Елиз Тайтъл
В името на Пийт (3)

Втора глава

— Какво казвате? — Джесика не можеше да повярва на ушите си. — Психиатрия?

Тру и Тейлър недоумяващо се спогледаха.

— Бихте ли повторили? — извика Джесика в слушалката. — Наркотици?! Трябва да сте полудели… Да, зная, вие сте психиатър, доктор Мърчант. Просто исках да кажа, че… — Тя глухо се изсмя: — Марихуана? Кокаин? Хашиш? И става дума за Питър? Сигурна ли сте? Питър Форчън, метър и осемдесет висок, солидно телосложение, тъмнокестенява коса? — Джесика сви рамене и кимна към внуците си. После нещо й хрумна. — Я чакайте! Наркоманът, който сте прибрали при вас в психиатрията, носеше ли филцова шапка?

Джесика изслуша отговора, затвори телефона и се обърна към внуците си с объркано изражение.

Тру нетърпеливо попита:

— Е? Бил ли е с филцова шапка?

— Лекарката казва, че е бълнувал за някаква шапка.

— Бълнувал ли? — настоя Тру.

— Да, по едно време е бълнувал нещо… Доктор Мърчант е чула „шега“, „глупава шега“, но после е споменал „дрогерия“. След като я попитах за шапката, тя се замисли за момент и после отвърна, че е споменал нещо от сорта „проклетата шапка“

 

 

Елизабет Мърчант беше силно изненадана:

— Сигурен ли сте?

Лаборантът кимна.

— Той е чист. Вижте сама. Никакви следи от наркотици.

Елизабет разгледа кръвните проби. После се приближи до леглото и се загледа в пациента. Питър се размърда. Тя смръщи вежди.

— Предполагам, че пациентът говори несвързано заради сътресението на мозъка и шока от преживяното.

— Казахте, че таксиметровият шофьор го е видял да се шляе безцелно из един от най-лошите квартали на Чикаго под проливния дъжд. Ако питате мен, това си е чиста лудост.

Дежурната сестра прекоси стаята. Елизабет се обърна към нея.

— Пациентът е докаран в болницата с някакъв багаж. Бих искала да проверите…

Сестрата я погледна:

— Искате да открием някакви документи ли?

— Не. — Елизабет се почувства малко глупаво. — Проверете за… филцова шапка.

Сестрата премигна.

— За какво?

— За шапка. Нещо като… — Елизабет затърси точната дума.

— Нещо като мека шапка ли? — подсказа сестрата.

— Не… просто шапка.

 

 

Питър се опита да примигне, но не успя. Нещо държеше очите му отворени. По-точно едното око. Той поиска да вдигне ръка, за да се предпази от заслепяващата светлина, но непозната сила го държеше здраво за китките и не му позволяваше да помръдне.

Лъчът светлина се премести към другото око.

Фаровете на таксито ли го заслепяваха?

Учтив глас го върна към действителността:

— Извинете.

Светлината угасна и Питър с облекчение установи, че отново в състояние да затваря клепачите си.

— Какво… — Все още виждаше размазано, но успя да различи образа на жена с ореол от червеникави коси. Беше помислил, че я е сънувал. Може би продължаваше да сънува…

— Успокойте се — каза Елизабет. Колебаеше се дали да освободи ръцете му. Веднъж вече пациентът беше изгубил контрол над себе си и беше направил опит да избяга.

Междувременно Питър се мъчеше да освободи ръцете си, макар че мелодичен женски глас го убеждаваше да се отпусне и да си почине. Обзе го паника.

— Да не би да съм отвлечен? За заложник ли ме държите?

— Намирате се в болницата на „Армията на спасението“. Претърпяхте злополука.

Новината само го притесни повече.

— З-з-злополука? Затова ли… не мога да си движа ръцете?

— Една мълния едва не ви прониза. При падането сте ударили главата си в тротоара.

Паниката отстъпи място на недоверие.

