Николай Хайтов
Ламята (4)

Глава четвърта
Срещу ламята — Брадван

На другия ден, преди още слънцето да бе изгряло, мегданът пред болярската кула се напълни с колибари. За първи път в живота си преди изгрев слънце се събуди и боляринът Калота. Заобиколен от своята свита, той се възкачи на стражевата кула и зачака да види какво ще се случи. Мрачният му изглед и сенките под очите му говореха, че той — въпреки тържествената клетва на Брадван — беше прекарал една безсънна нощ на тревоги и на тежки размисли.

Последен на мегдана се появи Брадван. Не носеше ни меч, ни нож. Въоръжен бе с една едничка излъскана като огледало тежка брадва. Полюлявайки широките си плещи, загърнати в късо наметало от рисова кожа, предводителят на дърварите спря по средата на мегдана и гласът му се понесе над стихналото Трипетли:

— Дървари-и-и-и-и — около мен! Имате ли всички брадви? — попита той, когато се събраха около него.

— Имаме, имаме!

— Вдигнете ги! — заповяда Брадван.

Много брадви блеснаха изведнаж, огрени от първите лъчи на слънцето и изтръгнаха възхищението на слисаните колибари.

— Майчице, цяла гора! — чуха се гласове на радост и скрита надежда.

— А где е тръстиковата цев? — попита Брадван.

— Ето я, предводителю! — пристъпи към него един със заешка устна брадвар. — Тука са и пиперът, и тръстиката! Както заповяда ти! Лют пипер от люти чушки!

При тези думи някой от тълпата се засмя.

— Нека невежите се смеят! — заговори Брадван. — А вие, дървари, чуйте моя хитър план за унищожаването на ламята. Знаете къде е пещерата, нали?

— Знаем, знаем! — дружно отговориха дърварите.

— Знаете край нея лесковите храсти и пречупените дънери на входа!

— Знаем! Знаем! — нов задружен отговор долетя от всичките страни.

— Тогава слушайте заповедта ми! — загърмя отново Брадвановият глас над целия мегдан. — Всички ще се скрият зад храстите от двете страни на пещерата, ще стискат брадвите и ще мълчат. Ти, дето ми донесе тръстиката и пипера, ти ще се покачиш на пещерата от горната страна, до самата козирка и ще сипеш в цевта пипера, дето ти е в ръката… — А пък аз самият — продължи предводителят, — аз пък ще се скрия до входа на пещерата и ще зарева като магаре. Чуе ли магарешкия рев, огладнялата ламя ще изпълзи навън. И тогава, щом тя си покаже главата, ти, Заешка бърно, ще духнеш изведнаж пипера в окото и… разбрахте ли?

— И още как! — засмяха се дърварите. — Щом пиперът влезе в окото на ламята, тя ще бъде сляпа!

— Сляпа ламя, сляпа ламя! — понесе се кикот.

— Точно тъй! — кимна Брадван. — Ламята, макар и за кратко, ще бъде сляпа! Ето как чудовището ще разбере каква е разликата между дървар и овчар!

— Нека! Нека! — ревнаха дърварите.

— А сега гледайте! — подкани Брадван и като дръпна тръстиката от ръката на Заешката устна, сипна в нея малко пипер, след това бързо, преди околните да разберат какво ще се случва, насочи тръбата в очите им и — духна! Резултатът беше поразителен: едни дървари се задавиха и силно се разкашляха, други започнаха отчаяно да кихат, да търкат разплаканите си очи и да крещят:

— Ослепяхме! Дайте ни вода!

— Това е то пипер! Истински боен пипер! Точно такъв ми трябва за ламята! — радваше се Брадван. — Дайте сега вода да свестяваме дърварите.

— Бранко, занеси вода! — заповяда Калота на вратарина и погледна укоризнено своите военни, с което им даде да разберат, че трябва да се помисли за въвеждането на пипера и във войската.

След като дърварите бяха свестени, Брадван погледна, слънцето, забеляза, че е време за тръгване и крясна неочаквано и силно:

— Брадвари, мирно-о!

Брадварите се просто заковаха.

— Брадви на ра-амо! Певците начело! Към пещерата на ламята — тръгвай!

Дърварите изпълниха заповедите с такава бързина и точност, че Калота отново бодна военните с поглед и нещо ги смъмра — но за какво, не се разбра, защото в този миг се разнесе мощна стъпка и екна бойната песен:

„Вятърът свисти, реката плющи,

вятърът свисти, реката плющи,

ала не е вятърът! Не е вятърът,

а свистят нашите секири.

