Елиз Тайтъл
В името на Пийт (6)

Пета глава

В страстта им нямаше нищо престорено, нищо пресметнато. Тя беше дива, безгрижна, необуздана.

Двамата лежаха на мекия килим, заобиколени от разпръснатите им дрехи. Елизабет възбудено целуваше гърдите на Питър, докато силните му ръце се плъзгаха по гладкия й гръб.

— Какво правя? — унесено попита тя.

— Каквото и да е, не спирай — промълви Питър.

Молбата му беше излишна. Елизабет нито можеше, нито искаше да спре.

— Толкова си твърд! — възкликна тя и се изчерви. — Исках да кажа, че си мускулест…

Питър се засмя и се надвеси над нея.

— А ти си много, много мека, Лизи.

Той продължи да търси и открива нови места по тялото й. Ръцете му я подлудяваха.

— О, Питър, още… Малко по-долу… Да, да, точно тук…

Тя го водеше, останала без дъх, и с изненада откриваше, че се е превърнала в страстна и ненаситна любовница. Питър беше толкова търсещ и изобретателен! Когато ръцете му я докосваха, тя сякаш се разтваряше… Имаше чувството, че е пияна, но причината за това усещане не беше в онази злополучна глътка от чашата с уиски.

Питър я обърна по корем, погали бедрата й и проследи с устни извивката на гърба й. Елизабет изпита болезнена нужда да го усети в себе си. Не беше предполагала, че крие в себе си такава дълбока чувственост.

— О, Пийт! Искам те… — Тя се извърна с лице към него и умоляващо го погледна.

Питър обсипа лицето й с целувки. Устните му се спуснаха надолу и потърсиха зърното на едната й гърда, после на другата.

— Никога досега не съм изпитвала подобно нещо…

Страстно и нетърпеливо Питър се прехвърли върху нея. Сърцето му биеше до пръсване, а устните му повтаряха името й.

Никой от двамата дори за момент не помисли, че това, което правят, е лудост. Всичко изглеждаше съвсем неизбежно и естествено. Елизабет не можеше да си спомни друг път да е била толкова възбудена и готова да се отдаде без никакви задръжки. Единственото й желание в момента беше да усети Питър в себе си. Същото беше и с него.

И тогава, точно когато той се канеше да проникне в нея, на вратата се почука. Остро и настойчиво.

— Форчън, тук ли сте? Добре ли сте, Форчън?

Питър и Елизабет ужасени се спогледаха.

— Опенхаймер! Това е Опенхаймер — прошепна Питър. Като за потвърждение гласът отново прозвуча:

— Питър, аз съм Чарлз Опенхаймер. Ако не отговориш, ще повикам лекаря на хотела и ще накарам да отворят вратата.

Двамата трескаво затърсиха дрехите си. Надяваха се да успеят да се облекат и приведат в приличен вид, преди старият магнат да се завърне с лекаря.

За нещастие Опенхаймер беше решил да се подсигури и беше взел предварителни мерки. Питър и Елизабет точно се изправяха, притискайки дрехи към голите си тела, когато чуха как в ключалката се пъха ключ. Те се втурнаха към спалнята и затвориха вратата в момента, в който външната врата се отвори.

— Бързо в леглото, Питър! — заповяда Елизабет. Тя напъха бельото си под завивката и започна да навлича полата и блузата си. Питър не я чу. Той отчаяно се опитваше да обуе панталоните си. Елизабет ги издърпа от ръцете му и ги напъха под завивката заедно с останалите му дрехи.

— Не мога да посрещна Опенхаймер гол, Елизабет — запротестира Питър, докато се пъхаше в чаршафите.

Тя тръгна към вратата и посегна да я отвори.

— Елизабет! — извика дрезгаво той. — Какво правиш?!

Тя се обърна и го стрелна с поглед:

— Млъкни и се престори на умрял.

Елизабет надникна иззад вратата. Опенхаймер и лекарят на хотела пресичаха дневната и приближаваха към спалнята. Лицата им изразяваха тревога и объркване.

— По-тихо — авторитетно нареди тя.

Двамата мъже не бяха чули вратата на спалнята да се отваря и гласът на Елизабет ги стресна.

— Той отново получи криза — осведоми ги тя и продължи закопчава блузата си зад прикритието на вратата.

— Коя сте вие? — попита Опенхаймер.

Елизабет закопча последното копче.

— Доктор Мърчант, психиатър. — Вече напъхваше блузата в полата. — Аз съм лекарят, под чието наблюдение и грижи бе господин Форчън миналата нощ.

