.

— Вие стрелците сте негодници! — викаше първият глас. — Вие се тулите в шумата, докато ние се блъскаме с мечове и си проливаме кръвта.

— А вие мечоносците сте плячкаджии и подлеци! — гърмеше вторият. — Докато ние ви закриляме с лъковете, вие колите жените и ограбвате колибите и разравяте гробовете!

— Вие…

— Не ние — вие!

— Няма ли някой да сложи ред в тоя замък? — затропа Калота с ножницата на меча в каменните плочи. Ала това не сепна никого; заекналите мечове подсказваха, че разправата продължава вече с оръжие.

— Де са капитаните? — продължаваше да хлопа Калота. — Де са капитаните?

— Сбиха се и те на двора — отговори един слуга, който идваше по коридора с бъкел вино на рамо.

Докато Калота се разправяше ту със слугите, ту със сбилите се войници, Съботин предпазливо приближи до златокованата врата с намерение да се промъкне вътре и да вземе кожената кесийка от мъртвия Гадател, ала трезвият страж седеше отпред като пън.

Момчето се чудеше какво да стори, когато самият Калота му, дойде на помощ. Доловил, че в кулата става нещо необикновено и страшно, той нареди на стражника да извика началника на стражата и тъй, без да подозира, разчисти пътя на Съботина към собствените си покои.

Щом се намери вътре, Съботин притича до сгърчения на пода Гадател, ала едва посегнал към шията му, една от вратите се отвори и в стаята влезе самата болярка, с кана в ръка.

Момчето се шмугна под каменната маса и там, скрито от дебелата сърмена покривка, с разтупкано сърце зачака какво има да се: случва по-нататък.

Болярката вместо да остави каната и да излезе, като разбра, че Калота не е в стаята, тръгна да го търси и се препъна в Главния гадател.

— О-о! Какво е това? — Тя се върна назад, спря зад масата и продължи да шепти: — О-о, небе! О-о, гръмотевици небесни!

В същия миг долетяха стъпки и на вратата, следван от старейшините, се появи Калота. Съботин видя под масата само едни ботуши, но веднага ги разпозна.

— Какво правиш ти? — изпречи се болярката пред своя мъж. — Започнал работа, без да си е взел сутрешното мляко.

— После ще го пия! Остави го и си върви! — опита се да я отпрати боляринът, но жената не отстъпи:

— Ще го изпиеш и тогава… Ето! Изпий го и ще си отида!

— Каква жена! — изохка Калота, а клокотът от шумни глътки оповести, че господарят на Трипетли закусва.

„Какво ли ще стане сега?“ — помисли си Съботин и наостри уши, но веднага разбра, че това не е нужно, защото думите, които последваха, бяха изречени гръмогласно.

— Ама че си грозна!

Настъпи кратка тишина, а после в каменната зала се понесе кикот: смееха се с пълно гърло старейшините.

— Ти се шегуваш, болярино, ала шегата ти е лоша! — продума болярката и добави с леден глас. — Имаш време да се поправиш!

— Да, наистина ще се поправя — рече Калота, — ще поправя младежката си грешка — връщам те на баща ти, болярина от Горни брод.

— Какво ще правя аз, след толкова години, при баща ми? Ти чуваш ли се какво говориш? — кипеше болярката, но все още намираше сили да се въздържа.

— Аз ще го науча какво ще прави! — кънтеше гласът на Калота, глас някак си успокоен и подмладен. — Ще го науча: при нападение на враговете да те показва от върха на кулата. Така ще ги подплашва и пропъжда, без да пролива кръвта на своите войници и да хаби стрели! Ха-ха-ха! — кискаше се Калота, доволен от своето необикновено остроумие.

— Хе-хе-хе-хе! — заливаха се от смях и старейшините и се превиваха така, че вчесаните и намазани с меча мас Тръткови коси се ройнаха чак до земята.

— Ще ми платиш! — изсъска болярката, готова да припадне. — Тт-тулум!

— Друго да кажеш? — попита все така весело Калота. — Искам да кажа, преди да те хвърля на кучетата?!

— Но това означава война с болярина на Горни брод, а ламята е пред сами вратите ни! — намеси се Трътко.

— Мълчи ти, изменнико! — кресна неочаквано Калота. — Мълчи, защото…

— Хайде, изкажи се по-ясно де! Не го усуквай като Главний гадател!

