Елиз Тайтъл
В името на Пийт (9)

Осма глава

Двамата се втурнаха весели и задъхани по улицата. Хората ги гледаха и разбиращо се усмихваха.

— Питър, трябва да сме полудели — възкликна Елизабет.

— Нека да те погледам — спря се Питър, обгърна с длани лицето й и впи поглед в прекрасните й зелени очи. Неговият ангел-спасител!

— Какво ще стане с Опенхаймер? — опита се да протестира тя. — Трябва да е видял статията. И онази ужасна снимка…

Питър я отдели леко от себе си.

— Навярно доста се е разстроил. Но каквото и да е, нищо не може да се направи. Поне в близките няколко дни.

— А когато Опенхаймер се върне? Какво ще му кажеш?

Питър се засмя:

— Не знам. — Лицето му придоби объркано изражение. — Рядко казвам тези думи. Обикновено съм наясно с всичко. Винаги всичко знам.

— А сега? — усмихна се Елизабет. — Какво е усещането, когато казваш „Не знам“?

— Наистина не знам — засмя се той.

— Не вярвам да помогне, ако се опитам да преметна Опенхаймер с ново състояние на умопомрачение.

— И аз така мисля. Не се притеснявай за мен, Елизабет. Все ще измисля нещо, когато му дойде времето. — Лицето му стана сериозно. — Далеч повече ме притеснява предстоящата ти среща с Гослин. Как смяташ да обясниш появата си на първа страница в националния печат?

— Как разбра за Гослин? — подозрително го погледна тя.

— Бен ми каза.

— Бен ли? Говорил си с Бен тази сутрин?

— Срещнахме се случайно в един магазин за мъжко облекло. Бях отишъл там да си купя… Да се помотая малко. Също и Бен. Сблъскахме се пред един щанд.

— Наистина голяма случайност — саркастично подхвърли Елизабет.

Питър любопитно я погледна.

— Да не искаш да кажеш, че Бен ме е проследил?

— Доколкото го познавам, точно това е направил. По всяка вероятност се е втурнал към хотела ти в минутата, когато съм му предала разговора ни с Гослин.

— Старият дявол! — възкликна Питър и усмихнато додаде: — Не зная как ще му се отблагодаря.

— Какво точно ти каза? — Трябваше да има нещо. Иначе Питър нямаше да бъде в такова приповдигнато настроение пред лицето на професионалния си провал.

Той отново я взе в силните си ръце и я притисна здраво към себе си, без да го е грижа за минаващите хора.

— Той смята, че причината за странното ми поведение се крие в моето подсъзнание. А аз бих казал, че е в сърцето ми. То е това, което всяка сутрин, от няколко дни насам, ми повтаря: „Изживей пълноценно всеки миг от живота си!“. — Питър преглътна. — Животът ми беше сив и безрадостен, преди да те срещна, Елизабет!

— О, Питър! — Усмивката му беше толкова нежна, искрена и трогателна! Елизабет пропъди грижите и тревогите си. Някъде дълбоко в съзнанието й се прокрадваха думите на Питър: „По-добре в устата на лъва, отколкото пред брачния олтар“.

Тя се усмихна. Питър й носеше сигурност. Той ненавиждаше женитбата. Елизабет — също. Във връзката им нямаше никакви рискове. Двамата отдаваха всичките си сили и време на работата си. Нямаше да рискуват кариерата си, за да чуят как сватбените камбани бият в тяхна чест.

— Нека се повеселим, Елизабет! — извика Питър. — Какво ще кажеш да отидем в някой увеселителен парк?

— В увеселителен парк ли? — повтори невярващо тя.

— В парка край хотела ми има страхотна въртележка! И денят е толкова хубав! Знаеш ли, Елизабет, през целия си живот не съм се качвал на увеселително влакче.

— И сега ти се ще да го направиш?

— Да! Може би ти изглеждам малко луд, но искам следващите няколко дни да живея наистина за момента. Заедно с теб. — Питър спря и нетърпеливо я погледна. Внезапно изпита страх, че Елизабет ще откаже.

