Николай Хайтов
Ламята (16)

Глава шестнадесета
Смъртта дебне Джонда

Вече казахме, че ламята ревна повторно тъкмо когато Съботин и преследвачите му нахлуха в „Залата на екзекуциите“.

Защо ревна ламята?

Защото беше гладна. А беше гладна, защото говедаринът, който вчера бе закарал телетата, й бе оставил само едното, а другите две бе отмъкнал в гората. Там ги бе заклал и бе опекъл за себе си.

— И без туй няма живот, ами поне да се наям с телешко! — рекъл си бе говедаринът и така беше попречил на ламята да се нахрани.

Рева на ламята, както знаем, чу и Калота и нареди да поднесат на чудовището определената му жертва.

Всичко щеше да бъде изпълнено бързо и точно, но капитанът на стрелците, който трябваше да издаде заповедта, беше закусил с мляко и сега бяха се хванали гуша за гуша с капитана на мечоносците, с когото бяха в отколешна вражда заради първото капитанство във войската.

А стражникът, пратен от Калота, напразно се щураше на купата и викаше:

— Капитанът на стрелците-е-е-е! Капитанът на стрелците-е-е-е! Търси се капитанът на стрелците-е-е!

В това време Джонда чакаше на мегдана пред кулата. Златните й коси бяха разресани на път, тънката й снага беше облечена в бяла ленена руба, нашарена с жълти и червени върви като на болярска щерка. Дълги мигли закриваха очите й, та не можеше да се види дали се вълнува или не, но ако се съди по движението на гърдите й, които равномерно се издигаха и снишаваха, тя спокойно чакаше сиротинската своя съдба.

— Мъчно ли ти е, Джонда? — жалеха я колибарките.

— Не! — отговаряше Джонда. — При такива мъже — по̀ е добре човек да си умре!

Около Джонда пазеха Стелуд и Бранко, а на две копия от тях седяха колибарите от Трипетли с погледи, забити в земята.

Там беше и Панакуди. Само че гледаше не в земята, а в кулата и от време на време хапеше мустак — верен знак, че се тревожи. И имаше за какво: от Съботина не идваше вест. Вярно, прозорчето на болярина беше затворено и Калота не се бе показал, както обикновено; по зъберите стражите се разхождаха неспокойно, а Голямата порта все още не се отваряше, макар слънцето отдавна да беше изгряло.

Това все пак подсказваше, че в кулата не всичко е в ред. Но тъй или инак, тя седеше цяла, висока, непристъпна, побила зъбери в небето! Кой би дръзнал да повярва, че тази грамадина ще може някак да се срути или наводни? Дори и да проникнеше до тайната преграда, как щеше Съботин да я отвори? По-вероятно беше момчето да загине; а хубавата Джонда — и тя.

Панакуди въздъхна тежко и си попипа пояса. Да, маста беше там. Защото старецът се беше въоръжил да спасява момата, ако Съботин пропаднеше в кулата. И добре го беше намислил. Ще поиска да се прости с Джонда. Ще я поглади по косите и без никой да разбере — ще я намаже. А всеки знае, че поровата мас тъй страховито вони, щото дори прегладнели вълци странят от поровите дупки, а камо ли глезената ламя! Ето, това беше намислил Панакуди, ако Съботинчо загинеше.

Докато старецът мислеше, ламята пак изрева и тези ревове — по-силни от предишните — показваха, че се е измъкнала от пещерата и е поела към Трипетли.

Едни от колибарите се юрнаха към близките скали, други затичаха към гората, само стражите страхливо поглеждаха към Главната порта и чакаха знака, но тя не се отваряше.

А Панакуди стискаше поровата мас и повтаряше наум едно и също: „О-о-о, небе! О-о-о, гръмотевици небесни, помогнете на доброто, умното момче! Запазете го за Трипетли, ако имате мъничко милост към тези нещастни двукраки, наречени хора! Спасете го, сили небесни! — продължаваше да шепне Панакуди. — Вдървете врата му, да не могат палачите да го отсекат! Сложете му кокал в корема, за да не могат копията им да го промушат! Сторете го като сърната пъргав и като глигана твърдоглав, за да избегне всичките опасности! О-о-о-о, сторете го, и три тлъсти овни ще бъдат ваши!“

Тъй се молеше Панакуди, докато ламята лазеше към Трипетли и не спираше да реве; докато стражите нетърпеливо поглеждаха към Главната порта и чакаха уречения знак; а Съботин продължаваше да лети към „Кучешката зала“ с развято войнишко наметало и с алебарда в ръка.