— Каква криза е получил господинът? — подозрително попита лекарят на хотела.

— И как се случи така, че се оказахте тук в момента, в който той е изпаднал в криза — додаде Опенхаймер.

Елизабет се обърна към магната и отговори:

— Обади ми се, че се чувства зле и аз тръгнах насам. — Тя затърси с крак обувките си.

— Казахте… криза, нали? — настоя лекарят.

Опенхаймер се обърна към него.

— Миналата нощ господин Форчън е бил ударен от гръм. Мисля, че вече ви обясних това.

— Все още не съм наясно — поклати глава докторът. — Може би е по-добре да погледна…

Елизабет чу как Питър дълбоко пое въздух. Тя пъхна крак в едната обувка, после в другата и предизвикателно каза:

— В такъв случай сигурно сте запознат с условията, при които се появяват нервни припадъци?!

Лекарят се поколеба:

— Ами… не. Не съм специалист.

— Затова пък тя е — нетърпеливо го прекъсна Опенхаймер се обърна към Елизабет: — Сериозно ли е състоянието на господин Форчън? Знаех, че трябва да се е случило нещо наистина сериозно, за да не дойде на днешната ни среща. Помолих секретарката ми да се свърже с него, но в продължение на цял час тя успя да го открие, затова реших да дойда и да видя какво става.

— Сигурна съм, че когато се свести, господин Форчън ще бъде трогнат от искрената ви загриженост.

— Той в безсъзнание ли е? — полюбопитства лекарят на хотела.

— Но това е просто ужасно! — възкликна Опенхаймер.

Елизабет хвърли поглед към Питър. Лицето му беше застинало в паника. Тя заекна:

— Не точно… в безсъзнание. По-скоро е в състояние на… пориомания. Но ще отмине. Може би утре…

— Работата е там, че ми се налага спешно да замина за Сейнт Луис за няколко дни. Исках да се видя с Питър, преди да отпътувам. Бихте ли му предали, след като се оправи, че ще се свържа с него веднага, щом се върна?

— Разбира се, господин Опенхаймер, ще му предам.

Външната врата хлопна. Елизабет изтощена опря гръб на стената. Питър седна в леглото. Двамата безмълвно се гледаха. Накрая той каза:

— Още едно чудотворно избавление.

— Мисля, че ни повярва — пророни тя, но мислите й не бяха насочени към Опенхаймер. Единственото нещо, което я занимаваше в момента, беше как по-тактично да измъкне бельото си изпод завивките, да се облече и да избяга, без да допуска повече ласки и прегръдки. Цялата й предишна възбуда беше изчезнала, за да отстъпи място на срама и унижението от безотговорното й поведение.

— Елизабет — започна Питър. — Аз просто исках…

Тя го прекъсна:

— Не, по-добре е да не говорим. Нека просто да забравим случилото се. Моля те!

Питър преглътна и отмести поглед от нейния. За какъв го вземаше тя? Да не би да смяташе, че той я е довел в хотела си с намерението да я съблазни и използва?

Само ако го познаваше по-добре! Искаше да й обясни, че не му е навик да прелъстява непознати жени. Но му беше трудно, след като само преди минути лежеше с нея на пода.

— Опенхаймер наистина има навика да се появява в най-… — Елизабет щеше да каже „в най-неподходящия момент“, но спря. Не искаше Питър да си извади погрешното заключение, че тя смята правенето на любов с него за „подходящо“.

— Ти навярно няма да ми повярваш, Елизабет, но искам да ти кажа, че обикновено в критични ситуации съм доста съобразителен. — Питър затърси дрехите си под завивката, като се опитваше да прикрие обхваналото го смущение.

Елизабет се засмя и с престорено безразличие приближи до леглото, за да прибере бельото си. Тя бръкна под завивките и напипа шортите на Питър в същия момент, в който и той ги беше открил.

— Мисля, че са мои — бързо каза той.

— О, извинявай…

Питър леко се изкашля и измъкна едната си ръка изпод одеялото.

— Ето.

— Благодаря — отвърна Елизабет и пое бикините си. Тя напипа единия си чорап и ризата на Питър. Той пък успя открие другия й чорап. Двамата мълчаливо направиха размяната. Не след дълго всеки държеше дрехите си.

— Бих искала да използвам банята — тихо каза Елизабет.

— Да, разбира се.