Тя бавно поклати глава.

— Ще ти издам една тайна, Питър. Аз също никога не съм се качвала на увеселително влакче. Опитвала съм се да си внуша, че не съм човек, който се отдава на безсмислени занимания, но всъщност истината е, че се страхувам да не изгубя контрол. И да не ми хареса прекалено много…

— И сега ли те е страх? — меко попита той.

Тя притисна длан към бузата му и промълви:

— Не, Питър. Вече не се страхувам. Не ме питай защо. Не мога да ти отговоря, защото не знам.

Двамата се засмяха. Питър обхвана кръста й с ръка и махна на едно такси. После се наведе към нея и прошепна:

— Надявам се да не се окаже същото такси, което наех онази вечер.

Елизабет се изкикоти и влезе в колата. Шофьорът, млада жена, ги попита накъде да кара.

— Към най-близкия увеселителен парк — тържествено заяви Питър.

Жената хвърли бърз поглед към двойката на задната седалка. Не бяха много подходящо облечени, ако наистина се канеха да се отдадат на подобен вид развлечения.

— Първо спрете в някой универсален магазин — каза Питър и смигна на Елизабет.

Не след дълго колата спря.

— Да ви изчакам ли? — попита шофьорът.

— Да — отвърна Питър. — Просто ще си сменим дрехите с нещо по-непретенциозно.

Петнадесет минути по-късно те излязоха от магазина. Изглеждаха съвсем различно. Елизабет беше обута в три четвърти ластичен клин на червени кафяви и жълти цветя. Яркожълтата памучна фланелка чудесно подхождаше на клина и на широката червена жилетка, наметната на раменете й. По настояване на Питър беше взела и една спортна шапка с козирка, която допълваше облеклото й.

За себе си Питър беше купил блуза на сини и бели райета и бели джинси до коленете. Върху блузата беше навлякъл тревистозелена спортна риза. На врата му се вееше каубойска кърпа, а на главата му се мъдреше зеленикава бейзболна шапка. Двамата бяха обути в чисто нови маратонки и къси чорапи.

Шофьорката на таксито се усмихна широко, когато двойката приближи.

— За малко да не ви позная — призна тя.

Питър бръкна в една найлонова торба. Извади от там трета спортна шапка и я нахлупи на главата на изненаданата жена.

— Чудесно! — възкликна той.

— Наистина много ви отива — кимна Елизабет.

Двамата се качиха в таксито и потеглиха към увеселителния парк.

Елизабет ентусиазирано извика.

— Първа спирка — увеселителното влакче!

Шофьорката сви рамене.

— Не си падам по такива работи.

— Ние пък сме луди по увеселителни влакчета, нали, Пийт?

— Луди е най-точната дума, Елизабет — съгласи се Питър усмивка.

 

 

Те стигнаха до увеселителния парк само за да научат, че съоръженията работят само в почивните дни. Викове на недоволство огласиха таксито. В очите на Елизабет се появиха сълзи. Питър изглеждаше смазан от разочарование. Дори Рита, таксиметровата шофьорка, изпита съжаление към двамата.

— Винаги можете да дойдете отново — опита се да ги успокои тя. Но Питър и Елизабет знаеха, че няма да бъде същото. Те искаха да бъдат луди, импулсивни, спонтанни. Да живеят за мига… Внезапно Питър отвори вратата и измъкна Елизабет навън.

— Когато човек силно желае нещо, то винаги се сбъдва! — заяви той.

— Но вратата е заключена — отбеляза Елизабет.

— Видях няколко работници вътре…

Рита показа глава през прозореца на колата и извика:

— Предупреждавам те, че трябва да имаш цяла бала с пари ако искаш да отворят парка само за теб.

— Всичко, което искаме, е да направим една обиколка с влакчето — каза Питър поверително.

Елизабет не беше толкова уверена като него, но изглежда готова да се включи в играта.

