Престън Б. Никълс, Питър Муун
Проектът Монтоук (6) (Експерименти във времето)

Втора глава
Откриването на Монтоук

През 1971 г. започнах работа за BJM^[1] — известен доставчик на отбранителни оръжия в Лонг Айлънд. През годините получих диплома за електроинженер и станах специалист по електромагнитни явления. Тогава нямах представа за експеримента „Филаделфия“ или за съпътстващите го феномени.

Въпреки че по това време не се интересувах дотолкова от паранормалното, бях получил субсидия да изучавам ментална телепатия и да определя дали тя съществува или не. Стараех се да я опровергая, но с изненада открих, че тя всъщност съществуваше.

Започнах своето изследване и открих, че телепатичното общуване работеше на принципи твърде сходни с радиовълните. Бях открил вълна, която може да се нарече „телепатична вълна“ и която в някои отношения се държеше като радиовълна. Поставих си за цел да разбера характеристиките на „телепатичната вълна“. Изучавах техните дължини и други свързани с тях факти. Установих, че макар да се държеше като радиовълна, тя всъщност не беше точно такава. Макар че нейното разпространение се извършва подобно на електромагнитните вълни и притежава сходни свойства, не всички от тези свойства пасват напълно на нормалните вълнови функции.

Намирах всичко това за много вълнуващо. Бях открил изцяло нова електромагнитна функция, която не фигурираше в учебниците, които бях виждал. Исках да науча колкото може повече и изучих всички дейности, които можеха да използват този тип функция. Моят интерес към метафизиката беше започнал.

Продължих да проучвам в свободното си време и си сътрудничих с различни екстрасенси, за да тествам и наблюдавам техните различни отговори. През 1974 г. забелязах странно явление, което беше общо за всички екстрасенси, с които работех. Всеки ден, в един и същи час, съзнанията им биваха заглушавани. Те не можеха да мислят ефективно. Подозирайки, че намесата се осъществява чрез електронен сигнал, използвах моето радиооборудване и съпоставих онова, което се появяваше в радиовълните по времето когато екстрасенсите не можеха да работят. Винаги, когато в ефира се появеше един 410–420 MHz цикъл, те биваха заглушавани. Когато цикълът спираше, след около 20 минути, екстрасенсите се възстановяваха. Очевидно беше, че този сигнал силно възпрепятстваше способностите им.

Реших да проследя сигнала. Поставих една модифицирана ТВ антена на покрива на колата си, взех УКВ приемник и тръгнах да търся източника му. Проследих го до Монтоук. Идваше директно от една червено-бяла радарна антена от базата на военновъздушните сили.

В началото мислех, че този сигнал може да е бил генериран случайно. Проверих и открих, че базата беше все още активна. За нещастие, сигурността беше сериозна и пазачите не даваха никаква полезна информация. Те казаха, че радарът е за проект, провеждан от FAA^[2]. Не можех да ги накарам да ми кажат повече от това. Всъщност, техните изявления не бяха особено смислени. Това беше радар от отбранителна система от Втората световна война известен като „SAGE радар“^[3]. Беше много старомоден и нямаше логична причина, поради която FAA да има нужда от подобна система. Не им повярвах, но не можех да не се заинтригувам. За съжаление, бях стигнал до задънена улица.

Продължих своите психични проучвания, но не стигнах доникъде с изследването на антената от Монтоук до 1984 г., когато ми се обади мой приятел. Той ми каза, че сега мястото е изоставено и трябва да отида там за да поразгледам. Направих го. Наистина беше изоставено, навсякъде се търкаляха останки. Видях пожарогасител, оставен сред множество разхвърляни документи. Вратата беше отворена, както и прозорците и вратите на сградите. Това не е начинът, по който обикновено военните оставят една база.

Разходих се наоколо. Първото нещо, което привлече вниманието ми, беше оборудването за високо напрежение. Поинтересувах се много, тъй като това е нещо, което представлява голям интерес за радиоинженерите. Аз съм колекционер на любителски радиостанции и радиооборудване и исках да го купя. Предполагах, че ще е евтино, ако уредя нещата чрез агенцията за отпадъци в Мичиган.

След като проверих оборудването, се свързах с агенцията по отпадъците и говорих с една приятелски настроена дама. Казах какво искам, а тя ми каза, че ще види какво може да се направи. Материалът изглеждаше изоставен и имаше вид на отпадъчен. Ако бе такъв, щях да успея да получа това, което исках. За съжаление, тя не ми се обади и затова позвъних след три седмици. Тя ме информира, че не е успяла да проследи оборудването. Не можели да разберат на кого е. И военните, и GSA^[4] твърдяха, че не знаят каквото и да е било по въпроса. За щастие, от агенцията по отпадъците заявиха, че ще се опитат да проследят нещата по-нататък. След още седмица-две отново се обадих. Каза, че ще ме прехвърли на Джон Смит (името е измислено), който се намира в един терминал в Бейон, Ню Джърси.

„Говорете с него, той ще уреди нещо“, каза ми тя. „Искаме клиентите ни да са доволни.“

Срещнах се с Джон Смит. Не искаше да обсъжда нищо по телефона. Каза, че официално никой не признава да е собственик на оборудването. Доколкото знаели, то било изоставено и затова съм можел да отида и да взема каквото искам. Даде ми документ, който изглеждаше официален и каза да го покажа на всеки, който започне да ми задава въпроси за моето присъствие в зоната. Всъщност документът не беше издаден официално и не беше регистриран, но той ме увери, че с него ще мога да държа полицията настрани. Насочи ме към пазача на военновъздушната база в Монтоук, който да ме разведе наоколо.