— Ударен от гръм? Но такова нещо не може да се случи в действителност. — Питър се втренчи в нея. — Нали?

Елизабет поклати глава.

— Случва се. Понякога. Но при вас… Е, извадили сте късмет. Шофьорът на таксито каза, че…

Спомените нахлуха в главата на Питър.

— Този негодник! — яростно извика той. — Да ме изхвърли от колата си! Можете ли да си представите?

Той отново направи опит да повдигне ръце. Погледна към тях и разбра причината за неуспеха си.

— Какво, по дяволите…

Питър бясно се замята в леглото. Елизабет се поздрави, че е проявила достатъчно здрав разум да не свали ремъците. Дори се замисли дали да не даде на пациента някакво успокоително.

— Ограничителите са само в интерес на вашата сигурност. Ако се опитате да бъдете по-спокоен…

— Сигурност? От кого ме предпазвате? — Внезапна болка го накара да изстене.

— Какво ви е? Да не би да ви боли главата?

— Не, стомахът.

— Стомахът? — повтори изненадано тя. Болката в стомаха не можеше да има нещо общо с падането. А сега, когато и наркотиците бяха отхвърлени като възможност…

— Заради… онзи глупав сандвич.

— Сандвич ли казахте?

— Сандвич — остро повтори той.

— Сигурен ли сте, че не искате да кажете „заради онази проклета шапка“?

— Как разбрахте за шапката?

Ще се побъркам, помисли си Елизабет.

— Просто ми отговорете какво имате предвид: „шапка“ или „сандвич“?

Двамата се втренчиха един в друг.

— Ако смятате, че ям шапки, това обяснява защо съм завързан… Но може би ако се закълна, че наистина не ям шапки и че никога не съм ял…

Елизабет почувства, че трябва да седне някъде. Тя придърпа един стол и се отпусна върху него.

— И така, вие нямате шапка?

— Не, можете да се успокоите. Тъй като не разполагам с шапка, не е възможно и да изям шапка, нали? Така че нямате причина да ме държите вързан. — Гласът му закачливо трепна. Питър беше почнал да си мисли, че прекрасната червенокоса е някоя избягала от психиатричното отделение пациентка. Сигурно беше отмъкнала бялата престилка отнякъде и сега се представяше за лекар.

— Спомняте ли си как се казвате? — попита го тя.

— Да, спомням си. Името ми е Питър Форчън. И ако не бях вързан, щях да ви се представя както подобава. — Питър спря поглед върху табелката, закачена на джоба на престилката. — Вие, ако не се лъжа, сте доктор Елизабет Мърчант.

— Да — отвърна Елизабет. Не знаеше как да си обясни промяната в поведението на пациента.

— Сега, след като вече сме се запознали… — започна Питър намерение да поднови молбите си за освобождаване.

Една сестра надникна в стаята.

— Не открихме шапка, доктор Мърчант.

Докторът и пациентът се измериха с поглед.

Питър започна да разказва на докторката за развоя на събитията през този злополучен ден. Когато стигна до обяснението как шофьорът се е заблудил от думата „дрогерия“ и е помислил, че клиентът му търси някакъв вид наркотици, Елизабет подозрително се усмихна.

— Може би някой ден и на мен всичко това ще ми се струва смешно — каза той и разтърка китките си. — Сега, когато вече знаете, че не съм нито наркоман, нито шизофреник, ще ми разрешите ли да се обадя по телефона?

Елизабет беше сериозна млада жена. Дори понякога я упрекваха, че й липсва чувство за хумор. Сега изпита желание да подразни Питър Форчън, като го попита дали се кани да позвъни на дрогериста, или да си поръча такси, макар добре да знаеше, че той гори от нетърпение да се свърже с Опенхаймер.

