Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,2 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- n_vasilev (2013 г.)
Издание:
Николай Хайтов. Ламята
Редактор: Георги Стоянов
Коректор: Юлия Шопова
Технически редактор: Стефка Иванова
Художник: Любен Зидаров
Художествен редактор: Красимира Златанова
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Надежда Генчева
Страници: 159
Издателство „Христо Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
Дадена за набор на 18.05.1970 г
Подписана за печат на 16.07.1970 г
Изд. номер 715, Формат 84/108/32
Издателски коли 7,60 Печатни коли 10
Литературна група 4-ти Тираж 30080
Темат. номер 1763
Цена: 0,71 лв. — неподвързана 0,77 лв. — подвързана
История
- — Добавяне
Глава деветнадесета
Слънце над Трипетли
Но къде беше той? При Джонда?
Не! Искаше да отиде при девойката, ала да отиде и само да я гледа, щеше да бъде и странно, и смешно. Изправило се едно момче мустакато и гледа. С дълги мустаци, а без брада и с червени пъпки — две на брадата и една на челото. С червеникава коса — несресана, с наметало, с един цървул, а краката му целите в драскотини и в рани. И какво да й каже на Джонда: „Ето ме, аз съм пратеника на небето!“ Не! Трябваше или да си намери друг цървул, за да станат два, или да отиде бос и с двата крака, но тогава — продължаваше да мисли Съботин — трябва да хвърли наметалото, защото войнишко наметало върви с ботуши, а не с боси крака, пък и ризата му беше така измачкана и опръскана с кал и кръв! Как да се яви пред момичето с такава мръсна и непрана, на това отгоре — момчешка риза…
Ето какво си мислеше Съботин, докато последните, най-ситните камъчета падаха от небето. А когато камъните спряха да валят и колибарите се спуснаха с викове и песни към мегдана, той беше взел своето решение: „Няма да се явявам на Джонда!“ Беше най-добре да се умие и да се огледа във водата, а че после да реши какво да прави.
И тъй, като прескачаше димящи греди, кокали, нокти, камъни, Съботин се спусна към буковото изворче на Трипетли. То беше най-бистрото и в него можеше да се огледа най-добре.
Щом се наведе над водата, едно мустакато лице изплава срещу него. Съботин изведнаж се дръпна и се вторачи: „Как можа да измисли Панакуди такава дивотия: черни мустаци, къдрави, на червеникава коса! Как можа-а!“ А на туй отгоре беше ги така извил, че под тях ясно се виждаха червеникавите пъпки. Съботин се опита да ги свие надолу, но мустаците бяха истински, с дебели косми. Свива ли се такъв мустак? Момчето го намокри и ги опъна надолу, но пъргавите косми пак заеха старото си място. Гъста червенина изби по лицето на ергенчето:
— Как можа дядо Панакуди да ме подреди така? Как можа? — извика то и забравило страшната жажда, която го измъчваше, рече да стане.
В това време до мустакатото лице в огледалото на извора затрептя лицето на Панакуди.
— Какво правиш тука? — попита той, запъхтян от бързото ходене.
— Пия вода — излъга Съботин.
— А защо си толкова червен и кисел? — отново попита старецът, като се вглеждаше в лицето му и се мъчеше сам да проумее.
— Може ли такива мустаци бе, дядо? — викна Съботин или по-добре изпъшка. — Толкова черни и наперени?
— Като не искаш да бъдат черни, ще ги оперем в отвара от орехова шума и ще ги направим червеникави като, козината на главата ти. А като не ги искаш наперени, само да ги мазна с бълша мас и ще ги свиваш накъдето си щеш! Ако това е всичко, което те ядосва, напий се вода и да вървим, че Джоида иска да види юнака, който я спаси…
— С тия ли боси крака?
— Моите, ергенските ботуши те очакват в колибата, непипнати, от щавена, кожа, поръбени с червено и със звънчета. Тъкмо си ги бях направил, Калота забрани колибариге да ходят с ботуши и тъй се случи, че аз никога не ги обух.
— Ах, дядо! — опита се Съботин да благодари, но старецът го спря.
— Освен това болярчето от Глиганица заедно с трите златици, дето ми даде за мустаците, подари ми и един кафтан от камилска вълна, с колан, та аз и него ще ти дам, защото тази дреха по-добре на тебе ще ти легне.
— Ах — понечи момчето да говори, но старецът отново го прекъсна.
— После ще благодариш, а сега искам да прегърна тази умна глава, защото тя ни отърва не от една, а от две лами!
— Нека да вървим, дядо! Да вървим, че хората ни чакат! — опита се Съботин да се измъкне от дългата прегръдка на Панакуди. — Нека да не караме колибарите да ни чакат…
— И на тебе май трябва да ти дам една грудка — захили се Панакуди и заклати побелялата си глава. — Тогава няма за Джонда да мислиш, а да казваш „колибарите“, разбра ли?
— Разбрах! — рече Съботин и се замисли.
— А защо се замисли? — попита Панакуди, като гледаше момчето право в очите, и скрито се усмихваше в гънките на бръчкавата си брада.
— Мисля за твоите грудки — отговори Съботин. — Дали ще стигнат, за да говорят всички хора отсега нататък истината?
— Щом няма кула и болярин, кучета, палачи и слуги — хората винаги ще говорят истината, тъй че не ще има нужда от моите грудки, момчето ми. А сега да вървим, че момичето те чака — добави Панакуди и като събра пешовете на дългата си антерия, хвана с другата ръка Съботина и двамата — доволни и щастливи — заслизаха към потъналото в слънце, викове и песни Трипетли.