Когато двамата се отправиха към вратата, Рита натисна клаксона. Искаше да им помогне, като привлече вниманието на работниците. Дори когато видя как един млад мъж се насочи към портата, тя не загаси двигателя. Смяташе да откара симпатичната двойка обратно, ако не успеят да постигнат своето. И щеше да го направи изцяло за своя сметка.

— Не виждате ли табелата? Затворено е — извика работникът и избърса мръсните си ръце.

— Искам само да разбера колко вземате за една обиколка с влакчето? — учтиво попита Питър.

— Затворено е — нетърпеливо повтори мъжът.

Питър извади двайсет доларова банкнота от джоба си.

— Искам да кажа, когато е отворено — настоя той.

Младият мъж заби поглед в банкнотата. Питър я промуши през решетката и работникът я грабна.

— Работим с билети — отзивчиво обясни той.

— Колко билети са необходими за влакчето? — запита спокойно Питър.

— Имаме две влакчета — лаконично каза работникът. — Едното е по-голямо. Всъщност, то е най-голямото увеселително влакче от тази страна на езерото Мичиган.

— Точно то ни интересува — кимна доволно Питър. — Колко билета са необходими на човек за една обиколка с него?

— Два.

Питър го погледна.

— Предполагам, че дори когато паркът е затворен пускате машините, за да проверите дали са в изправност.

— Да.

— Това се отнася и за голямото увеселително влакче, нали?

Работникът подозрително отвърна:

— Никога не изпробваме машините, когато на тях се возят клиенти. Особено пък когато паркът е затворен.

— Дори ако клиентите предлагат да ви платят десеторно ли? — безцеремонно подхвърли Питър.

Работникът се оживи.

— Да не искате да кажете, че ще ми платите двайсет билета вместо два?

— Клиентите са двама — обади се Елизабет развеселена.

— Значи стават четирийсет билета? По долар за всеки?

— Всъщност, си мислех за двеста билета — хитро отвърна Питър.

Елизабет се смая.

— Питър, не можеш да дадеш двеста долара за една обиколка с влакчето!

Той чаровно се усмихна:

— Може и за няколко обиколки. Ако, след като веднъж сме се престрашили, се окаже, че много ни е харесало…

— Вярно! — светнаха зелените очи на Елизабет.

Работникът нервно се огледа наоколо и подхвърли:

— Знаете ли, мога да си загубя работата…

— В никакъв случай не бихме искали това да се случи — чувствено каза Питър.

Работникът се поколеба.

— Работата е там, че в момента шефът го няма. Тук сме само аз и още няколко мои колеги. Разбира се…

Питър отсече:

— Те също ще поемат риск. Ще вземем достатъчно билети, да бъдат всички щастливи и доволни. Четиристотин билета?

Елизабет си помисли, че Питър постъпва ексцентрично. Знаеше, че е много богат, но… Тя никога не беше допускала, че може да се държи така, но сега през тялото й премина тръпка на удоволствие.

В следващия миг вратите се отвориха. Питър се обърна и весело махна на Рита за довиждане. Елизабет се засмя и също замаха.

 

 

— Добре ли си, Питър? — От мъжката съблекалня се разнесе приглушен стон. Елизабет не успя да разбере дали отговорът „да“ или „не“. Минута по-късно Питър се появи.

— Мисля, че е от последната обиколка. — Той едва изрече последната дума и се втурна обратно към банята.

Елизабет нервно се огледа наоколо и с неудобство влезе след него. Тя пусна чешмата, намокри няколко парчета тоалетна хартия и ги сложи на челото му като компрес.

— О, Елизабет, толкова е облекчаващо… Забавлявах се чудесно, до последната обиколка, когато…

— Не споменавай за това, Питър — посъветва го тя.

— Развалих ти удоволствието — мрачно каза той.

— Не, Пийт! Беше чудесно! Хареса ми. Чувствах се дива, свободна, защитена… Беше ободряващо. Докато не ти прилоша, разбира се. Добре, че и ти успя да се повеселиш.