Елизабет беше чувала това име. Нямаше вестник или списание в Чикаго, където човек да не се натъкне на рекламите на Чарлс Опенхаймер. Усмихнати блондинки в предизвикателни пози рекламираха секси корсажи, а над тях се мъдреше надпис: „Само това, което предлага Опенхаймер заслужава да се докосне до моето тяло“. И така нататък… Тя лично мислеше, че секси бельото е голяма глупост.

— Доктор Мърчант?

Елизабет примигна.

— О, да, телефона… Разбира се. — Тя пое към вратата. — Можете да се обаждате колкото си щете, господин Форчън. Всички разговори ще бъдат приведени към сметката ви.

 

 

След няколко неуспешни опита да се свърже с Опенхаймер, Питър реши да позвъни на Тру. Започна да набира номера, но внезапно спря. Чувстваше се някак… особено. Не, че му беше неприятно, просто… Сякаш го беше обзела еуфория. Наистина странно, като се има предвид това, което му се беше случило. Зачуди се дали не му бяха дали някакво успокоително. Ако доктор Мърчант не беше излязла, щеше да я попита.

Питър затвори очи. Доктор Елизабет Мърчант… Дали всички психиатри бяха толкова прелестни?! Във всеки случай тази поне беше. Как ли й викаха приятелите? Елизабет? Лиз? Не можеше да бъде Лизи, звучеше много превзето. Елизабет. Да. Със сигурност се обръщаха към нея с „Елизабет“.

Една глава с бяла касинка надникна в стаята. Беше сестрата, която преди малко разговаряше с доктор Мърчант.

— Имате ли някакви проблеми? — любезно запита тя.

— Проблеми ли?

Сестрата посочи към телефонната слушалка в ръката му.

— Как вървят разговорите?

— О! — Питър бързо се съвзе. — Дава заето. Тъкмо се канех да опитам отново.

— Доктор Мърчант ме изпрати да видя дали не сте гладен.

Питър си помисли, че наистина е малко гладен. Сестрата продължи:

— Но никакви сандвичи или нещо от този род. Само малко супа, а може и крем карамел…

Думата „сандвич“ накара Питър да потръпне от погнуса.

— Не! Не съм гладен! — разпалено отвърна той.

— Добре — успокои го сестрата. Беше свикнала със странностите на пациентите от този етаж. Тя понечи да затвори вратата.

— Почакайте — спря я Питър. — Не мога ли да бъда преместен в друго отделение?

— Съжалявам, вече опитахме. Болницата е пълна. Бурите винаги ни отварят много работа. Все пак сте в отделна стая и то само до утре сутринта.

Сестрата изчезна и Питър отново се хвана за телефона. Първо набра номера на Опенхаймер. Надяваше се вече да се е прибрал. Никой не отговори. Пък и какво ли щеше да му каже? Че е пуснал срещата си с него, защото е бил ударен от гръм? Той натисна вилката и отново набра.

— Тру, ти ли си?

— Пийт! Мили Боже! Какво става? Някаква лекарка се обади, за да ни съобщи, че си дрогиран, че имаш халюцинации и бълнуваш за дрогеристи. И че си ударен от гръм! Баба искаше да дойде при теб веднага, но знаеш, че самолетът на компанията е на ремонт, а тази вечер няма полети до Чикаго. Какви са новините за теб? Изглеждаш ми съвсем добре. Между другото, откъде й хрумна на онази откачена лекарка да твърди, че си дрогиран? Точно ти! Това наистина е забавно.

— Историята е дълга и объркана, Тру, и не съм в настроение да си я припомням отново. В момента единственото нещо, за което се притеснявам, е как да се свържа с Опенхаймер.

Което не беше съвсем вярно.

— Всичко е наред, Пийт. Още щом научихме новината, му позвъних. Първо го потърсих в ресторанта. Представяш ли си? Беше осем и петнайсет, а него вече го нямаше там!

Питър не се изненада. Хора като Опенхаймер — и като него самият — не си губеха времето в чакане.

— Значи той не знае, че съм в болница?

— Напротив, знае — отвърна Тру. — Успях да го открия у тях към девет и всичко му обясних.