Щом тя влезе в банята, Питър скочи и грабна панталоните си. Хрумна му, че ако не беше си купил този ужасен костюм, всички неприятности щяха да бъдат избегнати. Но тогава нямаше да е галил прекрасното тяло на Елизабет, нямаше да е опитал ласките й, нито щеше да е познал удоволствието от нарастващата възбуда на жената до него…

Ако не внимаваш, ще се влюбиш в нея, каза си Питър и нервно се изсмя. Кого се опитваше да заблуди?! Та той вече беше влюбен!

Питър ядосано поклати глава. От това нищо нямаше да излезе. Нима постъпката на брат му Адам не беше достатъчно поучителна? Вярно, че двамата с Ева бяха истински щастливи. Бедни, но щастливи. Само че властта, управлението и контролът на компанията никога не бяха привличали Адам. За Питър „Форчън Ентърпрайзис“ беше най-важното нещо в живота му. Нямаше намерение да погубва бъдещето си.

Той отиде до гардероба. Измъкна стария си раиран костюм една бяла риза. Докато се обличаше, твърдо реши да забрави за Елизабет Мърчант и да изличи последните двайсет и четири часа от паметта си.

В същото това време Елизабет стоеше заключена в банята внимателно наблюдаваше отражението си в огледалото. Беше напълно облечена. Оставаше само да оправи косата си. За беда гребенът й беше в чантата, а перспективата да се разхожда напред-назад под погледа на Питър не я изпълваше с възторг. Веднага, щом се приведеше в приличен вид, щеше да изчезне от апартамента и от живота на Питър Форчън. Завинаги.

Погледът й спря върху несесера с тоалетните принадлежности на Питър. Елизабет прокара език по пресъхналите си устни. Дали да не потърси четка или гребен? Знаеше, че е глупаво да се чувства неудобно… Тя притеснено се засмя. Само преди петнайсет минути двамата с Питър се търкаляха голи по пода. И ако Опенхаймер не се беше появил…

Какво ставаше с нея? Усещаше се силно привлечена от Питър Форчън. Той беше нежен, ласкав… Отприщи в нея поток от неподозирани чувства не само в сексуално отношение. С него беше изпитала нещо повече от обикновена възбуда.

Елизабет отвори несесера и откри вътре гребен. Набързо среса косата си. После взе пастата за зъби, постави малко на пръста си и енергично затърка.

Привършваше, когато тихо почукване на вратата я накара да подскочи.

— Да? — каза с треперещ глас тя.

— Добре ли си?

Елизабет отново се погледна в огледалото. Приличаше на бясна с тази пяна около устата. Тя весело се засмя, изплю остатъка от пастата и отвърна:

— Чувствам се чудесно.

Почака за момент, за да види дали Питър ще повярва на лъжата й. Той не каза нищо. Елизабет взе гребена му и бързо махна червеникавите косми, останали по него. След това затвори пастата за зъби и посегна да ги прибере в несесера. Внезапно видя одеколона на Питър. Поколеба се, дори се озърна, сякаш стените имаха очи. Взе шишенцето, развинти капачката и вдъхна дълбоко този толкова познат и близък аромат. Усети как страстното желание се връща. Луда ли беше? Или може би беше прекарала прекалено дълго време без мъж? Ако обяснението можеше да бъде толкова просто…

Ново почукване на вратата я накара стреснато да се обърне. Няколко капки от одеколона капнаха върху сакото й.

— По дяволите — измърмори Елизабет и бързо върна шишенцето на мястото му. — Веднага излизам.

Опита се да се успокои и отвори вратата с надеждата Питър да не усети аромата, който се разнасяше около нея. Питър седеше сковано в мекото кресло, облечен в консервативен костюм с жилетка. Значи това беше истинският Питър Форчън, помисли си Елизабет. Липсваше единствено филцовата шапка, за да бъде впечатлението пълно. Възможно ли беше това да е същият мъж, който само преди няколко минути я притискаше страстно в прегръдките си?!

— Вече е късно. Време е да си тръгвам — бързо каза тя и с широка крачка се отправи към всекидневната. Питър я последва. Тя бързо огледа стаята, но никъде не успя да зърне баретата си. Вероятно се търкаляше някъде по пода. Нещо й подсказваше, че е рисковано да остане и да я търси. Вече беше стигнала до вратата, когато гласът на Питър я спря.

— Елизабет…

Тя стисна бравата, но не посмя да се обърне.

— Да?

— Искам да знаеш, че… Аз наистина оценявам това, което направи за мен. — Питър потръпна. Колко банално звучеше!

— Надявам се, че нещата ти ще потръгнат. С Опенхаймер, искам да кажа. — Също толкова банално.

