Николай Хайтов
Ламята (19)

Глава деветнадесета
Слънце над Трипетли

Но къде беше той? При Джонда?

Не! Искаше да отиде при девойката, ала да отиде и само да я гледа, щеше да бъде и странно, и смешно. Изправило се едно момче мустакато и гледа. С дълги мустаци, а без брада и с червени пъпки — две на брадата и една на челото. С червеникава коса — несресана, с наметало, с един цървул, а краката му целите в драскотини и в рани. И какво да й каже на Джонда: „Ето ме, аз съм пратеника на небето!“ Не! Трябваше или да си намери друг цървул, за да станат два, или да отиде бос и с двата крака, но тогава — продължаваше да мисли Съботин — трябва да хвърли наметалото, защото войнишко наметало върви с ботуши, а не с боси крака, пък и ризата му беше така измачкана и опръскана с кал и кръв! Как да се яви пред момичето с такава мръсна и непрана, на това отгоре — момчешка риза…

Ето какво си мислеше Съботин, докато последните, най-ситните камъчета падаха от небето. А когато камъните спряха да валят и колибарите се спуснаха с викове и песни към мегдана, той беше взел своето решение: „Няма да се явявам на Джонда!“ Беше най-добре да се умие и да се огледа във водата, а че после да реши какво да прави.

И тъй, като прескачаше димящи греди, кокали, нокти, камъни, Съботин се спусна към буковото изворче на Трипетли. То беше най-бистрото и в него можеше да се огледа най-добре.

Щом се наведе над водата, едно мустакато лице изплава срещу него. Съботин изведнаж се дръпна и се вторачи: „Как можа да измисли Панакуди такава дивотия: черни мустаци, къдрави, на червеникава коса! Как можа-а!“ А на туй отгоре беше ги така извил, че под тях ясно се виждаха червеникавите пъпки. Съботин се опита да ги свие надолу, но мустаците бяха истински, с дебели косми. Свива ли се такъв мустак? Момчето го намокри и ги опъна надолу, но пъргавите косми пак заеха старото си място. Гъста червенина изби по лицето на ергенчето:

— Как можа дядо Панакуди да ме подреди така? Как можа? — извика то и забравило страшната жажда, която го измъчваше, рече да стане.

В това време до мустакатото лице в огледалото на извора затрептя лицето на Панакуди.

— Какво правиш тука? — попита той, запъхтян от бързото ходене.

— Пия вода — излъга Съботин.

— А защо си толкова червен и кисел? — отново попита старецът, като се вглеждаше в лицето му и се мъчеше сам да проумее.

— Може ли такива мустаци бе, дядо? — викна Съботин или по-добре изпъшка. — Толкова черни и наперени?

— Като не искаш да бъдат черни, ще ги оперем в отвара от орехова шума и ще ги направим червеникави като, козината на главата ти. А като не ги искаш наперени, само да ги мазна с бълша мас и ще ги свиваш накъдето си щеш! Ако това е всичко, което те ядосва, напий се вода и да вървим, че Джоида иска да види юнака, който я спаси…

— С тия ли боси крака?

— Моите, ергенските ботуши те очакват в колибата, непипнати, от щавена, кожа, поръбени с червено и със звънчета. Тъкмо си ги бях направил, Калота забрани колибариге да ходят с ботуши и тъй се случи, че аз никога не ги обух.

— Ах, дядо! — опита се Съботин да благодари, но старецът го спря.

— Освен това болярчето от Глиганица заедно с трите златици, дето ми даде за мустаците, подари ми и един кафтан от камилска вълна, с колан, та аз и него ще ти дам, защото тази дреха по-добре на тебе ще ти легне.

— Ах — понечи момчето да говори, но старецът отново го прекъсна.

— После ще благодариш, а сега искам да прегърна тази умна глава, защото тя ни отърва не от една, а от две лами!

— Нека да вървим, дядо! Да вървим, че хората ни чакат! — опита се Съботин да се измъкне от дългата прегръдка на Панакуди. — Нека да не караме колибарите да ни чакат…

— И на тебе май трябва да ти дам една грудка — захили се Панакуди и заклати побелялата си глава. — Тогава няма за Джонда да мислиш, а да казваш „колибарите“, разбра ли?

— Разбрах! — рече Съботин и се замисли.

— А защо се замисли? — попита Панакуди, като гледаше момчето право в очите, и скрито се усмихваше в гънките на бръчкавата си брада.

— Мисля за твоите грудки — отговори Съботин. — Дали ще стигнат, за да говорят всички хора отсега нататък истината?

— Щом няма кула и болярин, кучета, палачи и слуги — хората винаги ще говорят истината, тъй че не ще има нужда от моите грудки, момчето ми. А сега да вървим, че момичето те чака — добави Панакуди и като събра пешовете на дългата си антерия, хвана с другата ръка Съботина и двамата — доволни и щастливи — заслизаха към потъналото в слънце, викове и песни Трипетли.