— Вярно е. Наистина беше… ободряващо. — Питър се почувства по-добре и махна компреса от челото си. — Не съжаляваш ли, че не продължихме?

Елизабет го погледна с блеснали очи. По устните й заигра палава усмивка.

— Сетих се за нещо по-добро, Пийт. Нещо, което е още по-ободряващо. И много по-успокояващо.

Питър закачливо й намигна.

— Знаеш какво си мисля, нали, Лизи?! Тези четиристотин долара са най-разумно похарчените пари през целия ми живот.

Решиха да отидат в хотела, защото беше по-близо до увеселителния парк. Двамата пресякоха фоайето ръка за ръка, смеещи се като деца, намислили някаква пакост. Нямаха търпение да се усамотят.

Този път Питър беше сигурен, че никой нямаше да ги прекъсне. Елизабет щеше да бъде негова. Щяха да го направят бавно, спокойно и съвършено…

Дори когато отваряше вратата той продължи да я целува. Елизабет пъхна ръка под ризата му и нежно загали гърдите му. Бейзболната й шапка се търкулна на пода и гъстите червеникави къдрици се пръснаха по раменете й. Пръстите на Питър проследиха очертанията на тялото й. Двамата едва сдържаха желанието си.

И тогава чуха глас. Или по-скоро — изръмжаване. Питър и Елизабет стреснато подскочиха и се обърнаха към канапето, откъдето долетя звука.

— Тру! — възкликна Питър. Беше изумен.

Труман Форчън се надигна и се отправи към двойката. Елизабет нервно приглади разрошените си коси и придърпа блузката си надолу.

— Май се получи малко неудобно — започна Тру. Изпитваше едновременно неудобство и любопитство. Никога не беше виждал Питър да прегръща така някоя жена. Но и тази червенокоска си я биваше!

— Какво правиш тук, Тру?

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че съм дошъл да ти помогна?

Елизабет запристъпя към вратата.

— Аз… мисля, че… Веднага си тръгвам.

— Не, не! — извикаха двамата братя в един глас. После Тру добави:

— Ако някой трябва да си тръгне, това съм аз. Но нека преди това се запознаем. Аз съм Тру Форчън, засрамения по-малък брат на Питър. А вие сигурно сте Елизабет Мърчант. — Тру протегна ръка.

Елизабет пое ръката му и бързо се обърна към вратата.

— Аз… наистина трябва да тръгвам — промълви тя, погледна отчаяно към Питър и излезе.

— Сигурно си много доволен — язвително подхвърли Питър на брат си.

Тру не му обърна внимание. Беше удивен от облеклото на Пийт. Никога, дори когато почиваше, Питър не изневеряваше на консервативния си стил на обличане.

— Какво ти става, Пийт?

Все още под силното влияние на раздразнението, Питър изстреля, без да се замисли:

— Луд съм по нея!

— Но, Пийт, това наистина е лудост. Та ти я познаваш едва от три-четири дни! Тази мълния трябва да е замъглила разсъдъка ти.

— Разсъдъкът ми си е съвсем наред. А дори и нещо да му има, на мен ми е много добре. Прекарах страхотен ден, Тру. Двамата с Елизабет се возихме на увеселително влакче.

— На увеселително влакче ли? Защо? — Тру беше поразен.

— Защото никога преди не сме го правили. Защото беше лекомислено, глупаво и абсурдно. Никога ли не си правил нещо, просто заради това, че ти се е искало?

Въпросът беше риторичен. Питър знаеше, че Тру често действаше под влияние на импулсивността си.

Труман се почувства задължен да отговори:

— Аз съм си аз, а ти си си ти, Пийт. Ти не се возиш на увеселителни влакчета.

— Вече се возя… Или поне се возих.

— А мога ли да те попитам какво стана със сделката с Опенхаймер? Или не ти остана време да помислиш за това, докато се забавляваше по влакчетата с твоята червенокоса хубавица?

Питър не отговори. През целия следобед не беше се сетил нито веднъж за Опенхаймер.

— Не се ли е обаждал? — попита Тру.