— Не си споменал за наркотиците и за психиатрията, нали?

— За какъв ме мислиш? Да не съм идиот? Или може би смята, че наркоманията и лудостта се ширят из цялото семейство?

— Никак не е смешно, Тру.

— Казах му, че си ударен от гръм. Опенхаймер наистина беше впечатлен. Искам да кажа, че ако му бях съобщил, че те блъснал автобус, докато си пресичал улицата или че те е ударила падаща тухла по главата той вероятно щеше да си помисли, че го будалкам. Но кой може да измисли нещо като… ударен от гръм?

— Мълнията не падна точно върху мен, Тру.

— Зная, зная. Лекарката ни обясни. Предадох случая в малко по-черни краски. Всичко мина наистина добре.

— Сигурен ли си? — Питър не беше убеден. — Какво каза той?

— Наистина беше загрижен за теб. Поиска да научи всичко с подробности. Какво е състоянието ти, къде си и колко време ще останеш там. Каза, че болницата на „Армията на спасението“ е най-добрата в Чикаго.

Питър усети смътно безпокойство.

— Каза ли му, че съм точно в тази болница, Тру?

— Какво става, Пийт? Да не би да искаш да го излъжа? Какво значение има? Ще ти изпрати цветя…

— Или лично ще ми ги донесе! Позвъних у тях, но никой не вдигна. Той е тръгнал насам.

— Не може да бъде! В девет и половина вечерта и то в такъв проливен дъжд? След като му казах, че утре те изписват?

— Не мога да повярвам, че всичко това се случва точно на мен. Само това липсва — Опенхаймер да се появи на регистратурата и когато попита за мен, да му кажат: Да, имаме такъв пациент. Питър Форчън, стая номер петстотин и две на петия етаж. В психиатричното отделение.

— Не мисля, че… — промълви Тру.

— Трябва да се махна от тук! Ще отида в хотела. Обади се на Опенхаймер утре сутринта и му кажи, че са ме изписали по-рано. По дяволите! Чудя се колко ли е далеч къщата му от болницата? Надявам се поне бурята да го забави.

Тру въздъхна:

— Ще ти припомня, че преди няколко часа също разговаряхме по телефона и ти ме успокояваше: „Отпусни се, Тру. Какво толкова може да се случи?“.

 

 

Питър трескаво разсъждаваше. Дрехите! Къде, по дяволите, бяха пъхнали дрехите му? Гардеробът беше празен. Трябва да го бяха разсъблекли още преди да го пренесат в психиатричното отделение. Проклятие! Нямаше да стигне далеч в тази болнична нощница.

Може би дрехите му бяха останали в предишната стая. Кой беше номерът й? Сестрата беше споменала нещо за стая сто и… Да, стая сто и втора! Точно така. Сега оставаше само да се смъкне долу, да вземе дрехите си от гардероба, да излезе навън и да наеме такси до хотела. Надяваше се утре, когато се събудеше в луксозния си хотелски апартамент, да е забравил за този кошмар.

Когато пресече стаята почувства леко замайване, но щом стигна до вратата усети нов прилив на сили. Открехна вратата и предпазливо надникна навън. Беше сигурен, че сестрите няма да одобрят някой от пациентите да напусне отделението без лекарско разрешение. А ако го видеше Елизабет Мърчант, сто процента щеше да го накара незабавно да се върне в леглото. Достатъчно ясно го беше уведомила, че ще го изпише едва след двайсет и четири часово наблюдение. Не, че можеше да го задържи тук пряко волята му, но… Най-много да реши, че отново е изпаднал в шок и да го върже с онези ремъци…

Пътят беше чист. На хоризонта не се мяркаха никакви лекари сестри. Питър се измъкна тихо от стаята. Изходът беше само на няколко крачки и той реши, че късметът му най-после е проработил. Само дано не се окажеше заключено. Натисна бравата. Вратата плавно се отвори. Питър се плъзна към стълбището и облекчен въздъхна. Спря колкото да събере сили и пое надолу.

