Престън Б. Никълс, Питър Муун
Проектът Монтоук (17) (Експерименти във времето)

Тринадесета глава
Пътуване във времето

Тъй като повечето от техниците си бяха отишли, беше въведен нов екип. Не знам кои бяха те и какъв ценз имаха, но ги наричаха „Тайният екип“. Проектът беше започнат отново и сега вече го споменаваха като „Феникс III“. Това продължи от февруари 1981 до 1983 г.

Сега целта беше да се проучи самото време. Екипът започна да „разглежда“ историята на миналото и бъдещето, просто като разузнаваше наоколо. Претърсваха напред за някакво враждебно обкръжение. През тунела можеха да вземат проба от въздуха, терена и всичко останало, без да влизат в портала.

Онези, които пътуваха през тунела, го описваха като специфичен спираловиден тунел, който беше осветен по цялата си дължина. Щом започнеш да вървиш през него, внезапно биваш засмукан и той те ускорява до другия край, обикновено на друго място (а не в Монтоук) или — в зависимост от това къде беше монтиран или поставен предавателя — това място можеше да бъде навсякъде във Вселената.

Тунелът приличаше на тирбушон с ефект подобен на запалени крушки. Това беше набраздена структура, а не прав тунел. Извърташе се и правеше завои, докато се излезе от другата страна. Там можеше да срещнеш някого или да направиш нещо. Свършваш мисията си и се връщаш. Тунелът се отваря за теб и се връщаш там, откъдето си дошъл. Ако по време на операцията токът спре, можеш да се загубиш във времето или да бъдеш изоставен някъде в самия тунел. Когато някой се изгубваше, това обикновено се причиняваше от проблем в хиперпространството^[1]. И макар че мнозина се изгубиха, учените не изоставяха хората преднамерено или безотговорно.

Според Дънкан тунелът на времето имаше и друга функция. На около две трети от пътя в тунела енергията на човека напуска тялото. Това се усеща като силен удар придружен с тенденция да виждаш многоспектърно. Той докладва, че усеща една по-голяма осъзнатост придружена от излизане извън тялото. Описваха го като състояние, при което си „изцяло навън“. Учените се опитваха да проявят това в Дънкан. Можеше да се дължи на по-нататъшните експерименти с „Виждащото око“ или поради други причини.

Рутинно нещо беше да създадат тунел, да хванат някого от улицата и да го изпратят по него. През по-голямата част от времето тези хора бяха алкохолици или скитници, чиито изчезвания не биха предизвикали внимание. Ако се върнеха, докладваха подробно на какво се бяха натъкнали. Повечето от алкохолиците които използваха, биваха оставяни да изтрезнеят поне една седмица преди да влязат в портала, но мнозина от тях не успяха да се върнат. Не знаем колко хора все още плуват във времето някога, някъде и някак си.

Когато беше разработен проекта „Феникс III“, избраните за тази изследователска работа индивиди биваха снабдени с всякакво телевизионно и радиооборудване, за да докладват „на живо“. Всеки от тях биваше придружаван през портала, понякога насила. Телевизионните и радиосигналите пътуваха през портала и докато той ги засмучеше, изследователите имаха радио/видео записи на това, което преживяваше пътешественика във времето.

Онези, които ръководеха проекта, започнаха да си играят всякакви игрички, да манипулират миналото и бъдещето. Не зная какво правеха, защото аз бях този на пулта. Моята станция беше в сградата с предавателя и трябваше да поддържам всичко в работно състояние. Не бях осведомен за много от това което ставаше, но знам, че на някакъв етап са събрали значително количество видеозаписи. Видях самите касети, макар че не ми беше позволено да ги гледам. Всъщност, аз проектирах и създадох устройството през което се гледаше (с помощта на огромни ресурси), така че имах някаква представа за онова, което става. Много от това, което знаех, идваше от докладите на самия Дънкан, защото по това време бяхме станали добри приятели. Понякога ни инструктираха и ни изпращаха всеки по неговия път. Много от спомените ми за него бяха изтрити от паметта ми.

Поради някаква причина в допълнение към скитниците използваха и деца. Не съм сигурен точно каква беше целта, но в Монтоук имаше едно дете, което излизаше и вземаше други деца и ги водеше за участие в проекта. Беше като „теглич“. Живееше в Монтоук и функционираше много ефикасно. Имаше и цели екипи около метростанцията в Ню Йорк, които можеха да излязат за шест или повече часа, без да се забележи липсата им. Те бяха специално обучени да излизат и да довеждат още деца. Някои от тези деца се връщаха у дома си, а други не. Избираните деца биваха между 10 и 16 годишна възраст или евентуално максимум 18 и минимум — 9. На повечето от тях или им предстоеше да влязат в пубертета, или току-що бяха излезли от него. Обикновено бяха с руса коса и сини очи, високи и със светла кожа. Пасваха на арийския стереотип. Доколкото зная, в тази група нямаше момичета.

Едно по-късно проучване показа, че Монтоук е свързан с неонацистите и че нацистите са били все още вманиачени на тема „арийска раса“. Не знаем къде са отишли децата и за какво са били обучавани и програмирани. Дали са се върнали или не — все още остава загадка. От наличната информация е известно, че са изпращали всеки новобранец в бъдещето до 6037 г. сл.Хр., винаги до едно и също място — до нещо, което изглеждало като разрушен мъртъв град, целият в развалини. Всичко било стационарно, малко подобно на сън. Нямало никакви признаци на живот. В центъра на града имало площад със златен кон поставен на пиедестал. На пиедестала имало надписи и били изпращани хора, за да ги прочетат. Всеки ги тълкувал и докладвал. Все още не знаем каква цел са преследвали изследователите им. Може да са се опитвали да получат един и същи отговор от различните хора. Не зная. Дънкан предполага, че в пиедестала е имало технология и че са се опитвали да отведат някой там, за да усети или почувства каква е била тази технология.

Някой от включените в проекта беше казал, че конят е там за да тества силите на наблюдение на новобранците и че също така служел като референтна точка. Винаги питали новобранците дали са видели някого в града. Всеки тълкувал онова, което е видял и докладвал.

Познаваме множество хора, които са били блъсвани някъде в бъдещето, може би 200 или 300 години напред. Според сметките може би са били изоставени между 3 000 и 10 000 души. Нямаме представа с каква цел.

Вече споменах, че не знам точно какво са правели с времето. Не бях там, но определено знам, че са правили много неща с Първата и Втората световна война. Наблюдаваха тези времена и правеха снимки. Знаеха точно какво вършат. Всъщност те можеха да създадат вторичен тунел, за да наблюдават какво става. Наричахме това „функцията на виждащото око“. Оригиналният тунел беше такъв, че човек можеше да прекара и камион през него. Но вторичният тунел беше енергиен, без никаква физическа плътност. Човек обаче можеше да се „изстреля през него“. Посредством фазово свързване чрез съвременна компютърна установка, можеха да предават миналата и бъдещата история през портала и да я гледат на монитор.