Николай Хайтов
Ламята (11)

Глава единадесета
Хитростта на Панакуди

Докато траеше сблъскването между Дерикожа и болярина, колибарите не продумаха ни дума. Не се намесиха нито с вик, нито с въздишка, а ловците, щом разбраха какво става, един по един, по двама-трима, изнизаха се кой накъдето види.

— Сега да продължиме! — рече Калота, като се изправи на кулата. — Болярският съвет след дълго обмисляне реши да изпрати на ламята момата Джонда.

— Та вие сте я вече вързали! — обади се Чаталата брада, но Панакуди го сръга в ребрата да мълчи.

— Вече сме я и вързали! Точно така! — продължи боляринът. — Но ето, аз имам нож, с който могат да бъдат разрязани въжетата на Джонда, ако някой поиска да я освободи. Говоря сериозно! — размаха ножа Калота. — Всеки може да го вземе от ръката ми и да разреже въжето, при условие: ако е мома — да застане на мястото на Джонда, ако е баща — да доведе дъщеря си вместо нея, ако е брат — да остави сестра си за ламята! Ето ви ножа! — размахваше ръка боляринът. — Давам го всекиму, нямам нищо против въжето на Джонда да се разсече. Ето ви ножа!

Колибарите не мърдаха. Най-сетне няколко души се отместиха и дадоха път на Съботин.

— Мене още никой не ме брои за мъж — провикна се той от средата на мегдана, — но аз ще ви кажа, че това е позор! Да се жертвува момиче, а мъжете да седят със скръстени ръце. Ламята трябва да се нападне и да се убие, а не да се гощава.

— Така е, така е! — надигна се глухо роптание.

— Та нали нападнахме ламята! — изправи се Трътко, който седеше досега със скръстени ръце и притворени очи от лявата страна на болярина. — И видяхме какво стана! Нали видяхме?

— Ламята трябва да се напада, докато се унищожи! — отново викна Съботин.

— Добре де, кой ще го направи? — попита Калота.

— Ще го направя аз!

Съботин мина, още, две крачки напред и загледа болярина в очите.

— А ти кой си?

— Въглищарският син Съботин.

— И ще я убиеш? Така ли? — засмя се Трътко.

— Ще я убия! — натърти момчето.

— Как?

— Като се напъха в устата й! — закикоти се Калота.

— Едър е много. Ще я задави! — добави някой от свитата.

— Горката ламя! — престорено изпъшка друг.

— Колибари-и, чуйте! — заговори Съботин, като, се обърна към колибарите, но Трътко пак го прекъсна:

— Чуйте бълхата как се ежи на свинята!

— Ха-ха-ха! — прихнаха хората от свитата. Не че толкоз им беше смешно, а искаха да ги чуе и види Калота. — Ха-ха-ха! — запревиваха се те, като все поглеждаха, към болярина.

— Уважаеми старци! — обърна се Съботин към болярския съвет. — Аз знам…

— Ти бозаеш още бе, какво ще знаеш? — изрева Калота, разярен от твърдоглавието му. — Толкова хора в битки побелели има тука, а ти, мъничето, ще знаеш! Я да се махаш! Стражи-и! Помогнете на това бозайниче да намери пътя за дома!

Стелуд и Бранко тръгнаха към Съботин, но той не ги дочака, шмугна се в навалицата и се изгуби от очите им.

Тогава напред излезе Панакуди. Три пъти поглади бялата си брада и каза:

— Братя колибари! Боляринът, нека да е жив и здрав — боляринът е прав! Предводителите не свършиха работа, и то предводители какви-и! Та сега щяло да ни спасява някакво си момче: Няма да стане това! Няма! Ами я да нахраниме ламята докато е време.

— Ето, това са думи! Думи на мъдрещ — закима одобрително Калота. — Продължавай ти, мъдрецо, продължавай! — подкани го той и викна на стражите. — Дайте на човека стол! Срамота е старец да говори на крака!

— Благодаря ти, болярино, но няма нужда! — махна Панакуди. — Аз имам да кажа само няколко думи.

— Казвай, ние те слушаме — рече Калота.

— Момата не бива така да се праща! — продължи Панакуди. — Неумита, несресана и с тия парцали по снагата! Дар не може така да се предлага. Момичето трябва да се подреди. Да й се ушие дреха подходяща, огърлица да й се надене на врата, за да бъде достойна тя за чудовището страшно! Вярно, това може да ни позабави до утре, но по-добре така, вместо да сърдим ламята с едно неумито и несресано момиче. Така ли е, колибари?

— Така е! — изрева най-напред Пърчови гащи, а това накара Трътко да разтрие очи.

— Така е! Така е! — потвърдиха и други.

— Щом е така, да не сърдиме ламята, а? — обърна се Калота към Трътко. — Какво ще кажеш ти, предводителю на старейшините?

— Ако ламята е готова да чака… Защо не?

— Ако й дадеме три телета, ще чака не, ами ще зареве от радост — отговори Панакуди. Говедаря ще й ги закара, а пък аз ще я попитам лично, ако нашият болярин — нека да е жив и здрав и небето да е с него, — ако нашият болярин, казвам, разреши запитването да извърша аз.

— Разрешавам! — махна с ръка Калота, поласкан от думите на стареца. — Утре по същото време те искам — на това същото място, но вече с мома сресана и подредена както трябва!

— Ще бъде! — поклони се Панакуди. — От моята уста всички колибари ти благодарят и ти се покланят до един!

Главният гадател, който се тулеше зад Трътко, се наведе до ухото му и му пошушна:

— Абе тоя Панакуди какво се е размазал? Какво ли иска?

— Нека се размазва — отвърна Трътко, — от това стените на болярската кула не стават ни по-тънки, ни по-ниски, нито пък мечовете на болярските войници затъпяват от това! Като иска — да се размазва…

— Все пак, хубаво е стражата на момата да се удвои! — рече Главният гадател.

— Остави това на мене — ехидно се усмихна старейшината. — Аз ще предупредя началника, а пък ти се погрижи един или двама съгледници да тръгнат подир Панакуди, за да чуят с ушите си дали ламята ще се съгласи да чака или не.

— Страшен си! — намигна му Главният гадател. — Благодаря ти за подсещането!

Тази кратка сцена мина, речи го, незабелязано, защото съгласието на Калота да се отложи предаването на Джонда предизвика бурните възгласи на колибарите и главно на Пърчови гащи и Чаталата брада, които викаха колкото им глас държи:

„Да живее боляринът Калота! Нека живее с орлите!“ А заедно с това ръгаха в ребрата другите колибари, та да викат и те.

… Защото така им беше наредил Панакуди: да викат колкото могат и да се усмихват, да се усмихват!