— Не предполагам, че… — започна Питър отново.

Тя го прекъсна:

— Не, не мисля, че ще бъде… разумно.

— Права си.

Елизабет кимна и отвори вратата. Но преди да напусне апартамента, тя не можа да се сдържи и погледна назад.

Погледите им се срещнаха и двамата си размениха по една прощална усмивка.

Елизабет прекоси фоайето и пое към асансьора, но по средата на пътя се спря. Наистина беше лудост да се страхува, че щом окаже в асансьора, ще бъде нападната от еротични спомени. Въпреки това тя заизкачва стълбите нагоре. Просто имаше нужда малко време, това беше всичко. Само след две седмици щеше бъде достатъчно далеч.

Запотена и останала без дъх, Елизабет най-после се добра до етажа си. Пред вратата й я чакаше някакъв мъж.

— Бен! — възкликна тя. — Какво правиш тук?

Той косо я погледна.

— Не си ли спомняш, че ме покани на вечеря?

— Така ли? О, наистина. Прав си. — Елизабет отключи апартамента си и влезе вътре, последвана от Бен. — Сега си спомням, че те поканих… Но бях забравила за кога… Извинявай, Бен. Дълго ли ме чака?

— Около двайсет минути. Бяхме се разбрали за осем.

— Да, вярно. — Тя остави чантата си. Усети, че Бен любопитно я наблюдава. — Какво има? Нещо не е ли наред?

— Косата ти — усмихна се той.

Елизабет инстинктивно посегна с ръка към косата си, която падаше на свободни вълни по раменете й.

— О, загубих си баретата.

— Така повече ми харесваш. Прекрасна си. И много женствена.

— Сигурно си изгладнял, Бен. Ще приготвя нещо набързо. Защо не си сипеш чаша вино и не поседнеш във всекидневната?

— Изглеждаш ми объркана.

— Нима? — Гласът й предателски трепна. — Не, не мисля, че съм объркана, Бен. Нямам причина да бъда объркана.

— Освен това си и задъхана.

— А, това ли… Качих се пеша.

— Да не би асансьорът да е повреден? Допреди малко вървеше.

Елизабет тръгна към кухнята.

— И все още работи. Просто… Добре е човек да… ходи пеша.

— Ходенето наистина е полезно. Но, Елизабет, да изкачиш пеша единайсет етажа…

— Чудесно се отразява на мускулите на прасците.

— Откога си започнала да се притесняваш за мускулите си?

— Какво странно има в това човек да иска да бъде в добра форма? — Тя светна лампата и влезе в просторната кухня. Елизабет обичаше да готви, независимо че обикновено се хранеше сама.

Бен се настани на един кухненски стол и небрежно попита:

— Как мина денят ти?

Тя беше отворила хладилника и изваждаше пилешките гърди, но при въпроса на Бен рязко се извърна:

— Защо питаш?

Той се засмя:

— Защо питам ли? Това беше обикновен въпрос, Елизабет. Задавам го доста често.

Елизабет се изчерви. Нима си въобразяваше, че по някакъв магически начин Бен е разбрал как е минал денят й?

— Денят ми беше… напрегнат. Трескав.

— Трескав ли? Да не би да си имала спешен случай?

Тя разопакова пилето и сложи парчетата в мивката.

— Не беше спешен случай.

— Просто си помислих, че може да е било това. — Бен отново се засмя.

Елизабет изплакна месото, сложи го в тавата и включи фурната. Обикновено Бен не се усмихваше така закачливо. Сигурно подозираше нещо. Но какво?

— Елизабет, ти си зачервена. Може би ще е по-добре ти да си сипеш вино, а аз да приготвя вечерята.

Елизабет се втренчи в него.

— Той получи… нова криза. Оня пациент, Питър Форчън.

— Затова ли са го арестували?

Очите й се разшириха от изненада:

— Значи знаеш?

В погледа му пламна весела искра:

— Реших да намина към теб, но ми казаха, че си излязла да освобождаваш Форчън от участъка.

— Беше си купил нов костюм.

— И за такова нещо ли почнаха да арестуват вече?

Елизабет не беше в настроение да се шегува. Тя каза с необичаен за нея рязък тон:

— Беше недоразумение.

— Случва се понякога — съчувствено рече Бен.

Тя срещна нежния му поглед и раздразнението й изчезна.

— О, Бен, сигурно му има нещо. Продължава да върши неща, които не са му присъщи. — Елизабет се поколеба и едва чуто добави: — Същото става и с мен.