Когато стигна до втория етаж вече се чувстваше значително по-добре. Чу смях и нервно се огледа. Едва след няколко секунди разбра, че смехът идва от него. Странно. От години не се беше смял на глас. По-точно, от седемнайсет години. Лежеше с Лидия в легло и току-що беше казал: „С удоволствие ще се оженя за теб“.

Питър не изпита познатото чувство на досада и съжаление при този спомен. Дори се засмя още веднъж. По-скоро се изкиска. Да. Двамата с Лидия наистина бяха прекарали диви и страстни нощи заедно. Спомни си как същата тази вечер тя му беше предложила да се оженят, той беше отвърнал с „да“, след което слушаха някакъв дивашки рокендрол по радиото и затанцуваха бясно из стаята — съвсем голи.

Разбира се, беше танцувал с много други жени след Лидия, но никога така лудешки и никога — гол. Беше оставил зад гърба няколко кратки връзки, но в нито една от тях не откри отново голямата страст.

Питър притвори очи. Сякаш отново долавяше ритъма на онзи рокендрол… Изведнъж се сепна. Наистина чуваше музика! Той погледна към вратата, зад която се носеха звуците. Номер три — педиатрия. Питър приближи и рязко я отвори.

Музиката зазвуча по-силно. Той пое по дългия коридор, следвайки живите звуци на рокендрола. В дъното имаше стая с осветена врата. Беше пълна с деца и сестри, които танцуваха. След миг Питър се озова вътре. Някой го дръпна за ръката. Малко червенокосо момиченце го гледаше с очакване.

— Искаш ли да танцуваме?

— Защо не? — отвърна без колебание Питър. — А ти случайно не се ли казваш Елизабет?

 

 

— Как така е изчезнал? — извика Елизабет и забърза към стаята на Питър. Младата сестра едва смогваше да я догони.

— Само преди десет минути беше тук. Говореше по телефона. Всъщност, линията беше заета, но той се канеше да опита отново. Каза, че не иска нищо за ядене и…

Влязоха в празната стая.

— Никой не го е видял да излиза. Той изглеждаше малко… разстроен заради…

— Заради какво? — нервно я прекъсна Елизабет. Нима това трябваше да се случи точно сега, когато оставаха само две седмици до преместването й в Ню Йорк?! Ако нещо се случеше с пациента и тя, и болницата щяха да попаднат под ударите на закона, преди да успее да изрече дори… „шапка“.

 

 

— Здравей. Обажда се Марша от номер три. Случайно да сте изгубили пациент? Висок симпатичен мъж с тъмнокестенява коса…

Елизабет грабна слушалката от ръката на сестрата.

— Къде е той? Добре ли е?

Отсреща се чу смях.

— Добре? Трябва да призная, че за човек на неговата възраст наистина знае как се играе рокендрол. Какви движения само! Макар че нощницата му доста се отваряше. Вярно, че децата нищо не забелязаха, но някои от сестрите… Жалко, че не е с всичкия си. Наистина е симпатяга. И каква чудесна…

Елизабет затвори слушалката и се спусна към асансьора. Вратите точно се отваряха и тя едва не събори един сивокос господин с кутия шоколадови бонбони в ръка.

— Извинете ме. Много съжалявам.

Мъжът студено кимна и се насочи към сестрата.

— Имате ли пациент на име Питър Форчън във вашето отделение?

Вратите на асансьора се затвориха.

 

 

Оркестърът изсвири своя заключителен акорд. За тази вечер танците приключваха. Децата зашумяха недоволно.

Но не само малките пациенти бяха разочаровани. Питър едва беше почнал да загрява.

Малко неща бяха в състояние да шокират Елизабет Мърчант. Танцуващият с разтворена отзад болнична нощница Питър Форчън беше едно от тях. Сестрата до нея се изкикоти и кимна с глава към Питър:

— Ваш ли е?