Не е реката, не е реката,

а плющят бойните ни прашки

с камъни и какалашки

и летят към враговете,

и се забиват по вратовете…

Ра-та-та-та, та-та-там!

Ра-ра-ра, та-та-та, та-та-там…“

Някои от дърварите в увлечението си бъркаха последните редове на бойната колибарска песен:

„И летя, към вратовете (пееха те),

и се забиват във враговете.“

вместо да пеят обратното, но в суматохата това не се разбра и маршът, макар и грешен, продължаваше да гърми, а ехото му да се блъска в кулите, скалите и стените като сляпо.

— Видяхте ли? — обърна се Трътко към неколцината стари овчари, които изпращаха бойците с погледи на страх и съжаление. — Тия ще се, борят както трябва, а не джаста-праста като вашите.

Засрамените овчари не отговориха нищо, ала ухапаният от завист, Дерикожа се засегна и завика в лицето на Калота:

— Аз пък, Дерикожа, ще ти кажа: защо е нужно подло да се ослепява ламята с пипер, когато може със стрела?

— Да, ама стрелата може и да не случи! — намеси се в спора Варадин, който мразеше Дерикожа, защото на времето бе извадил от бедрото му една стрела, а той, предводителят на ловците, не му беше платил.

— Стрелата може да не случи — повтори Варадин.

— Зависи коя ръка ще я стреля! — прониза го с присмехулните си очи ловецът, а след това добави със страст и гордост: — Стрелата на Дерикожа никога не е летяла напразно!

— А че и с пипера може, защо да не може? — обади се и Калота, комуто хитрият Брадванов план се бе наистина харесал.

— Защото пиперът само ще разплаче ламята! — отсече Дерикожа.

— Щом ламята се разплаче, то тя не може да гледа — настояваше на своето боляринът.

— Тя може и да плаче, и да гледа! — заинати се Дерикожа, макар че обикновено се пазеше да се препира много-много с Калота.

— Ако плаче, тя не може да гледа! Хващам се на бас! — окуражи се Варадин, щом видя, че Калота е с него.

Препирнята между старците, болярина и Дерикожа се пренесе и сред тълпата на мегдана. Едни твърдяха, че ламята можела да плаче и да гледа, други — че не можела. Така виковете се превърнаха в крясъци, крясъците преминаха в ръкомахане, ръкомахането — в размяна на юмруци, в скубане на коси и хващане за гушите. Настъпи истинска бъркотия. Това разгневи Калота:

— Тихо-о! Свинари-колибари! — ядосано кресна той. — Старейшините ще решат въпроса, затова млъкнете! За какво са тука старейшините! Хайде, старци, елате около мен, размислете и кажете: може ли една ламя с разплакани очи да гледа или не може?

Старците се събраха около болярина и тъкмо се канеха да започнат, рев ужасен разтърси Трипетли.

Хората на мегдана се притиснаха един о друг. Боляринът, старците и военните се сринаха зад зъберите на кулата и затулиха уши, за да не чуват ревовете на страшилището, които не секваха, като че някой дереше ламята с кремък…

Ала, уви, истината беше много по-ужасна! Там, край пещерата, гинеше не ламята: гинеха дърварите!

Защо се случи така? Лош ли беше планът на Брадван или бойците му отстъпиха? Нито едното, нито другото: дърварите бяха храбри и надеждни хора, а планът на предводителя им — наистина хитър. И навярно всичко щеше да си стане, както си бе замислено, ако Заешката устна не се беше стреснал в най-решителния миг.

Заешката устна, както си спомняте, трябваше да дочака ламята върху козирката на пещерата. И оттам, с едно силно духване, да изпрати лютивия пипер в единственото и око. Това — добре. Но когато, подмамена от магарешкия рев, ламята подаде глава, ръката на Заешката устна трепна и вместо в окото, пиперът влезе в огромните и ноздри. Тогава се, случи страшното. Ламята се заклати и кихна! Сякаш страшна вихрушка издуха и помете дърварите по урвите към реката.

Кихавицата се повтори и, потрети, та и ония, които се бяха залостили зад камъните и храстите, и те полетяха надолу. Хора и дървета, камъни и брадви, се смесиха в една лавина, а ламята, подлютена от пипера, не спираше да киха и реве, да троши скали с опашката си и да засипва дърварите с порой от камънаци.