Усмивката на Бен стана още по-широка и по-топла. Той бащински прехвърли ръка през рамото й и я погледна в очите:

— Не мисля, че това е криза. По-скоро бих го нарекъл „добри новини“.

 

 

Питър тъкмо излизаше от апартамента си, за да вечеря в ресторанта на хотела, когато телефонът иззвъня. Той се поколеба дали да се обади.

Ами ако беше Елизабет? Дори само гласът й можеше да наруши и без това несигурното му душевно равновесие.

Телефонът звънна отново. Ако наистина беше Елизабет, ако беше разстроена и имаше нужда да си поприказва с някого… нима не й дължеше това дори от елементарно чувство за приличие?

Питър се върна и вдигна слушалката.

— Ало? — Гласът му леко потрепваше.

— Пийт! Аз съм, Тру. Изглеждаш ми весел.

— Така ли? Не виждам никаква причина да бъда весел, Тру. Нищо забавно не се е случило.

— Май не си добре — загрижено каза Тру. — Онази лекарка не трябваше да те изписва толкова бързо от болницата.

— О, тя направи точно това, което трябваше. Наистина.

— Видя ли се с баба?

— Да, обядвахме заедно в хотела. После тя отиде при една своя приятелка.

Тру се изкикоти:

— По-добре да внимаваш с нея. Иначе набързо ще ти намери някоя прекрасна жена, както направи с Адам.

— Това е абсурдно! Няма никаква жена — остро отвърна Питър и се изчерви от лъжата си.

— Хей, по-спокойно! Пошегувах се. За секунда забравих, че приемаш всичко на сериозно, Пийт.

— Ако не възприемах нещата така, всичко около мен щеше да е хаос.

— Пийт, какво не е наред? Вървят ли преговорите с Опенхаймер?

Питър се поколеба:

— Възникна спънка.

— Спънка? Какво точно имаш предвид? Той все още възнамерява да сключи сделката с теб, нали?

— Ще отсъства от града за няколко дни.

— Точно по средата на преговорите? Видял ли си се с него днес? Обясни ли му за миналата вечер?

— Тру! Не мога да отговоря на всичките ти въпроси едновременно! Тук нещата са под контрол. Ще изчакам връщането на Опенхаймер.

— Виж, Пийт… Ако искаш, ще взема самолета и…

— Мога да се справя и сам — възрази Питър.

— Добре, добре. Я ми кажи, баба срещна ли се с онази лекарка? Искаше да си поприказват за наркотиците.

— Тя със сигурност не е говорила с Елизабет. А онова за наркотиците беше грешка.

— Елизабет, а? Много забавно! Повече от двайсет години всички ползваме услугите на доктор Кийн, но никой от нас, включително и ти, не се е обръщал към него с „Морис“.

Питър се изпоти от притеснение. Нима можеше нещо да възрази?

— Тя изглежда доста по-добре от Морис — опита се да се пошегува той. Отново грешка! Питър рядко се шегуваше. Особено когато ставаше въпрос за жени.

— И колко добре изглежда тя, братко?

Питър вдигна очи към тавана.

— Бях почти в безсъзнание. А сега състоянието ми е по-добро, така че не смятам да я търся отново.

— Кой казва, че трябва да бъдеш в „особено състояние“, за да я видиш?

— Тру, откажи се от надеждите си да ме ожениш и бащиното ни имущество да бъде поделено само между теб и Тейлър. Спомни си, че имам известен семеен опит и не ми е нужна никаква тонтина, за да си науча урока.

— Успокой се. Никой не ти говори за женитба. Ще отсъстваш от Денвър само две седмици и си помислих, че малко… отклоняване от правия път няма да ти се отрази зле.

— Това няма да стане — натъртено каза Питър. — Можеш бъдеш сигурен.

— Все пак си помисли. След като Опенхаймер няма да е в града, ще разполагаш с времето си както ти решиш. Може би тази Елизабет също ще намери малко свободно време. Тя блонди ли е или брюнетка?

— Червенокоса — изпусна се Питър и бързо добави: — Довиждане, Тру.

Тру се засмя:

— Добре, големи братко. Оставям те на спокойствие. Надявам се, че времето ще бъде хубаво. Не вярвам да гориш от желание отново да бродиш навън в студена и дъждовна нощ. Нищо, че според учените, мълния не пада два пъти на едно и също място.

Питър затръшна слушалката и се втренчи в телефона.

— Мълния не пада два пъти на едно и също място, а? Много знаеш — процеди през зъби той.