— По всяка вероятност е видял статията и сега му трябва малко време, за да дойде на себе си.

— И да започне преговори с нашите конкуренти. Пийт, та сделката беше почти сключена!

— Ще му обясня всичко, Тру.

Тру изглеждаше разколебан.

— Виж, може би ще е добре да се върнеш в Денвър и да влезеш в болница. Става въпрос за твоето… състояние.

— Какво? — избухна Питър.

— Чуй ме за момент. Не смятам, че трябва да бъдеш под наблюдение. — Всъщност, Тру не беше съвсем сигурен в това. — По този начин ще можем да използваме твоето „състояние“ като причина… Знаеш какво искам да ти кажа, Пийт. Аз ще остана тук и ще обясня на Опенхаймер. Дано да успея да измъкна всички ни от тази каша.

— Никога никой не ме е измъквал от каквато и да е каша, Тру. Не съм се променил чак толкова много. Няма да се върна в Денвър, докато не получа подписа на Опенхаймер.

— А какво ще кажеш за любовницата си? — весело подхвърли Тру.

— Тя не ми е любовница — процеди Питър през стиснатите си устни.

— Пийт, веднъж вече си минал по този път.

— Това не е „път“, а заобикаляне. И за двамата. Елизабет ще започне работа на престижно място в Ню Йорк, веднага след като обясни на шефовете си за онази нейна злополучна поява във вестниците…

— Снимката е по-красноречива от всякакви думи, Пийт.

— Не бях на себе си. Тя просто се опитваше да ме предпази от нов припадък. Снимките могат и да лъжат, Тру. Точно това ще обясня на Опенхаймер. А ако се наложи — и на Гослин.

— Кой е Гослин?

— Новият шеф на Елизабет. Най-малкото, което мога да направя, е да се застъпя за нея. Така, както тя ме спаси от Опенхаймер. И то на няколко пъти.

— Бих искал да науча повече за това.

— Може би някой ден ще ти разкажа. Но сега искам веднага да позвъниш до летището и да си запазиш място за обратния полет до Денвър. Трябва да ме оставиш да си гледам работата, Тру. Все още аз ръководя шоуто.

Тру се засмя.

— Така е добре. Вече приличаш на стария Пийт. Бях почнал да се тревожа.

 

 

— Елизабет! Какво правиш тук? — Бен Ейнджъл беше изненадан не само от неочакваната й поява, но и от външния й вид. Никога не беше виждал Елизабет облечена в къс ластичен клин на цветни мотиви, с дълбоко деколтирана тениска и с разпуснати по този начин коси.

— Може ли да поговорим, Бен? — Гласът й прозвуча отчаяно.

Бей кимна и я пусна да влезе.

— Яла ли си?

— Само захарен памук. Сигурно от него повърна Питър, когато се качихме на влакчето… На мен нищо ми нямаше и бих могла да го правя отново и отново, но Пийт не беше във форма. Не, че беше зле. Дори се почувства по-добре… Докато не стигнахме до апартамента му… — Тя спря и безпомощно го погледна.

Бен се засмя.

— Ако искаш да ми разкажеш какво се е случило, по-добре почни отначало и карай подред. Аз съм възрастен човек, Елизабет. Много неща са минали през главата ми и почти нищо не е в състояние да ме накара да се изчервя.

— О, Бен! Брат му беше там! Чакаше Пийт. Без съмнение, за да го предпази от ново нещастие. — Елизабет тъжно се усмихна. — Предполагам, че точно това и направи.

— Разбирам — с облекчение каза Бен.

— Не разбирам какво става с мен! Репутацията ми е заложена на карта, а аз се возя на увеселителни влакчета и правя — или за малко не направих — неща, за които със сигурност щях да съжалявам след това.

— Може би нямаше да съжаляваш — подхвърли внимателно Бен.

— Зная. Мислих и за това. Но не съм сигурна, че нямаше да стане по-лошо — промълви тя.

— Елизабет, какво искаш?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Бен не разбра защо отговорът й внезапно я накара да се усмихне.