Тези смели думи идваха от самия Трътко! Само той казваше „главний“ вместо „главния“, но бяха изречени с тъй твърд и непреклонен глас, че Съботин едва го разпозна.

— И още питаш! Защото сте изменници! Каза ми Главния гадател как сте се готвели да ме „гътнете“ и да ме замените с друг! Така ли е?

— Точно така е! — дружно потвърдиха старците.

— Това е първата истина, изречена от устата на Главния гадател! — добави Кутура.

— Първата и последната! — въздъхна облекчено Варадин, прекрачи трупа му и се изправи пред Калота.

— Друго нещо има ли да питаш? — рязко прозвуча въпросът. — Може би се чудиш защо? Защо сме искали да те „гътнеме“, както ти правилно се изрази? — продължи словоохотливо той и се премести тъй близо до масата, че едва не настъпи Съботин. — Защото — все по-натъртено редеше кроткия уж Варадин — болярството ти ни е стигнало до гушата! Защото на всяка глупост ти искаш да се казва само „да“ и ние, страхливците, казваме. Червата си повръщаме, но казваме, защото всеки знае, че две „не“-та означават тъмница, а три „не“-та означават смърт. Защото ти, проклетнико, не мислиш за нас, а само за себе си.

— И какво от това? — попита Калота на свой ред.

— Това, че цялото болярство оголя и обося и ние заедно с него!

— И вие, кърлежи! Защото няма откъде да скубете, нали? Познах ли? — ехидно го пресече Калота. — Кърлеж с кърлежа, нали познах? — нападна той на свой ред.

— Ако ние сме кърлежи, което е истината — заговори разгневено Трътко, — то ти си, знаеш ли какво? — Лакома свинска зурла!

— Цирей в броня!

— Цирей с косъм и тогава в броня!

— Триста циреи с косми! — закрещяха старците един след друг и три чифта нозе едновременно подскочиха към подкованите със сребърни налчета болярски ботуши.

— Олеле! Мъжа ми! Ле-ле-е! Стража-а! — запищя болярката, която пред семейната опасност беше забравила грубостта на своя съпруг.

Едно гърне, долетяло кой знае откъде, профуча, падна пред болярина и се разби на а хиляди парчета. Звекнаха мечове — старците, види се, пристъпваха от заплахи към дела, а виковете продължаваха:

— Кърлежи-и!

— Свинска зурла! Тъпа на това отгоре!

— Цирей с косъм!

— Стража-а-а! — ревна по едно време и Калота и хукна около масата, последван от трите чифта старейшински ботуши.

Съботин разбра, че сега времето да излезе, за да грабне кесийката от врата на Главния гадател, и зачака сгоден миг да се шмугне между краката на бягащите, но те тичаха все по-бързо и момчето не сварваше да подаде глава. Тъй преминаха минути, а после шумна тропотевица показа, че идат хора, и в болярската стая нахлу тумба въоръжени войннци начело с началника на стражата.

— Обезглавете ги-и! — нададе радостен вик Калота. — Не, не, почакайте! Ранете ги само, защото ми се ще да ги помъча.

Старейшински и войнишки ботуши се размесиха, мечове срещнаха мечове и се чуха думите на Трътко:

— Старци-и! Нап…

Той сигурно искаше да извика „напред“, но в същия миг силен рев на ламята го заглуши.

Калота изкрещя:

— Нека някои да заведе момичето! Ламята е гладна.

Един войник хукна навън.

Съботин разбра, че заповедта ще бъде наистина изпълнена и изтръпна. Време за чакане нямаше. На туй отгоре гъделът ставаше все по-непоносим. Той вдигна ръце, за да се почеше, и напипа под носа си гъсталак от остри косми! Бяха му изникнали мустаците!

Какво сладостно чувство изпита Съботин: да гладиш мустак, и то не чужд, а собствен, рунтав и дълъг мустак! Но сега не можеше да им се порадва докрай — трябваше да се действува, и то бързо!

Той се протегна навън и примъкна едно изтървано войнишко наметало. При дългите мустаци, които усещаше, че има, и както бе загърнат с наметалото, вече можеше да приближи до Главния гадател спокоен, че не ще го разпознае стражата.