Това не уплаши Брадван. Заедно с най-храбрите дървари, той пролази обратно към ламята, готов да я убие или да умре в бой, с брадва в ръка. Ала нова кихавица ги помете. Най-сетне, разбрали, че всичко е напразно, оцелелите малцина се запромъкваха към съседната поляна.

Там се бяха събрали вече някои дървари. Като видя Заешката устна, Брадван като че ли побесня.

— Сега ще те съсека, негоднико! — хвърли се насреща му той. — Баба с баба! Диване! Да не може да издуха той един пипер! Треперко с треперкото! Страхливец! Предател!

— Не у-у-умерих! — оправдаваше се Заешката устна.

— Остави го! — увещаваха дърварите разярения си предводител. — Не съкращавай дните му! Нека да живее в позор, така по-добре ще си плати за малодушието и за грешката.

— Ами аз!? Как ще преживея аз подигравките на Дерикожа? Как? — вайкаше се Брадван — Кажете ми как?

— Добре че отлетяхме от кихавицата, инак нямаше да бъдем живи! — утешаваше го един със счупена ръка.

— Пламък излизаше от носа и, ей! Видяхте ли? Мустака ми препърли, дяволите да я вземат и ламя! — вълнуваше се друг, а не виждаше, че главата му е цялата в рани.

— Изгореният мустак отново ще поникне! — продължаваше да се ядосва Брадван. — Ала такава сгода да пречукаме ламята няма вече да ни, се падне, няма-а!… Ах, как ще ми се подиграва Дерикожа, ах, ах! По-добре заколете ме с брадвата! — замоли се той.

— А не е ли по-добре да се заколи Дерикожа, ако се опита да ни подиграе — вместо да се трепем ние, дърварите, сами? — обади се едно младо дърварче с дреха, съдрана до пъпа, и с глава до половината обелена.

— Наистина е по-добре… И дори много по-добре — светнаха в мрачен блясък очите на Брадван и като тупна с крак, извика:

— Напред към Трипетли! Напред!

Беше към обяд, когато върволицата, кое с куцукане, кое с охкане, приближи селото. Начело вървеше Брадван, гол до кръста, без наметка, с отоци и синини от жестокото натъртване, но с дръзки оки и вдигната глава. Малката им група спря на мегдана пред кулата.

Като го видя и разбра какво се е случило, Калота започна да ругае.

— Ай, ай, ами сега? Отстъпи, значи, Брадване-готоване, отстъпихте, значи, говеда с говедата, изоставихте селото, а?

— Не сме отстъпили ние, болярино! — мъчеше се да му обясни Брадван. — А ламята ни издуха.

— А защо не си напълнихте гащите с камъни? Нали бяхте уж много по-хитри от чобаните? — продължаваше Калота.

— Това можеш да го направиш ти, болярино, с твоите войници и слуги! — озъби се Брадван, дръзко се изправи пред Калота и стисна в ръка брадвата, готов да срещне всеки удар или обида.

— А кулата ми, глупако, кой ще пази от такива като тебе? — попита ехидно Калота. — Ако аз отида да се бия с ламята заедно с моите войници и слуги, кулата ми кой ще брани?

— Отдавна трябваше да я сринем ние тая кула върху тебе! — закани му се със секирата вбесеният Брадван. — Много отдавна!

— Бунтовник! Вържете го! — развика се Калота. — Вържете го!

Стражите се спуснаха напред, но настръхналите дървари оградиха своя предводител и дадоха да се разбере, че връзването му няма да е лесно.

Схванал какво е положението, Трътко зашепна на Калота:

— Болярино, ти не знаеш какво правиш! Време ли е за такова нещо? Ще разсърдиш колибарите и както са насъскани заради ламята, току-виж — вдигнали бунт. Трябва да се пипа кротко.

— Щом е тъй, аз се затварям в кулата! — зачерви се Калота. — Ще се затворя в кулата — повтори той, — а колибарите да си трошат главите, както си щат! Да видят те какво е без болярин! Неблагодарници!

Трътко го дърпаше да говори по-ниско, но разлютеният властелин на Трипетли все пак успя да изкрещи „неблагодарници!“ още веднаж.

— Върви по дяволите, ако щеш! — чуха се гласове на мегдана и се надигна ропот. В това време Трътко, кое с бутване, кое с подшушване, накара Калота да си тръгне. След болярина пое и военната му свита, а старците, по съвета на лукавия Трътко, решиха да останат, за да наблюдават какво ще се случи. И добре направиха, защото подир скриването на Калота врявата сред колибарите стана по-шумна и от преди.