Елизабет мълчаливо кимна.

Сестрата отново се изсмя.

— Допуснахме, че е от психиатрията и затова решихме да го задържим за малко, за да се повесели. Наистина е съвсем безопасен. Само дето се чуди защо още не е усетил морския бриз.

— Дайте ми един халат за него — нареди Елизабет.

— Веднага, докторе — отвърна сестрата, изненадана от липсата на чувство за хумор у лекарката.

Сестрата се върна с халата точно когато всички лампи светнаха и персоналът започна да прибира пациентите си. Питър остана сам на дансинга и замаха с ръка за довиждане на своите нови приятели.

Елизабет се втурна през тълпата деца и медицински сестри застана пред Питър. Той се захили и попита:

— Искаш ли да танцуваме, Лизи?

— Танците свършиха, господин Форчън. — Смяташе да го заведе в стаята му и да направи нови неврологични изследвания възможно най-бързо. Възбуденото ексхибиционистично поведение на пациента й я изпълни със съмнения. Това не бяха симптоми на леко мозъчно сътресение. Дали електрическата дъга на мълнията не беше засегнала по-сериозно мозъка му? Не, каза си тя и пристъпи напред с разтворен в ръцете халат.

Питър отново започна да се върти, макар музиката да беше спряла. Всъщност, вече не беше в настроение за танци. Дори не можеше да си обясни защо беше танцувал. Какво го беше прихванало?

Каквото и да бе, за щастие бе отминало. Чувстваше се ужасно глупаво. Отпусна се уморено в близкото кресло, но веднага скочи отново. Гъста червенина плъзна по лицето му. За първи път се замисли върху това, че беше гол под развятата болнична нощница.

Елизабет му подаде халата, като дискретно гледаше встрани.

— Вижте, това вероятно е посттравматична реакция на всичко, което ви се е случило днес. Просто ще направим някои допълнителни изследвания, за да се уверим, че нищо не сме пропуснали. Не се тревожете — говореше Елизабет на изтощения си пациент по пътя към петия етаж.

— Просто не мога да си обясня как се случи това. Сякаш изпаднах в транс… Само че не беше истински транс. Като че бях в… допир със самия себе си.

Питър погледна към Елизабет. Още не можеше да се отърси напълно от онова чувство. Усети, че й се усмихва и че си мисли колко е привлекателна. Би му харесало да потанцува с нея. И не само да потанцува…

— Никой не те е наричал Лизи, нали? — попита меко той.

Не, едва не извика Елизабет, но ми харесва, когато ти го казваш. Какво ли щеше да изпита, ако силните му ръце се увиеха около нея и я притиснеха към полуголото му тяло? За бога! Как можеше да си мисли за такива неща, укори се тя. И то за пациент!

Елизабет стреснато отмести поглед от Питър и остро отвърна:

— Не. Никой никога не ме е наричал Лизи.

Питър се изненада от студенината в гласа й. Особено след като му се беше сторило, че тя няма нищо против той да я нарича Лизи. Очевидно не понасяше галените обръщения. Защо ли изобщо мислеше за това?!

Вратите на асансьора безшумно се отвориха. Елизабет побърза да излезе навън. Или поне опита. Защото когато единият й крак стъпи на твърда земя, тя усети как някаква сила я хваща и дръпва обратно в асансьора.

В следващата секунда Елизабет се озова притисната към стената и видя как ръката на Питър натиска бутона.

— Луд ли сте? — извика тя и с ужас разбра, че отговорът е „Да“.

Ако знаеше, че сивокосият господин, който чакаше пред вратата на асансьора беше самият Чарлс Опенхаймер Грети, Елизабет щеше да си обясни импулсивната реакция на Питър. Затова пък нищо не можеше да обясни следващото му действие. Той я сграбчи в прегръдките си и пламенно я целуна. А тя страстно му отвърна.