Без да обръща внимание на краката, които го настъпваха и препъваха, на виковете и ругатните, които се сипеха, и на крясъците на Калота, който насъскваше войниците против старейшините, Съботин стигна до Гадателя и трескаво затърси кожената кесийка с орловите нокти. Пречупено копие го блъсна по врата, ала той не усети. Крак го ритна в хълбока, но той и от това не трепна, докато най-сетне намери кесийката и тъкмо да я изтегли, някой ревна в ухото му:

— Хей ти, мустакичо, какво работиш?

Беше началникът на стражата — запотен и зачервен, с боздуган в ръка.

— Разчиствам полесражението да се не препъваме! — отговори Съботин сопнато ги кратко, по войнишки.

— Влачи! — кимна оня и замахна да удари Кутура, а Съботин помъкна Гадателя навън от каменната вала. Щом се намери в ходника, той издърпа кесийката. В този миг началникът на стражата се показа на вратата:

— Ти го претърси май! — рече той и прекрачи към Съботина. — Я давай каквото си намерил.

— Сега! — Съботин бръкна в торбата. Това беше последното, което стражът видя. В очите му като че плисна жар, той ослепя и цялото му лице поаленя от лютия червен пипер.

— О-о! — хлъцна той и пусна боздугана, а Съботин с бързи стъпки се понесе към страхотиите на деветте зали.

Въглищарчето вървеше бързо, а му се струваше, че едва лази, защото каменните коридори зад него кънтяха от виковете на ослепения страж:

— Хванете го! Хванете го-о!

И въпреки това момчето не искаше да тича.

— Тичай бре! — щеше да му каже Панакуди, ако беше го видял отнякъде. Ала Панакуди беше в този миг далече, а умното момче знаеше добре, че тичането сега ще го издаде. Той беше премислил не само това, но и много други неща, докато напредваше с драгоценната кесийка в ръка. Отначало бе смятал да се промъкне в светилището на магьосника, да вземе от там маската и под нейно покровителство да мине през деветте зали. Но вестта за смъртта на гадателя вероятно се беше разнесла из подземията и пазачите сигурно щяха да се усъмнят в носителя на свещената маска.

Ето защо Съботин реши да върви с открито лице, да се надява само на пипера в торбата и — за всеки случай — на скритото в ръкава му и хубаво намазано със сок от коприва желязно шило. И все пак ако войниците, които тичаха по петите му, бяха неколцина?… Как ще успее всичките да ослепи. Да бяха тука и Чаталата брада, и Пърчови гащи, и Панакуди, и всеки да имаше в ръката си пипер — тогава лесно! Но Съботинчо беше сам.

Така си мислеше момчето и вместо да забърза, все повече забавяше крачка, докато ясно различи пъхтенето на следващите го войници. Още малко и щяха да го връхлетят! Той се притули в една от чупките на ходника, а войниците, без да го видят — изтичаха напред. Тогава, бързо като тях, подире им се понесе и Съботин.

— Ах, този крадец! Тая гнида! Кожицата му ще одерем и със слама ще я напълним! Само да го настигнем! — викаше нашият хитрец.

— Само да го стигнем! — ръмжаха и другите и не се и обръщаха, защото никой не знаеше колко са се спуснали да гонят престъпника.

Докато тичаше, Съботин забеляза, че в кулата е настанала страшна бъркотия: врати се отваряха и затваряха с трясък, слугите се бяха хванали гуша за гуша и се деряха с нокти, а в страничните ходници стрелци и мечоносци продължаваха да се бият и да се наричат „страхливци“ и „грабители“.

Като наближиха дългия вход, Съботин посочи напред и завика:

— Ей тука се промъкна, тука-а!

Стражи с кръстосани копия седяха на входа, ала преследвачите с два удара на меч ги прекатуриха и нахълтаха вътре.

В същото време нов рев разтърси каменния проход. Войниците спряха и се спогледаха: ревеше гладната ламя. С такава сила ревеше тя и сякаш толкова отблизо, че закачените по стените алебарди зазвънтяха.

Съботин смъкна една алебарда, издигна я над главата си и извика:

— Отмъщението ни зове! Напред!

След него се понесоха и другите. Пътят ги водеше към първата зала, най-страшната и най-зловещата — „Залата на екзекуциите“, или още — „Кучешката зала“.