— Боляринът се затвори — заговори Пърчови гащи — и години може да се крие там, защото складовете му са пълни с пастърма, жито и вино! Ами я да помислим ние какво ще правим, ако ламята пролази нагоре към Трипетли? В кои тръни ще се денем?

— Ако ламята тръгне насам, то ние ще отидем по-нагоре. Ще се качим на скалите — обади се, дърваринът с ранената глава.

— Къде нагоре? При орлите ли? — запита житарят. — Ами вода? Ами хляб? Не-е! — извика решително той. — Или ние, или ламята! Да сме си на ясно.

— Гората запалете! — предложи някой. — Нека изгори ламята.

— А ние, въглищарите, какво ще работим, като нямаме гора? — надигна се един черен като дявол, стар и сбръчкан въглищар.

— Ами ние, ловците?

— И козарите не са съгласни, не! Коза пепел не пасе — чуха се други гласове.

Тогава пред всички се изстъпи един зидар:

— А защо не зазидаме ламята в пещерата? Защо?

— Тя с едно махване на опашката събаря вековни скали, а той с трошляк и кал — ще й прегражда пътя! — настръхна срещу зидаря един дървар.

— Тихо-о-о! — прекъсна споровете Трътко и като се покачи на по-високо място, продължи: — От името на болярския съвет аз предлагам да се сключи с чудовището мир!

— Мир ли? — зачуха се удивени възгласи от всички страни.

— Мир! Мир! — повтори Трътко. — Това е най-добре. Ще си даваме на ламята храна и тя ще мирува. На всеки десет кози — една на ламята, на всеки двадесет крави — една за нея… Както на болярина!

— Ще рече, двама боляри да храним!? — изръмжа Брадван, незабравил още болярската обида.

— Две лами! — поправи го Пърчови гащи. През навалицата сякаш премина тръпка, надигна се глъчка, дочу се ропот, но в това време Дерикожа размаха лисичата си шапка, за да въдвори мълчание, и гласът му прозвуча високо, та да го чуе и Калота:

— Колибари-и-и! Наистина е по-добре вместо да горим гората — да направим с ламята мир. Наистина е по-добре, казвам ви го аз, Дерикожа, който има върху снагата си десет рани от глигани, три от мечи зъби и десетина от вълци…

— Вълци да бяха те изяли! — кипна Пърчови гащи. — Нека да се подмаже на болярина, за да го направи капитан на стрелците, а не пита откъде ще се намерят толкова кози и крави, че да стигнат, за две лами!

Това каза Пърчови гащи, ала ловците на Дерикожа шумно подкрепиха своя предводител, а за Трътко това беше добре дошло.

— Ето умни думи! Ето — подхвана той отново. — Аз предлагам от името на болярина някой да попита ламята съгласна ли е и — това е! Да се радваме на щастие и мир!

— Кой ще отиде? — огледа се Варадин. Мълчаха всички, защото едни се страхуваха, а други просто не желаеха да се сключва с ламята мир.

— Кой ще отиде? — повтори Трътко.

— Да отиде някой от старейшините, бе! Някоя умна глава да отиде! — обади се Чаталата брада и смигна дяволито на селяните до него.

— За тая работа глава се не ще! Иска се крака и глас. Да може да вика, за да го чуе ламята. Говедаринът да отиде! — неочаквано предложи Трътко. — Неговият глас е силен.

Тълпата се раздвижи и пред Трътко застана дебеловрат човек с диво лице.

— Я викни да чуем можеш ли да викаш! — заповяда му Трътко.

— Ехе-хе-хо-хооо-о-о-о-о-о-о! — ревна говедаринът, без да чака повече покани. — Ехе-хо-о-о-о-о! — повтори той, но и първото „ехе-хо-хо“ беше достатъчно да се разбере, че в Трипетли няма друг подобен глас.

— Стига, стига! — замоли го Трътко, като държеше ушите си запушени. — Хайде, върви да приказваш с ламята! Само от пещерата да се пазиш! Ще викаш отсреща, от върха! Питай я какви добичета и колко ще иска! Нали разбра?

— Уха-а! — потвърди говедаринът на Трипетли, стегна вървите на цървулите си и тръгна с важно изражение и бързи крачки да преговаря със страшната ламя.